Криминални основания на болшевишката революция
Американският историк Шийн Макмикин нарече Октомврийската революция от 1917 г. „най-големият обир в историята“(1) и предостави достатъчно доказателства за криминалната основа, върху която тя стъпва и слага отпечатък върху цялата история на човечеството през 20 в. Подобен възглед споделя и британецът Антъни Сътън, който пряко обвързва глобалния политически експеримент в Русия от 1917 г. с раждането на макрорамката на модерната финансова система на света и технологичната промяна от периода между двете световни войни(2)(3). „Великата криминална революция“ ще се роди като понятие описващо периода на късния Горбачов и възхода на Путин(4).
Но тази „революция“ е втората в историята на съветската държава през 20 в. Първата вече се е състояла в годините преди и по време на болшевишкия преврат от 1917 г. Грубите данни сочат, че към началото на 1917 г. на територията на Русия има около 100 хил. души, принадлежащи към многобройни болшевишки, есерски, анархистични и други подобни групи, които открито споделят идеите за политически терор и готовност за радикални действия и са готови да упражняват насилие над всеки гражданин или институция в страната(5). За сравнение – в най-цветущия си период членовете на ИДИЛ например не надхвърлят 60 000 члена. Ръстът на общата и т. нар. „революционна“ престъпност се превръща в отлична социална база за грабителство на публичната и частната собственост и системен терор. Интересното е, че престъпните по същността си нагласи се споделят както от редовите членове на екстремистките групи, така и от представителите на интелигенцията, която изпълнява ролята на идеолог на различните движения. Освобождаването от каквито и да е морални, етически или задръжки на обикновената съвест се счита за основание за принадлежност към идеята за промяна на обществото в Русия. И в този смисъл лозунгът „Всичко забранено е позволено“ се счита за израз на нова класова принадлежност(6). Един анонимен – бързо след това превърнал се в покойник – революционен участник казва на събрание, че „не правихме революцията, за да приличаме на кавказките разбойници, които отвличат хора и искат за тях откуп“ (7). Присъстващият на събранието Ленин отговаря (последван от бурни аплодисменти): „Всъщност разликата е малка – кавказците взимат пари, за да ги сложат в джоба си, а ние – за да подпомогнем революцията…“(8). Тук личи напълно прагматичният и практически подход на болшевишката политическа тактика, основана върху отказ от всякакви морални задръжки и отхвърляне на утвърдени всекидневни етични норми, който лидерите на партията ще следват в курса на установяване на властта си. Не съществуват каквито и да е предписания относно поведението на болшевишкия активист – точно обратното поощрява се отказът от обичайното и общоприетото. Точно този подход сближава болшевиките много лесно – както ще се види по-долу – с криминалните елементи, които са ръководени изцяло от финансови мотиви при практикуването на обичайната им дейност. Един от ранните идеолози на болшевизма Александър Малиновский (Богданов, Вернер, Максимов), основателят на Пролеткулт и на основател на странната наука тектология, дори е много по-откровен: „Пищят (очевидно опонентите на болшевиките, бел. моя)… против експроприаторите, грабителите и затворниците….Но ще дойде времето на въстанието и те ще бъдат с нас. На барикадата рецидивистът-взломаджия ще е по-полезен от Плеханов“(9).
Някои руските изследователи (10) предпочитат да използват относително неутралното понятие „политическа престъпност“, за да описват криминалните действия, мотивирани от идеологическа принадлежност, изключвайки обаче априори комунистическия бандитизъм от предмета на своите научни търсения. Подобен подход може би е юридически коректен, но от гледна точка на исторически и политилогическия анализ е неточен. За целите на по-ясното дефиниране на явлението е много по-приемливо да се придържаме към заключението на американският изследовател Ана Хейфман, която въвежда в научен оборот дефиницията на „идеологическия разбойник“ (11). Тя описва най-ясно образа на нов вид терорист от началото на 20 в. в Русия. Става дума за събирателен образ на представител на идейно-политическа радикална фракция, който приема охотно и напълно съзнателно да сътрудничи с криминални групи за постигането на дългосрочните си политическите цели. На на нов тип по същността си статистическо изследване на достъпни източници, тя тя генерира тезата, че систематизацията на опитите за атентат, на успешните терористични акции, на идеологически мотивирани обири и инциденти, свързани с въоръжени нападения над идеологически врагове; чрез нападения, отвличания, изнудвания за постигане на партийни цели, се създава успешна революционна платформа, която практически е тествана за пръв път в събитията от 1905 г., а по-късно – през цялата съветска епоха след 1917 г. Според Хейфман (12), личната изгода (водещ мотив в криминалната девиация) под рехавото прикритие на идейна вяра най-ясно описва събирателния образ на участниците в събитията от ноември 1917 г., независимо от различните им биографии в миналото. Революцията – особено когато е победила, осигурява имунитет срещу наказателно преследване, елитът е напълно променен и криминалните елементи намират бърз социален асансьор, който ги изстрелва във върховете на социалната пирамида, заключава тя (13).
