България в очите на американски дипломат

.

Дипломатът, за който става дума, съвсем не е кой да е – напротив, той е добре известен в България. Това е господин Хю Кенет Хил, чиято първа мисия у нас започва в 1982 година като заместник на посланика на Съединените щати Роберт Бари, на който пост той остава до 1984, за да се завърне вече като посланик на страната си от 1990 до 1993.

Син на тексаски фермер, с няколко чужди езика и дипломатическа кариера в Йерусалим, Западен Берлин, Западна Германия, Белград, София и Замбия, господин Хил е знаел добре къде отива, когато е бил изпратен в София.

Случайно попаднах на спомените му, публикувани в интернет на английски под заглавието «Memoirs of two diplomatic assignments in Bulgaria» (“Спомени за две дипломатически мисии в България»). Първата му мисия започва така:

«В следващите дни след пристигането ни в София посланикът Бари и семейството му устроиха прием за да ни запознаят с други дипломати, повечето от западни и неутрални посолства, както и няколко български служители на Българското външно министерство и някои дипломати от комунистически страни. Неофициални гости нямаше, тъй като Държавна сигурност не позволяваше контакти със западни дипломати…

В 1982 България беше под диктатурата на Тодор Живков – президент на режим, който можеше да бъде определен само като сталинистки. ДС следеше и контролираше почти всеки аспект на живота в България. Западните дипломати имаха много малък достъп до български служители и почти никакъв контакт с българските граждани, които бяха унизително заплашвани от ДС да стоят далече от нас. Дипломатическия корпус беше стриктно разделен.

Дипломатите от социалистическия блок общуваха отделно помежду си и се радваха на свободни контакти с българските служби, нещо липсващо за западните дипломати. Някои западни и неутрални посолства образуваха своя група.

БОДЕКА, служба към външното министерство, имаше монопол върху такива неща като намиране на български служители към посолствата, осигуряване на сгради и ремонти, но като част от ДС нейната главна цел беше да следи чужди дипломати и да спомага те да се държат далече от българите. Друг монопол на БОДЕКА беше да печели западна валута от услугите, които предоставяше на западни цени.»

На пръв поглед за българския читател в тия впечатления няма нищо ново, ако не споменем усещането за подъл и смрадлив цинизъм, типичен за целия период на Живковия Сталинизъм в България. Например, след смъртта на Леонид Брежнев на неговия пост стъпва Юрий Андропов, за когото тръгва слух че бил либерален. Така в последните години на студената война започва неговият период, известен като «десетдневното размразяване», тоест, много скоро след неговото възкачване на престола в Москва унгарските бежанци на запад припомнят на пресата, че Андропов е «касапинът на Будапеща» в 1956.

През това време обаче в София пристигат няколко представители на вашингтонската Информационна агенция за преговори за ново съглашение за културен обмен с Българския Комитет за култура. Посланикът на САЩ Бари урежда прием за пратениците с покана за около четиридесет български представители от Комитета за култура.

«Обикновено – казва господин Хю Кенет Хил – ние очаквахме да дойдат не повече от една трета от поканените, които обикновено стояха за около половин час и си тръгваха. Това беше нещо като минималното протоколно изискване за уважение към Америка, на която българското правителство гледаше като на най-големия си враг.

За наша изненада обаче, този път дойдоха всичките четиридесет поканени български служители, които стояха до самия край на приема и оживено дискутираха с делегацията и служителите на посолството. Ние предположихме че българите са повярвали на версията за либерализма на Андропов. Скоро след товасе разбра кой е той, че размразяване няма да има и нещата се върнаха към обикновения протокол от преди.»

Самата смърт на Брежнев е останала в спомените на господин Хил като гнусен виц, възбуждащ съжаление за правителство с такава практика в международните си отношения.

«На 10 ноември 1982 – казва Хю Кенет Хил – чуждестранната преса пусна слухове че Брежнев е починал. На другия ден посланикът на Холандия ми позвъни и аз му казах да ми се обади по-късно, за да видя дали в новините ще има нещо за смъртта на Брежнев. Веднага след това телефонната връзка беше прекъсната. Няколко минути по-късно японския посланик ми позвъни, за да каже че японски кореспондент в Пекин е разбрал че Брежнев е починал. Телефонът на посланика беше прекъснат по средата на изречението. Този случай за мен потвърди, че българските власти използваха голям брой хора да подслушват телефоните на всички западни посолства и резиденциите на всички некомунистически страни.»

