Икономическата същност на политическата инфекция „Иван Костов” (Част 2): Иван Костов – играта на фондации – семейни и партийни

.

len4eto i preziden6ataИсторията е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни.

Днес един от кукловодите на българския преход, финансов министър в две правителства и впоследствие премиер от 1997 до 2001 г., стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове“, която ръководи. Неговото име е Иван Костов.

Все още не е далеч времето, когато под неговото „вещо“ управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци, които попаднаха в паста на определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ. Но годините минават и зулумите, които г-н Костов извърши, започват да избледняват в паметта на българите. Затова „Труд“ ще припомни на тези, които не знаят, а и на тези, които забравят, какво всъщност беляза политическата епоха „Костов“. Днес ви представяме втората част от специалната ни поредица. В нея ще припомним как Иван Костов, натрупал опит в аферата „Сапио“, решава да дърпа конците в държавата с помощта на дружества с идеална цел, зад които стои той. Изводите остават за читателите. Всеки сам може да прецени фактите.

 

ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ

С възхода на политическата си кариера Иван Костов напредва и в друго поприще – използването на фондации за трупане на облаги. Няма и как иначе – финансовият министър в правителството на Димитър Попов и следващото, с премиер Филип Димитров, вече знае колко е хубаво да имаш зад гърба си поне едно дружество с идеална цел. Опитът, натрупан с аферата „Сапио“, за която „Труд“ писа в миналия брой, дава на Костов предимство в далаверите пред опонентите му.

През годините името на премиера в периода 1997-2001 г. се свързва с две фондации – „Демокрация“ и „Бъдеще за България“. И докато в първата Костов дълги години е председател на управителния съвет, във втората разчита на своята съпруга Елена.

Във времето, в което двете фондации действат активно, отново се вижда дългата ръка на Иван Костов – няма значение дали е премиер, редови депутат и лидер на СДС.

Но каква е хронологията на възхода на политика след скандала „Сапио“?

Напред и нагоре

Преди всеки успех има застой, дори падение – същото се случва и с Костов в политически план. Докато е финансов министър в правителството на Филип Димитров, бъдещият лидер на СДС е във възход. Разпорежда се с финансите на държавата, прави „изключения“ (фондация „Сапио“), които издънват държавния бюджет с 14 милиона долара. Но през октомври 1992 г. Димитров иска вот на доверие от парламента. ДПС гласува заедно с БСП „против“ и кабинетът се оказва с малцинство. Премиерът депозира оставката на кабинета.

Така Костов от финансов министър става министър в оставка. В края на декември Народното събрание одобрява за министър-председател Любен Беров, който съставя кабинет от експерти на БСП и ДПС. СДС и Костов се озовават в опозиция.

Но за Иван Костов това не е лошо – след провала на Филип Димитров той започва да затвърждава позициите си сред „сините“ и на практика ставам техен водач. Официално е избран за лидер в края на април 1995 година, когато на власт след парламентарни избори вече няколко месеца управлява Жан Виденов.

Кабинетът на БСП успява да вкара страната в жестока икономическа криза и в края на 1996 г. започват масови протести. В началото на 1997-а, след щурм на протестиращите срещу сградата на парламента, Виденов подава оставка, а посоченият за бъдещ премиер от социалистическата партия – Николай Добрев, връща мандата на 4 февруари. Костов и СДС вече са на върха на славата – именно те предвождат недоволните тълпи. Президентът Петър Стоянов назначава за служебен премиер тогавашния кмет на столицата Стефан Софиянски, а предсрочните избори са на 19 април. На тази дата до урните отиват над 62% от избирателите, като 52,26 на сто от тях дават гласовете си за предвожданата от Костов дясна коалиция „Обединени демократични сили“.

Шефът на СДС става министър-председател и разполага с пълно мнозинство в парламента – цялата власт е в ръцете му. И това ако не е възход – от далавераджия номер едно в аферата „Сапио“ до властелин на България.

Фондациите

Като премиер Иван Костов дирижира фондация „Демокрация“ и „Бъдеще за България“.

