Комуникацията с гаджето е сложно нещо и на нас, мъжете, понякога ни трябва разговорник, за да разберем за какво става дума. Какво казва приятелката ти и какво всъщност има предвид?
Тя казва = Тя има предвид
В спор
„Добре, прав си, съжалявам…” = „Изобщо не си прав и ти ще съжаляваш!”
„Не съм аз виновна, нервна съм заради цикъла ми!” = „Виновна съм, но по-скоро ще изхвърля любимите си обувки, отколкото да си го призная.”
„Не, не реагирам пресилено! И НЕ КРЕЩЯ!!!” = „В ПМС съм.”
„Не можеш ли да общуваш нормално с мен?” = „Не можеш ли винаги да си съгласен с мен?”
Чувствата и връзката
„Смяташ ли, че съм хубава?” = „Видях как гледаше онази непозната в кафето / героиня от филм / снимка на готина мацка в нета и съм ти много ядосана!”
„Обичаш ли ме?” = „Ще искам нещо от теб.”
„Смяташ ли, че задникът ми е голям?” = „Кажи ми, че съм прекрасна!”
„Трябва да го обмисля.” = „Трябва да го обсъдя с приятелките си.”
„Сега не ми се говори за това.” = „Още събирам сили да се скарам с теб.”
Сексът
„Нека да е по-романтично, изгаси лампата.” = „В момента се чувствам напълняла.”
„Да, хареса ми, защо трябва изобщо да питаш?” = „Биваше.”
„Знаеш ли за какво си мисля?” = „Мислех си за това, докато правехме секс.”
Къщата
„Тази баня е ужасно малка!” = „Искам нов апартамент.”
„Трябва ни нов килим” = „Искам нов килим.”
„Имам толкова много работа…” = „Нямаше да е лошо да измиеш поне веднъж чиниите.”
Излизане
„Трябват ми две минути и съм готова!” = „Събуй си обувките и си намери нещо за гледане по телевизията, ще съм готова след час.”
„Да отидем където решиш.” = „Не се ли сещаш къде искам да отидем?!?”
„Какви други варианти за риза имаш?” = „Тази не ми харесва.”
„Защо не си останем вкъщи?” = „Защо не приготвиш вечерята?”
Разнообразният и вълнуващ сексуален живот задължително включва орален секс. И докато при получаването на орална любов едва ли има нужда от съвети, даването е малко по-различно. Затова хвърли поглед на краткия ни гайд, за да станеш още по-добър в оралния секс.
.
.
.
.
.
1. Прави го с желание
Колкото повече ентусиазъм влагаш, когато правиш орална любов на партньорката си, толкова по-добре. Оралният секс не е задължение, което изпълняваш, само за да получиш същото в замяна. Когато тя ти прави орална любов с желание, за теб е много по-приятно. За нея е същото.
2. Започни бавно
Преди да стигнеш до същинския орален секс, подготви я. Целувай я по гърдите и корема, преди да стигнеш до същинската цел. Но и тогава не се спускай направо към нея, а първо започни да галиш и целуваш бедрата й. Колкото по-полека започнеш, толкова по-възбудена ще е тя, когато стигнеш до същината.
Не бързай и със свалянето на бельото й. Първо я целуни през бикините, след това издишай няколко пъти топъл въздух към вагината й, още през бельото. Това ще я разгорещи не само буквално и ще я накара да очаква продължението с нетърпение. За максимална възбуда можеш да редуваш дишането през бикините й с целувки по бедрата и корема й.
3. Продължи бавно
И след като вече си свалил бельото й, все още не е време да започнеш с по-решителни действия. Напротив, продължи също толкова бавно. Започни отвън навътре – първо целувай и ближи външните срамни устни, след това леко ги разтвори и продължи към вътрешните и около вагината. Бъди нежен и гледай на този етап като на част от предварителната игра.
4. Изчакай, преди да стигнеш до клитора
Колкото повече избягваш да докосваш клитора й в началото, толкова по-възбуждащо ще е това за нея. Когато решиш, че е време да се съсредоточиш и върху него, направи го леко и внимателно и започни с шапчицата на клитора. Остави директния контакт за малко по-късно.
5. Гледай я и я слушай
Не забравяй отвреме навреме да поглеждаш нагоре, докато си между краката й. Дай й да разбере с поглед, че това, което правиш, на теб ти е също толкова приятно, колкото и на нея.
Също така, слушай я. Дишането й е ускорено и тя издава леки стонове или по-скоро лежи неподвижно и безмълвно? Нейните реакции ще ти подскажат най-добре какво да правиш. Ако тя ти показва, че й харесва това, което правиш, продължи с него. Ако пък не, пробвай нещо друго.
6. А, Б, В
Ако не си сигурен какво точно й харесва, пробвай известния метод с близането във формите на буквите от азбуката. Това ти дава възможност да достигнеш различни точки и да откриеш местата, по които тя най-много обича да я ближеш. Можеш да правиш някои букви по-големи, а други по-малки, за да редуваш цялостната стимулация със стимулация само на клитора.
7. Смукане
Когато тя вече е възбудена, можеш леко да засмучеш клитора й, като леко го потупваш с език. По-бързите движения и смукането са комбинация, която жените много обичат.
8. Хвани я здраво
Докато й правиш орална любов, не забравяй да я хванеш – за бедрата или за дупето, – за да можеш да се търкаш по-добре в нея. Можеш да галиш и гърдите й, ако сте в подходяща поза, или да й дадеш да смуче пръстите ти.
