София е предложена за столица от Марин Дринов

През 1878 г. София има по-малко от 12 00 жители

София, от времето, когато е предложена за столица на България

Едно голямо село Средец – такова е описанието на столицата на Третата българска държава след Освобождението от турско робство. В Средец живеят има-няма 11 000 души при Освобождението на 4 януари 1878 г. Битките на Руско-турската война 1877-1878 г. показват възловото географско положение на града. И още преди официално да е обявена за столица на Княжество България, в римската Сердика е издигнато зданието на Българската народна банка. Това става на 25 януари 1879 г.

А обявяването на Средец-София за столица на България е на З април 1879 г. Такова е решението на Учредителното събрание във Велико Търново. Затова и 4 април тогава е обявен за празник на новата българска столица. Именно възловото и удобно географско разположение на София е главната причина древният град да отнеме претенциите на Велико Търново, Пловдив и Русе за столици на Третото българско царство. Всъщност споровете съвсем не са ожесточени, защото по онова време, когато те се случват, Учредителното събрание има по-важни задачи като изработването на първата българска конституция, което се случва окончателно на 16 април 1879 г.

Идеята София да бъде столица на новата българска държава е на историка и виден общественик професор Марин Дринов. Той пише на чешкия си колега и български политик впоследствие Константин Иречек в първите месеци след Освобождението:

„Наша София полека-лека се украшава и готви да стане столица”. В характерния му стил Иречек отговаря: „Столица не може да бъде друга освен Средец, в средата на българската земя”. С идеята на Марин Дринов са съгласни и повечето от видните по това време български общественици.

В случая си казват думата и известни „връзки” на Марин Дринов с руското временно управление. Дринов е съветник на княз Дондуков, който оглавява временното руско управление на България.

През февруари 1878 година в разгара на военните действия на Руско-турската война населението на София намалява почти наполовина и по данни на общината е 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.

В спомените си Христо Златарев пише:

„До Освобождението София била застроена предимно с малки едноетажни къщи с гърба към тесните криви улици и прозорци откъм двора. Дворищата винаги се ограждали със стени. По-редки били двуетажните турски и християнски постройки с прозорци по всичките стени, но, с редки изключения постройките били винаги в двора, здраво ограден и със здрави порти.
Само булевард „Мария-Луиза” от Лъвовия мост до „Света Неделя” и още някои улици бяха по-прави и по-широки. Всички други улици бяха криви и тесни и нерядко на 100-200 крачки от дома си децата се загубваха из улиците.

Преди Освобождението градът заемаше приблизително пространството между булевард „Фердинанд” (днешния „Васил Левски – бр.) докъм паметника Цар Освободител, до Синодалната палата и църквата „Света София”, към 1-ва мъжка гимназия, през булевард „Дондуков” до булевард „Сливница”, пред булевард „Мария-Луиза” до булевард „Драгоман“, по булевард „Ботев“, по булевард „Патриарх Евтимий“ до края на пехотните казарми и по Хендека, споменат по-горе, до булевард „Фердинанд“ при Германската легация на същия булевард. Вън от тия граници, на изток, юг и север градът беше обграден с бостани”.

В доосвобожденска София почти липсва градоустройство. Уличната система и застрояването са хаотични. Основата на новия град е поставена от цяла плеяда европейски архитекти, които изграждат поредица сгради с обществено предназначение. Сред първите са Царският дворец, Народното събрание, Държавната печатница, Мъжката гимназия, както и редица частни домове на новия софийски елит. По-късно от европейските университети излиза и първото поколение родни архитекти, някои от които оставят съществена диря в българската архитектура през следващите десетилетия.

Много от централните столични улици и сгради имат своята уникална и позабравена история. Например днешният бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ е сред „жертвите“ на политическата конюнктура. Първоначално е наречен на българския предприемач и дарител за издигането на сградата на Софийския университет Евлоги Георгиев. По някое време с издигането на националсоциализма в Германия, става бул. „Адолф Хитлер“ и се простира от „Янко Сакъзов“ до Орлов мост.

От Орлите до днешния НДК е кръстен на друг фашист диктатор – Бенито Мусолини. След още време в комунистическа България става „Клемент Готвалд“ – „побратим“ на българските комунисти от чехословашката компартия. Най-сетне и досега натоварената улица се казва булевард „Евлоги и Христо Георгиеви“.