Първата се появява в родния правен мир, когато Костов прави първи стъпки в политиката – през 1991 година. Още тогава през нея минава цялото финансиране на СДС от западни благодетели. Парите на практика са безотчетни – принцип, който важи и днес за неправителствените организации у нас, финансирани от чужбина.

„Демокрация“ на практика се занимава с всичко – търгува със стоки в страната и зад граница, консултира, извършва сделки (познатата история от „Сапио“). Неписано правило е председателите на СДС да са в УС на „Демокрация“ и дори да го оглавяват. По този начин се осигурява контрол върху всичко, което постъпва в касата на съюза.

Не по-малко интересна е другата фондация – „Бъдеще за България“. Тя е създадена в мътните времена на управлението на кабинета „Виденов“ – 12 декември 1996 година. Нейни съпредседатели са три от ВИП дамите на страната – Елена Костова, Алиса Софиянска (съпруга на столичния кмет Стефан Софиянски) и Антонина Стоянова, жена на Петър Стоянов.

Аферите

Скандалите започват от „Бъдеще за България“, за да достигнат след 2000 г. и „Демокрация“.

Освен трите дами в управителния съвет на дружеството с идеална цел влизат още куп министерски съпруги от кабинета „Костов“. Учредител е и жената на основателя на „Мобилтел“ Красимир Стойчев – Слава Стойчева.

Елена Костова застава начело на УС, след като Антонина Стоянова се оттегля.

Именно тогава мастити представители на частния бизнес започват да се надпреварват кой ще „помогне“ най-много на фондацията – все пак тя се ръководи от премиершата.

Аферата „Трон“ избухва покрай неуредиците с продажбата на „Мобилтел“. Близкият до Иван Костов – Красимир Стойчев, е собственик на „Трон“, както и на GSM оператора. Той продава телекомуникационната компания на руснака Григорий Лучански. В същото време от тогавашното Главно управление „Митници“ излизат с информацията, че „Трон“ дължи на държавата колосалната сума от 7,7 милиарда лева.

Костов набързо се разграничава от своя човек, който доскоро е представян като съвестен бизнесмен и съветник в СДС, съответно и на премиера.

В началото Стойчев твърди, че действително е такъв, но впоследствие дава заден.

Но разкритията „изплуват“ именно покрай сделката между него и Лучански.

Оказва се, че фирма, свързана с руския бизнесмен – „Теленорд“, е превела в началото на април 1997 г. (две седмици преди изборите) 80 000 щатски долара на „Бъдеще за България“. Именно „Теленорд“ и „Глобус инвестмънт“ купуват „Мобилтел“ от Стойчев при управлението на Жан Виденов – през юни 1996 г. Точно тогава българският бизнесмен заявява, че се оттегля от комуникационната компания, за да стане съветник на Костов и СДС, които година по-късно застават начело на държавата.

Какъв е проблемът 80 000 долара да влязат в сдружение с идеална цел, ръководено от премиерската съпруга? Ами в това, че не фигурират във финансовия отчет на фондацията за годината, а сумата за онова време е огромна. Защо някой би скрил един от основните си благодетели? Еднозначен отговор няма и до днес. Подозренията обаче са насочени към една интересна схема, за която пръв съобщава вътрешният министър в кабинета „Виденов“- вече покойният Николай Добрев.

Година след началото на управлението на Костов, Добрев разкрива, че докато е ръководел МВР, е постъпвала информация, че протестите срещу социалистическото правителство са спонсорирани от благодетели у нас и зад граница. Според Николай Добрев сред българските бизнесмени, финансирали народното недоволство, е Красимир Стойчев чрез „Мобилтел“, а сред чуждите – „Отворено общество“.

Бившият вътрешен министър не предоставя доказателства за думите си, като обяснява, че дори на него много хора са му се оплаквали устно как не са си получили парите за участието в митингите, водени от Костов и компания.