9. Не използвай само устата си
Когато тя вече е достатъчно възбудена, можеш да разнообразиш близането, като пъхнеш пръст във вагината й. Също така, докато я ближеш, пробвай да използваш цялото си лице, за да увеличиш триенето – търкай се в нея с бузите, носа и брадичката си (последното – само ако си гладко избръснат).
10. Не спирай, когато тя е близо до оргазъм
Когато усетиш, че тя ще свърши, продължи да правиш онова, което правиш в този момент. Дори и ръката ти да е изтръпнала, а вратът ти да се е схванал, продължи още малко, докато тя свърши.
11. След това спри
След оргазма клиторът й е много чувствителен и ако продължиш да го ближеш, това няма да й е приятно. Не спирай веднага – не и преди да си сигурен, че тя е свършила. След това постепенно намали интензивността на докосванията си.
Желание и комуникация
Колкото повече желание влагаш, когато правиш орален секс, толкова по-приятен ще е той и за двамата. Също така, стреми се да разбираш дали на нея й харесва, като следиш реакциите й. И след това, докато тя лежи задъхана, можеш и да я попиташ какво й е харесало най-много от нещата, които си правил, за да знаеш за следващия път.
Малцина притежават истински авторитет – такъв, който убеждава хората да го следват и да му вярват. Как се гради авторитет и как да се пазим от авторитарност? Все трудни въпроси, които има да решава съвременният човек.
.
.
Как човек се задържа на върха в йерархията? Чрез „социална интелигентност и психологически умения“, казва Робърт М. Саполски. Той е професор от Станфорд и е видял възхода и падението на редица авторитетни и авторитарни личности. „За да задържи авторитета си, а с това и властта, един лидер трябва добре да знае с кого да се коалира и кого да избягва“ – така изследователят описва формулата на успеха. Импулсивните действия са също много важни. Те поставят малки акценти, които създават и затвърждават авторитета – например да бъде игнорирано нещо, когато въпросът не е важен или е не на място.
Праисторически образци на лидерско поведение
Саполски е невробиолог. Проучванията си прави в Кения, наблюдавайки група павиани. Той ги изследва не само от дистанция, а влиза в групата им и с времето се превръща във важен неин член. Механизмите на поведение и властовите практики при маймуните могат спокойно да се съотнесат и към света на хората.
Как обаче се сдобиваме с авторитет? И кой разполага с него? Как се задържа? Изисква ли авторитетът безпрекословно подчинение? Къде минава разделителната линия между авторитетен и авторитарен? Все въпроси, които присъстват в ежедневието ни дори на битово ниво. Намирането на верните отговори в днешно време обаче става все по-трудно.
От една страна хората желаят ръководни личности, на които да могат да се доверят, и които да оправдаят това доверие. От друга обаче, най-късно след 1968 година, съвременният човек поставя всеки авторитет под въпрос. Хем искаме да ни хванат за ръката и да ни отведат към щастието, хем в същото време настояваме да ни приемат насериозно, желаем силни ръководители, но и базисна демокрация. Накрая се чудим защо никой не е способен да съчетае тези качества и да оправдае надеждите ни.
С авторитет, но без авторитарност
Ръководните фигури в днешно време, без значение дали става дума за президента, учителя или бащата, трябва да показват качества на лидери, но в никакъв случай да не са авторитарни. Хората с радост се увличат по обожествяването и героизирането на любимци в обществото /например по отношение на Обама/. Ако идолът ни обаче не изпълни нашите очаквания, просто го пускаме да падне и толкоз. С други думи: днес авторитетът е нещо преходно.
Има и фактор, който се нарича „грешен авторитет“. Той е свързан с хора, които държат да бъдат зачитани, но не могат да понесат отговорността, нито пък имат нервите и качествата, небходими за справяне със ситуацията. А това понякога има фатални последствия.
Статията според мен е брутално написана, като не мога да отрека, че има и зрънце истина в нея. (Стефан К.)
.
„Искам парти със стаи, пълни със смях. Искам десет хиляди тона сладолед. И ако не получа това, което искам, ще пищя!“ – това заявяваше Верука Солт от „Чарли и шоколадовата фабрика“, разглезеното богато момиче, което получава всичко, което поиска от родителите си.
Имало е време, когато обществото би реагирало с ужас на перспективата за подобни хленчещи, разглезени малки келемета. Поради някаква необяснима причина обаче, вместо да заклеймяваме тази армия от съвременни събратя и посестрими на Верука Солт, ние сме решили да ги поощряваме.
Въведение в поколението на хилядолетието
В петък бяха публикувани резултатите от потресаващо изследване: очевидно „поколението на хилядолетието“ по-скоро би се отказало от кафе за седмица, отколкото за седем дни да се лиши от Wi-Fi.
Потресoх се не от резултатите на изследването, естествено, а от две други неща, които осъзнах:
Първо, някой в медиите смята, че представителите на поколението на хилядолетието предпочита Wi-Fi пред кафето за тема, представляваща интерес. В смисъл, кой в репродуктивна възраст би отговорил на въпроса „Wi-Fi или кафе?“ с нещо в духа „О, ще взема кафето, благодаря“?
Като се има предвид, че Wi-Fi по принцип се е превърнал в синоним на Интернет, въпросът би могъл да бъде формулиран и по следния начин „Какво бихте предпочели: да се налага да избирате алтернативна напитка, или да бъдете затворени в тъмна стая за седмица?“
Или, както би го формулирал Еди Изърд: „Торта или смърт?“
Второто потресаващо осъзнаване е, че според изследването на Wakefield Research, член на поколението на хилядолетието е всеки, роден между 1980 и 1993 г.
