.

Стоян Михайловски

В историята на българщината има работи, които поразяват съвестта и слисват разсъдъка. Българинът винаги е бил управляван от художниците на гнета, от теоретиците на злотворството, от протомайсторите на мамилото, от не знам какво властителско франкмасонство, безстидно в своите посегателства, безжалостно в своите светотатства.

У прабългари, у нови българи – се една песен: чернилото иде отгоре! Управникът е лекар на държавата; какво да се прави, когато тоя лекар е най-големият разпространител на зараза? На тези питания нито прабългаринът намираше, нито новобългаринът намира отговор. И охкаше първият, и охка вторият в съзнание, че техният повелител е винаги бил техен развратител и гонител.

И разоряваха и опустошаваха. Тогавашната рая – раята на православните сатрапи, раята на онези Асеновци и Шишмановци, които не бяха може би татари, но бяха втатарчени – тогавашната рая бе едно грозно сбирище от опросели и оголели клетници. И когато османлиецът нахлу в българско, тези клетници се съюзиха с него, помогнаха му да сгази тяхната българска управа, помогнаха му – често думаха: „Всяка друга власт, каквато и да бъде, ще бъде по-добра от нашата!”

И тогава се извърши едно дивно и безумно нещо: за да могат навеки да ездят простонародието, за да запазят своите привилегии, за да останат и под турско владичество официални грабачи, смукачи и дерачи – българските велможи и управници приеха мюсюлманството.

За агарянския хомот, за фанариотския ярем е излишно да говорим. Има една българска поговорка – многозвучаща в своя лаконизъм и болезнена в своята комичност, – коята гласи: „Турчин със сила и грък с книга – докараха ни до този хал!” В тези дванадесет думици четем историята на пет дълги столетия.

Па ето ви и друга, още по-характерна подумка: „Да кажа криво, не смея от бога, да кажа право, не смея от бея!” Каква горчивина в това подмятане, какъв плач в тая гавра!

Освободи се България… В кратко време епопеята се превърна във фарца. Освобождението на българина не бе друго нещо освен промяна на самара. Христогонителят агарянин бе заместен с християнстващ кесаджия: Захари Стоянов, тоя циничен родоначалник на свирчовщината, тоя прототип на всяка хищност и на всяко человеконенавистничество, се провикна еднъжки в Търново:

„Във всяка българска къща има бел хлеб, във всяка българска къща има тригодишно вино. Българският народ е много повилнел, защото е много заможен… Натоварете го с данъци – и ще го укротите! Той мирува само когато му бъркаме в пазвата! Не бойте се, котката има девет души, българинът – двадесет и девет; няма да го осмъртите тъй лесно! Берии и тегоби доказват тегло у другите народи: у нас те са цер против теглото!”

Свирчовци се придържат раболепно о тая програма! Те изгладяват българина, за да му дадат дохаки, осъждат го на банкрутство, за да го стреснат, за да го сплашат, за да го направят гъвкав и податлив, за да го направят лесноуправляем.

Българино, великий търпеливецо, камата на еничарина, пищовът на деребея не можаха да те изтребят, ще оставиш ли да те усмъртят козните на половин дузина дворцови лакеи?

Не, това няма да стане, влечугите не сгазват, а биват сгазени.

.

.

.

Въпросът на изтеклите държавни капитали в България се свърза с дружествата с българско участие, създадени зад граница по време на управлението на БКП. Макар през 1991 г. 36-то Народно събрание да приема Закон за имуществото на тоталитарните партии, проблемът със задграничните фирми не е предмет на закона.

През 1990 г. правителството на Димитър Попов създава междуведомствена комисия, ръководена от вицепремиера Димитър Луджев, която констатира редица злоупотреби, описани в специален доклад. Комисията обаче не функционира дълго, нейната дейност не продължава при следващото правителство на Филип Димитров. То прави опит да установи контакт със западна фирма, специализирана в издирването на тайни авоари, но не се стига до нищо конкретно.

В края на 1990 г. Главна прокуратура образува следствено дело №4 за установяване на причините за икономическата катастрофа от управлението на БКП. Разпредени са ревизии на 17 задгранични фирми.

През 1991 г. Главна прокуратура и екипа по дело №4 са сезирани с писмо от българското контраразузнаване, че задграничните фирми дължат на държавния бюджет около 1 млрд. Долара от непреведени в предходните години печалби и че злоупотребите с тези средства за започнали.

През 1993 г. главният прокурор Иван Татарчев настоява с писмо до премиера Любен Беров да бъдат защитени държавните интереси, като правителството задължи българските външнотърговски организации да изискат от своите задгранични фирми превеждането на дължимите печалби.

Предложението на Главна прокуратура за създаване на регистър и нов регламент за задграничните фирми е отлагано многократно от кабинета Беров и в крайна сметка не е приет. Авторите на закона за приватизация Асен Мичковски и Валентин Карабашев не включват въпросите за имуществото на задграничните дружества.

Наредба за регистрация и контрол на задграничните дружества с българско държавно участие е приета едва от служебния кабинет на Ренета Иджова. Търговските организации обаче не отчитат и не превеждат печалбите от задграничните си фирми.

При разследването по дело №4 Главна прокуратура успява да установи две дружества, в които има невнесени печалби. И двете са на „Химимпорт“ – „Конор“ – Швейцария, и „Растем“ – Холандия. Финансовите ревизии в тях установяват, че в „Конор“ печалбата във валута за 1990-1992 след приспадане на съответните дивиденти възлиза на 3 482 676 швейцарски франка. Тяхната левова равностойност към февруари 1994 г. е 87 544 037 лв.

При „Растем“ за периода 1990-1992 г. е натрупана печалба в размер на 1 518 482 холандски гулдена, чиято левова равностойност възлиза на 28 427 501 лева към февруари 1994 г. Общата левова равностойност на двете дружества е 115 971 539 лв.

През 2002 г. народните представители Лъчезар Тошев и Йордан Нихризов от парламентарната група на СДС и ОДС инициират подписка за създаване на независима парламентарна комисия за проучване на задграничните дружества. Предложението е отхвърлено от парламента.

През 2003 г. депутатът Лъчезар Тошев отново се обръща към парламентарната комисия за борба с корупцията. В резултат на 10 септември 2004 г. парламентът приема решение, което задължава Министерския съвет да създаде комисия за наследството на задграничните дружества.

В изпълнение на решението на 26 октомври 2004 г. Министерският съвет създава междуведомствена правителствена комисия. В състава на комисията не е привлечена Националната разузнавателна служба и въпросът с неявните фирми на разузнаването изобщо не е засегнат.

Докладът на комисията е внесен в парламента на 11 април 2005 г. Тя констатира, че по данни на Министерството на икономиката от 311 дружества са получени данни за 51, които са ликвидирани, три действащи и две недействащи. За останалите информация не е представена. 128 са приватизирани, като капиталът им е продаден от Агенцията по приватизацията. В доклада на междуведомствената комисия се посочва, че „не се установиха данни за точно водени регистри на задграничните дружества с българско участие за периода 1963-1994 г.“

Всъщност тези броят на задграничните фирми е много по-голям. Според архивите на Министерския съвет в периода 1960-1990 г. са създадени над 450 задгранични дружества с българско участие. В тях са вложени за уставен капитал, за увеличението му и за покриване на загуби най-малко 712 млн. долара.

Тези сметки не включват фирмите на бившата Държавна сигурност, чиято дейност също е подмината от държавната власт след промените у нас. Но и това обаче не е всичко. След отказ да се проследят следите на изгубените държавни капитали зад граница. Отказът идва от най-високо държавно ниво – министър-председателя.

Прави го Сергей Станишев. На поредното парламентарно питане от Лъчезар Тошев през 2007 г. министър-председателят отговаря, че „след като в миналото е липсвал механизъм за контрол на задграничните дружества, сега, след толкова години е нереално да бъдат предприети кой знае какви мерки за изясняване на тяхното състояние към момента“.

