Проблемът на демокрацията днес

Veröffentlicht am 8. Juni 2012 von Стефан К.

Този материал първоначално е изнесен от Касториадис като лекция в Атина, Гърция през февруари, 1989г. По-късно е публикуван под заглавието „Проблемът на демокрацията днес” в списанието „Демокрация и Природа: Международния журнал за политика и екология”, брой 3, през 1997г.

Унищожаване на биологичното богатство

Ще говоря за днешните проблеми на демокрацията. Казвам днешни проблеми на демокрацията, а не проблемите на днешната демокрация, защото днес демокрация реално не съществува никъде. Има (може би) някои либерални олигархии в определени страни, относително привилегировани в много отношения. Сега би трябвало да сме над пет милиарда души на земята и само 500 или 600 най-много 700 милиона души живеят в страни, в които гладът не е ежедневен проблем, в които преследванията, затварянето, подтисничеството не са ежедневие. Но дори и в икономически развитите и политически либералните страни ситуацията, въпреки че изглежда почти приемлива, в действителност е отчайваща. Отчайваща е, защото за съжаление никой не може да види по-далеч от носа си; все още, човечеството днес среща огромни проблеми.

На първо място е проблемът, който споменах преди. Шест от седем, ако не и дори седем от осем, от хората живеят в състояние на бедност и огромно подтисничество. После идва екологичния проблем, по който всеки е равнодушен или се интересува само от някои аспекти, докато в същото време седим на буре с барут или, да използвам друга метафора, ние систематично, ден след ден, режем клона, на който седим. В този момент около 100,000 хектара тропическа гора в Бразилия бива изгаряна систематично, за да създаде селскостопански области. Не само в Бразилия, но навсякъде в тропическите зони горите биват унищожавани. Унищожението на гористи местности върви заедно с унищожението на биологични видове с хиляди и дори десетки хиляди. Както един голям учен някога казва, за бъдещите историци, най-голямата лудост на човечеството от 20 век няма да са нито войните или атомните бомби, нито дори атомна трета световна война; най-голямата лудост на човечеството през този период ще бъде унищожението на биологичното богатство на Земята.

В действителност живеем в олигархия

Какво в действителност се случва в тези развити и относително либерални страни? Журналисти и политици говорят за демокрация. Истинската форма на управление е разбира се напълно олигархична. Има някои либерални страни в тези олигархични режими: определени човешки и граждански права, т. нар. свободна преса и т.н. Но ако разгледаме кои наистина управляват, кои имат наистина власт в ръцете си, ще разберем, че дори в най-лошите времена на т. нар. Римска демокрация – която никога не е била демокрация, а олигархия – процентът на тези, които имат власт в обществото, е по-голям от колкото днес. Например, във Франция възрастното и имащо правно на глас население е около 35-37 милиона души. А ако съберем т. нар. политическа класа, господарите на икономиката, хората, които наистина играят важна роля в манипулирането на общественото мнение, особено чрез медиите, най-вероятно ще достигнем до цифра от около 3,700 души. Това е съотношение от 1 към 10,000. И в същото време има хора, които критикуват древната Атинска демокрация, защото свободно население от около 100,000 души има най-много до 100,000 роби. Не казвам това за да оправдая робството, разбира се. Казвам го, за да дам някаква перспектива на ситуацията днес.

Телевизия и консуматорска мастурбация

Успоредно с тази ситуация, ние ставаме свидетели на един еднакво решителен и важен феномен. Хората от тези страни играят важна роля в историята. Не говоря за битки и завоевания; Говоря за цивилизация и политическо създаване. След Тъмните векове, които се разпростират от Римската имеприя до началото на съвременната епоха, се възстановява освободителното движение в Европа, започващо с първата буржоазия, която създава градове, които опитват да се самоуправляват. След редица борби и в резултат на тези борби, в които буржоазията, както и ниската средна класа и по-късно работническата класа изиграват важна роля, днес съществуват така наречените от нас демократични институции в тези страни. Тези институции в никакъв случай не са подарък от управляващите, нито дар от капиталистите, нито пък резултат от тази икономическа система. Те са спечелени от редица битки и оставят след себе си купища мъртви тела и реки от кръв.

Къде стоят тези хора днес и къде стоят гърците? Най-очевидната характеристика, която можем да дадем е, че те се намират в състояние на политическо безразличие, приватизация, безотговорност, цинизъм и апатия спрямо въпроси от обществено и политическо значени и че по принцип те проявяват отношение спрямо техните частни и публични въпроси, което е малко или много състояние на леност в телевизията и консуматорската мастурбация. Настоящата ситуация не е просто резултат на конспирации, маневри и манипулации на управляващите слоеве. Ако управляващите кръгове могат да вършат това, което вършат безнаказано – и аз вярвам, че тук в Гърция (както французите казват) ти се плаща за да знаеш, че те вършат това, което вършат безнаказано, усещаш го с кожата си – то се случва, защото хората остават безразлични или най-много повдигат рамене, казвайки „Знаем ги; те са все същите мошеници”.

Хора ежедневно печелят милиарди на стоковата борса

Напоследък, с ренесанса на т. нар. либерализъм, се появиха теоретици, които възхваляват сегашната ситуация. Те казват, че сме достигнали истинска свобода: индивидуализъм. Всеки се занимава с личните си въпроси и следователно няма никакви политически и социални конфликти, няма бъркотия и проблеми и по този начин системата работи. Освен че е лицемерна, тази логика съдържа огромна самозаблуда. Съществуващата система, начина по който е устроена днес, унищожава самата себе си. Ако продължава да работи по същия начин, то това не се случва на базата на хората и институциите, които тя произвежда. Тя работи, защото въпреки преобладаващия манталитет, въпреки качеството на менаджерите, все още има същите хора в определени части на обществото и държавния механизъм – да кажем Х процента в съдебната власт, Y процента в образованието, Z процента от работещите хора по принцип – които, вместо да спазват преобладаващата философия и манталитет (а именно, казвайки, „Какво ми пука? Кой плаща повече? Ще взема решение в негова полза”), както трябва да постъпят според наистина преобладаващата философия и теории на либерализма, все още работят по традиционния начин. Те все още имат същия морал. Това прави поне някои от съдиите малко или много безпристрастни и затова останалите се страхуват от тях. Това кара някои учители наистина да преподават знания на децата, вместо да симулират и кара някои работници да завиват винтове и да предпазват влакове от дерайлиране. Но те не трябва наистина да завиват тези винтове, ако вземат впредвид какво им се плаща и злоупотребите с милиони, които стават пред очите им или дори в нормални предприятия огромни богатства биват създадени за един ден без никаква причина. Не говоря за памперси (авторът визира скандал, в който банкер дал на министър пари в кутий от памперси – б.прев.); говоря за по-сериозни неща, които се случват на стоковата борса в Ню Йорк например, в която без никакво икономическо основание, дори без правдоподобно капиталистическо такова, се правят милиарди за един ден. Ако тази ситуация продължи, нито биосферата, в която живеем, нито обществената сфера ще да издържат за дълго.

Демокрация означава власт на народа

Режимите в тези страни облагодетелстват малки малцинства от населението на Земята. Те наричат себе си демокрации, докато тази дума страда от прекомерна проституция. Невъзможно е някой африкански ефрейтор с 10 тежки картечници и 20 джипа да завземе властта без да обяви, че ще изгради демократичен социализъм, заради който избива опонентите си, превзема телевизионните станции и мами народа си. Същото се случи с думата „социализъм”. Гърците знаят това много добре. Същото е и с думата „революция”. Всеки ден виждате реклами за революция в хладилниците или революция в тоалетната хартия.

Трябва да се върнем към автентичното значение на думата „демокрация”. Демокрацията не означава човешки права, липса на цензура, нито каквито и да били избори. Всичко това е много хубаво, но е просто второ- или третостепенна последица от демокрацията. Демокрация означава власт (кратос) на народа (демос). Кратос на старогръцки не означава държава, в сегашния смисъл. В древна Гърция не е имало държава; Атинския град е полис или политиа. Кратос в древна Гърция означава власт и вероятно насилие или сила. Демокрация означава власт на народа. Ако се замислим достатъчно над тези думи се появяват съществени въпроси. На първо място, какво е демос, кой е демоса, кой принадлежи към демоса? После, какво означава власт? И самият факт, че самата характеристика, самият термин, който дефинира този режим повдига тези въпроси, показва особената му същност, която е родена по същото време с философията, за разлика от други форми на управление, в които такива въпроси не могат да се зародят. Ако режима е монархия, се знае, че властта принадлежи на монарха, който се избира чрез наследничество или по друг начин. Също така, благородниците (аристи), в аристокрацията, са тези, които от своето раждане принадлежат към определена социална класа. Демокрацията само с името си повдига въпроси и проблеми. От тази гледна точка не е случайно, че нейното рождение съвпада напълно с рождението на този безкраен върпос, който е философията.

Демокрацията е или иска да бъде режим, стремящ се към социална и лична автономия (да създаваш собствените си правила). Защо говорим тук за автономия? Защото повечето човешки общества винаги са били изграждани на базата на хетерономията (правилата да се създават от някой друг). Настоящите институции по принцип, но особено политическите такива, винаги са били считани за даденост, която не може да бъде оспорена. И те са били направени по такъв начин, по който е невъзможно да бъдат оспорени. В примитивните племена например институциите са създавани от основателите или предците и се считат за доказателства сами по себе си. Какво е правилно и какво не, позволено или не се решава веднъж за винаги, във всички сфери. Дори не е забранено да оспорваме тези институции. Няма нужда да се забранява, защото фактически е невъобразимо да бъдат оспорени. Хората са се въплатили в тях. Те са ги приели като част от своето израстване, своето изграждане като социални личности.

Атиняните постоянно изменяли своите институции

Какво се случива в древна Гърция за пръв път и се повторя в Европа от 12 до 13 век ? Появява се разкъсване в статуквото на хетерономията и подбуда към автономия. Този импулс е изразен политически чрез демократичното движение и всички демократични институции, които са създадени. Скъсването с хетерономията означавало оспорването на съществуващите институции и това се случва в древна Гърция. Това, което виждаме в Атина например от 700 до 400 г.пр.Хр. и след това е почти непрестанното модифициране на институции. Те никога не създават идеални институции, но никога не престават да променят законите си, за да увеличат демократичната реалност, а именно – възможността за реално участие на хората във властта.

Автономия означава, че политическата общност създава собствените си закони и осъзнава това, изключвайки всяка възможност за допълнителен социален източник на закони и институции, независимо естествен, традиционен или метафизичен. Божествен източник на закони виждаме в случая с евреите и Стария Завет: Йехова дава законите на Мойсей.

Автономия означава, че ние създаваме своите закони и институции, съзнавайки, че ние сме тези, които ги създават и прилагат. Това е най-висшият кратос, най-висшата власт, която съществува в едно общество: да можем сами да създаваме своите закони, а също и да създаваме своите институции, под които живеем и управлението, с което определяме своята посока.

Автономните хора участват пряко в законотворческия процес

Обществото никога не е обикновен синтез, просто сбор от хора, защото самите хора се създават от обществото. Следователно когато говорим за автономно общество и искаме такова, това само по себе си означава, че искаме също и автономни личности. Искаме личности, способни да създават сами своите закони и да участват напълно в процеса на създаване на институции в обществото. Това основно озачава, че човешкото образование, не само в смисъла на училище и инструкции, но образование като постоянна дейност на обществото спрямо хората, започвайки с момента на тяхното раждане и завършвайки с момента на тяхната смърт и канализирайки не само чрез училищата, но също чрез семейство, майка, приятелски кръг, квартал, армия, асоциации, вестници, радио, телевизия – образование в най-широкия смисъл и във всички форми – трябва да допринася към превръщането на личността в наистина автономна.

Автономни личности са тези, които не само опитват да регулират своя личен живот по автономен начин, но също опитват да участват в създаването на закони, които са задължително социални и ограничават или определят техните животи. Като следствие, ако говорим за автономни личности, ние автоматично говорим и за автономно общество, за общество, което не е управлявано от божествено провидение, общество, което няма идея за естествени закони, които организират социалния живот и разбира се което не е управлявано от силата на една политическа партия, която изразява предполагаемия исторически детерминизъм и исторически потребности или властта на секретар, генерал или президент. Едно автономно общество само създава своите институции и се самоуправлява. Когато хората могат да кажат, че обществените закона са и техни закони, тогава тези хора са автономни и тяхното общество също е автономно.

Какво означава за хората да могат да кажат, че обществените закони са и техни закони, а именно, че те ги приемат напълно? Не означава непременно, че те са съгласни с всички тях напълно. Но непременно означава, че те наистина и активно са участвали в направата на тези закони и институции и в тяхното прилагане. Тъй като обществото се състои от теоретично неограничен и неопределен брой от хора, това означава, че всички участват, при пълно равенство, във всички процеси на създаване на институции, които биха могли да съществуват днес в едно общество и в прилагането на тези институции. Следователно, що се отнася до всичко, което може да бъде строго законодателно в обществото, дали процеси на създаване на институции (т.е. процесите, които определят основните институции, в които обществото работи) или прилагането на тези законодателни правомощия (например, законодателство и изпълнение), всички трябва да имат най-голямата възможна възможност да участват в упражняването на тези правомощия. Най-голямата възможна възможност не е просто съществена, а основна: това означава, че не ограничаваме себе си в твърдението, че гражданите се призовават веднъж на 5 години да избират представител, който да решава вместо тях, но че гражданите решават сами законите, под които искат да живеят. Това също така означава, че те не избират (пряко или не) хора, които ще ги управляват, а те самите управляват. Такива въпроси, касаещи бъдещето на обществото (защото това е управлението: да управляваш означава да вземаш решения за това какво трябва да се прави) и засягащи основни управленчески решения трябва да бъдат дълг на обществото като цяло. Хората не трябва просто да имат основното право на участие; те трябва да бъдат образовани във всеки аспект, споменат преди, за да могат да участват.

Тук бих искал да разгледам няколко момента. Първо, ще спомена древните или по-точно великия Тукидид. Когато Тукидид иска да характеризира един град като свободен, той го характеризира като „автономен, самостоятелно съдейки себе си и независим.” Градът на Тукидид винаги означава гражданите. Той никога не говори за държави или владения. Например, думите „Атина” и „Спарта” според Тукидид имат само географско значение. Когато говори за градовете в Пелопонеската война, той винаги казва „Атиняни, Лакадемонци, Корфианци, Коринтианци”. Според Тукидид „Градът, това са хората”. Идеята, че държавата, владението, градът е територия, която е доминираща в модерната философия на закони и конституционна теория, е феодална концепция и няма никаква връзка с никакви демократични традиции. Така че Тукидид казва „автономен”. Също така казва „самостоятелно съдейки себе си”, а именно, че нарушенията в самия град се съдят от самите хората. Както знаете, членовете на съдилищата в древна Атина били избирани чрез жребий, а не заради професионализъм. Той също така казва „независим”: властта принадлежи на хората. Градът е група хора, които се самоуправляват. Следователно, ако не сме автономни, сами съдещи себе си и независими, не можем да живеем в демокрация или да казваме, че живеем в такава.

Няма политическо равенство без икономическо равенство

Друга точка, която искам да подчертая, е връзката между равенство и свобода. Отдавна, още от 19 век, се появяват широко разпространени риторика и софистика, които се възраждат с подновени сили откакто Русия се провъзгласи за „комунистическо” общество (тук автора визира периода преди разпадането на Съветския Съюз – б.р.): ако искаш да бъдеш свободен, не можеш да бъдеш равен – защото в Русия хората са равни, но не са свободни – и ако искаш да бъдеш равен, както в Русия, не може да бъдеш свободен. Този начин на мислене съдържа много заблуди и лъжи. В действителност, хората в Русия не са нито свободни, нито равни. Един затворник в концентрационен лагер по никакъв начин не е равен на пазача на лагера или на полковника, който ръководи лагера или на партийния секретар, който командва в района или на хората от политбюро. И именно липсата на политическа свобода направи възможно политическото и икономическото неравенство в Русия. И обратно, в капиталистическите страни, се казва, че има свобода, но не и икономическо равенство. Очевидно няма икономическо равенство, но също така няма и политическо равенство. Има само символично политическо равенство. Обикновеният грък, селянинът, портиерът, шофьорът, работникът, кондукторът и всички останали в действителност нямат същите политически права като членовете на управляващата политическа класа. Не говоря за икономическо неравенство; говоря за политическо неравенство. В Гърция съществува политически привилегирована класа, която е в напълно неравностойна позиция спрямо обикновените мъже и жени и разбира се, тъй като има огромно икономическо неравенство, каквото има в капиталистическите режими, не може да има политическо равенство. Ако имам много пари, мога да купя радио и телевизионна станция; това икономическо неравенство се превръща в политическо неравенство, защото мога да кажа на хората какво трябва да мислят и какви са новините (новините винаги се филтрират или представят с определено пояснение).

