ЯНКО ЯНКОВ: ИМАШЕ СПОРАЗУМЕНИЕ МЕЖДУ КОМУНИСТИЧЕСКИЯ ЕЛИТ И УПРАВЛЯВАЩИТЕ ЗАПАДНИ ЕЛИТИ

1990 Г. БЕ МАСКАРАДНА ГОДИНА, ЗАПОЧНА С МАСКАРАДА „КРЪГЛА МАСА” И ЗАВЪРШИ С МАСКАРАДА „ВЕЛИКО НАРОДНО СЪБРАНИЕ”

„УЛИЦАТА” СЕ ОКАЗА АБСОЛЮТНО НЕСПОСОБНА ДА БЪДЕ КАКЪВТО И ДА Е РЕАЛЕН ПОЛИТИЧЕСКИ ФАКТОР, КАЗВА ОЩЕ ЯНКО ЯНКОВ

Янко Янков е роден на 13 август 1944 г. в село Клисура, Монтанско. Завършва средно образование в  Монтана, висше юридическо образование в СУ „Св. Кл. Охридски“. Бил е научен сътрудник първа степен в Института за държавата и правото и гл. асистент в Юридическия факултет на СУ. Влиза в остър конфликт със заместник-председателя на Държавния съвет Ярослав Радев. Написва труд за това как Радев и хората около него са изопачили социалистическата правна доктрина. Изпраща труда в Политбюро. През 1982 г. е уволнен по политически причини и изселен в родното си село. 1984 г. е арестуван и осъден на 12 години затвор. От „Амнести интернешънал“ е обявен за затворник № 1 на България и № 3 на Европа. От затвора излиза през октомври 1989 година. (На 30 март 1990 г. Върховният съд постановява, че поради липса на доказателства е осъден невинен.) През 1990 г. става член на БРСДП и почти веднага – заместник-председател на партията. Влиза в остър конфликт с Дертлиев, напуска БРСДП и през февруари същата година основава Социалдемократическа партия-немарксисти.  Депутат в 7-то ВНС. Януари 1991 г. – СДП-немарксисти се преименува на Партия Либерален конгрес.  За кратко той и партията му членуват в СДС. Председател на Съюза на юристите-демократи. Потърсихме го по повод 20-тата годишнина от началото на промените и основаването на СДС.

Г-н Янков, вие сте един от основателите на СДС. Какво остана недоизказано, скрито около тези първи месеци от края на ’89-та и началото на 90-та година?
Както тогава, така и днес мнозина са онези, които „се натискат” да представят себе си като „основатели на СДС”, или най-общо казано – като „бащи на опозицията” –  или дори, особено по време на Великото Народно събрание, като „Бащи на Нацията”. Аз, обаче, както тогава, така и днес упорито отказвам да „призная” или „припозная” „отрочето”, което по онова време се роди в резултат на един привиден промискуитет, истинският баща на което, особено днес, е вече повече от очевиден.
    По време на Великото Народно събрание аз не само отказах да подпиша т. нар. „Конституция”, но и никога не признах нейната легитимност; докато, както ви е известно, останалите, които не я бяха подписали, после официално и тържествено се заклеха в нейната сакралност. Аз официално и от самата трибуна нарекох Великото Народно събрание „червена кочина” и напуснах участието си в неговата дейност, и както още тогава, така и днес поддържам тезата, че от чисто юридическа гледна точка т. нар. „Конституция” е нелегитимна, и че на това основание е нелегитимен целият основан върху нея т. нар. посткомунистически политически режим.
    Както от съдържателна, така и от структурна гледна точка този именно политически режим е чисто мафиотски и няма абсолютно нищо общо с т. нар. олигархичност, тъй като олигархията винаги е била и е легитимен собственик на богатството, което притежава; а в посткомунистическа България такива собственици няма –  онова, което е наричано или самонаричано „олигархия”, всъщност е Мафия, или по-точно – Червена Мафия, която не е легитимен собственик на притежаваното от нея богатство.
    Освен това този политически режим е и геноциден, тъй като е обезпечил факта, че днес от демографската карта на България липсват 1 850 000 (един милион и осемстотин и петдесет хиляди) души, отделно от нормалната смъртност и от фактическата емиграция. Доказателствата в това отношение съм систематизирал и официално представил пред Прокуратурата и пред редица европейски и световни правозащитни организации и институции, а по-късно ще представя и пред надлежните европейски и световни съдебни институции.

Как, обаче, се стигна до този резултат? Беше ли това сценарийно заложено още преди или в самото начало на „Прехода”,  или то се появи и се наложи по силата на естественото състояние на политическите сили?
    Моята академическа специалност е в сферата на политическите и правните науки. Вече съм издал няколко десетки обемисти научни, публицистични и документални книги, и във всичките по един или друг начин разглеждам именно отговорите на този Ваш въпрос. Последната ми книга, посветена на тази именно тема, е издадена преди повече от две години и е озаглавена „Легитимните основи на политическа власт в България”. Книгата е депозирана в редица големи европейски библиотеки.
    Според мен т. нар. „Преход” съвсем не е преход от социализъм към капитализъм, а е преход от затворено към отворено общество, и именно такова е било и семантичното съдържание на официалните договорености, които бяха постигнати в Малта през декември 1989 г. Така, от семантична гледна точка съгласно текста на абзац 5-ти от Малтенското Споразумение САЩ се задължават да бъдат това, което абсолютно винаги са били, а СССР се задължава да извърши демонтаж на държавността и да сложи фактически край на партиите и държавите от болшевишки тип, при което и двете страни са се съгласили да не бъде прилагана наказателна „нюрнбергска” процедура срещу комунистическите престъпници.
    Освен това, сценарият на Споразумението въобще не е предвидил и не предвижда преходът към друг тип обществена организация да бъде съпроводен със смяна на елитите, както и с преразпределение на награбения и съсредоточен в номенклатурата социален продукт. Малтенската договореност е предвиждала смяна на властта, но не и смяна на собствеността. Което означава, че САЩ като световен символ и лидер на това, което като правило в политиката се нарича „Западът”, са показали, че желаят да партнират в бъдеще с една реформирана комунистическа система; и че не са имали и нямат никакво намерение да унищожават самата комунистическа система и да я заменят с някаква друга.
    Така САЩ са показали, че съгласно техните стратегически интереси „бъдещите посткомунистически страни” няма да имат задължението да излизат вън от рамките на т. нар. Латиноамерикански модел на развитие, възникнал след разпадането на испанската колониална империя, при който модел местната колониална администрация е била утвърдена като компрадорска едра буржоазия, а индианците само са били сменили своето политическо национално иго или робство с модерно социално потисничество, осъществявано от предишния (дотогавашния) елит.
    Според мен т. нар. „международни отношения” всъщност винаги са били „междудържавни” и „междуелитни”, и далеч преди появата на Горбачов третото поколение на съветския комунистически елит е било започнало да води „конфиденциални джентълменски преговори” за постигане на споразумение относно „края на Студената война”. Така, в резултат на тези преговори е била постигната „джентълменска договореност” конфронтацията между системите да завърши с конвергенция на елитите срещу собствените им народи,  и в този смисъл появата на Горбачов съвсем не е автентично политическо събитие, а е събитие, имащо характера на практическа реализация на посочената договоронст. Всъщност, точното семантично и най-вече военно-оперативно значение на въведения от него термин „Перестройка” съвсем не е „преход”, дори не е и „преустройство”, а е „престрояване”, „преподреждане” или „прегрупиране” на наличните ресурси. Именно в контекста на всичко това бе осъществено както създаването на СДС, така и институционализирането на политическата сцена и на всичките останали политически субекти.
 
Всъщност, така или иначе Вие, г-н Янков, сте един от непосредствените участници в началния етап на българските събития, които, както излиза от Вашия анализ, са били осъществени в този „джентълменски” договорен политически процес. Считате ли, че все още има недоизказани и скрити неща от онова време?

    Разбира се! Дори са твърде много тези все още неизказани неща. Но за да мога да ги разкажа именно по автентичен начин, ще ми е нужно да припомня няколко съществено важни, предшествуващи ги и лично засягащи ме събития.
    Преди арестуването ми, по времето когато работех като  научен сътрудник Първа степен в Института за правни науки при БАН и като Главен асистент в Юридическия факултет на Софийския университет, съм станал обект на строго секретно оперативно наблюдение и разработване от Шесто управление на ДС, кодовите наименования на които разработки са  били „Терорист”, „Твърдоглавия”, „Непокорник” и „Дракон”. От самите тези вече разсекретени дела е видно, че вниманието на ДС към мен е било предизвикано от обстоятелството, че съм предприел интензивни контакти с граждани на западните държави, и че сред студентите и младите научни изследователи водя противодържавна агитация и пропаганда, както и че се старая да ги организирам за интелектуална и юридически безупречна съпротива срещу системата.
    В отговор на това мое юридически напълно безупречно поведение е бил изработен строго секретен план (с.119-120, Дело № 13304), съгласно който на Научно-техническия отдел на ДС е било възложено да изработи компрометиращи ме фалшификати, които да бъдат предоставени на лицата, с които се срещам и които лица се намират „по направление Австрия, ГФР, Англия, Франция, Швейцария, САЩ и вътрешна линия”. Едва след 14-годишни интензивни перипетии, през 2003 г., аз получих достъп до създаденото на мое име т. нар. „Агентурно дело”, и веднага след това най-известният български експерт по графология Димитър Генадиев Костов е извършил нотариална заверка на съставения и подписан от него „Протокол № 56”, съгласно който текстовете, намиращи се в посоченото дело,  не са писани и не са подписвани от мен, и че въпросното „Агентурно дело” е фалшификат. В резултат през февруари 2004 г. Софийската военна прокуратура е образувала Следствено дело № ХVІ-3/2004 по което изрично и недвусмислено бе доказано, че става въпрос именно за фалшификат.
    Странното, обаче, е това, че както експертът-графолог, така и военният титулярен следовател по делото подполковник Димитър Евгениев Пашов внезапно и местериозно почиват „от инфаркт” в буквалния смисъл на думата по едно и също време, съответно на 08 и на 19 февруари 2006 г. – непосредствено след като са били отказали да се съобразят с упражнения  върху тях натиск да се откажат от изводите си.
    Разбира се, веднага съм поискал от Прокуратурата да извърши разследване на причините за мистериозна смърт на Костов и Пашов, но сред прокурорите не се появиха нови кандидати да споделят тяхната съдба. Освен това по повод и във връзка с това  съм завел в Софийския административен съд две съдебни дела срещу държавата и съм поискал репаративна сума в размер от сто милиони лева. Тези дела, естествено, ще бъдат поставени на вниманието и на европейското правосъдие.