През 2005 г. дело № 4 е прекратено без последствия за никого.

През есента на 2009 г. депутатът от СДС Лъчезар Тошев отправя парламентарно питане за съдбата на задграничните фирми до премиера Бойко Борисов. Министър-председателят огласява от парламентарната трибуна, че ще изиска от прокуратурата информация по проблема.

http://www.capital.bg

.

Христо Христов

През последните 20 години много се е изписало за Държавна сигурност, но са редки изследванията, които дават по-голяма представа за структурата на ДС и нейната дейност. В блога „Досиета“ предлагам документална поредица, с която ще представя отделните управления и самостоятелни отдели на ДС. Поредицата, посветена на Първо главно управление на ДС, завършва с тайната операция по прочистване на архива му веднага след промените през ноември 1989 г .
Всички текстове от поредицата може да намерите в блога в рубриката „Държавна сигурност“.

Декември 1989 г., България.  Ръководителят на Българската комунистическа партия (БКП) Тодор Живков е принуден от Москва да се оттегли от власт на 10 ноември 1989 г. след 35-годишно управление. Неговите наследници в БКП се опитват да скрият от обществото истинските размерите на икономическата криза, в която комунистическото управление е вкарало страната след 1985 г., милиардите дългове към западни банки, фалиралата планова икономика и селско стопанство, черната дупка на вътрешния дълг.

Освен да държи в неведение обществото за процеса на трансформиране на политическата власт в икономическа върхушката на БКП поставя под контрол още един процес, който ще остане скрит за политическата опозиция и обществото – тайното заличаване на най-компрометиращите доказателства за репресиите на комунистическото управление – досиетата на Държавна сигурност. Чрез тайната власт на досиетата наследниците на БКП и ДС ще поставят в зависимост за години напред хиляди свои агенти и ще ги използват и манипулират при задкулисното преструктуриране на политическото пространство.

В началото на 1992 г. в. „Подкрепа“ публикува на първа страница факсимиле от строго секретна от особена важност заповед на министъра на вътрешните работи ген. Атанас Семерджиев от 29 януари 1990 г. за прочистване на досиетата. Тогава става ясно, че докато опозицията е преговаряла на Кръглата маса с „реформаторите“ от БКП в МВР вече е течала дълбоко засекретената операция по унищожаване на досиетата.

И ако през 1992 г. обществото научава за случилото се в МВР две години по-рано, далеч по-малко информирано е то за това, че в една от най-секретните структури на ДС – Първо главно управление ( ПГУ, разузнаването) чистката на досиетата е протекла самостоятелно и по-рано от разпореденото от ген. Семерджиев прочистване в цялото вътрешно министерство.

Как се пазят досиетата в разузнаването

По време на съществуването си за разлика от другите управления на Държавна сигурност ПГУ има самостоятелен архив и се ръководи по строго секретна инструкция за оперативния отчет на ПГУ от 20 ноември 1976 г., подписана от министър Димитър Стоянов.

Инструкцията указва, че личните дела на агентурата се съхраняват до навършване на 75-годишна възраст на съответното лице, а работните дела на агентурата – до 15 години след предаване на делото в архива. Делата на съдържатели на явочни и конспиративни квартири се пазят до 10 години след архивирането им.

Делата за оперативна разработка, проверка и наблюдение – до навършване на 75-годишна възраст на обекта. Делата за обектова разработка се съхраняват за постоянно, а литерните дела – до 15 години след предаването им в архив.

След изтичането на тези срокове следва делата да се подлагат на експертиза от специална комисия при служба „Картотека и архив“ в ПГУ, която определя историческата, научната, справочната и учебната стойност на делата. Определените за постоянно запазване материали се подреждат по фондове в историческия архив, а неценните се описват в протоколи и се предлагат за унищожение.

Повечето от тези изисквания обаче изобщо не са спазени при чистката на досиетата в разузнаването. Прочистването на архива на ПГУ предшества заповедта на министър ген. Атанас Семерджиев.

„Не сме се водили от заповедта на Семерджиев. В разузнаването имаше специални инструкции, които даваха право на началника да определя комисии за преглеждането и унищожаването на стари дела“, признава след промените ген. Владимир Тодоров.

Началото на прочистването

Унищожаването на архивни дела в ПГУ започва месец след смяната на Живков и преминава през няколко етапа. „Унищожаването на дела от нашия архив започна от средата на декември 1989 г. Тогава започнаха да се теглят дела по искане на началниците на отдели и на ръководството на управлението“, посочва подп. Радко Тодоров, началник на служба „Картотека и архив“ в ПГУ от 1975 г.

Прочистването на определени дела е наредено с устна заповед на отговарящия за разузнаването зам.-министър ген. Стоян Савов. Работата е възложена на тесен кръг от 3-4 души, чиято задача е да извършат преглед на предоставените им досиета. В нея участват само хора от ръководството на ПГУ. Материалите са пресявани в кабинета на ген. Савов в централата на разузнаването на ул. „Хайдушка поляна“ 12.

Кирил Филипов, един от разузнавачите, посветени в акцията, посочва: „Участвах в комисия за експертна оценка на архивни дела заедно с ген. Владимир Тодоров (началник на ПГУ, б. а.) и ген. Иван Горинов (зам.-началник на ПГУ, б. а.) в края на ноември или началото на декември 1989 г. Работихме около една седмица. За делата, които предложихме да бъдат унищожени, изготвихме протокол. Делата ги преглеждахме, взимахме си бележки и ги докладвахме на ген. Тодоров. И той хвърляше по някой поглед. Делата ги преглеждахме в кабинета на ген. Стоян Савов. Там ни се носеха чрез секретарката на ген. Владимир Тодоров Стоянка Дюлгерова, като заявката правеше ген. Иван Горинов“.

За това какви точно дела най-напред е трябвало да бъдат прочистени разкриват думите на бившия зам.-началник на ПГУ ген. Иван Горинов в периода 1975-1990 г., отговарящ за кадрите и тила в разузнаването: „Бях повикан с другите заместници при началника Владо Тодоров и тогава Савов даде указания да се прочистят архивите, като каза точно: „Вече вражеска емиграция няма, почнаха да си идват тук и трябва архивът да се разтовари от тия материали, да се махнат, да се унищожат“. Комисията окончателно приключва работа около 10 декември 1989 г.

Протоколът за унищожаване на предложените досиета е утвърден от зам.-министър Стоян Савов на 20 декември 1989 г., преди министърът на вътрешните работи Георги Танев да е заменен от ген. Атанас Семерджиев. Комисията преглежда дела от 60-те и 70-те години, но не е ясно колко на брой и разработки срещу какви лица са унищожени тогава.

Втората чистка

Мащабното прочистване на досиетата в разузнаването обаче започва в началото на 1990 г. „През януари 1990 г. на съвещание Владо Тодоров даде указания за разчистване на делата по инструкция на Савов“, посочва зам.-началникът на разузнаването ген. Иван Горинов. Формалното предложение за унищожаване на делата е направено от началника на служба „Картотека и архив“ в ПГУ подп. Радко Тодоров на 8 януари 1990 г.

Документът е съгласуван с първия зам.-началник на ПГУ ген. Георги Манчев и началника на управлението ген. Владимир Тодоров. С резолюция от 9 януари 1990 г. предложението е утвърдено от зам.-вътрешния министър ген. Стоян Савов. В него началникът на архива в разузнаването Радко Тодоров посочва:

„Понастоящем в архива на ПГУ-ДС се съхраняват около 60 000 тома дела, систематизирани по определени класификационни признаци в 11 архивни фонда. Трябва да се отбележи, че не малка част от архивните дела с изтекъл срок на съхранение не представляват оперативна или някаква друга ценност и тяхното по-нататъшно съхранение е нецелесъобразно. По принцип съхраняването на архивни дела е свързано с непрекъснати нужди от разширяване на площта за архивохранилища, като се има предвид, че в архива на ПГУ годишно постъпват над 1500 дела.

