Порочният кръг на имперската история и СССР

Емблема на Съветския съюз върху ръждясал локомотив

„Обичайната мъгла за декември все още не се беше разсеяла, когато делегатите на Първия съюзен конгрес на Съветите започнаха да се събират в Болшой театър. Екзотични фигури изплуваха от мъглата в халати, необичайни дрехи, бели тюрбани, ушанки от лисича кожа. Трептяха познати кожени якета, сиви палта… Необичайни бяха дори сред това пъстро море от фракове и колосани яки на дипломати.

Така един от участниците описа началото на Първия всесъюзен конгрес на Съветите, който се откри в Москва точно преди сто години, на 30 декември 1922 г. Този форум, естествено, напълно контролиран от ръководството на управляващата болшевишка партия, влезе в историята с приемането на декларация и споразумение за създаване на Съюза на съветските социалистически републики. Това състояние, което съществува малко по-малко от 70 години, все още предизвиква различни чувства у различните хора. За някои това е една от най-бруталните диктатури в световната история, за други тя е въплъщение на неуспешен, но все още вдъхновяващ експеримент, социалистическа алтернатива на капитализма, а за трети е поредното прераждане на Руската империя, суперсила чийто колапс беше, според руския президент Владимир Путин, „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“.

Създаването на СССР беше предшествано от доста остър конфликт в болшевишкото ръководство. Шест съветски републики (РСФСР, Белоруска, Украинска, Азербайджанска, Арменска и Грузинска ССР – последните три бяха обединени за известно време в рамките на Закавказката федерация, ЗСФСР), които възникнаха в резултат на гражданската война на територията на бившата Руска империя, бяха, макар и тясно свързани, но де факто независими държави. Идеите за това какъв трябва да бъде бъдещият им съюз, комунистическите лидери се разминават. Народният комисар по въпросите на националностите Сталин и неговите поддръжници смятат, че РСФСР трябва просто да анексира останалите републики като автономии. Лидерът на болшевиките Ленин, по това време вече тежко болен, се противопоставя, като смята, въпреки грузинския произход на Сталин, неговия проект за „автономизация“ като проява на „руския великодържавен шовинизъм“. Умиращият лидер в крайна сметка надделя над бъдещия си наследник и СССР се превърна в асоциация на формално равни съюзни републики. Но победата на Ленин се оказа пирова: колкото по-далеч,

Руският историк Константин Морозов *, специалист по история на руското революционно движение в началото на 20 век, смята, че създаването на СССР трябва да се разглежда в широкия контекст на революционните промени и гражданската война от 1917-1922 г. В интервю за Радио Свобода той анализира ключовите фактори, довели до появата на съветската система, нейните основни характеристики и как и защо идеологическото, политическо и психологическо наследство от съветската епоха влияе върху живота на руското общество дори 30 години след това разпадането на СССР.

Как се роди „Цар Анти-Мидас“.

– Струва ми се, че е грешка да се разглежда образуването на СССР по начина, по който обикновено се прави, като се фокусира основно върху решаването на националния въпрос и създаването на структура от различни национални републики. Според мен основното нещо, което е в това събитие, е дизайнът, конституцията на съветската система. Въпреки че самата тази система, много от нейните идеи, практики, хора се оформят през предходните пет години – годините на революция и гражданска война. И след това, в продължение на много години, има трансформация на цялата тази система, първоначално авторитарна, а по-късно станала тоталитарна. Той подсили много от наследството на най-лошите черти на предишния режим, като на практика създаде един вид симулакрум ., който до голяма степен се запазва в постсъветска Русия. Тоест демокрация, парламент, политически партии, република – всичко това са абсолютни симулакруми, както в съветско време, така и сега.

От друга страна, ако погледнете апарата, персонала, управленските традиции, които съществуваха в съветската епоха, както и при авторитаризма и империализма, те бяха наследени до голяма степен от царската епоха. Виждаме, че много от днешните проблеми са свързани именно с двумислието на тази система, с нейната безконтролност, с нейната централизация, с нейното абсолютно нежелание да служи на собствения си народ. Оказа се микс от най-големите проблеми на царска и съветска Русия и се оказа, че е наследен. Струва ми се, че основният извод, който руското общество трябва да направи, припомняйки си събитията отпреди сто години и последвалите събития, е отхвърлянето на възхищението от съветския симулакрум, неговите двойни стандарти, когато всичко е наред на думи, но на практика животът е много по-труден и по-жесток. Това е отхвърляне на тази система

– Създаването на СССР се превърна в своеобразна държавно-политическа регистрация на победата на червените в гражданската война. Как стана така, че болшевиките успяха да „възстановят“ царската империя? Сега, сто години по-късно, има ли консенсус сред историците относно причините за поражението на антиболшевишките сили?

– Причините бяха много. Според мен е необходимо да се започне с разнородността на самото антиболшевишко движение. Различните й елементи не можеха да се споразумеят помежду си и да действат като единен фронт. Има един добър израз, че генералите винаги се подготвят за минали войни. Така лидерите на различни политически сили, противопоставящи се на царския режим, се поучиха от уроците на Великата френска и други европейски революции. Но реалността пое по съвсем различен път. Почти никой не се оказа адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи. Никой не можеше да си представи през март-април 1917 г. докъде ще доведат събитията в Русия, че всичко ще завърши с изграждането на първия тоталитарен режим в света с кървава гражданска война, „червен терор“, насилствена колективизация и ГУЛАГ.

Почти никой не беше адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи

Трябва да се отбележи, че тази неадекватност на ситуацията често се повтаря в историята. Виждаме абсолютно същото през последните три десетилетия, виждаме какви гигантски грешки и престъпления бяха извършени по време на постсъветската трансформация в началото на 90-те години. В крайна сметка това доведе до установяването на авторитарен режим на Путин, който се основава на идеологическа комбинация от наследството както на царската абсолютна монархия, така и на съветското минало, като и двете се коренят в идеята за империализма. Много хора днес абсолютно не са готови да оценят адекватно грешките си от последните две или три десетилетия. Много по-лесно е да се осъдят фигурите от периода на революцията и Гражданската война, отколкото да се разбере, че за съжаление в повечето случаи е трудно за съвременниците да бъдат адекватни, готови да отговорят на предизвикателствата на историята.

– Специализирате се в историята на неболшевишките леви сили в Русия в началото на 20 век, преди всичко партията на социалистите-революционери (социалистите-революционери), която беше най-популярната в началото на революцията. Историята на тази партия всъщност завършва през лятото на същата 1922 г. с голям процес срещу онази част от лидерите на социалистическата революция, които не са имали време да напуснат Русия. Какво стана? Защо социал-революционерите загубиха, за какво не бяха готови, какво не разбраха?

– Вероятно същото нещо, което много други сили, включително либералите и умерените социалдемократи – меншевиките, не разбираха и не бяха готови. Те не бяха готови за необходимостта да погледнат на събитията с други очи, да се откъснат от обичайните установени възгледи и думи, тактически и стратегически схеми. Между другото, не може да се твърди, както често се прави, че болшевиките са единствените, които са били адекватни на тогавашната ситуация. Да, те успяха да вземат и задържат властта. Но в същото време самата комунистическа партия се възроди, нейната политическа практика потъпка всички идеи, всички крайъгълни камъни на социалдемокрацията, всичко, което първоначално беше в програмата на самите болшевики. Не е изненадващо, че през 1924 г. социалистическият емигрант Марк Слонимнарече статията, която беше посветена на Ленин и публикувана след смъртта на болшевишкия лидер, „Големият неудачник“.

Ленин и Сталин в Горки, август 1922 г.
Точно тогава се разгоря спорът им за това какво трябва да бъде бъдещето на СССР.

Болшевиките могат да се считат за победители само с разбирането, че тяхната победа се оказа пирова в много отношения, защото някои от тези „победители“ бяха разстреляни от техните другари през 1937-38 г. в значителни количества. Но много по-лошото е, че бяха направени гигантски жертви от най-различни слоеве на обществото. И още по-лошо, вкара страната в коловоза на насилие, тирания, доноси, взаимно унищожение и върху този квас израснаха онези кадри и традиции, които всъщност определят нашата съдба днес и продължават да влияят върху съдбата на света. В постсъветското общество много са израснали от съветското. Сегашното руско правителство понякога се нарича „Цар анти-Мидас“, което означава, че с докосването си тя превръща всичко не в злато, като този митичен цар, но в обратна посока. Трябва да се отбележи, че болшевиките са първите, които тръгват по този път. През последните години и месеци виждаме как всички идеи, които сегашното правителство е издигнало на щит, бързо се дискредитират, което води до една много сериозна криза, която неминуемо ще дойде.

