.
На 20 декември, преди 67 години, един български пилот участва в неравна битка. Небето над София е „потъмняло” от американските тежки бомбардировачи B-24 Liberator (по нашему „Освободител”…), „летящите крепости” B-17 и стоте съпровождащи ги изтребителя. Цел е околовръстната железопътна линия и всичко, разположено в близост до нея. Някъде по това време и големият английски държавник и „приятел” на България Уинстън Чърчил е заявил, че София трябва да бъде сравнена със земята и на нейно място да се посадят картофи.
За назидание…
Срещу американската армада се вдигат 56 български изтребителя – 36 от добре въоръжените, но бавни френски „Девоатин” D-520 и 20 от по-новите „Месершмит” Me-109G2. В кабината на една от немските машини е 27-годишният поручик Димитър Списаревски. Роден в Добрич, той в съвсем ранна възраст се налага да напусне родния си край заедно с родителите си. Една от тежките клаузи на Ньойския договор потвърждава румънското владение над Южна Добруджа, а бащата на Списаревски е човек, който не може да се примири с окупатора и да крие идентичността си.
Димитър Списаревски завършва Втора мъжка гимназия в София, след което се записва във Военното училище. Според свидетелства на хора, които са общували с него, Спаича (както са му казвали приятелите му) бил голям родолюбец, но и човек с буен нрав и силно изразено чувство за справедливост. Затова и в биографията на Списаревски има не един и два случая, когато високомерни германци и самозабравили се в любовта си към СССР или Райха нашенци са си получавали заслуженото от пилота заради обидни думи към България. Впрочем, сред „изпатилите си” е и бъдещият член на ЦК Стоян Гюров. Годините минават и т.нар „Символична война”, обявена от Царство България в края на 1941г. се превръща в съвсем истинска… поне във въздуха. Англо-американски бомбардировачи разрушават както инфраструктурни обекти, така и жилищни квартали в по-големите родни градове. Понякога даже от небето се сипят играчки, запалки, цигари и пр., в които има експлозив. Осакатените деца са в най-добрия случай десетки.
Връщаме се обратно на 20 декември 1943г. Българските летци нападат въздушната армада в покрайнините на София. Най-активен в атаките е поручик Списаревски. Въпреки усилията, вражеските машини упорито не искат да падат. Той набелязва един изостанал бомбардировач и открива огън с картечниците и оръдието си по него. „Освободителят” се запалва и пада.
Списаревски се оказва насред американското бомбардировъчно съединение и се насочва към командирската машина. Няма достатъчно муниции, за да я свали, но това не го спира. „Ще се блъснеш и ще свалиш на земята поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тази свещена земя и да я поръси с бомби”, е казал той на един от другите пилоти дни по-рано. Малкият „Месершмит” се врязва в гигантския бомбардировач и двете машини се превръщат в огнено кълбо над Пасарел. Оцелява само един от картечарите на „Освободителя”, които бил изхвърлен от експлозията, а парашутът му се задействал автоматично.
Уви, тази история все още е непозната за мнозина даже в този си съвсем съкратен и непълен вариант. Гореспоменатият шамар срещу бъдещия член на ЦК вероятно си е казал думата, защото дълги години името на Списаревски тъна в забрава, а в последствие се появиха и хора, твърдящи, че летецът е бил „легионер”, „бранник”, участвал е в операции срещу партизаните и какво ли още не. В случая бих се доверил на автора на първото цялостно изследване по темата „Списаревски” Делян Иванов, който не е открил доказателства за подобни „смъртни грехове”.
Идеологията няма чак такова значение, всъщност даже самата война е на заден план. Списаревски е пример за истински патриот, които без грам колебание поставя интересите на мнозинството над своите собствени. Било е война, пилотирал е самолет изтребител – дал е живота си за това 4 600 кг. взривно вещество да не паднат от 6 километра височина върху един български град.
Никой не очаква всички български граждани да изпитват непреодолимо желание да умират за родината си (и дано скоро да не се налага). За сметка на това, надали са нужни свърхчовешки усилия на духа, за да преодолеем своя вечен егоизъм и нихилизъм. Сигурно ми е малко житейският опит, но все пак вярвам, че страната ни е толкова лошо място за живеене, защото с неохота правим всичко, ползите от което излизат извън рамките на панелния ни дом.
Затова служителите се правят, че работят, а шефовете им се правят, че им плащат; затова корупцията е норма, а не престъпление; затова все пускаме бюлетини, без да сме чели дребния шрифт и затова цъкаме тихо с език, когато губим гражданските си права в името на някаква „виртуална” сигурност.
Ако стане чудо и се превърнем от „най-тъжното място на света” (според The Economist) в страна, населена с родолюбиви хора с гражданско съзнание, това неминуемо ще промени и т.нар политическа класа. Така един ден ще видим и български държавници да заемат национално отговорна позиция по някой въпрос (като например Западните покрайнини) без да търсят някакви краткотрайни политически дивиденти.
Впрочем, поздравявам хората, които се сетиха за Списаревски през последните няколко дни. Само за едно не бих се съгласил с тях – нека има паметник на загиналите американски летци в двора на посолството в София. „Мъртвият не ни е враг” е казал Дебелянов и е имал нещо предвид.
Нека, обаче, се появи поне паметна плоча на Спаича (и другите 24 паднали летци) в същия този двор и нека неговият скромен паметник (скрит в периферията на пл. „Народно събрание”) бъде обърнат да гледа към Парламента. За да се подсещат някои хора вътре какво е дал един обикновен войник на страната, която управляват.
Автор: Явор Николов
.