Тези нужди се компенсират отчасти и чрез периодичното освобождаване на хранилищна площ от неценни архивни дела. Изхождайки от гореизложеното, предлагам да бъде създадена със заповед на началника на ПГУ специална експертна комисия при служба „КА“ на ПГУ със задача определянето на оперативна и друга ценност на архивните дела с изтекъл срок на съхранение.“

Документът е съгласуван с първия зам.-началник на ПГУ ген. Георги Манчев и началника на управлението ген. Владимир Тодоров. С резолюция от 9 януари 1990 г. предложението е утвърдено от зам.-вътрешния министър ген. Стоян Савов. В него началникът на архива в разузнаването Радко Тодоров посочва:

„Понастоящем в архива на ПГУ-ДС се съхраняват около 60 000 тома дела, систематизирани по определени класификационни признаци в 11 архивни фонда. Трябва да се отбележи, че не малка част от архивните дела с изтекъл срок на съхранение не представляват оперативна или някаква друга ценност и тяхното по-нататъшно съхранение е нецелесъобразно. По принцип съхраняването на архивни дела е свързано с непрекъснати нужди от разширяване на площта за архивохранилища, като се има предвид, че в архива на ПГУ годишно постъпват над 1500 дела.

Тези нужди се компенсират отчасти и чрез периодичното освобождаване на хранилищна площ от неценни архивни дела. Изхождайки от гореизложеното, предлагам да бъде създадена със заповед на началника на ПГУ специална експертна комисия при служба „КА“ на ПГУ със задача определянето на оперативна и друга ценност на архивните дела с изтекъл срок на съхранение.“

Върху документа началникът на разузнаването ген. Владимир Тодоров е поставил резолюцията: „Лично доложете това на комисията и списък на категорията дела, които трябва да бъдат унищожени“. Предложението е официално регистрирано в ПГУ под №2570 на 2февруари 1990 г. Последният път, когато е назначена такава комисия в разузнаването е през 1974 г. Тогава обаче не се стига до унищожаване на досиета и материалите отново са върнати на съхранение в архива.

Комисиите ОРОН

Прегледът на досиетата и извършването на експертна оценка на делата е поверен на специални служители от ПГУ. За членове на комисията са избрани т. нар. оперативни работници на обществени начала (ОРОН). Те са пенсионирани разузнавачи с дългогодишен стаж в управлението, заемащи длъжности преди пенсионирането си от началник на отдел до зам.-началник на ПГУ. Те се водят на специален щат и се ползват с доверието на ръководството. Групата на ОРОН наброява около 15 души. Тя извършва прегледа на делата в една от залите на школата на управлението.

Богдан Христов, началник на отдел в ПГУ до пенсионирането му през 1987 г., след което работи като ОРОН, посочва:

„Някъде в началото на 1990 г. група ОРОН бяхме извикани при началника на управлението ген. Тодоров и ни беше прочетена заповед, с която ни се възлагаше да прегледаме и оценим архивни дела с оглед на тяхната оперативна и историческа стойност. Работех с група колеги в залата на школата „Христо Ботев“ Делата се носеха от Радко Тодоров (началник на архива, б. а.) и сутрин ги намирахме на масите поставени в кутии пред работните места. Бяха ни раздали тетрадки, в които записвахме номера на делото, установъчни данни, псевдоним ако има такъв, име и накрая оценка. В бележниците вписвахме данните само за делата, които по наша преценка подлежаха на унищожение“.

Иван Албански, ОРОН, зам.-началник на ПГУ, пенсиониран през 1986 г., казва:

„Материалите се донасяха сутрин рано от Радко Тодоров в кутиите, в които са били съхранявани до този момент. Извършвахме прочит на делата и в отделна тетрадка отбелязвахме номера на делото, установъчните данни и коя година лицето е напуснало страната. Аз отбелязвах и от коя година са последните данни. Ако имаше псевдоним, го отбелязвахме и него. Тези дела, които аз прегледах, бяха предимно на лица, които са напуснали страната по незаконен начин, българи и чужденци. Тетрадките накрая бяха взети от Радко Тодоров“.

Спас Велев, ОРОН, зам.-началник на отдел в ПГУ до 1986 г. допълва: „Беше ни казано, че трябва да се прочистят материали от стария архив, не само дела, но и материали. Казаха ни да разчитаме на оперативния ни нюх, по наша преценка“.

Георги Шкутов, ОРОН, бивш секретар на партийния комитет в ПГУ, пенсиониран през 1986 г. уточнява: „Не се подписвахме при получаването или при връщането на делата. Оценката я правехме въз основа на два критерия – има ли делото оперативна или историческа стойност. На делата, които трябваше да се запазят, пишех на корицата резолюция „Да се запази“. На другите дела пишех: „За унищожаване“.

Георги Манчев, първи зам.-началник на ПГУ и началник на Научно-техническото разузнаване, обяснява:

„Със заповед на ген. Владимир Тодоров се назначи комисия, към която беше прикрепена група от експерти. Касаеше се за стари дела с изтекла давност. Подбор на дела за проверка не е правен. Предоставянето на делата на експертната група се извършваше от Радко Тодоров. Председател на комисията бях аз, а членове Радко Тодоров и Ани Калинова от архива.

Комисията имаше задача да осигури организацията по прегледа на делата. Имаше експертна група от около 15 души бивши служители, които се водеха като оперативни работници на обществени начала. Проведоха се няколко заседания на ръководството на ПГУ, в които участваше и Радко Тодоров, за организиране на работата. Критериите за съхранение на делата бяха оперативна и историческа стойност, по тези показатели експертите извършваха оценката.

Имаше тетрадки, в които се вписваше мнението на експертите по делата. Нямаше отделни списъци за унищожаване и съхраняване на делата. На базата на тетрадките се изготвяха протоколи под ръководството на Радко Тодоров в служба „Картотека и архив“. Не зная колко бяха, но бяха натоварени на един закрит камион и закарани в Перник за унищожение“.

Изгаряне на архивите в пещите на МК „Ленин“

Досиетата в ПГУ, определени за унищожаване, са товарени през нощта са откарвани в Перник, където са изгаряни в пещите на металургичния комбинат „Ленин“ (днес „Стомана“-Перник).

„Хиляди дела са унищожени предимно чрез изгаряне. Меленето с машини е било трудоемко и е било невъзможно да се изпълни в кратки срокове, както е указвала заповедта. Имайки предвид член 1-ви на тогавашната конституция за ръководната роля на партията, за това че трябва да има класово-партиен подход, предполагам, че определени длъжностни лица са се опасявали дори от формално разминаване с действащите закони“, заявява прокурорът Валери Първанов.

През 1992 г. той е един от малцината магистрати, които в хода на разследването на унищожаването на разработката срещу писателя Георги Марков се докосва до фактите за цялостната чистка на досиетата в ПГУ.

За един месец всеки ОРОН унищожава между 800 и 1000 дела. При 90 процента от случаите направените от тях предложенията са за унищожаване на прегледаните материали. Някои от ОРОН-те продължават да работят с делата до месец май 1990 г. Грубите изчисления показват, че в разузнаването са изгорени между 10 000 и  20 000 досиета.

Нито едно от ръководствата на  наследника на ПГУ – Националната разузнавателна служба обаче не извършва ревизия на архивните фондове, за да установи колко и кои точно досиетата са били подложени на унищожаване. Нито един от президентите след 1990 г. не е нареждал на съответния директор на Националната разузнавателна служба да си направи труда да изясни въпросите около чистката на досиетата в разузнаването.

