Мосад – Победи и поражения на известната израелска разузнавателна службa

За автора: Игор Григориевич Атаманенко е писател, подполковник в оставка.

На 14 май 1948 г. е провъзгласена независимата еврейска държава Израел. И в рамките на три години там беше създадена общност от специални услуги, предназначени да гарантират безопасното му съществуване:

1. Шабак Шин-Бет – Служба за сигурност към Министерството на вътрешните работи със следните отдели:

– по делата на арабите;

– по дела на други чужденци;

– сигурността на членове на правителството и стратегически обекти;

– координация и планиране;

– разследвания;

– оперативна поддръжка;

– техническо обслужване.

2. Аман – Военно разузнаване, чиято структура включва:

– военно разузнаване;

– разузнаване на сухопътните сили;

– Разузнаване на ВВС;

– Военноморско разузнаване.

3. MOSSAD – Централна агенция за разузнаване и специални операции, подразделена на:

– оперативен отдел с много отдели, отговорни за определена географска област на планетата;

– отдел за политически действия, който взаимодейства с „проблемни страни“, които имат обтегнати отношения с Израел;

– Отдел за разработване и провеждане на действия на психологическата война;

– Отдел за научни изследвания, който включва 15 специални отдела за страните по света; включва отдел „недружелюбни страни, които създават ядрени оръжия“;

– технически отдел, който създава специално оборудване за нуждите на MOSSAD;

– два административно-технически отдела.

4. Център за политически изследвания и планиране на израелското външно министерство.

5. Специален отдел на отдела за полицейско разследване.

Всички тези специални услуги ще оставят външните хора безразлични – само MOSSAD ще предизвика вълна от емоции. Причината за това са методите на работа на тази специална служба, които предизвикват негодуванието на жителите на Близкия изток от самото й създаване през 1951 г.

По-нататък – повече: дейността на израелското разузнаване възмути Европа и Съединените щати. Но Оскар Уайлд инструктира: „За да влезеш в едно прилично общество, трябва или да храниш, или да забавляваш, или да се бунтуваш“. И общото възмущение се превърна в триумф: през 70-те години MOSSAD стана член на клуба на най-силните разузнавателни агенции на планетата – КГБ и ЦРУ, британската SIS и западногерманската BND.

ТЕРОР СРЕЩУ ТЕРОР

Изер Харел (Израел Натанович Галперин) е роден през 1912 г. във Витебска област, в семейството на богат еврейски бизнесмен.

Исер Харел. „Нито жертва, нито унищожение ще го спрат.“
1969 г Снимка от Националната библиотека на Израел

През 1929 г., след еврейския погром в Хеврон, Изя се закле да се върне в историческата си родина и скоро пристигна в Палестина. Съчетава службата си в подземната паравоенна организация на еврейската самоотбрана Хаган с работа в кибуца. Да, толкова ефектно, че приятели му дадоха прякора Стахановец. През 1948 г. сменя името и фамилията си, ставайки Изер Харел.

У дома Харел е въплъщение на добротата, докато на работа е вихрушка от активност, която зарежда с енергия хората около нея. Колегите избягваха да говорят с него на абстрактни теми – разговорът във всеки един момент можеше да се превърне в разпит. Общото мнение е, че ако Изер беше останал в Русия, той щеше да бъде шеф на КГБ и да държи Берия в чакалнята като куриер.

В кабинета Харел беше известен като разрушител на традициите. Те казаха: „Ако Изер намисли нещо добро, той със сигурност ще го направи. И нито жертвата, нито унищожението ще го спрат!“

След смъртта му през 2003 г. на 91-годишна възраст, много израелци бяха готови да споделят гледната точка на Хенри Кисинджър: „Без този човек, от когото всички се страхуваха, но малцина познаваха от поглед, да не говорим за душата му, Израел нямаше да се появи и не можеше да оцелее. Целта на целия живот на Харел беше да осигури безопасността на еврейския остров в Арабско море, който повече от веднъж се опитваше да го погълне.

В детството на Витебск Изя научил триковете на дворните пънкари, така че почитал битките без правила. Нисък и слаб, той никога не би рискувал да влезе в единоборство с мощен противник. Изя просто взе пръчка или камък и го удари по главата. Услугата Shin-Bet, която той създава през 1949 г., работи на същия принцип. А по-късно – МОСАД, който командва 11 години (1952-1963).

В ранните години на независимостта на Израел се практикуваха „антитерористични нападения“, когато доброволци, които се присъединиха към Шин Бет, сами или като част от армейски части, отидоха в арабски селища, за да нанесат превантивен удар срещу врага. Те се върнаха у дома едва след ликвидирането на всички арабски терористи.

Участвайки в такива излети, Харел стигна до заключението, че всички средства са добри за борба за мир в Обетованата земя. Трябва да се издигнем над принципите на морала и да превърнем терора в основно средство за борба.

ХОРА УМИРАТ ЗА УРАН

В допълнение към убийството на членове на терористични кланове, израелското разузнаване насърчаваше „деликатно начинание“. Говорим за поредица от операции за осигуряване на уран за ядрената програма на Израел. Мосад прави това от много години, а Изер Харел беше стрелецът.

В началото на 60-те години по негово нареждане десет евреи откраднаха 50 кг оръжеен уран от завод в Пенсилвания. Скоро обемът на откраднатия в САЩ високообогатен уран достигна 267 кг.

В началото на 1960-те и 1970-те години MOSSAD, чрез подставени компании, придобива общо 200 тона уранови суровини. За осъществяването на „деликатното начинание“ израелското разузнаване привлече десетки фирми, компании и политици от САЩ, Белгия, Конго, Германия, Южна Африка, Либерия.

