Кой кого гръмна – или задочният спор между Алексей Петров – Трактора и… българският министър-председател

Veröffentlicht am von
1

.

Едвин Сугарев

Броени часове преди правоверният апелативен съд да потвърди отново грижата си за добруването на престъпния свят и неговите най-расови екземпляри, като доосвободи Алексей Петров и обяви прокуроските версии по разните му обвинения за “разколебани”, въпросният селскостопански механизъм демонстрира беззаветната си вяра в българското правосъдие, като сервира в аванс новата си версия за престъпното минало на Бойко Борисов. Според Трактора българският премиер бил имал пръст в не докрай успешния атентат срещу него през август 2002 г., в който той оцеля само благодарение на бързата реакция на своите бодигардове, които – както по-късно се оказа – били действащи барети, охраняващи бившия си колега със служебното си оръжие.

Не стана ясно на какво по-точно се базира това обвинение. Обяснението за тази обичайна и достойна за уважение лаконичност бе следното: “Аз съм отговорен и лоялен гражданин и затова досега не съм оповестил версии, а съмненията ми почиват на данни”. След много увъртания Тракторът все пак посочи и “данните”: двамата били имали “противоположни идеи” за това кой да оглави службата за борба с организираната престъпност.

Какви идеи е имал Бойко Борисов не знам, но пък какви идеи имаше Алексей Петров по въпроса, беше известно още тогава. Те бяха прости, естествени и граждански отговорни: НСБОП да бъде оглавена от самия него. Днес подобна перспектива звучи като виц, но тогава тя бе лансирана на от друг, а от главния прокурор на републиката – и подкрепена от тогавашния шеф на баретите.

По този начин благочестивият синдикат, състоящ се от приятелската троица на Алексей Петров, Никола Филчев и Филко Славов, би имал шанса да положи ръка върху целокупните структури за сигурност на българската държава. Сталинисткият терор, наложен от Филчев в прокуратурата, им гарантираше пълно подчинение на съдебната система и следствието (за разлика от днес, тогава съдиите не смееха много-много да възразяват на прокурорите; Нели Куцкова беше едно от много редките изключения; за следователите пък да не говорим).

Никой в престъпния свят не би казал тогава и една лоша дума за фамозния главен прокурор, както твърдеше между впрочем самият той – и как би могъл да каже, след като се знаеше, че това би го изправило срещу бившите барети на Алексей Петров. С тях големите босове все пак биха могли да се справят, но не си го и помисляха, тъй като всеки знаеше, че зад “бившите” стоят настоящите такива, които Филко Славов разпределяше по задачи, нямащи нищо общо с националната сигурност (охраната на Трактора, а и на много други престъпни босове, беше една от тях).

Ръководеното от министър Петканов вътрешно ведомство често бе използвано като база за логистична подкрепа по делата на въпросния триумвират Някак доста бързо се забравя, че подслушването не е от днес и вчера; че тази добра традиция почва с аферите “Гном” и “Моряк”, в които се слушаха на поразия и политици, и журналисти – и че преди в. “Галерия” имаше в. “Труд”, който печаташе подбрани пасажи от въпросните СРС-та – в полза именно на Филчев и компания.

В НСС троицата имаше предан и изпълнителен “свой човек” – в лицето на Николай Начев, който по-сетне завеждаше компроматните архиви на Трактора – и в крайна сметка бе сред арестуваните при акцията “Октопод”. Ако успееха да положат ръка и върху НСБОП, биха имали в ръцете си всички структури за сигурност – което би било и най-успешното потвърждение на стария лаф, че ако във всички държави има мафия, в България мафията си има държава.

Този атентат наистина извади Алексей Петров от играта за достатъчно дълго време, тъй че България се лиши от удоволствието да види как мафията се бори срещу себе си. Това обаче не е заслуга на Бойко Борисов, както иска да ни внуши бившата барета и днешен кандидат-президент, очевидно засегнат от намека за собствената си съпричастност към атентата срещу Цветелина Бориславова през 1997 г. В спора си кой кого и защо е гръмнал, двамата мъже забравят някои подробности, които не е зле да бъдат припомнени – особено на фона на страдащата от удобна амнезия българска преса.

Този атентат предизвика дълбоки сърдечни вълнения сред някои магистратски и политически среди. Почти като виц се разказваше историята за това как в полунощ телефонът на Иван Григоров, тогава председател на ВКС, тревожно зазвънял. Обадил се разтърсен от искрени сълзи и хлипания мъж, който споделил потресено: “Гръмнаха Алексей…” Бил не друг, а главният прокурор на републиката Никола Филчев.

Не знам дали тази история е истинска или измислена. Във всеки случай ми звучи доста достоверно на фона на настъпилата суматоха. Пак по това време, насред горещия август, Надежда Михайлова свика извънредно заседание на Националния изпълнителен съвет на СДС. Поводът беше именно този атентат, а нейната загриженост за случилото се с днешния й конкурент за президентския пост бе отнесена впоследствие до най-високата възможна инстанция – до Георги Първанов. Където със сигурност е срещнала разбиране.

Главният прокурор Никола Филчев взе делото за този неуспял атентат на личен отчет – на каквато чест не се е радвало, струва ми се, нито едно от десетките дела за поръчкови убийства по време на неговия мандат. Оттам нататък всичко поема във форсиран ритъм: проведени са специални срещи на Филчев и свитата наблюдаващи прокурори с тогавашния главен секретар на МВР (и днешен премиер) Бойко Борисов отгносно оперативните действия по залавяне на престъпниците. Самият Бойко Борисов е първото официално лице, което посещава раненият Алексей Петров в болницата и разговаря с него. Можем да предположим, че разговорът им е бил приятелски, непринуден и продуктивен (въпреки атентата срещу Цветелина Бориславова).

Резултатите не закъсняват. Дни след атентата са арестувани евентуалните заподозрени – и са медийно обозначени със страховитото прозвище “фабрика за убийства”. Става дума за шестима бивши барети, водени от Николай Добрев, известен като “бай Добри”, и още неколцина свързани с тях лица. На специална пресконференция зам.-директорът на НСБОП полк. Венелин Великов тогава обвинява арестуваните в атентатите срещу Алексей Петров и Димитър Джамов, и характеризира дейността им по следния начин: “Тази организирана престъпна структура е осъществявала поръчкови убийства, отвличания, взривявания, рекет и най-разнообразни форми на терористични прояви.” Относно евентуалния поръчител обаче полковникът е пределно лаконичен: “Който е плащал, за него са работили.” Дни по-късно ще избухне истинският скандал – когато се разбере името на един от тези, които са им плащали.

Паралелно с арестите се извършват и към двайсетина обиска в цялата страна – като резултатите от тях наистина се оказват съответни на сътвореното от прокуратурата и подето от Бойко Борисов прозвище. Открити са: два автомата „Щайер“ и „Калашников“, пистолети „Скорпион“ и „Астра“, 50 кг взривни вещества и 30 ръчни гранати, два гранатомета, две самоделни взривни устройства с часовников механизъм, капсулдетонатори, 9 бутилки коктейл „Молотов“, два снайпера с оптика и заглушител и две самоделни пушки, също с оптика и заглушител.

Самият арест и операциите по издирването на баретите от фабриката за убийства се провеждат от техните все още действующи събратя. В операцията по залавянето им участва както самият Филко Славов, така и довереният на Филчев и Трактора зам.шеф на НСС Николай Начев. Инструктажът, даден на баретите, който трябва да щракнат белезниците на бай Добри и компания, е повече от странен: наредено им е при най-малкото подозрително движение да стрелят на месо, защото ставало дума за много опасни престъпници. Баретите обаче отказват да се подчинят: те просто звънват на вратата на бай Добри и му обясняват по човешки с каква мисия са натоварени, след което прибират арестуваните без никакви проблеми.

Цялата тази операция обаче се проваля с гръм и трясък. Оказва се, че откритото оръжие не е използвано в атентата срещу Алексей Петров – и че няма никакви доказателства за съпричастността на арестуваните към този атентат. Тъй че “фабриката за убийства” е пусната де си върви по живо и по здраво – като остават подсъдими само за незаконно притежаване на оръжие (а самият бай Добри – и за бруталния шамар, който пътьом отвъртя на съдебната репортерка Канна Рачева – в коридорите на самата съдебна палата).

Дали обаче това оправдаване е реално или просто е наложено от някакви неизвестни външни обстоятелства? От пръв поглед можем да видим едно – ако съдът вярва в невинността на бай Добри и компания, самият потърпевш май не мисли така. Провалът на тази твърде шумна и показна акция не се разминава без последствия – нито пък подозренията към групата барети. В един момент Бойко Борисов засяга един от най-могъщите тогава олигарси: Васил Божков – Черепа – като дава гласност на пикантната подробност, че баретите от “фабриката за убийства” са били известно време и негови служители – като част от многобройната му охрана. Черепът не му остава длъжен – и отговорът му е достатъчно гневен, за да стане ясно, че този прецедент няма да бъде оставен без последствия.