Твърдите че през 2006 г. Костов и Пашов  са били убити от  бившата Държавна сигурност?
    Разбира се! Но нека уточня и още нещо. От с.180-183 на папка № 21441, ДОР „Дракон” е видно, че самото ми арестуване и вкарване в затвора за шест пълни календарни години е било станало непосредствено след като българското контраразузнаване е било проследило „вражеския обект” с кодовото име „Диригент”, същинското име на който е Джоузеф Александър Кийл – втори политически секретар на посолството на САЩ, който посетил родното ми село Клисурица, където се срещнал и разговарял с майка ми и баща ми. Впрочем, доколкото ми е известно, по онова време това е било единственото посещение на Западен дипломат в дома на български гражданин. Категоричен съм, че именно това посещение окончателно е било предпоставило обстоятелството, че само две седмици след моето арестуване по радио Свободна Европа е била проченена специалната Декларация на Държавния департамент на САЩ, съгласно текста на която аз съм поставен под техната дипломатическа защита.
    Именно поради моята автентична, а не дисидентска позиция и дейност, обаче, тази „дипломатическа защита” никога не е била имала характера на искане за отмяна на наложената ми присъда, и самото ми оцеляване в затвора е зависяло единствено от моята физическа и психическа устойчивост. Както виждате, аз оцелях, но през същото това време (и непосредствено след него) именно в резултат на системните репресивни операции на ДС загинаха баба ми Петкана, дядо ми Янко, брат ми Камен, баща ми Никола и майка ми Евтима.
    Така, когато на 30 октомври 1989 г. бях освободен от затвора поради пълно изтъпряване на наложената ми присъда, още на 17-ата минута бях в сградата на посолството на САЩ. Бях посрещнат лично от Посланика г-н Сол Полански, който енергично отклони искането ми за съдействие да замина за САЩ и изрично ме увери, че политическата промяна в България била имала нужда от моето оставане в България, и ми препоръча да „се присъединя” към нашумелите по онова време дисидентски клубни организации. Казах му, че това няма да стане, тъй като познавам лично всички членове на тези организации, и че както по силата на възгледите ми, така и по силата на личната ми съдба и съдбата на близките ми аз нямам абсолютно нищо общо с тях.
    Любопитно е, че при влизането ми в кабинета на Посланика се бяхме разминали на вратата със сина на Любомир Левчев, на когото бе уредено назначаването му като професор в някакъв университет в САЩ. На излизане бях изпратен от секретаря на Посолството Маршал Харис, който любезно ме уведоми, че както в САЩ, така и в Европа шанс за самореализация ще имат единствено лица като Левчев, но не и такива като мен.

После какво стана?
После се озовах като участник във фарса или маскарада, наречен „Национална политическа кръгла маса”. Разбира се, че не е толкова важно, но все пак същностно значение има фактът, че по време на едно от заседанията аз репликирах комунистическия мастодонт Андрей Луканов, който официално се обърна към мен с обръщението „другарю”,  и настоях към мен той да се обръща с думата „господине”, и така се оказах първият, който възстанови класиката в това отношение. Пак аз бях този, който по време на „Кръглата маса” пръв постави и въпроса за разкриването на досиетата, а във Великото Народно събрание поисках да ги докарат там с електрокари и до тях да има достъп всеки, който пожелае.
    Доколкото ми е известно пак аз съм единственият, който е описал срещата на опозиционните участници в „Кръглата маса”  с държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър. Поне на мен не ми е известно други да са описали тази среща. В посочената книга съм написал, че в своите геополитически стратегии както САЩ, така и Западна Европа проявяват достатъчно отчетливата склонност да разглеждат България като намираща се „в екип” много повече с Румъния, отколкото с която и да е от останалите балкански държави, и че това е така в пълно съответствие с волята на московския комунистически и посткомунистически елит. Според мен въпреки привидните различия между румънската (определяна като „кървава”) и българската (определяна като „мирна”, „хуманна” и „градивна”) т. нар. „нежни „революции””, и двете са били подготвени поне едно десетилетие преди самото събитие, при това по решение на и при изключително тесното сътрудничество преди всичко между КГБ и ЦРУ. Изключително важна роля в това съвместно мероприятие е имало осъщественото на 19 декември 1989 г. безпрецедентно спешно посещение на съветския генерал от КГБ, Министър на външните работи на СССР и пръв дипломатически представител на комунистическия военен „Варшавски договор” Едуард Шеварнадзе в Главната квартира на НАТО, и в контекста на това именно посещение следва да се тълкува и осъществения на 25 декември 1989 г. и завършил със смъртна присъда двучасов съдебен процес срещу Николае и Елена Чаушеску.

Значи, според Вас е имало общ сценарий относно Румъния и България?
    Общ – да, но не и еднакъв, а по-скоро симетричен и най-вече напълно брониран срещу каквато и да е автентичност.
    В контекста на тези събития, обаче, лично аз, без да зная каква точно е същността на нещата, се опитах да направя нещо, което, разбира се, веднага бе ликвидирано. Така, на 05 февруари 1990 г., понеделник, в 14 часа, на заседанието на Координационния съвет на Съюза на демократичните сили аз създадох неимоверно напрежение сред т. нар. „лидери на опозицията”, като заявих, че осем членуващи в СДС партии и организации сме учредили „Дясна фракция”. С официално и тържествено прочетената от мен „Декларация” заявих, че лидерите на тези организации сме обединени от искането да получим половината от т. нар. „времева квота”, с която разполага СДС по време на заседанията на „Кръглата маса”, и че ние приемаме стратегията за водене на преговори с БКП, но  нямаме абсолютно никакво намерение да подписваме бързи и безпринципни съглашения.
    Тази радикална фракция, обаче, просъществува по-малко от едно денонощие – от момента на нейното учредяване вечерта на предния ден до момента на нейното обявяване пред членовете на Координационния съвет. Аз бях председател на фракцията, а нейни членове бяха д-р Константин Тренчев, Христофор Събев, Драгомир Цеков, Коста Георгиев, Румен Воденичаров, Любомир Павлов и Пламен Даракчиев. Вечерта на същия ден аз бях единственият член на тази фракция. Впрочем, оттогава до днес единственият, който е споменал за съществуването на фракцията, е Драгомир Цеков (интервю във в-к „168 часа”/18-24 и 25-31 декември 1995 г.).

Имали ли сте шанс?
    Днес съм категоричен, че не сме били имали абсолютно никакъв шанс, но че България днес е щяла да бъде съвсем друга, ако сме били имали шанс. И нека сега да разкажа поради какви причини не сме били имали никакъв шанс.
    В началото на февруари 1990 г. в Румъния бе на посещение държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър; на 08 февруари 1990 г. за Министър-председател бе избран Андрей Луканов; а на 10 февруари, на връщане от Букурещ, Джеймс Бейкър кацна за кратко посещение и в София. В събота, в 15 часа на 10 февруари 1990 г. в хотел „Шератон” се състоя моята лична специална среща с Боб Хътчингс – личен секретар по сигурността на Държавния секретар (в книгата ми съм описал съдържанието на нашия разговор). После, в 18 часа и 30 минути в залата на ресторанта бе проведена официалната среща на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с лидерите на българската опозиция. Когато огледах внимателно насядалите край масата, бях изключително силно изненадан от това, че американските организатори не само бяха поканили Петър Гогов, който въобще не участвуваше в заседанията на Кръглата маса, но дори го бяха настанили точно срещу Джеймс Бейкър. Поне едно десетилетие преди това бях изчел всички книги по дипломатически протокол и церемониал и веднага превъзходно схванах, че не само в присъствието, но и в посоченото „топологично разположение” се съдържа някакъв изключително важен замисъл. Още в самото начало на срещата американският  организатор даде думата на този именно „оратор”, който говори точно 34 минути и възпроизведе своята скандална позиция, която две седмици преди това бе заявил на един от митингите, че „кожите на комунистите трябва да бъдат одрани и окачени на стените да съхнат, докато още има есенно слънце”.
    В книгата си съм посочил, после лично от самият Петър Гогов съм узнал, че преди срещата с Джеймс Бейкър той е бил откаран от дома му до „Шератон” с личната (и официалната, със знамето!) кола на самия американски Посланик, и че след това е бил върнат със същата кола. Описал съм и че в самото начало Петър Гогов започна изказването си, като удари по масата с юмрука на дясната си ръка и почти веднага след това удари с лакътя си; че Джеймс Бейкър се стресна, почти подскочи от стола си и впери погледа си в „оратора”; че когато след неколко изречения Петър Гогов удари по масата и с юмрука и лакътя и на лявата си ръка, държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър си съблече сакото, постави го на облегалката на стола си, скръсти ръце на гърдите си и остана така, почти в йогийска поза и като хипнотизиран, без да помръдне до края на „ораторската реч”.
    В описанието си съм посочил, че само няколко дни по късно в предаване по българското радио посланикът на САЩ Сол Полански заяви, че „единствената реална опозиция на комунистите в България е господин Андрей Луканов”; записал съм, че при неколко от моите лични срещи с американските дипломати съм изразявал учудването си: „ – По какъв начин Андрей Луканов, който в България е избран за Министър-председател именно от комунистите успява, поне в очите на американските дипломати, да е едновременно и единствената реална опозиция на комунистите?”.
    В книгата си изрично и ясно съм посочил, че след около една година вече съм имал своето категорично формулирано убеждение, че срещата на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър с т. нар. „българска опозиция” е била съвместно оперативно предприятие на КГБ и ЦРУ и е имала предназначението да сплаши държавния секретар и да го мотивира да докладва на най-висшето американско политическо и държавно ниво, че ако властта бъде дадена в ръцете на т. нар. Антикомунисти,  страната ще бъде залята от кървави изстъпления, поради което стратегията трябва да бъде насочена към това – властта да бъде дадена на „преустройващите се” комунисти, желаещи да станат капиталисти, и същите да бъдат освободени от каквато и да е отговорност за извършените от тех престъпления.
    Изрично съм посочил, че за да стигна до този извод ми е бил помогнал и Маршал Харис, който винаги, макар и доста предпазливо, е насочвал вниманието ми към подлежащите на двойно или дори на парадоксално тълкуване факти. Посочил съм, също така, че после, непосредствено преди отпътуването си в края на мандата му в София, Маршал Харис изрично ми каза, че възнамерява да напусне дипломатическата си работа, тъй като не е съгласен с това, че в посткомунистическите страни, включително и в България, „-ЦРУ работи като филиал на КГБ”; и че само неколко месеци след неговото заминаване аз получих обемист пакет с копия от вестници, в които пишеше, че той демонстративно е напуснал работата си в Държавния департамент на САЩ. Впрочем, днес той е професор в един от най-престижните американски университети.

А след това?
    По време на дейността на т. нар. „Национална политическа „Кръгла маса”” бяха проведени много митинги, сред които на 15 февруари 1990 г. и митинг в Михайловград, предишното име на който преди това е било Фердинанд, а днес е Монтана. Тогава аз произнесох реч, в която направих три „предложения”, по повод на които бях изключително бурно освиркан три пъти. Първото бе да се преименува името на града, тъй като сегашното му име е позорящо, защото е име на един от зловещите комунистически лидери; бях освиркан, защото за всички присъствуващи комунизмът продължаваше да бъде „най-висшият човешки идеал”; второто ми предложение бе да се върне старото име на града Кутловица;  по този повод ме освиркаха, защото името било селско, а те били граждани; третото предложение бе да се формира обществена нагласа за завръщането на Симеон Втори в Родината и за избирането му за Президент на България (каквато официална държавна длъжност фактически действуващата комунистическа „Конституция” все още не допускаше); по този повод освиркването ми бе най-силно и най-интензивно, защото с това по непростим начин обиждах техните твърди републикански и комунистически възгледи и нагласи.
    Още на другия ден ми се обади по телефона Секретарят на посолството на САЩ Маршал Харис, с когото веднага се срещнахме; той ми каза, че тезата за завръщането в България на Симеон Втори е специална политическа стратегия на съветската КГБ и на нейния комунистически български клан; и че тази стратегия, макар и по-късно, ще бъде подкрепена и от САЩ, които ще се съгласят той да се завърне, но не като Цар, не и като Президент, а като „нещо друго”.

Все пак успяхте ли да направите нещо по време на участието си в Националната политическа „Кръгла маса”?