Думите на Добрев намират потвърждение именно в работата на „Бъдеще за България“ – преведени са й 80 000 долара, които не са отчетени. А става дума за организация с идеална цел, управлявана от съпругите на правителствената върхушка. Въпросът е фондацията каса ли е на СДС? Като се знае как работи нейната посестрима „Демокрация“ под диригентството на Костов – отговорът е „да“.

Още един факт показва, че „Бъдеще за България“ не е просто благотворително дружество. Причината е, че работи доста добре с „Отворено общество“ на Джордж Сорос.

В интервю за „168 часа“ от 20 юни 1997 година, взето след срещата му с премиера Иван Костов, милиардерът откровено признава, че дава ценни съвети за работата на правителството във финансовия сектор.

„Не желая да бъда официално назначен за съветник на вашия премиер. Но той иска моето мнение и аз му го давам. Защото искам българската икономика да успее. Това ми дава възможност да проникна в неговото мислене (на Костов – б.а.)“, казва Сорос пред вестника, след като излиза от сградата на Министерския съвет. По време на срещата, провела се в петък, 13 юни, 1997 г., Джордж Сорос дискутирал с премиера как България да бъде стабилизирана финансово, приватизацията и още десетки важни теми.

Какво излиза всъщност? Соросовото „Отворено об­­щес­­тво“ налива пари в „Бъдеще за България“, която е нещо като каса на СДС. Същото правят и други чужди бизнесмени, сред тях и руснакът Лучански. Иван Костов взима властта, частично благодарение на парите, идващи от „Бъдеще за България“. След това кани благодетел номер едно – Сорос, на среща в кабинета си, където говорят дружески за бъдещето на България.

Лучански обаче не е поканен на среща – напротив. Той изпада в немилост и сделката за „Мобилтел“ влиза в омагьосан кръг. Накрая компанията се озовава в ръцете на друг руснак –

Майкъл Чорни.

Именно бизнесменът, изгонен от България от Иван Костов, защото е „заплаха за националната сигурност“, предизвиква най-големия скандал в другата фондация – „Демокрация“.

Според Чорни той е превел 200 000 долара в дружеството под натиска на Костов. Сумата е внесена няколко дни преди парламентарните избори през 2001 г., след които министър-председателят се разделя с поста си. ОДС губи катастрофално от НДСВ.

Майкъл Чорни разказва за случая именно пред „Труд“ две години след като е дал парите – през 2003 г. Бизнесменът казва, че е внесъл сумата чрез кипърската офшорка „Ромент Трейдинг“.

Костов се кълне, че няма нищо общо – такова дарение имало, но е проверено и е постъпило от фирма, която няма общо с Чорни.

В крайна сметка това няма значение, защото Костов вече е наказан от избирателите – губи Избори 2001.

Това е резултатът от неговото управление и развихрилата се по времето му престъпна приватизация. За това кои държавни дружества минаха под ножа на Иван Костов и бяха продадени за жълти стотинки, четете в следващите части на поредицата.

 

Кой е Михаил Чорни

Михаил Чорни, известен у нас като Майкъл Чорни, е руски бизнесмен. Благодарение на еврейския си произход през 1994 година получава израелско гражданство.

У нас той се прочу първо с покупката на „Мобилтел“ през 1997 г. След това името му се свързва най-вече с футболния клуб „Левски“. Дълги години руснакът издържаше отбора. През 1999 г. Чорни бе изгонен от България от Иван Костов като опасен за националната сигурност. Заедно с него тогава правителството натири още няколко руски граждани, сред които и дипломати.

През 2010 година Испания пусна бизнесмена за международно издирване чрез системата на Интерпол. Причината – Чорни е заподозрян в пране на пари.

Кой е Красимир Стойчев

Красимир Стойчев е първият собственик на „Мобилтел“. Бизнесменът получава лиценз през 1992 г. Цената на разрешението е около 40 000 щатски долара, като държавата го предоставя на Стойчев, без да организира тръжна процедура.

През 1996 г. бизнесменът продава „Мобилтел“ на руснака Григорий Лучански, но след редица перипетии компанията се озовава в ръцете на Майкъл Чорни през 1997 г.