Когато скандалът за прочистването на архива на ДС гръмва, бившият  вътрешен министър ген. Атанас Семерджиев се опитва да обяснява, че акцията за унищожаването на досиетата е предприета с главен мотив да се запазят архивите от посегателства, както в ГДР, където на 15 януари 1990 г. централата на ЩАЗИ е атакувана от протестиращото мнозинство. Тази версия обаче не се потвърждава, защото в ПГУ чистката започва преди събитията в ГДР.

Цялата операция приключва малко преди първите демократични избори през юни 1990 г., когато са съставени формализирани протоколи за унищожените дела. Те са утвърдени от назначения през февруари 1990 г. ген. Румен Тошков, оглавил преименуваното в Национална разузнавателна служба ПГУ.

http://www.capital.bg/

.

Днес Германия чествува 20-та годишнина от обединението. През тези 20 години най-голямата европейска икономика си възвърна мястото на голяма политическа сила. В централната церемония в Бремен, освен федералният президент Кристиян Вулф и федералният канцлер Ангела Меркел, ще вземат участие и много политици от цял свят. Федералният президент Кристиян Вулф ще произнесе програмна реч, в която основният акцент е темата интеграция. Официалната церемония се съпътствува от няколкодневни всенародни празненства. При откриването им кметът на Бремен Йенс Бьорнзен многократно напомни за смелостта на гражданите на бившата ГДР, които извоюваха свободата си. След мирната революция през 1989 година, на 3 октомври 1990 година или 11 месеца след падането на Берлинската стена, влезе в сила договорът, който обедини Федерална Република Германия и бившата комунистическа ГДР.

.

.

Инструкция до окръжните и околийските началници на МВР за приемане на решение София да бъде прочистена от вражески и престъпни елементи, ноември 1956 г.

Лично, строго секретно!

До окръжните и околийски началници на МВР в Народна Република България

Другари,

Столицата на нашата страна – София, е наситена с много вражески и престъпни елементи. Наред с такива, които са се родили и живеят в София още отпреди 9 септември 1944 г., след тая дата, по един или друг начин вражески и престъпни лица са напуснали населените места в провинцията, в които са живели дотогава, дошли са в София и са се настанили в разни търговски организации и други учреждения и заведения. Такава голяма концентрация на вражески и престъпни лица в София, много от които са развивали и развиват контрареволюционна и престъпна дейност или се занимават с нечестни дела, представлява опасност и пречка за правилното изпълнение на поставените от Партията и Правителството задачи. Немалка част от тези лица даже са получили и софийско жителство.

Наложително е столицата да се прочисти от такива вражески и престъпни елементи. За да се проведе правилно това мероприятие и за да не се допусне в никакъв случай да пострадат някои честни трудещи се хора, е необходимо окръжните и околийски управления на МВР да извършат следното:

1. Срочно да се представят на ръководството на МВР списъци, към които да се приложат справки за онези вражески, престъпни и, чужди на нашата народна власт елементи – бивши индустриалци, търговци и кулаци, фашистки управници, активни участници във фашистки организации, бивши царски офицери и полицаи, осъждани за криминални и стопански престъпления, спекуланти, хулигани и др.. такива, които в годините след 9 септември 1944 г. са напуснали населените места, в които са живеели дотогава и са се настанили в София. Тези списъци и справки трябва да се съгласуват с околийските комитети на Партията.

2. За да се реши правилно поставената задача, необходимо е да се изготвят два вида списъци:

а) списък на лицата, които трябва да бъдат изселени от София и които могат веднага да бъдат настанени в собствените им домове в провинцията или в такива на свои близки и може да им се намери подходяща работа в производството и селското стопанство или са пенсионери;

б) списък на лицата, които трябва да бъдат изселени от София, но които в момента нямат собствени домове в провинцията или такива на близките им и по-трудно може да им се намери работа в тези населени места, в които са живели по-рано.

3. Справките за всяко лице поотделно, които трябва да се изпратят заедно със списъците, трябва да съдържат следните основни данни:

а) трите имена на лицето;

б) дата на раждането;

в) къде е роден;

г) от какво семейство произхожда;

д) какво е семейното му положение (жена, деца, възраст, работят ли те и къде);

е) на какъв адрес живее сега (в София);

ж) какво е работил в миналото, какво и къде работи сега в София;

з) докога е живял на старото си местожителство и с какво се е занимавал;

и) има ли сега там къща или къде може да бъде настанен (баща, братя, сестри, деца и др.);

к) накратко да се посочи каква вражеска или престъпна дейност е имал в миналото;

л) какво се знае сега за неговото отношение към Партията, народната власт и нейните мероприятия.

4. Така съставените списъци и справки за лицата от околиите, за които се счита, че трябва да бъдат извадени от София и върнати на старите им местожителства, трябва да се изпратят за преглед в окръжните управления на МВР и съгласуват с окръжните комитети на Партията.

5. От околийските и окръжни управления на МВР, съгласувано със съответните комитети на Партията, трябва да се доложи има ли места и възможности за настаняване на ново местожителство на вражески и престъпни елементи и за колко семейства, в кои населени места на околията (за всяко селище поотделно), където може да упражняват някакъв труд – например в ДЗС, ТКЗС, мини и др. предприятия, нуждаещи се от работна ръка и какви са там битовите условия. (Това не се отнася за околиите по южната граница.)

6. Окръжните и околийски управления на МВР се задължават да прилагат строго паспортния режим към онези вражески елементи, които са били изселени от София и не им е възстановено старото жителство и които самоволно, без разрешение, се завръщат в София.

В същото време околийските и окръжни управления на МВР да установят и съобщят в Министерството за такава категория лица, като се посочат адресите, на които живеят сега в София. В списъците да се посочи имат ли там квартири и от какво са се препитвали.

7. Софийско окръжно управление МВР да разработи и ми представи за утвърждение цялостен план както по установяването и определянето на лицата за изселване, така и за организацията на тяхното изселване от столицата.

Обръщам вниманието на всички началници, че въпросът е много сложен и при неправилни и прибързани действия от тяхна страна могат да се получат и отрицателни резултати. Затова към възложената задача трябва да се подходи много сериозно, внимателно и задълбочено, като предварителната подготовка се запази в пълна тайна.

Данните, които ще се дават за отделните лица, трябва да бъдат действителни, точни и проверени. В никакъв случай не трябва да се изхожда от лични настроения и отношение към дадено лице.

Списъците и справките за лицата от престъпен характер по линия на НМ да се съставят отделно от тези за вражеска, антинародна и контрареволюционна дейност – по ДС.

Министър на вътрешните работи
генерал-полковник: (п)

.

„Да се запази за вечни времена“, София, 2002, информационен бюлетин на Комисията за разкриване на документи и установяване на принадлежност към бившата Държавна сигурност или бившето Разузнавателно управление към Генералния щаб

.

Държавна сигурност не е измислена от комунистите, а против комунистите. За първи път страховитото словосъчетание Държавна сигурност се споменава в Закона за защита на държавата през 1924 г. Тогава тя е само отдел към Дирекция на полицията и има основно контраразузнавателни функции. Постепенно и в царска България ДС започна да играе ролята на своеобразна политическа полиция, вътрешнополитическо разузнаване и следене на партийни лидери. В периода 1941-44 г. отдел “Държавна сигурност” се е занимавал с борбата против комунистите и с противодействие на съветското влияние и подривна дейност по време на Втората световна война. Веднага след 9 септември 1944 г. ДС попада под контрола на Българската работническа партия-комунисти и започва да изпълнява функциите, които тя му нарежда. Дейността й е особено любопитна за тях, тъй като в нейните архиви се крият информаторите на полицията срещу антифашистите. През цялото си съществуване до 1990 г. Държавна сигурност е подвластна на комунистическата партия. До степен, че няма нормативен документ, който да регламентира нейната дейност като държавна структура, но има редица запазени решения на Политбюро и ЦК на БКП, които изясняват нейният статут като орган на партия. Така че е доста голяма заблудата, че Държавна сигурност е управлявала държавата при Живков. По-скоро е вярно обратното – че Държавна сигурност е служила основно на комунистическата партия и нейните лидери.

