Защо хората крадат от своята държава?

.

Георги Марков, писател, убит от комунистическите тайни служби в Лондон през 1978 г.

В своите „Задочни репортажи за България“, писани в Англия и излъчвани по радио „Свободна Европа“, Георги Марков излага изстраданата си истина за проявленията на социализма в България. Предлаганият очерк „Защо хората крадат от своята държава?“ разкрива утвърждаването на една трайна психологическа нагласа, на един нездрав манталитет. Сходствата с посткомунистическата действителност съвсем не са случайни.

„Присвояването на държавна собственост, или по-направо казано — краденето от държавата, е едно от най-типичните явления, характеризиращи същността на обществените явления във всяка т.нар. народна демокрация.

Всяко човешко общество, което поне малко уважава себе си, винаги намира сили да постави пръст в собствените си рани и да си зададе дори най-болезнени и неприятни въпроси. Единствено социалистическо-комунистическото общество в днешна Източна Европа страхливо и гузно отбягва това.

Първият и най-прекият отговор на въпроса „Защо хората крадат от своята държава“ е, че тези хора не смятат тази държава за своя, а за чужда.Но нещата не са толкова прости, защото на такъв отговор може да се каже, че между крадците, минали и не минали през съдебните зали, има много голям брой хора, за които може да се вярва, че искрено са смятали държавата за своя, много или малко са били рожби на режима.

 

В началото, когато това явление започна епидемично да се разраства и прикриването му по много причини стана невъзможно, партията, съдебните и милиционерските органи естествено го приписаха на „неизживени буржоазни навици“, „порочни остатъци от психологията на миналото“, „влияние на враговете отвън“ и т.н. По онова време абсолютно всеки недостатък бе приписван неизбежно на горкото черно минало. Хората, които твърдяха това, забравяха, че и преди комунизма в България имаше значителна държавна собственост, имаше огромен брой хора, които служеха на държавата и разполагаха с нейното доверие при боравене с материални ценности. Кражби и присвоявания на държавна собственост също имаше, но те бяха рядкост.

 

Но за първи път в българската история граждани с професии, образование, инициативни, енергични, с много граждански добродетели масово посягат на държавната собственост. Тук не става дума за класическия тип крадци, които са друг обществен тип, а за нещо съвсем ново – за хора, които би трябвало да бъдат икономическата и духовната опора на обществото.

Нямам никакво намерение да отричам ролята на човешката алчност, користолюбие, безотговорност, лекомислие и други недостатъци. Роля, която винаги е намирала своите изпълнители. Но когато престъпността придобие един наистина масов характер, тогава явно обяснението не е в черното минало, нито в разложителното влияние на класовия враг, нито в неизживени буржоазни привички. Престъпността очевидно се подхранва от самата действителност, тя е пуснала своите корени дълбоко в нея и тъй като почвата е твърде благоприятна, се развива със застрашителна бързина.

Тая посока ни води при вътрешните мотиви на хората, които дръзват да присвояват обществена собственост. Аз лично съм провел немалко разговори било с осъждани граждани, било с хора, за които съм знаел, че са „свили“ нещо зад гърба си. Мога да кажа, че всички тези граждани са обединени от една обща и категорично подчертана линия – че те смятат онова, което са извършили, за напълно справедливо, или по-точно за скрито поправяне на обществената несправедливост спрямо тях.

Един управител на стол, мой добър приятел, човек завидно интелигентен, начетен, с добър вкус и широко сърце, ми е казвал: „И аз свивам, както всички други. Защото тичам по десет-дванайсет часа на ден, оставам без крака, в последните 15 години съм дал печалба за милион, а получавам по-малко от всеки мамин син, който си чеше задника. Това не са техни пари. Това са мои пари. Ако един ден ме хванат, ще им го кажа. Това са мои пари. Аз не пипам вашето, вземам това, което си е мое!“ Но него едва ли щяха да го хванат, защото той знаеше как да прави отчетите и как да се опази.

 

Несправедливото заплащане на собствения труд беше един от най-популярните и основни мотиви, които хората предявяваха срещу собствената си съвест. „Най-големият крадец тук е държавата, така че няма нищо грешно, ако човек се опита да си върне малко от откраднатото“ – беше оправданието на мой познат шофьор на камион, който правеше „черни“ курсове.

Ала едновременно с чувството, че поправят сурова обществена несправедливост, в хората, които бяха започнали да присвояват държавни вещи или пари, се надигна и едно-друго оправдание, което в последните години щеше да стане нещо като идеологическа мотивировка на кражбата. „Всички крадат! А тия, които са най-горе, крадат най-много!“ – тези думи съм ги слушал десетки пъти при най-различни обстоятелства. Било когато кварталният зарзаватчия „удря“ паланзата, било когато келнер надписва, било когато човек забележи, че помпата на бензиностанцията вкарва в резервоара въздух или когато пробутат развалена или некачествена стока.

 

По същество най-популярното убеждение навред из страната беше, че системата представлява организация, създадена от големите крадци . За всеки непредубеден наблюдател на социалистическата система е ясно, че в дъното на нещата стоеше примерът на големците. А тия големи властвуващи граждани бяха изградили система от неписани закони, която им даваше възможност да извършват най-крещящи несправедливости. Членове на Политбюро, членове на Централния комитет на партията, министри и заместник-министри, шефове на разни ведомства, всякакви големи началници почти без изключение и без никакво морално оправдание погазваха декларираните от собствената им власт принципи на справедливост.

 

Какъв пример даваха всевъзможните социалистически новобогаташи, когато се надпреварваха да си купуват една от друга по-скъпи коли и да живеят във все по-голям лукс. Тъкмо бездната на контраста, който те установяваха най-безотговорно спрямо останалата част на населението, разпалваше амбициите на всеки малко по-находчив ум. Ако се проследи с безпощадна точност разточителството и прикритото с неписаните правила пилеене на обществени средства за лични изгоди, човек ще намери, че може би всеки втори ръководител е присвоил от държавата далеч по-големи суми и от най-изкусния крадец.

 

Ето че примерът на ръководителите, на видните граждани, на началниците, развързва ръцете на обикновените граждани. Чувството на безотговорност, което се лее отгоре, попива дълбоко долу, в почвата. И бариерата на задръжките, остатъци от вековен народен морал, се вдига със страшния въпрос: „Защо не?“ И като свържем рухването на нравствеността с изчезването на идеалите, отговорът на въпроса „Защо хората крадат от своята държава?“ става пределно ясен.

Но може би това бе най-добре формулирано от един представител на Комитета за държавен контрол: „Имам чувството, че присвояването на обществени средства е станало закон на живота у нас.“

Из “ Задочни репортажи за България”, Георги Марков

          Издателство Профиздат, София, 1990 година

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.