Можем само да гадаем какви биха били те – като се имат предвид твърде близките отношения на Черепа с тогавашния премиер Симеон Сакскобургготски. Очевидно сериозни, след като с функциите на помирител между двамата се намесва главният редактор на “Труд” Тошо Тошев, известен също и като “Бор”. Той кани Бойко Борисов и Черепа в кабинета си – и в крайна сметка успява да смекчи гнева на олигарха; Бойко Борисов пък публично смекчава тона, с който говори по случая. Неговият коментар за тази среща е следният: “Главният редактор на в. „Труд“ ни покани при него. В. „Труд“ е уважавана от мен медия, г-н Тошев е уважаван от мен човек, и аз не можеше да му откажа да отида на тази среща.”

Делото за притежавания незаконно ареснал на фабриката за убийства – както можете и сами да се досетите – още не е приключило. Изфирясалото обвинение за атентата срещу Трактора обаче не остава без последствия за мнимите атентатори. През април 2004 г. е извършен атентат срещу бай Добри, при който той е тежко ранен. И до днес няма отговор кой и защо е гърмял по бившия командос, специалист по взривовете и някогашен партньор, но и конкурент на Алексей Петров (той е стопанисвал заведението “Дева-Спартак” в комплекса на Трактора, но в един момент е бил пропъден от него).

Извън тази “фабрика за убийства” обаче, към чието арестуване Бойко Борисов има много сериозно и – бих казал – страстно отношение, има друг един казус, който свързва атентата срещу Алексей Петров с разчистване на сметки в престъпния свят. Според разследване на в. “Уикенд” един от арестуваните килъри по една следваща – вече трета поред – “фабрика за убийства”, е пропял пред ченгетата, опитвайки се да облекчи доста тежкото си положение на организатор на поръчкови убийства. Става дума за Васил Костов – известен също като Васко Кеца. По неговите думи Алексей Петров е “поръчан” от Слободан Драшкович – Кардинал, кум на прочутия сръбски гангстер Сретан Йосич.

Два месеца преди атентата срещу Трактора, на 20 юни 2002 г.,  Сретан Йосич е арестуван в София при акция, ръководена лично от Бойко Борисов. Именно поради това Слободан Драшкович пристига спешно в нашата столица и търси контакти с престъпния свят, за да осигури неговото освобождаване. Естествено – помощ е потърсена първо от Милчо Бонев – бай Миле, чиито делови контакти със сръбската наркомафия са добре известни. По същото това време Васко Кеца е шеф на неговата охрана, така че със сигурност познава събитията от първа ръка.

Бай Миле поема ангажимент да ангажира с този специален случай Алексей Петров и Никола Филчев – като иска за посредничеството си 500 000 долара, а цената на главния прокурор и неговия Трактор е оценена по достойнство – на 2 000 000 долара.

Парите са дадени, но услугата не е изпълнена. Първоначалният план е предвиждал Филчев просто да разпореди пускането на Амстердамеца – само че този път главният прокурор здравата се е уплашил – и дори опитите на Алексей Петров и Филко Славов не са могли да му повлияят. Затова се предприема странната операция по преместването на Сретен Йосич от Софийския централен затвор в ареста на Транспортна полиция, мотивирана с плитко скроена легенда за подготвяне на бягство от СЦЗ. (Между впрочем подобно бягство оттам е практически невъзможно.)

Идеята е в хода на преместването Сретен Йосич да бъде подменен с друг човек, а след това да се инсцентира престрелка, в която въпросния друг човечец да бъде убит “при опит за бягство”. Операцията е предприета по пряка нареждане на ВКП – само че по заповед на началника на затвора (който провежда за целта и спешен разговор с тогавашния министър на правосъдието Антон Станков), от арестанта са взети всички възможни идентификации – включително биологичен материал. Това проваля цялата операция – и в крайна сметка Сретен Йосич е екстрадиран в Холандия, откъдето след кратък престой в затвора е изискан от сръбското правосъдие и след това – освободен.

Междувременно обаче само седмица след като заминава за там, екстрадиран при изключителни мерки за сигурност, влиза в действие наказателната операция на сърбите срещу неизпълнилите ангажимента за неговото освобождаване. Слободан Джуркович поръчва убийството на Алексей Петров, като плаща за него 500 000 долара. Посредник е Красимир Станчев – Легионера, също гард от охраната на бай Миле. Изпълнител се оказва друг един байчо – бай Добри, който организира стрелбата заедно с още две бивши барети – Огнян Митков – Акулата и Димитър Димитров – Пелтека. Повишената бойна готовност на гардовете на Трактора обаче, както и на първо място – добрата му бронежилетка (два от изстрелите го уцелват в областта на сърцето), провалят този добре замислен атентат.

Това е в най-общи линии версията на Васко Кеца, един от арестуваните по операция “Килърите”, разказана от него пред следователите – според разследването на “Уикенд”. Разбира се, на гангстери и жълти вестници не може да се вярва безусловно – и ако се спирам на тази версия, то причината за тове е една: познавам я много добре – и то точно в този й вид, от много години по-рано – именно от въпросната 2002 г. Разказа ми я покойният прокурор Николай Колев; по-късно чух потвърждания за нея и от други хора, които ще се въздържа да назова, тъй като са още живи и се надявам да останат такива. Що се отнася до начина, по който баретите са дошли със заповед от ВКП да изведат Сретен Йосич – и то вечерта, след работно време, в което според вътрешните правила на СЦЗ никой затворник не може да бъде извеждан по никакъв повод – това ми е известно от разговора ми с бившия министър Антон Станков – от когото тогавашният шеф на затвора е поискал разпореждания за това как да постъпи.

Има обаче и още едно обстоятелство, което косвено потвърждава разказа на Васко Кеца. Става дума за един особен тип реакция на хора от престъпния свят, които се опитват да се измъкнат от обвинения в дадено престъпление – каквато реакция е много характерна именно за Алексей Петров. Те просто прехвърлят извършеното от тях престъпление на чужд гръб – и го правят публично, най-често с помощта на продажни медии и подставени свидетели. Така казусът със Сретен Йосич бе прехвърлен в сметките на не друг, а тъкмо на Николай Колев – и версиите за това се разпространяваха от видни негови противници – като някогашния шеф на военна прокуратура Лилко Йоцов например. И цялата тази история се разпространяваше въпреки очевидния факт, че Николай Колев, бидейки смъртен враг на Филчев, е последният човек, който би имал възможност да осъществи подобен тип контакти – и с който сърбите биха седнали да преговарят за подобна услуга.

Заедно с него в тази добре организирана мълва бе обвинен и Владимир Димов – бивш психолог на баретите, убит само ден след разстрела на Николай Колев на 28 декември 2002 г. Димов помагаше на Колев в разследвания, свързани с баретите – включително и в тези свързани с далаверите на Алексей Петров и Филко Славов в Кремиковци. Очевидно в тези си усилия двамата са попаднали на данни, които са стрували живота им. Предимството от пускането на тази мълва е очевидно – освен всичко друго убийството им лесно може да бъде вписано в сметките на сръбската мафия.

В действителност Николай Колев е убит именно заради дързостта да бъде опонент на Филчев – и да се окаже най-сериозния му противник в средите на магистратите. Физическите му убийци са приближени на Алексей Петров бивши барети – Гълъбин Георгиев и Киро Дългия. Това се знае много добре – и се знае от много хора – включително и от офицерите, работели някога по това дело. Само че делото е смачкано, а данните и доказателствата по него – заметени под миндера. Толкова по въпроса за това кой кого и за какво е гръмнал – особено когато участник в този диалог е отговорният и лоялен гражданин, видния бизнесмен, председателят на ССИ, достойният офицер от ДС, евентуалният бъдещ президент на България Алексей Петров – Трактора.

http://www.svobodata.com/

Костов не разбрал, че външният ни дълг расте

Veröffentlicht am von
9

.