    Според мен не успях да направя абсолютно нищо, но все пак опитите ми в това направление имат своето важно лично за моето самочувствие значение.
    Началото на „посткомунистическия” феномен „Кръгла маса” е от 06 февруари до 06 април 1989 г. във Варшава, когато в преговорите между правителството на комунистите и ръководената от Лех Валенса опозиция били участвували 57 души, които именно подписали Програмен пакет от споразумения (съдържащ общо 171 страници), в резултат на който Сеймът (Парламентът) впоследствие бил приел Пакет от закони и насрочил парламентарни избори.
    Исторически Втората „посткомунистическа” „Кръгла маса” бе режисирано подготвена с проведената на 17 ноември 1989 г. в Прага и лансирана в медиите като „легендарна” демонстрация, завършила с кратко полицейско меле и преброяване на около 600 ранени. Още по онова време в редица западни медии бе лансирана тезата, че както самата демонстрация, така и нейното брутално потушаване са били организирани от чехословашкия филиал на съветската КГБ с цел да се предизвика политическа криза, а по-късно слуховете за това бяха потвърдени от разсекретените архиви. В резултат на подготвените в тази именно обстановка и подписаните на „Кръглата маса” Споразумения Парламентът бе приел Пакет от Закони, а впоследствие за Президент бе избран Вацлав Хавел (който, впрочем, изключително бързо и изцяло загуби своето влияние  в родината си, но Западът не искаше и да чуе за това, и продължаваше упорито да ръси върху него своите летигимиращи го похвали).
    Исторически Третата „посткомунистическа” „Кръгла маса” е унгарската, която е била наречена с традиционно комунистическата терминология „Съвещание”, и с традиционно комунистическа експедитивност е заседавала само три дни – от 08 до 10 декември 1989 г.
    Тъй като от всичките държави от бившия Съветски блок „Кръгла маса” не бе проведена само в Румъния, това обстоятелство малко по-късно даде основание на някои от най-изявените участници в този български форум (като напр. Петър Дертлиев) да се самоизживяват като „спасители на България” и да отстояват напълно безумната и абсолютно неоснователна теза, че „Алтернативата на „Кръглата маса” бе гражданската война”.
    В България събитията „се сложиха” така, че на 07 декември 1989 г. бе създадена официално организирана опозиция, станала известна като „Съюз на демократичните сили” (СДС), а три дни след това – на 10 декември 1989 г. – бе организиран първият опозиционен митинг, на който бе оспорена легитимността на правомощията на управляващата комунистическа партия и на действуващото Народно събрание, и във връзка с това бе издигнато искането за свикване на Национална политическа „Кръгла маса”, която да изработи и приеме Пакет от задължителни политически документи за създаването на нов и легитимен политически и законодателен механизам за управление на страната. След около десетина дни синдикатът „Подкрепа” издигна „заплашителния лозунг” „Или „Кръгла маса”, или стачка!”, след което управляващата Комунистическа партия се престори на неимоверно уплашена и охотно веднага се съгласи за свикването и провеждането на „Кръгла маса”. В резултат  на 03 и 04 януари 1990 г. Народното събрание започна уточняване на процедурните въпроси, срока и предмета на разговорите, които ще бъдат провеждани,  и бе взето решение „Кръглата маса” да се проведе от 16 до 24 януари 1990 г., който срок, обаче, впоследствие бе „самопродължен”, и заседанията се проточиха до 15 май. Тъй като, всъщност, с по няколко месеци се проточиха и заседанията на другите аналогични форуми в Източна Европа, този общ белег още тогава „намириса” на наложен от Великите сили сценарий, в основата на който прозираше изводът, че авторите му беха проумели и заложили на мощния терапевтичен ефект на театрализирането и дори батализирането на политическата проблематика.
    Основните теми,  разисквани на заседанията на „Кръглата маса”, беха четири: политическата система, разделянето на властта, националният  въпрос и избирателният закон. Самият аз като участник в този маскарад още от самото начало констатирах, че представителите на Комунистическата партия и Правителството беха пределно напълно наясно по абсолютно всичко, което трябваше да стане и как да стане, докато представителите на опозицията не беха наясно по абсолютно нищо, и че доста често и без да се крият се отбиваха в дома на комунистическия лидер Андрей Луконов, за да уточняват кога, какво и как да го поискат.
    От юридическа гледна точка феноменът „Кръгла маса” не бе регламентиран с нито един правен нормативен акт, поради което и нейният шумно рекламиран статус като стояща „над” Парламента  бе пълен абсурд.
    В края на януари и началото на февруари 1990 г. отприщеният от Държавна сигурност и изключително умело дирижиран „етнически кипеж” затихна,  и постепенно на политическата сцена се наложиха други две основни събития, които също така беха изключително умело дирижирани от ДС и приковаваха вниманието на цялата общественост – Националната политическа „Кръгла маса” и мощната стачна вълна.
    Въпреки, че всичко това бе изключително умело инспирирано и ръководено от Държавна сигурност, все пак бурно променящата се политическа обстановка породи и доведе до появата на известни автентични проявни форми на спонтанно и реално разкрепостяване на масовото съзнание и жажда за свободни изяви, при което се засилваше не само контролираният, но и естественият „глас на улицата”. Самият този „глас”, обаче, изключително бързо и почти неусетно се сля с камуфлажния уличен глас, и прехвърли и предостави изпълнението на своите желания за „свободен диалог” върху „легитимните институции”, като каквито беха възприемани както „Кръглата маса”, така и Великото Народно събрание, и с това фактически „улицата” се оказа абсолютно неспособна да бъде какъвто и да е реален политически фактор.
    Изключително лесно и абсолютно безпроблемно постигнатото в заседанията на „Кръглата маса” Политическо Споразумение включваше пет принципи, най-важният от които бе, че легитимни да участвуват в политическия живот са само представителите на комунистическата властт и представителите на признатата от нея опозиция, с което фактически бе легитимиран т. нар. двуполюсен политически модел. Аз бях единственият участник в този маскарад, който официално и публично заяви, че чрез него се цели да бъде дадена легитимност на вече проведени и предстоящи да бъдат проведени абсолютно нелегитимни събития, и тъй като официално и недвусмислено окачествих все още подготвяното Споразумение именно като престъпно, бех светкавично отстранен от по-нататъшно участие в „преговорите” и подготовката на окончателния текст на Споразумението.
    А тъй като в цялата история на Източноевропейските „Кръгли маси”  бях единственият, който бе заел такава политическа позиция и бе „сполетян” от „отстраняване” от по-нататъшно „участие” в Престъплението, наречено „Нежен Революционен Преход”, този факт бе умишлено публично и официално премълчаван цели десет години. Едва през януари 2000 г. той бе официално и публично признат, и за моя изненада не къде да е, а именно във в-к „Демокрация” – вестникът на престъпната подставена политическа структура, обезпечила легитимността на Новата власт.

Доколкото ми е известно, Вие винаги сте се противопоставяли на определянето Ви като „дисидент”. Бихте ли уточнили защо?

    Първите дисиденти са били представители на т. нар. „верско” или „църковно дисидентство”, и се били появили в лоното на християнската църковна общност, където несъгласието не се допуска, а неговата проява като правило бива последвана от санкционно „отлъчване”. Политическото дисидентство, обаче, е характерно за тоталитарните режими, и най-вече за комунистическите, в рамките на затворения характер на които несъгласието е третирано не само като девиантно, но и като забранено престъпно поведение, подлежащо на най-строга санкционност. Всъщност, класическият модел на политическото комунистическо дисидентство бе създаден и „наложен” в съветското комунистическо общество най-вече от Александър Солженицин и Андрей Сахаров, и през 60-те, 70-те и 80-те години този модел фактически изпълняваше т. нар. мултипленна функция.
    Без тук да изтъквам своите обстойни аргументи и съображения, ще отбележа, че лично аз съм ориентиран към гледището, че „дисидентството” е имало редица функции, но най-важната се е била свеждала до това да отстрани и елеминира от актуалната политическа сцена всички вече отдавна възникнали, всички възникващи и всички, които биха възникнали напълно естествени автентични индивидуални и организирани антикомунистически импулси, прояви и движения, които са били считани за „пределно опасни” и за двете страни по посоченото „джентълменско” Споразумение между комунистическия елит и управляващите западни елити. И едно от доказателствата, потвърждаващи това гледище, е фактът, че заедно с „отмирането” на „дисидентството” и неговото слизане от политическата сцена, в абсолютно пълен синхрон от същата сцена слезе и официалната интензивна западна ангажираност с механизма за защита на „човешките права”, въпреки че в новата, т. нар. „посткомунистическа епоха”, нарушаването на човешките права брутално започна да придобива чудовищни размери, които корумпираната част на  западните елити започна просто „да не забелязва”.

Вие определяте всичките събития след 1989 г., включително и днешните, именно като „фарс”, и най-често като „маскарад”. Какво по-точно имате предвид?
В посочената моя книга към разгледал осемнадесет основни видове маскарадни форми на проявление на българското легитимистично политическо мислене в посткомунистическия период след 1989 г., но тук бих искал съвсем накратко да обърна внимание върху маскарада, наречен „Нежен Революционен Преход”.
    Според един виден български юрист и професор събитията, станали на и след 10 ноември 1989 г., са „събития с фундаментално историческо значение” и „в условен смисъл са „Революция” – при това „Революция, обърната назад, към традицията на буржоазните политически революции отпреди повече от 200 години”. Според един виден български социолог, събитието „не е революция”, а по-скоро е „изкуствено провокирана отвън контрареволюция”, при това „встъпила на историческата сцена съвсем не като необходим отговор или отпор на възникнал опит за революция”. В приетата през 1997 г. т. нар. „Българска национална доктрина „България през ХХІ век”” се изхожда от тезата, че на 10 ноември 1989 г. е бил извършен „политически преврат”.
    Според мен, обаче, събитията са маскарад, имитиращ Революция, имитиращ Преврат и имитиращ Правосъобразност (т. е. Легитимност). Преди всичко, да се счита, че събитието е „Революция” в класическия смисъл на разбиранията за това, би било крайно неадекватно, тъй като е повече от очевидно, че липсва насилието над заварения управленски елит като главен елемент на всяка революция. На второ место, да се твърди, че събитието е било „преврат”, също така би било неадекватно, тъй като всички известни на историята (включително и на българската история) преврати се характеризират с това, че при тях е налице не само поне известна минимална доза насилие над властвуващия елит, но и смяна на този елит с друг – а тук нито едно от двете не е било станало.
    Изобщо: 1990 г. бе маскарадна година – от началото до края. Тя започна с маскарада „Кръгла маса” и завърши с маскарада „Велико Народно събрание”; след което, разбира се, маскарадът продължи и продължава включително и днес.
    И все пак, обаче, съществува едно изключително важно съображение, от гледна точка на което събитието наистина не само може, но дори и задължително трябва да бъде интерпретирано и третирано като „Революция” – събитието бе „Революция за освобождаване на забогателия и забогатяващия комунистически елит както от неговото идеологически формулирано задължение да се грижи за бедните и онеправданите, така и от неговата каквато и да е реална обвързаност със самите бедни и онеправдани”.
    Тази „Революция” даде „шанс” само на онези, които благодарение на строго контролираната по времето на комунизма система на привилегии вече бяха натрупали  значителни количества от специфичните за този строй конвертируеми капитали – пари, имущества, чужд език, вярна мрежа от връзки, досиета, дисидентска слава, и най-важното – безпрекословна верност на старите тайни служби, вече институционализирали се като безупречно организирана Червена мафия, тотално контролираща цялото общество, и преди всичко механизмите на неговото ограбване. Всичките онези, кото бяха далеч от тези „капиталови притежания”, съвсем бързо стигнаха до скотските механизми за преодоляване на глада и студа.
    Именно в основата на това доста бързо и крайно рязко разслоение намериха хранителна среда цинично и умело лансираните от контролираните медии два симетрично противоположни и във висока степен шизофренни възгледи за характера на промените: едните със задоволство започнаха да твърдят, че „именно това е истинската демокрация и истинският капитализъм”, а другите – с гняв започнаха да заклеймяват „реставрирания човеконенавистен капитализъм“ и с носталгия да възхваляват „доброто старо време на социализма”.
    По време на т. нар. „историческа промяна на 10 ноември 1989 г.” посланик на СССР в България е Виктор Шарапов. При това, той е  изпратен в България точно в разгара на перестройката; любопитно е, че в българското комунистическо Политбюро откровено и открито са го били наричали „губернатора”, и че дисиденствуващите комунисти са го зовяли „Мефистофел“ и „Генерал Каулбарс“. Десет години след събитията, на 28 октомври 1999 г., екип на в-к „168 часа” се обърнал към пребиваващия  в България В. Шарапов с покана за интервю; той приел поканата, като подчертал, че има още много „неизказани неща”, като изрично предупредил „но не очаквайте всичко да ви кажа“; после започнал да се крие, и накрая секретарят му заявил, че той „принципно бил решил да замълчи и на тая годишнина“ и че, освен това, не можел да осъществи обещаната среща със журналистите, защото бил „заминал“; журналистката подчертава, че по време на този разговор „в слушалката от стаята се чуваше гласът на експосланиака”. Разбира се, напълно закономерен е въпросът: „От какво се е бил страхувaл генералът от КГБ В. Шарапов цели десет години след събитията?”.