Първите седем години на ДС

Овладяването на отдел “Държавна сигурност” от дошлите на власт комунисти става много бързо. Първоначално нейните задачи са определени в съответствие със задачите за укрепване на управлението им в годините след 1944 г. Една от първите й приоритети е била да добива информация за представителите на западните страни в Съюзническата контролна комисия и това е било може би най-чистата контраразузнавателна дейност. Втората й функция е била да се следят опозиционните партии, които са били преки съперници на БРП-комунисти, а третата след приемането на Закона за народния съд – проследяване и задържане на лица, издирвани от този съд. Така още в смутните години между 1945 и 1950 г. Държавна сигурност започва да оформя своята физиономия като основен репресивен апарат на комунистическата партия.
За истинската рождена дата на Държавна сигурност се смята 1947 г., когато отдел “Държавна сигурност” към Дирекция на народната милиция се превръща в Дирекция “Държавна сигурност”. Това става със специално постановление на Министерския съвет. Държавна сигурност става подразделение на МВР с четири отдела, които са се занимавали с проследяване, задържане и разследването на врагове на партията и народа. За бързо съдене на враговете е бил създаден и отдел “Следствен” към дирекцията. Този отдел е бил доста мрачен, като се имат предвид неговите функции за разследване на контрареволюционни елементи. През 1949 г. покрай Закона за опазване на държавната тайна към Държавна сигурност се създава специална служба “Държавна тайна”.
Дядото на сегашната Национална служба за сигурност се е казвал Второ управление на Държавна сигурност, оформено в началото на петдесетте години. Тогава контраразузнаването се структурира с шест отдела и две отделения. Петдесетте години са един от най-мрачните периоди на социалистическа България и за това голяма заслуга имат структурите на Държавна сигурност, които са арестували, следели, правили обиски, фабрикували доказателства и пращали хора в лагерите и затворите.

Разузнаване и военни

Горе-долу по същото време се поставят и основите на външното разузнаване.
Военното разузнаване, което през 1945 г. все още запазва своите контури, започва да се реорганизира. Първоначално новите властници не пипат кадровия състав на военното разузнаване поради включването на България във Втората световна война на страната на Съветския съюз. Единствената промяна е, че военните части се ръководят от политкомисари по руски образец. В началото на петдесетте години обаче голяма част от тези разузнавачи вече са по затворите основно по идеологически съображения. През 1947 г. военното разузнаване става разузнавателен отдел, а военната политическа полиция се отделя от него и става отдел “Специален”, а ВКР се обединява с контраразузнаването. Така през 1951 г. е създадено Трето управление на ДС с десет отдела, което всъщност е военното контраразузнаване.
Успоредно с изграждането на Държавна сигурност започва и създаването на структури на всички отдели по околии. Това важи както за контраразузнаването, така и за ВКР и военното разузнаване. Това особено важи за пограничните райони поради заплаха от диверсия.
Пак по това време е създадена и структура за външното разузнаване, което е различно от военното външно разузнаване и е отдел на подчинение на Държавна сигурност. В общи линии от това време датира и практиката служители на външнополитическото разузнаване и на военното разузнаване да служат под прикритие в българските дипломатически мисии в чужбина. Изследователи твърдят, че има запазени в архивите на Министерството на отбраната специални постановления, в които тази практика е регламентирана. Структурирането на външното разузнаване е обусловено от международното положение и новите ангажименти на България към създалата се социалистическа общност. От 1944 г. до 1989 г. и във външнополитическото, и във военното разузнаване е имало т. нар. съветски съветници, които не са били нищо друго освен служители на Главно разузнавателно управление на СССР и освен за свръзка са бабували на изграждането на българските спецслужби и са ги наставлявали.

КДС – оригиналът

Прословутата абревиатура, която стряска съня на всички през целия социалистически период – КДС, е измислена през 1963 г. Тогава Дирекция “Държавна сигурност” става комитет към МВР. Общо взето, тогава структурата на Държавна сигурност започва да придобива вида, какъвто тя има и през последните години на социализма. Само две години по-късно КДС минава на пряко подчинение на Министерския съвет. През 1969 г. обаче комитетът отново минава под шапката на МВР и става Министерство на вътрешните работи и държавната сигурност. По-правилно е обаче да се каже, че МВР минава на подчинение на Държавна сигурност, тъй като министър става дотогавашният шеф на КДС Ангел Солаков. Негов първи заместник и пряк наблюдател на дейността на КДС става обвитият в мрачна слава Мирчо Спасов, който дотогава е бил зам.-директор на КДС. Вторият заместник на Солаков – Григор Шопов, също дотогава е бил зам.-директор на КДС. Така на практика МВР е изцяло обсебена от кадрите на Държавна сигурност.
Всъщност структурата на Държавна сигурност такава, каквато тя стана известна на българската общественост в края на 1989, е създадена именно през 1969 г. Тогава се утвърждава и конструкцията на ДС с две главни управления – Първо и Второ, съответно разузнаване и контраразузнаване, и четири управления: Трето – ВКР, Четвърто – техническо, Пето – УБО, и Шесто – борба с идеологическата диверсия.

Икономиката – дело на всеки

В началото на седемдесетте години на двете главни управления им се вменява допълнителна задача – да работят по опазване и развитие на икономиката на страната. Това е отбелязано със създаването на специални икономически отдели в разузнаването и контраразузнаването, но до изграждането на самостоятелни управления се стига едва в средата на 80-те години. Идеята е да се подпомага икономиката на страната чрез хора, които се обучават навън – чрез разузнаването и чрез опазване от икономически шпионаж, транспорта и селското стопанство – задача на контраразузнаването. До средата на 80-те години в контраразузнаването има четири отдела, които се занимават с различните отрасли на икономика, а в разузнаването има два. През 1986 г. в рамките на Второ главно управление се създава Четвърто самостоятелно управление “Икономика”, като една от функциите му е да предпазва от корумпиране ръководните стопански кадри и специалистите и да следи за разхищение на народното стопанство. Сред правомощията на Държавна сигурност е попадало и създаването и контролирането на държавните контрабандни канали на оръжие, наркотици, цигари и други стоки. Затова в повечето външнотърговски дружества от типа на Кинтекс, които са се занимавали с тази дейност, 70 на сто от служителите са били служители на Държавна сигурност или Разузнавателното управление към Министерството на народната отбрана (РУМНО). През 1984 г. се взима решение за създаване на фирми в чужбина за заобикаляне на ограниченията на Запада за нови технологии. По принцип решението е на политбюро, но фирмите са се управлявали от хора на Първо главно управление и РУМНО.

Четвърто НТР или УНТР

Сред обществото битува една заблуда, че Четвърто управление на Държавна сигурност всъщност е прословутото разузнавателно управление, познато като НТР, което се е занимавало с кражби на технологии от западните държави, реализирало проекта “Нева” и т.н. Грешката идва от абревиатурата, която и в двата случая означава научно-техническо разузнаване. Четвърто управление на ДС всъщност е техническа служба, която се е занимавала с подслушването и обезвреждането на бомби. Неин пряк наследник е доскорошната служба, а сега дирекция “Оперативно-техническа информация” към МВР (СОТИ, сега ДОТИ). Служителите на СОТИ забъркаха скандала с подслушвателните устройства на главния прокурор Филчев. Към Държавна сигурност е имало и други технически служби като самостоятелни отдели – за защита на връзките, външно проследяване, архив и картотеки и др.
Управление “Научно-техническа информация” – митичното НТР, за чиито служители след 1990 г. се твърди, че са приватизирали външнотърговските фирми, е създадено в средата на 80-те години чрез обединението на 7-и и 11-и отдел на Първо главно управление. То е със статут на самостоятелно управление в рамките на ПГУ. Неговите служители са работили под прикритие зад граница и са управлявали външнотърговските фирми, създадени с извънбюджетни сметки. Наистина голяма част от тези фирми са били “приватизирани” от своите служители. В един доклад от 1997 г. бившият вътрешен министър Богомил Бонев твърдеше, че оборотът на тези фирми през 1989 г. е около 700 милиона долара.