Като човек, роден през декември 1979 г., това колко на косъм съм се измъкнал, ме плаши. В крайна сметка на база всички налични доказателства, поколението на хилядолетието е най-противното, убедено в своите права, мързеливо и съзнателно невежо поколение, бродило някога по Земята.
Отношението им към труда
Не, не се шегувам. Просто прекарайте няколко минути в търсене в Google на хилядите публикувани материали за възхода на това поколение. Предизвиквам ви да намерите един-единствен цитат, който оставя положително впечатление за него, особено когато става дума за отношението им към труда.
Да вземем например този младеж на около двадесет години, който заявява в предаването „60 минути“ на CBS: „Имаме избор… Можем да продължим да сменяме местоработата. Вече не е нещо лошо да си посочил четири работни места в биографията си за година… това е новата реалност за нас. И ще продължаваме да се адаптираме и да сменяме местата, и да пробваме нови неща, докато разберем кое точно от тях ни е по душа.“
Нещата стават още по-лоши (също от „60 минути“)…
„Хората от фирмите по кариерен ръст се оплакват от родителите, които идват да обновят биографията на детето си. Всъщност отиваш при работодателите и те започват да изразяват опасения, след като има родители, които звънят на представителите на „Човешки ресурси“, заявявайки нещо в духа на „Ама моята малка Сузи или моят малък Джони не са получили оценка на ефективността, която аз смятам, че те заслужават“.“
Как се комуникира с поколението на милениума
Междувременно на PSFK.com („Вашият източник за нови идеи“), имаме на разположение обяснение как да се комуникира с представители на поколението на хилядолетието: „Изживяванията, създадени за тях, трябва да бъдат интуитивни и да бъдат лесно разбираеми от пръв поглед. Те не желаят да четат инструкции.“
Всеки, който някога е навлизал в мрачния неграмотен свят на актуалните теми в Twitter, може да се осмели да навлезе в повече подробности. Не че поколението на хилядолетието не обича да чете и пише, просто голяма част от тях не умеят въобще да правят нито едното, нито другото.
Искат да са обект на възхищение
Когато се стигне до потребностите по Маслоу от себеактуализация, PSFK ни заявява, че младежта на хилядолетието „иска да бъде оценена и разбрана“. Всъщност да бъдат разбрани е последното, което тези младежи желаят: оценката и разбирането предполагат постижения, които заслужават да бъдат оценени.
Това, което поколението на хилядолетието всъщност желае, е да бъде обект на възхищение. Конан О’Брайън обобщава отношението им, когато говори за децата, които му се хвалят, че ще бъдат известни, без да обясняват с какво всъщност ще станат известни.
Учени и академици са изследвали този проблем. Проучване на Пол Харви, доцент по мениджмънт в университета в Ню Хемпшър, установява, че поколението на хилядолетието като цяло „има нереалистични очаквания и силна съпротива срещу получаването на негативна обратна връзка… Мениджърите установяват, че по-младите служители често демонстрират силна съпротива срещу всичко, което не е свързано с похвали и награди.“
Кого наемате? Бебетата мъпети?
Преди няколко седмици моят приятел Андрю Маклафлин, изпълнителен директор на Huddle, писа материал за Forbes, обясняващ как фирмите трябва да се адаптират, за да бъдат привлекателни за младежта на новото хилядолетие: „Мисълта да бъдеш прикован към бюро по цял ден въобще не им изглежда атрактивна“, споделя той.
Колко тъжно. Междувременно, във фирмата за търговия с облекло Zappos са стигнали дотам да правят стаи за отдих и сън, за да могат техните зле възпитани служители да се чувстват комфортно. Без майтап -стаи за сън. Кого наемат те? Бебетата мъпети?
„Здравейте, г-н Солт. Прочетох 60-страничната автобиография на вашата дъщеря Вероника: много добре сте се справили с писането й на компютър, вместо нея. Сега бихме желали да ви поканим да я докарате за интервю. Ама какво имате предвид? Тя не ходи на интервюта? Е, ами тогава просто ще пропуснем тази стъпка и така или иначе ще й предложим работата.
Какви са очакванията й за заплата? Розови ореховки и милион балони? Няма проблеми. Ще добавим към това и изпълняващи циркови трикове павиани. Още нещо? Стаи за сън? Е, г-н Солт, все пак не мислите ли, че би трябвало да теглим чертата някъде?…“
Култура на „правото на нещо си“
Неизбежно тази култура се е просмукала в разработката на технологични продукти. Миналия месец имах спор със създателите на „Gripe“, приложение, което позволяваше на (както на мен ми звучи) „самоопределилите се като задници на новите медии“, да тормозят работещите с клиенти служители в магазини, барове, хотели и ресторанти, така че те да отстъпват на всеки техен каприз, за който са убедени, че им се полага по право.
Ако служителят откаже да се съобрази с желанието на клиента (каквото и да е то), приложението позволява те да бъдат опозорени – поименно – в Twitter, Facebook и всяка друга съществуваща социална мрежа. Съвършеното приложение за младежта на хилядолетието.
Въпросът на изтеклите държавни капитали в България се свърза с дружествата с българско участие, създадени зад граница по време на управлението на БКП. Макар през 1991 г. 36-то Народно събрание да приема Закон за имуществото на тоталитарните партии, проблемът със задграничните фирми не е предмет на закона.