Връщайки се към въпроса ви за есерите, трябва да се отбележи, че през 1917 г. нямаше единни есери, те се разделиха най-малко на три или дори четири големи части. По-късно Виктор Чернов каза, че по това време в една формално единна партия негласно съществуват три ЦК. Имаше центристи-„черновци“, имаше леви социалисти-революционери, които по едно време в края на 1917 г. блокираха с болшевиките, имаше десни социалисти-революционери, групата на Авксентиев .който настояваше за коалиция с либерали и умерени консерватори. Тази позиция изглежда напълно разумна теоретично, но на практика проблемът беше, че десните кръгове в Русия също нямаха способността да оценят адекватно болшевишката опасност – и следователно да разберат необходимостта от обединяване на всички демократични сили, да се откажат от част от своите интереси , търсете компромиси и предотвратявайте плъзгането на страните в бездната. Повечето от тях просто не можеха да превъзмогнат себе си. Значителна част от офицерите и генералите бяха убедени, че присъствието на въоръжени сили в ръцете им е мощен политически инструмент. Защо ще правят някакви отстъпки на умерените леви демократични сили? Показателно е, че дори такъв революционер като Борис Савинков се поддаде на това изкушение . Цялата история на т.нарБунтът на Корнилов , в който участва Савинков, е пример за това как те решават да пренебрегнат демократичната политика, да не чакат Учредителното събрание и да действат по старите познати начини, всъщност с гола сила.

мечта за фойерверки

– Какви бяха алтернативите?

Положението през 1917 г. е изключително тежко. Част от лявоцентристите, водени от Чернов, видяха, че опитът за коалиционна политика, курсът към водене на война до победен край, забавянето на решаването на поземления въпрос – всичко това води до излизане на ситуацията извън контрол, защото значителна част от хората не са готови да чакат. От гледна точка на абстрактната логика Временното правителство и демократичните сили сгрешиха, като не решиха въпроса за мира и земята през 1917 г. Но трябва да се разбере, че такива въпроси, особено в условията на световна война, не се решават бързо. Те се опитаха да ги уредят със законни методи – чрез свикването на Учредително събрание, което за първи път в историята на страната щеше да бъде демократично избрано. Всъщност това беше Конституционното събрание, взето от революционна Франция. Че,

От друга страна, имаше лявоцентристи, които предложиха спешно свикване на Учредително събрание и изоставяне на коалицията, още през септември 1917 г. те възнамеряваха да създадат хомогенно социалистическо правителство. Този път можеше да попречи на болшевиките да дойдат на власт. Но лявоцентристите не отчитат опасностите отляво, те не разбират какви са болшевиките. Те, като много революционери, смятаха десните за основен враг, повече се страхуваха от генералите, консерваторите, от всичко, което наричаха с думата „буржоазия“. А истинският враг, страховит, представляващ много по-голяма опасност за демокрацията, просто се оказа отляво. Между другото, това не бяха само болшевиките, защото те бяха подкрепени от значителна част от анархистите и значителна част от самите леви социалисти-революционери, които станаха предатели на собствената си партия-майка.

През 1918 г. тази история се повтаря, когато същата част от десните социалисти-революционери, водени от Аксентиев, който оглавява Директорията на Уфа , отново се насочва към единството на всички антиболшевишки сили. Създадено е ново временно правителство, но то става жертва на безскрупулността на консерваторите. Сега демокрацията беше ударена отдясно – имаше преврат, организиран от част от генералите и сибирските десни кръгове, в резултат на който на власт дойде адмирал Колчак . Фактически това осуетява възможността за единен антиболшевишки фронт. Не е възможно да се възстанови.

– Споменахте Борис Савинков, за когото написахте много подробен биографичен труд. В тази книга забелязвате неговите авторитарни, диктаторски черти, които се засилват с времето. Ако погледнете историята на руската революция, кандидатите за диктатори се появяват през цялото време и на всички флангове – от Корнилов и Керенски, да не говорим за болшевишките лидери, до същия Савинков. Жизнеспособна ли е изобщо една демократична алтернатива за Русия? Или, независимо от това как щеше да завърши гражданската война, Русия чакаше авторитаризъм по един или друг начин – може би не толкова ужасен като болшевишкия, но все пак диктатура, оглавявана от някакъв генерал или харизматичен политик, поне в миналото а ляво – нещо като в Полша при Пилсудски ?

– Възгледът, че Русия е обречена на авторитаризъм, десен или ляв, червен или бял, съществува от повече от сто години. Трябва да се каже, че това бяха болшевиките и белите, които го насадиха, тези, които бяха най-заинтересовани от него, обединени в омразата си към демократичните алтернативи. Но изследванията, които проведох, докато изучавах 1917 г., ме доведоха до извода, че всичко е минимално необходимо, но достатъчно за развитие по пътя на демокрацията и парламентаризма в Русия до 1917 г. Да, тази година беше исторически кръстопът. От една страна, нарастването на анархията, от което се възползваха болшевиките, и желанието незабавно да постигнат със сила това, което искат определени слоеве от обществото. От друга страна, до 1917 г. има доста развито образовано общество, интелигенция, създадени са силни партии, въпреки че говорихме с вас за техните недостатъци, че много от тях не са в състояние да оценят адекватно реалността. Но това не бяха симулакруми, каквито са сега. Същото важи и за мощното синдикално движение и общинското самоуправление.

Ако погледнете идеите на парламентаризма, това също е интересно. Да, идеята за Учредително събрание, за Конституционно събрание отдавна е лелеяна от интелигенцията. Но има едно много интересно свидетелство на есера Борис Соколов, който казва, че през пролетта на 1917 г. войниците не разбират идеята за Учредителното събрание, парламента. Но буквално за два-три месеца социалистическите агитатори, социалистите-революционери и меншевиките, преди всичко успяха да им разяснят идеите на парламентаризма. Беше им казано, че идеята за парламентаризъм се основава на демокрация и самоуправление, много подобно на това, върху което са изградени, да речем, самоуправляващите се селски общности.

Дошлата свобода се възприемаше като възможност да получиш всичко наведнъж

Но фактът, че значителна част от войниците след това тръгнаха след болшевиките, означаваше, че тя предпочиташе по-прости и по-разбираеми обяснения. Има един много любопитен момент в мемоарите на Виктор Савинков , по-малкия брат на Борис. Той пише за своя разговор през 1917 г. с членове на армейски комитет на фронта. Един от тях, фойерверк (младши подофицерски чин в артилерийските части на руската армия. – РС), обърна се към Савинков: бихте ли могли да ръководите полка? Защото е необходимо всички генерали и офицери да бъдат сменени съответно с прапорщици и войници, верни на революцията. Когато Виктор Савинков каза, че всъщност той е художник и е завършил само училище за прапорщици, така че не може да бъде командир на полка, нестинарят не му повярва. Той каза: добре, определено ще мога да командвам батерията. Савинков му обяснява, че може би можеш да стреляш с директен огън, но не можеш да стреляш от затворени позиции, когато са необходими разчети. И тук стана ясно, че всички, които слушаха този разговор, бяха на страната на този фойерверк. Какво показва този пример? Изключително високи очаквания. Свободата, която дойде, не се възприема като възможност децата им да учат и да достигнат някакво по-високо ниво на професионално и социално …

Предизборен плакат на партията на социалистите-революционери, 1917 г
Предизборен плакат на партията на социалистите-революционери, 1917 г

„…И като шанс да грабнем всичко сами.“

– Съвсем правилно. Вземете всичко наведнъж. С това спекулираха болшевиките. Те казаха: вие, работници, селяни, войници, под наше ръководство ще вземете властта, фабриките, земята, войниците, съответно ще получите мир и всичко това ще стане веднага. Имаше борба между две тенденции. Единият път е дълъг, труден, през демокрация, парламент, решаване на трудни въпроси, опити за компромис, без проливане на кръв, без гражданска война. Друг начин е просто натискане за гражданска война, болшевиките не криеха, че я искат. Те разбраха, че иначе няма да запазят властта. Всъщност загубата им на изборите за Учредително събрание, където спечелиха 25%, убедително го показа. Между другото, това е много сериозен момент, който се забравя: поражението на Учредителното събрание, провеждането на демонстрации в негова защита на 5 януари 1918 г. в Петроград и Москва е моментът на истината, точката от която няма връщане назад за болшевишкото правителство, всъщност началото на гражданската война. Бих хвърлил мост към настоящето и бих казал, че това е родова травма на цялото съветско и постсъветско управление. Оттогава винаги се страхуват от честни избори. Може би единственото изключение беше Горбачов.