София си има и нобелов булевард. Не защото Алфред Нобел се е разхождал по него, а защото носителят на Нобелова награда за мир Фритьоф Нансен прави много за спасяване на българските бежанци от Западна Тракия по време на Гръко-турската война 1919 – 1922 г. По това. време Фритьоф Нансен е върховен комисар за бежанците на Обществото на народите, сегашното ООН.

Той измисля специален документ, даващ право за преминаване през границите на хора без паспорти. Точно заради т. нар. Нансенов паспорт българите се прибират, а милиони руснаци и арменци успяват да се спасят от репресии. За тази си дейност дипломатът получава Нобелова награда за мир през 1922 г., а когато е на 67 години се снима гол за 30 години по-младата си любима жена.

От Мрежата

ДЪЛЖИМ ЛИ НА ДНЕШНА РУСИЯ БЛАГОДАРНОСТ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО НИ ( 1877-78)?

Днес Кремъл упорито ни тика мръсната си ръка в лицето , за да я целуваме с „благодарност“ за освобождението и възстановяването на българската държавност. Неговата теза е, че дължим такава благодарност на руския цар и на руските войници- освободители , воювали и загинали в тази война (1877-78).

Къде е тук истината? Какво дължим на днешния Кремъл?

Първо, ако го приемем за освобождение от страна на руския цар Александър Втори, и че на него дължим благодарност, би трябвало да мразим днешните управници на Кремъл. Те не само унищожиха Руската империя ( 1917), но и зверски изклаха руския император и семейството му, ликвидираха всички аристократи, участвали в т.нар. Руско- турска освободителна война. Да дължим благодарност на убийците на наследниците на „Цар Освободител“? Това би било перверзия…

Второ, ако приемем, че дължим благодарност не на императора, а на войниците му, то пак нищо руско няма там. Войниците са основно от Одеския военен окръг т.е. украинци и българи. Останалите са финландци, румънци, сърби и българските опълченци, разбира се. Може и да съм пропуснал някоя народност, но руснаци НЯМА .

Вижте и командния състав – половината са с род от Западна Европа, а половината от останалите са също от неруски произход.

За това, че накрая сме си и платили за направените от Русия разходи по войната вече е писано достатъчно много.

За сведение – в Руската империя е имало над 100 дворянски фамилии от български произход ( визирам волжките българи). Например героят от войната против Наполеон – фелдмаршал Кутузов е също с български корен .

И още един факт за размисъл – през 1810 година, в подготовката на нова война с Турция в Руската империя са събрани български опълченци в 4 полка. Те не понасяли мущровката на руските офицери и често се бунтували. Едва когато полковете са дадени под командването на Кутузов, той се разпоредил да ги оставят на мира. В тези полкове войниците избирали командирите си, вероятно по стария хайдушки обичай.

И тук възниква въпросът – какво става с тези полкове след нахлуването на Наполеон в Русия? Воювали ли са те против французите? Възможно е именно Русия да ни дължи благодарност за защитата й от наполеоновата армия. Но… днешния Кремъл крие и манипулира фактите и нахално ни навира за целуване вонливи руски ботуши и окървавени български цървули.


Докога?

Робството обърна много българи в говеда

.

Unbenannt-1Маскирани като добитък селяни ловят бунтовници през 1876 г.

Cамо робството може да обърне човека в животно. След пет столетия тегло много българи стават говеда. Като героя на Кафка, който се събужда хлебарка. Нашата метаморфоза обаче е в буквалния смисъл на думата!

След разгрома на Априлското въстание и Ботевата чета през 1876 г. е проведена мащабна предателска операция. Маскирани като добитък селяни ловят пръснатите из планината бунтовници.

С хлопки и звънци на кръста дрънчат по чукарите

Един се прави на вол, друг до него е крава. Обезумелите от глад комити ги намират по звука. В кошарите и мандрите нарочно няма храна. Това кара гладните да пращат чобаните до близките села. Онези се връщат с потери.

За да не стават грешки, издайниците са с остригани глави. Късите прически ги отличават от рошавите и брадясали поборници. Така акцията влиза в историята като операция “Стригана глава”.

“Като вървяхме из гората – разказва Никола Обретенов, – чухме звънци, но не виждахме говеда. Когато те ни съгледаха, вирнаха опашки и отидоха из гората. Веднага уловихме говедаря и го запитахме – има ли потеря? Каза, че няма. Има ли хляб? Няма, но колибата е насреща, там има хляб, брашно, сирене, мляко. Но тъкмо казваше това, чухме, че изгърмя залп…”

Още първата пушка пука заради нашенски Юда

Казват, че от шумата на Оборище излязла черна змия, която искала да клъвне Ненко Терзийски. Отровните твари обаче не хапят говеда!