В началото на 70-те години еврейската държава разполага с 18 атомни бомби, произведени в тайна фабрика в пустинята Негев. Израел никога не е отричал този факт, въпреки че не го е потвърдил.

Наблюдавайки изпълнението на ядрените програми на арабските страни, MOSSAD постоянно прибягва до международния тероризъм.

Атаката на израелските военновъздушни сили срещу иракски ядрен реактор на 7 юни 1981 г. е само един от етапите на многостранна операция. На 5 април 1979 г. това беше предшествано от експлозия във френска централа, която разруши два реактора, подготвени за изпращане в Ирак.

След това беше убит кураторът на сирийския ядрен проект генерал Сюлейман, който взаимодейства с ядрени учени в Северна Корея и Иран.

През лятото на 1980 г. Яхя ел-Мешад, един от ключовите партньори в иракския ядрен проект, е намерен мъртъв в хотелска стая в Париж. Смъртта му остава загадка. Починалият водеше здравословен начин на живот, отличаваше се с отлично здраве, нямаше следи от насилие по тялото.

След това дойде поредица от мистериозни изчезвания и необясними смъртни случаи на ирански ядрени учени. Внезапно се повредиха центрофуги, избухнаха експериментални съоръжения и лаборатории на иранския ядрен проект.

На 29 ноември 2010 г. двама ирански ядрени учени бяха взривени по същия начин в различни части на Лондон. Британският Sunday Times обяви смъртта им за „прощален майсторски клас, даден от шефа на Мосад Меир Даган за неговите подчинени“. И наистина, на 5 януари 2011 г. генерал-майор Даган се пенсионира.

SEXOTA – ВЪВ ВСЯКО СЕМЕЙСТВО

И все пак основното предимство на MOSSAD е апаратът под прикритие. В създаването и прилагането му Харел и неговите наследници са успели повече от всички разузнавателни агенции по света.

Туристически агенции, авиокомпании EL-AL, културни и търговски мисии в чужбина, над които се вее израелското национално знаме, всички те играят ролята на параван.

Целият или почти целият състав на тези институции са агенти на тайната армия на израелското външно разузнаване, призовани на доброволни и безвъзмездни начала.

Вербовчиците (ловците на глави) неуморно търсят кандидати за тайни служители (сексоти). Само лица с еврейска националност, защото това е завещанието на Изер Харел: „Не всички евреи са способни да бъдат агенти, но всички агенти трябва да бъдат евреи“.

Не, това не означава, че Мосад е против набирането на мошеници. Всичко зависи от оперативната обстановка и целесъобразност. Въпреки това ръководството на Мосад смята, че не може да има по-надежден сексот от евреин.

Нереалистично е да се откаже мълчаливо сътрудничество с MOSSAD. Кандидатът за вербуване научава, че тъй като е евреин, това означава, че принадлежи изцяло на Израел и трябва да се върне в родината си и да й помогне по всякакъв възможен начин. И ако не искате да се връщате, нека поне си сътрудничим.

И хората се съгласяват, ставайки саяним – „доброволни съучастници“. Те не извършват разузнавателна дейност като такава, а изпълняват само индивидуални задачи на територията на страната домакин. Те помагат на MOSSAD, като използват лични връзки или като отдават под наем своето движимо или недвижимо имущество. В същото време формално получават гаранции, че акцията не се извършва в ущърб на държавата, в която живеят.

Sayanim може например да бъде помолен да остави колата си на точното място в точното време. И в края на операцията – вземете го на друго място. „Съучастникът” никога няма да разбере кой и какво е използвал колата му. И в случай, че операцията се провали, саяните винаги имат в ръцете си предварително подготвена декларация за кражба на автомобил.

НЕ ВСИЧКО, КОЕТО БЛЕСТИ ЗЛАТО

Днес историците са готови да класифицират почти всички минали операции на Мосад като шедьоври на разузнавателното изкуство. Това важи особено за операциите по издирване на нацистки престъпници. Търсенето продължава и до днес. Според някои доклади Израел е екзекутирал над хиляда нацистки босове и обикновени палачи, замесени в Холокоста с ръцете на своето разузнаване.

Израелските историци смятат за най-ярките действия:

1. Отвличането в Аржентина през 1960 г. на SS Оберщурмбанфюрер Адолф Айхман, който е отговорен в нацистка Германия за „окончателното решение на еврейския въпрос“.

Айхман превръща Аушвиц в най-големия център за масово убийство на хора. Харел, начело на отряд от бойци, намери и достави палача в Израел. Айхман е признат за виновен в престъпления срещу човечеството и е обесен на 31 май 1961 г.

2. Убийството в Уругвай през 1965 г. на SS Haupsturmführer Herbert Cukurs, „собственик-управител“ на еврейското гето в Рига. Той избяга от съда, така че не беше признат за военнопрестъпник. Мосад се зае със задачата да възстанови справедливостта.

3. Убийството през 1979 г. на Йозеф Менгеле, SS Hauptsturmführer, главен лекар на Аушвиц, с прякора „д-р Смърт“. Менгеле също избяга от съда и не беше официално признат за военен престъпник. В продължение на 28 години Мосад го търси по целия свят. Екзекуцията е била маскирана като злополука (удавяне) на бразилския плаж Копакабана.

Никой няма да лиши MOSSAD от правото да постави тези операции в списъка на своите успехи. Но те не трябва да се смятат за шедьоври. Защото израелското разузнаване имаше и по-впечатляващи акции, от които дори след 70 години грифът за секретност бе свален само частично.

