Schlagwort-Archive: Георги Марков

Георги Марков до Димитър Бочев – ПИСМОТО, 18-22. 02.1977 г., Лондон

Veröffentlicht am von
Antworten

Да четем Георги Марков!

Драги Митко,

     Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямах време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме радвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”). Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.

     Все по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хора, които могат, и на хора, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчества, както има и различни видове паразити. Селянинът, който сее на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т. н.. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради устройството си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците. Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист спрямо творческата част на света от тия осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!” И затова на тебе ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на вашата врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такива като мене. Защото те не се интересуват какво всъщност предават за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.

     Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.  

     За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.

     Знам, че въпросът ти е естествено – А ЗАКЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ?

Най глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били – луди. Защото това е формата на живот, която най-добре ни приляга, защото ние сме родени за нея и защото е най-висша привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш целият му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите. Всичко наистина голямо и красиво, което и природата и хората са създали досега, е изблик на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО.

     Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него).

     Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт.

     И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.

     Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.

     Драги Митко,

     Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда.

     След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на тебе и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем.

     Най-сърдечно твой

     Жоро

     Преписано от „Аз бях той  – 121 документа за и от Георги Марков“, София, 1999, док. №93

 

     ОБВИНИТЕЛЕН АКТ

     по преписка вх. № 7172/72 год. по описа на Софийска градска прокуратура

     ПО ОБВИНЕНИЕТО НА:

     ГЕОРГИ ИВАНОВ МАРКОВ

     По чл. 101, ал. I и чл. 108 от НК

…..

     6. В статията „Традиция, новаторство и модернизъм”, излъчена по радио „Дойче веле” на 6 март 1972 г., Марков нагло продължава да клеветничи, търсейки свобода за дейците на културата. Дори нещо повече, след като хули нас, безогледно поучава и „консервативно реакционните среди в западната култура”.

     „ …Очевидно позициите на комунистическата партия и власт и консервативно реакционните среди в западната култура са едни и същи. И едните, и другите се борят срещу модерното изкуство. Човек с изненада открива много сходство между отживели блюстители на допотопни национални традиции и привържениците на социалистическия реализъм.” Справка л. 61-62.

     …..

     Преписано от „Аз бях той – 121 документа за и от Георги Марков”, София, 1999, док. №42

.

 

Ненчо Ненов: Милко Балев изготви списъка с активистите на СДС

Veröffentlicht am von
Antworten

.

B-2Куфарчетата с парите дойдоха на „Раковски“134, когато Костов беше на власт, Румен Петков с подставени лица участваше в аферата „Акрам“, а Жан Виденов беше единственият, който се противопостави на плана „Ран-Ът“ за унищожаване на българската нация. Това обобщава пред БЛИЦ от опита си в централата на СДС в първите години след 10 ноември 1989 г. ------------Ненчо Ненов, един от инициаторите на движението „Гражданска инициатива“.Ненчо Ненов е завършил семестриално “Богословие” в СУ “Св. Климент Охридски”. Той е бил комендант на сградата на СДС на ул.“Раковски” 134. Тогава заедно с Любомир Собаджиев създават Бюро за разследване на престъпленията на комунистическия режим. По време на работата си там събира богат архив.

– Като се върнем 20 години назад, кои лица от дните след 10 ноември 1989 г. сте запомнили като най-активни в събитията?
– Лицата, които тогава определяха събитията, бяха от ЦК на БКП и това беше решение на ЦК на тайно заседание, ръководено от Милко Балев. На него са били описани лицата, които да поемат ръководството на бъдещата опозиция. Аз имам един списък с тези лица. Тогава нямах много възможности да стигам до истината на всеки сигнал, който ми се даваше, затова гледах и си отбелязвах лицата и хората, които се появиха след това. За съжаление с някои от тези хора бях приятел.

