Archiv der Kategorie: Политика

Костов не разбрал, че външният ни дълг расте

Veröffentlicht am von
9

.

От всички наши политици пръв станал доктор (по онова време – кандидат на науките) Иван Костов. Бъдещият Командир на сините има две висши образования – икономика в УНСС и математика в Софийския университет.Той защитава дисертация още през 1984 г. Тя била на тема „Икономическият растеж: Структура и фактори в производствената сфера“. Трудът му бил предложен от катедра „Политическа икономия“ на Техническия университет в София, където по онова време Костов бил главен асистент. Научен консултант му е бил проф. Ал. Алексиев, ръководител на катедрата, която е закрита преди 18 г. Проф. Алексиев, също като своята наука, вече не е между живите.По онова време, за да се защити дисертация, бяха необходими няколко задължителни условия. Първо трябва да се обясни колко важна е темата, после тя да се обоснове с помощта на партийните догми и класиците на марксизма, а накрая да се посочи оригиналният научен принос на дисертанта.И в трите отношения Костов е безупречен. Анализът на икономическия растеж е направен „съгласно принципите на Марксовата диалектико-материалистическа логика“. Той критикува „буржоазната икономическа мисъл“ от позицията на „позитивната теория за икономическия растеж при социализма“. Според Костов „на буржоазните автори“ се приписвали „постановки и модели, създадени още през 20-те години в Съветския съюз“.

Сред критикуваните от Костов са световноизвестни икономисти като унгареца Николас Калдор, който става професор в Кеймбридж и за трудовете си през 1974 г. получава от английската кралица благородническа титла, а също и американеца Робърт Солоу, преподавател в Масачузетския технологичен институт.

По ирония на съдбата 3 г. след защитата на Костов, през 1987 г., Солоу получава Нобеловата награда за икономика.

Костов се обявява за последовател на съветския учен А. Анишкин.

Дисертацията е от 197 страници и се състои от увод, три глави и заключение плюс три приложения. Авторефератът е от 27 страници. В него Иван Костов говори за себе си в първо лице множествено число: „провеждаме“, „посочваме“, „извеждаме“, „показваме“ и т.н. Използваната литература е от 105 заглавия, всички на български и на руски. От тях първите шест са съчинения на Маркс и Енгелс, после четири на Ленин и пет на Тодор Живков, а една публикация е на самия Иван Костов в списание „Икономическа мисъл“.

В дисертацията си Костов изчислява средните темпове на растеж в България от 1960 до 1982 г.

В момент, когато външният дълг на България главоломно расте, Костов твърди: „Благодарение на активната вътрешна и външна политика на партията нашето стопанство успява да се адаптира към влошаващите се условия на външноикономически обмен. Вследствие на посочените постижения на структурното преустройство нашата страна не позволи да нарасне външната й задлъжнялост, особено към високоразвитите капиталистически страни.“

Това е писано през 1984 г. Според сайта на Световната банка тогава външният дълг на България е 2,58 милиарда долара. Само две години по-рано той е бил двойно по-малък – 1,31 милиарда. Всъщност през този период родната икономика се крепи само благодарение на реекспорта на съветски нефт, който Брежнев ни дава на ниски цени.

След смъртта му през 1982 г. обаче Живков не успява да измоли същото от неговите наследници. През 1986 г. външният ни дълг вече достига почти шест милиарда долара и нараства с по един годишно до краха на тоталитарната система.

Всъщност още в началото на дисертацията си Костов признава, че икономическият растеж е много ограничен заради „неколкократното повишаване цените на топливно-енергетичните ресурси“. После обаче той въвежда критерии за измерване на растежа, които показват колко добре и правилно се развива социалистическа България: „Всичко това дава основание според втория критерий качеството на растежа да бъде оценено високо.“ Същото е и според третия… И т.н.

По-нататък дисертантът критикува колегите си, които са по-скептични.

Тъй като те дотогава не ползвали критериите на Командира, „… не се осветляват пълно всички достижения на партийната икономическа политика. Голяма част от тях остават неизвестни за широката публика и за неспециалистите.“

Дисертацията е изпъстрена с формули, понятни само на икономистите. Те трябва да кажат има ли някаква научна стойност дисертацията на Иван Костов днес. Но този въпрос стои за цялата научна продукция от времето на соца. За отбелязване е, че докато беше премиер, на сайта на правителството изобщо не се споменаваше, че Командира има научна степен „доктор“.

В соцнауката кипял безсмислен труд

Научните степени някога имаха материално изражение, което се състоеше в малки добавки към заплатата. Това вероятно е мотивирало част от дисертантите. По онова време нямаше принтери, а всички размножителни и печатни машини бяха под най-строг контрол. Затова дисертациите се пишеха на машина с индиго в максимум три екземпляра, които после се подвързваха и надписваха ръчно от книговезци за луди пари.

От трите тома един обикновено оставаше у дисертанта, а другите два след защитата се предаваха от Висшата атестационна комисия (ВАК) в хранилищата. В началото на поредицата обясних къде са тези хранилища днес – в село Чуковезер, Софийско, и в село Мещица, Пернишко.

Попитах в Централната библиотека на БАН колко често се появява някой, който иска да иде дотам за някой научен труд. Отговорът беше: „Веднъж на 2-3 месеца.“ Това прави 4 до 6 души годишно. За тази година аз бях вторият, посетил „хранилището“. (Тук не се броят мишките.)

От четиримата доктори – президент и трима премиери, само дисертацията на Георги Първанов е била издадена в книга, така че с нея да се запознаят по-широк кръг специалисти. Аз бях първият читател на трудовете на Костов, Станишев и Борисов от 15-20 години насам. В томчето на Станишев имаше даже слепени страници. Което показва, че в нашите научни среди в миналото е кипял безсмислен труд. А дали сега нещо се е променило – нека кажат самите учени.

КРУМ БЛАГОВ

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=772177

Академията на царя била суворовско училище

Veröffentlicht am von
4

.

За да описваш живота на цар, трябва да имаш познания на историк и въображение на писател. Само така ще можеш да съчетаеш истината с измислицата в едно неразривно цяло. Отлично творение в този жанр е официалната биография на Симеон Сакскобургготски в сайта му http://www.kingsimeon.bg/.

Тя хем е пространна, хем дава смътна представа за някои периоди от живота на нашия цар и бивш премиер. От нея така и не става ясно какво образование е получил той, въпреки че са изброени няколко колежи и академии, в които е „учил“ или „следвал“.

Симеон Втори е изгонен от България заедно с майка си и сестра си след референдума „Република или монархия“ през 1946 г., когато е бил на 9 г. Въпреки това, за разлика от баща си цар Борис ІІІ и чичо си княз Кирил, той не е посещавал български училища. Няма човек, който да е казал: „Аз бях негов съученик!“

Причината може би е, че малолетният цар става на 7 г. през 1944-а и е трябвало да тръгне да учи няколко дни след 9 септември, когато вероятно поради политическата обстановка е бил нежелан във всички училища на царството. Затова остава тайна кои са били наставниците, които са го научили на четмо и писмо. Първото училище, което се споменава в неговата Интернет страница, е прочутият Виктория колидж в Египет. Той е в Александрия.

Това е средно училище, но майка му царица Йоанна иска да се върне в Европа и пише писма до няколко правителства. От Франция не получава отговор, но през юли 1951 г. испанският диктатор Франко й предлага не само убежище, но и дипломатически паспорт. Семейството се мести в Мадрид. Затова Симеон не успява да завърши средно образование в прочутия александрийски колеж.

В испанската столица според собствения му сайт Симеон „завършва Френския лицей“, после „следва право и политически науки“. Тези брилянтни дипломатически формулировки се нуждаят от разяснения. Името „лицей“ идва от градина в древна Атина, където преподавал Аристотел. Френският лицей в Мадрид като всички други училища с това име от древността до наши дни е елитна гимназия.

Според речника на чуждите думи лицей „във Франция и други страни е общообразователно средно учебно заведение“. Следователно Симеон би трябвало да има диплома за средно образование – макар че никой не я е виждал. За цар и за премиер не се иска образователен ценз.