За целите на настоящия текст е редно да се отбележи и ролята на съществуващата по това време и силно популярна в Русия неформална „институция“ на „самосуд“ (самосъд). В контекста на утвърдения болшевишкия подход към създаването на съюз между криминални елементи и политически мотивирани престъпници, „самосуд“ (естеството на думата изключва това явление да бъде дефинирано като „институция“) намира широко разпространение като заместител на формалното правосъдие (14). В случая общностно решение за саморазправа не само със заловените, но и със заподозрените за престъпления, съществува в селата в Сибир далеч преди революцията, още в началото на 18 в. По същество то се ражда се и съществува и в САЩ (преди Закона на Линч и се нарича vigilantism, описващо действията на т. нар. Vigilance committees). В началото на 1917 г. обаче самосуд става масово явление, заради унищожаването на царската полиция и двувластието на централното правителство и съветите (15).
Революционният „кипеж“ и възходът на руската криминална класа
В този смисъл това, което по-късно ще бъде пропогандирано и историзирано като Велика октомврийска социалистическа революция, е по същество дълбоко криминален акт – политически мотивираните социални групи действат в тясно сътрудничество и/или паралелно с криминални групи при разграбването на частното и държавното имущество(16). Този масов грабеж тръгва от градовете, но достига в рамките на няколко години и селата и тече едновременно на процеса на установяване на т. нар. нова съветска власт. Налагането на властта не протича по линия на обичайните институционални канали; те както е известно липсват, но на практика формите на самосуд по места постепенно отстъпват на формите на престъпни организации като революционни съдилища и наказателни отряди, които едновременно извършват арест, издават присъда и я осъществяват – често не в този ред. Доколкото по това време дори не е въведена практиката на т. нар. „революционно правосъдие“, изпълнението на наказанията по отношение на „враговете на народа“ представлява извънзаконово и ненаказуемо посегателство срещу живота, здравето и собствеността на цели социални групи, от страна на декласирани елементи. В болшевишки теоретични писания от това време или преди това на подобно поведение се гледа като на „революционен терор с инициативен характер“, която тръгва от „низините“, за да създаде „стихийността на революционното действие“ (17). Така само са броени седмици се ражда и понятието „червен бандитизъм“, за чието съществуване съветската власт и историография плахо признава по-късно, но счита, че се появява едва през в края на 20-те години. Той се описва често, като „своеволни действия“ на представители на низови партийни организации или местни ръководители на совхози, които постепенно се „отклоняват“ от идейните основи на болшевизма и започват да се занимават с откровено криминални практики.
На практика обаче червеният бандитизъм е факт още в месеците преди октомври 1917 г. и се разгръща на територията на страната под маската на установяването на съветската власт. Затова, макар да тръгва като практика от представителите на Червената гвардия, той се разпространява сред всички органи на съветската власт – продоволствените комитети, разбира се ЧК, революционните комитети по места, совхозите и т. н. Червеногвардейските отряди, формирани от градските низини се занимават много повече с криминални престъпления, отколкото с налагане на новия характер на властта. Един от командирите на Иркутската губерния, Попов след време ще признае, че на практика гвардията е структурирана от криминални елементи и че „нейното съществуване не беше възможно без тях“ (18). Това изглежда естествено – новосъздадената армейска структура осигурява хляб, дрехи, въоръжение за представителите на градските низини, при това в тези дни им осигурява и властова позиция и безконтролна дейност сами да определят границите на своето поведение в обичайната си криминална дейност. „Революционни хулигани в униформи“ (19) е дефиниция за Червената гвардия, която се появява сравнително късно в руската историография, но най-вярно описва успешният опит на болшевиките да институционализират собствена военна машина. Опитите на откровено криминалните елементи да започнат да водят самостоятелен организационен живот извън болшевишките структури, среща своя отговор и се използва от болшевиките като демонстрация на борба с криминалната престъпност. Опитите за дезертьорство се наказват със смърт и се представят като съвместна работа между милицията и армията, при което труповете на разстреляните се оставят на улицата.
Броят на жертвите на стихийния терор само в периода ноември 1917 – до края на юни 1918 г. трудно може да бъде изчислен, доколкото няма ясни обобщени данни за кланетата по места. Но е налице едно писмо на Троцки, който заплашва наказателните отряди в Севастопол с наказания заради безконтролното избиване на поне 250-300 души, основно членове на офицерския състав (20). Отговорникът за акциите, председателят на местния революционен комитет Роменец е извикан в Кремъл по този повод. Самият той признава по-късно, че е бил разтревожен от това писмо на Троцки и затова търси първо контакт с Ленин. Болшевишкият лидер обаче му казва, че е „постъпвал правилно“ и че „такива мерки трябва да се взимат, когато няма друг изход“. През март 1918 г. в Благовещенск са избити около 1500 души – военни, търговци и случайни хора, а този случай и досега предизвиква спор в руската историография, доколкото един старият болшевик А. А. Ширямов, председател на ВРК, определя събитията като „резня“. В касапници подобни на тази, умират и много болшевики, доколкото не могат да докажат бързо и навременно своята принадлежност към партията или да намерят спасителни канали, за да гарантират оцеляването си. Прави впечатление, че в периферията на страната и в зоните, в които болшевиките не разполагат с реална членска маса и подкрепа, почти всички структури на новата власт се организират от хора, които принадлежат много повече към криминалната сфера, отколкото към която и да е друга сфера на дейност – съществуват примери в писма до Ленин от емисари в Туркестан например, които описват болшевишката власт в района като създадена изцяло от членове на криминалния свят: „партията на болшевиките и левите есери в първите дни са създадени от авантюристи, кариеристи и просто криминални елементи“. А през 1920 г. председателят на ЦИК на Калмикия Чапчаев ще напише, че „калмиците разбираха болшевизма като вандализъм, стремящ се да разруши, унищожи и съкруши…“ (21).