СДЕЛКА с ЦРУ

Става дума например за салтото, което агентите на MOSSAD направиха, когато получиха и след това предадоха на клиента копие от секретната реч на Хрушчов на 20-ия конгрес на КПСС. Тогава, на 25 февруари 1956 г., в речта си Никита Хрушчов осъжда култа към личността на Сталин. След като получиха копие, войските на Мосад пропътуваха хиляди мили през три континента – Европа, Азия и Америка, за да го доставят … не, не в Израел – в Лангли, централата на ЦРУ.

Кражбата на документ от национално значение обикновено се предшества от сделка между поне две страни. В нашия случай клиентът беше шефът на ЦРУ Алън Дълес. Той каза на шефа на Мосад за желанието си да бъде първият, който ще прочете доклада, когато се срещнаха във Вашингтон. Дълес не плати нито цент за изпълнението на поръчката. Но той предложи на Харел своето покровителство и достъп до информация, получена от ЦРУ.

Каква е заслугата на Харел? През целия си живот той трупа в складовете си дълбоко секретни агенти за изпълнение на най-отговорните задачи. Те влязоха на бойния път в решителен момент и тогава, ако имаше гаранции, че няма да „светнат“. Те действаха като призраци, но резултатите бяха много осезаеми.

В Москва имаше такъв агент – редакторът на отдел „Горещи новини“ на Полската държавна агенция (PAP) Виктор Граевски (истинско име Шпилман). Именно той играе ключова роля в кражбата на копие от доклада на Хрушчов. Washington Post е първото издание, което публикува доклада на Хрушчов. Публикацията предизвика скандал в световната общественост и провокира дълги години разкол в международното комунистическо движение.

НЕЗАБАВНА ОСТАВКА

Безкомпромисността и твърдостта, които помогнаха на Харел да се издигне до върха, провокираха падането му.

През 1963 г. шефът на Мосад проявява голям интерес към египетската ракетна програма. Техници от Германия помогнаха за създаването му. Харел възприема програмата като поредната германска заплаха за еврейския свят и решава да я прекрати на всяка цена. Той започва да сплашва германските ракетчици, като им изпраща колети, пълни с експлозиви.

Разследване на Федералната служба за защита на конституцията (германското контраразузнаване) ясно посочи адреса на изпращача на взривените колети: Израел, MOSSAD, Harel.

Добротата на израелския премиер Бен-Гурион беше използвана от германския канцлер Конрад Аденауер. След като спечели благоволението на Бен-Гурион, той го помоли да спре Харел.

Премиерът извика шефа на Мосад „на килима“ и каза, че се съмнява в правилността на избрания от него метод, за да попречи на Египет да се сдобие с ракети. Харел беше толкова обиден от недоверието към себе си, че веднага написа писмо за напускане.

„ЧЕРЕН СЕПТЕМВРИ“

Още през 1972 г. израелското разузнаване изпита горчивината на провала и срама. На 5 септември по време на Олимпийските игри в Мюнхен седем палестинци от терористичната група Черен септември заловиха 11 израелски спортисти и поискаха освобождаването на 250 техни съучастници от затвора. Израелското правителство отказа. Лошо обучените германски специални сили не успяха да убият всички терористи с един залп. Трима оцелели палестинци хвърлиха гранати по спортистите.

Кабинетът на министрите на Израел, оглавяван от министър-председателя Голда Меир, създаде „Комитет Х“, който действаше под мотото „Смърт за смърт, терор срещу терор“. Той беше изправен пред задачата да унищожи Черния септември. За лидер е назначен полковникът от Мосад Майк Харари.

Когато откриха човек, който имаше връзка с „Черния септември“, Харари се обади на „Комитет X“, за да получи „зелена светлина“ да го елиминира. Но съдбата на всички терористи беше в ръцете на Голда Меир. Само тя взе окончателното решение.

През октомври 1972 г. Харари открива резултата: първата жертва е Уади Абдул Цвайтер, наемник от Черния септември. И седем месеца след трагедията в Мюнхен командирите на Черния септември Мохамед Наджар и Камал Адуан бяха убити в домовете си в Бейрут.

„Черен септември“ отговори както може. На 13 ноември 1972 г. в Париж е убит информаторът на Мосад, сирийският журналист Халер Кано. 26 януари 1973 г. в Мадрид – израелският бизнесмен Ханан Ишан (известен още като майор от израелското разузнаване Борух Коен, пристигнал в Испания по указание на „Комитет Х“).

За десет месеца екипът на Харари уби 12 палестинци, участващи в атаката в Мюнхен в различна степен. Но скандалният провал в норвежкия град Лилехамер почти обезсили всичките й постижения.

В началото на юли 1973 г. Голда Меир разрешава убийството на един от лидерите на Черния септември Али Хасан Саламех, по прякор Червения принц. Няколко дни оперативните агенти на Харари го следват и вечерта на 21 юли 1973 г., след като го застрелват, напускат Норвегия. Другата част от групата намери убежище в защитена къща в Лилехамер. На следващия ден Мосад, който стреля по Червения принц, разбира, че са убили Ахмад Бучики, мароканец, който се е установил в Норвегия, който няма контакт с Черния септември.

Може би никой нямаше да знае нищо за норвежкия провал на MOSSAD, ако Дан Ерт и Мариан Гладников, членове на групата Харари, не бяха мърлячи. Те постъпиха толкова глупаво, че бяха заловени от полицията, разследваща убийството на мароканец.

Двойката призна, че работи за Мосад. Дори по-лошо, тя даде адреса на защитено жилище. В хода на разследването изплуваха подробности за други неразкрити убийства на палестинци и бяха получени доказателства за участието на Израел в тях.