Ако искаме да бъдем свободни в едно общество, трябва да бъдем наистина равни. Когато говорим за равенство ние не говорим за еднаквост на личностите. Ако има общество, което създава еднаквост, то това е днешното. Всеки вярва, че е специален и различен от всички останали, но в 8 часа вечерта той натиска същото копче и гледа същите глупости по същата телевизия. Той купува същите дрехи; това е личната свобода, която му е позволена от социалната институция на модата. Когато говорим за равенство, ние имаме предвид политически значително равенство, а именно, равни възможности за истинско участие в процесите на създаване на институции и в упражняването на каквато власт съществува в обществото. Това води до пряка демокрация, за която ще кажа няколко думи по-късно. Представата за равенство води разбира се до важни политически последици. Истинското политическо равенство е особено невъзможно в съвременните обществени форми и структури, тъй като има огромни икономически неравенства. След като има огромно икономическо неравенство, каквото се наблюдава днес, хората с икономическа власт в своите ръце ще я превърнат, неизбежно и независимо от своите намерения, в политическа власт.

Историята като цяло – не толкова древногръцката история, в която парите не са играли особена роля, а Римската и съвременната история – доказват този факт. Това води и до друго заключение. Никога не би било възможно самите хората, които искаме да бъдат свободни граждани, да бъдат такива в политическата сфера и роби в икономическата сфера. Невъзможно е хората да ходят на асамблея на политическата свобода в неделя и през останалите шест дни да бъдат само винтове в механичната система на производството. Невъзможно е да образоваш граждани – защото отново образованието не се ограничава в основното училище или гимназията – да бъдат свободни, отговорни и с охота да вземат участие в обществените дела и в същото време да бъдат задължени да прекарат по-голямата част от съзнателния си живот в йерархична структура, в която не могат да направят друго освен да изпълняват това, което висшестоящият им казва от една страна и това, което е написано в правилника от друга (което при пет от десет случая е комично абсурдни). Ако фабриките и обществените услуги успяват да функционират, това е защото служителите до голяма степен нарушават правилата, за да могат да си вършат работата. Това е доказано от факта, че една от най-ефективните форми на стачка е така наречената от французите „усърдна стачка”: служителите започват да изпълняват правилника до най-малката подробност и това може да доведе всичко до колапс за около час. Защо е така? Защото правилата не са изготвени от работниците; те са дело на техници, енжинери, от хора с дипломи от политехнически учебни заведения и от други, които не знаят как работата наистина се върши.

Едно автономно общество никога няма да приеме икономическа ситуация, в която от една страна има огромно икономическо неравенство и от друга – работещите хора, а именно цялото население, са поставени в ролята на мравки в йерархични структури, в които нямат думата за това какво правят или как го правят. Причините за това не са благотворителни, а политически. Самоуправлението на производствените единици от производителите е необходимо условие за наистина автономно общество и демократични училища.

Бюрокрацията винаги е враг на демокрацията

Днес е установена не само икономическа форма на доминация, но и политическа такава. Ако един експлоататорски и потиснически режим се заражда в Русия след 1917 г. – най-вероятно това е най-експлоататорския и много по-подтиснически от който и да било друг класов режим – то това се случва не заради капиталистите, а заради факта, че вътре в самата комунистическа партия, болшевиките, се създава бюрокрация и се свързва с бюрокрацията във фабриките, армията и другите социални браншове – бюрокрация, която много скоро е смятана за абсолютната управляваща класа и установява режим на бюрократичен, тоталитарен капитализъм.

Следователно не само икономически привилегированите и управляващите класи са противници на демокрацията, но също и политическата бюрокрация, която има тенденцията постоянно да се възпроизвежда, независимо дали около харизматичен лидер или не. Обикновено, поне в началото, се върти около харизматична личност, която възнамерява и накрая успява да монополизира властта и заличава всяка наченка на демократични принципи. Съвременната форма на политическите партии е много податлива към създаване на бюрокрация. Запомнете, партиите, в съвременното значение на думата, никога не са съществували в древна Атина. Партиите са създадени през съвременната епоха. Една от трагичните иронии на историята е, че първите истински партии, в съвременния смисъл, са създадени от работническата класа в борбата й за свобода (последват ги буржоазните партии в Европа, имитирайки ги). Работническите партии скоро дегенерират и стават бюрократични.

Управляващата прослойка, срещу която демократичното движение трябва да се изправи, не е само икономическата олигархия, но също така и политическата олигархия и бюрокрация. Тук бих искал да подчертая една точка, която е стара в политическата философия, но е забравена от много хора, особено в Гърция. Непрестанно обвиняваме управляващите, че управляват. Това е глупаво, като да обвиняваш крадеца, че краде или блондина, че е блондин. Работата на управляващия е да управлява. Ако трябва да обвиняваме някого, то трябва да обвиняваме управляваните хора, задето позволяват да бъдат управлявани. Не може да твърдим, че хората са всесилни и в същото време някой демагог да ги води за носа. Трябва да признаем, че хората носят отговорност за това, което се случва днес. Разбира се това не е достатъчно, защото ние не поучаваме. Ние казваме това, за да припомним на гражданите, че каквото се случва, то се случва с тяхното съучастие.

Митът за политическия опит

Защо съучастието съществува под формата на апатия, безразличие, цинизъм? От една страна, цялата историческа вълна на съвременното общество води хората към леност, индивидуализъм, консумеризъм и телевизионна мастурбация. От друга страна, има нещо, което се нуждае от дискусия и опровержение. Населението е инфилтрирано от централно капиталистическо въображаемо усещане, митът на знанието, науката на експертите, на хората, които знаят. Въображаемото усещане е това, което поддържа основната структура на съвременното общество – йерархията, която е напълно несъвместима с всяка демократична институция. Защо някои хора са на върха, а другите са под тях? Защото са образовани, знаят повече, те са експерти и т.н.

Този мит се е внедрил дълбоко в съзнанието на хората и за да ви разведря и да разчупя вероятно скучната последователност на тези размишления, ще ви разкажа една реална история, която ми се случи. За щастие, в Гърция имаме добрия навик да говорим с таксиметровите шофьори и така придобиваме идея за хорските мисли. Във времената на криза и объркване, бях в Атина и взех такси. Шофьорът беше мил, умен мъж. Казах му, че положението в страната изглежда лошо. Той ми отговори, че е ужасно, но да не се тревожа. Попитах го защо.

„Заради Андреас (Андреас Папандреу, министър председател от 1981-1989 г. и 1993-1996 г.)”, ми отговори той. „Така ли”, казах му, „и какво ще направи?” Отговори ми, „В момента не може да стори нищо; той е в България за 48 часа”. „Защо Андреас е отишъл в България за 48 часа?” „Защото”, отговори ми, „българското правителство има големи финансови проблеми и е поканило Андреас за 48 часа, за да оправи нещата за тях”.

Мисля, че няма нужда да коментираме това. Човекът, който ми каза това беше съвсем нормален; той не беше роден идиот. Караше перфектно, разказваше ми забавни вицове и т.н. С този манталитет, хората избраха Андреас два пъти – първия път може да бъде простен, вторият, не. Андреас е експерт, нали? Кутсогйоргас (вицепрезидент 1987-1989 г.) също е експерт в памперси. И всички останали са експерти, както знаете. В сравнение с тях какво знам аз?

Оставете ги те да решават. Същото се случи с работническото движение; лидерите са тези, които знаят, генералния секретар, хора като Захариадис (генерален секретат на гръцката комунистическа партия в периода 1931-1956 г.). И тук нещата стават още по-зле (вследствие на марксизма) заради теоретичната консолидация. Зад генералния секретар или партийните кадри се крие марксистката теория, която съдържа истината за историята, за обществото, за това как социализма трябва да бъде построен, за това кога трябва да стачкуваме, кога не трябва, кога трябва да грабнем оръжие и т.н. Всички тези въпроси са изследвани обстойно и отговорите се крият в „Капитала” или в 60 тома на библиографията на Ленин. Експерти изучават тези въпроси, те знаят. Ти можеш да излезеш и да раздаваш листовки, защото това е единственото, което може да направиш. Този манталитет се зароди преди един век, а именно от 1880 г. Противно на това, което се случва в началото в синдикатите и работническите партии, където наистина съществува пряка демокрация, започва да набира сили бюрокрацията. От къде тази бюрокрация набира сили? Обяснението, че развитието на бюрокрацията е в следствие на „обективни причини” (икономически, необходимост от организация и т.н.) според мен е напълно недостатъчно и разглежда само второстепенни точки или само последици от по-дълбока причина. По-дълбоката причина, истинското обяснение, отново е работническата класа и населението по принцип, което е инфилтрирано от това капиталистическо въображаемо усещане: лидерите и управниците трябва да бъдат хора, които са квалифицирани да водят и управляват; хора, които са добре запознати с науката, техниката да управляваш. Тази представа разбира се е напълно противоположна на древногръцката идея за демокрация и политика, идея, която Протагор отбелязва, по много красив начин, в своята реч в хармоничен диалог с Платон, който въпреки че е противник на демокрацията, по-късно обнадеждено цитира. Темата на диалога е кой е политик и кой – не, кой е образован – запознат с политическата наука и кой – не. И Протагор отговаря на въпроса с мит. Когато Зевс създава хората, той дава на всеки човек определено умение, но политическото знание той разпределя поравно на всички. Затова, Протагор казва, когато атиняните искат да решат на Асамблеята на хората (еклисия) как да построят кораб или храм, те призовават специалистите и ги изслушват. Ако неспециалистите искат да говорят, другите ги освиркват. Но когато дискутират политическите въпроси на града, всеки гражданин може да говори и всички го слушат с внимание. Зад този мит се крие тази проницателна политическа и философска идея на древните, според която не съществува наука, нито систематично знание с доказателства и технически инструкции за политически въпроси, но има хорско мнение, което непременно трябва да бъде образовано и подобрено от опита, но което не е наука.

Единствената истинска демокрация е пряката демокрация

Как може мнението на хората да бъде образовано? Как хората могат да изградят винаги по-добро мнение и преценка за политически въпроси, в които няма никаква наука? Има само един начин: упражнявайки политическа власт, дискутирайки и вземайки решения. Естествено, съвременната концепция за демокрация – представата, че демокрацията е представителство – е напълно противоположна на тази от древността. Тази дискусия започна преди много време, и самият Русо, пишейки в края на 18 век, казва доста ясно, че единствената приемлива или истинска форма на демокрация е пряката демокрация. Русо използва фраза, която може да бъде намерена при Маркс и Ленин, когато критикуват парламентарната система. Британците, според Русо, мислят, че са свободни, защото избират своите депутати веднъж на всеки пет години, но те се заблуждават: те са свободни по един ден на всеки пет години. Бих казал, че Русо не следва собствената си логика до край, защото разбира се не са свободни – както ние и вие – дори и по един ден на всеки пет години. Защото за когото и да гласуваш през този един ден, то вече е било предрешено. Преди всичко е предрешено от политическите партии, които се появяват. После е предрешено от нещата, с които пълнят главите ни пет години. Предрешено е от необратимите условия, създадени от хората на власт. Можем да продължим да показваме как е било предрешено поне още час. Веднъж неотзоваемите представители да бъдат избрани, тяхната първа и основна грижа е да подсигурят своето преизбиране – освен ако не вярваме в Дядо Коледа. Всеки друг въпрос е второстепенен и може да видите това както на нивото на представителите, така и на нивото на президентите. Единственото нещо, от което се интересуват, е как да подсигурят своето преизбиране (независимо какво може да преподават професорите по конституционално право). Всичко друго са глупости. Представителството е политическото самоотчуждение на политическото тяло. Единствената възможна форма на демокрация е пряката демокрация, а именно – демокрация, в която хората решават за себе си и не чрез неотзоваеми представители.

От дълго време е налице един аргумент и дискусия, която би било нечестно да не спомена. Знаем, че пряка демокрация е съществувала. Съществувала е в Атина и в някои други гръцки градове. Не във всички. Никога не е съществувала в Рим. Ако някой университетски преподавател ви говори за римска демокрация, може да се смеете. Рим винаги е бил олигархия. Ако някой марксист ви каже, че Атинската демокрация е била базирана на робство, може отново да се смеете. Робството е съществувало навсякъде в древния свят, но демокрация – не. Може да му кажете също, че той не познава марксизма, защото самият Маркс пише, и правилно, че истинската социо-икономическа основа на древната демокрация е била малката независима продукция на свободни фермери и занаятчий. Основата на Атинската демокрация не е робство; богатите са притежавали роби, повечето от останалите – не. Основата на Атинската демокрация е, че селяните вървели по 25 километра за да стигнат до асамблеята (еклесия), на която да обсъждат и решават; атинските занаятчии и моряците от Пирея правели същото.

Телевизията може да бъде инструмент на пряката демокрация

Това естествено предполага малък брой граждани в политическа общност. Известна фраза на Платон (ако си спомням правилно) гласи, че идеалния размер на един град по отношение на населението (не територията) е броят хора, които събрани на едно място могат да се чуват и говорят. Това е много важен възглед. Еднакво важен е фактът, че хората са много или малко запознати един с друг. В диалозите на Платон например, Сократ е в гимнастическия салон, в който са се насъбрали млади мъже и пита, „кой е този човек?” Казват му, „как не го позна, той е сина на еди-кой-си”. „Аха”, казва Сократ, „разбира се, че това е той, и не е ли той братовчед на еди-кой-си?” Защото когато свободните граждани са 30,000 и 10,000-15,000 от тях живеят в Атина, хората се познават;всеки човек знае малко или много неща за всички останали или лесно може да научи какви хора са, на какво са способни и на какво не.

Великият американски социолог Люис Мъмфорд обсъжда фразата на Платон в своя книга от 1936 г. и правилно отбелязва, че с изобретяването на радиото, границите на пряката демокрация са се припокрили с границите на планетата. Аз (ако мога да спомена себе си) 20 години по-късно (в „Съдържание на Социализма”, 1957) споменах също, че телевизията може да служи на пряката демокрация. Естествено, в съществуващото политическо статукво, телевизията служи на политическата корупция. Но това само по себе си не е от значение. Имам впредвид, че техническите средства съществуват за рационални и обмислени колективни решения, надминавайки границите на класическата пряка демокрация (атинската, например). Нови структури и нови форми са постоянно изобретявани и създавани. Но това схващане е недостатъчно. За да поставим телевизията, радиото и т.н. в услуга на пряката демокрация е необходимо да унищожим тяхната еднополюсна структура: един активен предавател и безброй пасивни приемници. За да превърнем телевизията в демократична структура, трябва да превърнем еднопосочната улица в двупосочна.

Между другото искам да спомена един друг огромен проблем на нашето съвремие – екологичния проблем. Споменавам го само за да подчертая, че ако го вземаме предвид, то незабавно става очевидно, че въпросът с демокрацията е универсален – въпросът с демокрацията е въпрос на универсалната демокрация. Няма „национални” решения на екологичните проблеми; ако танкер преминаващ на 400 километра от крайбрежната ви ивица потъне, както се е случвало многократно, вашите брегове се покриват с петрол за години напред – да не споменаваме атмосферата, горите и т.н.

Всеки, избран на определена длъжност, трябва да бъде отстраним във всеки момент

Пряката демокрация трябва да бъде наистина пряка на определено ниво. Трябва да бъде демокрация от квази-атинянски тип в своето базово ниво, а именно, трябва да има мрежа от децентрализирани и самоуправляващи се общности. Хората трябва да бъдат образовани в духа на автономия, самопреценка и независимост на нивото или размирите на град между 20,000 и 50,000, или най много 100,000 жители, размерите на фабрика за продуктивно самоуправление или размерите на кооператив от 5 до 10 селища. При тези размери хората могат да сформират асамблея и да решават всеки въпрос, който изключително ги интересува. В една асамблея, някои хора, не представители, може да бъдат натоварени с постоянно отменима власт за да вземат участие в по-големи по размер единици -области, перфектури, региони, нации, континенти, планета. А що се отнася до по-малките единици в пряката демокрация, древните могат да ни предложат няколко неща, не да бъдат следвани, но да бъде помислено над тях. Например, в древна Атина, много основни правомощия са се изпълнявали чрез ротация: за един месец едно определено племе държи някои позиции и сред тях, всеки ден различен човек е надзорник на ректорите, т.е. президент на Републиката. На следващия месец е ред на друго племе. В други случаи архонтите са избирани чрез жребий. Атиняните избирали чрез гласуване, както знаете, само за позиции, които наистина изисквали специалност, като позицията на генерал. Да командваш армия по време на битка не е нещо, което всеки може да прави; човек се нуждае от специална подготовка. Генералите се избирали чрез гласуване и оставали отстраними. Съвременните освободителни движения са създали подобни демократични форми: съветът. Генералната асамблея на всички заинтересовани избрани представители, които са не само отговорни, но и, също така, постоянно отстраними. Така те трябва да отговарят за всичко, което са направили на хората, избрали ги.