Доколкото съществува разделение на функциите, при което работническо-селската милиция би трябвало да води борба с криминалната престъпност, а ЧК – с политическите противници на режима, на последните се налага най-често да се занимават именно с криминалните елементи, доколкото огромна част от тях са част от самата милиция или работят в тясно сътрудничество с криминалния свят. В доклад на ЧК от този период се твърди, че „милицията по своята организация и морално равнище не е пригодна да бъде оръдие за борба с това зло (криминалната престъпност)“. Поради тази причина ЧК много бързо изисква с циркулярни писма от милицията да създаде нарочни доклади и да класифицира криминалните елементи като политически неблагонадежни лица, за да поеме контрола върху тях. Това опростява доста работата на ЧК – фабрикуването на политическо престъпление по това време е доста по-.лесно, отколкото разследванията за корупция или доказването на извършени криминални престъпления. Това дава основание на Ана Хейфман да нарече случващата се разложение на съветските институции заради конвергенцията между болшевики и криминални престъпници „първородно“ и иманентно на съветската власт, което поставя отпечатък на цялото и съществуване (22). В собствени изследвания Юрий Аврутин, твърди, че чак до 1922 г. 95 на сто от служителите на работническо-селската милиция са напълно корумпирани, а пиянството и обирджийството са се превърнали в масова практика сред тях (23). Ръководството на болшевишката партия твърди, че доколкото подобни прояви не предизвикват ексцесии и съпротива в населението, те изпълняват ролята на „социална чистка“ в новото съветско общество, което се освобождава от представителите на стария режим, получаващи заслужено наказание. Това отношение поражда институционален сепаратизъм между различните силови структури на болшевишката държава – в рамките на армията, тайната полиция и милицията се открояват зони на безнаказаност, до които нито една външна структура няма достъп и се решават съобразно мнението на ръководителите на съответните органи (24).
Култът към Ленин като легитимация на криминалното действие
Появата на култа към Ленин е нещо, което вероятно е много познато от историята. В случая обаче то не започва в първите месеци след ноември 1917 г. Троцки, Каменев, Луначарски и Зиновиев (парадоксално последният определя Ленин с почти религиозната дефиниция „най-великият пророк и апостол на световния комунизъм“, според Дмитрий Волкогонов(25)) са първите идеолози на „обожествяването“ на Ленин, но те разгръщат публично култа към Ленин едва през 1918 г. При това, както отбелязва американският изследовател Р. Пайпс, това се случва едва след разстрела на Фани Каплан, доколкото преди това писанията за болшевишкия лидер са оскъдни и преимуществено с автори, принадлежащи на опозицията на болшевиките (26). Появата на този култ на пропагандно ниво е важно, защото той легитимира и узаконява фактически болшевишкия преврат, който чак до към есента на 1918 г. изглежда доста юридически оспорван и по същество в обществените дискусии за него се говори като за незаконно или направо престъпно деяние. Парадоксално е, че действията на болшевиките в първите месеци след преврата се разчитат не като проблем на правото, а като рисков фактор за начало на световна революционна промяна. Такива мнения споделят не само извършителите на преврата, а и техните най-големи опоненти от всички социални групи в Русия, а и извън страната. Тогава сякаш по-големите опасения на противниците на болшевиките са, че целият свят ще пламне, а не само собствената им страна, която така или иначе гори от поне десетина месеца. Голяма част от опозиционните статии от този период призоват за съпротива на срещу болшевиките като основна стъпка за спасяване на цялото човечество (27). Когато това не се случва, самите болшевишки лидери, в първите месеци на преврата не изразяват никакви съмнения или не изпитват противоречия за несъвместимостта на действията им с действащото в Русия право. Доколкото те напълно отричат правото на стария режим на съществуване, те не признават и правната му система и не се съобразяват с нея. Още повече, че именно това право ги е поставяло вече неколкократно извън закона. В този смисъл всички наказани от тази система започват да изглеждат политически приятели и потенциални съюзници.