Фалшив избор между родина и свобода

– След като спечели гражданската война, очевидно болшевишкият режим придоби някакъв странен чар. Същият Борис Савинков в края на живота си декларира своето помирение с болшевишкото правителство, изрази подкрепата си за него. Ами той тогава беше в затвора, има специфични условия. Но масата от бивши противници на болшевиките, не някакви наивни необразовани фойерверки, а видни хора от широк социален спектър, от генерал Яков Слашчев до писателя Алексей Толстой, се помиряват с новата власт, завръщат се, идват в Съветския съюз, където съдбите им се развиват по различен начин. Какво беше? Вяра, че болшевиките са намерили ключа към руската история, или чиста носталгия, или просто лични обстоятелства, като тези на Савинков, принудени?

– За различните части на антиболшевишката съпротива тези причини са много различни. Да кажем, че за всички етатистически настроени елементи от антиболшевишкия лагер това е, че те винаги поставят етатизма и империализма по-високо от свободата и демокрацията, ценностите на гражданското общество. От тази гледна точка фактът, че враждебният им болшевишки режим все по-активно започва да изгражда етатисткия компонент, ги привлича все повече и повече. Вие се ограничихте само до 20-те години на миналия век, а ако си спомним 30-те и 40-те години, особено 1945 г., когато голяма част от емиграцията от Франция се завърна в СССР…

– Имаше победа над Хитлер, по-благодатна почва за тези илюзии, това очарование, тази радост. Все пак Русия победи, макар и комунистическа.

– Тук с това „дори комунист“ не съм съвсем съгласен. От 30-те години на миналия век, доколкото ми е известно, има рефрен сред много консервативно настроени бели, че всъщност е имало дегенерация на комунистическата партия. Казват, Сталин, комунистите със собствените си ръце унищожават онези, които направиха революцията от 1917 г., убиват старите болшевики. Съвсем сериозно се каза: това, което не успяхме да направим през 1918-1919 г., унищожаването на искрените фанатици на комунизма, сега се извършва от Сталин, който е все по-близо до ценностите на велика Русия, държавността и т.н. . Този мотив е живял десетилетия. Всъщност той все още работи, защото днес в рамките на концепцията за непрекъснато развитие на руската държава царският автократичен режим и съветското наследство са кръстосани. От 20 години на комунистическите митинги се виждат и червени, и имперски знамена. Същото се прави и на държавно ниво, когато се говори за непрекъснато развитие, за това, че всъщност съветската система е наследила властта от царете. Но от тази система Ленин е обявен за лош, съответно се намеква, че Сталин е бил добър. Този съветски империализъм, смесен с традиционен империализъм, е върховното постижение на цяла еволюция, продължила сто години. Може да се каже, че традиционният символ на руската държавност, двуглавият орел, има една глава – главата на царска имперска Русия, а другата – на съветския сталинистки тоталитаризъм. Той има едно сърце и това сърце е абсолютното отхвърляне на субективността на хората, обща за двата режима, вярата, че само самите власти, бюрокрацията, управляващите са творци на историята.

Борис Савинков е много противоречив в този смисъл и символичен в тази непоследователност. От една страна, той отиде в революция, както добре каза неговият приятел Егор Созонов ., и се биеше така, сякаш той лично, един честен човек, е бил обиден. Това е лична обида, неприемането на ограничаването на всяка свобода се усеща много добре в него. От тази гледна точка Савинков е представител на старата интелектуална традиция на революционно-освободителното движение, за което е важна борбата за лична свобода. Но, от друга страна, той става държавник по време на Първата световна война, развива тази идея, че родината е много по-важна от свободата, че парламентът е бърборене, безкрайно мрънкане, че само силен лидер е способен да ръководи държавата. силно напред. Това като цяло е характерно за руската интелигенция тогава и сега: хора, които на думи изглеждат демократи, на практика много често са напълно недемократични, напротив, те са способни на диктатура.

Те винаги са се страхували от честни избори.Може би единственото изключение беше Горбачов.

– Това веднага повдига въпроса, който сега е много болезнен за много руснаци: как да се направи избор между родината и свободата? Ако някой избира свободата, тогава необходимо ли е да желае поражение на родината в определени ситуации, както например по време на сегашната война в Украйна? Между другото, това е лозунгът, използван от болшевиките по време на Първата световна война – поражението на тяхното правителство. Как се разрешава тази дилема в различни исторически ситуации? Какво да правя тук?

– Струва ми се, че историята убедително е показала, че ако едно общество загуби свободата и правотата, възможността да влияе на правителството, на вземането на решения, тогава правителството достатъчно бързо става неадекватно на предизвикателствата на историята, неадекватно по отношение на собствения си народ , не иска да служи на този народ. Това се случи както с автократична Русия, така и със Съветска Русия, същото се случи и в постсъветска Русия. Виждаме, че човешката алчност и нарцисизъм няма граници. Виждаме до каква степен всички абсолютни монарси, независимо как се наричат, императори или генерални секретари …

Или президенти.

– Думата „президент“ по дефиниция предполага, че това е от друга опера, не е автократична, въпреки че всъщност, разбира се, виждаме, че думите не отговарят на действителността. Така че, ако погледнете руския опит от поне век и половина, ще видите как самите власти, самите правителства непрекъснато хвърлят страната в катастрофи. Изборът между родина и свобода ми се струва фалшив. Според мен трябва да се мисли за хората, а не за тези, които от тяхно име говорят добри думи за родината си и т.н. Много добре го е казал Салтиков-Щедрин много отдавна: „Много се говори напоследък за патриотизъм. Явно пак са крали“. Има нужда да се излезе от този омагьосан кръг, от този исторически руски авторитарен коловоз, който съвсем съзнателно се задълбочава и не се допуска да се излезе от него. мощност, която със собствените си ръце създава огромни катаклизми и носи огромни нещастия за цялото общество, за народа, крие се зад гърба на този народ при трудности и поражения. Но ако се случат победи, тя с готовност присвоява всичките им плодове.

* Константин Морозов – доктор на историческите науки, гост-изследовател в EHESS/CERCEC (Париж), професор в Свободния университет/Briva Universitate , заместник-председател на НИПЦ „Мемориал“ .

За Ленин и парите на Запада

.

В чуждестранната постсъветска научна и публицистична литература, посветена на историята на Великата Октомврийска социалистическа революция и дейността на партията на болшевиките, нееднократно се споменава, че всички събития в този преломен за Русия период (особено във връзка със сключването на така популярния Брестки мир с Германия) са били обусловени от финансовите задължения на партията на Ленин към Берлин. Болшевиките, твърди западната преса, са получили уж пари от немския генерален щаб, за да спомогнат с това Русия да отслабне и да изгуби войната.

Много са хората, които смятат това за доказано чрез целия ход на събитията от онова време, започвайки с пътуването на Ленин и неговите съратници към Русия през територията на воюващата с нея Германия. Силно се акцентира върху свидетелствата на Александър Парвус, който пряко заявява за посредническата си роля уж при предаването на немските пари на болшевиките.

Хората с леви убеждения, приемащи горното за факт, оправдават болшевиките, заявявайки следното: та болшевиките са имали право да използват шанса, за да успеят с помощта на немските пари да организират революцията, да измъкнат страната от войната и да я поставят на пътя на строителството на социализма, което в крайна сметка доведе и до появата на най-мощната държава в новата човешка история – СССР. Що се отнася до задълженията пред Германия, продължават разсъжденията си хората с леви убеждения, това, според тях, е добре премерен ход на Ленин, защото така той е предвидил революцията в Германия, както и поражението й във войната, а следователно е разбирал, че по-късно всички обещания, дадени на кайзерова Германия, няма да струват и пукната пара.

Но да видим какво се е случило в действителност.

Може ли да се смята, че информацията „за немските пари“ е доставерен факт?

Да се вгледаме в две фигури, около които вече почти сто години се върти историческата интрига с немските пари: Парвус и Карл Мор.

Парвус

Това е псевдоним на Израил Лазаревич Гелфанд. Той е роден в Минска губерния, завършил Базелския университет, постъпил в социал-демократическата партия на Германия. По време на революцията през 1905 г. Парвус е избран за член на изпълкома на Петроградския Съвет. Последват арест и съд. Успява да избяга от заточението. Издава в Германия книгата „Из затворите по време на революцията. Бягството от Сибир“. Парвус става литературен агент на Максим Горки в Германия. Получава за постановката на пиесата „На дъното“ сто хиляди марки и профуква парите, за което чистосърдечно си признава пред Горки.

По време на Първата световна война Парвус предложил на немското правителство себе си: да вдигне из цяла Русия стачки и да подрони силата на “Мечката” отвътре. Документът, резултат от споразумението между Германия и Парвус, е популярен под името „Меморандум на д-р Гелфанд“. През 1915 г. Парвус създава в Копенхаген институт за изучаване на причините и последствията от войната, с който институт си сътрудничат руски емигранти.