От всички наши политици пръв станал доктор (по онова време – кандидат на науките) Иван Костов. Бъдещият Командир на сините има две висши образования – икономика в УНСС и математика в Софийския университет.Той защитава дисертация още през 1984 г. Тя била на тема „Икономическият растеж: Структура и фактори в производствената сфера“. Трудът му бил предложен от катедра „Политическа икономия“ на Техническия университет в София, където по онова време Костов бил главен асистент. Научен консултант му е бил проф. Ал. Алексиев, ръководител на катедрата, която е закрита преди 18 г. Проф. Алексиев, също като своята наука, вече не е между живите.По онова време, за да се защити дисертация, бяха необходими няколко задължителни условия. Първо трябва да се обясни колко важна е темата, после тя да се обоснове с помощта на партийните догми и класиците на марксизма, а накрая да се посочи оригиналният научен принос на дисертанта.И в трите отношения Костов е безупречен. Анализът на икономическия растеж е направен „съгласно принципите на Марксовата диалектико-материалистическа логика“. Той критикува „буржоазната икономическа мисъл“ от позицията на „позитивната теория за икономическия растеж при социализма“. Според Костов „на буржоазните автори“ се приписвали „постановки и модели, създадени още през 20-те години в Съветския съюз“.

Сред критикуваните от Костов са световноизвестни икономисти като унгареца Николас Калдор, който става професор в Кеймбридж и за трудовете си през 1974 г. получава от английската кралица благородническа титла, а също и американеца Робърт Солоу, преподавател в Масачузетския технологичен институт.

По ирония на съдбата 3 г. след защитата на Костов, през 1987 г., Солоу получава Нобеловата награда за икономика.

Костов се обявява за последовател на съветския учен А. Анишкин.

Дисертацията е от 197 страници и се състои от увод, три глави и заключение плюс три приложения. Авторефератът е от 27 страници. В него Иван Костов говори за себе си в първо лице множествено число: „провеждаме“, „посочваме“, „извеждаме“, „показваме“ и т.н. Използваната литература е от 105 заглавия, всички на български и на руски. От тях първите шест са съчинения на Маркс и Енгелс, после четири на Ленин и пет на Тодор Живков, а една публикация е на самия Иван Костов в списание „Икономическа мисъл“.

В дисертацията си Костов изчислява средните темпове на растеж в България от 1960 до 1982 г.

В момент, когато външният дълг на България главоломно расте, Костов твърди: „Благодарение на активната вътрешна и външна политика на партията нашето стопанство успява да се адаптира към влошаващите се условия на външноикономически обмен. Вследствие на посочените постижения на структурното преустройство нашата страна не позволи да нарасне външната й задлъжнялост, особено към високоразвитите капиталистически страни.“

Това е писано през 1984 г. Според сайта на Световната банка тогава външният дълг на България е 2,58 милиарда долара. Само две години по-рано той е бил двойно по-малък – 1,31 милиарда. Всъщност през този период родната икономика се крепи само благодарение на реекспорта на съветски нефт, който Брежнев ни дава на ниски цени.

След смъртта му през 1982 г. обаче Живков не успява да измоли същото от неговите наследници. През 1986 г. външният ни дълг вече достига почти шест милиарда долара и нараства с по един годишно до краха на тоталитарната система.

Всъщност още в началото на дисертацията си Костов признава, че икономическият растеж е много ограничен заради „неколкократното повишаване цените на топливно-енергетичните ресурси“. После обаче той въвежда критерии за измерване на растежа, които показват колко добре и правилно се развива социалистическа България: „Всичко това дава основание според втория критерий качеството на растежа да бъде оценено високо.“ Същото е и според третия… И т.н.

По-нататък дисертантът критикува колегите си, които са по-скептични.

Тъй като те дотогава не ползвали критериите на Командира, „… не се осветляват пълно всички достижения на партийната икономическа политика. Голяма част от тях остават неизвестни за широката публика и за неспециалистите.“

Дисертацията е изпъстрена с формули, понятни само на икономистите. Те трябва да кажат има ли някаква научна стойност дисертацията на Иван Костов днес. Но този въпрос стои за цялата научна продукция от времето на соца. За отбелязване е, че докато беше премиер, на сайта на правителството изобщо не се споменаваше, че Командира има научна степен „доктор“.

В соцнауката кипял безсмислен труд

Научните степени някога имаха материално изражение, което се състоеше в малки добавки към заплатата. Това вероятно е мотивирало част от дисертантите. По онова време нямаше принтери, а всички размножителни и печатни машини бяха под най-строг контрол. Затова дисертациите се пишеха на машина с индиго в максимум три екземпляра, които после се подвързваха и надписваха ръчно от книговезци за луди пари.

От трите тома един обикновено оставаше у дисертанта, а другите два след защитата се предаваха от Висшата атестационна комисия (ВАК) в хранилищата. В началото на поредицата обясних къде са тези хранилища днес – в село Чуковезер, Софийско, и в село Мещица, Пернишко.

Попитах в Централната библиотека на БАН колко често се появява някой, който иска да иде дотам за някой научен труд. Отговорът беше: „Веднъж на 2-3 месеца.“ Това прави 4 до 6 души годишно. За тази година аз бях вторият, посетил „хранилището“. (Тук не се броят мишките.)

От четиримата доктори – президент и трима премиери, само дисертацията на Георги Първанов е била издадена в книга, така че с нея да се запознаят по-широк кръг специалисти. Аз бях първият читател на трудовете на Костов, Станишев и Борисов от 15-20 години насам. В томчето на Станишев имаше даже слепени страници. Което показва, че в нашите научни среди в миналото е кипял безсмислен труд. А дали сега нещо се е променило – нека кажат самите учени.

КРУМ БЛАГОВ

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=772177

Академията на царя била суворовско училище

Veröffentlicht am von
4

.

За да описваш живота на цар, трябва да имаш познания на историк и въображение на писател. Само така ще можеш да съчетаеш истината с измислицата в едно неразривно цяло. Отлично творение в този жанр е официалната биография на Симеон Сакскобургготски в сайта му http://www.kingsimeon.bg/.

Тя хем е пространна, хем дава смътна представа за някои периоди от живота на нашия цар и бивш премиер. От нея така и не става ясно какво образование е получил той, въпреки че са изброени няколко колежи и академии, в които е „учил“ или „следвал“.

Симеон Втори е изгонен от България заедно с майка си и сестра си след референдума „Република или монархия“ през 1946 г., когато е бил на 9 г. Въпреки това, за разлика от баща си цар Борис ІІІ и чичо си княз Кирил, той не е посещавал български училища. Няма човек, който да е казал: „Аз бях негов съученик!“

Причината може би е, че малолетният цар става на 7 г. през 1944-а и е трябвало да тръгне да учи няколко дни след 9 септември, когато вероятно поради политическата обстановка е бил нежелан във всички училища на царството. Затова остава тайна кои са били наставниците, които са го научили на четмо и писмо. Първото училище, което се споменава в неговата Интернет страница, е прочутият Виктория колидж в Египет. Той е в Александрия.

Това е средно училище, но майка му царица Йоанна иска да се върне в Европа и пише писма до няколко правителства. От Франция не получава отговор, но през юли 1951 г. испанският диктатор Франко й предлага не само убежище, но и дипломатически паспорт. Семейството се мести в Мадрид. Затова Симеон не успява да завърши средно образование в прочутия александрийски колеж.

В испанската столица според собствения му сайт Симеон „завършва Френския лицей“, после „следва право и политически науки“. Тези брилянтни дипломатически формулировки се нуждаят от разяснения. Името „лицей“ идва от градина в древна Атина, където преподавал Аристотел. Френският лицей в Мадрид като всички други училища с това име от древността до наши дни е елитна гимназия.

Според речника на чуждите думи лицей „във Франция и други страни е общообразователно средно учебно заведение“. Следователно Симеон би трябвало да има диплома за средно образование – макар че никой не я е виждал. За цар и за премиер не се иска образователен ценз.

Историята и сайтът мълчат по въпроса кога точно царят е завършил лицея, а също кога е следвал. В Мадрид има много университети и е невъзможно да бъдат запитани всички. Но в царската интернет страница изобщо не се твърди, че Симеон има висше образование. Там елегантно е казано: „През периода 1958- 1959 г. той е курсант в авторитетната военна академия „Вали фордж“ в САЩ.* Там става известен още като кадет Рилски.

Завършва с чин младши лейтенант.“ Човек остава с впечатлението, че „Вали фордж“ е нещо като „Уест пойнт“, където се обучава военният елит на САЩ, или като Генералщабната академия в Москва. Намекът на талантливия биограф е, че Симеон Втори, като своя предшественик Симеон Велики се е подготвял за пълководец.

„Вали фордж“ се намира в град Уейн, щата Пенсилвания, и има две образователни степени – академия и колеж. Академията е гимназия, в която се приемат ученици от 7-и до 12-и клас. В нея се набляга на физическото възпитание и дисциплината. Всъщност „Вали фордж“ е нещо като съветските суворовски училища, създадени през 1943 г.