Unbenannt-3На съзаклятническия форум Ненко е делегат от пазарджишкото село Балдево. Бил неспокоен. “Ами ако някой измежду нас отиде и предаде на турците, че българите се готвят да въстанат, то какво има да стане?”, питал се той и правилно отговарял: “Голяма награда ще да даде правителството на тоя човек, но и той не може живя между българите.”

За да не го изпреварят, Ненко хуква от Оборище към Пазарджик и изпява всичко пред Али бей. Телеграфът почва да щрака в Пловдив, Одрин и Стамбул. Един отряд чалми иде в Копривщица да арестува водачите на въстанието. Така първата пушка подранява на 20 април вместо на уговорения 1 май.

След погрома неколцина бунтовници влизат в кошарата на някакъв турчин

“Ага, виждаш работата в що се състои, ние сме комити като две и две четири, но от вас не искаме друго нищо освен хляб”, казват му изгладнелите.

Османлията пъргаво вари кафе и се разпорежда за ядене.

На тръгване нашите се бъркат да му платят, но той отказва – бил изпълнил закона на гостоприемството. За капак сочи на бегълците откъде да минат, та да заобиколят башибозука.

“Българите не постъпяха така. Освен предателството, ако някой измежду тях се намереше по-добър, той питаше най-напред колко пари ще му заплатим за труда”, твърдят Никола Обретенов и Сава Пенев. “При разказа на двамата приятели аз ще да прибавя това, че не познавам ни едного бунтовника, който да не е бил издаден от българи”, свидетелства Захари Стоянов.

Българин иска засада, османлията се дърпа

През май 1876 г. овчарят Трифон Семов полага титанични усилия да предаде трима въстаници. Клетниците първо се крият в кошара на негови роднини, после се мушкат в пещерата Топлата дупка. Трифон им обещава да ги прекара през Искъра до софийското село Оплетня. Целта му е да ги предаде.

Трифон търси ортаци, но селските първенци отказват да участват в черното дело. Тогава издайникът отива при бюлюкбашията. “Кажи им да бягат”, маха с ръка онзи.

Той е пренаситен от жестокости, а и не иска да рискува живота на хората си. Чобанинът обаче заплашва, че ще се оплаче във Враца. Поставен натясно, правоверният скланя да устрои засада.

Докато вървят към лобното място, единият беглец усеща измамата. “Трифоне, мирише ми на турски тютюн”, рекъл той.

В този миг гръмват шишанетата

Провидението спасява юнаците, прострелян пада предателят. Забравил е да си остриже главата!

Друг случай.

Отрядът на Димитър Икономов среща голобрадо овчарче. Дават му няколко жълтици да ги води. Подир малко момъкът спира: “Ако ми дадете още пари, ще ви водя, ако ли не, ще ви оставя.”

Броят му, но крънкането продължава по целия път. “Дайте още”, протяга ръка чобанчето. С него вече се е случила метаморфозата на Кафка.

Най-сетне групата е обградена в една воденица. “Заедно с турците и черкезите бяха дошли и българи, които ни придумваха да се предадем и да не се бием”, разказва Икономов.

Свинар предава Бенковски с народна песен

На Вълю Стоилов се пада честта да води през Тетевенския Балкан Георги Бенковски. Свинарят с прозвище Мечката храбро крачи и пее хайдушката “Янкина буля думаше…”

Хората на Бенковски се чудят защо е толкоз весел. Не подозират, че това е уговорен сигнал с хайката. Упътвани от гласовития, турците сколасват да построят ново мостче и да го хванат на мушка.

На 12 май 1876 г. групата приближава засадата. Понеже са пръснати и оловото може да пропусне някого, Вълю ги спира, преди да минат реката. “Хайде сега по-скоричко, дръжте се един от други да не паднете през мостенцето, па се не бойте вече”, упътва ги той. Сетне се хвърля по корем в храстите.

Очевидецът Захари Стоянов пише:

“Докато се готвех да попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заслюнчиха, езикът ми засъхна на гърлото. Около двадесет и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоре ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели…”

Ботевият четник Димитър Ночев става жертва на най-срамното предателство. Той успява да се добере до родния Пирдоп. Обажда се на вуйчо си. Онзи му отказва хляб и убежище, но все пак не го издава.Unbenannt-2

През комшийските дворища момъкът се прехвърля у дома. Скрива се в плевнята, където брат му Гошан тайно го храни.