Върхът на постиженията на ДеСарската параноя е случаят с индонезийски дипломат, който позвънил на семейството си на остров Калимантан, като говорел на местния диалект. Веднага след като започнал да говори в разговора се намесил глас, който попитал на английски език: «Извинете, на какъв език говорите?»

Любопитна е и цялата одисея със самата сграда на старото посолство на «Александър Стамболийски» зад банката.

«Мястото на посолството в самия център на София имаше своите предимства и недостатъци – казва г-н Хил. Сградата беше стара и само с едно вътрешно стълбище, но без противопожарен изход. Вътрешността на сградата беше износена и недостатъчна за хората, които работеха в нея – около 25 американци и 30 българи. Имаше и мазе с малка работилничка, но нямаше място за нищо повече. На партера към улицата имаше два големи прозореца, които посолството използваше като културен център за българската публика, а вътре беше библиотеката.

Малко хора обаче се осмеляваха да влезат, тъй като българското правителство считаше че никога не е разрешило посолството да има културен център. Милиционерът в будката пред посолството , който се очакваше да охранява посолството, можеше да спре всеки желаещ да влезе в библиотеката. От едната страна на посолството беше кафенето на Рози, а от другата фотографски магазин, за които се съмнявахме че следят всяка наша дейност.»

Познавайки прийомите на ДС, едва ли някой българин се е съмнявал в ролята на комшиите на посолството, особено в тонтон-макутовска страна като България, в която г-н Хил казва, че вестниците са публикували всекидневно по пет-шест злобни антиамерикански статии.

Централното положение на американското посолство е било постоянен трън в очите на Тодор Живков и ДС. Двете витрини на посолството, известни на българите като «витрини на мълчанието» са били не само притегателна точка за много любопитни хора, желаещи да научат поне малко за легендарна Америка, за нейното демократично устройство и технически напредък.

Затова под различни предлози комунистическите власти провеждат редовно временни блокади на посолството, като за целта отцепват цялата отсечка на улицата. Обясненията са че «се получили сигнали за възможен антиамерикански тероризъм от палестинци», поради прекъсвания на тока и т.н. Отсечката са оставяли да седи в това блокирано състояние цели седмици или просто докато посолството не протестира.

Такива номера без съмнение са били провеждани със съгласието на самия Тодор Живков, който в пословичното си раболепие пред Русия, като кученце на каишка, се е стремял да не остави никакво съмнение за своята вярност.

Правен е и опит да предложат на САЩ и място за ново посолство в…Овча Купел, с което комунистите са се надявали да се отърват веднъж завинаги от тоя проблем. Тук събитията стават направо комични. Американците от посолството не приемат предложението, но организират бейзболен турнир на една ливада в Овча Купел, която те наричат “Sheep Dip Stadium”.

Това продължава, докато БОДЕКА ги информира, че бейзболният турнир е «нарушавал спокойствието на овцете и на овчарите», след което им е предложено да наемат спортно поле в района. Очевидно американските дипломатически служители са представлявали опасност и в Овча Купел.

Заедно с това Живковизма си е позволявал, очевидно с висшето знание на КГБ, и дипломатически наглости. Американското ФБР, например, в 1982 арестува българското търговско аташе в Ню Йорк с обвинението, че се е опитал да купи планове за ядрено съоръжение от американски физик.

«Български търговски представители в чужди страни, особено в западни, бяха много заети с търговски шпионаж» – казва г-н Хил. В осемдесетте години на миналия век български «бизнесмен» е успял да закупи в западните щати 12-инчов диск, за да бъде копиран в завода в Стара Загора. По онова време такива дискове са били част от стоки забранени за износ в комунистически страни.

Очевидно наглостта на ДеСарските ченгета е порасла неимоверно, за да бъдат включени в операции за спасяване на отчайващо изоставащата съветска компюторна технология. Това изоставане, както и войната в Афганистан, се оказаха едни от най-важните фактори за разпадането на комунизма. За българско ползване такива ченгета-шпиони са минавали под романтичното название «разузнавачи».

На този фон протоколчици от сорта на Георги Дамянов и мракобесническата мутра на Любен Гоцев е трябвало да разиграват на българска почва дипломатически отношения с най-големия си враг – Съединените щати. И те са го правели с увереността, че времето работи за тях, че никой не може да ги спре и че бъдещето им принадлежи, така както и досега продължава да твърди г-н Станишев.

Вместо това времето им предложи мизерен провал и цялата тази богата колекция от комунистически мутри е отишла чак до там, че да предостави американска военна база на българска територия, за да откупи двуличието и цинизма си. Съмнява ли се някой, че са направили това не от голямата си любов към Америка?

Николай Флоров

http://kafene.net/

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.