В тях отначало се приемали момчета от 10-годишна възраст. В процеса на 7-годишното обучение целта била те да станат пределно дисциплинирани – подходящ материал за висшите сталински военни училища. Суворовец е и бившият български държавен глава Петър Младенов. По-късно обаче този модел е преразгледан и макар в Русия още да има суворовски училища, те вече приличат повече на специализирани гимназии, защото в тях се приемат момчета на минимум 13 г. също като във „Вали фордж“.

От 1935 г. в академията в Пенсилвания е открит и двегодишен колеж. В него желаещите кадети могат да минат курс за запасни офицери и да излязат със звание младши (втори) лейтенант от резерва. Това им дава право да продължат да учат във висшите военни училища на Щатите безплатно.

Според сайта на колежа от завършилите през миналата година 52-ма кадети 1 е постъпил в армията, един във флота, а останалите са продължили в университети или равностойните им 4-годишни колежи. Тъй като курсът на колежа е двегодишен, „Вали фордж“ не дава степен бакалавър.

Какво е завършил царят – академията или колежа? Тук биографът отново е проявил своя талант да не казва нищо конкретно. От една страна, курсът на Симеон бил едногодишен, а от друга – излязъл с чин младши лейтенант. От коя армия? Според сайта на академията се произвеждат в звание само американски граждани. Освен това има един едногодишен курс – подготвителен клас между академията и колежа.

Не е ясно също кога е бил там Симеон. Ако се вярва на сайта му – през 1958-1959 г. В страницата на академията в интернет обаче е посочена като година на завършването на кадет Рилски 1960-а. Че това е вярно, свидетелства и една публикация във в. „Сънди стар“, излизащ във Вашингтон, на 1 май 1960 г. В нея има снимки от „Вали фордж“, където според вестника на българския цар е разрешено да ползва услугите на адютант – полковник от царската армия.

В спомените на царица Йоанна Симеон дава друга версия: „В академията като курсант никой не знаеше кой съм, пък и никой не ме забелязваше, тъй като бях младеж като всички останали… Не след дълго и местните вестници разбраха, че съм пристигнал Истинското публично съобщение обаче бе направено след 10 месеца, в края на курса…“

Интересна история – царят бил като всички други кадети, само дето вестниците публикували репортажи за него със снимки и имал за адютант полковник. Но началниците и съучениците му го смятали за съвсем обикновена личност.

Селинджър прописал във Вали фордж

Във „Вали фордж“ се гордеят с именитите си възпитаници. Затова кадет Рилски е в почетната книга на академията, но не като цар, а като премиер на България.

Училището е основано през 1928 г. от ген. Милтън Бейкър, който измислил девиза: „Дайте ни вашите момчета. Ние ще ви ги върнем мъже!“ Там се набляга на физическото възпитание и дисциплината, но в сайта на академията се признава, че „малък процент от нашите кадри отиват в армията… не подготвянето на войници е нашата цел“.

В почетната книга на „Вали фордж“ има и един писател, известен в целия свят -Джеръм Дейвид Селинджър. Авторът на „Спасителят в ръжта“, който умря в началото на миналата година на 91 г., е завършил средно образование във „Вали фордж“ през 1936 г. В академията Селинджър дори написал първите си разкази нощем, като си светел с фенерче, скрито под завивката.

Директор на „Вали фордж“ сега е полковник Дейвид Грей. Пратих на мейла му молба за подробности относно следването на кадет Рилски в академията. Все още чакам отговор. Кой знае – това може и да са военни тайни.

КРУМ БЛАГОВ

Следващия път четете: Дисертацията на Иван Костов

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=770556

*) За всеки, който има елементарни военни познания веднага става ясно, че военната школа на Симеон се равнява на нашата  школа за запасни офицери (ШЗО), на времето в Плевен и беше един вид по квалифицирана военна служба, но в никакъв случай не и  повече от това. От Плевен „фазаните“ (така ни иронизираха другите редови войници),  след като се уволняваха, получаваха званието младши лейтенант от запаса – точно което и Симо Ментата е получил в САЩ.

Да се сравнява въобще подобна военна служба с „Уест пойнт“ е направо гротескно и показва нулеви военни познания. Явно на автора, там не му е силата.

Смея горното да твърдя, защото аз самия, като войник съм бил в Плевен и по една ирония на съдбата съм обучаван също, като Симо Ментата, за минохвъргач. Уволних се, като младши лейтенант от запаса (друг е въпроса, че запас никога не съм ходил, защото избягах от страната…).

Станишев е спец по бюрокрацията

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Бившият премиер Сергей Станишев е може би единственият дипломиран специалист по бюрокрация в България. Наистина не по българска, а по руска, но челният опит на Дядо Иван беше успешно присаден на българска земя по време на четиригодишното управление на тройната коалиция. Дисертацията на Станишев е писана на руски, който всъщност е матерният му език. Както е известно, бившият премиер е роден в Украйна. Тъй като до средата на 90-те години е бил руски гражданин, той завършва история в Московския държавен университет “Ломоносов“ (с отличие, както пише в сайта на правителството по онова време).

Стоян Мавродиев от ГЕРБ твърди, че дипломната му работа била на тема „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия“. Сигурно е, че през 1994 г. Станишев защитава пак там дисертация на тема „Система за издигане на висшите държавни сановници в Русия и нейната трансформация през втората половина на ХIХ век“. Научен ръководител му е бил кин доц. А. П. Шевирев, а опоненти – С. В. Мироненко и А. Ю. Полунов.

С това Станишев става кандидат на историческите науки, което по днешната класификация е равно на доктор (но не на историческите науки!). В правителствения сайт по времето, когато той беше премиер, Станишев беше описан скромно като “доктор по история“. Заблуждаваща игра на думи, която само запознатите с академичните звания можеха да разберат.

В дисертацията се изследва руската бюрокрация от царско време. В царска Русия още от времето на Петър Първи за чиновниците са въведени степени, подобни на званията във войската – таен съветник, действителен статски съветник и т.н.

Получаването на някаква степен е било задължително за заемането на определени длъжности. Както командирът на полк трябва да е полковник или поне подполковник, така и съдията или губернаторът в Русия е трябвало да има съответната степен.

Чиновниците растели в йерархията също като офицерите, но не с еднакво темпо. Едни достигали следващия ранг бързо, други чакали дълги години – според благоволението на по-висшите чинове.

Изводите на Станишев звучат учудващо съвременно, което означава, че чиновниците навсякъде са еднакви и за тези 150 г. не са се променили много. Едно от заключенията му например е, че системата на издигане на чиновниците в Русия водела до некомпетентност на управлението. И аспирантът разказва един анекдот. Когато княз Меншиков бил назначен за морски министър, П. Чаадаев се учудил: “Мисля, че вие никога не сте управлявали дори лодка.“

Това обаче не попречи на Станишев като премиер да прилага познатия му руски опит. Някои от министрите и заместник-министрите в неговото правителство нямаха никакъв опит в съответната област. Върхът беше пращането на Феим Чаушев за заместник на министъра на външните работи Ивайло Калфин. Както се оказа после, никой даже не беше проверил личната карта на Чаушев и той се оказа с двойна самоличност.

Друг подобен паралел може да се направи с ордените. В царска Русия в средата на ХIХ век имало осем, някои от които разделени на степени. Независимо от това, че те не носели никакви материални облаги, им се придавало огромно значение. Император Александър III бил недоволен от тази система и смятал да я промени. “Искам наградите непременно да се дават за добра служба, а не за това, че човек е преживял няколко години“, казал той. Императорът обаче не успял да победи системата до смъртта си през 1894 г.

120 г. по-късно Станишев приложи руския опит у нас. Ако се разгледат предложенията за награждаване с ордени, подписани от самия него, ще се види, че повечето от тях са по повод на кръгли годишнини, т. е. българските ордени станаха нещо като бонбони за рождения ден на юбилярите.

Втората глава на дисертацията се казва “Как да станеш сановник“. В нея се описват биографиите на петима висши руски чиновници, направили блестяща кариера в царско време. Една от тези истории се казва “Куломзин – силата на канцеларията“. Там Станишев дава многобройни примери как началниците на кабинети са правили после политическа кариера.

Но като премиер и той даде огромна власт на своите съветници Росен Карадимов и Азер Меликов. В едно свое интервю след изборите миналата година Весела Лечева даже каза, че Карадимов е управлявал държавата вместо премиера.

Но докато бившият комсомолец се появи в политиката още през 1990 г. и все пак има някакъв ръководен опит, Меликов беше доведен от Станишев от международния отдел на БСП, който премиерът някога оглавяваше.

Меликов се прочу със сайта boykostov.org, който регистрира преди изборите. Неговото мото беше „Ако гласуваш за Бойко, избираш Костов“. Като повечето компромати обаче и този даде бумерангов ефект.