През 1990 г. правителството на Димитър Попов създава междуведомствена комисия, ръководена от вицепремиера Димитър Луджев, която констатира редица злоупотреби, описани в специален доклад. Комисията обаче не функционира дълго, нейната дейност не продължава при следващото правителство на Филип Димитров. То прави опит да установи контакт със западна фирма, специализирана в издирването на тайни авоари, но не се стига до нищо конкретно.
В края на 1990 г. Главна прокуратура образува следствено дело №4 за установяване на причините за икономическата катастрофа от управлението на БКП. Разпредени са ревизии на 17 задгранични фирми.
През 1991 г. Главна прокуратура и екипа по дело №4 са сезирани с писмо от българското контраразузнаване, че задграничните фирми дължат на държавния бюджет около 1 млрд. Долара от непреведени в предходните години печалби и че злоупотребите с тези средства за започнали.
През 1993 г. главният прокурор Иван Татарчев настоява с писмо до премиера Любен Беров да бъдат защитени държавните интереси, като правителството задължи българските външнотърговски организации да изискат от своите задгранични фирми превеждането на дължимите печалби.
Предложението на Главна прокуратура за създаване на регистър и нов регламент за задграничните фирми е отлагано многократно от кабинета Беров и в крайна сметка не е приет. Авторите на закона за приватизация Асен Мичковски и Валентин Карабашев не включват въпросите за имуществото на задграничните дружества.
Наредба за регистрация и контрол на задграничните дружества с българско държавно участие е приета едва от служебния кабинет на Ренета Иджова. Търговските организации обаче не отчитат и не превеждат печалбите от задграничните си фирми.
При разследването по дело №4 Главна прокуратура успява да установи две дружества, в които има невнесени печалби. И двете са на „Химимпорт“ – „Конор“ – Швейцария, и „Растем“ – Холандия. Финансовите ревизии в тях установяват, че в „Конор“ печалбата във валута за 1990-1992 след приспадане на съответните дивиденти възлиза на 3 482 676 швейцарски франка. Тяхната левова равностойност към февруари 1994 г. е 87 544 037 лв.
При „Растем“ за периода 1990-1992 г. е натрупана печалба в размер на 1 518 482 холандски гулдена, чиято левова равностойност възлиза на 28 427 501 лева към февруари 1994 г. Общата левова равностойност на двете дружества е 115 971 539 лв.
През 2002 г. народните представители Лъчезар Тошев и Йордан Нихризов от парламентарната група на СДС и ОДС инициират подписка за създаване на независима парламентарна комисия за проучване на задграничните дружества. Предложението е отхвърлено от парламента.
През 2003 г. депутатът Лъчезар Тошев отново се обръща към парламентарната комисия за борба с корупцията. В резултат на 10 септември 2004 г. парламентът приема решение, което задължава Министерския съвет да създаде комисия за наследството на задграничните дружества.
В изпълнение на решението на 26 октомври 2004 г. Министерският съвет създава междуведомствена правителствена комисия. В състава на комисията не е привлечена Националната разузнавателна служба и въпросът с неявните фирми на разузнаването изобщо не е засегнат.
Докладът на комисията е внесен в парламента на 11 април 2005 г. Тя констатира, че по данни на Министерството на икономиката от 311 дружества са получени данни за 51, които са ликвидирани, три действащи и две недействащи. За останалите информация не е представена. 128 са приватизирани, като капиталът им е продаден от Агенцията по приватизацията. В доклада на междуведомствената комисия се посочва, че „не се установиха данни за точно водени регистри на задграничните дружества с българско участие за периода 1963-1994 г.“
Всъщност тези броят на задграничните фирми е много по-голям. Според архивите на Министерския съвет в периода 1960-1990 г. са създадени над 450 задгранични дружества с българско участие. В тях са вложени за уставен капитал, за увеличението му и за покриване на загуби най-малко 712 млн. долара.
Тези сметки не включват фирмите на бившата Държавна сигурност, чиято дейност също е подмината от държавната власт след промените у нас. Но и това обаче не е всичко. След отказ да се проследят следите на изгубените държавни капитали зад граница. Отказът идва от най-високо държавно ниво – министър-председателя.
Прави го Сергей Станишев. На поредното парламентарно питане от Лъчезар Тошев през 2007 г. министър-председателят отговаря, че „след като в миналото е липсвал механизъм за контрол на задграничните дружества, сега, след толкова години е нереално да бъдат предприети кой знае какви мерки за изясняване на тяхното състояние към момента“.
През 2005 г. дело № 4 е прекратено без последствия за никого.
През есента на 2009 г. депутатът от СДС Лъчезар Тошев отправя парламентарно питане за съдбата на задграничните фирми до премиера Бойко Борисов. Министър-председателят огласява от парламентарната трибуна, че ще изиска от прокуратурата информация по проблема.
Делото за оперативна разработка „Скитник“, заведено в ПГУ срещу емигриралия в Лондон писател Георги Марков в началото на 70-те години, не минава през нито една от сформираните комисии за унищожаване на досиета в разузнаването. Безпрецедентно заличаване се извършва лично от началника на ПГУ ген. Владимир Тодоров.
На 10 януари 1990 г. ген. Тодоров нарежда на секретарката си да му се представи архивно дело за оперативна разработка ф. 2 – 14150 – „Скитник“ по описа на архива на ПГУ. Същият ден пристигналата в София съпруга на писателя Анабел Маркова се среща официално с възстановения след смяната на Живков член на Политбюро на ЦК на БКП Александър Лилов, който обещава да й съдейства за изясняване на истината за убийството.