Тук не е нито времето, нито мястото за детайлно описание на пряка демокрация, състояща се от милиони хора. Ние трябва, въпреки това, да подчертаем два основни принципа: от една страна, истинска пряка демокрация в основните единици, където пряката демокрация наистина може да функционира; от друга страна, всяка власт, която трябва да бъде избрана е не само избираема, но и постоянно отстранима и отговорна. По този начин може да започнем да решаваме проблемите на пряката демокрация в измеренията на съвременните общества и нейното разширяване в континенталното и планетарното пространство.

Astynomos Orgè, страстта към създаване на институции

Тук достигам до крайната си точка. Всичко това е важно, разбира се, но не е жизненоважно за пряката демокрация да функционира, а именно, за свободата да съществува. Независимо дали са 20-30 хиляди или 3 милиарда души, едно нещо трябва да съществува зад, под и над всички институции, едно нещо, за което никой не може да реши или заповяда. Това е постоянната творческа дейност на обществото. Само обществото -не аз или ти- може да намери начин да осъществи резонанс между централна радио или телевизионна станция и публиката, която приема. Обществото, хората, ще намерят начин да създадат форми, които дори не можем да си представим, форми, които могат да решат проблеми, които ни изглеждат непреодолими. Така че това, което е необходимо е тази постоянна творческа дейност на обществото, и това означава главно страстта на всички към обществените въпроси. Това не е мое откритие; съществува в невероятния хор в Антигона, който започва с „polla ta deina kai ouden anqropou deinoteron pelei” (Има много невероятни феномени, но никой не е толкова невероятен, колкото човешкото същество) и където Софокъл, наред с други чудни човешки характеристики, той нарича „astynomos orgè”. Astynomos означава създаване на институции, а orgè, от която произлиза думата оргазъм, означава порив, страст. Хората, в разгара на своята страст, създават градове, като този, в който е роден Софокъл и, за който пише своите трагедии.

Ако тази страст към обществени дела, тази „astynomos orgè”, не съществува, може да създадем добър спектакъл, да напишем хубава книга, да създадем безупречни философски системи, но всичко това няма да означава нищо. Заключвайки, бих искал да спомена схващането, което е напълно противоположно на това, което отбелязахме тук, базирано на невероятната и ослепителна фраза на Софокъл за „astynomos orgè”, и това е съвременното схващане за подобни неща, от гледна точка на съвременната т. нар. демокрация и либерализъм. Изразено е с невероятна компактност и находчивост от френския политически философ от 19 век, Бенджамин Констант, в негов известен текст, в който сръвнява свободата на древните със свободата на съвременните хора. Той заявява, че наистина в античната демокрация, тъй като хората нямат какво друго да правят (така го обяснява той), те имат тази политическа страст, докато ние, и тук цитирам, „всичко, което искаме от държавата е да задоволи нашите прищевки”. И той не казва това с упрек или ирония. Той го казва, защото знае, още през 1820, за съвременните мъже и жени. Това, което хората искат днес е техните прищевки да бъдат задоволени. И те искат това от държавата.

Те не виждат обществени дела и вече не се интересуват от тях. Отвъд тях и техните приятелски кръгове съществува държава-баща или държава-майка, държава, която едновременно е чудовище и един вид Дядо Коледа, който издава банкноти, лицензи, работа и т.н., но държава, която трябва да задоволи прищевките ни. Докато това схващане, тази тенденция, тази дълбоко въображаема гледна точка на съвременния човек спрямо обществените дела и политики съществува, каквото и да кажем може да бъде семе за бъдещи поколения, но съвсем не ни е от полза. Това, което е особено необходимо днес и изглежда липсва за момента е страст към обществените дела, отговорност, участие, „astynomos orgè”.

Източник: http://www.athene.antenna.nl/ARCHIEF/NR01-Athene/02-Probl.-e.html

Корнелиус Касториадис е политически философ, психоаналитик, социален критик и икономист. Роден е в Гърция, но прекарва по-голямата част от живота си във Франция.

Той определя предмета на политиката като създаване на институции, които след като бъдат създадени и интериоризирани от индивидите чрез пряка демокрация, ги улесняват възможно най-много в достигането до сициалната и личната им автономия. Но нашето общество не е автономно; следователно то не може да направи някой автономен, и обратното.

http://www.lifeaftercapitalism.info

Убийството на Ботев

Veröffentlicht am 2. Juni 2012 von Стефан К.

Хипотеза на един юрист

Христо Ботев, войвода на 172 млади мъже, заложили главите си пред олтара на поробената си родина, води с тях в Балкана три люти боя срещу турския аскер

Останки на Ботеви четници, с. Скравена

и башибозук и изведнъж… изчезва. Няма го! Дезертирал? Заблудил се в гората? Ранен и изоставен?

И в турско, и след турско смъртта на великия революционер и гениален поет е била загадка. Много са и предположенията. Убит на Вола! Не, убит на Околчица! Не, убит на Милин камък! Не, другаде; защото ако беше убит по тези височини, поне трупът му щеше да бъде намерен.

Ботев е това – най-горещият бунтар против турската империя! Знаен добре от нейните управници и от нейните шпиони. От многото заловени в плен четници би могъл да бъде разпознат.

Българското правителство назначава комисия… една, две, три; или нищо положително не се открива за неговото убийство, или убиецът или следите водят към българин. Спонтанна реакция на всеки от нас: „Ужасно! Изключено! Това не е възможно! Ами ако все пак това е истина?!…“

Трите хипотези за смъртта на Ботев

Първата хипотеза е тази на назначената от Министерството на просветата комисия, в която като член е участвал литературоведът Леонид Спасов, чието заключение е било, че Ботев е убит от неизвестен българин или българи, за да бъде ограбен. „Спомени по българските въстания“ на Никола Обретенов вероятно не са били напечатани още. Затова възоснова на тях комисията не е могла да направи другия извод, а именно, че Ботев е „ограбен“ от Обретенов и приятели така, както той самият го описва.

Втората хипотеза е тази на Българската академия на науките, възприета като официална и от българската историческа наука, че войводата Христо Ботев е убит от вражески турски куршум.

Третата хипотеза е тази на въстаника Никола Обретенов, според която Ботев е бил лишен от живот от „неприятелски“ куршум, изстрелян от неизвестен стрелец.

На първата хипотеза няма да се спираме, а само я отбелязваме като съществуваща, защото не разполагаме с никакви доказателства за нея – писмени или гласни. Комисията може и сигурно е събрала такива, но ние не можахме да се доберем до тях. Затова тази хипотеза я изоставяме или отхвърляме.

Втората хипотеза е изградена въз основа на разказа на Захари Стоянов и неговата биография за Христо Ботев, а в тази биография, в пункта за смъртта на войводата, авторът е вмъкнал показанията на Никола Обретенов. Разликата между втората и третата хипотеза е само в това, че докато във втората хипотеза се говори определено за „вражески турски“ куршум, то в третата се говори за „неприятелски“ куршум. Под „неприятелски“ Н. Обретенов е имал предвид неприятеля в този момент от турски аскер и башибозук; но ако не е бил много сигурен, може под неприятел да е имал предвид и някой четник или друг българин, който по една или друга причина е бил враг на Ботев, макар че няма абсолютно никакви данни Ботев да е имал такъв неприятел; и понеже разликата е минимална и без значение за третирания въпрос, изоставяме да разглеждаме и втората хипотеза. Още повече че от статията на Стоянова ни е известно по какъв неубедителен начин тя е стигнала до извода, че куршумът е „турски“ – от „предположението“ на Захари Стоянов, допълнено и от нея.

И така стигаме до третата хипотеза – тази на Н. Обретенов. Поначало трябва да приемем, че тя е най-достоверната, защото той е присъстващ и очевидец на Ботевата смърт.

Но все пак така ли е? Няма ли и четвърта хипотеза?

Ето върху това искаме да дискутираме.

С една предварителна уговорка: ще третираме Никола Обретенов само като един обикновен свидетел. И към неговите показания трябва да бъдем при преценката им прецизни, строги, критични, абсолютно обективни, па ако щете и подозрителни. Защото уликите са много, доказателствата са крайно ограничени, а показанията му се отнасят до смъртта на един човек; и защото той е свидетел и като всеки човек може да има лично отношение и лична окраска. Още повече, когато може да бъде уличен като евентуален убиец или най-малкото – като участник в групата, която е убила Ботев.

И още нещо. Още в началото не трябва да му признаваме нито смекчаващи, нито утежняващи евентуалната му вина обстоятелства. Ние трябва само да знаем, че той е един от четниците на войводата. Трябва да забравим, че той е син на най-голямата и храбра наша революционерка баба Тонка, че брат му Ангел е убит като участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджата, че брат му Петър е бил пленен от турците и заточен завинаги в азиатската крепост Сен Жан д’Акр заради революционна дейност; самият той е един от членовете на Гюргевския революционен комитет и апостол на Софийски окръг.

При разглеждания процес за инцидента той трябва да остане само един обикновен свидетел.

Свидетелят Обретенов дава показания

В „Спомени по българските въстания“ ето как Никола Обретенов описва смъртта на Ботев:

„Най-сетне, когато стана здрач, гърмежите почнаха да се слушат по-нарядко. По едно време изсвири тръбата на войската и гърмежите престанаха съвършено. Някои от нашите момчета, които бяха служили в Казашкия алай при Чайковски, разбираха сигналите и казаха, че това означава спиране на боя. По заповед на Ботев, изсвири и нашата тръба – също за спиране. Момчетата, които заемаха върха на Камарата, слезоха и съобщиха, че неприятелят се е оттеглил надолу към местото, откъдето се бяха изкачили. Слезохме и ние с Ботйова, като подкрепяхме ранения Перо, раната на когото се беше влошила и почнала да го боли. Ботйов разреши на четниците да отидат на извора, който бил наблизо, да пият вода.

Когато цялата чета слезе от Камарата и се отправи към извора, Ботйов, Апостолов и аз бяхме изостанали по-назад по причина на Перо, който не можеше да върви. По покана на Ботйова приседнахме край една малка скаличка. С нас бяха Сава Пенев от Търново и Димитър Тодоров (Димитрото) от Габрово, жив и досега.

Ботйов беше много загрижен. Понеже от щаба му бяхме останали само Апостолов, Перо и аз, той се обърна към нас и запита: „Какво мислите да правим, когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма. Да продължаваме ли или да се отправим за Сърбия?“

Докато ние отговорим, Перо каза: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си ще го загубиш!“

Ботйов нищо не каза, но се изправи в цял ръст да види накъде отидоха момчетата и няма ли някоя опасност за четата. Тогава моментално изгърмя пушка и Ботйов политна да падне на гърба си. Аз и Апостолов го поехме от двете страни и докато го сложихме на земята, той издъхна, пронизан в сърцето. Сразен беше от неприятелски куршум, без да каже нито дума – само изхърка…

Останахме поразени като от гръм. След няколко минути се окопитихме. По съвета на Перо, прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, която беше окървавена и продупчена от куршума; взех и часовника, бинокъла, компаса и портмонето с пет наполеона; а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира.

Всички плачехме, но аз и Апостолов бяхме неутешими. Наведохме се и го целунахме по челото. Оставихме скъпите му останки на произвола на съдбата, за да се изпълнят собствените му думи: „В редовете на борбата да си найда и аз гроба!“

Простихме се така с войводата, тръгнахме с момчетата към извора. Съгласихме се да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха: „Къде е войводата?“

– Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние.

Всеки, който пиеше вода от извора, заминаваше нагоре в гората над извора, която беше от дебели дървета и гъста. Тук превързахме раната на Перо в коляното, получена на Милин камък и почнала много да го боли.

Понеже нощта бе настъпила и ние бяхме много изморени, заспали сме. Рано на разсъмване сутринта чухме конски тропот и глъчка и се събудихме. Като дойдохме вечерта последни, бяхме останали на първа линия срещу потерята, която идваше по същия път, по който бяхме дошли ние вечерта. Този, който вървеше най-напред, ни съзря, когато вземахме позиция зад дърветата, изгърмя и Перо падна по очите си, ударен в сърцето. Георги Апостолов насочи към оня, който гръмна, и го свали от коня. Черкезите, като видяха, че главатарят им се катурна от коня мъртъв, хукнаха да бягат назад и ние, възползвани от тяхната паника, поехме гората нагоре“.

Загадката за смъртта на Ботев съществува от самата му смърт. Много усилия са правени, за да бъде тя разбулена. Натрупани са много съмнения, подозрения, колебания и накрая… буржоазните историци заключиха, че Ботев е убит от турски куршум. Мотивировката не е от фактическо, нито от правно естество, а от етично, социално и патриотично естество, за да се опази доброто име на българина. Вероятно по същото съображение след 9 септември БАН утвърди тази истина.

Доводите „за“ и „против“ тази истина

Като доказателствен материал ще имаме само „Спомените“ на Никола Обретенов и кратките показания на приятеля му, „все още жив“, Димитрото, макар че не допринася нещо съществено.

Нека първом издирим и изчистим фактите, а след това да правим изводите.

Първият факт е, че Ботев е бил убит, а не е безследно изчезнал. Вторият факт е, че Ботев е убит от куршум; и третият факт е, че куршумът е неприятелски.

Впрочем третият факт не е факт, а преценка или един извод на свидетеля; защото, като е бил убит от куршум, не ни казва защо приема, че този куршум е „неприятелски“. Под неприятелски трябва да се разбира „турски“ куршум: защото когато описва сраженията, той определя турците като неприятели. А щом е въпрос до преценка, то нека ни бъде позволено и ние да направим своята преценка.

Води се сражение между четниците и много турци – башибозук от черкези и редовна войска. Надвечер то бива прекратено. Турският тръбач свири отбой, българският – и той същото. Турците, а след тях и четниците, се отдалечават от бойната линия. Турците отиват в селата да нощуват. Те не водят никога нощен бой. А и защо да рискуват, когато вече знаят силата на противника и че този противник няма да им избяга от ръцете. Четниците се спущат към гората и дола, за да се посъберат след сражението и да си починат.

Местността, в която се отправят българите, е чиста от турци, спокойна и безопасна. Четниците са в „свободен строй“ и се спущат в дола да пият вода. Ботев изостава с хората от щаба си назад. Сядат край една скала и разискват.

Макар че не е обичайно водачът на един военен отряд да се движи в ариергарда на колоната, може да се приеме, че изоставането е причинено от по-бавното придвижване на ранения в крака Петър Симеонов, наричан Перо Македонеца и Перо Херцеговинът (той е участвал във въстанието на Херцеговина).

Но – за „сядането“. За да се спрат и да седнат, предложение е могъл да направи най-вероятно раненият, който имал нужда да си почине. Но не той, а предложението се прави от Ботев. Войводата запитал:

– Какво мислите да правим?

Налага се и неизбежно трябва да се приеме, че изоставането от четата и „сядането“ е осъществено, за да се проведе заседание на членовете на щаба. Съвещанието е могло да се проведе и без Войновски, който е един младеж от Юнкерското училище в Одеса и в момента е бил встрани с група четници. Трябвало е щабът да вземе важно решение: „По-нататък… из кой път?…“ Спасяване на живите четници, като преминат в близката Сърбия, или да продължат на изток по Балкана към Ловеч, Търново, Сливен?

От предадения разговор в „Спомени“ се вижда, че щабът не е бил единодушен по разисквания въпрос. Като войвода, Ботев е знаел каква е неговата роля и отговорност пред историята и пред онези, които той води… Затова той е категоричен за преминаване в Сърбия:

– Патроните ни се свършиха, помощ отникъде нямаме, хляб също няма.

Ако в Румъния Ботев е бил подведен от погрешната информация, че народът е готов или вече е въстанал, че трябва да му се помогне с чета и оръжие, то в момента той е имал вече пълна и ясна представа за бойната обстановка. Местното население не оказва никаква помощ, апостолът Стоян Заимов не отговаря на двата призива и, преоблечен в женски дрехи, се крие във врачанските лозя, турски аскер и башибозук е залял околните села и градове, а през нощта все още се виждала червената заря на догарящите пожарища на изток.

Едно бурно съвещание на щаба

В отдиха след последното сражение щабът е трябвало да реши по-нататъшния маршрут на четата. Съвещанието не е било спокойно; дори трябва да приемем, че то е било бурно, защото са се били очертали две непримирими становища. Когато се прави революция, обикновено становищата са непримирими! Едното – няма смисъл да се продължава борбата и затова четата трябва да премине в съседна Сърбия. Второто – да се продължи борбата, за да се помогне на въстаналия народ; а и нали се е тръгнало да се мре за свободата?

