.

Интервю с Кольо Вутев, който ненавършил 18 г. е пратен в кариерата в Ловеч, защото искал да участва в селска забава със „забранена“ музика.
– Г-н Вутев, защо ви изпратиха на кариерата в Ловеч?
– На 16 юни 1959 г. имаше една забава на бригадири в селото. Искахме и ние, местните младежи, да участваме в нея и отидохме. Настана голяма олелия, защото някакъв комсомолски секретар се оплакал от мене.
На сутринта ме арестуваха и ме изпратиха в „хулиганския“ лагер.

Но това беше само формалният повод, а истинските причини бяха други.
В действителност баща ми дотогава не се беше подписал, че ще влезе в ТКЗС, а дядо ми е бил кмет на селото преди войната цели 28 години.
Това, което се говореше, че вътре в лагера били само хулигани, суингове с тесни гащи или момичета с къси поли, не е вярно.
Там пращаха за унищожение есенцията на народа
Беше строго определено – набелязан си, че си неудобен. Дали по майчина, дали по бащина линия или по някаква друга причина, но на някого си неудобен. Баща ми беше обявен за последния частник.
Бяха му казали, че няма да се върна оттам, където са ме пратили. Както научих по-късно накрая той се предал да подпише за ТКЗС, а те радостно викали: „Най-после падна и последната Бастилия.“
Обикновено в лагера изпращаха по донос. Най-често писмото е изпратено от партийния секретар в съответния район или населено място. Предават го на началника на милицията. Той го прочита и определя – този не е за затвора, а за ТВО.
– Какво си спомняте от времето, прекарано в лагера?
– Най-големият ужас беше още в началото.

Бях едва от две седмици в лагера. На забоя цивилни зареждаха взривове. Когато дойде време за палене на фитилите, Газдов ни строи. Накара Благо Магарето да раздаде цигари на първите 20 души, които да отидат и да запалят фитилите. За щастие аз не бях между тях.
Взривовете бяха наредени на четири нива, а фитилите бяха много къси. Затова, докато първите лагеристи още не бяха се покатерили по-нагоре, отдолу вече започнаха взривовете. Тези, които бяхме в ниското се затичахме да се скрием зад по-големи камъни.
В същото време на горните редове хората започнаха да подскачат от ударната вълна и се разхвърчаха части от човешки тела. На една страна ръка, на друга крак, глава или цяло разкъсано тяло. 19 човека загинаха в този ден. Най-после гърмежите спряха. Газдов изрева: „Дай газката! Няма ли да обирате тая мърша бе?! Да се разчисти теренът!“ Започнахме да събираме. Неописуем ужас – пипаш топли парчета от човешки тела, които треперят още.
– Не е ли възможно инцидентът да е станал заради грешка?
– Не мисля, че беше грешка. Районът е около 30-40 метра и има 4 нива. Пускаш хората с указания и беше явно, че онези отдолу палят, докато другите още не са се покатерили. Освен това и през останалото време, докато бях там, животът ни нямаше никаква стойност.
Нямаше ден, с изключение може би на събота следобяд и неделя, в който да няма убийства. 3-4 души дневно, често и повече. Още на втория ден след като влязох, излизаме сутринта от спалното помещение. Броиме, броиме, двама ги няма.
Затова че не сме излезли всички от спалното ни накараха да легнем по очи и започнаха да ни бият с лопати, все едно че ние сме се успали.
След малко, понеже бях най-малък, ме изпращат да видя дали има някой вътре, който да се е успал. Отнесох и аз една лопата и влизам вътре. Гледам двама лежат – единият от едната страна на наровете, другият от другата. Понеже още не знаех къде съм попаднал, се държах малко ербап.
Запсувах ги и започнах да дърпам единия за крака, а той изстинал.
Пипам другия – и той. Излизам и очите ми се насълзиха. Питат: Какво става? Има ли някой? Колко са? – Двама, казвам. – Защо не ги събуди! – Ами май няма да се събудят, отговарям. Само заповядаха: „Надолу всички на кариерата!“ И това беше.
– В какво се състоеше работата?
– По мое време работата беше само вътре в самия лагер. Още не пускаха да се работи на външни обекти, както съм чувал, че е ставало по-късно.
Помня как Газдов често се заканваше: „Някой ако мисли, че може да стане птичка и да прехвръкне през оградата, аз ще стана герак и перушинка няма да позволя да прелети.“
Отначало бяхме в групи по 6 човека. Доколкото разбрах, после са ги намалили на по 5 души, но по наше време бяха по толкова. Пренасяхме всичко само с колички и тарги.