Както цялата дисертация, така и отделните й глави са снабдени с мото от Козма Прутков.

Трудът е от 213 страници плюс няколко приложения – диаграми, показващи зависимостта между кариерата, ордените и званията на чиновниците. Станишев е използвал шест архива, осем справочника, 31 дневника и други спомени, 10 публицистични заглавия, 19 книги, издадени преди 1917 г., и 39, издадени след това. От тях 35 са на руски и 4 на английски език, който бившият премиер наистина владее.

И Станишев, като Бойко Борисов, използвал компютри, или по-точно електронноизчислителни машини, за да обработи събраната информация. “Въз основа на масови източници са създадени три бази данни“, пише в автореферата.Той е отпечатан в сто екземпляра.

Интересът към дисертацията на бившия премиер обаче изглежда нулев, въпреки че тя е на разположение в Централната научно-техническа библиотека в София. В тома намерих слепени страници, от което съдя, че съм първият й читател.

Сайтът му изчезна

Oсвен докторската си дисертация Станишев винаги е подчертавал своята специализация по международни отношения в Лондон скуул ъф икономикс през 1999-2000 г. В сайта на английския университет той е споменат като един от известните специализанти. Има даже снимка от лекцията, която той изнася там на 8 февруари 2007 г. Дисертация там обаче бившият премиер не е защитавал.

И във фейсбук Станишев не е пропуснал да спомене, че е доктор от университета “Ломоносов“. Профилът му там е станал средище на партийно строителство и критики срещу управляващите от ГЕРБ. Симпатизанти на социалистическата партия качват там стихове против Бойко Борисов.

За разлика от Лондон в Москва като че не се гордеят много с него, защото в сайта на университета “Ломоносов“ не могат да се открият никакви данни за Сергей Дмитриевич.

Страницата на Станишев www.stanishev.bg, която беше представена на 20 май 2009 г., месец преди парламентарните избори, също вече не съществува. При търсене на такава фамилия човек попада на страницата на оператора на “Стъклен дом“ Александър Станишев – www.stanishev.com

Следва: Академията на царя била Суворовско училище

КРУМ БЛАГОВ

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=764602

Първанов кривна от партийната линия през 1987 г.

Veröffentlicht am von
1

.

Президентът Георги Първанов е безспорен първенец сред нашите политици по академични постижения. Той е не един, а четири пъти доктор. Получил е три почетни титли от университетите в Баку, Ереван и Прешов. Но най-напред, през 1987 г., е защитил дисертация у нас. Тя прашасваше от 20 години в същата стая, в която бе и дисертацията на премиера Борисов – в изоставеното училище на драгоманското село Чуковезер.

Дисертацията на Първанов е и най-дебелата – 248 страници. Темата й е “Димитър Благоев и българският национален въпрос (1879-1917 г.)”. Тя се състои от предговор, три глави и заключение. Авторефератът е от 30 страници. Интересното е, че в него Първанов говори за себе си в трето лице.

Днешният ни президент не е имал ръководител, спомня си проф. Татяна Колева, която е била рецензент на дисертацията. Той е бил научен сътрудник в отдел “БКП в условията на капитализма“ на несъществуващия вече Институт по история на компартията и същевременно аспирант на самостоятелна подготовка.

Дисертацията е защитена през 1987 г. пред Специализирания научен съвет по нова и най-нова история при ВАК. Проф. Колева обаче не е сигурна дали може да намери рецензията си и няма спомен за самата защита.

На 81 години тя продължава да работи активно по своята специалност. Заедно с други бивши комунистически величия като Александър Лилов и Григор Стоичков е член на международната фондация “Георги Димитров” и е била председател на конференция за 85-годишнината на Септемврийското въстание в Монтана.

Първанов е първенец сред нашите днешни политици в още две категории: по брой на публикациите и по обема на използваната за дисертацията литература. Списъкът в края на дебелия му том е от цели 16 страници и включва 187 заглавия, от които 13 са на латиница. Две от посочените публикации са негови, поместени в “Известия на Института по история на БКП”. В труда се цитират източници на руски, сръбски, английски, френски и немски.

В интернет страницата на държавния ни глава не се споменавазнае ли чужди езици. В делото на секретния сътрудник на ДС Гоце, което е качено в сайтовете на комисията по досиетата и на президента, се съдържа една справка, изготвена на 2 юни 1989 г. от оперативен работник с номер 126 570. Там за научния сътрудник Георги Първанов се казва: “Владее английски”.

Според проф. Колева той е говорел и руски, който по онова време се преподаваше в училищата още от пети клас. “Сигурна съм, защото сме били в командировка в Москва заедно”, каза ми тя.

Първанов се е справял и със сръбския. “Не знам дали говореше сръбски, но разбираше”, сподели проф. Колева.

По Живково време зевзеци казваха, че права е всяка крива линия, успоредна на партийната.

По онова време в науката имаше неприкосновени личности. Не се допускаха критики срещу старейшините на марксизма в България, първо място сред които заема Димитър Благоев с почетния прякор Дядото. В учебниците по история изобщо не се споменаваше например, че Благоев се е обявил против Съединението на България, а партията му – срещу Балканската война. “6 септемврий е дело, направено против интересите на българския народ”, писал Дядото през 1885 г.

Благоев от младини се обявявал за създаване на Балканска федеративна република. Макар да е родом от Македония, той не предвиждал тя да бъде “административно-политическа и културна единица” в бъдещата федерация. По-късно обаче под влияние на ръководството на Втория интернационал Дядото променил мнението си и дори обявил македонския въпрос за несъществуващ.

В интерес на истината в дисертацията си Първанов си е позволил да кривне малко извън правата линия и да спомене за греховете на Димитър Благоев. В труда му българските социалдемократи, включително и Дядото, са критикувани, защото имали “съществена вина за налагането на неверни тези за характера на националните проблеми на Балканите.”

Само че президентът не е използвал компютри за обработка на данните в дисертацията си. В това отношение двамата премиери – неговият колега историк Сергей Станишев и пожарникарят Бойко Борисов, се оказват по-напреднали.

Проф. Татяна Колева не се е обаждала на Първанов, откакто той е президент. “Няколко пъти сме се срещали и той е много любезен. Винаги ми праща покани за приемите”, казва тя. Но засега не е посещавала резиденция “Бояна”.

КРУМ БЛАГОВ

Енгелс смятал, че Освобождението ни попречило на световния комунизъм

В своята автобиография в досието Първанов пише, че след защитата на дисертацията си разширил темата и подготвил монография „Българските социалисти и националният въпрос“, която трябвало да отпечата издателството на БКП.

Вероятно промените на 10 ноември са попречили на издателските планове. Монография под сходно заглавие Първанов пуска чак през 1997 г. Издател е „Графимакс“ ООД, а редактор, както и на другата му книга, „Преди и след Десети“, е Емилия Русекова, която днес е главен експерт в президентството. Монографията е от 248 страници и вероятно не е била предназначена за продажба, защото няма отпечатана цена.

В книгата си Първанов вече отива още по-далече в критиките срещу класиците на марксизма. Фридрих Енгелс например бил голям славянофоб и хич не си поплювал да ни ругае. В своите съчинения той нарекъл сърбите, нас и словенците „жалки останки от нации“ и „разбойническа сган“. Според него историческата роля на южните славяни, в това число и на българите, била „изиграна завинаги“.

Но най-големият грях на Енгелс спрямо България е, че той смятал Освобождението ни от турско робство за вредно за световния комунизъм. По повод на Сръбско-българската война през 1885 г. съратникът на Маркс написал: „За българите, както и за нас, би било безкрайно по-добре, ако си бяха останали под властта на турците до европейската революция; родовите институции щяха да бъдат великолепна отправна точка за по-нататъшното развитие на комунизма.“

Днес обаче ние сме отмъстени – портретът на Енгелс е захвърлен пред входа на училището в Чуковезер, където се пази дисертацията на Първанов.

Следващия път четете: Станишев – спец по бюрокрацията

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=762579

Дисертацията на Борисов – за пръв път компютър в пожарната безопасност

Veröffentlicht am von
3

.

Bсеки трябва да се занимава с това, за което е учил, каза вицепремиерът Симеон Дянков преди месеци. Тогава той имаше предвид президента Георги Първанов. Но въпросът с основание може да се зададе и на другите ни политически ръководители. За образованието си те не обичат да говорят. Вижте биографиите в официалните им сайтове и ще видите колко неясно се описват там учебните заведения и дипломите на държавните мъже. Няма училище или университет за политици. Някога, по тоталитарно време имаше – казваше се Академия за обществени науки и социално управление (АОНСУ). Но нито един от нейните възпитаници не е сред днешния политически елит. За какво всъщност са учили нашите политици? За това разказва поредицата на Крум Благов.