Че Ботев е поддържал първото становище – при наличната безнадеждна обстановка да поемат пътя на запад, за да се спаси каквото все още може да се спаси, личи от думите на Перо:

– Ботйов, ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!

Подвигът му – подвиг е на всеки четник.

Обаянието – обаяние е на всеки четник.

Ботев не е бил никога славолюбив и в случая той не е поставил във везните на съдбата обаянието на своя подвиг, а живота на младите хора, които е повел и за които ще отговоря пред историята.

До споразумение не се е стигнало, защото Ботев става прав, за да отиде при четниците. Иначе ставането би станало вкупом и едновременно. Той отива при тях, за да им съобщи решението си. Останалите трима от щаба – Обретенов, Апостолов и Перо – са на противно становище. Трябва да продължат да го поддържат и пред четниците. Обаче каква е вероятността, че те ще приемат становището им за продължаване на борбата или и без това твърде много разколебани и обезкуражени, четниците ще тръгнат след Ботев? Това не трябва да стане; а за да не стане, ще трябва на Ботев да се попречи да отиде при тях!…

Едва Ботев станал, гръмва се и той полита на земята.

За „ставането“ на Ботев Обретенов има свое обяснение – „да види накъде отидоха момчетата и няма ли някаква опасност за четата“. Това му обяснение е съвсем наивно, неприемливо и трябва да се отхвърли:

1. Всички те знаят къде са момчетата – в дола за вода.

2. Обстановката е спокойна – няма турци и затова са седнали на разговор.

3. Няма никакъв нов факт, който да говори за някаква опасност за четата.

4. За движението на четата и нейната безопасност се грижи военният ръководител Войновски и неговите помощници.

Тогава? Остава да се изясни кой е стрелял и защо.

Куршумът не е турски

В спомените на Обретенов четем, че куршумът, с който е бил убит Ботев, бил „неприятелски“. Това ще е така, защото не може да се очаква куршумът да е отправен от приятел. Прави впечатление, че сам Обретенов е избегнал да окачестви куршума като „турски“. Съзнателно или не, той никога и никъде и в другите си писания не споменава тази дума.

Тогава кой е неприятелят на Ботев? Или понеже той е неизвестен, да поставим въпроса другояче: Кой е възможният неприятел?

Първият потенциален неприятел може да бъде един черкезин или турски войник. В случая трябва да го изключим като възможен действащ стрелец. Сражението е било преустановено. Турците и българите са се оттеглили на доста далечно разстояние от фронтовата линия. Няма никакво движение на турци в района, към който са се движили четниците.

Ако е бил турчин, той сигурно не е бил сам, щом е трябвало да отиде в българския лагер; и вероятно – с разузнавателна задача, а не за да стреля срещу първия срещнат българин. НАЛИ ГЪРМЕЖЪТ ЩЕ ГИ ИЗДАДЕ? Па и няма какво за разузнаване – нали знаят, че българите са се пръснали някъде нататък. Утре ще тръгнат пак да ги преследват като вълци. А и в настъпващата тъмнина дори и най-храбрият турчин не би дръзнал да търси българин да убива, и то между българите да търси войводата им, както поддържа Радка Стоянова.

Ако направим временно концесията да приемем, че стрелецът е бил турчин и че е бил сам, ще се постави настойчиво въпросът защо е изстрелял само един патрон. Българите са четирима, в една група и от своята пусия той е могъл да стреля по тях повече от един път; и останалите трима са били удобни мишени, още повече при изненадата от страна на нападателя.

Не може да не направи впечатление, че веднага след гърмежа, а и по-късно след него никой от нападнатите не предприема действие за укриване. По инстинкт те биха очаквали втори, трети изстрел и затова биха залегнали или биха избягали при четниците. Те не предприемат оглеждане на местността – ако не толкова за откриване на стрелеца, то поне за да предотвратят опасността от нови покушения. Те не правят нито едното, нито другото. Защо ли? Защото за тях всичко би било излишно. Те знаят кой е стрелял. Те знаят също така, че не ги застрашава никаква опасност…

Един сериозно уличаващ факт

Много автори се опитват да определят мястото, откъдето е стреляно, посоката на куршума, силата на звука от гърмежа. По тези въпроси е излишно да се коментира, защото няма никакви опорни точки. Сам Н. Обретенов отнема възможността да се разисква. На въпроса на д-р Панчев – член на една от комисиите (в. „Независимост“, бр. 2406-2414 от 1-11 юни 1919 г.): „Гърмежът отблизо или отдалеч се чу?“, той отговаря: „Не мога да кажа с положителност от какво разстояние се е стреляло.“

Но за определяне на „разстоянието“ има един друг факт, на който искаме да се спрем. В учебника по Съдебна медицина на проф. Иван Попвасилев и проф. Стойчо Радонов на стр. 102-104 четем: „Когато предметът, в който се стреля, е на близко разстояние, изброените фактори – пламъкът, газовете, саждите, барутните и неметалните частици – достигат до целта и допълват действието на куршума. Те оказват увреждащо действие върху тъканите по механичен начин.“

„С намаляване скоростта на куршума (от далечно разстояние – б.а.) повредите все повече загубват свойствата си на огнестрелни и в тях все повече изпъква формата на куршума.“

„Поради ударното странично действие на проектила (куршума) притиснатите тъкани и след преминаването му продължават своето движение встрани (от действието на ударните вълни), вследствие на което се образува голяма кухина, превишаваща няколко пъти обема на проектила. Колкото по-голяма е скоростта и размерът на проектила, толкова по-голяма ще бъде предадената на тъканите кинетична енергия, а оттук и по-силно ще бъдат изразени временната кухина и ударната вълна на обкръжаващите тъкани.“

Тъй като не е направено оглеждане на дрехите и на самата рана, не е направена и аутопсия на трупа, не може да се говори с положителност за посоката на куршума, за да се твърди, че той е стигнал гръбначния стълб, какъв е размерът на раната или че е стреляно от упор. Остава открит въпросът – дали от близко или от далечно разстояние е стреляно?

Никола Обретенов ни казва, че „кръвта шуртеше толкова много, че напълваше пазвата и окървавяваше картата“. При това изобилие на кръв хирургът, доц. Шопов, от Пловдивския медицински институт дава мнение, че изстрелът не е даден от „далечно разстояние“, защото кръвоизливът би бил много малък, тъй като отворът на входната рана би бил малък и почти ще се затвори от меката тъкан; а още повече като се има предвид, че кръвта от разкъсаното сърце или от по-големия кръвоносен съд се излива в гръдната кухина. При това изобилие на кръв не може да не се приеме, че изстрелът е даден от „близко разстояние“. Това „близко разстояние“ също е един сериозно уличаващ факт.

Страх от разследване

След спора при съвещанието изгърмява пушка.

В историята на революционните движения в света не за първи път се случва последният аргумент да бъде куршумът.

Кавгата ще да е била твърде голяма, духовете на спорещите са били възбудени, за да се стигне до стрелба.

Изстрелът е внезапен, спонтанен – внезапен умисъл за убийство в психическото състояние на афект от страна на автора.

След първоначалното изживяване на ужаса от станалото идва окопитването. Пристъпва се към вземане на решение: станалото – станало, но какво трябва да се прави по-нататък? Ако ставаше въпрос за разумно решение, съвсем естествено и логично би било да погребат трупа и да съобщят на четниците за смъртта на войводата. Нормално те не могат да мислят – притиснати са от страх. Четниците ще питат и разпитват къде, кога, как и кой е убил техния избран водач. Какво биха могли те, които са били с него, да отговорят на въпросите? Ако беше един, нямаше да има разногласие в избраната позиция за обяснения. Но ако се объркат и почнат да си противоречат?

И понеже в бързината те не могат да измислят убедително и оправдателно обяснение, взели решение да не съобщават за смъртта на Ботева. Убиецът или убийците се страхуват от разследване… Не е убит кой да е, а известният на цял народ поет и революционер!

Решават да изоставят трупа, като преди това го „ограбват“. Обретенов взема портмонето, часовника, бинокъла, компаса, картата и пет наполеона; а Апостолов – калпака с лъва, шашката, револвера и мундира. За по-малките не остава нищо – така става по цялата земя! За „ограбването“ измислят и обяснение. Целта не е била толкова за вещите, колкото трупът да се направи „неузнаваем“. Други пък биха могли да кажат… защото ако се узнае чий е бил трупът, пак могат да възникнат въпросите, от които предумишлено се бяга.

Никола Обретенов не скрива, че са искали да направят трупа „неузнаваем“; но обяснява, че това са направили, „за да не се гаврят с него неприятелите“. Обаче обяснението му е съвсем неприемливо. Той живее в турско време и не може да не знае, че турците уважавали падналите си противници. Майка му – баба Тонка, получава трупа на обесения войвода Стефан Караджа, за да го погребе по християнски. Така също са предадени труповете на Димитър Общи и Васил Левски. По-късно турски отдават почит на убитите в Македония четници от четата на войводата Узунов.

Ако трябва да се говори за гавра, то тя е действително извършена, и то от тях, които са оставили трупа на войводата гол и без да го погребат; а те са имали достатъчно време за това – цяла една нощ!

Разбираме ги. Не им е било до погребение, па бил и трупът на Ботев. Цяла нощ те са бодърствали за своя грях и своя страх от разследване…

Ако те действително са мислили да почетат войводата след неговата смърт и да опазят трупа му от оскърбление, можеха, ако сами не могат да направят това, да съобщят на четниците за смъртта на техния водач, а те от своя страна биха направили едно колкото скръбно, толкова и горестно погребение на този велик син на нашия народ.

А за това, както казахме, е имало много или поне достатъчно време за едно погребение. Смъртта е настъпила привечер. Турците са далеч, а четниците са в дола, на 100-200 крачки. Вечерта и цялата нощ е спокойна. Четниците и хората на Обретенов, които отиват при тях в гората, са спали до сутринта, когато наново се появяват турци.

Имало е достатъчно време за почетно погребение на един човек…

С лъжа скриха смъртта му

„Простили се с войводата, тръгнахме с момчетата за извора. СЪГЛАСИХМЕ СЕ да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците питаха:

– Къде е войводата?

– Отиде напред и ние вървим след него – отговаряхме ние.“

Бихме се съгласили, че има и добри лъжи. Но защо е било необходимо, каква нужда е налагала да се лъжат четниците, че Ботев е жив и че е напред? Сигурно причината е била от много важен характер. И за кого? За четата на българите или за групата на Обретенов?

Обикновено лъжата прикрива нещо нечисто, нечестно. И по-забележителното в случая е, че тази лъжа е КОЛЕКТИВНА. Взема се решение след продължително обсъждане и умуване. Щом има решение, имало е и мотиви „за“ и „против“. Пълно единодушие! Може само неутралният Перо Херцеговинът да е бил „против“, но накрая и той се присъединил към болшинството. Самият той обаче не е разбрал в момента, че е пропуснал влака. Дал е основание за смъртно обвинение – страхливците са сметнали, че е несигурен съучастник.

Никола Обретенов не ни казва защо са взели решението да не съобщават, че Ботев е убит. Нека сами видим какви биха могли да бъдат възможните съображения за тази лъжа.

ОБРЕТЕНОВ: Ако бяхме съобщили за смъртта на войводата, това можеше да отчае и обезкуражи четниците. Те биха преустановили по-нататъшната борба, а ние сме тръгнали да освободим роба или да умрем.

ВЪЗРАЗЯВАМЕ: Ако първия ден лъжата не остане в сила, то на следващия ден или на следващите дни войводата нямаше да го има и нямаше ли да бъде по-отчайваща неизвестността или мисълта, че войводата ги е напуснал, дезертирал?

ОБРЕТЕНОВ: Ние се бяхме разпръснали на групи и четниците можеха да мислят, че е в някоя група.

ВЪЗРАЗЯВАМЕ: На 20 май, когато войводата е убит, четата е още цяла. Липсвали са само около 30 души, които са се заблудили из лозята или са я напуснали…

Не отчаяние, а озлобление и жажда за мъст би бушувала в душите на четниците и те с повече страст биха участвали в сраженията, за да възмездят за смъртта на любимия им водач.

Най-вече от военно гледище е абсолютно необходимо да се съобщи за смъртта, за да може борците да си изберат нов водач, който да ги води, да ги обединява, комуто да се подчиняват. Една бойна група, малка или голяма, не може да остане като стадо без овчар…

Поведение на обвиняем

Никола Обретенов сам признава, че са решили да лъжат, а и действително са лъгали за смъртта на войводата. Това ни дава основание да имаме и правото да го обвиним, че лъже без свян и в други моменти преди и след трагичния край.

По онова време Христо Ботев е бил най-известната и най-голямата фигура в българското революционно движение. И тъкмо затова, без никакво възражение от никого, той застава начело на сформираната чета след отказа на Панайот Хитов и Филип Тотю да я оглавят. Той е капитанът на парахода, той е главнокомандващият на войската, той е войводата на четата. Всевластен!… Да взема решения, да заповядва, да изисква подчинение, да наказва, ако е необходимо за дисциплината. Целта е една за всички.

Той има и щаб, с който трябва да се съвещава. Щабът е съвещателен орган; последното и окончателно решение се взема от войводата.

След двудневните сражения военната обстановка е реално изявена и е съвсем ясна: никаква помощ от местното население или отдругаде някъде, патроните са изхарчени срещу налитащия превъзхождащ неприятел, без хляб в торбите. Четниците са обречени на сигурна смърт или плен. По-нататъшната борба не само е БЕЗНАДЕЖДНА, но и БЕЗСМИСЛЕНА. Четата е обречена на гибел. И той решава да се спаси все още това, което може да се спаси – животът на младите борци. Решава да се оттегли; направление – близката съседна Сърбия. Съвещание с щаба?! За какво? Той не би могъл с нищо да промени тази пагубна за четата военна обстановка. При всяко сражение има победа или поражение. Преди неизбежното поражение Ботев предприема оттеглянето. Всеки предвидлив и мъдър военачалник не би се поколебал да направи този военен маньовър.

След сражението през втория ден Ботев не само решава, но и предприема оттеглянето. Дава заповед да се „откове знамето и знаменосецът го запасва на кръста си“ (стр. 248, „Спомени“). При „оттегляне“ на една войскова част знаме не се развява, а се сваля и се съхранява до ново изсвирване на тръбата.

Никола Обретенов е видял отковаването на знамето и е разбрал смисъла на това сваляне на знамето от борбата. И от някой друг жест или изтървана дума той узнава за решението на Ботев, но не е напълно сигурен. И за да провери, той поканва изостаналия Ботев да приседнат до една скала, след като четниците са се свлекли надолу към дола, за да си почине раненият Перо. Войводата се съгласява по искането на нетърпеливия Обретенов и се започва разговор за оттеглянето на четата към Сърбия. Ботев, изморен от похода и сраженията, изнурен от разочарование и грижи, бавно е обяснил:

– Какво друго ни остава, „когато в тия две сражения патроните ни се свършиха? Помощ отникъде нямаме, хляб също няма“.

Обретенов не е съгласен, той възразява, аргументира се и предлага да се продължи борбата, като четата се придвижи на изток към въстаналите места и се присъедини към другите чети в Балкана към Сливен. Войводата отхвърля предложението му и става да отиде при бойците си. Тогава Обретенов изстрелва още един аргумент:

– Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш!

Най-малко този аргумент е направил впечатление на Ботев, защото той е тръгнал да служи на своя народ, а не да набира точки за лична слава.

И когато става да тръгне, към него се отправя последният аргумент – куршум в гърдите – последният аргумент на революционерите. Спорът е спечелен – противникът е премахнат завинаги.

Ботев пада като сноп на земята. От никого не е подкрепен при падането си. Групата е изненадана и стресната от станалото; а са нямали и време – докато станат и докато разберат какво точно е станало… Само стрелящият може би е бил прав, но той не е стрелял, за да прояви хуманност към един падащ човек!

След първоначалното объркване идва окопитването. Първом решават да приберат у себе си по-ценните вещи от трупа; второ – да изоставят тялото на произвола на съдбата, и трето – да не съобщават на четниците за смъртта на войводата.

И така направили. След това изчакали малко време, докато четниците в гората заспят, и тихомълком, като котки, се приближили до тях, но без да се смесват с тях, защото, ако бъдат усетени, страхували се да не бъдат разпитвани за войводата. След цялата нощ на сутринта те вече не могли спокойно и уверено да отговарят, че „войводата е напред и те тръгват след него“.