Планът на Парвус бил приет от немците и те дали неголямо количество пари за антивоенна пропаганда в Русия. Най-вече, защото, първо, германската хазна била почти празна и немските чиновници стискали всяка марка. Второ, Парвус бил дребен агент и Берлин не хранел особено големи илюзии около особата му. И се оказали прави. След година от него изискали отчет за свършеното. Парвус не могъл да отчете изхарчените пари.

Ето какво пише Ленин на 20 ноември 1915 г. във вестник „Социал-демократ“:

„Парвус, проявил се вече като авантюрист по време на руската революция, сега се е хвърлил да издава някакво списанийце…Той лиже ботушите на Гинденбург, уверявайки читателите, че немският генерален щаб настоява за революция в Русия…“.

През лятото на 1916 г. началникът на Отделението за опазване на обществената сигурност и ред в Москва Глобачов, запознавайки се със слуховете за подготовката от Парвус на стачки, констатирал:

„Това са само мечти, които не е съдено да бъдат осъществени. Въобще не може и да става дума за създаването на някакво грандиозно движение, защото освен пари е нужен авторитет, който Парвус вече няма…“.

Но когато през 1917 г. революцията се състояла, Парвус получил забележително историческо алиби. И много наши съвременници все още вярват, че Парвус чрез някаква си дребна сума буквално с един замах е разрушил великата руска империя.

А каква била действителността: Ленин и другите болшевики-емигранти живеели доста бедно. През октомври 1916 г. (когато Парвус получава парите от немците) Ленин се оплаква на съратниците си:

„Дяволска скъпотия, няма с какво да се живее…“

Трябва да отдадем дължимото на Ленин, усещането му не го излъгало и в този момент. Той смятал Парвус за авантюрист, с когото не искал да има нищо общо, ама абсолютно нищо общо.

Втората фигура, която трябва да отбележим в историята е Карл Мор. Той е син на швейцарски аристократ. Марксизмът привлякъл вниманието му. Присъединил се към социал-демократите, помагал на руските революционери. Предполага се, че по време на войната е сътрудничил с немския посланик в Берн. Но в тези години вече руските емигранти подозирали, че Карл Мор е „немски агент“.

През май 1917 г. Мор предал на Задграничното бюро на болшевишката партия 73 000 шведски крони. Ленин не приел парите. ЦК на партията решил: „Предложението на Мор да бъде отхвърлено и всички по-нататъшни преговори по този повод да се смятат за недопустими“. Но Задграничното бюро не искало да се отказва от парите. В края на краищата те взели от Мор 114 000 шведски крони (това са около 33 000 долара).

Тези пари така и не попаднали в Русия. С тях била проведена през 1917 г. третата Цимервалска антивоенна конференция в Стокхолм. Тя се обявила категорично против Германия. Първата конференция на левите интернационалисти-социалисти била проведена на 5-8 септември 1915 г. в швейцарското селце Цимервалд. Конференцията след дълги дискусии призовала за свят без анексии и контрибуции, изграден на основата на самоопределянето на народите…

През август 1918 г. болшевикът Григорий Лвович Шкловский, работещ в Берн, съобщил на Ленин: „Мор е немски агент, продал се е за пари. Доказателствата са прекалено много“.

Ленин пише на члена на ЦК Карл Радек, командирован в Стокхолм:

„Що за човек е Мор? Напълно и абсолютно ли е сигурно, че той е честен човек? Че никога не е съществувало нито пряко, нито косвено съмнение за връзката му с немските социал-империалисти?…Много, ама много моля да бъдат взети всичик възможни мерки за най-строга и документална проверка на този човек. В случая не би трябвало да има място за каквито и да са подозрения, съмнения, слухове и прочие“.

Григорий Шкловский тогава работил в търговското представителство в Берлин. Той пише през септември 1921 г. на Ленин:
„Срещнах тук Мор. Вие, вероятно, помните, че го смятах за немски агент и протестирах срещу неговото посещение в Русия, с което дори си навлякох гнева на другаря Радек.  Изводите, които тогава си направих на базата на наблюденията ми върху работата на Мор и до днес никак не са променени…“.

След завършването на Гражданската война и смъртта на Ленин, Мор помолил да му бъдат върнати парите, които той дал на болшевиките. Той идвал в Русия, лекувал се в Кремълската болница, възстановявал се в Дома за отдих на ветераните от революцията. Последната част от парите били върнати с решение на ЦК от 9 септември 1927 г.

Историците свидетелстват, че и до днес не е намерен  нито един автентичен документ за контакти на Ленин и неговото обкръжение с немското правителство във връзка с  получаване на пари.

Сега да погледнем върху историята за връщането на емигрантите в Русия през пролетта на 1917-та година през територията на Германия, вражеска държава на Русия. Нима това не е доказателство за престъпен сговор с врага?

Сътрудничество между болшевиките и Германия не е имало. Имало е силен стремеж на болшевиките са свалят царската власт, а това е съответствало на интересите на Германия. Ето защо през 1917-та година немците разрешават на болшевиките-емигранти да преминат през цялата територия на Германия, макар да е трябвало да ги арестува като граждани на враждебна държава.

Избухнала Февруарската революция. Ленин имал отчаян стремеж към Русия. Пътищата били два – през Англия и Германия. Той разбирал, че англичаните задължително ще го арестуват – заради антивоенната му позиция. Излизало, че може би само немците по същата причина трябвало да го пуснат?

На 6 март 1917 г., страхотно възбуден от известията от Русия, Ленин пише на  Инес Арманд:

„Според мен, всеки би трябвало днес да е обхванат от само една мисъл – въстание. Какво чакат още хората! Разбира се, че нервите ми са опънати…Оставаше и да не са при тези събития! Да чакам тук, да стоя…Сигурен съм, че ще ме арестуват или просто ще ме задържат, ако тръгна на свой риск…В подобни моменти, както сега, човек трябва да умее да бъде находчив и авантюрист…А защо не?…
Вие ще кажете, че вероятно немците няма да дадат вагона. Дайте да се хванем на бас, че ще го дадат..“.

Меншевикът Юлий Мартов предложил да се заменят руски емигранти от Швейцария с интернирани в Русия немци и австрийци. Германия дала съгласието си.

Изпълнителната комисия на Централния емигрантски комитет изпратила телеграма на министъра на правосъдието от Временното правителство Александър Фьодорович Керенски с молба да се позволи минаването през Германия.

Подготовката за завръщането на руската емиграция от Швейцария през март и април на 1917 г. била обсъждана и в пресата. Англичаните и французите (съюзници на Русия) отказали да пуснат руските специалисти – противници на войната – през своя територия. Немската власт се съгласила. Не защото немското разузнаване било вербувало вече руските емигранти. Не си струва да надценяваме качествета на немското разузнаване тогава. Завръщането в Русия на очевидни противници на войната било изгодно на Германия.Както е повече от видно, немците  нямало нужда да вербуват когото и да е.

Немците решили да пропуснат емигрантите през своя територия. В Берлин очаквали сепаратистки мир с Русия. На 29 март 1917 г. канцлерът Теобалд фон Бетман-Голвег казва в Райхстага:

– Нямаме ни най-малко основание да се отнасяме враждебно към борбата на руския народ за свобода или да желаем връщането на стария автократичен режим. Точно обратното, искаме, доколкото имаме сили за това, за помогнем на нашия източен съсед в строителството на щастливо бъдеще и избавление от английското насилие. Германия винаги е била и ще си остане готова да сключи мир с Русия.

Но Ленин (когото уж смятат за германски шпионин) не знаел нищо за това. Той страдал: „В Русия, както е видно, няма да се доберем! Англия няма да ни пусне. През Германия също не можем да минем“.

на 2 април 1917 г. Германия разрешава замяната на руски емигранти срещу интернирани в Русия немци и австрийци. На 5 април германското военно командване обещава без проверка на документите да пусне 60 руски емигранти. Германия разчита, че радикалните руски социалисти ще изведат Русия от войната, което ще позволи да се прехвърлят всички сили на Западния фронт.

Пътуването съвсем не било тайно. Точно обратното, руските емигранти помолили за становището на левите партии от други страни по казуса. Видни социалисти от Швейцария, Франция, Швеция, Норвегия съставили „Протокол за пътуване“, подкрепяйки правото на руските леви радикали да достигнат до Русия през Германия. Протоколът е публикуван във вестник в Стокхолм. А парите за пътуването били събрани трудно. С други думи казано, немско злато нямало. Нито грам.

На 9 април 1917 г. 52 човека напуснали Берн. От тях болшевики били 19. Останалите били есери и меншевики. Те също били убедени, че друг път да се доберат до Русия няма. Освен Ленин през Германия преминали още три групи политически емигранти. Така в Русия се върнали 159 човека. Юлий Мартов се върнал в Русия на 9 май. Болшевиките били малцинство.