Покрай работата си Стойчев е един членовете на групата Г-13 – първата неформална организация на български бизнесмени, в която влизат Илия Павлов, Емил Кюлев, Борислав Дионисиев.

Красимир Стойчев е бил и агент на ДС  към II главно управление, което се е занимавало с икономическото разузнаване.

trud.bg

Икономическата същност на политическата инфекция „Иван Костов” (Част 1): Иван Костов – първа услуга на партиен другар

.

Image_772179_5Историята е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни. В поредица от документални статии на Антон Тодоров, обединени под рубриката „Политическата инфекция „Иван Костов”, в „Труд” през миналата седмица бе разкрита особената морална флексия на един асистент по политикономия, промъкнал се в средите на антикомунистическата формация СДС, станал неин лидер и ликвидатор.

От прегледа на архивите на висши учебни заведения и на специалните служби, който авторът прави, ясно личи доверието, с което Иван Костов се е ползвал в средите на яростните икономисти на комунистическия режим. Това доверие в смутните дни около 10 ноември прераства в особено внимание от страна на главния редактор на преврата в БКП – Андрей Луканов.

Костов заедно с още десетина правилни икономисти е в специалната група на Андрей Карлович, както свойски го наричат, която трябва да превърне политическия режим на партията в икономически.

В новата поредица на „Труд” авторът Георги Георгиев разкрива как Иван Костов творчески решава тази задача, давайки всичко от себе си, но давайки и нещо на себе си.

Още от първата статия е видно, че партийно-политическа корупция е името на вируса, който той е прихванал от своите учители по марскизъм-ленинизъм и който разпространява след 10 ноември 1989 година. И ако преобразената БКП има известен имунитет, придобит през 45-те години на власт, то за крехката опозиция в лицето на СДС заразата дава летален резултат.

Днес Костов стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове”, която ръководи. Опитва се да скрие и времето, когато под неговото „вещо” управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци от определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ.

От това време още виси във въздуха тежкият въпрос на президента Петър Стоянов: „Кажи си, Иване!” Но Иван мълчи и до днес. Вместо него говори Радан.

Аферата с фондация „Сапио” става известна на народа през 1992 година, а основни действащи лица в нея са председателят на организацията Ясен Златков и Иван Костов, финансов министър в правителството на СДС с премиер Филип Димитров.

Тогава Костов вече е старо куче на този пост – заемал го е и в предишния служебен кабинет, оглавяван от Димитър Попов с личната протекция на Андрей Луканов. За това време министърът вече е успял да забърка кашата със заема от 150 милиона долара, изтеглен от Световната банка за спасяване на предприятията „Нефтохим” и „Плама” – споразумение, което по-късно води до точно обратния ефект и удря жестоко бюджета на страната ни (за това четете в следващите части на поредицата).

Спокоен, че е останал в шефския стол на финансовото ведомство, Иван Костов започва да утвърждава позициите си в правителството на Филип Димитров, поело властта на 8 ноември 1991 година.

Дали през март 1992 г. вече е смятал, че над него е само Господ, никой не знае. Но това, което извършва, до днес е синоним на управленска наглост и убеденост, че никой няма да му потърси отговорност. Както и става.

Скандалът

На 19 февруари 1992-ра шефът на фондация „Сапио” Ясен Златков изпраща мило писмо до Костов.

Двамата се познават добре от пленарната зала на 7-ото Велико народно събрание, където са били депутати от СДС. За разлика от Костов неговият приятел се е насочил към популярния тогава бизнес, осъществяван от фондации.

Причина за модата организации с идеална цел да въртят търговия със стоки е Постановление №133 на правителството на Андрей Луканов, прието и обнародвано през декември 1990 година.

Ето какво гласи то, и по-точно член 1 от него: „Фондациите, които са учредени и извършват дейност съгласно чл. 149-152 от Закона за лицата и семейството, се освобождават от държавни и местни данъци, такси и мита.”