Определяте като „фарс” и „маскарад” всичкото онова, с което се гордеят не само редица политически лидери, но и голяма част от обществото ни?
    Всъщност, големите промени през 1989 г. в Източна Европа станаха само за няколо дни. Дори сам по себе се този факт въобще не би могъл да бъде в подкрепа на тезата за наличието на „масов революционен” (та макар дори и „спонтанен”) „подем на унижените народни маси”. Той по-скоро е доказателство именно за осъществяването на прецизно контролиран оперативен план за бързо осъществяване на неколко строго определени задачи и за категорично непозволяване за разпространение на какъвто и да е „народен импулс” в тази насока.
    На 9 ноември 1989 г. „падна” Берлинската стена; на 10 ноември „падна” Тодор Живков; на 11 ноември в Прага „падна” Густав Хусак. Да се твърди, че тези събития са били станали именно „под спонтанния напор на народните демонстрации” е не толкова нескопосан или кретенски опит да се скрие истината за един кoнкретен исторически факт, а е нещо много повече – опит да се скрие истината за дълбоката същност на комунизма, и той да бъде представен като демократичен строй, стриктно зачитащ „волята на народните маси”. Историята обаче сочи, че такова зачитане всъщност никога не е имало и не е било възможно да има, а внимателният анализ на една такава стратегия недвусмислено показва нейната дълбока генетическа връзка с всички проведени от КГБ значими политически операции, на които е било нужно придаването на камуфлажен облик на масово народно и дълбоко демократично дело.

 Продължава ли според вас преходът?
    Още през 1992 г. тогавашният Министър-Председател Филип Димитров раздразнително и с апломб бе заявил, че „България вече не е в Преход”, че вече се е била „сбогувала с Прехода”, и че неговите действия са действия на Премиер на една „съвсем нормална държава”. През 1997 г. Министър-Председателят Иван Костов също така неколкократно бе заявявал, че „в България Преходът отдавна е приключил”. По-късно, включително и през 2004 г., същото заключение  беше  изтъквано и от виртуалния Цар и реален Премиер Симеон Сакскобургготски.
    Дали, обаче, наистина „Българският Преход” отдавна е приключил, или „все още продължава”?.
    Съгласно политологическата и държавноправната теория,  когато един авторитарен или тоталитарен режим бива заменян с демократичен, винаги и неизбежно е налице „един преходен период”, характеризиращ се с това, че въпреки наличия реален (а не камуфлажен!) политически плурализъм и провежданите реално (а не камуфлажно!) свободни избори, новият управляващ елит все пак и все още не се е отказал от традициите на стария и продължава да контролира и да променя политическите резултати така, че винаги да ги нагажда съобразно своите интереси. Съгласно теорията, този „преходен период” приключва тогава, когато както печелещите, така и губещите приемат като нормални и обективни резултатите от произведените избори, и въобще не се опитват да ги коригират post  factum. А погледната от тази гледна точка, българската действително разкрива, че „Преходът” продължава, включително и днес.
    Несъмнено поне на философите и на политолозите още от древността е било пределно ясно, че индивидуалното и масовото човешко мислене и поведение подлежат на манипулиране и контролиране именно чрез думите. При което винаги е било пределно ясно, че думите въздействуват съвсем не толкова с техното открито и пределно ясно, колкото именно (преди всичко) чрез техното скрито, значение.
    Именно върху основата на превъзходното знаене и познаване на така визирания феномен, политическите манипулатори от ерата на „Нежните „революции” и „Посткомунистическия преход” съвсем неслучайно наложиха върху общественото информационно пространство, а следователно и върху общественото и индивидуалното съзнание, изключително умелото дозиране на „тайния  метафоричен чар” на цяла серия от думи, термини и понятия, при което докато първоначално на преден план беха изтъквани „революция” („нежна”, „синя”, „бархетна”, „кадифяна”, „мека”), „преврат” и „промяна”, то после, след неколко години, тези думи умело преминаха на заден план и първостепенно значение придоби думата „Преход”.
    Преди всичко се оказа, че след неколкогодишна експлоатация думата „Промяна” започваше да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и че вече не може да изпълнява онази мобилизираща функция, която първоначално бе изпълнявала. Освен това думата „революция” също така започна да противоречи на най-елементарното изискване за „очевидност”, и вече не можеше да изпълнява първоначалната си мобилизираща функция, тъй като се схващаше преди всичко като „едноактна пиеса”; която, при това, вече беше безрезултатно отиграна многократно, а плахите опити да бъде лансирана идеята за „пермаментната нежна революция”, се оказаха неефиктивни.
     Именно така, на преден план беше изтикана думата „Преход”, която съдържаше в себе си имплицитното изискване за наличие на некаква цел, реализирането на която самоподразбиращо се се предоставяше на бъдещето – което, естествено, си оставаше неясно фиксирано във времето. Освен това, по изключително странен начин тази дума въобще не предизвика абсолютно никакви негативни асоциации с нейната злополучна доскорошна комунистическа употреба: както е известно, в продължение на неколко десетилетия на масите бе обяснявано, че т. нар. „социалистическо общество” е именно „преходно общество”, т. е. „Преход” към „светлото и мечтаното комунистическо общество”; и че „лишенията и несгодите” по време на този „Преход” са не само разбираеми и извинителни, но и са максимално компенсируеми по-късно, след края на „Прехода”.
    Онова, което е странното в случая, е че днес същите тези маси, с абсолютно същата „жадност” и „доверие” се впиха в същата тази дума, без да правят каквато и да е аналогия с нейната вече злополучна употреба. Това, разбира се, се отнася и за новата политическа конфигурация, възникнала само преди няколко месеци.

obshtestvo.net

Иван Костов – биография

Диплома на Иван Костов от ВИИ „К. Маркс“

.

Иван Костов е роден е на 23 декември 1949 г. в гр. София. Премълчават се въпросите от какво семейство произлиза, какво е икономическото им състояние и какви са политическите им  убеждения. До 1969 г. е работник в Слаботоковия завод в София. Военната си служба отбива в Кърджали.

След 1970 г. той кандидатства за летец в БГА ”Балкан” и заминава на школа в Кременчук, Украйна, където пребивава около два месеца.

Според информация от няколко различни източника, в Кременчук Костов преминава специална проверка дали отговаря на изискванията за привличане като агент на руското военно разузнаване ГРУ.

След престой от около два месеца е върнат в България, като междувременно му е уредено следването. Костов е бил резерва, но вече е приет за редовен  студент във ВИИ ”Карл Маркс”. През 1974 г. се дипломира със специалност ”Политикономия”.

Иван Костов веднага започва работа като началник „Планов отдел” в завод за преработка на хартия, Гара Искър, а след това е началник „Планов отдел” на ДСО Вторични суровини.

През 1982 г. завършва вечерно висше образование във  физикоматематическия факултет  на софийския университет ”Св. Климент Охридски”, става магистър по математика със специалност ”Математическо моделиране на икономическите процеси”.

В периода 1982 – 1984 г. Иван Костов е слушател в Института за повишаване на квалификацията в Москва.

След Москва, Костов работи като асистент във ВМЕИ „Ленин”, катедра ”Политическа икономия” на Центъра по идеологически дисциплини.

През 1985 г. защитава докторат по икономика и е назначен на работа като научен консултант в Научно изследователски институт по „Прогнозиране на социално – икономическото развитие на България”. Институтът работи за Държавна планова комисия и Министерски съвет и участва в разработването на прогнози за развитието на Националнолното стопанство на България. Това е много отговорна работа дори и за партиен член, а Костов е безпартиен и му се гласува голямо доверие.

През 1988 и 1989 г. Иван Костов прави опити да стане член на БКП. Във връзка с партийната му кандидатура, той е проучван от Държавна сигурност и тръгват слухове за негови идеологически отклонения. Проф. Илиев – ръководител на катедра „политикономия”, където Костов е асистент, казва: „Иван Костов е политикономист с твърде солидна подготовка. Той познава много добре произведенията на класиците на марксизма – ленинизма и е убеден марксист и защитник на нашата социалистическа система”.

В края на 1989 г. и началото на 1990г., когато вече е създаден Съюзът на демократичните сили, в партийния вестник ”Работническо дело” Костов публикува две статии, в които съветва БКП как да елиминира опозицията.

Първата му статия за партийния официоз е със заглавието ”Никаква отсрочка”. Написана е на 12 ноември 1989 г. и отпечатана на 30 ноември в партийния орган „Работническо дело” и няма лозунги „Долу БКП”, а апел за „силна държавна власт, която трябва да бъде мощно оръжие за осъществяване на реформите”. Държавната власт тогава е в ръцете на БКП и Държавна сигурност.

На Кръглата маса, Иван Костов е нещатен експерт на казионната КНСБ, която участва в преговорите с групата на БКП. Като такъв той иска да седне на местата определени за БКП, но Луканов не разрешава, казвайки: ”Абе не сме изпаднали до асистенти, разполагаме с професори по политикономия”. Това пише Желю Желев в своя книга.

Заедно с проф. Беров и Емил Хърсев, срещу заплащане Иван Костов участва в изготвянето на икономически анализи за Кръстьо Петков – председател на КНСБ.
Явно Костов е направил впечатление на БСП като икономист. Статията му „Анатомия на илюзиите” е отпечатана в списание ”Отечество” на 11 юли 1989 г. и има широк отзвук. Тя е публикувана само няколко месеца преди преврата и е използвана от Андрей Луканов в доклада, изнесен на 13 юли 1989 г. на разширено заседание на Политбюро на ЦК на БКП. Това е приносът на Иван Костов в борбата на реформаторите в БКП начело с Андрей Луканов. Очевидна е връзката на Иван Костов с Андрей Луканов и БСП.

Костов вече е назначен за щатен експерт на КНСБ и като такъв присъства на Кръглата маса в групата на БСП, наблюдавайки отблизо борбата между политическите партии.

Улисани около многото проблеми на преговорите, Желю Желев и синята групата около него, не разбират за контактите на Иван Костов с хората на БКП и желанието му да се хареса на Луканов. Желев казва: „Ние продължавахме да го убеждаваме да се кандидатира от името на СДС за депутат.” Няколко дни преди да предадем листите, през май 1990 г. му казах: „Иване ще се явиш ли или не” Той ми отговори: ”Дайте ми три дни да питам жена си”. Аз, Любо (Любомир Павлов) и Софиянски се спогледахме. „Погледнах го очудено, сигурно вече е бил получил отказ от другите”(БСП), пише Желю Желев в книгата си ”Въпреки всичко”. След два дни Иван дойде и каза ”Добре, жена ми каза Да”. Тогава Желев не е могъл да предполага, че това е негово преднамерено поведение и тактита.
Иван Костов е включен на пето място в пропорционалната листа на СДС в гр. Пловдив и е избран за депутат във Великото народно събрание.

След време Желю Желев ще пише: „Сега разбирам, че с тези личностни качества той изобщо не е за политик. Много държи на жена си, която си е една партийна секретарка”. За съжаление, това е една много грешна преценка, защото Иван Костов преднамерено се показва не такъв, какъвто е в същност.

Следейки политическите спорове и игри в хода на Кръглата маса, Костов прави много точна преценка на политическата ситуация и вижда обречеността на социалистическата система, усещайки и нейния край. Той показва прикривани досега качества – реална оценка на обстановката в страната, съобразителност и нюх. И взима важно решение – да премине на другата страната – на страната на опозицията.