Тогава защо тъкмо болшевиките били обвинени в предателство?

Всички пътували по маршрута Готмадинген – Щутгарт – Франкфурт на Майн – Щралзунд – Засниц на брега на Балтийско море, оттам в Стокхолм. Тъкмо тук с Ленин пожелал да се види Парвус. И Ленин на секундата отказал! Вечерта на 16 април той пристигнал в Петроград, където бил посрещнат тържествено.

На 4 април Ленин подробно се отчел за пътуването пред изпълкома на Петроградския Съвет на работническите и войнишките депутати. Депутатите одобрили дейстията му. Това е още едно потвърждение, че никакво сътрудничество с немците не е имало. Точно тук Ленин категорично възразил срещу сепаратиския мир с Германия:

– „Кайзер Вилхелм е кръвопиец, и разбира се, че не може и да става дума за мир с немците – това е безсмислено. Ние сме против сепаратисткия мир“.

Много бързо Ленин променил гледната си точка – не поради влиянието на някакви си немски пари, а защото с изключителната си интуиция усетил настроенията на войнишката маса. Е познал нещото, с което можел да привлече на страната на болшевиките милионите хора в сиви шинели от Русия. Но в острата политическа борба през 1917 г. обвинението за съвместна работа с немците било най-надеждния метод да се компрометират болшевиките. Именно така противниците на болшевиките обяснявали причините за внезапния успех на партията на Ленин.

„Ленин и неговата група вече са много богати, – удивено възкликвал помощникът на Керенски, известният социолог П. Сорокин, – вижте големия брой болшевишки вестници, памфлети, прокламации…броят им нарастна…Откъде пари – в това е въпросът“.

Финансовите отчети на партията на болшевиките са съхранени. През лятото на 1917 г. следователи от Временното правителство щателно ги проверявали. Болшевиките попълвали касите си чрез заеми и волни пожертвования. За издаването на армейски болшевишки вестници под натиска на войсковите комитети са давани пари дори и от командващите фронтове, при това всеки от командващите фронтове давал по 100 хиляди рубли. През май е закупена за 225 хиляди рубли типографията на Кавалергарска улица.
На 31 август 1917 г. в протокола от заседанието на ЦК е записано:

“Организационното бюро направи доклад, от който е видно, че състоянието на касата на ЦК е твърде лошо (има налични около 30 000)…”.

На 25 октомври 1917 г. в касата на болшевиките останали само 8 000 рубли…

“Никога не съм смятал болшевиките за  “ продажни агенти на немското правителство”, както ги нарича дясната и либералната преса, – пише философът Фьодор Степун, видна фигура във Временното правителство. – Аз винаги съм смятал болшевиките за твърде честни и идейно непоклатими…”.

Ленин разбрал: ако някой може да привлече войниците на страната на болшевиките, то това би било само обещанието за край на войната, да се демобилизира армията и да се пуснат облечените в сиви шинели селяни по домовете им – при семействата и земята. Колкото и да обвиняват Ленин в отсъствие на патриотизъм, в пораженчество и направо в предателство по отношение на Русия, по време на митингите Ленин повтарял отново и отново само това, което хората искали да чуят от него:

–    “Другари войници, спрете да воювате, вървете по домовете си. Обявете примирие с немците и обявете война са богаташите!”

В думите на Ленин се вслушвали все повече и повече хора. Броят на привържениците на болшевиките нараствал с всеки изминал ден.

Много хора били сигурни, че тъкмо болшевиките са вкарали разкол в армията – по заповед уж на немския генерален щаб. В действителност към 1917-та година руската армия така и не можела да настъпва. В най-добрия случай руската армия можела да заема само отбранителна позиция и да задържа немските сили. Но съюзниците допуснали грешка. Те настоявали за настъпление. И това последно, лятно настъпление през 1917 г. погубило руската армия. И веднага бил намерен виновник – вътрешен враг. През лятото на 1917 г. били обвинени болшевиките – за колаборация с немците.

Министърът на правосъдието от Временното правителство Павел Николаевич Переверзев предал на вестниците подготвени от министерството материали за връзките на болшевиките с немците. Една сутрин вестник “Живо слово” публикува от името на бившия болшевик и депутат от Държавната дума Григорий Алексеевич Алексинский и от бившия народоволец, после член на ЦК на партията на есерите Василий Семьонович Панкратов матириал със заглавие “Ленин, Ганецки и компания – шпиони!”.

Ето какво пише в “Живо слово”:

“На 16 май 1917 г. щабът на Върховното главнокомандване изпраща на военния министър протокол от разпита на 28 април тази година на прапорщика от 16-ти Сибирски стрелкови полк Ермоленко. От показанията, дадени пред началика на Разузнавателната служба към щаба на Върховния главнокомандващ, се установява следното: той е прехвърлен на 25 април тази година в тила на фронта на 6-та армия за агитация в полза на скорошното сключване на сепаратистки мир с Германия…

Офицерите на Германския генерален щаб му съобщили, че такъв род агитация води в Русия агентът на Германския генерален щаб…Ленин. На Ленин било възложено с всички сили да подрине доверието на руския народ към Временното правителство…Парите и инструкциите били препращани чрез доверени хора.

Според току-що постътили сведения, такива доверени хора в Стокхолм били: бовшевикът Яков Фюрстенберг, известен  повече с фамилията Ганецкий, и Парвус (доктор Гелфанд). В Петроград болшевикът М.Ю. Козловский. Козловский е главният получател на немските пари, превеждани от Берлин чрез «Disconto Gesellschaft» в Стокголм («Nya-Banken»), а оттам в Сибирска банка в Петроград, където понастоящем той има текуща сметка с над 2 000 000 рубли. Военната цензура е установила непрекъсната обмяна на телеграми от политически и паричен характер между германски агенти и болшевишките лидери”.

Вестниците тогава публикували уж достоверни материали, потвърждаващи факта, че преди завръщането си в Русия болшевишките лидери са получили голяма сума пари от немския генерален щаб. Новината предизвикала всеобщо и единодушно негодувание.

–    Изменници! Немски шпиони! Убийци! Смърт! Смърт на болшевиките!, – това се чувало из Петроград, за радост на авторите на черния PR – буржоазната и либерална пропаганда.

Сутринта на 5 юли войската превзела редакцията на “Правда”. Тълпата разгромила “гнездото на немците”.

На 7 юли били издадени заповеди за ареста на видни болшевики, започвайки с Ленин. Той казал на Лев Троцки:

–    “Сега ще ни застрелят. Това е най-подходящия за тях момент”.

Борис Никитин, началникът на контраразузнаването на Петроградския военен окръг, смятал болшевишките лидери за платени немски агенти. Никитин взел със себе си помощник-прокурора, 15 войника и тръгнал към квартирата на Ленин. Но той вече бил изчезнал оттам.

–Крупская, съдейки по спомените на Никитин, въобще не се изплашила:

“Изкачихме се по стълбите с войниците. В квартирата беше жената на Ленин Крупская. Тази жена е пределно нагла. Трябваше да я ударим с прикладите. Тя ни срещна с викове: “Жандарми! Съвсем като при стария режим!” и не престана да хвърля по тази тема своите забележки по време на обиска…Както и можеше да се очаква, в квартирата на Ленин не намерихме нищо съществено”.

След войната генерал Ерих Людендорф, който ръководи всички операции на немската армия на Източния фронт, твърди, че Ленин и Троцки били тайни немски агенти. Ако Людендорф пишел това сериозно, излиза, че немското разузнаване e подвело своя генерал, внушавайки му, че немското разузнаване е успяло да напрви от болшевиките немски агенти. Сега, през 21 век, вече е известно, че успехите на немските разузнавачи на Източния фронт са били мноооого скромни.

Разбира се, революцията в Русия била спасение за немската армия, която успяла да прехвърли свои части на запад, за да се изправи срещу Антантата. Но Ленин настоявал войната да бъде прекратена – не заради немските пари, а защото войниците не искали да воюват. През 1917 г. действащата армия наброявала повече от 7 милиона човека, от тях зависела съдбата на страната. Те мечтаели да се върнат по домовете си и да се заемат с разделянето на  земите на помешчиците и държавните такива. Ленин разбрал: само обещанието за незабавно прекратяван ена войната би могло да привлече войниците на страната на болшевиките.

Министърът на правосъдието от Временното правителство и върховен прокурор Павел Малянтович заповядал: “Улянов Ленин Владимир Илич да се арестува”. Ленин и Зиновиев, който бил член на ЦК и един от редакторите на “Правда”, напуснали града, защото ги заплашвал затвор и съд.

Шпиономанията, която обхванала Русия, работила с пълна сила. Най-успешна от комерсиална гледна точка била продажбата на американците на колекция фалшификати, които влезли в историята под името “документи на Сисон”.