Мрачното Шесто

Славата на Шесто управление като най-мрачния репресивен апарат за интелигенцията всъщност се носи от средата на 80-те години, когато негови служители започват усилена работа по смяната на имената на българските турци. Иначе Шесто управление е създадено за борба с идеологическата диверсия, но постепенно започва да разширява дейността си и да изземва функциите на Второ главно управление. Контраразузнаването постепенно се отърсва от идеологическата си насоченост и търсенето на врага с партиен билет от 50-те и 60-те години и се насочва към икономиката и борба с чуждите разузнавания, вербуване на чужденците, следене на посолствата или филтриране на български граждани, заподозрени в “предателство на родината”. Шесто управление, напротив – работи по интелигенцията и идеологическата диверсия, чуждите и българските журналисти и не на последно място по елита на партията. Шести отдел се е занимавал именно с разложението сред висшите партийни кадри и тяхното обкръжение. Но наред с това в него се е намирал и отдел за борба с терора, който разкри серията от бомбени атентати на турската група в периода 1983-1985 г. За ролята на Шесто е изписано много, особено за “заслугите” му около демократичните промени, но и до днес редица неща от неговата дейност остават тайна.

Краят на ДС

Със закриването на Шесто управление на 5 януари 1990 г. започва краят на Държавна сигурност. Тогава част от кадрите в него се пренасочват към пресцентъра на МВР, с идеята това да стане самостоятелна служба към Държавна сигурност. Друга част от служителите на Шесто, които са работили по турския и арабския национализъм, ислямските фундаменталисти, терора, отиват в новосъздадената Служба за защита на конституцията, която става наследник на Второ главно управление на ДС на 26 февруари 1990 г. Няколко дни по-късно с указ на Държавния съвет е създадена Националната разузнавателна служба и тя излиза от структурите на МВР. Трето управление на ДС – военното контраразузнаване, преминава на управление към Министерството на отбраната. На 16 март същата година е закрито и оперативно-техническото управление – Четвърто, и се създава Службата за оперативно-техническа информация към МВР. Закрива се и четвърти самостоятелен отдел и той се преобразува в Служба за защита на връзките.
Пето управление на ДС – УБО, става Национална служба за охрана. Година по-късно Националната служба за защита на конституцията става Национална служба “Сигурност” и се създава Централната служба за борба с организираната престъпност, като гръбнакът й стават служители от Шесто управление за борба с контрабандата на културно-исторически паметници.
Така безславно завършва историята на Държавна сигурност, но призракът й досега тегне върху българските политици. Една от причините е, че Държавна сигурност е поддържала огромен апарат от агенти, много хора са били принуждавани да сътрудничат пряко волята си, а други са избирали точно този път, за да се издигат в кариерата. Опитите да се разсекретят досиетата на Държавна сигурност досега останаха неуспешни, защото желанието се сблъскваше със серия от компромати, политически целесъобразности и нагли отрицания. От вече единадесетгодишния преход стана ясно, че спецслужбите няма и не искат да се променят въпреки многобройните реорганизации.

Анархията на спецслужбите

Последните десет години държавата се разтърсваше от скандали, инспирирани от специалните служби. Почти няма афера, в която някоя служба със специален статут да не бъде замесена. От фабрикуването на “оня списък” до последните публикувани доклади на НСБОП за спиртната афера и на НСС за връзките на Богомил Бонев с икономически субекти и нарушенията на Марин Маринов и Едит Гетова. Изобщо в демократичната ни държава стана все по-удобна употребата на специалните служби за политически борби.
След публикуването на “оня списък” последва скандалът с албанската сделка и замесването на имената на двама от съветниците на Филип Димитров в нея. Така през 1992 г. падна първото правителство на СДС. Информацията беше изнесена от тогавашния шеф на НРС Бриго Аспарухов. Причината беше, че Филип Димитров запита Конституционния съд на кого трябва да е подчинена разузнавателната служба.
След това дойде скандалът “Орион”, който постави началото на края на правителството на Жан Виденов. Докладите за “Орион” бяха на ЦСБОП и НСС. По време на газовата война с Русия в първата година на Костовото управление пак спецслужбите атакуваха със свои разработки субектите в този спор. Само преди година докладът на НСС за корупция във висшите етажи на властта стана причина Иван Костов да ремонтира основно първото си правителство и т.н.

Служби без закон

Една от основните причини за тези скандали безспорно е липсата на законова база на някои от специалните служби. Националната разузнавателна служба все още действа с указ от нейното създаване през 1990 г., който препраща към тайни постановления от 1974 г. Разузнавателното управление на Министерството на отбраната също не е регламентирано със специален закон, военното контрарузнаване също. Националната служба за охрана също действа с укази и постановления.
От специалните служби само дейността на НСС и НСБОП е регламентирана по Закона за МВР от 1997 г.
Липсата на закон естествено поставя под невъзможност контрола над НРС, РУМНО и ВКР. Това състояние за тях обаче е доста удобно, защото така се превръщат в затворени общества, които се подчиняват на свои си правила и им позволява да правят каквото си искат, като се подчиняват само на прекия си началник.
Идеята да се създаде закон за сигурността, в който да бъде регламентирана работата на всички специални служби, изглежда, ще се провали. Този закон беше прокламиран преди няколко месеца, но доработката му беше забавена. В основата му беше залегнал унгарският пример. Унгария прие закона си през 1995 г. чрез агенция за сигурността, на която са подчинени всички специални служби. Тя координира и контролира работата на тайните ченгета, без да може да ги управлява. Обещанието за приемането на такъв закон обаче се разми, а до края на този парламент остава прекалено малко време, за да се очаква, че той ще бъде приет. Това състояние на службите много прилича на действието на Държавна сигурност – да работи дълги години без закон, подчинена само на политическата целесъобразност.
Липсата на нормативна база или наличието на калпава регламентация обаче дава възможност и на политици, и на ченгета да употребяват правомощията си така, както на тях им е добре. Затова поне до изборите държавата ще се тресе от скандали, в които все по-често ще се чува “източници от спецслужбите”.

http://www.capital.bg/

.

Държавна сигурност обикновено е описвана като политическата полиция на комунистическия режим, като институцията, чиято основна задача е да потисне дисидентите или другите инакомислещи хора през комунизма. Акцентът в тази теза пада върху репресивните характеристики на системата, която има възможност да провали живота на един човек само въз основа на недоказани доноси или съмнения в неговата политическа лоялност. Същата теза защитават и жертвите на ДС, доколкото те въобще някога са получавали трибуна и възможност за морално възмездие в посткомунистическа България.

Репресия и пропаганда

Това описание на ДС в никакъв случай не може да се нарече некоректно. То обаче далеч не съдържа цялата информация за същността и ролята на ДС през комунизма. Репресията е само една от страните й, макар и от най-съществените. Наред с тези си функции ДС има далеч по-широки задачи и правомощия, свързани с набавянето на липсващата политическа легитимност на режима. Начините, по които ДС трябва да осигури обществената подкрепа, варират от политическо насилие, през активни мероприятия за компрометиране на едни хора или промотиране на други и се стигне до стремеж за манипулиране на общественото мнение в страната или чужбина чрез контрол на по-важните обществени групи и провеждането на мащабни пропагандни кампании. Това се отнася за всички структури на системата – както разузнавателните, така и контраразузнавателните имат задача не само да парират появата на политическа опозиция, но и активно да убеждават обществеността в правилността на решенията на партийното ръководство.