Политическата метаморфоза у Иван Костов, става без особени морално – психологически сътресения и прикрито. Депутатът във Великото народно събрание Иван Костов е избран за председател на икономическата комисия в парламент, където депутатите на БСП има абсолютно мнозинство. Очевидно, той не само е показал професионална компетентност, но е успял да спечели разположението на депутатите от СДС, без да загуби доверието на БСП.

В края на 1990 г. Иван Костов става министър на финансите – един от тримата представители на СДС, заедно с Димитър Луджев и Иван Пушкаров, в коалиционното правителство на Димитър Попов.

Иван Костов остава финансов министър и в правителство на СДС, начело с Филип Димитров. Там се налага като авторитетна и дори авторитарна личност, поведение, което недвусмислено показва, че в действията му до сега е имало добре прикрита демагогия и поза. Авторитарното качество у Костов много бързо ще се развие. Все по – често ще го прилага, за да демонстрира своето превъзходство, сила и власт и след време той ще бъде наричан ”Командирът”.

Същевременно, съпругата му, Елена Костова, върти фирмата „Булс“ ООД за търговия с петролни продукти, по време на Югоембаргото. Неин бизнес-партньор във фирмата е сръбския гражданин, Зоран Ристич. „Плама“ АД работи почти изцяло за тях.

След загубата на изборите през 1994 г. Филип Димитров подава оставка като лидер на СДС и Иван Костов, вече наложил се трябва да заеме неговото място. Но по време на избора на Костов за лидер през 1995 г., се разбира, че в същност той не e член на СДС. За да се смекчи гафът, политическа отговорност за кандидатурата му поемат Стефан Софиянски и Едвин Сугарев.

На 19 април 1997 г. се провеждат изборите за обкновено Народно събрание. Обединените демократични сили (ОДС) начело със СДС печелят убедително.

В Народното събрание, със 137 депутати те ще имат пълно мнозинство. Основният политически противник – БСП, печелят едва 58 гласа. Болшинството на ОДС в парламента дава големи управленски възможности на бъдещото правителство. То трябва да извършва тежки и болезнени реформи, за да измъкне България от „блатото”, в което е вкарана от управлението на БСП. Тази тежка задача ще падне на раменете на бъдещия премиер Иван Костов.

Със съкращения от bgcoffe

Как ‚българското‘, стана ‚лично‘?

.

КАК „БЪЛГАРСКОТО” СТАНА ЛИЧНО по време на така наричания ПРЕХОД?! Всеки политик след 1989 година, останал и след Великото Народно събрание е под този знаменател. Затова всички директно са клиенти на ТЕМИДА, НОВАТА, ИСТИНСКАТА.
Кариерата на Корнелия Нинова е показен пример за това как в България няма никакво значение кой управлява и кой е в опозиция. Те всички са едно. От едно място ги слагат в различни роли. И се постига желаният резултат: Да се оглозга българския народ, за да изчезне. Тези, които не заминат при хищниците колонизатори, да умират по-бързо. И го постигнаха, докато ние гледаме, все едно, че не се отнася за България и за нас. И ето сега прочетете да видите как те работят заедно, за да бъде днес България първа по бедност в Европа, първа по смъртност в света, без войни и първа по износ на злато, от който милиардите остават за чуждестранни фирми и чужди държави. Поръчката изпълнена, комисионните получени.
Сега да се запознаем с истинската Корнелия Нинова, човека на Иван Костов в БСП. Но тъй като Иван Костов и Георги Първанов управляват заедно, в тандем дълги години, жената хамелеон, както я наричат някои, е човек и на двамата. Тогава питам ви: за кого ще гласувате? Или пак си заравяте главата в пясъка, като щрауса? По силата на логиката „достойният” генерал Рачев няма да се окаже толкова достоен, а си е един от техните хора.
Докога достойните ще стоите и гледате отстрани?! Ако ви е все едно съдбата на България да е в ръцете на тази помийна измет, тогава и вие сте като тях.
Госпожата, „избрана” начело на БСП с 395 гласа срещу 349, е родена на 16 януари 1969 година в село Крушовица, област Враца. Интересно защо никъде не пише коя година Корнелия Нинова завършва право в Софийския университет. Пише, че през 1995 г. работи в Софийския градски съд като стажант-съдия, а в периода 1995-1996 г. е юрисконсулт в Столична община. Следват две години като следовател в Столичното следствие, а от март до август 1997 г. е юрисконсулт на БТК. Мистерия ли е дипломът за юридическо образование на председателката на БСП или нормално следствие на 5 годишно следване, а може и повече, а може и … Не се знае. Ако е постъпила във ВУЗ веднага след средно и всичко е било редовно и без проблеми, би трябвало тя да завърши 1992 година. Там нещо се губи в биографията на председателката на БСП. От там още започват мистериите. И естествено, че никой не ги раздухва. Защитена от всякъде.
• По време на правителството на Жан Виденов, вицепремиерът Дончо Конакчиев отговаря за БТК и като представител на държавата, води преговори за приватизацията с Дойчебанк. За 25% от капитала на БТК България преговаря за сума между 800 млн. и 1 млрд. долара, но сделката се проваля по наша вина. Не много след това, при управлението на Иван Костов, 67% от БТК е продадена за малко над 200 млн. долара. Някои казват, че коментарът е излишен. Аз пък мисля, че случаят е за ТЕМИДА, ИСТИНСКАТА. Дойде времето всеки да отговаря за това как така „БЪЛГАРСКОТО” се стопява със съдействието на властниците и при кого „БЪЛГАРСКОТО ОТИВА ЛИЧНО”???? Соча този пример тук поради един друг факт, покрай който всеки минава, подминава. Нищо лично, но тук става въпрос за БЪЛГАРСКОТО, за богатства на българския народ, който някои си вземаха 27 години ЛИЧНО. Та в малкото време, когато Корнелия Нинова е следовател, разследва висш чиновник от БТК, който много бързо е обявен за кристално чист, а веднага след това г-жа Нинова започва работа като юрисконсулт в БТК при същия този висш чиновник, пък малко по-късно е „назначена” от Иван Костов на отговорни постове без стаж. Нито е заяждане, нито е дребнавост. Последвало по-късно разследване се прави и Корнелия Нинова е също кристално чиста. Само че когато става въпрос за случаи на огромни загуби от богатствата на българския народ, няма давност. Разследването предстои. Такива „дреболии” водят България до сегашното и положение: ПЪРВА В ЕВРОПА ПО БЕДНОСТ И ПЪРВА В СВЕТА ПО СМЪРТНОСТ, БЕЗ ВОЙНИ. За това няма ни давност, ни имунитети. Иде Абсолютната Справедливост. Време и е. ПРОГЛЕДНЕТЕ!
• 1997 г. на крилете на изборната победа на СДС Корнелия Нинова е уредена за кратко за контрольор на ИНКО ЕООД – една от ключовите тайни организации създадени от ДС и ръководени от ПГУ-ДС, търгуваща с оръжие.
• 1997 г. Иван Костов (нищо не става без изричното разпореждане на „Командира”) назначава Корнелия Нинова изпълнителен директор на едно от приватизираните външнотърговски дружества „Техноимпекс“ АД и председател на борда на директорите на „Техноимпортекспорт”. Само с 2 години стаж и също като него без никакъв практически опит. За взаимен контрол там е назначена още една жена, парадоксите продължават, която работи в Горна Оряховица, като завеждащ склад ”Готова продукция” в местния завод за палети. И двете започват да управляват двата златоносни гиганта. Представителките на „новата власт” – СДС изхвърлят началниците от предишния режим. Дончева заповядала на колектива: „Господа, комунистите трябва вече да се разчистят”. Те ще си отидат и ще бъдат заместени от хора демократи, кадри на СДС… при мен е директорът на борда г – жа Корнелия Нинова, тя е следовател и всичко ще записва, ще следи кой какво прави, кой краде и т.н.” Нинова стои до Дончева, слуша и клати одобрително глава.
• До 2005 г. Корнелия Нинова е изпълнителен директор на вече новият ”Техноимпекс 98”, едноличен и пълновластен господар на частното предприятие.
• Септември 2005 година е доказателството за това, че всички са от едно и също котило, на унищожителите на България и убийци на българския народ. Тъмносинята Корнелия Нинова е назначена от квотата на БСП в кабинета на тройната коалиция за зам – министър на икономиката и енергетиката в мегаминистерството с министър Румен Овчаров, зам-председател на БСП и председател на най-голямата партийна организация на социалистите – Софийската.
• Декември 2005 г. като зам.министър на Румен Овчаров тя оглавява и Управителния съвет на „Булгартабак холдинг“ АД, където никой не може да бъде назначен без изричното съгласие на Ахмед Доган, по негови думи, казани пред целокупния български народ.

Корнелия Нинова стана председател на БСП с подкрепата на Румен Овчаров. В годините на нейната съмнителна от гледна точка на морал и духовни ценности кариера президент на България е Георги Първанов. Днес той подаде ръка отново на тази жена. Фактите показват живот на тези властници по максимата ЦЕЛТА ОПРАВДАВА СРЕДСТВАТА. Или както казва Атанас Буров: „Това властогонство е бясна болест. Който е ухапан веднаж от нея, умира цял живот, като бесен. И е бесен за власт – срам и позор, но е така.”
Горките, мили, бедни хора, оглозгани и едва оцелели от съзнателно заробващите ги „сделки” на същите тези по-горе. Днес без съвест, която не съществува в техните среди, те се обединяват около победен отново за тях ход. Генерал Радев, продукт на същата тази система, чрез който те безсрамно лъжат най-бедните и най-пострадали българи.
Медиите мълчат, защото са техни.
Журналистите мълчат, за да не им изстинат местата.
Партиите мълчат, защото всички са едно.
Интелектуалците мълчат, за да не свършат трохите под масата на властниците за тях.
Българският народ страдалец се въздига. Винаги е така при най-злокобните изпитания. Въздига се, като ражда от себе си духовните си водачи.
Но те не са завършили престижния университет в Бъркли, САЩ, където учи сина на Корнелия Нинова. Обучението там възлиза на 35000 американски долара на учебен семестър, включващи обучение, храна, общежитие, медицински разходи и др. Университетът в Бъркли (University of California at Berkeley) не предлага стипендии на чуждестранни студенти. Интересно от къде председателка на лява партия може да даде за обучение на сина си сума, която се равнява на годишните минимални пенсии на 30 български пенсионери?! Или един такъв пенсионер трябва да живее 30 години, за да вземе сумата, която Корнелия Нинова е давала за сина си само са един семестър, за няколко месеца. Отделно пътни и други екстри. Няма нищо лошо, нека повече българи да имат такива възможности. Но е неморално да обикаляш страната и да се кланяш на бедните уж със състрадание, а да даваш суми за сина си надвишаващи това, което ти сама си осигурила да вземат за цял живот. Това е пошло и жестоко.
Откъде, госпожо Корнелия Нинова, такива пари?! Откъдето са парите и на сина на Георги Първанов?! Откъдето са и парите на дъщерята на Иван Костов?! Откъдето са и парите на цялата отровна шлака, висяща над България 27 години, довела да бедствие и поредната национална катастрофа?!
И вие, окрадени, излъгани и изкуствено вкарани в нищета българи, при богата България, ще гласувате за техните кандидати?

Маргарита Русева/Фейсбук

Лаборантът, който все ни учи на морал…

.

20101029.wzpivtazhqИван Костов, като изпечен политически ловджия удари десетката три пъти.
Първия път като финансов министър успя да скрие външно-търговските дружества, в които имаше цели $1.530 млрд. – февруари 1991 г., втория път успя да свали Филип Димитров от премиерския пост – 20.11.1992 г. и третия път да програмира хиперинфлационна база (Х-ХII.1996 г.) и да получи премиерския пост.