Тръгват, но групата се бави и изостава от четниците, защото Перо е ранен, и то в коляното; мъчно се движи, а той е и единственият потенциален издайник за смъртта на Ботев. Два сериозни проблема – как да бъдат решени? На „помощ“ идват турците. Един от тях се премерва точно в Перо, стреля един път и „Перо пада по очите си, ударен в сърцето“.

Забележително – пак един куршум, пак убит и пак ударен точно в сърцето! Днес тази повтаряща се случайност ни напомня за криминалния роман на Джеймс Хадли Чейс „Свидетели няма да има“…

При така предполаганото от нас развитие на събитията нека наредим кои са „и другите лъжи“ на Никола Обретенов.

Първата: Не Ботев ги поканва да приседнат до скалата, а Обретенов иска това, защото е крайно нетърпелив да научи за подозираното му решение. Непосредствено след стихналия бой, на Ботев съвсем не му е до „съвещание на щаба“ за вземане на решение за по-нататъшната съдба на четата. Той ще направи действително подобно съвещание, за което има време занапред и когато ще може да свика и останалите от състава на щаба. В тази съвсем кратка почивка и само с един член от щаба той не би могъл да решава този въпрос сериозно.

Втората: Не Перо, а Обретенов е укорил Ботев за взетото от него решение с думите: „Ботйов! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото ти обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш“. Перо би бил най-отявленият поддръжник на Ботевото предложение да преминат в Сърбия. Той е в крайна нужда от това – единственият начин да оживее. Ранен в крака, със силни болки вече в коляното, той няма да може да се движи с четата в похода й към Сливенския балкан; а се нуждае и от сериозна медицинска помощ, каквато в Балкана няма кой да му даде. Само в Сърбия той ще може да лекува крака си и ще може да избегне турския куршум или турски плен.

Третата: След смъртта на Ботев негов законен наследник и водач на групата става Никола Обретенов, а Перо Херцеговинът е онемял от престъпното дело на другарите си и изгубената едничка надежда за спасяване на своя живот. Затова не Перо „съветва“, а Обретенов „нарежда“ „да приберат всичко от Ботйова“.

Четвъртата: Начинът, по който описва смъртта на Перо. За да прикрие истината, той сам се оплита в обясненията и дава указанията как да се открие истината. Обретенов сам признава, че вечерта не са се присъединили към четата, а стигнали до нея и заспали. Сутринта не са се събудили от глъчта на приготовляващите се да тръгват четници, а от „конски тропот“. И те първи посрещнали удара на турците не затова, че са били „на първа линия срещу потерята“, а защото в момента около групата не е имало четници.

И така, сценарият за убийството е готов и сам Обретенов го описва твърде картинно, като на филм. Георги Апостолов може само да потвърди не само затова, че е герой във филма с убиването от него на убиеца на Перо, но най-вече той от много години е верен и помощник на Обретенов (Гюргево, София и Враца). Другите двама – Димитър Тодоров и Сава Пенев, които са от обкръжението на Обретенов, също могат да свидетелстват успешно.

Никола Обретенов има типичното поведение на един обвиняем при убийство. Той отрича всичко; той активно не участва в онова, което става. Той е само присъстващ, слушател и изпълнител. Ботев поканва да приседнат, Перо отправя укора към Ботев. Перо съветва да приберат всичко от Ботев, Апостолов убива турчина; само всички решават да укрият смъртта на Ботев, а Димитрµто и Пенев стоят зад кулисите.

Съгласно закона обвиняемият има правото да се защитава с всички средства, дори и с… лъжи. Ние не обвиняваме Никола Обретенов, защото може той да не е стрелял. При разгорещената кавга между Обретенов и Ботев може Апостолов да е искал да помогне на приятеля си и той да е стрелял. По същата причина това може да е направил някой от другите двама, които са тръгнали с Обретенов да мрат за свободата.

Четирима са. Един от тях!… Само те могат да кажат кой е от четиримата.

Ако подозрението пада преди всичко върху Никола Обретенов, никой не му е виновен… Той сам се е оплел в многото си лъжи.

Новият и старият тип революционер

Докато Христо Ботев е български революционер от нов тип, Никола Обретенов е ретроград. Той все още вярва в рационалността на отреченото от практиката на освободителната борба на своя народ четническо движение като метод за извоюване на политическата свобода.

Той изгубва двамата си братя Ангел и Петър в сблъсъка на четите с турците. Той знае за разгромяването на четите на Филип Тотю и на Хаджи Димитър – Стефан Караджа.. Той знае също така как свършиха преди това четите от Червена вода, от Шумен, от Сливен, от Стара Загора – хиляди българи арестувани, бити, избити и заточени в Мала Азия.

Никола Обретенов като революционер, въпреки продължителната му дейност, е малък и непроменлив, защото му липсват повече знания и качеството прозорливост. Той няма поглед към бъдещето – неговото развитие, създаването на необходимия механизъм, за да се получат исканите резултати.

Той е голям с любовта си към своя народ, безкористен в борбата за неговото освобождение и искрено убеден, че трябва да се „действа“ и да се „рискува“, без преди това да е била направена точна сметка за действителните, а не само възможни и желани резултати.

Според него – и многото други като него – достатъчна е нашата готовност да рискуваме всичко – семейство, добитък, имот, дори и живота си, за да стане чудото – СВОБОДАТА. С тази мечта, която добива равенството на лъжа, живеят, борят се и се жертват. С тази лъжа лъжат и другите; и другите заживяват с тази мечта!…

Като апостоли в Софийския район, Никола Обретенов и Георги Апостолов се провалят – не успяват да възстановят старите комитети, да основат нови, и затова се прибират във Враца при Стоян Заимов, където прекарват цялата зима, без да вършат и тук някаква апостолска работа. И обяснимо защо. В Софийско и Врачанско още не е заглъхнало болезненото ехо от обесването на Левски и Димитър Общи, както и свързаните с това арести на много от комитетските хора.

Двамата преминават във Влашко едва през месец април 1876 г. и се захващат с набиране на мъже за четата, като на всеки български емигрант Никола Обретенов говори, че „народът е готов като един да въстане“. Той лъже без свян, защото сам вярва в лъжата си, тъй като няма чувство за реалност; или съзнателно лъже, защото… лъжата е позволено средство в борбата за свобода, макар че не е чел Макиавели.

Поне към Ботев е трябвало да бъде искрен, честен и точен, когато му докладва за въстаническата готовност на българския народ. Затова той не може да не носи своята историческа отговорност!

Когато на българска земя никой не посреща четниците с добро, когато те преминават през селата покрай затворени врати и прозорци, когато никой не попълва редиците им, когато никой не им дава храна и подслон, с много болка и с пълно право Ботев обвинява Обретенов и Апостолов:

– Това ли ви е народът, който ни очаква с отворени обятия?

Недоволни и разочаровани са и четниците. И стрелите си те отправят към войводата. Щом е тръгнал да ги води, той е трябвало всичко да знае и всичко да предвиди. Те не знаят как той им е станал водач; а и да знаеха, не се знае доколко биха могли да го извинят…

Сам Обретенов е сред четниците. Той слуша техните разговори, той узнава за техните недоволства и обвинения към водача и народа. Въпреки това, по-късно пред войводата Ботев той иска и настоява борбата да продължи на изток към Сливен.

Никола Обретенов е един непоправим политически фанатик!

Прометеевската трагедия на Христо Ботев

Ботев не е същият Ботев отпреди осем години. Той вече има житейско и революционно минало, което му обезпечава една по-точна преценка на политическата ситуация.

Той е приятел на Левски и член, а след това и председател, на Централния революционен комитет в Букурещ. Приел е изцяло новата идеология и тактика за НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ чрез пълна подготовка, организация и въоръжена борба на целия български народ, на самия народ, без да се разчита на помощта на чужди държави, които биха дали помощ в защита на собствените им интереси. Левски и Ботев са отрекли отдавна дейността на отделните чети.

Апостолите от самоназначилия се Гюргевски революционен комитет обявяват въстанието през пролетта на 1876 г. Българите в Румъния решават да помогнат с чети на въстаналите в България. Търсят се войводи с революционен опит и утвърден престиж, които да оглавяват четите. Поканен, П. Хитов отказва, защото знаел, че Старият Филип Тотю също се отказва. През тази година на Балканите няма да има военни събития от международен мащаб.

С четите? Дейността им е капка в океан.

– Борбата срещу разкапаната Турска империя е възможна и успешна, стига народът да въстане! – проповядват апостолите.

За момента това, разбира се, не е вярно. През изминалите десет-двадесет години в Турция се правят административни, военни и социално-финансови реформи, политическото и икономическото й положение се консолидира както вътрешно, така и външно. Сам, невъоръженият български народ не може да повали една империя с модерно въоръжена войска.

Въпреки това новините от България са, че народът се готви да воюва. Не анонимно, не безадресно, а лично на Ботев апостолите Обретенов и Апостолов докладват „какво са вършили през зимата, как народът се подготвя да въстане като един човек“…

Четата е сформирана. Тя има състав, дрехи и оръжие. Няма си само войвода. Притиснат от събитията, на които вече никой не може да даде заден ход, Ботев заявява, че ще стане войводата.

Христо Ботев е един голям поет, един голям революционер и една голяма трагическа фигура… Той е с ясното съзнание за безсмислието на своя жест; но иска да бъде с народа си, макар и на кладата му!…

МОРАЛНО ВЪЗВИСЯВАНЕ И ПРОМЕТЕЕВСКА ТРАГЕДИЯ НА ЕДИН ВЕЛИК БЪЛГАРИН!

Политика и убийства

Никола Обретенов, Георги Апостолов, Димитър Тодоров и Иван Пенев решават да не съобщават за смъртта на Ботев. Ние трябва да решим да не се съмняваме в онова, което те са извършили.

За историята са необходими истини, за да бъде тя поучителна и полезна за поколенията. Тя не се интересува толкова от физическия убиец, колкото от самото убийство като обществено, социално и политическо явление на обществото.

Кой е убил Ботев? Според нас най-вероятната от всички вероятни хипотези е, че е бил човек от групата на четиримата. Тя не е образувана случайно. Тя е група на Обретенов, тя не е група на Ботев!

Никола Обретенов е със самочувствието на равен на Ботев. Той има продължителна революционна дейност, той е член на Гюргевския централен революционен комитет, той е апостолът на Софийски окръг, той е един от организаторите на четата. Георги Апостолов е неговият неотстъпен помощник. Петър Херцеговинът е професионален революционер; Сава Пенев и Димитър Тодоров са тръгнали след Обретенов…

За тях, а и другите четници, Ботев им е един съвременник – един революционер като тях – пръв между четниците, избран за войвода.

За нас? Главата не може да побере мисълта, че българин може да стреля срещу титана Ботев.

Убийството като средство за осъществяване превъзходството на собствената им идеология не е чуждо на нашите революционери. По решение на Ловчанския комитет Димитър Общи убива дякон Паисий само защото бил за мирната и легална борба на нашия народ – за българско осъзнаване по всички български земи и национално обединение чрез църквата, просвещение и икономическо превъзмогване. На Бенковски е възложено да убие Любен Каравелов, задето не е предал архивата на неуставно образуван нов революционен комитет.

Началото бе поставено.

По-късно това средство ще се използва все по-често за разправа с политическите противници.

Политическите убийства у нас – със или без присъди – прераснаха в масово обществено явление. Народът прие това равнодушно, като ежедневие.

За изтичащата национална кръв никой не правеше счетоводни записвания…

Илия Стоилов

Хомо Балканикус – или мъж да си на Балканите!

Veröffentlicht am 1. Juni 2012 von Стефан К.

Antworten

Супермъжествен, мускулест новобогаташ – това е балканският идеал за мъж. Златен ланец на врата, ключове за „Мерцедес“ и поне два смартфона: с това „Хомо Балканикус“ показва на дамата с кого си има работа.

В някои страни се водят почти философски спорове за това дали мъжете в наше време не са прекалено срамежливи, нерешителни и мекушави. При така наречения „Хомо Балканикус“ този проблем не съществува. „Балканският тип мъж“ е описан от изследователката Габриела Шуберт, която е по произход унгарка и професор по славистика в Йена.

Запазена марка на „Хомо Балканикус“ са мачовските нагласи и интересният му социален произход: „Хомо Балканикус“ е типът мъж, родил се по време на демократичните промени – отчасти при твърде съмнителни условия. Това са мъже, които са се възползвали от хаоса по време на промените и по различни начини са натрупали богатство, пише Шуберт, като пояснява, че тези начини не винаги са легални.

Здрави момчета и секс-бомби

Много от тези мъже произлизат от средите на гангстерите, бодигардовете и борците, твърди още изследователката и добавя: „От една страна те ползват най-модерна техника – тоест електроника и автомобили. От друга страна се държат като мачовци и се ориентират към жени, отговарящи на техния сексистки вкус.“

А това са жените, които се правят на секс-бомби и за радост на „Хомо Балканикус“ подчертават сочната си гръдна обиколка с минималистично облекло. Подобни примери има и в западните държави, но в Югоизточна Европа жените са много по-склонни да се нагаждат към очакванията на мъжете, независимо дали се отнася до стила на обличане или до задълженията в кухнята, пояснява Габриела Шуберт.

От времената на патриархата

Това разпределение на ролите между половете се дължи на дълговековната и здраво вкоренена традиция на балканския патриархат. Габриела Шуберт го описва като строго регламентиран социален ред: семействата са се сливали, за да могат да оцелеят в трудни икономически времена.

И до днес в Албания и Косово съществуват така наречените „Големи кланове“, функциониращи на стария патриархален принцип. При него жената се дефинира преди всичко като майка, а в идеалния случай като „мъжка“ майка. „Голям недостатък е, когато главата на семейството няма син, защото това означава, че родът не може да бъде продължен“, казва Габриела Шуберт.

С изряден грим на детската площадка

Изследователката от Йена твърди, че и социализмът не е променил класическата роля на жената като майка и домакиня. И след осемчасов работен ден във фабриките или учрежденията, жените въртяха цялото домакинство сами. Възпитанието на децата също се усеща като изцяло женска работа, защото „Хомо Балканикус“ се чувства призван за по-висши дейности. И се наслаждава на бирата си пред телевизора, докато неговата любима мие чиниите.

В представите на „Хомо Балканикус“ жената трябва да печели пари, да бъде изрядна домакиня и майка и същевременно да изглежда секси. Габриела Шуберт обаче наблюдава и промяна в традиционното разпределение на ролите. Жените от Югоизточна Европа все по-често пътуват в чужбина и сами виждат, че има и други модели на поведение. При тях жените осъществяват собствените си представи за живот, семейство и кариера. Може би в бъдеще „Хомо Балканикус“ все по-трудно ще успява да си намери партньорка, която да е по вкуса му.

http://www.dw.de/

Вождът-слънце*

Veröffentlicht am 28. Mai 2012 von Стефан К.

Antworten

Да представяш за истина онова, в което се вижда лъжата: такъв е механизмът, чрез който диктатурата съществува безпроблемно. В книгата си „Култът към Сталин“ историкът Ян Плампър обяснява как възниква обожествяването.

И боговете били смъртни – подобна мисъл трябва да е споходила умовете на многобройните верноподаници на Сталин, когато през март 1953 г. „бащицата на народите“, обожествяваният вожд умира след инфаркт. Спомени на очевидци сочат, че мнозина в тогавашния Съветски съюз са приели смъртта му като опустошителна катастрофа, едва ли не като някакъв Апокалипсис. В съзнанието на верноподаниците му той е бил дотогава – точно като боговете – безсмъртен; дотолкова са били свикнали с вездесъщието на всемогъщия, че изобщо не са могли да си представят света без него.

Неговата дума е била закон, неговата личност – олицетворение на новия ред. Но как става така, че точно в комунистическия Съветски съюз се случва именно онова, което спасителният план на марксизма по никакъв начин не предвижда? Как се стига до култа, как се свързва обожествяването на една личност с колективизма и с „движещата сила на историята“, в чието име болшевиките вземат властта? Известният историк Ян Плампър дава ясни и убедителни отговори на тези въпроси в книгата си „The Stalin Cult“ („Култът към Сталин“), публикувана неотдавна в Yale University Press.

Хитрината на „нескромната скромност“

Подобно на всички култове към личността през 20 век, и култът към Сталин трябва да се разглежда като възможност на модерното време, смята Плампър. Без сакрализацията на човека, без идеята за суверенния народ и без техническите средства за мобилизиране на масите култът би останал просто претенция без ефект. За какво им е бил обаче на болшевиките култът към вожда? Плампър не дава еднозначен отговор на този въпрос, но обяснява как се поражда и развива култът.