Култът към Ленин и лозунгът „Ленин е жив“, популяризиран след неговата смърт, по същество е важен за юридическото обезпечаване на извършеното през 1917 г. В този смисъл всички тези за „наследството или завещанието на Ленин“ постепенно се трансформират от идеологически (тези на култа към вожда или главатаря) в юридически фундамент, оправдаващ и легитимиращ болшевишкото управление. От гледна точка на принципите на обичайното право, е приемливо и легитимно „династичното наследяване на властта“. В този смисъл култът към Ленин представлява по същество и създаване на първата болшевишка династия, даваща основание на наследниците й да управляват страната по силата на факта, че основателите й са завладели държавата със силата на оръжието (Р. Пайпс) (28). Много по-късно се ражда „научният подход към комунизма“ и отхвърлянето на примитивното „идолопоклонничество“, което всъщност легитимира болшевишката власт.
Институционална диархия: Раждането на милицията и експлозия на престъпността
Събитията от късната зима на 1916 – 1917 г. раждат (освен военните поражения, икономическата криза, политическите протести и убийството на Распутин в навечерието на ключовата година) и едно друго благоприятно за болшевишките метежници обстоятелство – промяната полицейската и охранителната система на Русия, която претърпява кардинални промени в периода февруари – ноември 1917 г. при управлението на временното правителство. На 3 март 2017 г. в съответствие с известната „Декларация на временното правителство за неговия състав и задачи“ е основана т. нар. народна милиция, за която тогава се смята, че ще е подчинена на местните органи на самоуправление, а ръководните длъжности в нея ще бъдат изборни. Щатните длъжности в нея обаче не се променят, а милицията не се трансформира в „народно опълчение на правоохраната“. Няколко дни по-късно обаче временното правителство разпуска жандармерийския корпус и полицейския департамент. В резултат на вече формирана диархия – разнопосочни действия на временното правителство и на новосъздадените Съвети, страната се изправя пред безпрецедентна институционална криза. Това положение се задържа чак до юли 2017 г., когато временното правителство на Керенски иззема властта от Петроградския съвет и влиза в директен конфликт с болшевиките (29). Това по същество е първият опит на болшевиките да изтласкат временното правителство. Погромът над крайнолевите и анархистични групи тогава води до временно отстъпление и до бягството на Ленин във Финландия. В спомените си ген. Антон Деникин ще каже, че „Министерството на вътрешните работи – някога фактически държащо самодържавието и предизвикващо всеобща ненавист – на практика се самоизпразни от съдържание. Функциите на ведомството в разпръснат вид се прехвърлиха към местни самозвани организации“ (30). На практика колкото повече правителството на Керенски успява да изтласка болшевиките далеч от централната власт „или поне да създаде подобно усещане“ (31), толкова повече отслабват възможностите му да контролира местната, която през лятото на 1917 г. вече не му се подчинява. Властта по места вече се контролира от местни милиции, но те се занимават преимуществено с охрана на самите Съвети, а не изпълняват никакви полицейски функции за борба с престъпността. Така институционалният и правен хаос, който влече след себе си криминални изстъпления – по това време са регистрирани масови нападения над сгради на полицията, на отделни нейни служители, останали извън милициите (32).
В началото на септември е опитът за военен преврат начело с ген. Л. Корнилов – от гледна точка на правото напълно незаконен акт, който е неутрализиран от също толкова незаконни действия – легитимирането на временното „споразумение“ на Керенски с Ленин и реабилитацията на болшевиките, които преди няколко месеца са обявени извън закона и са определяни като „германски шпиони“. От наличните исторически извори личи, че по време на цялата сполучливо определяна като „нулева“ 1917 г. (33), беззаконието е ключов термин за описание на институционалната безпомощност, властваща в Русия. Затова именно самият преврат през ноември не е по-различен от цялата беззаконност, която се е утвърдила. Но на идеологическо ниво, тя осигурява на болшевиките възможност да пропагандират действията си по преврата като „законни“ и установяващи правото. Паралелно с основаването на милицията, която в последствие се разпада на множество местни милиции, временното правителство издава на 6 март 2017 г. и указ за политическа амнистия, който седмица по-късно е подкрепен от нов указ за военната амнистия, а на 17 март – ново постановление за облекчаване на положението на лицата, извършили углавни престъпления. Тези три решения влекат след себе си – по мнението на статистиката – освобождаване на 80 на сто от затворниците в Русия. На социално-психологическо ниво, тези документи представляват еуфорично и широко подкрепено решение, доколкото масово е разпространено утопичното вярване, граничещо със социална пандемия, че мнозинството престъпници са „неволни жертви на самодържанието и царизма“. И че с настъпването на „свободата“ от монархията, те ще се поправят и превърнат в полезни членове на обществото. Временното правителство разбира грешката си много бързо – само за 2 месеца престъпността става пандемично явление и скача с десетки пъти. Освен, че освободените престъпници се обединяват в нови криминални групировки по места, броят на криминалните нарушители се увеличава и от нарасналия брой нормални хора, които решават да престъпят закона, за да извлекат максимална полза от икономическата криза.