Норвежците се смилиха над нещастните борци срещу тероризма и две години по-късно бяха на свобода. Французите и италианците направиха същото със случаите на убийства на палестинци, където стърчаха ушите на MOSSAD.

Всичко това не повлиява на желанието на „Комитет Х” да се справи с „Червения принц”. Едва шест години след скандала в Лилехамер той беше убит. Но дори и тук имаше горчив привкус: Саламе се оказа американски агент, използван от ЦРУ за комуникация с ръководството на Организацията за освобождение на Палестина.

ЕПИДЕМИЧНА ЕМИГРАЦИЯ

Според генерал-майор Вячеслав Широнин, началник на отдел А на КГБ, в началото на 70-те години MOSSAD и ЦРУ са разработили операция с кодово име „KK Mountain“ за създаване на разузнавателна мрежа в СССР за подстрекаване на емигрантски настроения сред съветските евреи.

Операцията достига своя връх през 70-те години на миналия век, когато ОВИР получава поток от молби за визи за пътуване до Израел. Безпрепятствено се издават визи на тези евреи, които не разполагат с информация, класифицирана като държавна тайна. Тези, които имаха достъп до тайни от държавно значение, не получиха изходни визи, те станаха „отказници“.

ЦРУ и МОСАД превърнаха въпроса за тяхното напускане в политически проблем от световно значение, във фактор за натиск върху СССР. Конгресът на САЩ отпусна 4 милиарда долара (днес са 80 милиарда) на израелските и американските разузнавателни служби за осъществяването на споменатата операция.

ВСИЧКИ ЛЕЧЕНИЯ СА ДОБРИ

През ноември 1995 г., след убийството на Ицхак Рабин, израелски министър-председател и лауреат на Нобелова награда за мир, в предградията на Тел Авив се проведе тайна среща на ръководителите на израелските разузнавателни агенции.

В дневния ред, освен изясняване и разследване на причините и обстоятелствата на покушението, беше включена темата за привличане на евреи за съблазняване на обекти на оперативна разработка измежду чужденци, терористи и израелски граждани. За да се вземе окончателно решение по тази деликатна тема, ръководителят на MOSSAD Цви Замир предложи да бъде поканен еврейският религиозен авторитет Ари Шевет.

Шевет отбеляза, че връзката между шпионажа и любовните връзки съществува от незапомнени времена. Комбинацията от шпионаж с похот не е измислица нито на тайните служби, нито на писателите на криминални романи.

Като доказателство той цитира пример от книгата на Исус Навин, водачът на еврейския народ. Според Писанието той изпрати двама съгледвачи в Йерихон, където те, след като завършиха разузнаването, се настаниха в леглото на блудницата Раав за нощта. Хрътки на царя на Йерихон го информираха за присъствието на подозрителни непознати в нейното жилище. Виждайки пазачите, Раав скри шпионите на покрива на къщата, като каза на пазачите, че въпреки че е приела непознати, те вече са заминали в неизвестна посока. Така тя спаси живота на тайни агенти. Впоследствие те вече спасиха Раав от неизбежна смърт.

Освен това Шевет предложи да направи екскурзия в историята на интимната връзка между еврейската царица Естер и персийския цар Асуир, както и красивата Яел с командира Сисра от ханаанското царство, враждебно на евреите. Според Шевет и двете жени са действали според принципа „С хитрост и измама трябва да водите война срещу врага“ (днес това е мотото на служителите на MOSSAD). Тези примери показват, че практиката еврейките да влизат в сексуални отношения с врагове на държавата е съществувала от незапомнени времена и винаги е служила на интересите на еврейския народ.

Разсъжденията на Ари Шевет за възможността за използване на евреи в оперативна дейност бяха подкрепени от ръководителя на MOSSAD Цви Замир. По-късно Ари Шевет в труда си „Сексуална връзка в интерес на националната сигурност“ уточнява правилата, по които евреите да използват чара си, за да съблазняват враговете на нацията.

По-специално, той препоръчва да се даде на омъжена жена развод, преди да е изпълнила този вид задача, и след изпълнението й автоматично да погаси насилствения грях и да й даде възможност да се върне с чест в лоното на семейството. С други думи, да признае сексуалната си връзка с врага „благочестиво дело, а не прелюбодеяние и прелюбодеяние“.

Резултатите от срещата бяха докладвани на главните равини на Централния кахал и те позволиха на еврейските жени – както девици, така и омъжени – да участват в извънбрачни сексуални отношения с врагове на държавата в интерес на сигурността на Израел.

ТОП СЕ ВИЖДА ВСИЧКО

През 1982 г. е създадена Израелската космическа агенция (SELA), на която е поверена координацията на всички космически програми на страната. В същото време беше договорено, че директорът на MOSSAD, генерал Ицхак Хофи, ще споделя всички входящи разузнавателни данни от сателити с ръководителя на военното разузнаване Аман, генерал Йехошуа Саги.

Израел скоро надмина всяка страна в света, с изключение на Съединените щати, в такива области на сателитната технология като резолюция и качество на изображението.

Израелските космически кораби предават изображения в хиперспектрален образ. Следователно дори подземни обекти не могат да бъдат скрити или замаскирани от всевиждащото око на израелския сателит. Разбира се, това се използва предимно от израелския военен отдел.

Тунелите, които терористите на Хамас правят от Газа до Египет, за да пренасят контрабандно оръжие, се виждат от Мосад от космоса. Факт е, че хиперспектрално устройство за изследване на Земята създава изображение в 100–200 тесни спектрални диапазона. Така израелският сателит буквално вижда през земята.