Обожествяването започва още през 1929 г., когато редакцията на „Правда“ използва 50-тия рожден ден на Сталин като повод за пищна инсценировка на превъзнасянето му. Самият Сталин не само желае култа към неговата личност, а и го контролира. Нито един портрет на вожда не бива да се публикува без неговото лично одобрение. Плампър отбелязва, че Сталин поощрява един вид „нескромна скромност“: публично диктаторът иронизира възхваляването на неговата личност, зад закрити врата я насърчава. Секретарят му дава наставления на фотографи, художници и редактори какви да са точно портретите и как да се ретушират, ако трябва.

Вождът-слънце

Постепенно се налага каноническият образ на вожда като център на една империална господстваща система. Докато Ленин бива представян динамично, в революционна поза, Сталин е статичният полюс и центърът, който излъчва всемогъщество и сила. Както и да бъде представян – било като „бащицата на народите“, било като приятел на децата или като вожд на световния пролетариат, – той неизменно е в центъра, всички останали са само фон. За съзерцателя на съответния портрет Сталин се превръща в бляскаво средоточие на всичко. Обкръжението на вожда, пише Плампър, подържа тесни връзки и дава детайлни инструкции на художниците как да рисуват култовите картини.

Пропаганда и оцеляване

Култът към Сталин може да се разгръща само в едно затворено общество, в което няма алтернативни източници на информация. В такова общество никой не може да говори за Сталин другояче, освен в модуса на възхищението. Плампър цитира в книгата си думи на ентусиазирани поклонници, които разказват за Сталин така, сякаш култът към него е завладял и душите, и телата им. Как обаче биха говорили преследваните, измъчваните, затваряните, стигматизираните? Какво биха казали за онзи, който изглежда на портретите като божествено същество? Не можем да знаем това, защото пропагандната машина не е позволявала по никакъв начин да се чуе гласа на тези хора.

Но защо режимът е използвал терор и насилие, след като култът е предизвиквал одобрение и без видима принуда? Властта на сталинистката диктатура се гради на способността й да кара хората публично да изразяват като истина онова, зад което всеки съзира всъщност лъжата, заключава Ян Плампър. Общественото признаване на диктатурата не е нищо друго, освен стратегия на оцеляване, която не може да ни каже нищо за истинската вяра на хората.

Jan Plamper: The Stalin Cult. Yale University Press, New Haven 2012

http://www.dw.de/

*) Заглавието е променено от автора на блога.
.

МЪЛЧАНИЕТО НА МАЙСТОРА

Veröffentlicht am 18. Mai 2012 von Стефан К.

Подарената “свобода” е неосъзнато робство. Свобода на лизинг. Трябва да се изплаща постоянно. Докато не пукне лизингодателя. Или ние. Загубили сме сетивността си за нея, но бавно, типично по балкански, я възвръщаме.
Затова и Словото не е това, което е. Думите губят значението и силата си, защото са изричани не от когото трябва и когато трябва. Заради продажната ни интелигенция. Юридическият ни елит – един билюк професори (иначе изключителни умове) от две десетилетия се занимава с перфекционизиране на юридически схеми за ограбване на Родината и узаконяване на грабежа. Гледаш го – мозък и половина, пък се продава за няколко кирливи хилядарки на мултаците или тем подобна кадесарска паплач. А държавата е ограбена с милиони. Тъжна картинка. Но преподава на студенти, пише, брише. Гилдията ръкопляска. Финансовият ни елит е затънал в лай..та още повече. Той участва пряко в грабежа. Но и той говори, пише, брише. Справедливост, социална държава, ред, законност и накрая инфлация на словото, подпомагана от медии, пълни с продажна журналистическа паплач, която най-добре от всичко умее да мълчи сpещу заплащане. Телевизиите канят и официализират в национален ефир все по-често чалга певици, манекенки и други подобни проститутки, като някои от тях стават и водещи на предавания. Това го търпим. Почваме да свикваме. Къде е гласът на интелигенцията ? Тази гнусна смрад ли е душата на нацията? Безличния СЕМ очевидно също се е превърнал в духовен ибрикчия на чалгата. И всички мълчат, не се съпротивляват срещу тази лайнарщина, а това е още по-страшно, защото, когато се обезличи духът на една нация следва нейното изчезване.
Агресивната духовна съпротива е част от спасението.
Понякога мълчанието е по-силно от виковете. Скоро прочетох следната информация за големия наш художник Владимир Димитров – Майстора: “…През този период тематиката на творбите му е свързана предимно с хората и природата в Кюстендилския край: „Моми“ (ок.1925-1935), „Моми-сестри от с. Дивля, Радомирско“ (ок. 1928-1930), „Цветница“, „Фамилия“ (ок. 1928), „Девойка от Кюстендилско“ (ок. 1930-1935), „Жетварка“ (1930-1935), „Мома с ябълки“ (ок. 1930-1935), „Жетварка от с. Шишковци“ (1935), „Жетвари на обяд“ (ок. 1935-1938), „Копачки“ (ок. 1935-1938), „Селско момиче сред макове“ (1935-1938) и други. През 1944 г. е удостоен със званието „почетен гражданин на гр. Кюстендил… Вл. Димитров – Майстора умира на 19 септември 1960 год.”.
Замислих се защо няма нито една известна картина на Майстора, рисувана след 1944 г.? Та това са 16 г. Ослепял ли е, осакатял ли е…? Поразрових се и разбрах, че има три, четири картини, които обаче не се излагат, а се държат в склад. Изглежда са рисувани по поръчка на някой “другар”.
Стигнах до извода, че човека сам е спрял да рисува. Това е бил начинът му да се противопостави, да протестира мълчаливо, да откаже колаборация… И какво ли да рисува? “Жетвари на обяд”, които не искат да се разделят със земята си или “Жетварка”, чиято бащина нива е отнета и е станала по принуда тъкачка-многостаночница, а в родното село след половин век ще са останали три срутени къщи. Как ви звучи “Комбайнерка”? Може би е трябвало да нарисува портрет на Вожда или Мирчо Спасов, бригадирите, димящите комини, панелените пролетарски коптори, манифестациите, ДОНОСНИЦИТЕ, насилието над душите и телата, цензурата… Как се рисува цензура? Или доносник? А лагер?
Мълчаливо се е съхранил за поколенията без да се докосне до тази сган мръсна. И мълчанието му още се чува. Лошото е, че простакът не чува мълчанието. „Интелектуалците“ ни от десетилетия са закачени на кранчето на властта. Който слушка – папка!
Ще ми се примерно акад. Светлин Русев да осветли лаичните ми догадки за това творческо мълчание, да ми каже, аджаба, защо Майстора е спрял да рисува. Но едва ли ще го стори…Но неговото мълчание ще бъде тихичко, няма кой да го чуе.
В по-ново време спонсорството и меценатството са приоритет на клефуците на Властта – мултаци, калтаци, милиционери, банкери. Дъртия комунистически клефук е предал караула на младото клефуче. Затова интелектуалците биват промоцирани, издавани, спонсорирани…. Иска се голям талант да твориш десетилетия и нищо стойностно да не остане за поколенията.
Ляв интелектуалец ми звучи като дървено желязо. Интелигенция ни е конформистка, безлична, бездарна, но платена и най-лошото – агонизиращо елитарна. Няма дух и тяло, безформен плужек. Винаги съгласна с властта и с плащащия. Тя дори не умее да мълчи…Мълчи когато й се плаща за това. Но остави духовна разруха след себе си. Чалгализация на една нация. Родната полюция ни пази. Шибана многословно-мълчалива интелигенция, изоставила народа си… С подарена “свобода”. Недостойна за истинска.
Когато се обезличи духът на една нация следва нейното изчезване. Агресивната духовна съпротива е част от спасението.

Георги Георгиев

Големият финал на Иван Костов

Veröffentlicht am 17. Mai 2012 von Стефан К.

СДС вече не иска Иван Костов. Тази прясна новина звучи като логичен финал на историята за една от най-мрачните и противоречиви фигури в съвременната българска политика. Любопитното в неговия случай е, че стигна до тъжния залез на кариерата си съвсем сам, без чужда помощ. В това отношение Костов няма конкуренция.

Това е човекът, който оглави първата демократична сила през 1994 г. и управлява страната от 1997 до 2001 г., извършвайки невиждана приватизация на икономиката. Същият, който през годините пожертва всичките си политически приятели и положи огромни усилия, за да разцепи и неглижира партията си. Единственият, който си позволи да се разсърди на българския народ, след като загуби изборите.

На прочутата ХIII национална конференция на СДС Иван Костов се изправи пред претъпканата зала 1 на НДК и обяви: „Аз престанах да представлявам българските избиратели, защото допуснах да се прекъсне връзката ми с тях. Няма да се
връщам заедно с вас при хората и да възстановявам тази връзка. Няма да извървявам отново пътя, който вече съм изминал. Ще остана на мястото си. Няма да правя компромис с позициите си, няма да се съобразявам с настроенията на избирателите, нито ще правя усилия да се харесвам. Ще остана на мястото си, за да обознача посоката, в която сме се движели. Ако не днес, то след няколко години със сигурност гражданското общество ще е напълно убедено, че това е вярната посока.“

След това абсурдно мегаломанско слово той мълча цели две години. Хора, работили с него в миналото, разказват, че в този период са го срещали в разни софийски заведения и когато го поздравявали, той дори не им кимвал в отговор. Толкова бил обиден и отвратен от нас, българското население.

Ако обаче тръгнем назад по пътя на СДС, трудно ще открием основания за подобна реч. Да си припомним например цинизма, с който правителството му се бореше с престъпността. Акциите „Комар“ през 1997 г., при които уж МВР прибра
всички луксозни автомобили, докато собствениците им докажат произхода на средствата си. Буря в чаша вода! Никой вече не помни, че шефовете на мафиотските групировки Дмитрий Минев-Руснака, Младен Михалев-Маджо и Красимир Маринов-Маргина бяха снимани на влизане и на излизане от МВР, където ги прие лично тогавашният вътрешен министър Богомил Бонев. Естествено, нищо в този момент не се случваше без благословията на Иван Костов.

Само тази демонстрация на нежни отношения между правителството и мутрите беше достатъчна, за да изчезне СДС от политическата карта.
По време на царския мандат се разплете и друг фрапантен случай. Майкъл Чорни обяви, че е превел 200 хиляди долара на фондацията на Елена Костова „Бъдеще за България“. „Бях принуден да ги преведа. Казаха ми, че това е необходимо, ако искам с моите неща всичко да е наред“, призна скандалният бизнесмен, когото Командира изгони от България и обяви за заплаха за националната сигурност.

Оказа се, че съпругата на Костов е получавала щедри дарения и от още един
милиардер. Медиите разкриха, че през 1997 г. са й били преведени 80 хиляди долара от швейцарската фирма „Теленорд“, зад която бе руснакът Григорий Лучански. Той също бе обявен за мафиот от правителството на Костов и по-специално от тогавашния шеф на контраразузнаването Атанас Атанасов, който и до днес е верен на лидера на ДСБ.
Едно от най-интересните и вероятно най-точните определения за личността на Костов даде преди години Йордан Василев, съпруг на покойната Блага Димитрова, създател на СДС през 1989 г. и първи главен редактор на в. „Демокрация“. В интервю за „24 часа“ през декември 2006 г. той каза: „Проблемите в СДС са причинени от няколко фактора, но на първо място ще сложа характера на Иван. Не е виновен, че има такъв характер. Това не се променя. Той не може да събира, той пропъжда.“

Факт е, че още докато беше премиер, Костов направи ремонт на кабинета си, при който изгони 10 от общо 13-те министри. Но те не бяха просто чиновници, а най-близките му в политиката, неговите партньори в управлението на партията и на държавата. Казват, че ги изгонил, когато станали по-богати от него. Може и да не е вярно, но Костов със сигурност положи усилия максимално да ги унижи, замествайки ги с фигуранти или с хора без нужния политически опит и лидерски качества. Най-драстичен бе примерът с депутат, известен като Христо Манекена, когото Командира назначи през 1999 г. за шеф на бюджетната комисия в парламента. Тогава „24 часа“ публикува стенограма от заседание на тази комисия, от която личи, че Манекена въобще не е наясно какво представлява Законът за държавния бюджет.

Въобще цинизмът на Иван Костов е пословичен и цялата драма с разпада на СДС е лесно обяснима, имайки предвид личните му политически амбиции. Първото, с което отврати избирателите, беше превръщането на съюза в партия, за да може да я управлява като преторианска гвардия. Още в средата на своя премиерски мандат той
заговори за създаването на „бутикова партия“, защото СДС ставал прекалено масова организация. По онова време членовете й бяха стотици хиляди и докато сините фенове се чудеха защо любимият им съюз върви към провал, той вече планираше разцеплението и създаването на ДСБ. Преди 2001 г. анализаторите предвидиха, че Костов се опитва да влезе в ролята на балансьор по подобие на Доган – да ръководи малка, но влиятелна структура, която да има думата при всяко преразпределение на властта. Последният му опит да изграе тази роля беше преди парламентарните избори през 2009 г., когато се опита да партнира на ГЕРБ. Но те се усетиха навреме.

Днес Костов е сред най-мразените, но и най-загадъчните личности у нас. За него вървят всякакви булевардни легенди – че е работил за КГБ, че е натрупал милиарди и т.н. „Той беше поканен в СДС от Андрей Луканов, – твърдеше навремето Йордан Василев. – Мога да го кажа със сигурност, защото мой колега журналист е присъствал на срещата им. Дотолкова Луканов не е смятал Костов за важна птица, че го кани в кабинета си пред журналист. Луканов казал: Знам, че искате да работите за нас, но сега през януари ще има кръгла маса и сме ви определили за квотата на СДС. Ще се обадя на Желю.“
Дали след всичко това някой отново ще повярва на Костов? Дали ще му помогнат да влезе и в следващия парламент? Едва ли, щом дори СДС не го пожела. Май това наистина беше финалът.

http://www.24chasa.bg/

Петър Стоянов – лични и бизнес връзки

Veröffentlicht am 8. Mai 2012 von Стефан К.