Дисертацията на Бойко Борисов се оказа един от най-недостъпните документи в държавата. Търсих я три месеца, а когато я намерих, пътят към нея се оказа миниран. Затова пък мястото, където е скрита, е истинска съкровищница – нещо като пещерата на Али Баба.

Научните трудове са написани, за да се четат. Нали се очаква всеки от тях да има някакъв принос, който ще е необходим на следващите учени. В Германия например една дисертация задължително трябва да бъде публикувана. У нас обаче е така съвсем отскоро. Допреди няколко години дисертациите не само не са се отпечатвали – в регистрационната карта, която попълва всеки автор при предаването й в хранилището, има графа дали разрешава трудът му да се ползва. Ако не е съгласен, дисертацията получава червена сигнатура в Централната научно-техническа библиотека. С червено е обозначена например дисертацията на бившия депутат Добромир Гущеров, защитена през 2007 г. в Москва. Защо – само авторът знае.

Бойко Борисов не е забранил да се ползва неговият труд, стига някой да успее да го открие. Премиерът е завършил противопожарния факултет на Академията на МВР и излиза оттам с титлата инженер. После защитава дисертация и получава научната степен кандидат на науките, която сега е заменена с доктор. Според сайта на Висшата атестационна комисия (ВАК) той е получил това звание с диплома № 20 109 от 8 май 1990 г.

На кои науки обаче е станал кандидат бъдещият премиер не е ясно, нито пък каква е темата на дисертацията му и къде е защитена.

В базата данни „Сирена“, която се поддържа от Националния център за информация и документация, са посочени заглавието – „Психофизическа подготовка на оперативния състав на противопожарна охрана за действие в екстремална ситуация на пожар“, и кратка анотация на дисертацията. Самият труд обаче се оказа неоткриваем. В Централната научно-техническа библиотека той се пазел на микрофиш, но ценната лента не можа да се открие.

Дисертациите задължително се депозират в две библиотеки – в Националната и в БАН. По липса на хранилища обаче те се изпращат в провинцията. Единият склад за научни трудове е в село Мещица, Пернишко, а другият – край Драгоман. Оказа се, че съм единственият любознателен българин, желаещ да прочете дисертация от хранилищата, и ако толкова държа на това, трябва да осигуря транспорт.

Избрах хранилището на БАН. В една студена утрин потеглихме към Драгоман. Водачът ми не беше ходил до това депо и в града се полутахме, но накрая се оказахме на междуселски път, който някога е бил асфалтов. След 3-4 километра стигнахме „хранилището“. То се оказа изоставеното училище на с. Чуковезер.

Според уикипедията селото има 19 жители и ако това е вярно, значи сме срещнали почти всичките. Училището се състои от две класни стаи, където се пазят дисертациите, и една по-малка, която вероятно е била учителската. Там сега се помещава кметството. Тази сграда е единствената в селото с непокътната ограда. Никой не коси затревения двор и затова местните хора пускат животните си вътре – хем да пасат, хем да не се разбягат по къра. В резултат дворът е миниран с биологични бомби и трябваше да внимаваме къде стъпваме, за да се доберем до хранилището. До вратата ни посрещнаха портретите на Маркс и Енгелс, които някога явно са висели на стените. Вътре имаше следи от мишки.

Поради тежкото си финансово състояние БАН не може да осигури щатна котка.

Но бях възнаграден за всички трудности, когато се оказа, че на това място се пазят всички дисертации, защитени в България до 1990 г. В една стая, на няколко метра един от друг, кротко лежаха трудовете на премиера и на президента Първанов. В съседната стая пък се спотайваше дисертацията на Иван Костов. Вярно, трябваше да се поровим, но няколко часа по-късно трите скъпоценни труда се озоваха в ръцете ми.

Оказа се, че Бойко Борисов е кандидат на физкултурните науки.

Както е известно от правителствения сайт, през периода 1985-1990 г. днешният ни премиер е бил преподавател във висшия институт на МВР и дори е шеф на катедра в пожарникарския факултет. Научен ръководител на дисертацията му е бил Атанас Апостолов, тогава декан на факултета, днес покойник.

През 1995 г. законът беше изменен и кандидатите на науките се превърнаха в доктори. Но не на науките – това е по-високата степен. Освен това бяха редуцирани и научните области. Физкултурни науки вече няма. Те преминаха към психологическите, педагогическите или медицинските.

Дисертацията се състои от 181 страници, илюстрирани с 43 фигури и 25 таблици. Дисертантът изследвал 656 пожарникари за психическа и физическа годност. Това Борисов правел чрез тестове, беседи, наблюдения, анкети и др. За физическа подготовка например е използван тестът на Купър, скок на дължина от място и др. В камера с размери 3 на 3 на 3 метра се имитирала обстановка като при пожар. Важна част от този лабораторен комплекс бил компютърът „Правец 16“ – последна дума на родната техника по онова време.

Борисов явно е бил един от първите, използвали електроника у нас, тъй като още през 1987 г. предлага минисистема за обработка на информация с компютър „Правец-82“, известен още като ИМКО-2.

Съкращението означава индивидуален микрокомпютър, но понеже „Правец“ бил копие на „Епъл“, разработено от човек на име Иван Марангозов, шегаджиите го дешифрирали като „Иван Марангозов копира оригинала“.

Някои от устройствата на Бойко Борисов са били признати за новости – за времето от 1986 до 1989 г., в съавторство със свои колеги той е внедрил 8 рационализации като например „генератор за дим“ и „тренажор за струяри“.

Научният принос на кандидата е обобщен в седем точки, между които са „модели за ефективна психофизическа подготовка на курсантите“ и „нормативи за определяне на професионалната годност“ на пожарникарите.

Дисертацията е защитена на 29 ноември 1989 г. От автореферата, отпечатан в 20 екземпляра, се вижда, че Бойко Борисов дотогава е имал осем публикации – статии, повечето от които в съавторство с научния си ръководител.

На края на труда, както е прието, е списъкът на използваната литература. Той е внушителен – 133 заглавия, и започва, както се изискваше в онези времена, с трудове на Маркс и Енгелс. За чест на Борисов поне Живков не е цитиран. Но на края на този списък се срещат книги и статии не само на руски, но и на английски и немски – езици, които премиерът никога не е споменавал, че знае. Между тях са и трудове на световноизвестния английски психолог от немски произход Ханс Айзенк, чието име е написано на ръка (трудно се намираха пишещи машини на латиница) с правописна грешка.

„Това беше сериозна научна разработка – спомня си консултантът на Бойко Борисов Димитър Кайков, професор по психология в НСА. – Методиката на изследване бе много ефективна, защото беше създадена лаборатория, където се правеха експерименти в екстремална обстановка. Защитата също мина на високо ниво. Такива дисертации са рядкост.“

С Борисов го запознал проф. Младен Григоров, по онова време заместник-началник на Военномедицинския институт.

Той помолил проф. Кайков да консултира един аспирант, чиято дисертация била свързана с екстремните ситуации, по които професорът е специалист. Борисов по думите на Кайков се проявил като много дисциплиниран, работоспособен човек. Лабораторията, създадена от Борисов, се използва и досега във факултета.

За щастие в околностите на Драгоман не знаят, че пещерата на Али Баба стои неохранявана. Иначе трудовете на нашия научен елит отдавна да са разграбени от любознателното население и предадени за вторични суровини.

Гордея се, че с личния си автомобил спасих дисертациите на трима от най-важните мъже в държавата и отново ги направих достъпни за широките народни маси.

Четете утре – дисертацията на Георги Първанов.

Предложил брояч за светофарите

Бойко Борисов е съавтор и на две изобретения, които обаче са отхвърлени от патентното ведомство.

Едното от тях се нарича индикатор за време за светофарите. То е разработено съвместно с Радослав Къртов и Радко Димитров и е подадено на 23 декември 1993 г. Днес в София има много такива устройства, които показват колко секунди остават до края на зеления или червения сигнал. По онова време обаче тази новост не могла да си пробие път.

Идеята хрумнала на Радослав Къртов, връстник и състудент на Бойко Борисов. Сега той е доцент и заместник-декан на пожарникарския факултет, а същевременно президент на федерация „Бойни спортове“ при МВР.

Тримата с Борисов и Димитров изработили прототип и през 1989 г. го показали на републиканската изложба на младежкото научно-техническо творчество в Пловдив. Даже получили почетен диплом.

В транспортната комисия на Столичната община харесали таймера и обещали да го внедрят, но ако седем души от тях бъдат включени в авторския колектив, при това на челно място.

„Освен това искаха да финансираме първата уредба“ – спомня си Къртов.