Едгар Сисон пристигнал в Русия през ноември 1917 г. Той представлявал Комитета по обществена информация и трябвало да пропагандира политиката на президента на САЩ Удро Уилсън. Сисон не знаел руски и бил много доверчив. Той платил 25 000 долари за придобиване на документи уж за сътрудничеството на болшевиките с немците.

Комплектът материали той занесъл на американския посланик в Петроград Дейвид Франсис, бивш губернатор на Мисури. Той съобщил на Вашингтон на 10 декември 1917 г.: “Току- що разбрах от заслужаващ доверие източник, че правителството в Смолни се намира под абсолютен контрол на германския генерален щаб”.

Четири дена подред материалите с шифър се изпращали към Вашингтон. Когато ги разшифровали, ги занесли на държавния секретар на САЩ Робърт Лансинг. Американските политици решили, че тези материали дават обяснение на следния въпрос: защо болшевиките подписали с немците мир в Брест-Литовск. Уж Ленин и Троцки били купени.

Изненадващо, но Вашингтон не се потрудил да подложи  материалите дори на елементарна експертиза.Защото истината е следната: първоначално материалите били предадени в Петроград на британския дипломат Робърт Локарт. Той бил наясно с нещата в Русия и веднага казал, че материалите са фалшиви и не заплатил нищо.

Известният руски историк и професор Виталий Иванович Старцев, извършвайки огромна работа, установил, че т.нар. “документи на Сисон” са съчинени от умелия белетрист Фердинанд Антоний Осендовский. По-късно той заминал за родната Полша. А неговият приближен – бившият есер Евгений Петрович Семьонов предлагал създадените от него материали на чуждестранни дипломати. Никой друг не се поблазнил да притежава тези фалшификати, само американците, най-богатите и най-незапознатите със случващото се в Русия…
Евгений Семьонов в емиграция уверявал, че е получил документите от човек, работещ в Смолни. Той публикувал през 1921 г. серия статии във вестник “Последние новости”, който Павел Милюков издавал в Париж:

“Първонално работата вървеше много трудно, тя беше дори опасна именно вследствие на безпорядъка, царящ и в Смолни, и в щабовете и комисариатите (министерствата). Извънредното внимание заставяше нашите приятели и нас самите да се ограничаваме в първите седмици с копията, които нашите приятели с огромен риск доставяха…

Когато Съветът на Народните Комисари решил да се премести в Москва, в Смолни започнала трескава работа за опаковане на архивите, книжата и др. Всичко било опаковано в специални пакети…Приятелите забелязали, че в някакви пакети се намират интересни за нас документи. Под строга тайна съобщили на матросите, че именно в тези пакети е скрито донесеното в Москва злато! Разбира се, че в същата нощ болшинството пакети се оказали разкъсани…Нашите приятели взели от пакетите няколко оригинални документи”.

Цялата тази драматична история е напълно куха. Документите на Сисон изглеждат оригинални само за най-неориентираните и манипулирани хора: бланки, печати, подписи, изходящи номера и входящи документи…Професионалните историци бързо разкрили, че това са фалшификати. Сигурни фалшификати. Авторът се бил престарал – той измислил не само съдържанието на писмата, но и служебните бланки от никога несъществуващи в Германия министерства и разузнавателни служби. Американският дипломат Джордж Кенан, посветил живота си за изучаване на Русия, обръща внимание върху факта, че и немските, и руските “документи”  били напечатани на едни и същи пишещи машини…

“Социал-демократическото правителство на следвоенна Германия през 1919 г. – пише професор Старцев, – публикува памфлет за “германо-болшевишкия заговор” на Сисон. Немците доказват, че споменаващите се там немски разузнавателни учреждения никога не са съществували, а офицерите, които уж са подписали заповедите към болшевиките, не са зачислени в нито една служба. Те публикуват и истинските печати на сходни немски разузнавателни учреждения редом до печатите и щампите от “документите на Сисон”. И всеки може да се убеди, че последните са истински фалшификати…”.

“Забавно е, – отбелязва Старцев, – че след перестройката тези материали попаднаха в Русия и бяха приети за чиста монета”. Но по време на перестройката САЩ вече бяха стигнали сами до извода, че това са фалшификати…

Петя Паликрушева                                                                               worldtodaybg.com

 

Философски източници на комунизма

.

“За да утвърдят властта си, комунистическите режими, които започват с отделни престъпления и стигат до кланета, издигат като система на управление масовата престъпност“ беше казал Стефан Куртоа, един от авторите на „Черната книга на комунизма“. Бившият бос на грузинската мафия Отар Квантришвили (убит през 1994 г.) даде своя версия за източниците на болшевишката държава: „Пишат, че аз съм кръстник на мафията. Истината е, че организатор на мафията беше Владимир Ленин и той постави основите на криминалната държава в Русия.“ („Жизнь и смерть Отари Квантришвили“, Часть I, 19 юни 2002 г.,