За да разберете ролята на Петър Стоянов в българския преход и причините за неговата активност напоследък трябва да се запознаете накратко с някои факти. Още непълнолетен – в гимназията в родния си град Пловдив проявява голяма политическа активност и е удостоен с поста комсомолски секретар. Държавна сигурност още от ученическата му възраст планира да го използва за своите цели. Семейството му и той са подбрани много внимателно от ДС. Майка му – Стоянка е в ръководството на казионното БЗНС в град Пловдив по комунистическо време и по време на комунистическата власт става общински съветник в Общинския съвет на гр. Пловдив. Брат и е партиен секретар в родното и село Долни Воден. Баща му Стефан, след като бива задържан и въдворен от ДС с цел вербовка подписва декларация за сътрудничество с ДС и става активен агент. По време на активното си сътрудничество дава подробна информация за опозиционно настроените към комунистическата власт. Кумове на Стоянка и Стефан са известни партизани, чиито имена ще спестим поради съображения, които не можем да съобщим в този текст засега / за тези, които биха се усъмнили в достоверността на тази информация ще уточним само, че могат да разберат повече за тях от съседите им, живущи в номенклатурната бяла кооперация до градската градина в гр. Пловдив, която се намира близо до турското консулство /. Стоянка и Стефан са много близки с генерал Томов от комунистическата армия. С подкрепата на ДС и Томов осигуряват на синовете си лека служба в казармата. Брат му – Емил Стоянов /активен агент на ДС/ се включва в борбата с дисидентите преди 10 ноември 1989г. като се включва в подписката срещу гладуващия за граждански свободи и демокрация намиращ се под домашен арест поет Петър Манолов / същата е публикувана в казионните вестници по това време/. Преди 10 ноември 1989 г. е изпратен на творческа командировка, като поет в ГДР. Емил Стоянов е главен редактор на казионните студентски вестници във ВСИ и ПУ гр. Пловдив. Активно се бори с това в университетския вестник да се публикуват материали с анти комунистически отенък до 1990г. Съпругата на Петър Стоянов – Антонина – агент на ЩАЗИ е вербувана по време на следването й в ГДР – Лайпциг от “братските служби”. Трябва да отбележим, че Антонина е завършила Международна търговия и отношения, а не право и за да и бъде призната юридическа правоспособност са приложени манипулации и нарушения на административните разпоредби от страна на Петър Стоянов и лобито на ДС в министерство на правосъдието. Въпреки силните им позиции, са необходими 2 години, за да легитимират това закононарушение. Баща й Найден – висш комунист – шеф на ветеринарната лечебница в гр. Пловдив по комунистическо време напуска семейството когато 16-годишна ученичка забременява от него и е принуден от партията да се ожени за нея, за да се замаже скандалната ситуация. След втория брак той продължава активно да общува с първото си семейство, като осигурява с партийна протекция приемането на Антонина в английската езикова гимназия в гр. Пловдив, а след това и следването и в Източна Германия. ДС допълнително впримчва Петър Стоянов и чрез съпругата му като се възползва от заснетите материали на нейни лични интимни срещи със актьор от театъра в гр. Пловдив и чужденци в един от известните мотели. Семейството на Антонина е със здрави комунистически убеждения – сестра и Цветанка Кузманова дълги години е ректор на „комунистическата крепост“ – ВСИ (Висш Селскостопански Институт) гр.Пловдив. Показателен е факта, че синът и Борис (в момента лекар – акушер гинеколог) 1994 г. участва лично в агитацията в полза на БСП, обикаляйки с автомобил Лада и плакати на БСП с други твърди симпатизанти преди изборите, които довеждат правителството на Жан Виденов на власт 1995г. Антонина има любовна връзка с Петър Делчев, отговорник за съд, адвокатура и прокуратура в ДС – Пловдив, преди 10 ноември. Петър Стоянов е направляван, така че да се внедри в средите на творческата интелигенция преди 10 ноември. За осъществяването на тази задача му съдейства Петър Анастасов /съученик на Людмила Живкова, чиито баща е бил шеф на ТКЗС в село Марково – пловдивско, заемащ поста I-и заместник началник отдел изкуство и култура към ЦК на БКП, когато началник на отдела е Владимир Живков. ДС помага на Петър Стоянов да издаде книгата „Разводът“ в тираж 8000 екземпляра и му осигурява контакти с представителите на интелигенцията преди 10 ноември. Осигурява му се контакт с интелигенцията по селскостопански бригади, където в непринудена атмосфера трябва да изпълнява песни на Висоцки и други на китара, заедно с д-р Златко Илиев /син на активни борци против фашизма и капитализма и член на БКП, а по настоящем на СДС/ и Лазар Лазаров. След доказва способностите си на вътрешния фронт, Петър получава много по-отговорна задача. Възложено му е да стане личен адвокат на Паоло Денучи – италиански гражданин, агент на ДС обявен за издирване от Италия чрез Интерпол, заради връзки с мафията, пране на пари, сделки с износ на оръжия и търговия с наркотици. Тъй като Паоло Денучи е ограничен в своите пътувания, на Петър Стоянов е възложено да представлява неговите интереси като адвокат в чужбина. Целта е не само изпълняването на конкретните задачи, а и обучението на Стоянов с цел подготовката му за бъдещата му мисия. Стоянов посещава, като адвокат на Денучи Рим и Виена вече в качеството си на агент за свръзка. От чужбина се връща с нов автомобил Алфа Ромео – който заменя семейния трабант. Трябва да отбележим, че в последствие Паоло Денучи става собственик на пловдивския футболен клуб Ботев, чрез фирма „Дин-пан“, където Петър Стоянов е с 49%. Едно от най-важните досиета унищожени от ген.Семерджиев е това на Петър Стоянов – агент „Виктор“. След 10 ноември Стоянов отстоява позициите на „перестройката“ и светлосините идеи. Той става говорител на СДС, но не дава нито една пресконференция. В родния му град Пловдив работи в СДС с братя Огнян и Славян Сапареви. Единия от тях става шеф на телевизията с подкрепата на БСП, а другият в последствие, както знаем стана депутат от БСП през 2001 г. Действайки съвместно с д-р Емануил Манев, Николай Близнаков и братя Сапареви, братя Стоянови активно подриват анти комунистическите сили като застават твърдо против стачката на 39-мата гладуващи депутати срещу комунистическия вариант на новата Конституция. /трябва да отбележим, че сред 39-мата има активни агенти на ДС/ Все още силното СДС Пловдив се опитва да спре Петър Стоянов. Координационния съвет на СДС гр. Пловдив през 1991 г. се взима решение, че не трябва да се допуска до ръководни постове, поради това че е използвал фалшифициран протокол с номинация от 106 члена на гражданските клубове за демокрация в квартал Тракия, а организация с толкова члена там няма /в момента това писмо се съхранява от синдикалния лидер на „Подкрепа“ гр. Пловдив – Атанас Кръстев/. След това се взима и решение за неговото изключване. Кукловодите от ДС обаче намират обиколен път за осигуряване на техния план чрез т. наречения “софийски маршрут”. Петър Стоянов се сближава с Радой Ралин, Йордан Василев и кинорежисъора Евгени Михайлов. Работи съвместно и с Филип Димитров – /по настоящем взима всеки месец от лобито на Стефан Софиянски 3000 лв. от общинска банка – София под формата на заплащане на юридически услуги и ползва офис на бул. Витоша/. За Филип Димитров няма да говорим в този текст подробно. Стоянов бива назначен със съдействието на Лучников и Ф. Димитров за зам. правосъден министър, като са заобиколя мнението на координационния съвет на СДС Пловдив и групата от 13 народни представители на СДС от Пловдив. В последствие Лучников разбира трагичната си грешка, когато е твърде късно. Ф. Димитров назначава бащата на П. Стоянов – Стефан Стоянов за областен управител на Пловдив, грубо не съобразявайки се с мнението на координационния съвет на СДС Пловдив, който има издигнати 4 официални кандидатури. Като зам. министър Стоянов веднага се облагодетелства с покупката на безценица на голям ведомствен апартамент в ЖК „Дървеница“, който в последствие препродава на много висока цена. След падането на правителството на СДС от власт – декември 1992 г. Петър Стоянов стои на поста зам. министър до април 1993 г. като си отива последен от екипа на СДС, за да не се разкрие ролята му. След това ползва офис в шест етажната сграда на бившата „Орбита“, използвана преди това за комсомолски нужди, – в близост до един от офисите на ген. Любен Гоцев. По време на цялата си политическа кариера поддържа постоянни контакти с ген. Гоцев като една от срещите им в хотел Шератон бива засечен от функционери на СДС, но случая успешно е потулен. В родния си град Пловдив изгражда политически и бизнес кръг, в който фигурират бизнесменът Рашко Груев с верига от бензиностанции „Хаджията Груев“, Андрей Павлов собственик на ресторант „Малкия Новотел“, Анастас Бадев зам. кмет по културата в община Пловдив(от семейство на активни борци от смолянския край. В момента негови роднини са на ключови позиции в управляваната от БСП община в град Смолян.), Младен Влашки, член на НИС на СДС – дясната ръка на Петър Стоянов в СДС /народен представител 1997-2001 от СДС – вербуван от ДС още като ученик в немската езикова гимназия в гр. Пазарджик, след като участва в унищожаване на дневници и обир на Кореком със свои съученици. За разлика от съучениците си не получава наказание, след като е задържан поради съгласието си за сътрудничество. Вербуван е от кадровия служител на ДС Максим Радев, който след преместването си в гр. Пловдив отговаря за културните дейци и участва в групата на ДС, ръководещи обкръжението на П.Стоянов. Единствения български студент от Пловдивския Университет пратен за една година да пише дипломната си работа за Херман Хесе в Австрия преди 10 ноември.Като студент е бил в един УЧКОМ със следващия по същото време в ПУ настоящ министър на МВР – Румен Петков. Като президент Петър Стоянов съдейства да бъде отново заведен като действащ агент на службите, за да не бъде разкрит от комисията към Народното събрание. Едно от най-наглите документни престъпления в историята на българския съд е свързано с П.Стоянов. ДС „изпира“ предварително имиджа на Стоянов за президентските избори като по време на издигането му за президент организира заличаването на следите на започналото бракоразводно дело с Антонина, заведено в асеновградския съд, заради връзката и с военен прокурор. Скандалът между тях излиза извън контрол, но скоро е потушен от господарите от ДС, които ги принуждават да се сдобрят и притискат военния прокурор да се раздели с Антонина. Сотир Цацоров шеф на асеновградския съд разпорежда заличаване на следите от започналото дело. За 2 нощи книгата с номерата на бракоразводните дела е преписана наново и следите са заличени от служителите. За благодарност за добре свършената работа Сотир Цацаров е назначен впоследствие за шеф на пловдивския съд. Едно от най-важните неща, които трябва да се знаят е че кукловодите в БСП умишлено издигат Пирински за кандидат президент, знаейки за проблема с двойното му гражданство, който го лишава от правото да бъде кандидат Президент, за да може да предизвикат объркване сред избирателите си като сменя в последния момент кандидатурата му с тази на слабо известния и неборбен кандидат – Иван Маразов. По този начин се помага на избирането на Петър Стоянов. Така дългоподготвения агент „Виктор“ достига върха на своята кариера като бива избран за български президент. Оттук нататък генералите на ДС осъществяват един от най-успешните си ходове, когато Стоянов успява да спечели доверието на американци и западноевропейци. Започва висшия пилотаж, когато от една страна чрез агент „Виктор“ трябва да бъде спряна декомунизацията – като се спира закона за лустрацията, всяват се раздори в СДС чрез приближените до него Христо Бисеров, Евгени Бакърджиев и Стефан Софиянски, а от друга той се представя за пламенен демократ във външнополитически план. Успява да спечели доверието на някои западни служби и им представя погрешна информация за ставащото в държавата. Трябва да отбележим, че освен че е направляван от ген. Гоцев и неговото обкръжение Стоянов успява да заблуди редица западни фактори, че е техен човек и да трупа политически и материални облаги от това. Проявява също и голяма лична амбиция и находчивост в своя кариеризъм. Отбелязваме накратко някои от материалните придобивки на сем. Стоянови:

1. Парцела на улица „Строител“ гр. Пловдив, на който се намира имота на родителите на П. Стоянов е взет на безценица по комунистическо време. Раздавани са парцели на комунисти и висши военни.

2. Пета палата на Пловдивския Панаир – на името на подставеното лице Наташа Тодорова, която в момента съжителства с общинския съветник в гр.Пловдив от НДСВ, а преди това от СДС Андрей Захариев /бивш агент на ДС/.

3. Усвоени около 1000000 лева от двата милиона дадени от Майкъл Чорни, чрез M-tel за финансиране на Роженския събор.

4. Значителни материални подаръци по време на I-та му кандидат президентска кампания от Красимир Стойчев /“Трон“/, който след взрива пред жилището му до хотел Радисън в София и убийството на баща му в Австрия се оттегли от видимия политически и бизнес живот.

5. Голяма къща с дворно място в Бистрица, където зимата прекарват родителите на П. Стоянов.

6. Огромен свръх луксозно обзаведен апартамент до Народния театър в София, купен от наследниците на архитект Гендович.

7. Огромен мезонет в Лозенец

8. Апартамент в кооперацията до парк хотел Москва, построена с парите на външното разузнаване по времето на мандата на Димо Гяуров принадлежащ на Емил Стоянов.

9. Вила в Симеоново на Емил Стоянов.

10. Луксозния хотел „Империал“гр. Пловдив, /бившо студентско общежитие „Каменица“/, намиращ се до дома на родителите на П.Стоянов.

11. Цех за обработване на дървен материал – дъскорезница в Лъки.

12. Сем. Стоянови реституират 1000 декара гори около село Манастир, въпреки че са имали собственост от 200 декара и са едни от единичните случаи на реституция на гори в България, поради това че горите според компетентните органи са били държавна собственост и преди 9 септември ,а хората са копували правото на сеч и ползване. В момента реституираните земи безконтролно се сечат от семейството.

13. 40% от акциите на Комбинат за Цветни Метали – Пловдив.

14. Кланица в село Маноле, приватизирана от бащата на Антонина – Найден, с помощта на бащата на П.Стоянов – Стефан по време на мандата му като областен управител.

15. Източени в сътрудничество с Анастас Бадев и Младен Влашки 200000 лв от програма „Европейски месец на културата“, чрез фондация “ Европейски месец на Културата“ , чиито едноличен управител е Бадев. (Роднини – подставени лица на Бадев в момента са в спор с бизнес партньори за собственост върху хотел на черноморието)

16. Участие в най-големия грабеж в историята на гр. Пловдив – заграбването на 144 декара от гората до гребната база от „Увеселителен Парк“ АД съвместно с Иван Павлов (братовчед на Илия Павлов)- представител на РЕИ Холдинг – фалирало дружество от бивши служители на ДС, чрез офшорни фирми регистрирани от Димо Гяуров (бивш любовник на Антонина) по време на мандата му като шеф на НРС. Фамилия Стоянови и тяхното обкръжение – 33% от стойност на земята приблизително 30000000 евро.

17. Апартамент в Лондон

18. Апартамент в Женева

19. Влогове в швейцарски банки. Трябва да отбележим, че дъщерята на Стоянов – Фани учи в най-скъпото учебно заведение в Швейцария, като месечните и разходи са около 4000 швейцарски франка. Сина му учеше в Лондон, също в свръх скъпо учебно заведение. Чрез П. Стоянов (агент „Виктор“) генералите от ДС прикриха голяма част от агентите-политици, чиито дела ген. Семерджиев не успя да унищожи като ги активираха отново като действащи сътрудници.Постигнаха фарса на 2 последователни президентски избора да издига свои кандидати един срещу друг и така да си гарантира абсолютната сигурност на успеха. Успяха да заблудят западната общественост за ставащото в България

Информацията е препечатана от Интернет форум.

Гергьовден – Празникът на Свети Георги Победоносец

Veröffentlicht am 6. Mai 2012 von Стефан К.

Antworten

Гергьовден в България се нарича денят, в който се чества Свети Георги Победоносец, 6 май. Обявен е за официален празник в Република България, както и за Ден на храбростта и Българската армия. Празнуват българските овчари и хората, занимаващи се с овцевъдство. Професионален празник и на всички, които се занимават с българската етнография.

Денят на храбростта започва да се чества в Българската армия още с нейното създаване. Празникът е официално учреден на 9 януари 1880 г. с указ № 5 на княз Александър I Батенберг. По-рано на 1 януари с указ № 1 е учреден и военният орден За храброст – отличие, с което се удостояват извършилите подвизи на бойното поле. През 1946 г. комунистическото управление прекъсва традицията на празника, която е възстановена на 27 януари 1993 г. с постановление № 15 на Министерския съвет.

До голяма степен този празник произлиза от легендата за Св. Георги, в която той се преборва със страшна ламя, заплашваща жителите на плахо градче. В замяна на собствения си живот гражданите давали своите деца на чудовището. Кога дошъл редът на царската дъщеря, обратът дошъл с появата на Свети Георги и неговата победа над злото същество.

Това е един от най-празнуваните именни дни в страната. Отбелязва се като имен ден на носещите имената Георги, Гергана, Гинка, Галина, Галя, Ганка, Ганчо, Габриела и др.
Традиционно ястие на този празник е приготвянето на цяло агне – курбан. Посветено в жертва на Бог, агнето и неговата колитба се свързва с езическите ритуали, дошли от Славянската и прабългарска религия.

Съществува легенда за обреден ритуал, че на Гергьовден агнето се коли до бяла стена на къща или друга стопанска постройка. Кръвта, която блика от прерязаното гърло на агнето по правило облива стената. По петната, които остават, се гадае каква ще бъде годината – добра и плодородна или бедна.

Друг ритуал повелява, кръвта на закланото гергьовско агне да се поръси по земята, за да носи плодородие.

Като цяло празникът се свързва с началото на лятното полугодие, скотовъдната дейност и плодородието. Смята се, че на Гергьовден дъждът е плодороден и целебен.

ГЕРГЬОВДЕН е един от най-големите пролетни празници, съвпадащ с разцвета на природата е Гергьовден. Затова той е наречен още “цветен Георги”.

Народът разделя годината на два цикъла: летен – от Гергьовден до Димитровден, и зимен – от Димитровден до Гергьовден.
От Гергьовден започва новата скотовъдна година, доенето на млякото, клането на агнета, подновяването на трудовите договори.

Срещу Гергьовден и на самия празник се извършват множество обичаи и обреди, целящи да подсигурят здравето на хората, приплода на животните и опазването на основния животински продукт – млякото.

Централен момент в обредността е задояването на овцата, която първа се е обагнила през годината. Тя се окичва с венец от къпина, глог, здравец, коприва, завързани с червен конец. Същият венец се окачва и на вратата на кошарата. Задояването на млякото прави млада жена, във фертилна възраст. На менчето, в което се дои млякото се привързва китка цветя с червен конец. Първа запива млякото млада жена, за да се раждат женски агнета.

На Гергьовден за пръв път се приготвя и прясно сирене, което не се соли, за да не пресъхне млякото на овцете. То също се окичва със зеленина: чесън, бук, глог, коприва.
Тревите, цветята, разлистените клонки заемат съществено място в гергьовденската обредност.

Това е начин да се пренесе по имитативен път силата на зелената растителност, жизнеността на природата върху човека и животните. Затова в утрото на празника къщите, градините, стопанските помещения осъмват окичени с букови клонки, с клонки от разцъфнала ябълка или друго плодно дърво.