Универсален инструментариум

На пръв поглед контраразузнаването (политическата полиция) би трябвало да разчита в своята работа основно на репресията. Това обаче не отговаря напълно на истината. Тъй като контраразузнавателните управления разполагат с най-много информация в държавата, те имат възможност също така да свеждат партийната политика по възможно най-приемливия за обществото начин – чрез разпространение на слухове, манипулиране на общественото мнение чрез медиите или привличане към сътрудничество на неформалните лидери на определени обществени групи. Крайната цел е ясна – осигуряване подкрепа за управляващия режим.

Измамно е също така първоначалното впечатление, че тъй като работи в чужбина и във враждебна среда, разузнаването разчита само на агентурата и в много по-малка степен на репресиите. За провеждане на специфичните си кампании за пропагандиране на комунистическия строй обаче то има и задължението да контролира дейността на българската емиграция – отначало да не бъде допуснато формирането на антикомунистически център, а впоследствие – за да бъдат спрени гласовете на тези емигранти, които има опасност да се превърнат в мотивираща сила за инакомислещите вътре в страната. В това отношение разузнаването също има ясни репресивни функции, а враждебната среда, в която работи, го прави изключително брутално и престъпленията му – публични и обществено значими.

Същата функция да легитимира режима изпълняват и културно-историческото разузнаване в структурата на Първо главно управление, както и широко рекламираната борба на Шесто управление с иманярството и незаконния износ на антики от България. Обяснението е, че непопулярността на режима може частично да бъде компенсирана чрез стимулиране на патриотизма и умерения национализъм. Много вероятно за създаването на тези структури съществуват и чисто практически причини, тъй като изпратени в чужбина по линия на културно-историческото разузнаване хора могат да бъдат използвани и за изпълнението на задачи на други отдели в управлението.

Поради всички тези причини трудно могат да бъдат приети опитите на част от ДС (контраразузнаването и конкретно Шесто управление) да бъдат обявени за органи на политическата репресия, а другите (предимно разузнаването) да бъдат квалифицирани като защитници на националните интереси. Всъщност двете основни направления в ДС се разграничават само и единствено по мястото, където извършват дейността си. По-вярно е твърдението, че за контролирането и потушаването на политическото недоволство вътре в страната контраразузнаването използва средства, които отначало са били разработени за нуждите на разузнаването.

Работилница за фалшиви биографии

Като се имат предвид методите на работа на тази система, може да се направи извод по какъв начин ДС е имала възможност да влияе върху процеса на прехода в България. Най-известният е директното включване в политиката на офицери или секретни сътрудници. Друго средство от арсенала на ДС е практиката на системата да „произвежда“ биографии. Този аспект често остава в периферията на общественото внимание, концентрирано предимно върху репресивните характеристики на системата и нейната отговорност за проваляне на кариерата или живота на политическите противници на компартията. „Производството“ на биографии е обратната страна на същата монета. Тази практика отново е измислена от разузнаването, но тя намира широко приложение и вътре в страната.

На езика на системата тя се нарича „изграждане на легенда“ на разузнавача и това е нормален процес, който се използва от всяко разузнаване по света. Дилемата на прехода е, че всички тези служители в посттоталитарните общества получиха правото да използват своите легенди като доказателство за богата и успешна професионална биография, а това им даде възможност да бъдат обществено приемливи и влиятелни личности. Същият подход е широко използван и от политическата полиция вътре в страната.

Въпросът за произведените биографии има две морални страни. Едната е доколко служителите на разузнаването или агентите на контраразузнаването имат право да използват легендата си в цивилния живот, след като тази биография е изградена само за прикритие на същинските им функции и не може да бъде доказателство за професионални качества в работата им в институцията под прикритие. Другата страна е съществуването на такъв опит в производството на биографии, който може да превърне в публична фигура почти всеки човек, независимо от неговите реални качества. За съжаление мащабите на този процес на производство и използване на фалшиви биографии могат да бъдат разкрити едва след пълното декласифициране на досиетата на ДС, макар че дори и тогава неговото публично осъждане ще е почти невъзможно.

Друга важна характеристика на ДС е желанието на някои бивши офицери да излязат от конспиративността и анонимността, на която са обречени във времената на комунизма. След кратък период в началото на 90-те години, когато имаше опасност от търсене на някакъв вид възмездие от тях, някои офицери се превърнаха в публични фигури и дори успяха да представят своята дейност по времето на комунизма като обществено приемлива. Частично това е и обяснението за взрива от мемоарна литература на бивши работници в системата непосредствено след падането на комунизма.

Пренасочване на нетърпимостта

Безплодният дебат за наследството на ДС беше едно от средствата за релативизиране на целия процес на преход в България. След 1989 г. обществената нетърпимост беше насочена срещу доносниците на политическата полиция вътре в страната. С изключение на офицерите от Шесто управление обаче другите „оперативни работници“ останаха встрани от тази нетърпимост, а няколко години по-късно дори потърсиха обществено признание. От настоящото състояние на архивните източници обаче може да се заключи, че ако става дума за морална отговорност за извършените от ДС репресии, то нея със сигурност трябва да я понесат работещите в системата офицери, чиято дейност много трудно може да бъде квалифицирана като защита на националната сигурност.

Що се отнася до доносниците, наличните документи доказват, че ДС е имала възможност да привлече (включително принудително) всеки интересуващ я човек, както и да осигури неговото сътрудничество, докато е необходимо на системата. В този смисъл отварянето на архивите ще даде информация и за това кои от сътрудниците са правили това доброволно и кои са били принудени.

Би било пресилено да се твърди, че практиките на ДС – производство на биографии, активни мероприятия, манипулиране на общественото мнение, конспиративни теории – са наложени в българското общество след 1989 г. от бившите служители на ДС. Но няма да е пресилено твърдението, че методите и средствата на ДС могат да бъдат прилагани успешно в демократична среда до момента, в който широката публика узнае техния произход и получи информация за конкретните примери за тяхната употреба по времето на комунизма.

Тогава ще бъде разкрита и старателно изгражданата легенда на комунистическия режим в България, както и на неговата Държавна сигурност.

.

.

Държавна сигурност има за задача да осигурява политическата лоялност към режима не само вътре в страната, но и сред българската емиграция в чужбина. Макар и да изглежда странно, това е една от основните задачи на ДС. Тя е обяснима за ранния период на комунистическия режим, когато ДС е трябвало да парира опитите за създаване на силни опозиционни групи в емиграция, които се представят пред света като реални конкуренти на комунистическата власт (вероятно службите са били достатъчно добре запознати със случаи в световната история на международно признати правителства в изгнание). Но ако това е възможен мотив за работа срещу емиграцията най-късно до средата на 60-те години, след този период основната цел е именно осигуряване на политическата лоялност на емиграцията, тъй като тя гарантира и пропагандни успехи за режима.

ДС е институцията, която притежава цялата информация за състоянието на българската общност в чужбина и за настроенията в нея. Политиката към емиграцията може да бъде разделена на няколко периода, които в известен смисъл съвпадат с периодизацията на историята на самата ДС. В първите години приоритет е контролът върху „вражеските емигранти“, особено в съседните държави, поради опасения от организиране на антикомунистически „банди“, които да бъдат прехвърляни на българска територия. От средата на 50-те години заедно с относителния икономически успех на режима е налице процес на активно търсене на политическа легитимност и пропагандни успехи, включително чрез привличане на част от емигрантите обратно в страната. Този период на относителна либерализация се дължи най-вече на съзнанието за идеологическото превъзходство на комунистическите режими през този период, подплатено със съответните икономически и технологични успехи.