Бащата забелязва, че хлябът подозрително чезне

Притиска Гошан и той му открива конспирацията. Пирдопският краевед Методи Стоянов пише:

“Хитрият старец се преструва, че дохождането на сина му е приятно и казва Димитру да слезе от локуната (плевнята) и се скрие в зимника, където щяло да му е по-хубаво. Щом видял бунтовника в зимника, бащата заключва вратата и отива да го предаде в конака.”

Димитър Ночев е осъден на смърт, по-късно е амнистиран.

Съдбата на предателите е различна. След Освобождението дядо Вълю се разкайва. “Простете ме, сбърках!”, повтаря той пред Захари Стоянов. За да успокои съвестта си, Мечката обещава всяка събота да пали свещ на лобното място на Георги Бенковски.

Предателят Ненко Терзийски е обезсмъртен на паметника в Оборище

На прочутия монумент името му е редом с всички участници в революционното събрание през 1876 г. Така пирамидата събира в едно героика и предателство.

По-късно грешката се разбира и възмутени туристи почват да трият буквите.

Името на Ненко обаче е изсечено дълбоко в гранита и все още личи.

Захари Стоянов пише, че всички бунтовници са издадени от българи.

Христо Ботев:

“И аз съм дошъл

народ да освобождавам!”

1200 гроша плащат четници, за да бъдат погубени

На 20 май 1876 г. четата на Христо Ботев осъмва на върха Таушаница. Слиза в Лесков дол да почине и се нахрани. Мъжете теглят ножа на няколко шилета от кошарата на Димитър Мазната и ги слагат на огъня.

В този момент запъхтян се появява чобанинът. “Хайде платете ми шилетата, защото потерята наближава!”, вика той. “И аз съм дошъл народ да освобождавам!”, възкликва Ботев и нарежда да му броят три наполеона.

По пътя към своята голгота войводата среща не масов героизъм, а предателства и тънки сметки за всеки грош.

Първото разплащане става с един козлодуйчанин. Той е потънал в сълзи. “Попита го войводата защо плаче – разказва четникът Атанас Свещаров. Защото ми се уби волът”, стене клетникът. Докато дружината стреляла по врага, заблуден куршум повалил добичето. “Тогава Ботев извади 8 лири турски, та му плати вола”, документира Свещаров. Сетне Ботев дава 1 лира на циганин за два крадени коня. Той поне не е българин.

На 17 май четата влиза в село Бутан. Тук дори няма на кого да се плати. “Като минавахме през селото – разказва Йордан Йорданов-Инджето, – не можахме да видим да се мерне жива мъжка душа освен няколко бабички, които ни посрещнаха да ни кажат “Добре дошли!”.

Захари Стоянов коментира: “Тая студенина от страна на населението, тая подигравка, така да кажем, да дойдеш с живота си да се жертваш за някого си, а тоя някой си да не иска да те погледне, е обстоятелство повече от убийство. Впечатлителната и наблюдателна натура на войводата била най-много поразена и поколебана. Той се смеел, напрягал се да покаже, че е весел, че нищо не забележва, но нима той е от ония хора, които да можат да скриват чувствата?”.

Чувствата, които бушуват у Ботев, са олимпийски гняв и гибелно отчаяние. Той не може да приеме, че е възможно такова малодушие. Нервите му не издържат.

Вдига пушката и взема на мушка един селянин

Един от онези, които робството е обърнало в говеда. Преди да дръпне спусъка, Никола Кючуков го спира: “Стой, не бързай! Работата се разбра. Не са виновни. Вината е другаде, а нам свещен дълг ни е да оставим името си славно.”

Вече след разгрома оцелелите плащат, за да бъдат погубени. Четирима юнаци изпразват кесиите си пред овчари от Челопек. “Тия пари били толкова, щото българите селяни, които били пак четирима души, разделили си по 300 гроша”, изчислява Захари Стоянов.

Сделката е да ги преведат до Сърбия. Вместо към границата обаче нашите юди тръгват към пещерата Голямата яма. Тя е дълбока 40 метра.

“До тая яма били водени нашите четирима мъченици, около нея близо били седнали те, без да я съгледат в тъмнината, тук ги бутнали техните свирепи водачи братя българи!”, описва злодеянието Захари.

24chasa.bg