http://stringer-news.com/publication.mhtml?Part=0&PubID=411

Няма как да не се съгласим с това кратко, но точно и безапелационно определение за авторството на криминалната комунистическа държава – първо в Русия, после по целия свят. Но болшевишкият тартор Владимир Ленин не идва на празно място. Няколко века преди него философски, политически и окултни школи подготвят настъпването на болшевизма през XX век. Както пише проникновено във „Въведението“ към своята завладяваща книга „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“ авторът Йозеф Лео Зайферт: „Количеството на отнасящата се до болшевизма литература нараства с всяка измината година, без обаче да помогне поне на приближаването до неговите загадки. Претърсват се всички кътчета на руската история и се изследват влиянията от Запада, но или се стига до Маркс, или се прескача до Спартак, без да се посочи точното място на обезпокоителното явление „руска революция“ в идейния европейски свят. Вина за това носи и погрешната представа за съществуването на човешка еволюция от животинското начало към все по-чистото духовно извисяване – подобна представа не би могла да се съвмести с периодически проявяващото се и достигащо до най-отявлена варварщина човешко падение. И наистина в духовната област не съществува „напредък“ в неговия технически смисъл, а само някакво трептене между два полюса в търсене на онзи даден ни от християнството, но винаги изоставян с течение на времето синтез.“ (Й. Л. Зайферт, „Световните революционери (от поп Богомил през Хус до Ленин)“, Изд. къща „Христо Ботев, С., 1994, стр. 9) Какъв е изходът от натрупваното в обществото недоволство и противоречия, се пита знаменитият харвардски съветолог Ричард Пайпс. Според него дали изходът ще е мирен или ще се извърши революционен преврат зависи от два фактора: от наличие на демократични институти и традиция, които могат да допринесат за удовлетворяване на тежненията на населението по законов път, и от способността на интелигенцията да раздуха пламъка на недоволството на гражданите, което да доведе до завземането на властта. И тук ясно трябва да се прави разлика между метеж и революционен преврат. Първият се случва, вторият го случват, като това винаги става в рамките на радикална доктрина и програма за радикално отрицание на съществуващия политически и институционален ред. При метежите интелектуални задкулисни двигатели не съществуват. (Р. Пайпс, „Русская революция“, М., РОССПЭН, 1994, стр. 136) Обратно, при революционните преврати винаги съществуват като ключови фактори интелектуални школи, които могат от стихийния метеж да подготвят и сътворят преврат, първата цел на който е стремежът за институционализиране чрез насилие и визионерство по посока на „нов ред“. Йозеф Шумпетер дава едно от най-проницателните обяснения за това: „Казано най-общо, още щом възникнат условия, благоприятстващи общата враждебност към социалната система или конкретни действия, насочени срещу нея, винаги се намират и сили, които могат да се възползват от тези условия. При капиталистическото общество съществува и още едно обстоятелство: за разлика от всички други социални системи, капитализмът неизбежно и по силата на логиката на самата своя същност, обучава и финансира социални групи, пряко заинтересовани в разпалването на социални безредици.“ ( Й.А.Шумпетер, „Капитализм, Социализм и Демократия“, Глава 13. Растущая враждебность, М., Изд. Экономика, 1995)
Шумпетер извежда тази иманентна на интелектуалците критичност от рационалното мислене и поведение, които капитализмът култивира непрекъснато. От тях се раждат толкова познатите следствия: първо, непрекъснато се разширява кръгът от индивиди, които в рамките на своето интелектуално развитие се опитват да привлекат различните променливи обстоятелства в своя полза. И второ, правят това в рамките на собствената си логика, която е функция на техния опит. Оттук вече започва онзи феномен, на който Шумпетер обръща особено внимание. Навикът за рационален анализ започва да обхваща все повече и повече интелектуалците и те подлагат на критика, достигаща унищожителни параметри и опитваща се да „рационализира“ максимално голяма част от човешката дейност, вкл. в публичното управление. Философските основания на тази промяна в разбиранията се развиват като резултат от една драматична и много радикална идея. Тя представлява разбиране, че може да се моделира човешката личност чрез средствата на политиката. Това според мен е коренът на тоталитарното зло, което връхлетя една голяма част от света през ХХ век. Както много проницателно пише в една от книгите на Фридрих Хаек: „Това, което превръща света в ад са опитите на хората да го направят рай“. Защо социализмът се прояви като най-привлекателната платформа за подобни експерименти, които по различни оценки „струваха“ около 100 млн. човешки същества? (С. Куртоа, Н. Верт, Ж. Луи Панне, А. Пачковски, К. Барточек, Ж. Луи Марголен, „Черната книга на комунизма“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 9) В това се съдържа както привличането, което тази идеологическа доктрина за радикално преобразуване на света има, така и обяснението как е възможно интелектуалци много често да са острие на най-фанатичните и жестоки комунистически престъпления. Завършилите във Франция камбоджански масови килъри не са били някакви зверове – поне не външно. Те са били любители на поезията, с изтънчени маниери, добро владеене на френски език, познаване на западната литература и донякъде – интелектуална традиция. В този смисъл трябва ясно да кажем, че комунизмът е изцяло западно интелектуално творение. Проследете внимателно връзките, които правя между привидно много различни като генезис и фирософски основи автори и това, което ги обединява. Не е възможно да не се забележи свръхрационализма и очакването с помощта на разума да се постигне политическа и институционална уредба, която да помогне за една много завладяваща и като че ли съвсем хуманна идея – да се оперират лошотиите, човешките недостатъци като основа на всички проблеми и това да стане институционализирано. Социална хирургия – това владее умовете и днес на много от сънародниците ни. Франсис Бейкън, Джон Лок и Клод Хелвеции едва ли са предполагали, че фрагменти от философско-политическите виждания, които създават в рамките на два века, ще имат за резултат тоталитарните практики през ХХ век.
Нека бъда разбран правилно – не казвам, че Бейкън, Лок и Хелвеции са тоталитаристи. Казвам само, че отделни елементи от техните много широки и задълбочени философски занимания, част от които са свързани основно с обяснение на това как функционира разумът и се изграждат убежденията, са имали непредвидими политически надграждания. Ще обясня какво имам предвид: според Джон Лок човешкият разум функционира основно чрез чувствения опит, поради което той го уподобява на тъмна стая, в която светлината навлиза единствено чрез възприятията – зрение, органи за обоняние, вкусови рецептори, слух. От тази гледна точка той предпоставя пълната непроизволност на мисленето като процес и извежда своето заключение, че както огледалото не може да не отрази, не може да изтрие или да промени образа на предмета поставен пред него, така и човешкият разум не може да не приеме или да измени мислите, които се пораждат в него като отражение на възприятията. Хелвеции разчита в тази философско-познавателна схема възможност, която позволява чрез контролиране на набора от съобщения, които чрез възприятията пряко влияят на нашето рационално тълкуване на случващото се, да се влияя върху мислите и поведението на един или повече хора. Оттук тръгва тази в корена си една на пръв поглед много „хуманна“, с аурата на добродетелност в целите идея – че ако се създадат подходящи външни влияния, с които да се направляват чувствените възприятия на човек, то тогава мое да се получи един или друг резултат, вкл. облагородена чрез дирижирана външна намеса човешка личност. Тази идея дава основание на други хора след тях, да мобилизират свръхпретенциозното и не държащо сметка за човешката природа убеждение, че политическите модели могат да се строят като къща (политико-институционален конструктивизъм), а резултатът от тези конструктивистки опити и практики може да помогне за желаното от много философи моделиране на човешката личност в посока, която да отговаря на нечии умозрителен план за добро и зло. Кръстосването на тази идея с последващата теория на Жан Жак Русо за колективната воля и обществения договор довежда бесовете на т.н. френска революция. бесовете на част от интелектуалните школи и вярата в това, че има свръхнадарени с особено познание хора, които могат да помогнат на другите в желанието им за по-добър живот, чрез моделиране на личносттите им с инструментите на държавата е в основата на онова, което наричаме тоталитарни комунистически режими през ХХ век. А тези интелектуални кръгове и философски школи могат да получат поле за практикуване на „способностите“ си само, ако отпаднат сдържащите такава посока на интерес и активност традиции, институции, властови форми и политически практики. Казано иначе, нужна им е революция, насилствено разрушаване на изброените сдържащи фактори и разгул на институционалния радикален конструктивизъм и социално инженерство. Терорът не е нещо, което изобщо някой от идеологическите вдъхновители на тази тоталитарна традиция е мислил, планирал, че ще му е нужно в началото. Той се появява тогава, когато трябва да се свърши горната радикална в своя конструктивизъм политическа и институционална задача, а човешката природа покаже, че тази интелектуална традиция дълбоко е сгрешила в нейната интерпертация и познавателен пробив. Тук идва „фалшификацията на доброто“, по израза на Ален Безансон. ( А. Безансон, Бедствие века. Коммунизм, нацизм и уникальность Катастрофы, М. , Изд. МИК, 2000, стр. 32) Комунизмът се прави на морална алтернатива, поради което винаги, след най-жестоките вариации на терора, след милионите жертви следва заключението, че „доброто днес празнува своята победа“. Затова едно от първите външни впечатления за комунистическите практики е винаги усещането за силна асиметрия между това, което непредубеденото око вижда и онова, в което се опитват да го убедят, че вижда. Преобладаването на икономическия детерминизъм в марксизма и ленинистката му версия по презумпция задава въпроса защо те са винаги много вещи и привидно много убедителни в това да обясняват случили се събития. И търпят грандиозни провали, когато трябва да използват детерминистичното си разбиране за прогнозиране на исторически феномени. Нима не е логично, ако някакъв процес е предопределен (каквато е сърцевината на марксизма и ленинизма), то с инструментите на детерминистичното обяснение, да се постигне предварително познание за това каквопредстои. На практика през този век и половина, в който двете свръхтоталитарни идеологии се родиха и донесоха онези 100 млн. в резултат на тяхното практическо приложение, ставаме свидетели на точно обратното. На опити да се натъпчат, да се вкарат историческите събития в схемите на тези идеологии, да се „окастрят“ излишните усложнени опити за разгадаването на тези събития и взаимодействия и изкуственото постигане на ефект, вместо истината за основния дефект на комунистическите идеологии – способността да бъдат много убедителни в обяснението на случилото се и пълен провал при всеки опит да постигнат бъдещето. Игор Бунич има един впечатляващ завършек в книгата си „Златото на партията“: „Болшевиките изчезнаха също така внезапно, както се бяха появили някога. Разтвориха се в онези световни структури, които тогава ги изсипаха върху Русия.“ ( Иг. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 350) В България интерпретацията на тази негова завършваща фраза почти автоматичто води най-често до клишето за т.н. „конспиративни теории“. Няма да се опитвам да опровергавам чуждите заблуди, още повече, че има една особена порода българи, които когато видят жираф възкликват: „Е, те такова животно нема“. Нека си останат със заблудите, но това което сега ще напиша е за другите. И то е свързано със западните фактори, които стоят в основата на практическото изграждане на комунистическата тоталитарна система. Комунистическата идеология и тоталитарна практика има своите западните философски основи. Но тя има и своите западни стопански, финнасови и военни основания. От десетилетия е известно, че крал Вилхелм II е сред важните спонсори на болшевиките, за тяхното нахлуване и завземане на властта в Русия. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело Парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005)