Историята и сайтът мълчат по въпроса кога точно царят е завършил лицея, а също кога е следвал. В Мадрид има много университети и е невъзможно да бъдат запитани всички. Но в царската интернет страница изобщо не се твърди, че Симеон има висше образование. Там елегантно е казано: „През периода 1958- 1959 г. той е курсант в авторитетната военна академия „Вали фордж“ в САЩ.* Там става известен още като кадет Рилски.

Завършва с чин младши лейтенант.“ Човек остава с впечатлението, че „Вали фордж“ е нещо като „Уест пойнт“, където се обучава военният елит на САЩ, или като Генералщабната академия в Москва. Намекът на талантливия биограф е, че Симеон Втори, като своя предшественик Симеон Велики се е подготвял за пълководец.

„Вали фордж“ се намира в град Уейн, щата Пенсилвания, и има две образователни степени – академия и колеж. Академията е гимназия, в която се приемат ученици от 7-и до 12-и клас. В нея се набляга на физическото възпитание и дисциплината. Всъщност „Вали фордж“ е нещо като съветските суворовски училища, създадени през 1943 г.

В тях отначало се приемали момчета от 10-годишна възраст. В процеса на 7-годишното обучение целта била те да станат пределно дисциплинирани – подходящ материал за висшите сталински военни училища. Суворовец е и бившият български държавен глава Петър Младенов. По-късно обаче този модел е преразгледан и макар в Русия още да има суворовски училища, те вече приличат повече на специализирани гимназии, защото в тях се приемат момчета на минимум 13 г. също като във „Вали фордж“.

От 1935 г. в академията в Пенсилвания е открит и двегодишен колеж. В него желаещите кадети могат да минат курс за запасни офицери и да излязат със звание младши (втори) лейтенант от резерва. Това им дава право да продължат да учат във висшите военни училища на Щатите безплатно.

Според сайта на колежа от завършилите през миналата година 52-ма кадети 1 е постъпил в армията, един във флота, а останалите са продължили в университети или равностойните им 4-годишни колежи. Тъй като курсът на колежа е двегодишен, „Вали фордж“ не дава степен бакалавър.

Какво е завършил царят – академията или колежа? Тук биографът отново е проявил своя талант да не казва нищо конкретно. От една страна, курсът на Симеон бил едногодишен, а от друга – излязъл с чин младши лейтенант. От коя армия? Според сайта на академията се произвеждат в звание само американски граждани. Освен това има един едногодишен курс – подготвителен клас между академията и колежа.

Не е ясно също кога е бил там Симеон. Ако се вярва на сайта му – през 1958-1959 г. В страницата на академията в интернет обаче е посочена като година на завършването на кадет Рилски 1960-а. Че това е вярно, свидетелства и една публикация във в. „Сънди стар“, излизащ във Вашингтон, на 1 май 1960 г. В нея има снимки от „Вали фордж“, където според вестника на българския цар е разрешено да ползва услугите на адютант – полковник от царската армия.

В спомените на царица Йоанна Симеон дава друга версия: „В академията като курсант никой не знаеше кой съм, пък и никой не ме забелязваше, тъй като бях младеж като всички останали… Не след дълго и местните вестници разбраха, че съм пристигнал Истинското публично съобщение обаче бе направено след 10 месеца, в края на курса…“

Интересна история – царят бил като всички други кадети, само дето вестниците публикували репортажи за него със снимки и имал за адютант полковник. Но началниците и съучениците му го смятали за съвсем обикновена личност.

Селинджър прописал във Вали фордж

Във „Вали фордж“ се гордеят с именитите си възпитаници. Затова кадет Рилски е в почетната книга на академията, но не като цар, а като премиер на България.

Училището е основано през 1928 г. от ген. Милтън Бейкър, който измислил девиза: „Дайте ни вашите момчета. Ние ще ви ги върнем мъже!“ Там се набляга на физическото възпитание и дисциплината, но в сайта на академията се признава, че „малък процент от нашите кадри отиват в армията… не подготвянето на войници е нашата цел“.

В почетната книга на „Вали фордж“ има и един писател, известен в целия свят -Джеръм Дейвид Селинджър. Авторът на „Спасителят в ръжта“, който умря в началото на миналата година на 91 г., е завършил средно образование във „Вали фордж“ през 1936 г. В академията Селинджър дори написал първите си разкази нощем, като си светел с фенерче, скрито под завивката.

Директор на „Вали фордж“ сега е полковник Дейвид Грей. Пратих на мейла му молба за подробности относно следването на кадет Рилски в академията. Все още чакам отговор. Кой знае – това може и да са военни тайни.

КРУМ БЛАГОВ

Следващия път четете: Дисертацията на Иван Костов

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=770556

*) За всеки, който има елементарни военни познания веднага става ясно, че военната школа на Симеон се равнява на нашата  школа за запасни офицери (ШЗО), на времето в Плевен и беше един вид по квалифицирана военна служба, но в никакъв случай не и  повече от това. От Плевен „фазаните“ (така ни иронизираха другите редови войници),  след като се уволняваха, получаваха званието младши лейтенант от запаса – точно което и Симо Ментата е получил в САЩ.

Да се сравнява въобще подобна военна служба с „Уест пойнт“ е направо гротескно и показва нулеви военни познания. Явно на автора, там не му е силата.

Смея горното да твърдя, защото аз самия, като войник съм бил в Плевен и по една ирония на съдбата съм обучаван също, като Симо Ментата, за минохвъргач. Уволних се, като младши лейтенант от запаса (друг е въпроса, че запас никога не съм ходил, защото избягах от страната…).

Станишев е спец по бюрокрацията

Veröffentlicht am von
Antworten

.

Бившият премиер Сергей Станишев е може би единственият дипломиран специалист по бюрокрация в България. Наистина не по българска, а по руска, но челният опит на Дядо Иван беше успешно присаден на българска земя по време на четиригодишното управление на тройната коалиция. Дисертацията на Станишев е писана на руски, който всъщност е матерният му език. Както е известно, бившият премиер е роден в Украйна. Тъй като до средата на 90-те години е бил руски гражданин, той завършва история в Московския държавен университет “Ломоносов“ (с отличие, както пише в сайта на правителството по онова време).

Стоян Мавродиев от ГЕРБ твърди, че дипломната му работа била на тема „Ролята на униформата за бойния дух на военнослужещите в Червената армия“. Сигурно е, че през 1994 г. Станишев защитава пак там дисертация на тема „Система за издигане на висшите държавни сановници в Русия и нейната трансформация през втората половина на ХIХ век“. Научен ръководител му е бил кин доц. А. П. Шевирев, а опоненти – С. В. Мироненко и А. Ю. Полунов.

С това Станишев става кандидат на историческите науки, което по днешната класификация е равно на доктор (но не на историческите науки!). В правителствения сайт по времето, когато той беше премиер, Станишев беше описан скромно като “доктор по история“. Заблуждаваща игра на думи, която само запознатите с академичните звания можеха да разберат.

В дисертацията се изследва руската бюрокрация от царско време. В царска Русия още от времето на Петър Първи за чиновниците са въведени степени, подобни на званията във войската – таен съветник, действителен статски съветник и т.н.

Получаването на някаква степен е било задължително за заемането на определени длъжности. Както командирът на полк трябва да е полковник или поне подполковник, така и съдията или губернаторът в Русия е трябвало да има съответната степен.

Чиновниците растели в йерархията също като офицерите, но не с еднакво темпо. Едни достигали следващия ранг бързо, други чакали дълги години – според благоволението на по-висшите чинове.

Изводите на Станишев звучат учудващо съвременно, което означава, че чиновниците навсякъде са еднакви и за тези 150 г. не са се променили много. Едно от заключенията му например е, че системата на издигане на чиновниците в Русия водела до некомпетентност на управлението. И аспирантът разказва един анекдот. Когато княз Меншиков бил назначен за морски министър, П. Чаадаев се учудил: “Мисля, че вие никога не сте управлявали дори лодка.“

Това обаче не попречи на Станишев като премиер да прилага познатия му руски опит. Някои от министрите и заместник-министрите в неговото правителство нямаха никакъв опит в съответната област. Върхът беше пращането на Феим Чаушев за заместник на министъра на външните работи Ивайло Калфин. Както се оказа после, никой даже не беше проверил личната карта на Чаушев и той се оказа с двойна самоличност.