Първия път, II-V.1991 г., Костов гарантира на обкръжението на Т. Живков, че парите от 388 външнотърговски дружества няма да бъдат търсени и червените им разпоредители могат да си ги откраднат свободно без никакви ограничения. Втори път Костов гарантира, че СДС няма да управлява България и наченките на червените олигарси могат да се реализират. Третия път Костов овладя България – I.1997 г. – V.2001 г. и попиля държавата с най-арогантното й разграбване.

7854-1601-kevork_960_539Иван Йорданов Костов свърши най-наглата и безкомпромисна дезорганизация на СДС и на цялата политическа класа в България. Вече 15 години след това лаборанта Костов е доволен от състоянието в дясно – пълна идилия от противоречия и алогични политически действия. И не разрешава никога добра дума само за един човек – Бойко Борисов. Споменаването на името му, от който и да е, е паника за душата Костова.

За Бойко, Костовата препоръка е само една – „ежечасно, ежеминутно и в масов мащаб“ по определението на Ленин, трябва да се създава, ражда и разпространява, негатив. Като добър последовател и познавач на Владимир Илич и преподавател на неговото творчество, човеконенавистната политика на Иван Костов е твърде целенасочена – постоянно трябва да бъдат очерняни, проваляни, провокирани всички онези, които гледат на Борисов с модела на перспективата.

Според Костов, Бойко Борисов трябва да бъде хулен, провокиран, унижават и сломяван по постигането на какъвто и да е успех. А онези, които се опитват да разсъждават на глас, да бъдат върнати в изходната поза, чрез манипулация, интригантство и лъжи, зависимости и злепоставяне.

По материали от Мрежата

 

Ненчо Ненов: Милко Балев изготви списъка с активистите на СДС

.

B-2Куфарчетата с парите дойдоха на „Раковски“134, когато Костов беше на власт, Румен Петков с подставени лица участваше в аферата „Акрам“, а Жан Виденов беше единственият, който се противопостави на плана „Ран-Ът“ за унищожаване на българската нация. Това обобщава пред БЛИЦ от опита си в централата на СДС в първите години след 10 ноември 1989 г. ------------Ненчо Ненов, един от инициаторите на движението „Гражданска инициатива“.Ненчо Ненов е завършил семестриално “Богословие” в СУ “Св. Климент Охридски”. Той е бил комендант на сградата на СДС на ул.“Раковски” 134. Тогава заедно с Любомир Собаджиев създават Бюро за разследване на престъпленията на комунистическия режим. По време на работата си там събира богат архив.

– Като се върнем 20 години назад, кои лица от дните след 10 ноември 1989 г. сте запомнили като най-активни в събитията?
– Лицата, които тогава определяха събитията, бяха от ЦК на БКП и това беше решение на ЦК на тайно заседание, ръководено от Милко Балев. На него са били описани лицата, които да поемат ръководството на бъдещата опозиция. Аз имам един списък с тези лица. Тогава нямах много възможности да стигам до истината на всеки сигнал, който ми се даваше, затова гледах и си отбелязвах лицата и хората, които се появиха след това. За съжаление с някои от тези хора бях приятел.

– Кои са по-известните имена от този списък?
– Асен Агов, Алексей Алексеев, Димитър Арнаудов, Юрий Асланов, Ангел Ахрянов, Юлий Бахнев, Крум Благоев, Юрий Борисов, Анжел Вагенщайн, Николай Василев, Валентин Вацев, Румен Воденичаров, Виктор Вълков, Тодор Вълчев, Стефан Гайтанджиев, Гиньо Ганев, Стоян Ганев, Жорж Ганчев, Иван Гарелов, Александър Грозев, Венцислав Димитров, Ахмед Доган, Драгомир Драганов, Велислава Дърева, Петър Емил Митев, Желю Желев, Недялко Йорданов, Александър Каракачанов, Росен Карадимов, Леа Коен, Елена Кирчева, Елка Константинова, Емил Кошлуков, Чавдар Кюранов, Димитър Луджев, Йосиф Леви, Георги Марков, Валентин Моллов, Асен Мичковски, Шерифе Мустафова, Михаил Неделчев, Осман Октай, Лияна Панделиева, Соломон Паси, Йосиф Петров, Живко Попов, Елена Поптодорова, Стефан Продев, Андрей Райчев, Благовест Сендов, Петър Слабаков, Петко Симеонов, Красен Станчев и още много други. Това всъщност е списък на 120 човека, който ни попадна през 1990 г. И пишеше „Неофициално препоръчаната и одобрена опозиция на закрито заседание на ЦК на БКП“ – месец май 1990 г. с подпис Милко Балев.

– Каква е истината за основаването на СДС от твоята гледна точка?
– Знаете, че Андрей Луканов трябваше да стане председател на СДС. Анжел Вагенщайн участваше, Кюранов също и много други хора. Но така или иначе това беше подготовка за създаването на една партия, на една организация от няколко десетки партии, които се събраха в общ конгломерат, в една обща политическа сила, наречена СДС. Там влизаха 16 партии, които бяха с хора, лежали по затворите, притискани по един или друг начин да подпишат една или друга декларация. Другите пък – нови лидери така наречени, които по същия начин са карани да сътрудничат или да служат по някакъв начин на партията – майка. Идеята беше да се получи политически спектър – от крайно ляво до крайно дясно и в този диапазон пространството да бъде заето. Имаше националистически организации и формирования, чиито идеи оставаха извън това демократично образувание. Като че ли за да се окарикатури националната идея, която цели наистина България да тръгне по друг път, слагаха начело лица като Гелеменов, Иван Георгиев и разни други. Те всъщност опорочаваха национализма и бяха сочени с пръст. И който не влизаше в този диапазон на 16-те партии, беше жигосван и заклеймяван с някакви епитети, нямаше право да участва в управлението на държавата. Ако се върнем в началото на българския преход, че това бил спонтанен акт на българската демокрация – това всеки трябва да си го избие от главата. Целта беше всички движими и недвижими имущества на държавата да бъдат приватизирани и ограбени от разни еврейски и други комунистически фамилии, независимо какъв корен имат. Но това беше идеята – да се граби. И това стана. Прави впечатление фактът, че всички заводи, които се разпродадоха, станаха притежание на еврейски фирми. Да вземем за пример „Балкан“, продаден за 130 хиляди, а Гад Зееви взе след това няколко десетки милиона от препродажбата.

– Създавайки движението „Гражданска инициатива“, какви проблеми искахте да разрешавате?
– Първо искам да кажа, че Любо Собаджиев, който беше един бунтар, Бог да го прости, и един добър човек, имаше някакви идеи, които може би е получил в затвора, за да бъде бунтар и да бъде зле настроен срещу комунистическия ред. Това е по една съвсем друга причина, може би знаете, че хората, които бяха при нас (говоря не за ръководителите, а за тези, които бяхме на средно ниво) – техните бащи и майки бяха активни борци против фашизма и капитализма и т.н . Собаджиев ми беше приятел и много го уважавах. Такива бяха и родителите на Фори Светулката. Нека да не изреждам и другите в този план, за който говорим. Даже на Фори Светулката баща му е бил в Белене. Много от тези хора бяха зле настроени срещу стария режим по различни причини. Но малко бяха хората в ръководството на СДС, които бяха допуснати до управлението с чисти идеи, без да са били свързани по някакъв начин с БКП, било със службите на ДС, било по родова партийна линия и т.н. Създаването на СДС беше един проект, замислен от външни сили, като целта разбира се беше да се смени обществено-политическия строй от социализъм към капитализъм и главните действащи лица трябваше да бъдат бившите борци против капитализма и фашизма. Тоест синове и дъщери на БКП. Това беше в основни линии мероприятието и ние, без да искаме, го правихме това. Помагахме на комунистите да се борят едни срещу други, за да могат да вземат властта и да извършат тази криминална приватизация, която доведе България до просешка тояга.

– Ти беше ли свидетел на куфарчета с пари в СДС?
– Не, не съм бил свидетел, но куфарчетата с парите започнаха по времето, когато Костов дойде на власт. Дотогава ние нямахме пари, дето се казва, за ядене. Аз бях председател на две комисия. Едната беше за техника, пари и машини, дошли от западни компании за СДС. Така наречените дарения, които се оказа впоследствие, че не са никакви дарения, а една целенасочена кампания на външни централи, които изпращаха под егидата на други български организации различни суми. Знаете след това какво се случи. Никой не дава пари току-така. Всеки иска нещо. Така се настаниха фондации като „Сорос“, „Свободно общество“,  „Конрад Аденауер“, които де факто започнаха планово контролиране и установяване на тези нови капиталистически прояви. Оттам техни хора, с посочени от тях лица участваха в ограбването на България. Това е в най-общ план, но куфарчета с пари, когато бях комендант на „Раковски“ 134, все още нямаше. По това време се занимавахме с престъпленията от предишните десетилетия. Аз бях ръководител на Бюрото за разследване на престъпленията на комунистическия режим.

– Какви разкрития направихте?
– Ние в началото се занимавахме само с партизанските ядра, които след 9-ти септември са извършили масови убийства на невинни българи интелектуалци и са задушили цвета на българската нация. След това обаче насочихме вниманието си към случващото се в момента. Нещата се промениха, когато започнаха да излизат първите фирми. Една фирма на Луканов беше доста интересна, там се препираха парите на бившия Комсомол. Започнаха и взиманията на сгради. Разбирате ли ме? И тогава вече ние решихме да се занимаваме с дейността на БКП и нейните сателити. За куфарчетата с пари идваха хора при нас, които казваха, че се носят някакви пари. Случаят с Румен Петков, който чрез подставени лица лично участваше в аферата „Акрам“, е емблематичен. Много банки бяха задлъжнели. Даваха пари, бяха задължени да дават пари на тези организации. Имаме сведения не само за куфарчета с пари, а за цели коли, които се стовариха с пари. Визирам и тук в случая Румен Петков. Но както се знае, много от тези банкери се убиха и се самоубиха. Даже и с Акрам се случи това, че и той беше самоубит, само че в испански затвор. Това е за куфарчетата. Ние тогава само слушахме за тях, впоследствие се натрупаха факти. Например убит е еди-кой си банкер от Търново или от Габрово. И изведнъж се оказва, че този човек, жив и здрав до този момент, се самоубива.
През 1994 г. аз вече почти бях напуснал централата на СДС, забелязах, че при нас започнаха разни промени. Имаше един Петко Паричков, който не знам точно с какво се занимаваше, но той беше разпознат от един следовател от криминална полиция като сътрудник на ДС. В един момент започнаха да се появяват с хубави коли, вместо „Ладичките“, които бяха на СДС. И всъщност по времето на Костов започнаха и намериха начин да пристигат някакви пари. Пак казвам, че не знам по какъв начин, но пристигаха много пари. И изведнъж се усети разликата. Долу барчето какво беше? И изведнъж започнаха ремонти за стотици хиляди левове. Това също е свързано с тези куфарчета с пари. Пример давам веднага – Луканов докара от САЩ 22 специалисти и от тук имаме някъде около 19, които са известни. Говоря за Тодор Вълчев, който беше шефа на БНБ, Димитър Иванов, професора, който сега дава в Лондон икономически съвети. Това са Христина Вучева, Иван Костов, Емил Хърсев. Това са хората, които участваха в плана  „Ран-Ът“  за унищожаване на българската държава. Този план работи и досега – смяна на обществения строй, смяна на банковата система, приватизиране на всяка цена на всички предприятия и т.н.
Това е единственият план, от който се крие само една точка. Той е от 24 глави, като 23-те са известни. Само 24 глава не е известна и тя се казва „Цената на прехода“, където е казано колко милона българи ще трябва да останат живи. Другите трябва да умрат.Това го знам от Георги Тамбуев, който е чел този доклад и казва : „Когато четох този доклад, косите ми настръхнаха. Не можех да повярвам, че има хора, които мислят по този начин – за унищожението на цели народи“. И аз мисля, че този план в момента си работи. Дали ще го изпълнява Иван Костов, дали ще го изпълнява Бойко Борисов или Станишев, това няма никакво значение. Просто те не могат да излязат от това русло. Единственият, който се опита да се противопостави на този план, колкото и странно да звучи, е Жан Виденов. Но веднага му спретнаха една външна и вътрешна икономическа афера. Тогава цената на долара се вдигна изключително много, появи се инфлация, бунтове и т.н. И той беше сменен. Не казвам, че той и партията му заслужават адмирации и уважение, но той се опита да действа срещу плана „Ран-Ът“.