Светлинното табло било от електрически крушки, понеже светодиодите по онова време в България били голяма рядкост и стрували по 200 лева единият. Първата уредба щяла да струва 2600 лева. Тримата не се съгласили.

От патентното ведомство след тригодишно умуване им отказали да признаят изобретението, защото сходен принцип бил регистриран през 1980 г. в Съветския съюз.

Все пак устройството им било прието за рационализация от МВР, но така и останали само с прототипа. Когато преди няколко години Къртов видял първите таймери по светофарите в София, се ядосал. „Внедряването на новости в България е борба с тъпотата“ – казва той.

КРУМ БЛАГОВ

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=761868

Свети Валентин

Veröffentlicht am von
4

.

Свети Валентин е празник, който се празнува на 14 февруари. На тази дата влюбените разкриват един на друг, че се обичат. Първоначално стар римокатолически празник в чест на Св. Валентин, той вероятно започва да се свързва с романтичната любов през Средновековието.

На този ден още през 14 век започва да става традиция да се разменят любовни послания под формата на т. нар. валентинки. Съвременните символи на любовта сега са сърцето и образа на крилатия Купидон. През 20 век ръчно написаните послания биват заменени от масово произвежданите готови картички. АПК (Асоциацията за Поздравителни Картички) е изчислила, че всяка година се изпращат 1 милиард поздравителни картички, като така изостават по масовост само от коледните картички. Асоцацията също е изчислила, че жените купуват около 85% от всички валентинки.

През втората половина на 20 век в САЩ и други места по света установената практика на размяна на картички се разширява и се въвежда раздаването на подаръци, като при хетеросексуалните двойки това се прави обикновено от мъжа. Най-популярните подаръци са рози и шоколад. През 80-те, диамантената индустрия започва да насърчава Св. Валентин в неговото ориентиране към подаряване на бижута без примеси.

Когато двама влюбени вечерят на Св. Валентин, тяхната връзка често се счита за сериозна.

На този ден много хора се поздравяват с пожеланието „Честит Свети Валентин“, като това може да бъде казано от мъж на жена, в някои случаи и от мъж на мъж.

Денят на св. Валентин се е празнувал още през езически времена, когато според римския обичай Луперкалия, славещ бога на плодородието Таунус (Пан), по време на пищна церемония мъжете изваждали от кутия имената на девойката, грабнала сърцето им. Цялото това „наричане“ се практикувало почти до XX в. и то ден преди древния Празник на семейството (15.02). По време на Луперкалия действал голият пич Купидон, известен още като Ерос и Амур. Въпросният бог си правел майтапи с хората, като ги стрелял с любовни стрелички. Уцелел ли, човекът мигом се влюбвал. От тук идва и вярването, че любовта е сляпа.

За самия св. Валентин, обаче, се знае малко, а информацията е откъслечна. Днес на човечеството са известни три истории за свети Валентин.
Най-разпространената история за св. Валентин е следната:

В доброто старо време император Клавдий събирал доброволци за армията си, но никой от мъжете не искал да се бие и да умре, оставяйки любимата и семейството си сами и явилите се били малцина. Тогава на Клавдий му хрумнала щурата идея, че ако забрани брака, доброволците ще станат повече… И, както може би се досещате, тъкмо това направил. Някъде в древната римска държава живял свещеникът Валентин, който напук на императора венчаел влюбени двойки. Изпълнявайки мисията си, той бил заловен и екзекутиран на 14.02.269 г. за подстрекателство. Самата екзекуция била по-скоро тържество, тъй като хората го изпратили с цветя и сладки. Стотина години по-късно хората все още се сещали за това, на което ги учел Валентин и го провъзгласили за светец и покровител на влюбените.

Друга история разказва за млад лечител със същото име, живял през I в. пр. Хр. Младежът имал чудодейни способности на изцерител и именно заради тях и заради вярата си бил хвърлен в тъмница. В затвора младият Валентин излекувал сляпата дъщеря на надзирателя. Момичето прогледнало и го целунало. Двамата изживели бурна, но кратка любов, тъй като Валентин бил осъден на смърт. Преди да го хвърлят на лъвовете, той изпратил бележка на любимата си, написана върху парче от дрехата му с формата на сърце и подпис: „Твой Валентин“. Тогава е възникнала и традицията да се подаряват картички.

http://www.imenata.com/

Всичко за целувката

Veröffentlicht am von
1

.

Какво означава целувката? Любов и приятелство, но и предателство и лицемерие. Няколко новоизлезли книги в Германия разглеждат значенията на този жест, който, както се оказва, не е популярен навсякъде по света.

При древните римляни целувката била знак на това, че някакъв договор е официално скрепен. За християните пък, макар прословутата „целувка на Юда“ да влияе като израз на „крайно лицемерие и предателство“, целуването по устата било възприето още от пети век като символ на принадлежността към дадена общност. С целувка завършвали и молитвите, отправени към бога. Тъй като някои били недоволни от този прекалено интимен жест, целуването по устата по-късно било подменено от целувка по специално подготвените за целта молитвени дъсчици.

И животните се целуват

Този тип целуване се е запазило и до днес – целуваме например евангелието или разпятието, както и други свещенни документи или икони. Известно е и целуването на крака, на ръце, на пръстени, на земята, на заровете, които да донесат успех на комарджията, на купата на победителя от състезание, и дори на жаба…

Впрочем, и някои животни целуват. В това отношение най-известни са някои от най-преките предци на човека – човекоподобните маймуни, и най-вече породата Бонобос. Тези примати, които са известни с особената си сексуална активност, дори си разменяли целувки с език, твърдят познавачи.

Целуването обаче не е популярно навсякъде по света. Племето Цонга в южната част на Африка например изпада в ужас при вида на целуващи се европейци. При лапландците в Северна Европа целувките също са „табу“ и то независимо от това, че мъже и жени там имат обичая заедно да плуват голи.

Целувайте се за здраве!

Хората, които се целуват по-често, по-рядко страдат от стомашни проблеми, както и от инфекции на кръвта и отделителната система, твърдят учени. Освен това целуването е положително за сърцето, намалява високото кръвно налягане, стимулира мисловната дейност и освобождава хормона на щастието, поради което допринася и за повишаване на самочувствието. При целуването са ангажирани над 30 лицеви мускула, поради което пък продължителната целувка изгаря между 2 и 6 калории.

http://www.dw-world.de/

Д-р Любо Канов говори

Veröffentlicht am von
Antworten

.

.
.

… наследниците на тази партия, която правеше това, на тази могъща ДС, която послушваше всички тогава, сега се явяват защитници на права. Това е смешно. Това е толкова лицемерно и пошло, че нямам думи…

.

Всички заедно срещу… Цветанов

Veröffentlicht am von
12

.

Едвин Сугарев

На 19-ти януари в интервю пред БНТ Иван Костов за стъпи тезата, че чрез започналата компроматна атака с появите на СРС-та по страниците на в. “Галерия” на правителството е обявена  война. Според него пряката цел на атаката е то за бъде дестабилизирано, за да се повлияе на ключови решения, свързани пряко с руските интереси у нас. Лидерът на ДСБ посочи, че в дъното на атаката стоят президентът Георги Първанов, членът на Висшия съвет на БСП Цвятко Цветков и обвиненият като глава на престъпната група „Октопод“ Алексей Петров.

“Правителството още не е дало гаранция, за да участва в „Набуко“ – допълни той – “Ето, това се опитват да спрат с всички средства руските специални служби в България. Другото е правителството да продължи проекта АЕЦ „Белене“, да не го спира, въпреки че той е абсолютно ненужен на страната. Това са големите интереси, върху които се преплита и участието на Първанов. Първанов не крие, че е лобист на руските интереси“.

Тезата е абсолютно вярна. Към момента българското правителство е подложено на огромен натиск от руска страна, за да подпише анекс №12 към договора за атомната централа – със което проектът става необратим, тъй като този анекс предполага дейностите в периода 2011-2014 г., включително бетонирането на площадката и започването на реалното изграждане на корпусите за реакторите. Другата цел на натиска е България да забави внасянето на дяловото участие в проекта “Набуко”, за да получи “Южен поток” преимущество във времето и да обезсмисли тази основна стратегическа инициатива на ЕС.

На тези цели се дължат всички компрометни удари под кръста, включително пускането на Алексей Петров, заканите му да се кандидатира за президент, манифактурата за СРС-та, флашките, крясъците на Яне, искането на оставки – и не на последно място опитите да се сплотят всички здрави сили за един нов, високапатриотичен вот на недоверие към правителството – включително… Синята коалиция.