SELA не спря дотук. Агенцията работи върху технология за изстрелване на сателити от самолети. Предимствата на тази система са, че изстрелванията не изискват мощна ракета. Дори не ти трябва космодрум. Сателитите могат да бъдат изстрелвани във всяка посока и по всяко време.

Израел обаче отдавна управлява собствен космодрум „Палмахим“. Вярно е, че стартовите му площадки не са подходящи за изстрелване на мощни космически кораби. Винаги може да се наеме подходящ космодрум SELA (да се чете MOSSAD и Aman).

Изборът е значителен: космическият център Кенеди във Флорида; нашите Плесецк и Восточный; казахски Байконур; Куру във Френска Гвиана; Индийското космодрум Шрихарикота.

Израел използва това разнообразие в своя полза: той наема космодрум в зависимост от съотношението на шекел към франк, долар, рубла, тенге или рупия. 

Игорь Атаманенко, „Независимая газета“

Балканското ядро

Разделението на две части: “ядро v/s периферия” е геополитическо правило, което разчленява иначе политически цялостните географски пространства:

  • Светът се разделя на: Евроазиатско континентално ядро v/s периферия, т.е. всичко останало – Rimland, земя на ръба.
  • Европа, от своя страна, се дели на Централна Европа (териториите, включени в бившите Германска и Австро-Унгарска империи – оттам идва през Първата световна война и названието Централни сили) v/s всичко останало.
  • Балканите се структурират по същата логика: Балканското ядро – Албания, Македония и България v/s балканската периферия: Турция, Румъния, Гърция и Сърбия (доскоро СФРЮгославия, която пък, на свой ред включваше сръбско ядро v/s периферия от републики).

По правило, ядрото и периферията си противостоят. Когато това противостоене е балансирано, е налице е трайно status quo, т.е. мир. Пример за това ни предлага Европейският съюз и неговото днес устойчиво ядро: Германия, Франция и страните от Бенелюкс.

Рискът да си в средата

Прословутата нeстабилност на Балканите се дължи на нарушения геополитически баланс между мощта на балканската периферия (Сърбия и Румъния, от север, а от юг – Гърция и Турция) и слабостта на трите страни от балканското ядро: Албания, Македония и България. Периферното разположение и относителната мощ на Турция, Румъния, Сърбия и Гърция подхранва тяхното общо желание за анихилиране-обезсмисляне на държавите, разположени помежду им. Има например проекти, (при това, замислени в мирно време) за гръцко-сръбска подялба на Албания и Македония, има план „Венизелос“ от 1919 г. за подялба на България между Румъния, Гърция и Югославия. И то подялба без остатък!

Общите интереси на периферията придобиват и институционална форма като например гръцко-сръбско-румънско-турското единодействие срещу България, Македония и Албания през 1913 г., „Малката Антанта“ на същите четири периферни страни от 1934 г. срещу България, както и Балканските пактове между СФР Югославия, Гърция и Турция от 1953 и 1954 г. Към този последен (анти)български пример трябва да добавим също драстичните намеси: опитът за анексирането на Албания и Пиринско в/от СФР Югославия по Титово време, а в най-ново време и гръцките претенции спрямо държавното (само?) название Република Македония.

Налице е обаче и защитно противодействие, дължащо се на дълбочинната солидарност между трите страни от ядрото. През 1913 г. България осуетява анексирането на албанските земи от Сърбия. На 15 януари 1992 г. нашата страна първа призна новата македонска държава. Спорадични действия, лишени от стратегически замисъл.

Силовият дисбаланс

На Балканите периферията упражнява постоянен натиск върху (и срещу) ядрото. Този натиск е общо взето успешен и именно той през последните стотина години „приобщи“ към периферията значителни територии, многобройно албанско и българско население, както и стопанска мощ. Неслучайно, по размер на държавната територия, по население и по богатство, балканските страни днес се подреждат така: начело е Турция, следват я също така периферните Румъния (и Молдова), Гърция (и Южен Кипър), Сърбия (заедно с Република Српска) и най-накрая балканското ядро: България, Албания и Македония (виж таблицата). Тази слабост на трите страни прави политиката на останалите (а това са периферните балкански страни) спрямо ядрото настъпателна и обсебваща.

Неравновесието между мощната балканска периферия, от една страна, и от друга – слабостта на балканското ядро, е причината за пословичната нестабилност на Балканите. Няма status quo, което да задоволява по-силния. Това е геополитическото обяснение за постоянно възпроизвеждащите се балкански конфликти. За да се постигне равновесие, т.е. да се наложи мирът, се налага намесата на външни на Балканите сили[3]. В противен случай се анихилира слабият, а засега това е балканското ядро. Обясненията (ласкаещи Запада и популярни там), които откриват причината за балканските конфликти в балканския национализъм, анархизъм, че и във вродената „жестокост и цивилизационни липси (?)“ на балканските народи, заменят причината със следствието. Силовият конфликт, веднъж отприщен като последица от липсата на равновесие на силите, неизбежно деградира до жестокост и насилие. Доказано е навсякъде по света.

В търсене на (отвъдбалканска) солидарност

За да устоят на дестабилизиращия ги натиск, трите страни на балканското ядро поотделно търсят подкрепа извън Балканите и се включват в отвъдбалкански съюзи (Албания и България – било със силите на Оста, било като членове на Варшавския пакт, а днес, заедно с Македония, като партньори/членове на НАТО).