Друг подобен паралел може да се направи с ордените. В царска Русия в средата на ХIХ век имало осем, някои от които разделени на степени. Независимо от това, че те не носели никакви материални облаги, им се придавало огромно значение. Император Александър III бил недоволен от тази система и смятал да я промени. “Искам наградите непременно да се дават за добра служба, а не за това, че човек е преживял няколко години“, казал той. Императорът обаче не успял да победи системата до смъртта си през 1894 г.

120 г. по-късно Станишев приложи руския опит у нас. Ако се разгледат предложенията за награждаване с ордени, подписани от самия него, ще се види, че повечето от тях са по повод на кръгли годишнини, т. е. българските ордени станаха нещо като бонбони за рождения ден на юбилярите.

Втората глава на дисертацията се казва “Как да станеш сановник“. В нея се описват биографиите на петима висши руски чиновници, направили блестяща кариера в царско време. Една от тези истории се казва “Куломзин – силата на канцеларията“. Там Станишев дава многобройни примери как началниците на кабинети са правили после политическа кариера.

Но като премиер и той даде огромна власт на своите съветници Росен Карадимов и Азер Меликов. В едно свое интервю след изборите миналата година Весела Лечева даже каза, че Карадимов е управлявал държавата вместо премиера.

Но докато бившият комсомолец се появи в политиката още през 1990 г. и все пак има някакъв ръководен опит, Меликов беше доведен от Станишев от международния отдел на БСП, който премиерът някога оглавяваше.

Меликов се прочу със сайта boykostov.org, който регистрира преди изборите. Неговото мото беше „Ако гласуваш за Бойко, избираш Костов“. Като повечето компромати обаче и този даде бумерангов ефект.

Както цялата дисертация, така и отделните й глави са снабдени с мото от Козма Прутков.

Трудът е от 213 страници плюс няколко приложения – диаграми, показващи зависимостта между кариерата, ордените и званията на чиновниците. Станишев е използвал шест архива, осем справочника, 31 дневника и други спомени, 10 публицистични заглавия, 19 книги, издадени преди 1917 г., и 39, издадени след това. От тях 35 са на руски и 4 на английски език, който бившият премиер наистина владее.

И Станишев, като Бойко Борисов, използвал компютри, или по-точно електронноизчислителни машини, за да обработи събраната информация. “Въз основа на масови източници са създадени три бази данни“, пише в автореферата.Той е отпечатан в сто екземпляра.

Интересът към дисертацията на бившия премиер обаче изглежда нулев, въпреки че тя е на разположение в Централната научно-техническа библиотека в София. В тома намерих слепени страници, от което съдя, че съм първият й читател.

Сайтът му изчезна

Oсвен докторската си дисертация Станишев винаги е подчертавал своята специализация по международни отношения в Лондон скуул ъф икономикс през 1999-2000 г. В сайта на английския университет той е споменат като един от известните специализанти. Има даже снимка от лекцията, която той изнася там на 8 февруари 2007 г. Дисертация там обаче бившият премиер не е защитавал.

И във фейсбук Станишев не е пропуснал да спомене, че е доктор от университета “Ломоносов“. Профилът му там е станал средище на партийно строителство и критики срещу управляващите от ГЕРБ. Симпатизанти на социалистическата партия качват там стихове против Бойко Борисов.

За разлика от Лондон в Москва като че не се гордеят много с него, защото в сайта на университета “Ломоносов“ не могат да се открият никакви данни за Сергей Дмитриевич.

Страницата на Станишев www.stanishev.bg, която беше представена на 20 май 2009 г., месец преди парламентарните избори, също вече не съществува. При търсене на такава фамилия човек попада на страницата на оператора на “Стъклен дом“ Александър Станишев – www.stanishev.com

Следва: Академията на царя била Суворовско училище

КРУМ БЛАГОВ

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=764602

Първанов кривна от партийната линия през 1987 г.

Veröffentlicht am von
1

.

Президентът Георги Първанов е безспорен първенец сред нашите политици по академични постижения. Той е не един, а четири пъти доктор. Получил е три почетни титли от университетите в Баку, Ереван и Прешов. Но най-напред, през 1987 г., е защитил дисертация у нас. Тя прашасваше от 20 години в същата стая, в която бе и дисертацията на премиера Борисов – в изоставеното училище на драгоманското село Чуковезер.

Дисертацията на Първанов е и най-дебелата – 248 страници. Темата й е “Димитър Благоев и българският национален въпрос (1879-1917 г.)”. Тя се състои от предговор, три глави и заключение. Авторефератът е от 30 страници. Интересното е, че в него Първанов говори за себе си в трето лице.

Днешният ни президент не е имал ръководител, спомня си проф. Татяна Колева, която е била рецензент на дисертацията. Той е бил научен сътрудник в отдел “БКП в условията на капитализма“ на несъществуващия вече Институт по история на компартията и същевременно аспирант на самостоятелна подготовка.

Дисертацията е защитена през 1987 г. пред Специализирания научен съвет по нова и най-нова история при ВАК. Проф. Колева обаче не е сигурна дали може да намери рецензията си и няма спомен за самата защита.

На 81 години тя продължава да работи активно по своята специалност. Заедно с други бивши комунистически величия като Александър Лилов и Григор Стоичков е член на международната фондация “Георги Димитров” и е била председател на конференция за 85-годишнината на Септемврийското въстание в Монтана.

Първанов е първенец сред нашите днешни политици в още две категории: по брой на публикациите и по обема на използваната за дисертацията литература. Списъкът в края на дебелия му том е от цели 16 страници и включва 187 заглавия, от които 13 са на латиница. Две от посочените публикации са негови, поместени в “Известия на Института по история на БКП”. В труда се цитират източници на руски, сръбски, английски, френски и немски.

В интернет страницата на държавния ни глава не се споменавазнае ли чужди езици. В делото на секретния сътрудник на ДС Гоце, което е качено в сайтовете на комисията по досиетата и на президента, се съдържа една справка, изготвена на 2 юни 1989 г. от оперативен работник с номер 126 570. Там за научния сътрудник Георги Първанов се казва: “Владее английски”.

Според проф. Колева той е говорел и руски, който по онова време се преподаваше в училищата още от пети клас. “Сигурна съм, защото сме били в командировка в Москва заедно”, каза ми тя.

Първанов се е справял и със сръбския. “Не знам дали говореше сръбски, но разбираше”, сподели проф. Колева.

По Живково време зевзеци казваха, че права е всяка крива линия, успоредна на партийната.

По онова време в науката имаше неприкосновени личности. Не се допускаха критики срещу старейшините на марксизма в България, първо място сред които заема Димитър Благоев с почетния прякор Дядото. В учебниците по история изобщо не се споменаваше например, че Благоев се е обявил против Съединението на България, а партията му – срещу Балканската война. “6 септемврий е дело, направено против интересите на българския народ”, писал Дядото през 1885 г.

Благоев от младини се обявявал за създаване на Балканска федеративна република. Макар да е родом от Македония, той не предвиждал тя да бъде “административно-политическа и културна единица” в бъдещата федерация. По-късно обаче под влияние на ръководството на Втория интернационал Дядото променил мнението си и дори обявил македонския въпрос за несъществуващ.

В интерес на истината в дисертацията си Първанов си е позволил да кривне малко извън правата линия и да спомене за греховете на Димитър Благоев. В труда му българските социалдемократи, включително и Дядото, са критикувани, защото имали “съществена вина за налагането на неверни тези за характера на националните проблеми на Балканите.”

Само че президентът не е използвал компютри за обработка на данните в дисертацията си. В това отношение двамата премиери – неговият колега историк Сергей Станишев и пожарникарят Бойко Борисов, се оказват по-напреднали.