Това е времето, когато безработицата и и кризисното съществуване са повсеместни и престъпността се оказва единствата възможност за оцеляване на мнозинството социални групи в страната. „Грабежите, разстрелите, линчуванията и убийствата станаха част от всекидневието“, ще напише в мемоарите си мичман Николай Реден (35). „Цялата страна бе потънала в казана на анархията“ (36). Характерът на престъпленията също се променя драстично – ако преди 1917 г. доминират икономическите престъпления, сега наред с тяхното увеличение, се увеличават и убийствата, при това много по-кървави. Случва се това, което болшевиките по-късно се определят като „революционен кипеж“ – множество случайни и невинни жертви (37). Една статистика от района на Петроград, управляван от основния конкурент на правителството Съвет, сочи че през април са регистрирани 190 кражби, през май – 699, през юни – 778, през юли – 857, а през август – 1277. По данни на местната милиция повечето престъпления се случват в централните райони на града, където съжителстват бедните и богатите, а криминалните и дезертьорите превръщат централните хотели и ресторанти в свои укрепени бази и парцелират центъра на града на зони на влияние (38). Местните ще нарекат тези хора „пиленцата на Крененски“ (39) и в сянката на криминалните авторитети от градските зони, ще се скрият за няколко месеца болшевиките, водещи за кратко само война в печатните медии срещу временното правителство. Няма да е пресилено да се каже, че още преди болшевишкия преврат се оформят и започват самостоятелен живот криминални мини-държави, в териториалните граници на безпомощните местни съвети. Те ще продължат своя живот чак до 1922 г., когато ще бъдат подтиснати от мощните репресии на ЧК. На политическо ниво, цялата 1917 г. е белязана от силен ляв крен, който дава неудържима инерция в посока на бърза болшевизация на местните съвети август и неуспеха на опита за преврат на Л. Корнилов. След август се развиват паралелно два процеса – увеличаване на членовете на болшевишката партия в на местните съвети, съчетана с бърза радикализация на общественото мнение. В този смисъл, малката група болшевишки депутати (56 от общо 555), начело с Троцки т. нар. Предпарламент (Общоруското събрание на местните съвети) не индикира реалната тежест на тяхното влияние в руското общество. Комунистите още от юли са предприели тактика на създаването на малобройни гъвкави мрежи основно в големите градове – най-вече в Петроград и Москва, да осигурят подкрепата на местните криминални организации, за насочване на усилията им към тормоз на местното население, за сметка на безконтролното функциониране на местните съвети (40).
Криминални авторитети и болшевики – емблематични примери за съвместна дейност
Оттук насетне не е неестествено криминалните авторитети от периода преди 1917 г. да се явят естествените съюзници на болшевиките и по естествен начин влизат техните редици или криминалните банди започват да действат като легитимни организации на новата власт. Изследователите на престъпността твърдят, че престъпните групировки доста гъвкаво реагират на промяната на политическа конюнктура и успяват относително лесно да се адаптират в променените обществено-политически условия (41). Във формираното по-късно „бяло движение“, професионалните престъпници никога не придобиват реална власт. Дори и автономните армии на ген. Анненков и на барон Унгерн в Далечния изток, имат в най-добрия случай нарушения на войнската дисциплина, но никога не са оглавявани от професионални престъпници (42). Топлата връзка на болшевиките с криминалния свят на царска Русия е дълга и съществува практически от самото създаване на комунистическото движение. Регистрирани са случаи още през 1906-1907 г. когато известната уралска банда на Лбов, извършила десетки кървави нападения над представители на администрацията, полицията, армията, подкрепя финансово и ресурсно болшевиките, които благодарение на тази помощ успяват да организират бягството от берлинския затвор на знаменития си член Симон Аршакович Тер-Петросян (Камо) (43).
Обратно – тактиката на болшевиките, която приемат още преди юли 1917 г. постепенно ги сближава и ги кара да търсят естественото сътрудничество на криминални групи и бандитски авторитети. Това не е неестествено, доколкото откровено криминалните и политическите радикални групи взаимно се проникват едни с други – членството в една от тях не изключва (често дори се поощрява) и членство в друга. На идеологическо ниво, политически радикалните групировки (в случая болшевиките) прокламират, че престъпността е естествен резултат от „класовия режим на експлоатация на трудовите маси“ и твърдят, че при премахването на експлоатацията самата престъпност ще престане да съществува защото е лишена от социалната си база, а престъпниците ще се превърнат в обикновени трудови хора и ще се върнат към нормален ежедневен живот (44).
В месеците и годините на политически хаос, след голямата амнистия предприета от временното правителство през март 1917 г., криминалните групи се самоорганизират и създават паралелна на неработещите институции мрежа, която болшевиките постепенно започват да овладяват чрез включването й за изпълнение на собствени политически цели. Изглежда напълно естествено под маската на т. нар. „революционна законност“ самозвани военизирани единици, съставени от новоизлюпени болшевики и откровени криминални престъпници да се трансформират в наказателни отряди и не само да влияят и овладяват обекти на частната собственост за целите на т. нар. реквизиция, но и безнаказано да разстрелват без никаква съдебна процедура редови граждани (45). Този хаос стига дори до самия Ленин – известен е случаят, при който той и придружаващите го червеноармейци са брутално ограбени на улицата през зимата на 1918-1919 г. на път за санаториум, в който почива Надежда Крупская. Голямата част от криминалните престъпници в Русия, които излизат от затворите след амнистията от март 1917 г. постепенно се автономизират и търсят реализация извън контрола на болшевиките. Но трябва да се отбележи, че има криминални авторитети които предпочитат да заменят престъпната си дейност с престъпно-политическа. Това не винаги им гарантира сигурност и оцеляване, но им осигурява немислимо за епохата кариерно развитие.