Там, където повечето геополитически анализатори на Балканите търсят и „откриват“ сантиментални връзки (като сродяването на Савойската и Българската династии) и „цинични“ предпочитания-съюзи (между Италия и Албания, или тези на България с Германия и с Русия,… ), в действителност лежи геополитическа неизбежност. А тя е, че всяка от страните, съставляващи балканското ядро, може да се отбранява срещу натиска от страна на балканската периферия само като търси и намира подкрепа и солидарност в страни, разположени отвъд периферията. От тази елементарна, даже – примитивна[4] (не само) геополитическа логика не може да избяга никой български, македонски и албански държавник, ако държи страната му да запази някакъв шанс-перспектива. А тя най-често се свежда до скромното желание – страната му да бъде оставена на мира. Въпреки че това не означава напременно мир [5]. Така погледнато, обвързването на страните от балканското ядро с извънбалкански сили и съюзи не е политическа грешка, още по-малко служене, сервилничене и тем подобни. То е съдба.
Подобна на българската е и германската. След две неуспешни световни войни Германия също, като централна сила, успя да неутрализира настъпващата срещу нея обединена европейска периферия – Великобритания, Франция и Русия, едва след като се свърза с (неевропейските) САЩ. Описаните факти днес вече принадлежат на историята. Но техният модел продължава да съществува-действа на Балканите.

Стратегии на периферния натиск

Периферията притиска центъра като създава и укрепва обходните, тангенциалните връзки – солидарности (както в географски, така и в политически смисъл) във вреда на тези във/към центъра.   

Пример за институционалното консолидиране на периферията „Гърция-Югославия-Румъния-Турция“ е Балканският пакт от 1934 – наречен от политика-англофил Стойчо Мошанов (1892-1975 г.) „Железният пръстен“ (около България). Днес същата цел бива преследвана с инфраструктурните обходи на страните от балканското ядро.

Пример за възпрепятстване на центронасочените връзки е дълго отлаганото от Румъния изграждане на Дунав мост 2. За румънците бе ясно, че прездунавската връзка (сега назована Коридор № 4) ще акцентира софийската централност, т.е. балканското ядро. Дунав мост 2 намери своето естествено (днес вече осъществено при Видин-Калафат) решение едва, когато България успя да получи подкрепа, идваща отвъд балканската периферия. Това бе подкрепата на Бодо Хомбах (Bodo Hombach[6]).  Получи я, защото въпросът престана да бъде само балкански, а поради югоембаргото се превърна в европейски. Навремето, пак поради отвъдбалкански, съветско-военни, намерения бе бързо построен и Дунав мост 1 при Русе-Гюргево.

От същите като гореописаните румънски периферни (!) геополитически подбуди бе воден и големият гръцки проект за т.нар. Via Egnatia. Нейното трасе преднамерено бeше изведено извън териториите на трите балкански страни от ядрото. Съзнателно беше изоставено и автентичното-историческото трасе на Via Egnatia, което води от Солун през Охрид и Драч, а отвъд Адриатическо море, продължава в прочутата Via Appia право до Рим. Ако бе прокарана, макар и отчасти, през страните от ядрото, Via Egnatia би била стопански ефективна, каквато тя сега не е. Засега тази магистрала едва „успява“ да покрие разходите по своята поддръжка[7]. Замисълът обаче е друг – бидейки тангенциална връзка, тя допринася за маргинализирането на балканското ядро. Via Egnatia срещу Коридор № 8 е войната, която Гърция води, вече 20 години, срещу балканското ядро. При това, с европейски пари[8].

Неосъществените проекти за петролопроводите АМБО и Бургас-Александруполис

Друга периферна (при това злокачествена!) стратегия е поставянето на пречки пред изграждането и развитието на взаимните връзки между страните от балканското ядро. Този саботаж се оказва успешен вече повече от сто години: единствените съседски страни на Балканите, между които няма преки железопътни връзки са Албания, Македония и България, т.е. трите страни, принадлежащи към балканското ядро. Впрочем, същото се случва и в областта на петролните и далекопътни трасета. Истинска битка бе водена срещу петролопровода АМБО (Albania+ Macedonia+Bulgaria+Оil) от Бургас за Вльора. Тя завърши с голям успех за Гърция (и Русия) и бе поражение за трите страни на балканското ядро. На АМБО успешно бе противопоставен гръцко-руския (виртуален!) петролопровод от Бургас за Александруполис.

Днес, двадесет години по-късно, можем да се зададем въпроса, защо Русия навремето склони да подкрепи проекта за петролопровод, който очевидно би навредил на бургаския (в 1998 г. станал вече руски[9]) „Нефтохим“, създавайки негов гръцки конкурент на брега на Бялото море. Причината е, че „Бургас-Александруполис“ беше просто пропаганден аргумент, насочен срещу АМБО. Не реално инвестиционно намерение, а „книжен тигър“, плашещ евентуалните инвеститори с конкурентен (при това привилегирован – бе станал собственик на „Нефтохим“) играч. Тези инвеститори вече бяха събрали 700 млн. долара за изграждането на АМБО; парите бяха загубени за нас, не и без помощта на (наивността на) тогавашния български президент (всъщност, основната причина за провала на проекта за тръбопровода АМБО беше липсата на необходимото количество петрол за неговото запълване – б.р.).

Възстановяване на балканското status quo antes?

Вече двайсет години, от 1999 г. насам, се множат опитите на балканската периферия за възстановяване на предвоенното status quo на Балканите. Горещо желание на Гърция и Русия е да бъдат възстановени (в рамките на възможното) сръбските позиции на Балканите (и в частност в Македония и в Косово) отпреди войната като „…регионален хегемон…“ (Centre for Post-war South-East Europe, Брюксел).