– Кои са по-известните имена от този списък?
– Асен Агов, Алексей Алексеев, Димитър Арнаудов, Юрий Асланов, Ангел Ахрянов, Юлий Бахнев, Крум Благоев, Юрий Борисов, Анжел Вагенщайн, Николай Василев, Валентин Вацев, Румен Воденичаров, Виктор Вълков, Тодор Вълчев, Стефан Гайтанджиев, Гиньо Ганев, Стоян Ганев, Жорж Ганчев, Иван Гарелов, Александър Грозев, Венцислав Димитров, Ахмед Доган, Драгомир Драганов, Велислава Дърева, Петър Емил Митев, Желю Желев, Недялко Йорданов, Александър Каракачанов, Росен Карадимов, Леа Коен, Елена Кирчева, Елка Константинова, Емил Кошлуков, Чавдар Кюранов, Димитър Луджев, Йосиф Леви, Георги Марков, Валентин Моллов, Асен Мичковски, Шерифе Мустафова, Михаил Неделчев, Осман Октай, Лияна Панделиева, Соломон Паси, Йосиф Петров, Живко Попов, Елена Поптодорова, Стефан Продев, Андрей Райчев, Благовест Сендов, Петър Слабаков, Петко Симеонов, Красен Станчев и още много други. Това всъщност е списък на 120 човека, който ни попадна през 1990 г. И пишеше „Неофициално препоръчаната и одобрена опозиция на закрито заседание на ЦК на БКП“ – месец май 1990 г. с подпис Милко Балев.

– Каква е истината за основаването на СДС от твоята гледна точка?
– Знаете, че Андрей Луканов трябваше да стане председател на СДС. Анжел Вагенщайн участваше, Кюранов също и много други хора. Но така или иначе това беше подготовка за създаването на една партия, на една организация от няколко десетки партии, които се събраха в общ конгломерат, в една обща политическа сила, наречена СДС. Там влизаха 16 партии, които бяха с хора, лежали по затворите, притискани по един или друг начин да подпишат една или друга декларация. Другите пък – нови лидери така наречени, които по същия начин са карани да сътрудничат или да служат по някакъв начин на партията – майка. Идеята беше да се получи политически спектър – от крайно ляво до крайно дясно и в този диапазон пространството да бъде заето. Имаше националистически организации и формирования, чиито идеи оставаха извън това демократично образувание. Като че ли за да се окарикатури националната идея, която цели наистина България да тръгне по друг път, слагаха начело лица като Гелеменов, Иван Георгиев и разни други. Те всъщност опорочаваха национализма и бяха сочени с пръст. И който не влизаше в този диапазон на 16-те партии, беше жигосван и заклеймяван с някакви епитети, нямаше право да участва в управлението на държавата. Ако се върнем в началото на българския преход, че това бил спонтанен акт на българската демокрация – това всеки трябва да си го избие от главата. Целта беше всички движими и недвижими имущества на държавата да бъдат приватизирани и ограбени от разни еврейски и други комунистически фамилии, независимо какъв корен имат. Но това беше идеята – да се граби. И това стана. Прави впечатление фактът, че всички заводи, които се разпродадоха, станаха притежание на еврейски фирми. Да вземем за пример „Балкан“, продаден за 130 хиляди, а Гад Зееви взе след това няколко десетки милиона от препродажбата.

– Създавайки движението „Гражданска инициатива“, какви проблеми искахте да разрешавате?
– Първо искам да кажа, че Любо Собаджиев, който беше един бунтар, Бог да го прости, и един добър човек, имаше някакви идеи, които може би е получил в затвора, за да бъде бунтар и да бъде зле настроен срещу комунистическия ред. Това е по една съвсем друга причина, може би знаете, че хората, които бяха при нас (говоря не за ръководителите, а за тези, които бяхме на средно ниво) – техните бащи и майки бяха активни борци против фашизма и капитализма и т.н . Собаджиев ми беше приятел и много го уважавах. Такива бяха и родителите на Фори Светулката. Нека да не изреждам и другите в този план, за който говорим. Даже на Фори Светулката баща му е бил в Белене. Много от тези хора бяха зле настроени срещу стария режим по различни причини. Но малко бяха хората в ръководството на СДС, които бяха допуснати до управлението с чисти идеи, без да са били свързани по някакъв начин с БКП, било със службите на ДС, било по родова партийна линия и т.н. Създаването на СДС беше един проект, замислен от външни сили, като целта разбира се беше да се смени обществено-политическия строй от социализъм към капитализъм и главните действащи лица трябваше да бъдат бившите борци против капитализма и фашизма. Тоест синове и дъщери на БКП. Това беше в основни линии мероприятието и ние, без да искаме, го правихме това. Помагахме на комунистите да се борят едни срещу други, за да могат да вземат властта и да извършат тази криминална приватизация, която доведе България до просешка тояга.