В края на Втората световна война в ръцете на американските тайни армейски служби попадат огромни масиви от германските архиви. В милионите страници се оказва, че присъстват неопровержими доказателства, че болшевиките са финансирани с десетки милиони долари в периода 1915 – 1918 г. от германския Генерален щаб. (Germany and the Revolution in Russia, 1915-1918: documents from the Archieves of the German Foreign Ministry. Edited by Z. A. B. Zeman, Oxford University Press, 1958) Само една от много любопитните истории: основният нелегален вестник на болшевиките, който се е казвал „социалдемократ“ и на който главен редактор е бил Ленин, в годините на Първата световна война се е печатил на евтина хартия в много малък тираж, след което е бил пресниман на цигарена хартия в голям тираж в печатницата на германското военно-морско министерство и след това отново се е връщал в Русия през Копенхаген и Стокхолм. Книгата на най-авторитетната австрийска изследователка по руска история, Елизабет Хереш обаче въвежда много ценна информация с документалното доказване, че парите, които германския Генерален щаб дава от един период нататък не са германски пари. А става дума за пари, които идват от американския банки, уредени като кредити от американския банкер Якоб Шиф. (Э. Хереш, Купленная революция. Тайное дело парвуса“, М. , Изд. Олма пресс, 2005, стр. 215) Тази информация, убеден съм, вероятно ще стресне някои от читателите и те по автоматизъм ще посегнат към клишетата. „Конспиративна теория“, „антисемитизъм“, „език на омразата“, „световен еврейски заговор“ и т.н. Никога не съм успявал да разбера хора, които поради липса на интелектуална потенция, знание, фактологична достатъчност и нужното търпение, което позволява след дългогодишни занимания да постигаш сложни изводи, да заместват всичко това с ерзаци от клишета. Пак казвам, Елизабет Хереш е най-авторитетната изследователка по руска история в Австрия. В една страна, немалко покварена от отровата на политкоректността. Но тя има научната смелост и доблест да застане срещу новия тоталитаризъм, за каквато роля претендира същата тази политкоректност и да изложи постигнатото в резултат на изследвания и документи. Вкл. с публикацията на целия план за подготовката и провеждането на революция в Русия, изготвен от Александър Лвович Парвус (Гелфанд). Не се опитва да превръща личното си мнение във факт, както често правят местните цербери на новата цензура. Проф. Антъни Сирил Сътън от Станфордския университет понесе огромни лични загуби, вкл. отстраняване, заради изследванията си, с които документално доказа, че Съветите са построени основно със западна помощ, не само американска. Неговия тритомник „Западните технологии и съветското икономическо развитие“, издаден в периода 1968-1973 г. и до днес остава най-мащабния изследователски труд по темата. (A. Sutton, Western Technology and Soviet Economic Development, 1968 Volume One 1917-1930; 1971 Volume Two 1930-1945; 1973 Volume Three 1945-1965 Книгите могат да се изтеглят в pdf формат оттук
Преди две години историкът от Руската академия на науките Борис Шпотов издаде наистина фундаментално изследване по темата, с ограничаване върху участието на американския бизнес в изграждането и финансирането на Съветите. (Б. Шпотов, „Американский бизнес и Советский союз в 1920-1930-е годы“, М. Изд. Книжный дом „Либроком“, 2012) Авторът на цялата задкулисна финансова и стопанска система на болшевишката държава е човек много малко известен в България. Този човек е Леонид Борисович Красин. Неговото най-проницателно творение е системата на съветските задгранични банки, шест на брой, които са позволявали на Москва и в най-трудните години да оперира с определени западни банкови кръгове и да осигурява десетки милиарди заеми в по-късните години на съветския режим. Красин е авторът на идеята за подкупване в големи мащаби на западни лидери и политици. Съвсем накратко ще кажа, че за Русия Германия винаги е била фактор от първостепенна важност. Същото е отношението и на Германия към Москва. След подписването на Брест Литовския договор на 27 август 1918 г. между двете стран изапочват преговори по стопански и финансови въпроси, резултат от които е сключването на почти неизвестнното секретно допълнение към Брест Литовския договор. В резултат на това допълнение болшевишкия режим приел да изплати контрибуция на Германия в размер на 6 млрд. марки или 245 тона злато, каквото за тях не е било проблем да дадат, тъй като получават огромния златен резерв на Руската империя. Болшевиките обаче вадят късмет – след като изпращат два ешелона със злато, или 95 т, Германия капитулира през ноември 1918 г. и ВЦИК на РСФСР веднага денонсира Брест Литовския мирен договор, както и допълнителния, секретен протокол към него. Успешният принцип с подкупването обаче на западни политици и лидери на едро сработвал почти винаги. същата 1918 г. Г. Чичерин директно се обърнал с нота към американския президент Удроу Уирсън, в която директно попитал каква е цената, която болшевиките трябва да платят на Запада, за да останат на власт. Огромният златен резерв на Руската империя в началото на Първата световна война е 1 695 000 000 златни рубли плюс 140 млн. в банки зад граница. (Вл. Сироткин, „Златото и недвижимата собственост на Русия зад граница“, С., Изд. къша Анимар, 2003, стр. 45) При идването на болшевиките на власт златният резерв е намалял до сумата 1 101 000 000 златни рубли или 852,5 т. (J. D. Smelea, White gold: The imperial Russian gold reserve in the anti‐Bolshevik east, 1918‐? (An unconcluded chapter in the history of the Russian civil war), Europe-Asia Studies, Volume 46, Issue 8, 1994, p. 1317-1347) Но в задгранични банки бече има три пъти повече – 3 604 000 000 златни рубли. Болшевиките се захващат да вкарат в действие тези планини от злато чрез сложни схеми на продажба на шведски банки на цена 20-25 % по-ниска от пазарната, които пък препродавали придобитото на тази цена злато на лондонската златна борса, като от своя страна го пускали с 12-16 % по – ниско, което правело покупката му от банковите фамилии в Лондон изключително изгодна операция. Историята е много дълга, но за целта на това изследване най-интересен е фактът, че в балтийските държави през 1918-19 г. се оформя истинска офшорна зона, където най-оперативни са агентите на Коминтерна, осигуряващи валута и скъпоцености за финансиране на световната революция. В следващата глава ще прочетете разгърната история на финасирането на множество български и други балкански партии и организации от Коминтерна. Парите за това са идвали по тези канали и чрез такова „изпиране“. Един крайно интересен случай: през март 1920 г. във финландския Турку е заловен Джон Рид, авторът на „Десет дни, които разтърсиха света“. В този случай той обаче е в другото си, малкоизвестно амплоа на агент на Коминтерна. Причината за неговия арест е, че е заловен да пренася контрабандно диаманти на стойност 100 000 долара – огромна сума по онова време. Заради това престъпление, той престоява три месеца във финландски затвор, в единична килия и е освободен едва когато Ленин заплашил да разстреля задържани във ВЧК като заложници финландски професори. Болшевишките вождове се грижели сериозно и за личното си благосъстояние. паралелно с финансирането на световната революция, те не забравяли, че диамантите и скъпоценностите, които са отнели от царските съкровищници и от богатите руски дворяни и предприемачи са най-универсалната ценност. Затова в западни столици редовно били залавяни личните диамантени трафиканти на Троцки (в Антверпен и Амстердам), на Г. Зиновиев (през 1922 г. в каунас бил задържан петроградския търговец Шпигелглас, в багажа на който откриват скъпоценности на стойност няколко десетки милиона рубли!) ( Ал. Мосякин, „Балтийский офшор“, БК № 13, Рига, 10.07.2008) Игор Бунич пише подобни факти в книгата си „Златото на партията“: „Целта на „работническите“ лидери на болшевишка Русия изглежда е максималното им желания да станат втори Ал Харун ал Рашидовци с тази разлика, че легендарния халиф е съхранявал съкровищата си в подземията на двореца си в Багдад, докато болшевиките предпочитат да ги държат в банките на Европа и Америка. Само за изтеклата година, както успяхме да разберем, на сметките на болшевишките лидери са постъпили: От Троцки – 11 милиона долара само в една банка на САЩ и 90 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Зиновиев – 80 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Урицки – 85 милиона швейцарски франка в Швейцарската банка. От Дзержински – 80 милиона швейцарски франка. От Ганецки – 60 милиона швейцарски франка и 10 милиона долара в САЩ. От Ленин – 75 милона швейцарски франка.“ (И. Бунич, „Златото на партията“, С., Изд. Прозорец, б.г., стр. 94) Почти сто години след болшевишките, днешните им наследници, вкл. в България (скрити под всевъзможни имена и табелки), правят същото. Винаги – едно и също. А иначе, златото е важно нещо. Професорът по история в Университета в Южна Каролина Елена Осокина пише в книгата си „Злато за индустриализацията: ТОРГСИН“: „Съветският съюз натрупа при Сталин значителен златен резерв…През 1953 г. – в годината на смъртта на Сталин – златният запас на СССР съставляваше повече от 2 000 тона чисто злато. Н.С. Хрушчов през всичките години на своето управление и Л. И. Брежнев през 70-те активно продаваха „златото на Сталин“…В края на управлението на Брежнев златният резерв беше намалял с почти 1 000 тона. В годината на разпада на СССР златният запас на дори по завишени западни оценки беше останал на 300 тона. А според Генадий Явлонски, по това време икономически съветник на Горбачов златният запас е бил всъщност едва 240 тона. За сравнение: в началото на 90-те години златният запас на САЩ надхвърли 8 000 тона…Сталин не само изградил съветската планова икономика, но създавайки гигантски златни запаси, обезпечава нейното съществуване и влиянието на СССР в света за много десетилетия напред. Съветският период свърши, когато свърши и златото, натрупано по времето на Сталин.“ (Е. Осокина, „Золото для индустриализации: ТОРГСИН“, М., РОССПЭН, 2009, стр. 83)
Антон Тодоров / Фейсбук