За Живковите генералите от ДС, организирали операцията за премахването на критика на генералния секретар на БКП през 1978 г., това е достатъчен знак за задаващата се опасност да бъдат разкрити и предприемат необходимото за заличаване на следите от престъплението, останали в архивите на ДС. Секретарката на ген. Тодоров нарежда на една от служителките в служба „Картотека и архив“ (КА) в управлението да осигури делото, като й продиктува номер и име.
Служителката извършва справка и установява, че това дело се съхранява в секретния архив на ПГУ извън централата. Служебна кола я откарва в хранилището в кв. „Захарна фабрика“, откъдето натоварва материалите и се връща с тях в управлението. Архиварката попълва справка „искане образец 2“ за предаване на делото.
С попълнената справка „искане образец 2“ служителката на архива отива лично в кабинета на секретарката на ген. Владимир Тодоров и й докладва, че поръчката е изпълнена. Секретарката приема 10-те тома и както обикновено прави попълва на ръка в справката името си и се подписва. Архиварката връща справката, която трябва да съхранява, докато бъде върнато досието. След тази процедура 10-те тома от разработка „Скитник“ най-накрая стигат до човека, който ги е поръчал – ген. Владимир Тодоров. След това никой повече не ги вижда.
За да заличи всички следи за съществуване на досието ген. Вадимир Тодоров заповядва на четири очи на началника на архива Радко Тодоров да унищожи всички налични документи, установяващи, че Георги Марков има досие в ПГУ. Началникът на архива унищожава картона на името на писателя в псевдонимната картотека и заличава от автоматизираната електронна система компютърните данни за разработката.
После привиква служителката от архива предала досието на секретарката на Тодоров и я пита дали при нея има справки за дела, ползвани от началника на управлението. Калинова отговаря утвърдително и му показва запазената справка образ №2 за ф. 2 – 14150 с името на Марков, подписана от секретарката Дюлгерова. Радко Тодоров й нарежда да я скъса пред него и да я хвърли в коша за секретен боклук. След това й казва да не споменава пред никого за стореното и да забрави за него. Началникът на архива унищожава и всички секретни входящи дневници на ПГУ от 1949 г. до 1989 г., сред които и този, в който е отбелязано завеждането на разработката срещу писателя през 1976 г.
Тези факти са установени от следствието за убийството на Георги Марков, което отделя материалите за унищожаване на досиетата на писателя и през 1991 г. ги предава на военната прокуратура. Пред следователя по делото за убийството на Марков Богдан Карайотов бившият началник на архива на ПГУ Радко Тодоров прави признания и разкрива как му е наредено от ген. Владимир Тодоров да бъдат заличени следите от досието на писателя.
В кошовете за секретен боклук е открита скъсаната разписка за разработката срещу Георги Марков и е приложена по делото срещу ген. Владимир Тодоров и ген. Стоян Савов. Два дни преди съдебния процес бившият зам.-вътрешен министър ген. Савов, отговарящ за операциите на разузнаването от 1973 г. до 1990 г., се самоубива. На съдебния процес ген. Тодоров прехвърля вината на покойния Савов. Върховният съд обаче го признава за виновен и го осъжда ефективно на 14 месеца затвор, които впоследствие са намалени на 10 месеца.
В статията са използвани следните източници и библиография:
Архив на Върховния касационен съд:
– Следствено дело №3/1991 г. по описа на прокуратурата на Въоръжените сили към Главна прокуратура за унищожаването на досиетата на Георги Марков в Шесто управление на ДС и в Първо главно управление на ДС, по което са разпитани цитираните бивши служители на ПГУ.
– Съдебно дело №2/1992 г. по описа на Военната колегия на Върховния съд срещу ген. Владимир Тодоров и ген. Стоян Савов.
Христов Христо, „Убийте „Скитник“ – българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, С., 2005 г., изд. „Сиела“.
През последните 20 години много се е изписало за Държавна сигурност, но са редки изследванията, които дават по-голяма представа за структурата на ДС и нейната дейност. В блога „Досиета“ предлагам документална поредица, с която ще представя отделните управления и самостоятелни отдели на ДС. Поредицата, посветена на Първо главно управление на ДС, завършва с тайната операция по прочистване на архива му веднага след промените през ноември 1989 г . Всички текстове от поредицата може да намерите в блога в рубриката „Държавна сигурност“.
Декември 1989 г., България. Ръководителят на Българската комунистическа партия (БКП) Тодор Живков е принуден от Москва да се оттегли от власт на 10 ноември 1989 г. след 35-годишно управление. Неговите наследници в БКП се опитват да скрият от обществото истинските размерите на икономическата криза, в която комунистическото управление е вкарало страната след 1985 г., милиардите дългове към западни банки, фалиралата планова икономика и селско стопанство, черната дупка на вътрешния дълг.
Освен да държи в неведение обществото за процеса на трансформиране на политическата власт в икономическа върхушката на БКП поставя под контрол още един процес, който ще остане скрит за политическата опозиция и обществото – тайното заличаване на най-компрометиращите доказателства за репресиите на комунистическото управление – досиетата на Държавна сигурност. Чрез тайната власт на досиетата наследниците на БКП и ДС ще поставят в зависимост за години напред хиляди свои агенти и ще ги използват и манипулират при задкулисното преструктуриране на политическото пространство.
В началото на 1992 г. в. „Подкрепа“ публикува на първа страница факсимиле от строго секретна от особена важност заповед на министъра на вътрешните работи ген. Атанас Семерджиев от 29 януари 1990 г. за прочистване на досиетата. Тогава става ясно, че докато опозицията е преговаряла на Кръглата маса с „реформаторите“ от БКП в МВР вече е течала дълбоко засекретената операция по унищожаване на досиетата.