Впоследствие, когато сложиха вагонетките, нормата беше по 15 вагонетки на човек – около 30 кубика камък. Камъните, които товарехме на тях, трябваше да са големи. Не може да са малки, защото, ако не е повече от педя отгоре товарът на вагонетката, казват: „Тази не е натоварена“ и това означава, че след секунди този, който я бута, умира.
В началото ги бутаха по двама души. От всяка група, изпълнила нормата, веднага по един-двама се прехвърляха в по-слаба група, а от
последните две групи по двама-трима още същата вечер са убити. Зимно време даваха летни войнишки дрехи. Обувки – това, с което си отишъл.
Сутрин, ако му дадат таргата или чувала да си ги носи на гръб на някого, това означава, че от кариерата ще го свалят с тях – това беше закон.
– Колко души имаше в лагера?
– По мое време се поддържаше едно ниво – 240-260 души. Ако днес утрепят 7-8 души, това означава, че утре сутринта или следобед нови 7-8 до десетина са пристигнали в лагера. Имаше отделно и група от 80 души, докарана от Белене. Те бяха с присъди и на тях не посягаха. При тях нямаше убийства.
– Кой беше най-лошият надзирател?
– Когато дойдеше Газдов на кариерата, като погледне към някой от нас и после към някой от бригадирите си, например Шахо или Благо, с поглед едва ли не питаше този защо е още жив?
И само след секунди, докато се обърне, човекът вече го няма – утрепан.
Веднъж убийството на бай Иван, бащата на певицата Богдана Карадочева, за малко да стане повод за това и аз да не бъда между живите.
Охраняваха ни през двама души по един милиционер с куче и по един с шмайзер. Бях на няколко метра от него, когато го убиха.
Затичах се, хванах го и издъхна в ръцете ми.
В този момент Божидар, с когото бяхме в една група, извика предупредително: „Батееее!“ И аз докато се надигна, Шахо замахна да ме удари и мене.
Оттогава имам белези на крака и на ръката. Освен с тояга, той ходеше и с една метална пластина, провесена на синджир и подострена от двете страни като бръснач. От нея са ми белезите.
Въпреки че беше лято, беше облечен с ватенка, без ръкав. Като се спуснах към него, се увиснах на реверите му – туп една глава и той падна и седна на земята.
За щастие в този момент се спуснаха и други, дойде и Благо Магарето и извика Шахо да слезе долу, че Газдов го вика. Шахо само промърмори: „После ще се занимавам с тебе“ и отиде при началството. Това ме спаси от убийство.
Другото обстоятелство е, че в същия ден бяха докарали трима ученици – две момичета и едно момче от Бургас, и се занимаваха с тях. Прегрешението им било, че стояли на пристанището и „чакали американските моряци“ да дойдат. Както разбрахме по-късно, в действителност комсомолският секретар бил мераклия на едното момиче, но тя не му обръщала внимание и затова ги изпратили в лагера.

Още следобяд Газдов и Шахо започват да ги бият и да се гаврят с момичетата. Момчето помолило за вода. Хвалеха се, че се изпикали в едно войнишко канче, от тези, в които ни даваха яденето, подали му го и рекли: „Ето ти вода.“ Към 5:00 сутринта го умъртвяват.
Вечерта слизаме долу в спалното, но не можахме да мигнем. Цяла нощ се чуваха писъци. Не спяхме и защото знаехме, че Шахо влиза нощно време и души набелязаните.
Точно заради това слагахме и една кофа до вратата, за да не излизаме до тоалетната. Излезеш ли навън, връщане няма.
Дежуряхме по един да будуваме, за да дебнеме да не влезе Шахо. Висяхме с по един камък зад вратата, ако влезе, да го трепем.
– Какви други случаи помните?
– Имаше и един куриозен случай, в който двама родители, видни партийни деятели от Габрово, бивши партизани, чули-недочули, че имало изправителен лагер и решили да изпратят сина си, защото бил малко буен, та да го сплашат и превъзпитат. На втория ден го претрепаха. Майка му и баща му, разбира се, не са имали представа за действителните порядки при нас и идват след една седмица да си го търсят. Лъгаха ги известно време.
Накрая им казаха: „Опита се да избяга и там, където го гръмнаха, там го и заровиха.“ Надзирателите инсценирали, че погребано там наблизо в една нива. Поразровили с две лопати и сложили кръст отгоре. Добре, ама отива майката и вижда, че под кръста земята изобщо не е ровена и разбира, че синът не е погребан там.
Имаше един случай с едно момче Данчо от Пловдив, но то не е било по мое време, а го знам от другите лагеристи. Една седмица след като влезнал, на 19 януари е помолил да почерпи, като купи един-два килограма бонбони.