Проф. Татяна Колева не се е обаждала на Първанов, откакто той е президент. “Няколко пъти сме се срещали и той е много любезен. Винаги ми праща покани за приемите”, казва тя. Но засега не е посещавала резиденция “Бояна”.

КРУМ БЛАГОВ

Енгелс смятал, че Освобождението ни попречило на световния комунизъм

В своята автобиография в досието Първанов пише, че след защитата на дисертацията си разширил темата и подготвил монография „Българските социалисти и националният въпрос“, която трябвало да отпечата издателството на БКП.

Вероятно промените на 10 ноември са попречили на издателските планове. Монография под сходно заглавие Първанов пуска чак през 1997 г. Издател е „Графимакс“ ООД, а редактор, както и на другата му книга, „Преди и след Десети“, е Емилия Русекова, която днес е главен експерт в президентството. Монографията е от 248 страници и вероятно не е била предназначена за продажба, защото няма отпечатана цена.

В книгата си Първанов вече отива още по-далече в критиките срещу класиците на марксизма. Фридрих Енгелс например бил голям славянофоб и хич не си поплювал да ни ругае. В своите съчинения той нарекъл сърбите, нас и словенците „жалки останки от нации“ и „разбойническа сган“. Според него историческата роля на южните славяни, в това число и на българите, била „изиграна завинаги“.

Но най-големият грях на Енгелс спрямо България е, че той смятал Освобождението ни от турско робство за вредно за световния комунизъм. По повод на Сръбско-българската война през 1885 г. съратникът на Маркс написал: „За българите, както и за нас, би било безкрайно по-добре, ако си бяха останали под властта на турците до европейската революция; родовите институции щяха да бъдат великолепна отправна точка за по-нататъшното развитие на комунизма.“

Днес обаче ние сме отмъстени – портретът на Енгелс е захвърлен пред входа на училището в Чуковезер, където се пази дисертацията на Първанов.

Следващия път четете: Станишев – спец по бюрокрацията

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=762579

Дисертацията на Борисов – за пръв път компютър в пожарната безопасност

Veröffentlicht am von
3

.

Bсеки трябва да се занимава с това, за което е учил, каза вицепремиерът Симеон Дянков преди месеци. Тогава той имаше предвид президента Георги Първанов. Но въпросът с основание може да се зададе и на другите ни политически ръководители. За образованието си те не обичат да говорят. Вижте биографиите в официалните им сайтове и ще видите колко неясно се описват там учебните заведения и дипломите на държавните мъже. Няма училище или университет за политици. Някога, по тоталитарно време имаше – казваше се Академия за обществени науки и социално управление (АОНСУ). Но нито един от нейните възпитаници не е сред днешния политически елит. За какво всъщност са учили нашите политици? За това разказва поредицата на Крум Благов.

Дисертацията на Бойко Борисов се оказа един от най-недостъпните документи в държавата. Търсих я три месеца, а когато я намерих, пътят към нея се оказа миниран. Затова пък мястото, където е скрита, е истинска съкровищница – нещо като пещерата на Али Баба.

Научните трудове са написани, за да се четат. Нали се очаква всеки от тях да има някакъв принос, който ще е необходим на следващите учени. В Германия например една дисертация задължително трябва да бъде публикувана. У нас обаче е така съвсем отскоро. Допреди няколко години дисертациите не само не са се отпечатвали – в регистрационната карта, която попълва всеки автор при предаването й в хранилището, има графа дали разрешава трудът му да се ползва. Ако не е съгласен, дисертацията получава червена сигнатура в Централната научно-техническа библиотека. С червено е обозначена например дисертацията на бившия депутат Добромир Гущеров, защитена през 2007 г. в Москва. Защо – само авторът знае.

Бойко Борисов не е забранил да се ползва неговият труд, стига някой да успее да го открие. Премиерът е завършил противопожарния факултет на Академията на МВР и излиза оттам с титлата инженер. После защитава дисертация и получава научната степен кандидат на науките, която сега е заменена с доктор. Според сайта на Висшата атестационна комисия (ВАК) той е получил това звание с диплома № 20 109 от 8 май 1990 г.

На кои науки обаче е станал кандидат бъдещият премиер не е ясно, нито пък каква е темата на дисертацията му и къде е защитена.

В базата данни „Сирена“, която се поддържа от Националния център за информация и документация, са посочени заглавието – „Психофизическа подготовка на оперативния състав на противопожарна охрана за действие в екстремална ситуация на пожар“, и кратка анотация на дисертацията. Самият труд обаче се оказа неоткриваем. В Централната научно-техническа библиотека той се пазел на микрофиш, но ценната лента не можа да се открие.

Дисертациите задължително се депозират в две библиотеки – в Националната и в БАН. По липса на хранилища обаче те се изпращат в провинцията. Единият склад за научни трудове е в село Мещица, Пернишко, а другият – край Драгоман. Оказа се, че съм единственият любознателен българин, желаещ да прочете дисертация от хранилищата, и ако толкова държа на това, трябва да осигуря транспорт.

Избрах хранилището на БАН. В една студена утрин потеглихме към Драгоман. Водачът ми не беше ходил до това депо и в града се полутахме, но накрая се оказахме на междуселски път, който някога е бил асфалтов. След 3-4 километра стигнахме „хранилището“. То се оказа изоставеното училище на с. Чуковезер.

Според уикипедията селото има 19 жители и ако това е вярно, значи сме срещнали почти всичките. Училището се състои от две класни стаи, където се пазят дисертациите, и една по-малка, която вероятно е била учителската. Там сега се помещава кметството. Тази сграда е единствената в селото с непокътната ограда. Никой не коси затревения двор и затова местните хора пускат животните си вътре – хем да пасат, хем да не се разбягат по къра. В резултат дворът е миниран с биологични бомби и трябваше да внимаваме къде стъпваме, за да се доберем до хранилището. До вратата ни посрещнаха портретите на Маркс и Енгелс, които някога явно са висели на стените. Вътре имаше следи от мишки.

Поради тежкото си финансово състояние БАН не може да осигури щатна котка.

Но бях възнаграден за всички трудности, когато се оказа, че на това място се пазят всички дисертации, защитени в България до 1990 г. В една стая, на няколко метра един от друг, кротко лежаха трудовете на премиера и на президента Първанов. В съседната стая пък се спотайваше дисертацията на Иван Костов. Вярно, трябваше да се поровим, но няколко часа по-късно трите скъпоценни труда се озоваха в ръцете ми.

Оказа се, че Бойко Борисов е кандидат на физкултурните науки.

Както е известно от правителствения сайт, през периода 1985-1990 г. днешният ни премиер е бил преподавател във висшия институт на МВР и дори е шеф на катедра в пожарникарския факултет. Научен ръководител на дисертацията му е бил Атанас Апостолов, тогава декан на факултета, днес покойник.

През 1995 г. законът беше изменен и кандидатите на науките се превърнаха в доктори. Но не на науките – това е по-високата степен. Освен това бяха редуцирани и научните области. Физкултурни науки вече няма. Те преминаха към психологическите, педагогическите или медицинските.

Дисертацията се състои от 181 страници, илюстрирани с 43 фигури и 25 таблици. Дисертантът изследвал 656 пожарникари за психическа и физическа годност. Това Борисов правел чрез тестове, беседи, наблюдения, анкети и др. За физическа подготовка например е използван тестът на Купър, скок на дължина от място и др. В камера с размери 3 на 3 на 3 метра се имитирала обстановка като при пожар. Важна част от този лабораторен комплекс бил компютърът „Правец 16“ – последна дума на родната техника по онова време.

Борисов явно е бил един от първите, използвали електроника у нас, тъй като още през 1987 г. предлага минисистема за обработка на информация с компютър „Правец-82“, известен още като ИМКО-2.

Съкращението означава индивидуален микрокомпютър, но понеже „Правец“ бил копие на „Епъл“, разработено от човек на име Иван Марангозов, шегаджиите го дешифрирали като „Иван Марангозов копира оригинала“.