– Ти беше ли свидетел на куфарчета с пари в СДС?
– Не, не съм бил свидетел, но куфарчетата с парите започнаха по времето, когато Костов дойде на власт. Дотогава ние нямахме пари, дето се казва, за ядене. Аз бях председател на две комисия. Едната беше за техника, пари и машини, дошли от западни компании за СДС. Така наречените дарения, които се оказа впоследствие, че не са никакви дарения, а една целенасочена кампания на външни централи, които изпращаха под егидата на други български организации различни суми. Знаете след това какво се случи. Никой не дава пари току-така. Всеки иска нещо. Така се настаниха фондации като „Сорос“, „Свободно общество“,  „Конрад Аденауер“, които де факто започнаха планово контролиране и установяване на тези нови капиталистически прояви. Оттам техни хора, с посочени от тях лица участваха в ограбването на България. Това е в най-общ план, но куфарчета с пари, когато бях комендант на „Раковски“ 134, все още нямаше. По това време се занимавахме с престъпленията от предишните десетилетия. Аз бях ръководител на Бюрото за разследване на престъпленията на комунистическия режим.

– Какви разкрития направихте?
– Ние в началото се занимавахме само с партизанските ядра, които след 9-ти септември са извършили масови убийства на невинни българи интелектуалци и са задушили цвета на българската нация. След това обаче насочихме вниманието си към случващото се в момента. Нещата се промениха, когато започнаха да излизат първите фирми. Една фирма на Луканов беше доста интересна, там се препираха парите на бившия Комсомол. Започнаха и взиманията на сгради. Разбирате ли ме? И тогава вече ние решихме да се занимаваме с дейността на БКП и нейните сателити. За куфарчетата с пари идваха хора при нас, които казваха, че се носят някакви пари. Случаят с Румен Петков, който чрез подставени лица лично участваше в аферата „Акрам“, е емблематичен. Много банки бяха задлъжнели. Даваха пари, бяха задължени да дават пари на тези организации. Имаме сведения не само за куфарчета с пари, а за цели коли, които се стовариха с пари. Визирам и тук в случая Румен Петков. Но както се знае, много от тези банкери се убиха и се самоубиха. Даже и с Акрам се случи това, че и той беше самоубит, само че в испански затвор. Това е за куфарчетата. Ние тогава само слушахме за тях, впоследствие се натрупаха факти. Например убит е еди-кой си банкер от Търново или от Габрово. И изведнъж се оказва, че този човек, жив и здрав до този момент, се самоубива.
През 1994 г. аз вече почти бях напуснал централата на СДС, забелязах, че при нас започнаха разни промени. Имаше един Петко Паричков, който не знам точно с какво се занимаваше, но той беше разпознат от един следовател от криминална полиция като сътрудник на ДС. В един момент започнаха да се появяват с хубави коли, вместо „Ладичките“, които бяха на СДС. И всъщност по времето на Костов започнаха и намериха начин да пристигат някакви пари. Пак казвам, че не знам по какъв начин, но пристигаха много пари. И изведнъж се усети разликата. Долу барчето какво беше? И изведнъж започнаха ремонти за стотици хиляди левове. Това също е свързано с тези куфарчета с пари. Пример давам веднага – Луканов докара от САЩ 22 специалисти и от тук имаме някъде около 19, които са известни. Говоря за Тодор Вълчев, който беше шефа на БНБ, Димитър Иванов, професора, който сега дава в Лондон икономически съвети. Това са Христина Вучева, Иван Костов, Емил Хърсев. Това са хората, които участваха в плана  „Ран-Ът“  за унищожаване на българската държава. Този план работи и досега – смяна на обществения строй, смяна на банковата система, приватизиране на всяка цена на всички предприятия и т.н.
Това е единственият план, от който се крие само една точка. Той е от 24 глави, като 23-те са известни. Само 24 глава не е известна и тя се казва „Цената на прехода“, където е казано колко милона българи ще трябва да останат живи. Другите трябва да умрат.Това го знам от Георги Тамбуев, който е чел този доклад и казва : „Когато четох този доклад, косите ми настръхнаха. Не можех да повярвам, че има хора, които мислят по този начин – за унищожението на цели народи“. И аз мисля, че този план в момента си работи. Дали ще го изпълнява Иван Костов, дали ще го изпълнява Бойко Борисов или Станишев, това няма никакво значение. Просто те не могат да излязат от това русло. Единственият, който се опита да се противопостави на този план, колкото и странно да звучи, е Жан Виденов. Но веднага му спретнаха една външна и вътрешна икономическа афера. Тогава цената на долара се вдигна изключително много, появи се инфлация, бунтове и т.н. И той беше сменен. Не казвам, че той и партията му заслужават адмирации и уважение, но той се опита да действа срещу плана „Ран-Ът“.

Александрина Роканова