Наред с обичаите за здраве и плодородие се извършват и обреди за прогонване на злото, което може да повлияе зле на животните и да отнеме плодовитостта и млечността им. Народът упражнява защитна магия чрез използване на растения и храсти, покрити с тръни и бодли, жилещи и лютящи, със силна и натрапчива миризма – чесън, коприва, глог, къпина.

Нощта срещу Гергьовден е добра за правене на магии, тогава “играе” заровеното имане, а свети Георги ръси земята с роса за здраве и изцеление от болести. Затова хората казват, че по Гергьовден всяка капка е жълтица. Поверието гласи, че който се окъпе в течаща вода на този ден, ще бъде здрав през година, а жени, които нямат деца, ако се отъркалят по голо в сутрешната роса, ще заченат.

На празника – за здраве, берекет и плодовитост при животни и хора, всички трябва да се залюлеят на гергьовските люлки, да се претеглят на кантарите, вързани на зелено дърво,за да проверят пълна или празна ще е годината им и да се повеселят с песни и танци.

Цялата ритуалност и магичност на празника е осмислена от християнската обредност, чрез посвещаването му на Свети великомъченик Георги победоносец (ок.284-ок. 305 г.)
Този велик Христов мъченик живял и пострадал по времето на римския император Диоклетиан (284-305 г.).

Още юноша, Георги постъпил на служба в императорската войска и едва 20-годишен достигнал до чин военен трибун (началник на легион). Бил красив, умен и способен младеж и императорът го направил и член на държавния съвет, без да подозира, че той бил християнин.

По това време срещу тях били повдигнати люти гонения: залавяли ги, затваряли ги в тъмница и ги подлагали на страшни мъчения. Понеже младият Георги бил наследил от покойната си майка голямо богатство, наредил робите да бъдат освободени, а имотът и парите раздадени на бедните. Така той се подготвил за велик подвиг в името на Господ Иисус Христос.

Явил се в двореца в Никомидия, столицата на тогавашна Витиния, и смело защитил християнската вяра. Напразно бил съветван и увещаван от императора да се откаже от Христа. Заради твърдата му вяра бил подложен на различни мъчения, от тежки по-тежки: слагали огромен камък върху гърдите му; връзвали го гол на дървено колело с набити пирони; държали го три дни в яма с негасена вар; обували му железни нагорещени обуща и го карали да тича с тях; давали му да пие силни отрови.

Благодарение на силната си вяра в Христос Георги понесъл стоически всички мъчения. Сам Господ Бог му се явил и само с допира на ръката Си излекувал раните му. На новите мъчения, измисляни от страна на императора, Георги смело отговарял: “По-скоро ти ще се умориш да ме мъчиш, отколкото аз – да понасям мъченията.”

Мнозина, като подкупвали стражата, посещавали св. Георги в тъмницата и го молели да ги поучава в закона Господен. Идвали и езичници, които той съветвал да се откажат от идолопоклонството и да повярват в Христа. При него идвали и болни, и той ги изцерявал с молитвата си.

Преданието разказва, че веднъж в тъмницата при св. Георги дошъл беден земеделец, на когото единият вол паднал в яма и умрял, та не могъл вече да оре нивите си. Светият мъченик съжалил нещастника в неговата беда и му казал: Иди си у дома, брате, волът ти е жив. Земеделецът повярвал на думите му, върнал се у дома си и намерил вола жив. Тогава той високо изповядал вярата си в Бога, за което бил осъден на смърт, която посрещнал с радост. От тогава е останало поверието, че св. великомъченик Георги пази от беда стадата.

В навечерието на смъртта си той бил утешен от явилия му се Спасител, Който го ободрил и му обещал небесна радост. На сутринта мъченикът помолил пазача на тъмницата да пусне при него един слуга, който денем и нощем прекарвал пред вратите на тъмницата. Светецът го утешил, помолил го да изпълни завещанието за имуществото и се простил с него. Мнозина, като видели твърдостта на Георги, веднага повярвали в Христа. Повярвала и Александра, съпругата на императора.

Диоклетиан наредил и двамата да бъдат посечени с меч. По пътя към мястото на наказанието Александра припаднала и предала Богу дух. При вида на такава блажена смърт Георги прославил Бога и бодро продължил към своята Голгота. Когато стигнали на определеното място, мъченикът спокойно навел глава под меча на палача и бил обезглавен на 23 април 306 година. Така той завършил достойно изповеданието на Христа и запазил вярата непорочна, за което получил нетленния венец на правдата.

http://www.public-republic.com/

Любовни и други чувства на опашката за власт

Veröffentlicht am 20. April 2012 von Стефан К.

До парламентарните избори има още доста време – година и половина. ГЕРБ държи здраво властта в ръцете си. Алтернатива, поне засега, не се забелязва, въпреки някои помпозни заявки и… задявки.
Пренареждането обаче започна. Сметки със и без кръчмаря се правят всекидневно, всекичасно и навсякъде. Въпреки кризата, властта продължава да се възприема като крехко агънце, а сред българските партии вегетарианци не се забелязват.

Задкулисните планове и интригите стартираха.

Разбира се най-много са въпросителните около ГЕРБ. По-точно за намеренията на Бойко Борисов. Той отново ще е победител, няма съмнение. Но не с нокаут, както бе през 2009 г., а по точки. Парламентарната група ще е по-малобройна и доста различна като състав от сегашната. Ще отпаднат случайно попадналите или хитро промъкналите се депутати. Ще изчезнат и тези, които са прекрачили границата на благоприличието и са използвали властта за да забогатеят. Ще ги сменят експерти и хора с чувство за мярка. Големите играчи ще останат, както и верните на ръководството.

За да състави правителство на Борисов ще му е нужен партньор. Възможно ли е това да бъде БСП? Станишев допуска подобен вариант, ако Георги Първанов оглави социалистите. Това обаче е трик, с който Станишев по-скоро иска да отблъсне червените от доскорошния президент. Самият той в момента мечтае повече за лидерския пост в ПЕС, отколкото за следващ кабинет. Вече яде горчивите плодове на коалиране по схемата 8:5:3. Вероятно и съветите на нежната му половинка в семейството са в тази посока.

Самият Първанов не излъчва ясни послания. Той все още се вижда едноличен победител и в двата маратона: към „Поизтано” 20 и „Дондуков” 1. Време е някой да му каже, че дълбоко се заблуждава. Само че няма кой, защото в обкръжението му преобладават самовлюбени и влюбени в него дейци, които бъркат читалищната сцена с тази на Болшой театър. Първанов май наистина вярва, че превъзхожда Борисов и Станишев. Тежка заблуда. От действията му лъха на нафталин, а посланията му така и не могат да разчупят матрицата на АОНСУ. Човек от миналото, политик без бъдеще. Тези дни името му бе замесено в нов скандал. Оказа се, че заради него ръководството на бТВ е налагало цензура на „Господари на ефира” и „Пълна лудница”. Двете предавания напуснаха телевизията, а продуцентите разкриха грозната истина, която бТВ на свой ред отрича.

Станишев или Първанов за Борисов е горе-долу все едно. ГЕРБ в управление с БСП е утопия.

Следва вариант 2: ГЕРБ със „сините”. Версията е възможна само ако „сините” успеят да прескочат бариерата и се окажат в парламента. Това е и най-логичната връзка. Но преди това самите „сини” ще трябва да решат дали продължават напред под водачеството на Мартин Димитров или ще търсят друг лидер. Димитров е всеотдаен, интелигентен, но му липсва хъс, харизма и диалогичност. Не е безспорен водач, а „сините” в момента имат нужда от такъв, за да ги издърпа от санитарната зона.

Борисов признава, че именно с десните е готов да върви напред. Но при едно условие: да не му поставят условия. „Сините” не са в позиция да се пазарят, ако искат да останат на политическата сцена не просто като храст…

Иван Костов не влиза в сметките. Той е Командир докрай, не приемащ други авторитети. Костов до Борисов е като магнит до магнит – мисия невъзможна. ДСБ ще трябва да се спасяват сами. Оцеляването в момента е по-важно от планове за управление. Опасността е голяма, въпреки хладнокръвното поведение на Костов. Той знае как да оцелява, но някои вече напуснаха кораба. Друг вариант, колкото и абсурдно да звучи, е ГЕРБ в комбина с ДПС. В евентуално сближаване на дясното с либералите има логика. Може да се нарече всякак: политически брак, ситуационен брак или брак по сметка. Мотивите обаче са налице. Кризата не само няма да си е отишла, а ще е още по-свирепа. Етносите в България ще трябва да оцеляват заедно, както е било винаги в трудни времена. Пътят е един – събуждане и развитие на икономиката и бизнеса. Това засяга българи, турци, цигани, евреи, арменци – всички. Трезво мислещо общество би преглътнало един осъзнат компромис. Не е без значение и подкрепата на САЩ, с която се ползват и ГЕРБ, и ДПС. Европа също гледа с добро око на подобни коалиции. Освен това след година и нещо ЕС ще има толкова тежки проблеми, че няма да му е до разногласията и пасиансите в малка и хилава България. Политически скептици твърдят, че Доган никога няма да седне до Борисов, защото не е забравил униженията със събореното барбекю в Бояна и скандалите с хонорара за Цанков камък. Сокола трудно щял да преглътне и предателството на бизнесмена Николай Вълканов, който от неговата свита премина в лагера на Борисов. Същият Вълканов, който подари на Доган брониран Мерцедес и стана главен подизпълнител на хидропроекта за стотици милиони Цанков камък, а сега застана плътно до премиера в решаването на кризава с миньорите в Мадан.

Доган обаче е хитър и със силно чувството за оцеляване. Като философ той добре познава Макс Вебер и неговата „Теория на компромиса”.

Съществува и версията Борисов все пак да хареса заради нещо Меглена Кунева. Едва ли ще е заради нея самата, но ако в Брюксел някой му подскаже, че вариантът е добър – може и да приеме. Самата Кунева едва ли ще се съпротивлява, тъй като участието й във властта не е само нейна цел, а на кръговете зад нея.

Напоследък мъглата около Меглена Кунева започва да се разсейва, макар и бавно. Тя напусна НДСВ, но не се е отказала да щипне от електората на партията, която я вкара в политиката. Говори се, че е провела няколко разговора със Симеон Сакскобургготски, за да си осигури неговата подкрепа. Получила е отговор от сорта на: „Ще видим, ще преценим…”. Няма отказ, няма и подкрепа. Има изчакване, което кой знае с какви планове на царя е свързано и каква изненада ще бъде поднесена в последния момент.

Журналистката Соня Колтуклиева заяви наскоро, че в разговор с царя му казала преди време: „Кунева е лицемерна и гони кариера в Брюксел на гърба на България”. Днес Колтуклиева твърди, че Кунева разчита на председателя на ЕС Емануел Барозу, за да се качи на българския кораб на властта. Версията подкрепят и български депутати в Европарламента.

Кунева разчита и на някои социолози, които умеят да манипулират общественото мнение. Това е начинът да се приближи реалната подкрепа за нейната гражданска формация до представяната от тях. За да се случи всичко това на Кунева освен граждански призиви из медиите, ще са й нужни и доста пари. Откъде точно идват е трудно да се каже ясно, но е известно, че ковчежник на „политическото явление” е Даниел Вълчев. Бившият образователен министър е юрист, опитен и рационален човек.

С кого ще се коалира Кунева, е другият важен въпрос. Предположенията са няколко. Най-разпространеното е, че ще пристане на БСП заради обвързаността си с червената аристокрация („хайверената левица”, както я нарича Ориана Фалачи). Логично е, но не е съвсем сигурно, защото Кунева познава нравите в Брюксел и знае, че Европа предпочита дясното. Освен това нашите социалисти са доста далеч от европейските по нрав, изповядвани ценности и дори по възпитание. Но да речем, че все пак се коалира с БСП и направят правителство. То ще е крехко, ще носи белезите на тройната коалиция и ще се сблъска с народното недоверие месеци след формирането си. Последствията ще са непредвидими и дори страшни. Кунева не е нито толкова смела, нито толкова безразсъдна, че да се вкара в такъв филм. По-скоро ще гледа да измести тъмно синьото на Иван Костов и да се сближи със светло синьото на СДС. Оттам пътя до коалиция с ГЕРБ е кратък.

„Атака” е между живота и смъртта. Волен Сидеров има потенциал, енергия и идеи – трите кита на една успешна партия. Скандалите с Капка и Димитър Стоянов обаче нанесоха на „Атака” тежки щети. Лечението ще е трудно. ВМРО на Каракачанов ще се възползва от това. Най-вероятно и двете партии ще загубят от разделянето на националистите, но и за двете формации е известно, че понякога егото на лидерите понякога надделява над разума. И една „мъничка” подробност: телевизия Алфа бе считана за близка до Волен Сидеров. От месец и нещо обаче бълва пропагандни материали в покрепа на „Октопода” и Алексей Петров. А нали тъкмо Волен твърдеше, че мястото на Трактора е в затвора?! Какво е станало с него, та Алфа се е превърнала в трибуна на Петров? Или телевизията вече не е част от „Атака” и е продадена на подходящ купувач? Интересно…

Слави Бинев също търси място под политическото слънце. В странна компания и с послания, които не блестят с оригиналност. Не е достатъчно да твърдиш, че си алтернатива, трябва наистина да е така. А не е. Според анализатори около Бинев се е събрала група любители на хубавите вина и мезета, които имат апетити и към властта. Както обикновено и не отсега.

РЗС на Яне Янев, както и досега, ще разчита на мобилизационната готовност. Някъде се изгуби обаче доц. Атанас Семов с неговия патос и амбиции, което е някакъв знак. Стопи се някак и голямата вяра в Алексей Петров. Защо така? Какво се случи? Яне Янев дължи отговор на тези въпроси.

Напоследък се случи и нещо много интересно. В студиото на ТВ-7 проф. Димитър Иванов, който от години живее и работи в Лондон, направи дисекция на българското икономически бъдеще. Не е розово, бе констатацията и щало да става още по-зле. Мнооого по-зле. Затова било необяснимо мълчанието на българската икономическа наука и българския бизнес за критичната ситуация. Като приятно изключение професорът посочи казаното от банкера Цветан Василев пред студенти от УНСС. Именно Василев посочил опасностите, които дебнат страната и икономиката ни. Изказвания като това на проф. Иванов никога не са случайни. Със сигурност следващите негови стъпки и тези на Цветан Василев ще са важен знак дали да очакваме появата на нещо ново. Каквото й да е то.

Няма съмнение, че Бойко Борисов ще е основен играч и след парламентарните избори. От голямо значение ще са отношенията му с най-близкия до него съратник – Цветан Цветанов. Ако нещо не ги раздели, ще управляват още един мандат.

Това със сигурност означава любопитни маржове на политическата борса. Предстоят месеци на нареждане, пренареждане и настройка на партийните приоритети.

През това време гражданското общество ще трябва да продължи да се учи да защитава правата си. Иначе злоупотребата с тях ще продължи.

Димитър Попкутуев

Бизнес притча: Най-добрият ден за продажби

Veröffentlicht am 18. April 2012 von Стефан К.

Antworten

Веднъж ученик попитал Учителя:

— Учителю, кажи, кой ден е най-добър да отправяме предложения към клиентите?

— Ден? – учудил се Учителят.

— Ден от седмицата или пък определена дата от месеца …

— А-а-а, ден от седмицата… – кимнал Учителят. – Да, разбира се. Този ден е сряда – казал Учителят и хитро погледнал учениците. Те веднага разтворили тетрадките и започнали да записват.

— А ти, защо не записваш? – строго попитал Учителят друг ученик, който седял пред него и се усмихвал.

— Защото знам какво ще кажеш, Учителю! – отвърнал той.

— И какво е то? – намръщил се Учителят и скръстил ръце. Тогава ученикът, който не записвал, казал:

— Че този ден също е във вторник, петък, събота, четвъртък, понеделник и неделя.

— Правилно – кимнал с одобрение Учителят. – Само че първо бих казал петък, а след това вторник.

Учениците се разшумели развълнувано, а един от тях събрал смелост и попитал:

— Учителю, а защо точно в тази последователност?

Учителят отново погледнал ученика, който единствен не записвал и му махнал с ръка:

— Е, кажи най-сетне точния отговор!

— Има само един ден и той е – днес!

http://www.manager.bg/

Булблог – Стефан К.

"Революционно действие е да казваш истината, във времена на универсална измама" – Джордж Оруел

Проблемът на демокрацията днес

Убийството на Ботев

Хипотеза на един юрист

Хомо Балканикус – или мъж да си на Балканите!

Вождът-слънце*

МЪЛЧАНИЕТО НА МАЙСТОРА

Големият финал на Иван Костов

Петър Стоянов – лични и бизнес връзки

Гергьовден – Празникът на Свети Георги Победоносец

Любовни и други чувства на опашката за власт

Бизнес притча: Най-добрият ден за продажби