Това за съжаление не е шега. Това е най-тъжната реалност, на която съм бил свидетел през последните двайсет години – и най-дълбокото падение на СДС в цялата му история. БСП моментално се сдуши с ДПС – което не успя да постигне при предишния вот на недоверие – но официално обяви и намерението си да преговаря със сините – за обявената от Сергей Станишев цел: свалянето на кабинета. И защо не – след като исканията им са абсолютно идентични. За пръв път сините се нареждат в една редица с БСП, мафията и руските интереси – като исканията им съвпадат изцяло с тези на политическите им опоненти.

Анализът, направен от Иван Костов, е абсолютно идентичен с анализите на ситуацията, направени от Бойко Борисов и Цветан Цветанов. И въпреки този анализ целите, които си поставят сините лидери, са абсолютно идентични с тези на комунягите: незабавна оставка на Цветан Цветанов. Съжалявам, но не само с тях. Абсолютно идентични са с тези на Алексей Петров. Именно той пряко и сърдечно даде “приятелски съвет” на своя някогашен бизнес-партньор: да махне Цветанов и всичко щяло да си дойде на място. Същото се иска от Първанов, Станишев, ДПС, РЗС, куп придворни политолози и кого ли не още. Никой вече не иска примерно оставката на самия Бойко Борисов, за тъй мразения Дянков просто забравиха.

Защо ли става така? Просто защото такъв е стратегическия сценарий, който се обсъждаше на “Позитано” още месеци преди това: тежка компроматна атака срещу управлението веднага след нова година, като ударът бъде концентриран върху единият вицепремиер – сиреч върху Цветанов. Върху него поради няколко причини. Първо – защото като седящ на най-горещия стол в държавата е и най-уязвим. Второ – защото по този начин се съсипва евентуалната кандидатура за президент от страна на ГЕРБ – и Бойко Борисов се пуска по президентската писта, с очевидната сметка, че след неговата абдикация управляващата партия почти веднага ще се разпадне (или поне ще стане много по-манипулируема) – и след парламентарните избори лесно ще бъде асимилирана в състава на една нова тройна коалиция. Трето: защото при Цветанов – за пръв път в историята на прехода – кранчетата на контрабандните канали, от които се пълнеха партийните каси, взеха нещо да попресъхват. И четвърто – защото това искане съвпада с интересите на мафията, а тя е острието на атаката.

Безкрайно интересно е как никой не забеляза много високата степен на подготвеност, с която и псевдопрезидента Първанов, и Сергей Станишев реагираха на аферата със СРС-тата. Сякаш имаха предварително написани изявления – и предварително начертана стратегия, предполагаща флашките да се вземат незабавно на въоръжение в битката с политическия противник. И вероятно Бойко Борисов има право в признанието си, че шапка му свалял на Трактора – няма друг подобен случай в цялата история на българския преход, в който всички политически сили – и левицата, и десницата, се оказват единни в своите искания, които са базирани само и единствено върху компроматната атака на един виден представител на подземния свят.

И няма друго подобно падение, извинете ме. То повдига завесите и позволава да видим какво се мъдри зад кулисите. И гледката наистина не е особено приятна. Точно това единство говори и за впечатлаващо единната корумпираност на българската политическа класа.

Бих искал да бъда правилно разбран. Аз имам много сериозни политически резерви и естетически възражения към управлението на ГЕРБ – и никога не съм ги спестявал, не съм прощавал никому. Писал съм за Бойко Борисов и компания с острота, която много малко хора са си позволявали. Когато г-да демократите от Синята коалиция седяха на два стола и не знаеха дали са в опозиция или са на власт, настоявах за ясна политическа идентификация – защото само такава би могла да спаси остатъчния им авторитет. Но политическата идентификация не означава само да се определиш по отношение на управляващите, които и да са те. Политическата идентификация означава и яснота в позициите спрямо основния ти политически противник – спрямо този, с който никога и при никакви обстоятелства не можеш да си позволиш съвместни действия, с който просто няма как да имаш общи интереси. Не можеш да бъдеш автентичен седесар и да искаш същото, което искат ДС, БСП, мафията и кремълските сатрапи. Не можеш да присъединяваш своя глас към техните – когато знаеш, че с това подсилваш и техните шансове да се върнат на власт.

Би трябвало най-сетне някой да каже на тези хора за какво всъщност става дума. (Те впрочем го знаят много добре, но не искат и другите да го разберат.) От 1997 г. насам СДС (и неговите производни) е в непрекъснат спад – и вотът, на който се крепи тяхното парламентарно представителство, е инерционен вот. Те няма как да се върнат на позициите, на които ги издигна вълната на хорското недоволство при катастрофата Виденов. Няма как да заемат политическото пространство, заето днес от ГЕРБ – колкото и то да съвпада с техните някогашни електорални позиции. Шансът да бъдат реалната политическа сила, която да реформира България, им беше даден веднъж – и те го осъществиха само донякъде при правителството на Иван Костов – ала донякъде го и профукаха. Втори път няма да го получат – и затова тяхната стратегия е стратегията на оцеляването. Затова са готови да жертват всякакви принципни позиции в името на мъничко бутафорен престиж, който да им позволи да се хванат за борда на следващия парламент, да оцеляват пак с неколцина народни преставители в него.

Това наистина може да им се случи – но не могат да променят България, а те – именно те и никой друг – бяха призвани да го направят. Затова те вече не са гаранти за демократичното ни бъдеще, а само декоративен придатък към псевдодемокрацията – и нещо като запушалка, препречваща пътя на евентуалните нови формации, които биха могли да заемат тяхното място и функции.

Да, да – сега и те ще търсят необходимите защитни аргументи, с които да обяснят защо постъпват така, защо се подреждат в редиците на рубладжиите и флашкаджиите. Да – те биха искали Бойко Борисов да успее в борбата с престъпността, затова искат да го освободят от тези, които му пречат, които го влекат към дъното. “Ние искаме правителството да успее в борбата си срещу престъпността и затова е необходима смяната на министър Цветанов”, заявяват те. Затова вероятно искат да се изпълнят едно към едно щенията на Трактора.

Цветанов може и да не е върха на сладоледа, но сигурно сериозно пречи някому, след като бива нападан така масирано и с такава ярост. И във всеки случай е единствения вътрешен министър, който си позволи да атакува един от недосегаемите в престъпния свят на България – а именно въпросния Трактор, събрал под СРС-тата си, за които още не се знае дори дали са истински, цялата политическа класа. Да се казва обаче, че с неговото отстраняване ГЕРБ ще успее в борбата си с престъпността, е лицемерие, трудно простимо дори за професионални лицемери, каквито са изричащите това мнение.

Тъкмо обратното: ако Бойко Борисов се огъне и се вслуша в тези съвети, това ще е началото на края за ГЕРБ. Защото ще е жест, който ще демонстрира слабост. След Цветанов неговите хора ще бъдат отстрелвани един по един – а самият той най-вероятно ще бъде укротен и обязден, ще стане едно от “нашите момчета” – каквото и без това твърде дълго време е бил. България ще се зароби с АЕЦ “Белене”, ще се препаше с руски тръби, “Наглите” ще станат пак нагли, а Октоподът най-вероятно няма да стане президент, но като нищо ще цъфне при следващия парламентарен мандат я начело на ДАНС, където вече беше, я начело на НСБОП, за където го гласяха вече веднъж. Ще има отново тройна коалиция, в която проскубаната и олюспена ГЕРБ ще заеме мястото на НДСВ, а в опозиция ще бъде… В опозиция никой няма да бъде. И затова, както казваше Иван Кръстев, тъй като всички ще са на власт, в опозиция ще бъде народът.

Е – а Синята коалиция? Защо нейните лидери се солидаризират днес в своите искания с ДС, комунистите и мафиотите? Отговорът е прост и естествен – заради политическия интерес. Синята коалиция също има интерес от провала в управлението на ГЕРБ – много по-мизерен от този на БСП, но не по-малко значим с оглед нейното оцеляване. Да, това ще провали последните шансове на България, да, това ще доведе на власт отново тройна коалиция, доминирана от БСП. Но в разпадането на доверието към Герб, в процеса на демитологизирането на Бойко Борисов, от политическата трапеза ще се отронят и няколко електорални трохи, които ще послужат на сините да преживеят и още един парламентарен мандат. Бивши сини избиратели например, които са се разочаровали в бащицата Бойко Борисов, но не искат да хвърлят мърцина гласа си и затова нямат избор – освен да гласуват за някой, който ги е разочаровал по-отдавна.

Та това е прочее синята равносметка. С вечната надежда, че при следващите избори някак си ще стане така, че всички ще се олеят и властта някак си сама, поради липса на нещо по-добро, ще се дотъркаля в краката им…

.

http://www.svobodata.com/page.php?pid=4963&rid=154