Ясен Златков моментално усеща, че златната кокошка е дотичала в неговия двор, наречен „Сапио”, която той основава точно месец преди приемането на ПМС/133.

Развихря се внос на стоки от всякакъв вид – от ядки, цигари и алкохол до телевизори – всичко, което може да се купи евтино от чужбина, се внася у нас и се продава на двойни и тройни цени.

За ужас на всички началници на дружества с идеална цел на 26 февруари 1992 година правителството на Филип Димитров приема Постановление номер 35, с което променя ПМС/133 и така фондациите вече трябва да внасят пари в хазната под формата на мита.

Връзките на Ясен Златков с тогавашния политически елит още са топли и той е уведомен по-рано какво подготвя Министерският съвет. Затова, далновидно още на 19 февруари, седмица преди кабинетът да одобри ПМС/35, изпраща на финансовия министър Костов писмо със следния смирен текст:

„Уважаеми господин ми­­нистър,

За да набере необходимите средства за постигане на своите цели, „Сапио” фондация е подписала договори и е извършила плащания към чужбина за доставка на стоки от внос. Икономическите разчети за стоките са направени от фондацията по силата на 133/ПМС1990.

1. Предвид последните изменения на 133/ПМС1990 и на основание на това, че: договорите и плащанията за доставката на стоките са извършени по досега действащия режим и

2. както предметите, така и приходите от доставките са от определящо значение за постигане идеалните цели на фондацията,

Моля по изключение да разрешите договорените вече стоки да бъдат внесени по режима, предвиден от 133/ПМС1990.

Ползвам се от случая, уважаеми г-н министър, за да Ви изкажа най-дълбоко уважение”.

Малко повече от месец след като получава писмото, Иван Костов слага министерския си подпис, придружен с думичките „По изключение до 31.03.92 г.”

Какво следва – за тези седем дни, в които важи „изключението”, е нанесена жестока щета на хазната. „Сапио” завърта такъв внос, че всеки контрабандист би завидял. С 52 митнически декларации в страната влизат стоки, които нямат нищо общо с идеалните цели на фондацията – ядки, шоколади, маркови цигари и алкохол, техника.

Две години по-късно Временната анкетна комисия, създадена в парламента, за да разследва аферата, ще стигне до извода, че „Сапио” е нанесла щети на бюджета за космическата сума от

338 498 022 лева, които тогава са се равнявали на

13 540 000 щатски долара.

В края на пролетта на 1992 г. информацията за „изключението” на Костов започва да излиза в медиите. Явно притеснен от това, финансовият министър привиква в кабинета си в МФ Ясен Златков, като му заръчва да носи със себе си и писмото, което е подписал в края на март.

До днес Златков отказва да каже какво са си говорили двамата, с аргумента, че не си спомня в детайли. Ясно е само, че Костов си прибира писмото. Но вече е късно. Скандалът стига и до парламента.

На 19 юни 1992 година Иван Костов е попитан от трибуната от депутата от БСП Иво Атанасов за „Сапио”.

Ето част от отговора: „Първо, фондацията „Сапио” не е освободена от данъци, нито от акцизи. Второ, на фондацията „Сапио” не е издаван официален документ за каквото и да било освобождаване от мита. Става въпрос преди всичко, тук ще говорим в бъдеще за мита, и импортна такса. Като казвам „официален документ”, аз имам предвид официален отговор, изведен по съответния начин от Министерството на финансите. Това, което е направено, е следното. На едно писмо на фондацията под претекст, че се внася ксерокс за нуждите на издаване на учебник по вероучение, аз съм написал „една седмица удължаване на срока на привилегията”, която фондациите имаха, за да могат да внесат този ксерокс. Това е станало обаче по неофициален път и това становище, което е написано „по изключение” върху самото писмо, според мен няма доказателствена сила и не би трябвало да има такава. Първо, поради това, че не е официален отговор и, второ, защото, както се оказа впоследствие, става въпрос не за внос на един ксерокс и за освобождаване на мито от порядъка на 5000 лв., каквито са моите правомощия, а е ставало въпрос за крупен внос, който фондацията е осъществила на базата на това формално основание.”