Някои от устройствата на Бойко Борисов са били признати за новости – за времето от 1986 до 1989 г., в съавторство със свои колеги той е внедрил 8 рационализации като например „генератор за дим“ и „тренажор за струяри“.

Научният принос на кандидата е обобщен в седем точки, между които са „модели за ефективна психофизическа подготовка на курсантите“ и „нормативи за определяне на професионалната годност“ на пожарникарите.

Дисертацията е защитена на 29 ноември 1989 г. От автореферата, отпечатан в 20 екземпляра, се вижда, че Бойко Борисов дотогава е имал осем публикации – статии, повечето от които в съавторство с научния си ръководител.

На края на труда, както е прието, е списъкът на използваната литература. Той е внушителен – 133 заглавия, и започва, както се изискваше в онези времена, с трудове на Маркс и Енгелс. За чест на Борисов поне Живков не е цитиран. Но на края на този списък се срещат книги и статии не само на руски, но и на английски и немски – езици, които премиерът никога не е споменавал, че знае. Между тях са и трудове на световноизвестния английски психолог от немски произход Ханс Айзенк, чието име е написано на ръка (трудно се намираха пишещи машини на латиница) с правописна грешка.

„Това беше сериозна научна разработка – спомня си консултантът на Бойко Борисов Димитър Кайков, професор по психология в НСА. – Методиката на изследване бе много ефективна, защото беше създадена лаборатория, където се правеха експерименти в екстремална обстановка. Защитата също мина на високо ниво. Такива дисертации са рядкост.“

С Борисов го запознал проф. Младен Григоров, по онова време заместник-началник на Военномедицинския институт.

Той помолил проф. Кайков да консултира един аспирант, чиято дисертация била свързана с екстремните ситуации, по които професорът е специалист. Борисов по думите на Кайков се проявил като много дисциплиниран, работоспособен човек. Лабораторията, създадена от Борисов, се използва и досега във факултета.

За щастие в околностите на Драгоман не знаят, че пещерата на Али Баба стои неохранявана. Иначе трудовете на нашия научен елит отдавна да са разграбени от любознателното население и предадени за вторични суровини.

Гордея се, че с личния си автомобил спасих дисертациите на трима от най-важните мъже в държавата и отново ги направих достъпни за широките народни маси.

Четете утре – дисертацията на Георги Първанов.

Предложил брояч за светофарите

Бойко Борисов е съавтор и на две изобретения, които обаче са отхвърлени от патентното ведомство.

Едното от тях се нарича индикатор за време за светофарите. То е разработено съвместно с Радослав Къртов и Радко Димитров и е подадено на 23 декември 1993 г. Днес в София има много такива устройства, които показват колко секунди остават до края на зеления или червения сигнал. По онова време обаче тази новост не могла да си пробие път.

Идеята хрумнала на Радослав Къртов, връстник и състудент на Бойко Борисов. Сега той е доцент и заместник-декан на пожарникарския факултет, а същевременно президент на федерация „Бойни спортове“ при МВР.

Тримата с Борисов и Димитров изработили прототип и през 1989 г. го показали на републиканската изложба на младежкото научно-техническо творчество в Пловдив. Даже получили почетен диплом.

В транспортната комисия на Столичната община харесали таймера и обещали да го внедрят, но ако седем души от тях бъдат включени в авторския колектив, при това на челно място.

„Освен това искаха да финансираме първата уредба“ – спомня си Къртов.

Светлинното табло било от електрически крушки, понеже светодиодите по онова време в България били голяма рядкост и стрували по 200 лева единият. Първата уредба щяла да струва 2600 лева. Тримата не се съгласили.

От патентното ведомство след тригодишно умуване им отказали да признаят изобретението, защото сходен принцип бил регистриран през 1980 г. в Съветския съюз.

Все пак устройството им било прието за рационализация от МВР, но така и останали само с прототипа. Когато преди няколко години Къртов видял първите таймери по светофарите в София, се ядосал. „Внедряването на новости в България е борба с тъпотата“ – казва той.

КРУМ БЛАГОВ

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=761868

Д-р Любо Канов говори

Veröffentlicht am von
Antworten

.

.
.

… наследниците на тази партия, която правеше това, на тази могъща ДС, която послушваше всички тогава, сега се явяват защитници на права. Това е смешно. Това е толкова лицемерно и пошло, че нямам думи…

.

Всички заедно срещу… Цветанов

Veröffentlicht am von
12

.

Едвин Сугарев

На 19-ти януари в интервю пред БНТ Иван Костов за стъпи тезата, че чрез започналата компроматна атака с появите на СРС-та по страниците на в. “Галерия” на правителството е обявена  война. Според него пряката цел на атаката е то за бъде дестабилизирано, за да се повлияе на ключови решения, свързани пряко с руските интереси у нас. Лидерът на ДСБ посочи, че в дъното на атаката стоят президентът Георги Първанов, членът на Висшия съвет на БСП Цвятко Цветков и обвиненият като глава на престъпната група „Октопод“ Алексей Петров.

“Правителството още не е дало гаранция, за да участва в „Набуко“ – допълни той – “Ето, това се опитват да спрат с всички средства руските специални служби в България. Другото е правителството да продължи проекта АЕЦ „Белене“, да не го спира, въпреки че той е абсолютно ненужен на страната. Това са големите интереси, върху които се преплита и участието на Първанов. Първанов не крие, че е лобист на руските интереси“.

Тезата е абсолютно вярна. Към момента българското правителство е подложено на огромен натиск от руска страна, за да подпише анекс №12 към договора за атомната централа – със което проектът става необратим, тъй като този анекс предполага дейностите в периода 2011-2014 г., включително бетонирането на площадката и започването на реалното изграждане на корпусите за реакторите. Другата цел на натиска е България да забави внасянето на дяловото участие в проекта “Набуко”, за да получи “Южен поток” преимущество във времето и да обезсмисли тази основна стратегическа инициатива на ЕС.

На тези цели се дължат всички компрометни удари под кръста, включително пускането на Алексей Петров, заканите му да се кандидатира за президент, манифактурата за СРС-та, флашките, крясъците на Яне, искането на оставки – и не на последно място опитите да се сплотят всички здрави сили за един нов, високапатриотичен вот на недоверие към правителството – включително… Синята коалиция.

Това за съжаление не е шега. Това е най-тъжната реалност, на която съм бил свидетел през последните двайсет години – и най-дълбокото падение на СДС в цялата му история. БСП моментално се сдуши с ДПС – което не успя да постигне при предишния вот на недоверие – но официално обяви и намерението си да преговаря със сините – за обявената от Сергей Станишев цел: свалянето на кабинета. И защо не – след като исканията им са абсолютно идентични. За пръв път сините се нареждат в една редица с БСП, мафията и руските интереси – като исканията им съвпадат изцяло с тези на политическите им опоненти.

Анализът, направен от Иван Костов, е абсолютно идентичен с анализите на ситуацията, направени от Бойко Борисов и Цветан Цветанов. И въпреки този анализ целите, които си поставят сините лидери, са абсолютно идентични с тези на комунягите: незабавна оставка на Цветан Цветанов. Съжалявам, но не само с тях. Абсолютно идентични са с тези на Алексей Петров. Именно той пряко и сърдечно даде “приятелски съвет” на своя някогашен бизнес-партньор: да махне Цветанов и всичко щяло да си дойде на място. Същото се иска от Първанов, Станишев, ДПС, РЗС, куп придворни политолози и кого ли не още. Никой вече не иска примерно оставката на самия Бойко Борисов, за тъй мразения Дянков просто забравиха.

Защо ли става така? Просто защото такъв е стратегическия сценарий, който се обсъждаше на “Позитано” още месеци преди това: тежка компроматна атака срещу управлението веднага след нова година, като ударът бъде концентриран върху единият вицепремиер – сиреч върху Цветанов. Върху него поради няколко причини. Първо – защото като седящ на най-горещия стол в държавата е и най-уязвим. Второ – защото по този начин се съсипва евентуалната кандидатура за президент от страна на ГЕРБ – и Бойко Борисов се пуска по президентската писта, с очевидната сметка, че след неговата абдикация управляващата партия почти веднага ще се разпадне (или поне ще стане много по-манипулируема) – и след парламентарните избори лесно ще бъде асимилирана в състава на една нова тройна коалиция. Трето: защото при Цветанов – за пръв път в историята на прехода – кранчетата на контрабандните канали, от които се пълнеха партийните каси, взеха нещо да попресъхват. И четвърто – защото това искане съвпада с интересите на мафията, а тя е острието на атаката.