Александрина Роканова

Икономическата същност на политическата инфекция „Иван Костов” (Част 2): Иван Костов – играта на фондации – семейни и партийни

.

len4eto i preziden6ataИсторията е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни.

Днес един от кукловодите на българския преход, финансов министър в две правителства и впоследствие премиер от 1997 до 2001 г., стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове“, която ръководи. Неговото име е Иван Костов.

Все още не е далеч времето, когато под неговото „вещо“ управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци, които попаднаха в паста на определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ. Но годините минават и зулумите, които г-н Костов извърши, започват да избледняват в паметта на българите. Затова „Труд“ ще припомни на тези, които не знаят, а и на тези, които забравят, какво всъщност беляза политическата епоха „Костов“. Днес ви представяме втората част от специалната ни поредица. В нея ще припомним как Иван Костов, натрупал опит в аферата „Сапио“, решава да дърпа конците в държавата с помощта на дружества с идеална цел, зад които стои той. Изводите остават за читателите. Всеки сам може да прецени фактите.

 

ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ

С възхода на политическата си кариера Иван Костов напредва и в друго поприще – използването на фондации за трупане на облаги. Няма и как иначе – финансовият министър в правителството на Димитър Попов и следващото, с премиер Филип Димитров, вече знае колко е хубаво да имаш зад гърба си поне едно дружество с идеална цел. Опитът, натрупан с аферата „Сапио“, за която „Труд“ писа в миналия брой, дава на Костов предимство в далаверите пред опонентите му.

През годините името на премиера в периода 1997-2001 г. се свързва с две фондации – „Демокрация“ и „Бъдеще за България“. И докато в първата Костов дълги години е председател на управителния съвет, във втората разчита на своята съпруга Елена.

Във времето, в което двете фондации действат активно, отново се вижда дългата ръка на Иван Костов – няма значение дали е премиер, редови депутат и лидер на СДС.

Но каква е хронологията на възхода на политика след скандала „Сапио“?

Напред и нагоре

Преди всеки успех има застой, дори падение – същото се случва и с Костов в политически план. Докато е финансов министър в правителството на Филип Димитров, бъдещият лидер на СДС е във възход. Разпорежда се с финансите на държавата, прави „изключения“ (фондация „Сапио“), които издънват държавния бюджет с 14 милиона долара. Но през октомври 1992 г. Димитров иска вот на доверие от парламента. ДПС гласува заедно с БСП „против“ и кабинетът се оказва с малцинство. Премиерът депозира оставката на кабинета.

Така Костов от финансов министър става министър в оставка. В края на декември Народното събрание одобрява за министър-председател Любен Беров, който съставя кабинет от експерти на БСП и ДПС. СДС и Костов се озовават в опозиция.

Но за Иван Костов това не е лошо – след провала на Филип Димитров той започва да затвърждава позициите си сред „сините“ и на практика ставам техен водач. Официално е избран за лидер в края на април 1995 година, когато на власт след парламентарни избори вече няколко месеца управлява Жан Виденов.

Кабинетът на БСП успява да вкара страната в жестока икономическа криза и в края на 1996 г. започват масови протести. В началото на 1997-а, след щурм на протестиращите срещу сградата на парламента, Виденов подава оставка, а посоченият за бъдещ премиер от социалистическата партия – Николай Добрев, връща мандата на 4 февруари. Костов и СДС вече са на върха на славата – именно те предвождат недоволните тълпи. Президентът Петър Стоянов назначава за служебен премиер тогавашния кмет на столицата Стефан Софиянски, а предсрочните избори са на 19 април. На тази дата до урните отиват над 62% от избирателите, като 52,26 на сто от тях дават гласовете си за предвожданата от Костов дясна коалиция „Обединени демократични сили“.

Шефът на СДС става министър-председател и разполага с пълно мнозинство в парламента – цялата власт е в ръцете му. И това ако не е възход – от далавераджия номер едно в аферата „Сапио“ до властелин на България.

Фондациите

Като премиер Иван Костов дирижира фондация „Демокрация“ и „Бъдеще за България“.

Първата се появява в родния правен мир, когато Костов прави първи стъпки в политиката – през 1991 година. Още тогава през нея минава цялото финансиране на СДС от западни благодетели. Парите на практика са безотчетни – принцип, който важи и днес за неправителствените организации у нас, финансирани от чужбина.

„Демокрация“ на практика се занимава с всичко – търгува със стоки в страната и зад граница, консултира, извършва сделки (познатата история от „Сапио“). Неписано правило е председателите на СДС да са в УС на „Демокрация“ и дори да го оглавяват. По този начин се осигурява контрол върху всичко, което постъпва в касата на съюза.

Не по-малко интересна е другата фондация – „Бъдеще за България“. Тя е създадена в мътните времена на управлението на кабинета „Виденов“ – 12 декември 1996 година. Нейни съпредседатели са три от ВИП дамите на страната – Елена Костова, Алиса Софиянска (съпруга на столичния кмет Стефан Софиянски) и Антонина Стоянова, жена на Петър Стоянов.

Аферите

Скандалите започват от „Бъдеще за България“, за да достигнат след 2000 г. и „Демокрация“.

Освен трите дами в управителния съвет на дружеството с идеална цел влизат още куп министерски съпруги от кабинета „Костов“. Учредител е и жената на основателя на „Мобилтел“ Красимир Стойчев – Слава Стойчева.

Елена Костова застава начело на УС, след като Антонина Стоянова се оттегля.

Именно тогава мастити представители на частния бизнес започват да се надпреварват кой ще „помогне“ най-много на фондацията – все пак тя се ръководи от премиершата.

Аферата „Трон“ избухва покрай неуредиците с продажбата на „Мобилтел“. Близкият до Иван Костов – Красимир Стойчев, е собственик на „Трон“, както и на GSM оператора. Той продава телекомуникационната компания на руснака Григорий Лучански. В същото време от тогавашното Главно управление „Митници“ излизат с информацията, че „Трон“ дължи на държавата колосалната сума от 7,7 милиарда лева.

Костов набързо се разграничава от своя човек, който доскоро е представян като съвестен бизнесмен и съветник в СДС, съответно и на премиера.

В началото Стойчев твърди, че действително е такъв, но впоследствие дава заден.

Но разкритията „изплуват“ именно покрай сделката между него и Лучански.

Оказва се, че фирма, свързана с руския бизнесмен – „Теленорд“, е превела в началото на април 1997 г. (две седмици преди изборите) 80 000 щатски долара на „Бъдеще за България“. Именно „Теленорд“ и „Глобус инвестмънт“ купуват „Мобилтел“ от Стойчев при управлението на Жан Виденов – през юни 1996 г. Точно тогава българският бизнесмен заявява, че се оттегля от комуникационната компания, за да стане съветник на Костов и СДС, които година по-късно застават начело на държавата.

Какъв е проблемът 80 000 долара да влязат в сдружение с идеална цел, ръководено от премиерската съпруга? Ами в това, че не фигурират във финансовия отчет на фондацията за годината, а сумата за онова време е огромна. Защо някой би скрил един от основните си благодетели? Еднозначен отговор няма и до днес. Подозренията обаче са насочени към една интересна схема, за която пръв съобщава вътрешният министър в кабинета „Виденов“- вече покойният Николай Добрев.

Година след началото на управлението на Костов, Добрев разкрива, че докато е ръководел МВР, е постъпвала информация, че протестите срещу социалистическото правителство са спонсорирани от благодетели у нас и зад граница. Според Николай Добрев сред българските бизнесмени, финансирали народното недоволство, е Красимир Стойчев чрез „Мобилтел“, а сред чуждите – „Отворено общество“.

Бившият вътрешен министър не предоставя доказателства за думите си, като обяснява, че дори на него много хора са му се оплаквали устно как не са си получили парите за участието в митингите, водени от Костов и компания.

Думите на Добрев намират потвърждение именно в работата на „Бъдеще за България“ – преведени са й 80 000 долара, които не са отчетени. А става дума за организация с идеална цел, управлявана от съпругите на правителствената върхушка. Въпросът е фондацията каса ли е на СДС? Като се знае как работи нейната посестрима „Демокрация“ под диригентството на Костов – отговорът е „да“.

Още един факт показва, че „Бъдеще за България“ не е просто благотворително дружество. Причината е, че работи доста добре с „Отворено общество“ на Джордж Сорос.

В интервю за „168 часа“ от 20 юни 1997 година, взето след срещата му с премиера Иван Костов, милиардерът откровено признава, че дава ценни съвети за работата на правителството във финансовия сектор.

„Не желая да бъда официално назначен за съветник на вашия премиер. Но той иска моето мнение и аз му го давам. Защото искам българската икономика да успее. Това ми дава възможност да проникна в неговото мислене (на Костов – б.а.)“, казва Сорос пред вестника, след като излиза от сградата на Министерския съвет. По време на срещата, провела се в петък, 13 юни, 1997 г., Джордж Сорос дискутирал с премиера как България да бъде стабилизирана финансово, приватизацията и още десетки важни теми.

Какво излиза всъщност? Соросовото „Отворено об­­щес­­тво“ налива пари в „Бъдеще за България“, която е нещо като каса на СДС. Същото правят и други чужди бизнесмени, сред тях и руснакът Лучански. Иван Костов взима властта, частично благодарение на парите, идващи от „Бъдеще за България“. След това кани благодетел номер едно – Сорос, на среща в кабинета си, където говорят дружески за бъдещето на България.

Лучански обаче не е поканен на среща – напротив. Той изпада в немилост и сделката за „Мобилтел“ влиза в омагьосан кръг. Накрая компанията се озовава в ръцете на друг руснак –

Майкъл Чорни.

Именно бизнесменът, изгонен от България от Иван Костов, защото е „заплаха за националната сигурност“, предизвиква най-големия скандал в другата фондация – „Демокрация“.

Според Чорни той е превел 200 000 долара в дружеството под натиска на Костов. Сумата е внесена няколко дни преди парламентарните избори през 2001 г., след които министър-председателят се разделя с поста си. ОДС губи катастрофално от НДСВ.

Майкъл Чорни разказва за случая именно пред „Труд“ две години след като е дал парите – през 2003 г. Бизнесменът казва, че е внесъл сумата чрез кипърската офшорка „Ромент Трейдинг“.

Костов се кълне, че няма нищо общо – такова дарение имало, но е проверено и е постъпило от фирма, която няма общо с Чорни.

В крайна сметка това няма значение, защото Костов вече е наказан от избирателите – губи Избори 2001.

Това е резултатът от неговото управление и развихрилата се по времето му престъпна приватизация. За това кои държавни дружества минаха под ножа на Иван Костов и бяха продадени за жълти стотинки, четете в следващите части на поредицата.

 

Кой е Михаил Чорни

Михаил Чорни, известен у нас като Майкъл Чорни, е руски бизнесмен. Благодарение на еврейския си произход през 1994 година получава израелско гражданство.

У нас той се прочу първо с покупката на „Мобилтел“ през 1997 г. След това името му се свързва най-вече с футболния клуб „Левски“. Дълги години руснакът издържаше отбора. През 1999 г. Чорни бе изгонен от България от Иван Костов като опасен за националната сигурност. Заедно с него тогава правителството натири още няколко руски граждани, сред които и дипломати.

През 2010 година Испания пусна бизнесмена за международно издирване чрез системата на Интерпол. Причината – Чорни е заподозрян в пране на пари.

Кой е Красимир Стойчев

Красимир Стойчев е първият собственик на „Мобилтел“. Бизнесменът получава лиценз през 1992 г. Цената на разрешението е около 40 000 щатски долара, като държавата го предоставя на Стойчев, без да организира тръжна процедура.