Три примера са илюстративни за тенденциите на епохата.
Известният Мишка Япончик (Мойше Яков Виницкий) е ярък пример за подобна кариера. Пътят му от одеската криминална банда до легендарния му образ в разказите на Бабел и на дори до българо-съветския филм „Първият куриер“ на българския режисьор Владимир Янчев („Любимец 13“ и „Бъди щастлива, Ани“, „Топло“ и др.) го превръщат в емблема на конвергенцията (в някои критически текстове определяна дори като „романтична“) между криминални авторитети и болшевишки активисти. Паралелно на откровено бандитската си дейност, той търси и установя контакти с анархистични групи и става член на „Молодая воля“ в Одеса, след като е стартирал криминалната си кариера още преди 1905 г. Паралелно на криминалната си кариера, получава и бърза идеологическа подготовка, което му позволява да оправдава нападенията над заможни предприемачи като борба с експлоатацията и капитализма. Заради нападение над полицейски началник е арестуван, заедно с всичките си съучастници и докато останалите са осъдени на смърт, той получава 12 години каторга, защото е малолетен. Амнистията от 1917 г. заварва с вече 10 годишен опит зад решетките и добре подготвен за новите социални условия на променяща се Русия. В месеците на „революционен кипеж“ след напускането на затвора, легендарният вор основава „Еврейска революционна дружина за самоотбрана“, която под идеологическата маска за борба с буржоазията се връща към всички познати и новосъздадени форми на откровено криминална дейност. Цели две години – до 1919 г. бандата, наброяваща стотици гангстери действа като основен наказателен и правоналагащ орган в района на Одеса. Той е основен доставчик на оръжие, муниции и храни за представителите на болшевишката власт. По това време Япончик създава 54-ти стрелкови съветско-украински полк „Ленин“ като част от 45-а дивизия, командвана от 22-годишния Йон Якир, направил главозамайваща кариера в Червената армия след постъпването си в болшевишката партия през 1917 г. Съставът на полка включва изцяло изцяло криминални елементи. Естествено Япончик е командир на полка, началник-щаб е знаменитият криминал Меер Зайдман (с бандитски прякор Майорчик) а политически комисар – Александър Фелдман. Полкът се състои по списък от 2202 души – до един хора с криминално минало. Свидетели на времето твърдят, че дори и политически най-мотивираните болшевики отказват да влязат в състава на полка. Преди първия сблъсък с националистите на Петлюра от състава на полка дезертират почти 2/3 от него и в битка влизат около 700 души. Независимо от това извоюват победа и се превръщат за кратко в герои на болшевишката пропаганда. Малко по-късно криминалният полк не разгромен от националистическите сили на Петлюра.
Друг показателен пример за конвергенцията между болшевиките и престъпния свят е Григорий Котовский, превърнал се в култов персонаж на съветската пропаганда. Подобно на Япончик, и той стартира криминалната си кариера още в началото на века и първата царска амнистия от 1913 г. го заварва в каторга след поредното бягство. Тогава обаче тя обхваща само политическите затворници и Котовский не може да се възползва от нея. Пише писмо, в което настоява да бъде изпратен на фронта за да се бие за Царя и Отечеството. По-късно отново е осъден на смърт, но оцелява и успява да излезе от затвора преди изпълнението на присъдата при голямата амнистия от март 1917 г. Заминава за фронта и дори получава Георгиевски кръст лично от Керенски. Впоследствие се присъединява към левите есери, а малко след това – влиза в болшевишката партия. Достига до член на съюзния, на украинския и на молдовски изпълнителни комитети и до Революционния военен съвет на СССР. Ръководи кавалерийски формирования. Три пъти е носител на орден Червено знаме и почетно революционно оръжие. На него е наречен град Котовск, днес Подолск. На негово име чак до епохата на преустройството са наречени заводи, фабрики, совхози, параходи, кавалерийска дивизия, два музея и партизански отряд по време на Втората световна война. На цялата територия на СССР има изградени 13 паметника на негово име. Герой в десетки филми, книги и песни от времето на съветската пропаганда. Убит е през 1925 г. от добрия си приятел и известен одески бандит и собственик на публичен дом преди революцията Майорчик, който е адютант на Япончик. Обстоятелствата около убийството са неясни, но извършителят прекарва само 2,5 години в затвора. Веднага след убийството му, Катовский е балсамиран и положен с оръдейни салюти и конно шествие в мини-мавзолей в Одеса до разрушаването му през 1941 г. от немските войски. Мавзолеят е възстановен през 1965 г. и едва през 2016 г. останките му са погребани в гробищен парцел.