И ако през 1992 г. обществото научава за случилото се в МВР две години по-рано, далеч по-малко информирано е то за това, че в една от най-секретните структури на ДС – Първо главно управление ( ПГУ, разузнаването) чистката на досиетата е протекла самостоятелно и по-рано от разпореденото от ген. Семерджиев прочистване в цялото вътрешно министерство.
Как се пазят досиетата в разузнаването
По време на съществуването си за разлика от другите управления на Държавна сигурност ПГУ има самостоятелен архив и се ръководи по строго секретна инструкция за оперативния отчет на ПГУ от 20 ноември 1976 г., подписана от министър Димитър Стоянов.
Инструкцията указва, че личните дела на агентурата се съхраняват до навършване на 75-годишна възраст на съответното лице, а работните дела на агентурата – до 15 години след предаване на делото в архива. Делата на съдържатели на явочни и конспиративни квартири се пазят до 10 години след архивирането им.
Делата за оперативна разработка, проверка и наблюдение – до навършване на 75-годишна възраст на обекта. Делата за обектова разработка се съхраняват за постоянно, а литерните дела – до 15 години след предаването им в архив.
След изтичането на тези срокове следва делата да се подлагат на експертиза от специална комисия при служба „Картотека и архив“ в ПГУ, която определя историческата, научната, справочната и учебната стойност на делата. Определените за постоянно запазване материали се подреждат по фондове в историческия архив, а неценните се описват в протоколи и се предлагат за унищожение.
Повечето от тези изисквания обаче изобщо не са спазени при чистката на досиетата в разузнаването. Прочистването на архива на ПГУ предшества заповедта на министър ген. Атанас Семерджиев.
„Не сме се водили от заповедта на Семерджиев. В разузнаването имаше специални инструкции, които даваха право на началника да определя комисии за преглеждането и унищожаването на стари дела“, признава след промените ген. Владимир Тодоров.
Началото на прочистването
Унищожаването на архивни дела в ПГУ започва месец след смяната на Живков и преминава през няколко етапа. „Унищожаването на дела от нашия архив започна от средата на декември 1989 г. Тогава започнаха да се теглят дела по искане на началниците на отдели и на ръководството на управлението“, посочва подп. Радко Тодоров, началник на служба „Картотека и архив“ в ПГУ от 1975 г.
Прочистването на определени дела е наредено с устна заповед на отговарящия за разузнаването зам.-министър ген. Стоян Савов. Работата е възложена на тесен кръг от 3-4 души, чиято задача е да извършат преглед на предоставените им досиета. В нея участват само хора от ръководството на ПГУ. Материалите са пресявани в кабинета на ген. Савов в централата на разузнаването на ул. „Хайдушка поляна“ 12.
Кирил Филипов, един от разузнавачите, посветени в акцията, посочва: „Участвах в комисия за експертна оценка на архивни дела заедно с ген. Владимир Тодоров (началник на ПГУ, б. а.) и ген. Иван Горинов (зам.-началник на ПГУ, б. а.) в края на ноември или началото на декември 1989 г. Работихме около една седмица. За делата, които предложихме да бъдат унищожени, изготвихме протокол. Делата ги преглеждахме, взимахме си бележки и ги докладвахме на ген. Тодоров. И той хвърляше по някой поглед. Делата ги преглеждахме в кабинета на ген. Стоян Савов. Там ни се носеха чрез секретарката на ген. Владимир Тодоров Стоянка Дюлгерова, като заявката правеше ген. Иван Горинов“.
За това какви точно дела най-напред е трябвало да бъдат прочистени разкриват думите на бившия зам.-началник на ПГУ ген. Иван Горинов в периода 1975-1990 г., отговарящ за кадрите и тила в разузнаването: „Бях повикан с другите заместници при началника Владо Тодоров и тогава Савов даде указания да се прочистят архивите, като каза точно: „Вече вражеска емиграция няма, почнаха да си идват тук и трябва архивът да се разтовари от тия материали, да се махнат, да се унищожат“. Комисията окончателно приключва работа около 10 декември 1989 г.
Протоколът за унищожаване на предложените досиета е утвърден от зам.-министър Стоян Савов на 20 декември 1989 г., преди министърът на вътрешните работи Георги Танев да е заменен от ген. Атанас Семерджиев. Комисията преглежда дела от 60-те и 70-те години, но не е ясно колко на брой и разработки срещу какви лица са унищожени тогава.
Втората чистка
Мащабното прочистване на досиетата в разузнаването обаче започва в началото на 1990 г. „През януари 1990 г. на съвещание Владо Тодоров даде указания за разчистване на делата по инструкция на Савов“, посочва зам.-началникът на разузнаването ген. Иван Горинов. Формалното предложение за унищожаване на делата е направено от началника на служба „Картотека и архив“ в ПГУ подп. Радко Тодоров на 8 януари 1990 г.
Документът е съгласуван с първия зам.-началник на ПГУ ген. Георги Манчев и началника на управлението ген. Владимир Тодоров. С резолюция от 9 януари 1990 г. предложението е утвърдено от зам.-вътрешния министър ген. Стоян Савов. В него началникът на архива в разузнаването Радко Тодоров посочва:
„Понастоящем в архива на ПГУ-ДС се съхраняват около 60 000 тома дела, систематизирани по определени класификационни признаци в 11 архивни фонда. Трябва да се отбележи, че не малка част от архивните дела с изтекъл срок на съхранение не представляват оперативна или някаква друга ценност и тяхното по-нататъшно съхранение е нецелесъобразно. По принцип съхраняването на архивни дела е свързано с непрекъснати нужди от разширяване на площта за архивохранилища, като се има предвид, че в архива на ПГУ годишно постъпват над 1500 дела.