През 1996 г. бизнесменът продава „Мобилтел“ на руснака Григорий Лучански, но след редица перипетии компанията се озовава в ръцете на Майкъл Чорни през 1997 г.

Покрай работата си Стойчев е един членовете на групата Г-13 – първата неформална организация на български бизнесмени, в която влизат Илия Павлов, Емил Кюлев, Борислав Дионисиев.

Красимир Стойчев е бил и агент на ДС  към II главно управление, което се е занимавало с икономическото разузнаване.

trud.bg

Икономическата същност на политическата инфекция „Иван Костов” (Част 1): Иван Костов – първа услуга на партиен другар

.

Image_772179_5Историята е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни. В поредица от документални статии на Антон Тодоров, обединени под рубриката „Политическата инфекция „Иван Костов”, в „Труд” през миналата седмица бе разкрита особената морална флексия на един асистент по политикономия, промъкнал се в средите на антикомунистическата формация СДС, станал неин лидер и ликвидатор.

От прегледа на архивите на висши учебни заведения и на специалните служби, който авторът прави, ясно личи доверието, с което Иван Костов се е ползвал в средите на яростните икономисти на комунистическия режим. Това доверие в смутните дни около 10 ноември прераства в особено внимание от страна на главния редактор на преврата в БКП – Андрей Луканов.

Костов заедно с още десетина правилни икономисти е в специалната група на Андрей Карлович, както свойски го наричат, която трябва да превърне политическия режим на партията в икономически.

В новата поредица на „Труд” авторът Георги Георгиев разкрива как Иван Костов творчески решава тази задача, давайки всичко от себе си, но давайки и нещо на себе си.

Още от първата статия е видно, че партийно-политическа корупция е името на вируса, който той е прихванал от своите учители по марскизъм-ленинизъм и който разпространява след 10 ноември 1989 година. И ако преобразената БКП има известен имунитет, придобит през 45-те години на власт, то за крехката опозиция в лицето на СДС заразата дава летален резултат.

Днес Костов стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове”, която ръководи. Опитва се да скрие и времето, когато под неговото „вещо” управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци от определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ.

От това време още виси във въздуха тежкият въпрос на президента Петър Стоянов: „Кажи си, Иване!” Но Иван мълчи и до днес. Вместо него говори Радан.

Аферата с фондация „Сапио” става известна на народа през 1992 година, а основни действащи лица в нея са председателят на организацията Ясен Златков и Иван Костов, финансов министър в правителството на СДС с премиер Филип Димитров.

Тогава Костов вече е старо куче на този пост – заемал го е и в предишния служебен кабинет, оглавяван от Димитър Попов с личната протекция на Андрей Луканов. За това време министърът вече е успял да забърка кашата със заема от 150 милиона долара, изтеглен от Световната банка за спасяване на предприятията „Нефтохим” и „Плама” – споразумение, което по-късно води до точно обратния ефект и удря жестоко бюджета на страната ни (за това четете в следващите части на поредицата).

Спокоен, че е останал в шефския стол на финансовото ведомство, Иван Костов започва да утвърждава позициите си в правителството на Филип Димитров, поело властта на 8 ноември 1991 година.

Дали през март 1992 г. вече е смятал, че над него е само Господ, никой не знае. Но това, което извършва, до днес е синоним на управленска наглост и убеденост, че никой няма да му потърси отговорност. Както и става.

Скандалът

На 19 февруари 1992-ра шефът на фондация „Сапио” Ясен Златков изпраща мило писмо до Костов.

Двамата се познават добре от пленарната зала на 7-ото Велико народно събрание, където са били депутати от СДС. За разлика от Костов неговият приятел се е насочил към популярния тогава бизнес, осъществяван от фондации.

Причина за модата организации с идеална цел да въртят търговия със стоки е Постановление №133 на правителството на Андрей Луканов, прието и обнародвано през декември 1990 година.

Ето какво гласи то, и по-точно член 1 от него: „Фондациите, които са учредени и извършват дейност съгласно чл. 149-152 от Закона за лицата и семейството, се освобождават от държавни и местни данъци, такси и мита.”

Ясен Златков моментално усеща, че златната кокошка е дотичала в неговия двор, наречен „Сапио”, която той основава точно месец преди приемането на ПМС/133.

Развихря се внос на стоки от всякакъв вид – от ядки, цигари и алкохол до телевизори – всичко, което може да се купи евтино от чужбина, се внася у нас и се продава на двойни и тройни цени.

За ужас на всички началници на дружества с идеална цел на 26 февруари 1992 година правителството на Филип Димитров приема Постановление номер 35, с което променя ПМС/133 и така фондациите вече трябва да внасят пари в хазната под формата на мита.

Връзките на Ясен Златков с тогавашния политически елит още са топли и той е уведомен по-рано какво подготвя Министерският съвет. Затова, далновидно още на 19 февруари, седмица преди кабинетът да одобри ПМС/35, изпраща на финансовия министър Костов писмо със следния смирен текст:

„Уважаеми господин ми­­нистър,

За да набере необходимите средства за постигане на своите цели, „Сапио” фондация е подписала договори и е извършила плащания към чужбина за доставка на стоки от внос. Икономическите разчети за стоките са направени от фондацията по силата на 133/ПМС1990.

1. Предвид последните изменения на 133/ПМС1990 и на основание на това, че: договорите и плащанията за доставката на стоките са извършени по досега действащия режим и

2. както предметите, така и приходите от доставките са от определящо значение за постигане идеалните цели на фондацията,

Моля по изключение да разрешите договорените вече стоки да бъдат внесени по режима, предвиден от 133/ПМС1990.

Ползвам се от случая, уважаеми г-н министър, за да Ви изкажа най-дълбоко уважение”.

Малко повече от месец след като получава писмото, Иван Костов слага министерския си подпис, придружен с думичките „По изключение до 31.03.92 г.”

Какво следва – за тези седем дни, в които важи „изключението”, е нанесена жестока щета на хазната. „Сапио” завърта такъв внос, че всеки контрабандист би завидял. С 52 митнически декларации в страната влизат стоки, които нямат нищо общо с идеалните цели на фондацията – ядки, шоколади, маркови цигари и алкохол, техника.

Две години по-късно Временната анкетна комисия, създадена в парламента, за да разследва аферата, ще стигне до извода, че „Сапио” е нанесла щети на бюджета за космическата сума от

338 498 022 лева, които тогава са се равнявали на

13 540 000 щатски долара.

В края на пролетта на 1992 г. информацията за „изключението” на Костов започва да излиза в медиите. Явно притеснен от това, финансовият министър привиква в кабинета си в МФ Ясен Златков, като му заръчва да носи със себе си и писмото, което е подписал в края на март.

До днес Златков отказва да каже какво са си говорили двамата, с аргумента, че не си спомня в детайли. Ясно е само, че Костов си прибира писмото. Но вече е късно. Скандалът стига и до парламента.

На 19 юни 1992 година Иван Костов е попитан от трибуната от депутата от БСП Иво Атанасов за „Сапио”.

Ето част от отговора: „Първо, фондацията „Сапио” не е освободена от данъци, нито от акцизи. Второ, на фондацията „Сапио” не е издаван официален документ за каквото и да било освобождаване от мита. Става въпрос преди всичко, тук ще говорим в бъдеще за мита, и импортна такса. Като казвам „официален документ”, аз имам предвид официален отговор, изведен по съответния начин от Министерството на финансите. Това, което е направено, е следното. На едно писмо на фондацията под претекст, че се внася ксерокс за нуждите на издаване на учебник по вероучение, аз съм написал „една седмица удължаване на срока на привилегията”, която фондациите имаха, за да могат да внесат този ксерокс. Това е станало обаче по неофициален път и това становище, което е написано „по изключение” върху самото писмо, според мен няма доказателствена сила и не би трябвало да има такава. Първо, поради това, че не е официален отговор и, второ, защото, както се оказа впоследствие, става въпрос не за внос на един ксерокс и за освобождаване на мито от порядъка на 5000 лв., каквито са моите правомощия, а е ставало въпрос за крупен внос, който фондацията е осъществила на базата на това формално основание.”

Така Костов признава пред депутатите, че е направил „изключение”, но отказва да поеме отговорност.

Прокуратурата

Аферата „Сапио” се чопли по времето на двама главни прокурори – вече покойния Иван Татарчев и наследника му на поста Никола Филчев.

През 1993 година Костов е депутат, след като кабинетът на Филип Димитров пада от власт на 30 декември 1992 г. През февруари 1993-та започва предварителна проверка на Костовото „изключение”. Но тя завършва с заключението, че няма данни за престъпление. По време на работата има редица пропуски – не е разпитан нито Ясен Златков, нито митничарите, през които са минавали стоките на „Сапио”.

Пет години по-късно, през 1998 г. Иван Татарчев получава сигнал от депутати от БСП за възобновяване на проверката.

Костов вече е премиер, започнал е приватизацията, в която се случва най-голямото разграбване в новата ни история – огромни държавни активи, оценени на милиарди, се продават за „жълти стотинки”. Жертва на престъпната политика на кабинета на ОДС стават авиокомпанията „Балкан”, „Кремиковци” и още стотици предприятия. Новите им собственици опоскват всичко, дружествата фалират, а Костов и министрите му вдигат ръце и казват: „Ще им търсим отговорност.” Както ще прочетете в следващите части от поредицата, много от разбойническата приватизация се случва благодарение на навика на премиера Костов да прави „изключения”.

През 1998-а той е убеден, че главният прокурор Татарчев ще подмине сигнала за „Сапио”, но се случва точно обратното – започва нова проверка. В началото на октомври заключението е същото като през 1992 г. – няма данни за престъпление. Иван Татарчев обаче продължава да упорства и нарежда работата по случая да продължи. През 1999 година следователят Георги Бояджиев съобщава, че са събрани достатъчно данни за извършено престъпление. Иван Костов не е щастлив – ако влезе в съда и бъде признат за виновен, го чакат между 3 и 10 години затвор.

За негово щастие мандатът на Татарчев изтича след броени дни. Главният прокурор решава да остави встъпващия в длъжност Никола Филчев да подпише предварителното производство срещу Костов. Но на 22 февруари 1999 г. Филчев заявява, че всичко е прекратено, защото нямало доказателства за престъпление от страна на премиера в аферата „Сапио”.

Така случаят приключва и Иван Костов излиза сух. Работата по „Сапио” вече не може да бъде подновена – давността за образуване на дело изтече преди няколко години.

Важното е, че бившият финансов министър, премиер и политик може да бъде подведен под отговорност за други свои „своеволия” и „изключения” през годините. И е възможно не само историята да го съди, а сметка да му потърси и българският съд.

Кой е Ясен Златков

Ясен Златков е депутат от СДС в Седмото Велико народно събрание. Той е един от 39-те представители на дясната партия във ВНС, които на 14 май 1991 година напускат институцията, а част от тях обявяват и гладна стачка. Те не са съгласни с текстовете в новата конституция. Основното им искане е парламентът да бъде разпуснат и основният закон да се гласува от нов, в който да не доминират комунисти.

За да са по-убедителни, „гладните”, както стават известни, издигат палат­ков лагер край храм-паметника „Св. Александър Невски” и провеждат кампанията си там.

След новите избори, спечелени от СДС, Златков не попада в парламента. Но няма и защо, тъй като вече има добре развит частен бизнес благодарение на „Сапио”. В центъра на София фондацията има магазин, бар. Там се продават стоки, закупени на безценица от чужбина, като у нас цената има за обеднелия народ е тройна и четворна.

След скандала покрай аферата с фондацията му Златков заминава да живее в САЩ, защото у нас не можел да развива повече бизнес. Причината е, че „започнали да се появяват силовите групировки”.

Чак през 2004 година Софийският градски съд осъди някогашния депутат условно заради „Сапио”.

trud.bg