Водоразделът – 1966 г. и раждането на Шесто

Относително толерантната политика към емиграцията е ревизирана през 1966 г., когато Политбюро приема „Решение за пресичане на дейността на българската емиграция срещу България“. Това е истински завой и е показателно за началото на идеологическото затваряне на комунистическия режим, част от което е и ограничаването на контактите между българските граждани и емигрантите. Инициатор е самата ДС, като в мотивите на предложението е констатиран пълен провал на следваната до този момент линия на привличане на емиграцията. Според ДС към 1966 г. емигрантите са 5933 души, от които 372 са класифицирани като „невъзвращенци“. Малцина са се възползвали от амнистията, дадена съгласно указ от 1954 г. На пръв поглед исканата промяна се дължи на присъщата за спецслужбите параноя да виждат навсякъде заговори срещу властта. Реалната причина е обаче именно съзнанието за загубената идеологическа битка със Запада. Според терминологията на ДС завърналите се в страната емигранти извършват „идеологическа диверсия“, като демонстрират непознат за българските стандарти начин на живот. „При завръщането си донасят голяма сума долари, идват с леки коли и преднамерено демонстрират всичко това пред обществото. Други получават високи пенсии от капиталистическите страни. Има сериозно основание да се счита, че тези средства се дават от чуждите разузнавания. На практика се получава така, че изменникът на родината, извършил престъпление, когато се завърне в родината, се обезщетява“, се казва в решението от 27 декември 1966 г.

Затова тези емигранти са оценени като заплаха, поставяща под въпрос легитимността на режима и ДС иска коренна промяна в досегашната политика. Спира привличането обратно на бежанци и на българските институции в чужбина се разпорежда да изолират емигрантите, спира и действието на амнистията. В същия документ се предвижда и забрана за срещи между емигрантите и техни роднини, ограничаване на кореспонденцията, както и на възможността емигрантите да изпращат пари и колети.

Това решение почти съвпада със създаването през 1967 г. на Шесто управление на ДС, което в перспектива също поема работата срещу емиграцията. Това е и границата между двата периода в историята на ДС – този на относителна либерализация и този на новия възход на спецслужбите. Пражката пролет от 1968 г. само катализира втвърдяването на комунизма в България, но този процес е започнал поне две години по-рано и не е директно свързан със събитията в други държави.

Последните 12 години – триумфът на Първо главно

Следващата стъпка е през 1977-1978 г., когато пак по инициатива на ДС Политбюро приема две решения, които фактически мобилизират цялата структура на Държавна сигурност да се бори срещу емиграцията. Този път вече ясно е формулирана водещата роля на разузнаването, а другите управления имат спомагателна роля. За новите мерки се изисква подготовката на мащабна програма за противодействие на заплахата от страна на емигрантите. Тя следва три посоки. Първата е да се работи „за политическото, идейното и организационното разлагане, компрометиране и изолиране на вражеската емиграция, да се пресекат каналите, по които тя получава попълнения, да се сведат до минимум бягствата зад граница…“. Втората насока е „усъвършенстване на нашата система за подбор и подготовката на кандидатите за пътуване в капиталистическите и развиващите се страни“. Третата насока е възприемането на диференциран подход по отношение на вражеската и политически неактивната емиграция – открито репресивна линия към вражеската и по-либерално към неактивната, но без това да означава търпимост към нея.

Доклад на колегиума на МВР от 1989 г. потвърждава, че до последно нищо от това отношение не се е променило.

.

.

Въпросът за отношенията между Държавна сигурност и другите държавни институции е пряко продължение на темата за отношенията между ДС и компартията. Част от същата тема са и отношенията между политическото и военното разузнаване, както и между военното контраразузнаване и армията.

От гледна точка на ДС другите държавни ведомства представляват почти единствено „учреждения за прикритие“, т.е. – структури, задължени от партийните решения да предоставят своите щатове за назначаване на офицери от ДС за изпълнение на специфични задачи.

Разузнаването – най-важната институция

Най-широката мрежа от офицери под прикритие използва разузнаването – както политическото, така и военното. Тези служби имат право да внедряват свои офицери на най-ниското стъпало на съответното ведомство, които след това имат кариерно развитие подобно на всички останали служители в тази институция. Може да се предположи, че при контраразузнаването това е било по-скоро изключение – за него е било по-изгодно, а и по-евтино да разчита в тези учреждения повече на секретни сътрудници, отколкото на офицери под прикритие.

От тази гледна точка може да се каже, че разузнавателните управления са едни от най-важните институции в държавата, тъй като техните интереси винаги са поставяни над интересите на другите държавни институции. Уверено може да се твърди, че външнополитическите ведомства на комунистическа България, които са най-честите „учреждения за прикритие“, до голяма степен представляват продължение на функциите на разузнаването.

Още първият документ (от 1 август 1950 г.), който регламентира отношенията между разузнавачите и техния пряк ръководител – посланика или търговския представител, дава предимство на разузнавача. Посланикът е длъжен да му създаде условия да си върши работата, а резидентът не е длъжен да изпълнява заповедите на посланика.

Това положение несъмнено е било източник на редица конфликти, тъй като политическият (т.е. партийният) статут на посланика във всички случаи е по-висок от този на резидента, а от друга страна, той е лишен от правото да изпълнява ефективен контрол върху него.

Шпионите на БНТ, БТА, БНР…

Редица партийни документи задължават МВнР, Министерството на външната търговия, БТА, БГА „Балкан“, телевизията, радиото и отделните вестници да оказват необходимото съдействие на разузнаването. Това обикновено се изразява в предоставянето на специален щат от учреждението за хора на разузнаването.

Друга форма е изискването ведомствата да дават на разузнавачите възможности за специализации в чужбина или за работа в международни организации. Практиката в това отношение надхвърля дори най-смелите очаквания на незапознатите. В чужбина се откриват специални „стажантски длъжности, на които се изпращат за срок от 1-2 години млади кадри, за да се повишава тяхната езикова квалификация, да се опознава по-добре животът в капиталистическите страни“.

Тези основополагащи принципи са валидни до края на комунистическия режим, като списъкът на ведомствата за прикритие става още по-голям през 1988 г., когато се предвижда увеличаване с почти една трета на щатовете под прикритие в тези ведомства.

Контраразузнаването – държава в държавата

Подробната регламентация обаче изненадващо отсъства в достъпните документи за отношенията между контраразузнаването и държавните учреждения. Обяснението е сравнително лесно – контраразведките работят основно чрез секретни сътрудници и не съществуват ограничения за тяхното работно място. Това всъщност осигурява на контраразузнаването безгранични възможности да контролира всички държавни ведомства и икономически структури.

Указ от 1974 г. не само задължава гражданите доброволно да съобщават всяка подозрителна информация на ДС, но и дава право на офицерите от системата да се намесват в тяхното лично пространство, включително като проникват в жилищата със или без съгласието на техните обитатели. Същото важи и за влизане в която е да било държавна институция или предприятие. Единственото изключение са партийните сгради, които са забранени за провеждане на вербовъчни срещи и за явочни квартири.

Тези правила очертават политическата полиция като държава в държавата.

ВКР – слуга на много господари

Приблизително същите права има и военното контраразузнаване спрямо военните поделения. Тук обаче доста подробно е регламентирано какво се прави, за да се избегнат конфликтите между двете силови ведомства, каквото са ДС и армията. Причината ВКР да е в структурата на ДС, а не в Министерството на отбраната, е стремежът за постоянен политически контрол върху силовите структури и избягване събирането на твърде много власт в ръцете на един министър. Стига се до куриозни ситуации участието, транспортирането и издръжката на хората на ВКР по време на военни учения да се изплащат след това от МВР.

Формулировките недвусмислено показват, че в прерогативите на ВКР е и дейността като политическа полиция в армията, която поддържа непрекъсната връзка с МВР, с Генералния щаб, с политическите ръководства в поделенията и с местните партийни структури. В резултат на тази изкривена система за взаимен контрол вероятно всички равнища в армията са били оплетени в обща мрежа от подозрения и конспирации, в която всеки е усещал достатъчна заплаха за собствената си кариера, за да допусне каквото и да било самостоятелно действие или неразумна постъпка.

.