Добър съюзник на политиката за възстановяването на status quo antes бе желанието на мнозина европейци да търсят решението на балканските проблеми в/като „… система, включваща повече или по-малко суверенни протекторати на международната общност, заедно с Босна, евентуално с Македония и Албания и ако се разпадне – също така и Сърбия“[10]. Работното заглавие на подобна общност „Западни Балкани“ влезе в обръщение първоначално боязливо, но с времето от прост неологизъм се превърна в траен факт. За двайсетте години оттогава тези „Западни Балкани“ се превърнаха в синоним на безизходица, бедност и разруха. Тази импровизация не „успя“ в нищо съществено, освен в едно: да запази съществуващото раздробяване на балканското ядро на две части: Албания и Македония, на запад, и България – на изток.

Поглед откъм Европа

Големите европейски сили дълго време не разбираха в какво се коренят балканските конфликти и неизменно (вече век) даваха рамо на и без това силната балканска периферия в експанзионистките и амбиции спрямо ядрото. Между двете световни войни Франция създаваше Балкански икономически съюз, от който изключваше „реваншистка„(!?) България[11]. Така Париж укрепваше Румъния, Сърбия и Гърция. Лондон пък традиционно стоеше зад Гърция. В крайна сметка обаче го докараха дотам, че в 1999 г. им се наложи да пазят крехкото балканско равновесие като обуздават и дори се сражават (като членове на НАТО) в Югославия срещу довчерашните си фаворити: Сърбия и Гърция (последната бе деен участник в антинатовския фронт в Югославия).

Наложеният преди век Версайски ред на Балканите не устоя. Вече я няма милитаризираната югославска държава, чиято балканска политика се мотивираше от последователния и безкомпромисен антибългаризъм. Една политика, която се предопределяше от сръбското желание да бъде хегемон на славянските (днес вече без католическите) Балкани и чието отношение към България се формираше не от това, дали ние даваме или отказваме някому (на НАТО или Русия) въздушен коридор, а от това, че се съпротивляваме на всяка (било то юго- или пък пан-) славяно-мотивирана йерархия. Втората последица от постюгославските раздори е, че бе отслабен гръцко-сръбският съюз – съюз на две периферни страни, по геополитическо (пред-)определение враждебни на ядрото.

Желанието на Запада да се намесва като арбитър в балканските работи секна и то не само заради парите. Уреждането на балканския (включително и косовския) проблем с ред, налаган отвън, се оказа досадно бреме, както за ЕС, така и за НАТО. Сега вече, навръх(?) Всеевропейската криза европейските сили, вместо собствени балкански зони на влияние, започнаха да ценят балканската стабилност. Така те станаха волю-неволю  партньори на Албания, Македония и България, което наистина е голям обрат. Така сантименталните повеи от времената на L’entente cordiale отстъпиха пред, вече съдбоносния, императив за опазването и рестарта на Европейския съюз.

Добра прогноза за Балканското ядро

Трайното решение на сегашната балканска криза може да се постигне само ако бъде укрепена волята на Албания, Македония и България за съвместен, трансграничен живот. Звучи като куха фраза, но това твърдение бележи конфликтното място на Балканите, където то е най-осъществимо.

Обратното – поощряването на силовите решения (включително и на на албано-македонския конфликт) е равностойно на заличаването на страните от балканското ядро като фактор в балканската политика. И затова е необяснимо, когато насилието бива проповядвано от балкански политици. Тяхната днешна непримиримост може да се превърне от само тяхна, в обща слабост на балканското ядро. Тогава ще дойде звездния миг на Милошевичевите наследници – тяхното завръщането в Косово и в Македония, че и другаде на Балканите. Начинът подобен триумф да не бъде допуснат, e да бъде засилено местното противодействие – общата (спокойна и самоуверена!) съпротива  на страните от балканското ядро. Ядрото трябва да бъде укрепено и така то самото да осигури собственото си спокойствие, а с това и спокойствието на Балканите. Без външно присъствие, но с външна подкрепа.

Първата стъпка в това направление е дедраматизирането и обезсилването на албано-македонския конфликт. За дълбочинен конфликт между България и Македония не може да се говори, освен като за чужди хибридни акции и състояния, натрапени ни, но все пак преодолими. Затова нека заменим, станалата около нашето ЕС-председателство почти злободневна, тема за т.нар. „Западни Балкани“ с истинския, реалния проблем- темата за „Балканското ядро“. Вместо да обсъждаме диагнозата, нека пристъпим към терапия.

Шансът да си в средата

Освен Албания и Македония, България има за съсед и една странна страна –  Косово, населявана от балканци, но управлявана от европейци и американци. Протекторат, разположен само на около 100 километра от софийскиия площад „Света Неделя“. Шанс за българите е да съумеем да устоим убедено и организирано на ориенталските рецидиви на ислямистките визионери околовръст. Геополитически шанс е, когато наблизо се изправят големи съперници; НАТО е в Косово, руснаците – в Ниш. При това руските амбиции са широкообхватни – по едно време руснаците даже се бяха настанили съвсем изненадващо и в „Слатина“ ( не нашата, софийската, а летището на Прищина).

Някои аргументи в полза на геополитическото ни самочувстние:

– Българското равно (макар и понякога граничещо с опортюнизъм) поведение. Външнополитическо поведение, което обаче е предсказуемо и което никога (от Първата световна война насам) не излага българския народ на ненужни рискове, още повече, когато каузата не е точно българска…

– Трудното, често болезнено, но и вече станало необратимо врастване на страната ни в европейския свят.