Безкрайно интересно е как никой не забеляза много високата степен на подготвеност, с която и псевдопрезидента Първанов, и Сергей Станишев реагираха на аферата със СРС-тата. Сякаш имаха предварително написани изявления – и предварително начертана стратегия, предполагаща флашките да се вземат незабавно на въоръжение в битката с политическия противник. И вероятно Бойко Борисов има право в признанието си, че шапка му свалял на Трактора – няма друг подобен случай в цялата история на българския преход, в който всички политически сили – и левицата, и десницата, се оказват единни в своите искания, които са базирани само и единствено върху компроматната атака на един виден представител на подземния свят.

И няма друго подобно падение, извинете ме. То повдига завесите и позволава да видим какво се мъдри зад кулисите. И гледката наистина не е особено приятна. Точно това единство говори и за впечатлаващо единната корумпираност на българската политическа класа.

Бих искал да бъда правилно разбран. Аз имам много сериозни политически резерви и естетически възражения към управлението на ГЕРБ – и никога не съм ги спестявал, не съм прощавал никому. Писал съм за Бойко Борисов и компания с острота, която много малко хора са си позволявали. Когато г-да демократите от Синята коалиция седяха на два стола и не знаеха дали са в опозиция или са на власт, настоявах за ясна политическа идентификация – защото само такава би могла да спаси остатъчния им авторитет. Но политическата идентификация не означава само да се определиш по отношение на управляващите, които и да са те. Политическата идентификация означава и яснота в позициите спрямо основния ти политически противник – спрямо този, с който никога и при никакви обстоятелства не можеш да си позволиш съвместни действия, с който просто няма как да имаш общи интереси. Не можеш да бъдеш автентичен седесар и да искаш същото, което искат ДС, БСП, мафията и кремълските сатрапи. Не можеш да присъединяваш своя глас към техните – когато знаеш, че с това подсилваш и техните шансове да се върнат на власт.

Би трябвало най-сетне някой да каже на тези хора за какво всъщност става дума. (Те впрочем го знаят много добре, но не искат и другите да го разберат.) От 1997 г. насам СДС (и неговите производни) е в непрекъснат спад – и вотът, на който се крепи тяхното парламентарно представителство, е инерционен вот. Те няма как да се върнат на позициите, на които ги издигна вълната на хорското недоволство при катастрофата Виденов. Няма как да заемат политическото пространство, заето днес от ГЕРБ – колкото и то да съвпада с техните някогашни електорални позиции. Шансът да бъдат реалната политическа сила, която да реформира България, им беше даден веднъж – и те го осъществиха само донякъде при правителството на Иван Костов – ала донякъде го и профукаха. Втори път няма да го получат – и затова тяхната стратегия е стратегията на оцеляването. Затова са готови да жертват всякакви принципни позиции в името на мъничко бутафорен престиж, който да им позволи да се хванат за борда на следващия парламент, да оцеляват пак с неколцина народни преставители в него.

Това наистина може да им се случи – но не могат да променят България, а те – именно те и никой друг – бяха призвани да го направят. Затова те вече не са гаранти за демократичното ни бъдеще, а само декоративен придатък към псевдодемокрацията – и нещо като запушалка, препречваща пътя на евентуалните нови формации, които биха могли да заемат тяхното място и функции.

Да, да – сега и те ще търсят необходимите защитни аргументи, с които да обяснят защо постъпват така, защо се подреждат в редиците на рубладжиите и флашкаджиите. Да – те биха искали Бойко Борисов да успее в борбата с престъпността, затова искат да го освободят от тези, които му пречат, които го влекат към дъното. “Ние искаме правителството да успее в борбата си срещу престъпността и затова е необходима смяната на министър Цветанов”, заявяват те. Затова вероятно искат да се изпълнят едно към едно щенията на Трактора.

Цветанов може и да не е върха на сладоледа, но сигурно сериозно пречи някому, след като бива нападан така масирано и с такава ярост. И във всеки случай е единствения вътрешен министър, който си позволи да атакува един от недосегаемите в престъпния свят на България – а именно въпросния Трактор, събрал под СРС-тата си, за които още не се знае дори дали са истински, цялата политическа класа. Да се казва обаче, че с неговото отстраняване ГЕРБ ще успее в борбата си с престъпността, е лицемерие, трудно простимо дори за професионални лицемери, каквито са изричащите това мнение.

Тъкмо обратното: ако Бойко Борисов се огъне и се вслуша в тези съвети, това ще е началото на края за ГЕРБ. Защото ще е жест, който ще демонстрира слабост. След Цветанов неговите хора ще бъдат отстрелвани един по един – а самият той най-вероятно ще бъде укротен и обязден, ще стане едно от “нашите момчета” – каквото и без това твърде дълго време е бил. България ще се зароби с АЕЦ “Белене”, ще се препаше с руски тръби, “Наглите” ще станат пак нагли, а Октоподът най-вероятно няма да стане президент, но като нищо ще цъфне при следващия парламентарен мандат я начело на ДАНС, където вече беше, я начело на НСБОП, за където го гласяха вече веднъж. Ще има отново тройна коалиция, в която проскубаната и олюспена ГЕРБ ще заеме мястото на НДСВ, а в опозиция ще бъде… В опозиция никой няма да бъде. И затова, както казваше Иван Кръстев, тъй като всички ще са на власт, в опозиция ще бъде народът.

Е – а Синята коалиция? Защо нейните лидери се солидаризират днес в своите искания с ДС, комунистите и мафиотите? Отговорът е прост и естествен – заради политическия интерес. Синята коалиция също има интерес от провала в управлението на ГЕРБ – много по-мизерен от този на БСП, но не по-малко значим с оглед нейното оцеляване. Да, това ще провали последните шансове на България, да, това ще доведе на власт отново тройна коалиция, доминирана от БСП. Но в разпадането на доверието към Герб, в процеса на демитологизирането на Бойко Борисов, от политическата трапеза ще се отронят и няколко електорални трохи, които ще послужат на сините да преживеят и още един парламентарен мандат. Бивши сини избиратели например, които са се разочаровали в бащицата Бойко Борисов, но не искат да хвърлят мърцина гласа си и затова нямат избор – освен да гласуват за някой, който ги е разочаровал по-отдавна.

Та това е прочее синята равносметка. С вечната надежда, че при следващите избори някак си ще стане така, че всички ще се олеят и властта някак си сама, поради липса на нещо по-добро, ще се дотъркаля в краката им…

.

http://www.svobodata.com/page.php?pid=4963&rid=154

Българският въпрос

Veröffentlicht am von
Antworten

.

В общественото пространство от години битува убеждението, че сънародниците ни извън пределите на нашата съвременната държава – Р България, са своеобразен “генофонд” или “етнически резерв”, който гарантира оцеляването и дори възраждането на българската нация.
Тази своеобразна “историческа отговорност” се вменява най-вече на голямата историческа общност на бесарабските българи в днешните държави Украйна и Молдова. В условията на тежката демографска криза, в която се намира българската нация днес, подобни представи създават измамно самоуспокоение, понякога странно самодоволство и рецидиви на политически примитивизъм. Най-обезпокоителното е, че такова мислене се демонстрира не само от ентусиасти и любители… Нека хвърлим един поглед върху държавната политика към българите в чужбина, за да се опитаме да откроим по-ясно същината на връзката между демографската криза и българите извън страната.