Така Костов признава пред депутатите, че е направил „изключение”, но отказва да поеме отговорност.

Прокуратурата

Аферата „Сапио” се чопли по времето на двама главни прокурори – вече покойния Иван Татарчев и наследника му на поста Никола Филчев.

През 1993 година Костов е депутат, след като кабинетът на Филип Димитров пада от власт на 30 декември 1992 г. През февруари 1993-та започва предварителна проверка на Костовото „изключение”. Но тя завършва с заключението, че няма данни за престъпление. По време на работата има редица пропуски – не е разпитан нито Ясен Златков, нито митничарите, през които са минавали стоките на „Сапио”.

Пет години по-късно, през 1998 г. Иван Татарчев получава сигнал от депутати от БСП за възобновяване на проверката.

Костов вече е премиер, започнал е приватизацията, в която се случва най-голямото разграбване в новата ни история – огромни държавни активи, оценени на милиарди, се продават за „жълти стотинки”. Жертва на престъпната политика на кабинета на ОДС стават авиокомпанията „Балкан”, „Кремиковци” и още стотици предприятия. Новите им собственици опоскват всичко, дружествата фалират, а Костов и министрите му вдигат ръце и казват: „Ще им търсим отговорност.” Както ще прочетете в следващите части от поредицата, много от разбойническата приватизация се случва благодарение на навика на премиера Костов да прави „изключения”.

През 1998-а той е убеден, че главният прокурор Татарчев ще подмине сигнала за „Сапио”, но се случва точно обратното – започва нова проверка. В началото на октомври заключението е същото като през 1992 г. – няма данни за престъпление. Иван Татарчев обаче продължава да упорства и нарежда работата по случая да продължи. През 1999 година следователят Георги Бояджиев съобщава, че са събрани достатъчно данни за извършено престъпление. Иван Костов не е щастлив – ако влезе в съда и бъде признат за виновен, го чакат между 3 и 10 години затвор.

За негово щастие мандатът на Татарчев изтича след броени дни. Главният прокурор решава да остави встъпващия в длъжност Никола Филчев да подпише предварителното производство срещу Костов. Но на 22 февруари 1999 г. Филчев заявява, че всичко е прекратено, защото нямало доказателства за престъпление от страна на премиера в аферата „Сапио”.

Така случаят приключва и Иван Костов излиза сух. Работата по „Сапио” вече не може да бъде подновена – давността за образуване на дело изтече преди няколко години.

Важното е, че бившият финансов министър, премиер и политик може да бъде подведен под отговорност за други свои „своеволия” и „изключения” през годините. И е възможно не само историята да го съди, а сметка да му потърси и българският съд.

Кой е Ясен Златков

Ясен Златков е депутат от СДС в Седмото Велико народно събрание. Той е един от 39-те представители на дясната партия във ВНС, които на 14 май 1991 година напускат институцията, а част от тях обявяват и гладна стачка. Те не са съгласни с текстовете в новата конституция. Основното им искане е парламентът да бъде разпуснат и основният закон да се гласува от нов, в който да не доминират комунисти.

За да са по-убедителни, „гладните”, както стават известни, издигат палат­ков лагер край храм-паметника „Св. Александър Невски” и провеждат кампанията си там.

След новите избори, спечелени от СДС, Златков не попада в парламента. Но няма и защо, тъй като вече има добре развит частен бизнес благодарение на „Сапио”. В центъра на София фондацията има магазин, бар. Там се продават стоки, закупени на безценица от чужбина, като у нас цената има за обеднелия народ е тройна и четворна.

След скандала покрай аферата с фондацията му Златков заминава да живее в САЩ, защото у нас не можел да развива повече бизнес. Причината е, че „започнали да се появяват силовите групировки”.

Чак през 2004 година Софийският градски съд осъди някогашния депутат условно заради „Сапио”.

trud.bg