– Бързото съзряване на българските политици (от ляво и дясно), които намериха пътя към Македония и (засега все още трудно към) Албания и съумяват да формулират и регионални цели (и за да не бъда голословен ще спомена само Коридор №8). А не е отдалечено времето, когато подобни проекти се интерпретираха не като албано-българо-македонски, а като про/антитурски, съответно анти/прогръцки и т.н.

– София, назовавана неслучайно и Средец. Град, в който се прави европейска култура, където може да се спортува и забавлява, чиито лекари имат славата да са от добрите, не само на Балканите. Град, който може да посрещне голяма част от проблемите по лечението, образованието, квалификацията, отмората, търговията и услугите на съседите ни. Както за старите, така и за новите ни съседи.

Какво да се прави?

Илюзия е и това, че друг някой, с неговите пари ще ни освободи от нашите грижи. Преди всичко, трябва да си поставим амбициозни цели. Ние да ги формулираме, а не другите. Трябва да се научим да споделяме и даже сами да изнасяме регионални отговорности. Регионът се простира от Черното до Синьото море и е тъждествен с това, което нарекохме “Балканското ядро”. А и от реката-море Дунав до Бялото? Идея, станала актуална благодарение на Алексис Ципрас. На неговия младежки, ноншалантен жаргон дължим и звънкото афиширане на описаната проблематика-проект. Но нека то, от Sea2Sea, стане Sea4Sea.

—————————————————————————————————————-


Бележки

[1] За 2016,  според Евростат и ЦРУ.

[2] Брутен вътрешен продукт (номинален) по осреднени данни на МВФ и на Световна банка за 2016 г.

[3] Пример за това е американският президент Удроу Уилсън –(Woodrow Wilson), осуетил ултимативно през 1919г. плана на гръцкия премиер Елефтериос Венизелос за премахването(!) на България.

[4] “Врагът на моя враг е мой приятел.“

[5] “In the Balkans, the absence of war is only half a peace “ (June 16, 1999, The New York Times).

[6] “Европейският мостостроител (в прекия и преносния смисъл) според собствените му думи“ [Декало, Феня. Бодо Хомбах: България ще е субект, а не обект на Пакта за стабил-ност“, в.“Македония, бр.29 от 21 юли 1999] Bodo Hombach бе европейският координатор  [1991-2001] на Пакта за стабилност в Юго-източна Европа.

[7] „ … in 2012 the road will be no more than slightly [= с малко над] self-sustaining.“(The Egnatia Motorway, Ex-post Evaluation, CSIL, Milano, 2016).

[8] От инвестирана във Via Egnatia сума от 5475 млн евро само 837 млн (= 15%) е гръцкият при-нос. От останалите 85% едната половина е дар от ЕС, а другата – заем (сиреч-пак дар) от Европейската инвестиционна банка (пак там).

[9] Неговата продажба, при това на безценица, бе най-голямото поражение на България по време на прехода.

[10] ”…  eines Systems von mehr oder minder souveränen Schutzgebieten der  internationalen Gemeinschaft sein, mit  Bosnien, möglicherweise Mazedonien,  Albanien und – wenn es zusammenbricht –  auch Serbien.  (DIE ZEIT 1999 Nr. 24)”

[11] Това навреди на България, но въпреки това тя постигна в 1938 по-висок доход на човек от съседните Румъния и Югославия, както от далечната Полша и равен с този на Унгария и Гърция.

geopolitica.eu


Кошмарът за българската ДС – Петър Радоев / Питър Радлей





Питър Радлей, всъщност това е българина Петър Радоев

„Установявайте връзки с различни лица – гласи една от инструкциите на Петър Радоев – Радлей, до агентите му в България по времето на Червения терор в страната. –
Винаги има засегнати и недооценени по достойнство. Неполучили по заслуги. Използвайте самохвалството, свойствено в по-голяма, или по-малка степен на всички хора. Лесно е да поискаш от когото и да било да разкаже нещо за себе си.“

Около името на Петър Радоев, все още е спусната завесата на мълчанието. Толкова родни ченгета яко е насолил, та мълчат за него, бетер бити задници.
Знае се, че преди 09.09. е бил част от царското контраразузнавене.
Като токъв успщва да се вмъкне в кревата на дъщерята на английския посланик Джордж Рендел – Ана.

По онези години, агентът Петър Неделчев Радоев се представя за студент и успява да накара дъщерята на английския посланик да се влюби в него, та чрез нея черпи сведения за случващото се в английското посолство.

Впечатлява и такива асове на шпионажа в английската легация като военния аташе Александър Рос, въздушния аташе майор Гравлей и други.

Те правят опити да го вербуват за Интелиджънс сървиз и Радоев привидно приема.

След Девети септември той ще пожелае да работи в органите на новата ДС, но Антон Югов отказва.

През 1948 година Радоев се присламчва към делегация, отиваща към Вашингтон. В Америка иска политическо убежище и започва работа в ЦРУ. Там е известен вече с името Питър Радлей. Стига до чин полковник.


Превръща се в най-ценния ръководител на шпионски акции, деен организатор на голяма част от операциите на ЦРУ срещу НРБ.


Ръководител на д-р Радан Сарафов, дъщеря му Христина Сарафова, завеждаща българската служба към ООН във Виена, Иван-Асен Георгиев, както и много други, неразкрите от комунистическото контра разузнаване.


Лично аз познавам близки хора, разботоли за него и след това изведени по тайни канали, зад граница.
Някои от тях са все още живи, та имената им не мога да спомена.


За две десетилетия полковник Радлей успява да се превърне в кошмар за българските тайни служби, появявайки се ту в Париж, ту в Брюксел, ту във Франкфурт на Майн. Името на Петър Радоев се свързва с почти всички крупни антикомунистически агенти у нас.

Ще следва продължение