През последните двадесетина години държавата осъществява различни дейности спрямо сънародниците ни по света. “Стандартните” мерки за подкрепа на български организации, училища, църковни общности и т.н. са наложителни, но са адресирани към към сравнително малка част от световното “българско човечество”. Тази “целева политика” обаче съвсем не е панацея и страда от съществени слабости. Причината е както в недостатъчния потенциал и средства, отпускани на оторизираните институции, така и в отсъствието на цялостна държавна стратегия за приобщаването на задграничните общности към общобългарския политически, стопански и културен живот. В този смисъл убеждението, че получаването на български паспорти е “инструмент номер 1” в утвърждаването на българското самосъзнание, а и в борбата срещу демографската криза, е повече от наивна… Българските общности в чужбина могат (и трябва!) да бъдат разглеждани като част от крайно болезнения демографски въпрос, чиито параметри будят тревога, дори отчаяние… Имаме ли основания да смятаме, че при българските общности в чужбина демографската ситуация е розова? Че сред тях, макар и със съответните специфики, не протичат сходни процеси?

Българите по света не са хомогенна, еднородна общност, а мозайка от различни общности, подобщности и групи, в основата си с български произход. От гледна точка на своята етнокултурна, етнографска, конфесионална и/или езикова характеристика в някои случаи те се различават съществено помежду си. Тези различия обаче не поставят под съмнение принадлежността им към българския народ, изконната им обвързаност с България в исторически и народопсихологически план.
Възникването и развитието на някои общности има многовековна история, понякога още от епохата на Средновековието. Определянето на дори и най-приблизителната численост на задграничните българи се затруднява от разнородни фактори: липсата на статистически данни от редица държави, отричането на самото съществуване на български общности или недостоверното им представяне (най-драстичните примери са в съседните на Република България страни), голямата “мозаичност” на българската диаспора в етнографски, езиков, религиозен или друг план. Към това трябва да прибавим грубите манипулации от страна на външни фактори. Ако през ХІХ в. действията главно са в посока, съответно, на сърбизация, елинизация, румънизация и т.н. на етнически българи в съседните страни (такива действия, в една или друга форма, има и днес), през ХХ в. се прокарва линията на изкуствено “създаване” на псевдонации – “македонци” (българското мнозинство в Република Македония и неговата диапспора по целия свят) и “гагаузи” (българите-тюркофони в Бесарабия, отделни групи в Гърция и Турция), както и на опити за конструиране на други “нации”: “шопска”, “торлашка” (в Сърбия), “помашка” (в Беломорието – Гърция, дори и в самата България!), “палченска” (павликянска, т.е. българите католици в Банат, Румъния), “горанска” (в Косово и Сърбия)…

Съществен проблем на съвременната българска диаспора са трудните, често напълно отсъстващи контакти между различни по време, етнографска природа и т.н. нейни части. В редица държави съществуват многохилядни българска и българо-македонска емигрантски общности, които почти или изобщо не контактуват помежду си. Това важи както за САЩ, Канада и Австралия, така и за европейските държави. Същото се наблюдава и при попаднали на Запад емигранти бесарабски и банатски българи, наши сънародници от Западните български земи (Западните Покрайнини и Поморавието) или други по-малки и претърпели в по-далечното минало асимилационни процеси групи. Българските дипломатически представителства, културни центрове и други форми на официално присъствие в чужди държави и през ХХІ в. продължават да следват порочната практика да контактуват преди всичко, най-често единствено с емиграцията от днешната държавна територия на Република България. Това е един от най-тежките недостатъци на българската дипломация не само днес, но и от Освобождението насам. Така самата държава пренебрегва значителни части от българската диаспора, като косвено улеснява процеси и действия във вреда на българската нация.

Съвременният Български въпрос – демографски, но и национален, притежава и други особености. Съществуват форми на “нетрадиционен” (“друг”, различен от нашия “балкански” или “българоезичен”) и/или исторически българизъм. С тези условни понятия може да бъде обозначена културно-историческата “природа” на общности от България и българското етнокултурно пространство – български турци, български арменци, български евреи, български роми, потомците на руски белоемигранти от България и др. Още по-нестандартна е ситуацията с конкретни хора и дори цели народи (!) с древнобългарски произход, каквито са потомците на волжките българи – т.нар. казански татари, чувашите, балкарците, карачаевците, маджаризираните секеи в Трансилвания и др. Тази многопластова тема излиза извън рамките на настоящите бележки, но, така или иначе, е факт!

При отвореността на границите и високата мобилност на отделни лица и групи в края на ХХ-началото на ХХІ в. изчисляването на броя на българите по света е трудно осъществима задача. По теоретични и прогнозни оценки днес броят на българите (става дума само за нашата балканска нация) извън днешните граници на Република България е около 4 милиона души, при цялото възможно разнообразие от общности, групи, вълни на емиграция и т.н. Според изследователския колектив на «Българска национална доктрина» сумарната численост е 3 954 000 д. (към 1998 г.). Към 2010-2011 г. нещата са се променили, в някои страни чувствително (например Англия, Ирландия, Португалия и др.), но системни наблюдения практически отсъстват. С други думи, проблемът за общата численост на българите извън България остава открит. Въпросът «Колко са българите в чужбина?» не бива да бъде самоцелен, натоварен с екзотика и сензационност. Крайно време е той да излезе от сферата на хаотичното говорене, бомбастичните интервюта на звани и самозвани капацитети, на политически или назначени от властта «професионални патриоти»… Както и от обсега на «патриотичното» самозомбиране, разбира се! Изследването на състоянието и развитието на българските общности, защитата на техните национално-културни права, създаването на трайни връзки с България и в глобален мащаб е сред неотложните задачи пред българската държава и структурите на гражданското общество.

В една или друга степен българите извън България са подложени на процеси на дезинтеграция, които улесняват тяхната асимилация и/или подмяната на тяхната национална идентичност. Най-болезненият случай несъмнено е онзи с българското мнозинство в Република Македония. От една страна, над него продължава да се провежда политика на държавен асимилационен терор, от друга – демографските процеси са близки по параметри до онези, които протичат в България. Многохилядната македонска диаспора по света продължава да бъде облъчвана с брутален антибългаризъм. За нещастие, пасивността към онова, което е ставало и става в душите на нашите македонски сънародници, е печална истина. Безразличието на няколко поколения български политици към “промиването на мозъците” на македонските българи, нещо повече, съучастието на българските комунисти, а и на “модерни интелектуалци”, също е незаобиколим факт. Извън всякакво съмнение е, че българската държава, нейните партии и гражданско общество трябва да постигнат задължителен консенсус за нова политика към македонските българи, съобразена със съвременните условия и тревожните демографски тенденции в тази най-многочислена задгранична българска общност.

Сходен и не по-малко (в определен смисъл дори повече!) тревожен е проблемът с българите гагаузи, на първо място в Република Молдова. Въпреки старите и новите научни полемики за произхода на гагаузите, обективният поглед показва тяхната изконна българска същност. Огромният етнографски, ономастичен, социокултурен и друг материал свидетелства, че гагаузите не могат да бъдат отделени от останалите българи по нито един качествен признак, характеризиращ конкретен народ или етнос. Разбира се, освен езика, който е доминиращ при общуването помежду хората в дома, селището, общността и който в условията на днешното Автономно териториално обединение Гагауз-ери е официален.
Гагаузите в днешните Молдова и Украйна, въпреки тесния досег с голямата общност на бесарабските българи, повече от век имат специфичен път на развитие. Тяхната “гагаузизация” е дълъг процес на относително отдалечаване от вековното българско самосъзнание, обусловен от редица фактори – обособяването в относително хомогенна среда в конкретен район, израстването на местен елит, интелигенция и т.н., случаите на скрити или явни противоречия с местния бесарабски български елит и т.н. Формирането на гагаузко самосъзнание е насърчавано от руските, румънските, съветските, молдавските власти в продължение на десетилетия. Мощен дезинтеграцинен фактор, придобил особена сила след 1991 г., е културното и политическо влияние от страна на Турция, на тюркоезичните републики в състава на бившия СССР, в крайна сметка – на световния пантюркизъм. Двата световни гагаузки конгреса през 2005 и 2009 г. демонстрираха политическа воля за съществуването на “гагаузки народ”, напълно различен от българите, чиято “собствена” история няма почти никаква връзка с България и общото българско минало… В крайна сметка, допусканият вече от десетилетия фактически отказ на официална България от нашите сънародници гагаузи “лишава” нацията ни от над 200 хиляди души в няколко страни. Нещо повече, тя създава заплаха за своеобразно повторение на “македонския въпрос” с нежелателни последици дори и на българска територия. Надали е нужно да се доказва, че такава линия е недопустима и граничи с престъпление към нацията…