Йордановден било и явно е имал някакви пари в него. Газдов разпорежда да го вържат на пилона за знамето. През два часа го заливат с кофа вода – неописуем студ било, а Газдов се гаврил: „Още ли имаш желание да черпиш?“
Поливан е два дни и две нощи и издъхва там. Имаше нещо като сипейче до дървената тоалетна и там го хвърлили. Всички са го съжалявали и са плакали, но не смеят да шукнат, за да не ги сполети същата участ.
– Вярно ли е, че след това труповете са давани на свинете в Белене?
– Не искам да преувеличавам, за труповете разбрах чак на второто ни идване за възпоминанието в Ловеч, защото там имаше хора, които са били в Белене. Те разказват, че когато са ги карали да копаят канал, дълбок половин метър наблизо са виждали, че придошлата вода отмива брега и прасетата от свинефермата на остров Персин ги изравят и ги ядат…
– Как ви освободиха?
– Бях борец. Треньорът бай Коста Кючуков от Плевен искал да ме водят на републиканско, за да се представи добре окръгът. Поинтересували се за мене. И аз чувам, че от три дни питат за някой си борец, но не смея да се обадя.
И как да се обадя – наскоро преди това някой се беше обадил да ходатайства за едно момче, което беше щангист, и това стана повод да го убият.
Накрая, на 30 юли 1959 г., дойдоха треньорът Коста Кючуков, Панталей Димитров, председател на окръжния комитет на БСФС, Васил Петров, спортен организатор от нашето село, заедно с един, който мисля, че се казваше Христов и по начина, по който се държеше с Газдов, си мисля, че вероятно беше от Държавна сигурност. Беше същата сутрин,
когато се гавриха цяла нощ с учениците от Бургас, и Газдов още беше много пиян
Строи целия лагер и казва на този от ДС: Е, хайде да видиме кой е сега този борец, дето го дирим два дена и не се обажда?! Бате Васо казва: „Това момче ни трябва“ и ме посочва. „Тоя ли пъдпъдък е борецът?!“, учуди се Газдов и даде два пъти знак с ръка, което значи две крачки пред строя. Пристъпих аз. Обиколи ме Газдов един път, втори път ме обиколи, и като ме подминаваше, като ме излющи, паднах по очи.
Като станах, ухото ми скъсано. Наведе се, хвана ме за ключицата, направо ще ми я строши – защо не съм се обадил. Бате Васо му казва: „Що за обноски са това?“ А Шахо, който се беше подпрял на един голям кол му отговаря: „Ти да мълчиш да не те пратиме на неговото място!“ и го препсува. Бате Васо беше също добър спортист, а и беше от партизански род, леля му беше убита като партизанка на Голо Бърдо заедно с Пенка Михайлова.
Не се стърпя и му удари една глава, по същия начин, както го направих аз, когато убиха бай Иван. Спуснаха се да ги разтървават. На мене ми прилоша. Викам си: „Умиране има – отърване няма.“ Но тогава Газдов се намеси и каза на Шахо: „Марш там настрана и да не чувам звук!“ Влезнаха с Панталей и човека от ДС в канцеларията за около 10 минути. Най-после излезнаха и Панталей ми казва: „Хайде тръгвай, моето момче.“ А на мене краката все едно ми бяха залепени. Гипсирани. „Хайде, моето момче, свърши, хайде тръгвай“, подкани ме отново той. Бате Васо и той вика: „Хайде тръгвай бе. Тръгнахме лека-полека. Веднага под тунела, на двайсетина метра, беше спряла една „Варшава“ Накараха ме да се кача в нея. Преди да вляза в автомобила, само
спрях, загребах пръст,
заплаках, и я прибрах в джобовете си. След това я увих в една носна кърпичка. Оттогава съм я показвал само два пъти – че си пазя спомен от излизането. После ме закараха пред окръжния съвет на БСФС, а там цял рейс спортисти, чакат само мен, за да отидем за републиканското в Пловдив. Вкара ме на втория етаж в сградата на една мивка да се поизмия. Бях кафяв целият. Кърпата почерня.
Донесоха ми някакъв анцуг, като за човек 70 кг, а аз бях едва 44 кила. Като влезнах в автобуса, всички взеха да се побутват: Това ли е този от хулиганския лагер? Полека отидох до най-последната седалка и питам седящите момче и момиче: „Свободно ли е?“, а те само като ме видяха, веднага станаха и се преместиха напред. Помня само когато обратно минахме покрай лагера и веднага съм заспал. Събудих се чак в Пловдив. Като излизах на тепиха за среща, имах бинт на крака, на ръката и на главата.