Нестор Каландаришвили е пример, наречен от историците „харизматчен ултракомунист“ (46) с криминално минало. В годините на сравнително късната си политическа кариера става известен като Дед или Дедушка и то във време когато сред болшевиките самият Ленин е известен като Старика. Учи в духовната семинария в Тифлис, където учи по-късно и Сталин, но я напуска и се отдава на криминална дейност. В началото на века вече е ръководител на банда, занимаваща се с обири на магазини, но междувременно е станал и член на партията на есерите. Междувременно е Заловен е от полицията и изпратен в затвора за нападение над полицейски патрул, от където бяга и заминава на изток. Установява се в Ируктск, макар първоначално да има намерение да стигне до Япония. Това вероятно не е случайно – губерния Иркутск от втората четвърт на 19 в. е място за заточение на кавказки престъпници. Вече е формирана кавказка криминална общност, която е напълно дезинтегрирана от местното население, живее по свои правила налага волята си в района. Каландаришвили започва работа като актьор в местния театър, но установява връзки с местния криминален свят и започва да работи с него. Специализира се във фалшификация на монети и на документи, организира собствен криминален отряд и започва кървава разправа с конкурентите си. Веднага след болшевишкия преврат организира кавалерийски анархистка милиция, наречена помпозно дивизион, състоящ се изцяло от криминални елементи и военнопленници – под властта на Нестор са унгарци, австрийци и голям наказателен отряд от китайци. Започва да нарича действията си експроприация на богатите и освобождаване на угнетените. Малко по-късно се придвижва към Забайкалието, където се сблъсква с белите войски на Семьонов, при което дивизионът му е напълно разгромен, а „войниците“ му се разбягват. Самият Нестор се прибира в Иркустск, купува си нова къща и започва да живее под чуждо име и да се представя за практикуващ свещеник. Това е времето на бялата офанзива и болшевишката власт изпитва остра нужда от подкрепа в района. Нестор организира нова група от грузинци и започва партизанска война, нападайки преминаващи жп ешелони. За цел взима действащите в района войски на Колчак по брега на реките Кита и Ангара. През 1920 участва в установяването на съветска власт в Иркутск. Назначен е от Москва за командир на съветските войски в района и ръководи и цялата кавалерия на Народно-революционната армия на Далекоизточната съветска република. От август 1921 г. е военен представител на Министерството на външните работи при китайската военна мисия в Москва. Едва по това време става член на КПСС. Следващата година ръководи наказателна група от 300 души срещу якутските въстаници, противопоставили се на съветската власт в Далечния изток. По време на тази операция е убит в засада. Носител е на орден Червено знаме, а на негово име са наречени населени места, улици и фабрики, както и един от наказателните лагери от състава на ГУЛАГ в района на Далечния изток.
Систематизацията на терора – спорът за началото на болшевишката власт
Тенденцията за постепенен възход на партийните активисти и членове в структурата на болшевишката силова машина започва доста късно – едва две години след преврата от 1917 г. Това е началото на създаването на партийно-клановата система на партията. Тя се развива паралелно на систематизацията на терора, за която говори и настоява Дзержински още в началото на декември 1917 г. (47) Това отменя концепцията на Ленин от пролетта на същата година, когато болшевишкият вожд твърди, че за социалната революция е достатъчно да се „унищожат 200 – 300 буржоа“ (48). Проблемът вече е проблематизиран от теоретични спор между Троцки и Кауцки, когато първият вече е сигурен, че „унищожението на врага ще носи непрекъснат страх, който само по себе си е могъщо оръжие в политиката и ще е глупаво да се откажем от него“ (49). Самият Кауцки е уплашен от „тази прослава на безчовечността“ и я определя като „върховната мерзост на революцията“. Кауцки обаче признава пред Троцки, че „революционният терор трябва да се извършва не от представителите на некултурните съсловия и социалните низини, а напротив – от високо-културни и изпълнени с хуманност хора“ (50). На 9 ноември 1917 г. болшевишката власт отменя смъртната присъда в новата държава, за да я възстанови официално още на 8 януари следващата година, при това на място без съд и присъда. На 21 февруари смъртната присъда се въвежда за много по-широк кръг от представители на социалните групи, а не за конкретните противници на режима, както става през януари. Но официалното обявяване на червения терор е още далеч – то ще се случи едва на 5 септември 1918 г. През юли 1918 г. в доклада си пред партийния конгрес, Свредлов ще спомене за кризата на болшевишката власт, която е изправена пред натиска на контрареволюционни елементи и врагове на режима и ще призове за въвеждане на „масов терор“. Впоследствие историците ще се разделят на две групи – едната ще твърди, че червеният терор продължава само два месеца – до ноември 1918 г., а други – че съпътства целия период на гражданската война до 1923 г. От историографското периодизиране не могат да се изключат нито една от системните насилствени стъпки за налагане на болшевишката власт – акциите срещу селячеството, срещу фермерите (кулаците), срещу политическите врагове, разпалването на гражданската война или акциите срещу по-късно враговете вътре в болшевишката партия по същество са част от концепцията за червения терор, макар че болшевишките теоретици да се опитват да ги дефинират в отделни наказателни политики. Поддържането на политиката на т. нар. „устрашение“ се превръща в неделима част от болшевишката концепция за упражняване на властта както на централно, така и на местно и на международно ниво. Поддържането на страх от унищожение – иманентна характеристика на всяка криминална организация в човешката история – за пръв път се превръща в държавна политика на новата болшевишка държава. В този смисъл въвеждането на системния терор представлява еволюция във възгледите на новите управляващи в СССР и се превръща в тяхна стратегическа политика за напред – тя ще залегне не само в модела на работа на силовите структури, но и ще се пренесе в международната им дейност през Коминтерна и създаването на терористични единици по света, които да ерозират демократичния ред. Концепцията за използването на чужденци за лидери на репресиите срещу руското население – литовците на Дзержински, Розалия Землячка и Бела Кун в Крим, българите, начело на репресиите срещу испанските републиканци по-късно например – представляват по същество стъпка напред към концепцията за интернационализация на системния терор и разширяването му извън границите на страната. Тази концепция ще се развива трайно чак до последните години на комунизма и ще се превърне в една от неговите емблеми и исторически характеристики.