Тревожни процеси протичат сред българските общности в Албания и Косово. Наред със системните усилия за тяхната “македонизация”, елинизация или албанизация (преди всичко в Албания), в Косово те са подложени и на турска, босненска и сръбска пропаганда. Миграцията на българите към големите градове усилва тяхната дезинтеграция и способства за заместването на изконното (“горанското”, “торбешкото”, “нашенското” – в крайна сметка, българското!) самосъзнание с онова на доминиращия албански или друг елемент. Сходна е картината при българите мюсюлмани (“помаци”) в Гърция и Турция, като и тук противодействие, дори елементарна превенция от страна на българската държава отсъства. Ако в Гърция на тази група наши сънародници се признава, макар и неохотно, “помашка” или “мюсюлманска” идентичност, в Турция те са третирани като турци и не разполагат с никакви права и свободи на национално малцинство. Урбанизационните процеси и емиграцията от Гърция (Беломорието) в Турция (в Одринска Тракия, Истанбул и т.н.) понякога водят до загубата на последните следи от българско самосъзнание.

Нека отново се върнем в Бесарабия – както стана дума, най-устойчивата представа за бленувания “генофонд”, е свързана именно с бесарабските българи. Вече двадесет години не секва умилението, престорено или не, на български политици, посещаващи инцидентно и по официални поводи, някои от големите български села в Одеска област на Украйна или Тараклийския район на Молдова. На фона на катастрофалното състояние на селата в България, ситуацията в Бесарабия е твърде различна – многохилядни селища, пълни с деца училища, оживени събори и празници… И все пак, процесите на урбанизация и миграция към големите градове и в чужбина и тук са в ход! Населението на големи села като Суворово, Кубей, Кортен, Твърдица и т.н., на градове като Болград и Тараклия намалява. Според статистиката през последните десетина години българите в Украйна от 230 хиляди са намалели на 204 хиляди, тези в Молдова са слезли под 90 хиляди (без гагаузите) и т.н. Доминиращите тенденции са на спад на раждаемостта, усилваща се миграция към Западна Европа, Русия и т.н., както и декларирането на хора от смесени бракове като такива с друго, не българско самосъзнание.
Тези наблюдения са непълни и нямат за цел да генерират песимизъм. Ограничаваме се главно с т.нар. исторически общности, тъй като анализирането на ситуацията в Западна Европа, САЩ, Канада, Латинска Америка и Австралия изисква много повече време. Само един щрих – през 2010 г. в Испания са регистрирани 28 хиляди български деца в училищна възраст. В неделните училища, създадени от самите общности по места, са обхванати около хиляда… Схода е картината в Италия, Гърция и други страни със засилено присъствие на българи от края на ХХ в. насам. Става дума отново за демографски потенциал на нацията, който по правило остава извън терена за изследвания и анализи, на държавната политика в тази насока.

Алтернативата на негативните процеси е линията на консолидация, която би следвало да е сред приоритетите на българската външна политика. Истинска, реално приложима и ефективна държавна стратегия за работа с българите извън страната може да бъде изработена при детайлно изясняване на съществуващата картина, дълбока реформа на оторизираните институции, приемане на серия от законодателни и организационни мерки, в крайна сметка – при ангажирането на цялата държавна “машина”. Съхраняването на българските общности и засилването на връзките с българската държава е нетърпяща отлагане задача. Тя изисква политическа воля, последователност и дисциплина, кардинална промяна в ценностната система на политическия, административен и културен елит, на цялото българско общество.

Пламен Павлов (историк, председател на Държавната агенция за българите в чужбина в периода 1998-2002 г.)

http://frognews.bg

Какво става с Иван Костов?

Veröffentlicht am von
37

.

Честно казано, напоследък се въздържам да се изказвам относно личностна на Командира от ДСБ, руският възпитаник и преподавател по Диалектически материализъм и Политикономика на социализма, Другаря доцент, който бранеше с гърдите си пред амбразурата устоите на социализма от страниците на в-к „Работническо дело“… и на който сега му се иска да ни учи на това, що е демокрация, ама вече чашата прелива, та ще кажа две-три думи.

Трябва да си призная, че този човек явно, когато му замирише на власт, не съм го познавал (въпреки, че уж го познавам лично) или самия аз, доста съм се лъгал, относно моралните му ценности.

С неговото яростно поведение срещу сегашното правителство, той надмина дори БСП, ГОЦЕ, Станишев, Доган и мафиота Петров. Далеч съм от мисълта, че ГЕРБ са цвете за мирисане, ама 100% са в пъти по-добри от предишните правителства. Явно идеални управляващи в България никога не могат да дойдат на власт, защото абсолютно всяко до сега правителство, се е добирало до властта, благодарение на определени кукловоди, на които тези хора са били удобни в момента. Включително и това на ОДС, на времето.

Но пак да се върна на „честния“ Костов и действията му спрямо сегашния кабинет, ретроспективно погледнато от позицията на последната една година.

Загата започна, като бе посетен бат‘ Бойко у дома му в Банкя, с цветя в ръка,  да му се разтрива „навехнатия“ глезен и да се уговарят бъдещи съвместни действия (при явно нулев резултат за молещия), мина през една еуфористична подкрепа (съвсем в началото при управлението на сегашното правителство) на абсолютно всичко предложено от ГЕРБ в очакване на сключване на някаква абстрактна коалиция с определени министерски кресла към нея (пак нищо не се получи, а се изпросиха само няколко зам. министерски поста)… и след това дойде знаменитата забележка на Командира след като разбра , че няма да има коалиция, че видите ли „Подкрепям Борисов толкова, колкото и Петър Стоянов на изборите през 2001, ха-ха…„. Ама това беше още горе-долу в реда на добрия тон, заради ЕНП…,  докато другаря доцент, завършил  ВИИ „К. Маркс“ и преподавал политикономика на бъдещите инженери във ВМЕИ „В. И. Ленин“,  не надуши, че при един служебен кабинет може да се споразумее успешно с колегата Гоце (с когото навремето също беше синхронизирал идването си на власт, като срещу това скри досието му)… и атаките добиха извратен характер.

Абе кал до гуша. Жал ми е само за една не малка част от редовите симпатизанти на ДСБ, които за пореден път бяха гнусно излъгани, ама какво да правят, като удавник за сламка се хваща…, а и да сe живее с илюзии, ако не е по-лесно, то поне е по-приятно.

В заключени само още едно нещо бих споменал, с което доста много се спекулира. Често, да не кажа винаги, симпатизантите и феновете на Костов изтъкват, че видите ли, „ако е имало повод за съмнения в кражби по време на управлението му, то той отдавна щеше да бъде в затвора“. Това, мили приятелчета е абсолютно политическо невежество от ваша страна. За ‚къв дявол на кукловодите им е Костов в затвора*? Да му изваят ореола на мъченик ли? Е, чак толкова прости не са. Друга беше целта на постоянните заяждания с него. Да не се остави да забрави старите си грехове и да е на стенд бай, ако потрябва… Това е.

.

*) Всеки в България (и най-невинния) може да бъде тикнат в затвора по скалъпено дело с кошаревски свидетели и подхвърлени веществени доказателства, както и най-опасния мафиот може да бъде оправдан, както историята  на съдебната система у нас, многократно показва.

.

ПП. Няма бивша курва, бивш наркоман и бивш комунист. Крайно време е ръководството на Синята коалиция и в частност на ДСБ да се поеме от млади, нови и неопетнени от стари уговорки, личности. Такива все пак има (слава Богу) и това според мен е единствения, що годе печеливш вариант, в средносрочен план.

.