Тези нужди се компенсират отчасти и чрез периодичното освобождаване на хранилищна площ от неценни архивни дела. Изхождайки от гореизложеното, предлагам да бъде създадена със заповед на началника на ПГУ специална експертна комисия при служба „КА“ на ПГУ със задача определянето на оперативна и друга ценност на архивните дела с изтекъл срок на съхранение.“
Документът е съгласуван с първия зам.-началник на ПГУ ген. Георги Манчев и началника на управлението ген. Владимир Тодоров. С резолюция от 9 януари 1990 г. предложението е утвърдено от зам.-вътрешния министър ген. Стоян Савов. В него началникът на архива в разузнаването Радко Тодоров посочва:
„Понастоящем в архива на ПГУ-ДС се съхраняват около 60 000 тома дела, систематизирани по определени класификационни признаци в 11 архивни фонда. Трябва да се отбележи, че не малка част от архивните дела с изтекъл срок на съхранение не представляват оперативна или някаква друга ценност и тяхното по-нататъшно съхранение е нецелесъобразно. По принцип съхраняването на архивни дела е свързано с непрекъснати нужди от разширяване на площта за архивохранилища, като се има предвид, че в архива на ПГУ годишно постъпват над 1500 дела.
Тези нужди се компенсират отчасти и чрез периодичното освобождаване на хранилищна площ от неценни архивни дела. Изхождайки от гореизложеното, предлагам да бъде създадена със заповед на началника на ПГУ специална експертна комисия при служба „КА“ на ПГУ със задача определянето на оперативна и друга ценност на архивните дела с изтекъл срок на съхранение.“
Върху документа началникът на разузнаването ген. Владимир Тодоров е поставил резолюцията: „Лично доложете това на комисията и списък на категорията дела, които трябва да бъдат унищожени“. Предложението е официално регистрирано в ПГУ под №2570 на 2февруари 1990 г. Последният път, когато е назначена такава комисия в разузнаването е през 1974 г. Тогава обаче не се стига до унищожаване на досиета и материалите отново са върнати на съхранение в архива.
Комисиите ОРОН
Прегледът на досиетата и извършването на експертна оценка на делата е поверен на специални служители от ПГУ. За членове на комисията са избрани т. нар. оперативни работници на обществени начала (ОРОН). Те са пенсионирани разузнавачи с дългогодишен стаж в управлението, заемащи длъжности преди пенсионирането си от началник на отдел до зам.-началник на ПГУ. Те се водят на специален щат и се ползват с доверието на ръководството. Групата на ОРОН наброява около 15 души. Тя извършва прегледа на делата в една от залите на школата на управлението.
Богдан Христов, началник на отдел в ПГУ до пенсионирането му през 1987 г., след което работи като ОРОН, посочва:
„Някъде в началото на 1990 г. група ОРОН бяхме извикани при началника на управлението ген. Тодоров и ни беше прочетена заповед, с която ни се възлагаше да прегледаме и оценим архивни дела с оглед на тяхната оперативна и историческа стойност. Работех с група колеги в залата на школата „Христо Ботев“ Делата се носеха от Радко Тодоров (началник на архива, б. а.) и сутрин ги намирахме на масите поставени в кутии пред работните места. Бяха ни раздали тетрадки, в които записвахме номера на делото, установъчни данни, псевдоним ако има такъв, име и накрая оценка. В бележниците вписвахме данните само за делата, които по наша преценка подлежаха на унищожение“.
Иван Албански, ОРОН, зам.-началник на ПГУ, пенсиониран през 1986 г., казва:
„Материалите се донасяха сутрин рано от Радко Тодоров в кутиите, в които са били съхранявани до този момент. Извършвахме прочит на делата и в отделна тетрадка отбелязвахме номера на делото, установъчните данни и коя година лицето е напуснало страната. Аз отбелязвах и от коя година са последните данни. Ако имаше псевдоним, го отбелязвахме и него. Тези дела, които аз прегледах, бяха предимно на лица, които са напуснали страната по незаконен начин, българи и чужденци. Тетрадките накрая бяха взети от Радко Тодоров“.
Спас Велев, ОРОН, зам.-началник на отдел в ПГУ до 1986 г. допълва: „Беше ни казано, че трябва да се прочистят материали от стария архив, не само дела, но и материали. Казаха ни да разчитаме на оперативния ни нюх, по наша преценка“.
Георги Шкутов, ОРОН, бивш секретар на партийния комитет в ПГУ, пенсиониран през 1986 г. уточнява: „Не се подписвахме при получаването или при връщането на делата. Оценката я правехме въз основа на два критерия – има ли делото оперативна или историческа стойност. На делата, които трябваше да се запазят, пишех на корицата резолюция „Да се запази“. На другите дела пишех: „За унищожаване“.
Георги Манчев, първи зам.-началник на ПГУ и началник на Научно-техническото разузнаване, обяснява:
„Със заповед на ген. Владимир Тодоров се назначи комисия, към която беше прикрепена група от експерти. Касаеше се за стари дела с изтекла давност. Подбор на дела за проверка не е правен. Предоставянето на делата на експертната група се извършваше от Радко Тодоров. Председател на комисията бях аз, а членове Радко Тодоров и Ани Калинова от архива.