Библиографски бележки:
(1) McMeekin, Sean, History’s Greatest Heist: The Looting of Russia by the Bolsheviks, Yale University Press, New Haven 2009, ISBN 978-0-300-13558-9.
(2) Sutton, Antony, Wall Street and the Bolshevik Revolution, Buccaneer Books, 2001, ISBN 089968324X (ISBN13: 9780899683249).
(3) Sutton, Antony C., „Western technology and Soviet economic development, 1917 to 1930“ Hoover Institution on War, Revolution and Peace. 1968-1973.
(4) Waller, Michael J., Yasmann, Victor J. Russia’s Great Criminal Revolution: The Role of the Security Services, Journal of Contemporary Criminal Justice,Volume: 11 issue: 4, 1995.
(5) Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(6) Пак там.
(7) Пак там.
(8) Пак там.
(9) Пак там.
(10) Кабанов, Павел, Политическая преступность :Понятие, сущность, виды, причины, личность политического преступника, меры
противодействия, Криминологическое исследование, Екатеринбург, 2008.
(11) Geifman, Ana, Thou Shalt Kill: Revolutionary Terrorism in Russia, 1894-1917, Princeton University Press, 1995.
(12) Пак там.
(13) Пак там.
(14) Трошина Т.И. Крестьянские «самосуды» в революционную эпоху: актуализация коллективного опыта (на материалах северных губерний Ев¬ропейской России), Российская история. 2012. № 2.
(15) Пак там.
(16) McMeekin, Sean, History’s Greatest Heist: The Looting of Russia by the Bolsheviks, Yale University Press, New Haven 2009, ISBN 978-0-300-13558-9.
(17) Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(18) Пак там.
(19) Пак там.
(20) Пак там.
(21) Пак там.
(22) Geifman, Ana, Thou Shalt Kill: Revolutionary Terrorism in Russia, 1894-1917, Princeton University Press, 1995.
(23) Аврутин, Юрий Е., Эффективность деятельности органов внутренних дел: Государственно-правовые, социальные и организационные
аспекты изучения, оценки, проектирования, Санкт-Петербургская академия МВД России,1996.
(24) Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(25) Волкогонов, Д., “Ленин”, Книга II, “Вожди”, АСТ и “Новости”, Москва, 1999.
(26) Pipes, R., The Russian revolution, Penguin Random House, 1991.
(27) Пак там.
(28) Пак там.
(29) Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(30) Деникин А. И. Путь русского офицера, Современник, Москва, 1991.
(31) Пак там.
(32) Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(33) Пак там.
(34) Реден, Н, Сквозь ад русской революции. Воспоминания гардемарина. 1914-1919, Центрполиграф, Москва, 2007 г.
(35) Пак там.
(36) Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(37) Ермоленко Т.Ф., Морозова О.М., Погоны и буденовки: Гражданская война глазами белых офицеров и красноармейцев. Москва, 2013.
(38) Пак там.
(39) Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(40) Аврутин Ю.Е. Полиция и милиция в механизме обеспечения государственной власти в России. Санкт-Петербург, 2003.
(41) Пак там.
(42) Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
(43) Пак там.
(44) Пак там.
(45) Реден, Н, Сквозь ад русской революции. Воспоминания гардемарина. 1914-1919, Центрполиграф, Москва, 2007 г.
(46) http://russian7.ru/post/ded-anarkhist-nestor-kalandarashvii/
(47) Conquest, R.,The human cost of Soviet communism: Prepared for the Subcommittee to Investigate the Administration of the Internal Security Act and Other … 1st session. Senate. Document no. 92-36).
(48) Пак там.
(49) Пак там.
(50) Тепляков Алексей Г., Криминал и власть в эпоху становления советской государственности, Новый исторический вестник. 2015. № 3 (45).
Автор: Иво Маев, политолог
Източник: Zonanews