Комисията имаше задача да осигури организацията по прегледа на делата. Имаше експертна група от около 15 души бивши служители, които се водеха като оперативни работници на обществени начала. Проведоха се няколко заседания на ръководството на ПГУ, в които участваше и Радко Тодоров, за организиране на работата. Критериите за съхранение на делата бяха оперативна и историческа стойност, по тези показатели експертите извършваха оценката.
Имаше тетрадки, в които се вписваше мнението на експертите по делата. Нямаше отделни списъци за унищожаване и съхраняване на делата. На базата на тетрадките се изготвяха протоколи под ръководството на Радко Тодоров в служба „Картотека и архив“. Не зная колко бяха, но бяха натоварени на един закрит камион и закарани в Перник за унищожение“.
Изгаряне на архивите в пещите на МК „Ленин“
Досиетата в ПГУ, определени за унищожаване, са товарени през нощта са откарвани в Перник, където са изгаряни в пещите на металургичния комбинат „Ленин“ (днес „Стомана“-Перник).
„Хиляди дела са унищожени предимно чрез изгаряне. Меленето с машини е било трудоемко и е било невъзможно да се изпълни в кратки срокове, както е указвала заповедта. Имайки предвид член 1-ви на тогавашната конституция за ръководната роля на партията, за това че трябва да има класово-партиен подход, предполагам, че определени длъжностни лица са се опасявали дори от формално разминаване с действащите закони“, заявява прокурорът Валери Първанов.
През 1992 г. той е един от малцината магистрати, които в хода на разследването на унищожаването на разработката срещу писателя Георги Марков се докосва до фактите за цялостната чистка на досиетата в ПГУ.
За един месец всеки ОРОН унищожава между 800 и 1000 дела. При 90 процента от случаите направените от тях предложенията са за унищожаване на прегледаните материали. Някои от ОРОН-те продължават да работят с делата до месец май 1990 г. Грубите изчисления показват, че в разузнаването са изгорени между 10 000 и 20 000 досиета.
Нито едно от ръководствата на наследника на ПГУ – Националната разузнавателна служба обаче не извършва ревизия на архивните фондове, за да установи колко и кои точно досиетата са били подложени на унищожаване. Нито един от президентите след 1990 г. не е нареждал на съответния директор на Националната разузнавателна служба да си направи труда да изясни въпросите около чистката на досиетата в разузнаването.
Когато скандалът за прочистването на архива на ДС гръмва, бившият вътрешен министър ген. Атанас Семерджиев се опитва да обяснява, че акцията за унищожаването на досиетата е предприета с главен мотив да се запазят архивите от посегателства, както в ГДР, където на 15 януари 1990 г. централата на ЩАЗИ е атакувана от протестиращото мнозинство. Тази версия обаче не се потвърждава, защото в ПГУ чистката започва преди събитията в ГДР.
Цялата операция приключва малко преди първите демократични избори през юни 1990 г., когато са съставени формализирани протоколи за унищожените дела. Те са утвърдени от назначения през февруари 1990 г. ген. Румен Тошков, оглавил преименуваното в Национална разузнавателна служба ПГУ.
Мрачните есенни дни и липсата на слънчеви лъчи предразполагат към депресии – това е добре известно. Но и обилната светлина не е непременно благоприятна за здравето. Тя също вреди.
.
.
Колкото важна е слънчевата светлина за живота на земята, толкова важна е тя и за нашата психика. Нека само помислим за дългите зимни дни – сиви, мрачни, тъжни. Колко по-различно става настроението ни, когато насред мрачния есенно-зимен сезон получим като подарък някой слънчев ден!
Мелатонинът е виновен!
От разведряващия ефект на светлината се възползват и психотерапевтите: от години в лечението на депресии се е наложила т.нар. светлинна терапия. Пациентът се излага сутрин няколко минути на обилна светлина. Светлинният източник е съвършено копие на слънчевата светлина и съдържа целия й светлинен спектър. Енергията, която попада върху кожата на пациента при светлинната терапия, предизвиква редица биохимични процеси, които в крайна сметка повишават съдържанието на мелатонин в кръвта.
Мелатонинът регулира обикновено ритъма на будуването и съня. По-голямото количество мелатонин предизвиква чувство на умора. Когато сутрин слънцето изгрява, съдържанието на мелатонин в кръвта спада и ние се събуждаме. При хора, страдащи от депресии, светлинната терапия по сходен начин регулира полезното за здравето съдържание на мелатонин в кръвта.
Но светлината има и тъмни страни за нашата психика: когато сме постоянно изложени на светлина, опасността от депресии също се повишава. Постоянната изкуствена светлина не действа добре на нервите ни – това е известно включително от методи за мъчение от рода на държане на арестантите в помещения без прозорци и при изкуствено осветление.
Балансирано количество мрак и светлина
При опити с лабораторни мишки е доказано, че млекопитаещите са зависими от регулиран цикъл на будуване и сън. При постоянно осветление у опитните мишки се наблюдават признаци на депресия, те стават слабо подвижни и вяли. Оставили им се обаче възможност да се скрият на тъмно, те се оттеглят в тъмното ъгълче на клетката за сън.
Сходно стоят нещата и при хората. Балансираното количество светлина и мрак се отразява най-добре на психиката.
Комуникацията с гаджето е сложно нещо и на нас, мъжете, понякога ни трябва разговорник, за да разберем за какво става дума. Какво казва приятелката ти и какво всъщност има предвид?