Победих още на първата среща, и как няма да победя – Газдов ми беше казал, когато ме стискаше за ключицата, че ако не свърша работата, за която съм пуснат, жив няма да замръкна. Борих се в страх. Първа среща, втора среща, трета среща. Отстрани на съдиите седеше бай Хари Стоев. Той беше първият признат заслужил майстор на спорта в България, сподвижник на Дан Колов и мой първи учител. Беше грамаден – 115-120 килограма мъж и след всяка среща отивах да го прегърна и плачех. А той ме потупва и казва „Браво моето момче, не съм сбъркал с теб“ – все едно някой ми налива барут в кръвта. И на последната среща като надвих с туш така бях притиснал противника, че съдията ми казва: туш е бе, пусни човека, а аз натискам и не го пускам.
Станах републикански шампион в най-леката категория. Качиха ни на стълбичката да ни награждават. Медалът ми окачи Цено Ценов, който по това време беше почетен председател на ФИЛА. Явно като надвивах във всяка среща, бай Хари Стоев му е казал, че съм един от надеждните му състезатели и се е учудил, как след като толкова време не съм тренирал се справям с противниците.
Когато ми окачи медала, отново се разплаках. Пита ме защо плача, не се ли радвам, че това ми е първият медал. Бях дете на 18 години, още повече се разплаках.
В този момент пристъпи Васил от моето село, човекът, който най-напред казал, че има информация къде съм, и му каза: – Как няма да плаче, като знае, откъде е дошъл и къде трябва да върви. И му разказа за лагера. Ценов ме прегърна и казва: „Недей синко да плачеш, аз казва, Ценов да не ми е името, ако допусна да се върнеш там, откъдето са те довели.
Сега отиди да се изкъпеш и да се преоблечеш и ще ме чакаш тук при тази маса.“ Щях да се изгоря с врялата вода, но след десетина минути дойде и ми казва: „Идваш с мене в София.“
Живееше на улица „Чаталджа“ в собствена къща. Забележителен човек. Като капитан в царската армия е бил командир на танковата бригада в Горна Баня, но когато става 9 септември, въпреки че е имал разпореждане отгоре да започне бой с партизаните, той казва на бригадата: „Никой не ни дава право да стреляме срещу нашите братя и сестри“, обръща и с партизаните влизат в София. Тогава го правят генерал.
Станахме като неразделни приятели, обичаше ме като негов син. Беше ми казал: Ако някога някъде някой те арестува, кажи на най-близкостоящия до тебе при първа възможност да предаде на Цено Ценов от федерацията по борба.
– Има ли справедливост за хора като вас?
– Когато отидох за първи път на 12 април 1990 г. на среща с другите оцелели, около 40 човека, на мястото където беше лагерът, ми прилоша.
Паднах на волана, развикаха се хора наоколо и едва ме свестиха с вода
Подобно беше състоянието и на другите. Спомням си как след излизането от лагера гледах поне 20 пъти филма „Спартак“, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех.
На възпоминанието се видяхме и с Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридаехме на раменете си. Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!“ Тогава видяхме и на входа на лагера една купчина наскоро изгорени документи. Беше валяло и по някои от останалите парчета видяхме, че това е документация от лагера. Имаше части и от прословутите придружителни писма, от които зависеше кой от задържаните ще оцелее. На някои от тях най-отдолу имаше един прословут гриф „НЗ“, който някои от бившите лагеристи тълкуваха погрешно като секретен код „хаш три“. Всъщност на езика на тогавашната милиция това означаваше “нежелателно завръщането” и беше равносилно на смъртна присъда.
Ходих навремето, когато се гледаше делото при Татарчев. Той беше заедно с Иван Григоров и ми казва: „Ела да видиш, твоя човек Газдов го закопчахме“. Казвам: „Разбрах – сложили сте му бял чаршаф, телевизорче, ВЕФ, даже и вестници и списания – Много добре, рекох, сте го прибрали, но защо не го настанихте, както бяхме ние – с дъсчените сайванти над нас и гледаме тиглите отгоре. Няма тюфлеци, няма дюшеци – направо на дъските и за възглавница си избирахме по един камък. Като убиеха някой с по-хубав камък-възглавница, не смеехме да го вземем. Суеверни бяхме, да не би да ни сполети неговата съдба.
Един път Мирчо Спасов държа реч пред строя. Тогава едно много интелигентно момче, Васко от Струмяни, се обади: „Другарю полковник, защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?“ Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за
физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.”
Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше.
За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. На процеса казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата, но за мене това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.
– Изминаха 50 години от затварянето на лагера, какво ви вълнува днес?
– Учудвам се и често коментираме с други бивши лагеристи, защо дъщерята на бай Иван Карадочев, след толкова години, никога не дойде и не се срещна с мене. Казвам им, ако някой има контакт с нея, нека да  каже, да се видиме да  разкажа, да чуе две думи за баща си. Казвам къде съм, не съм от тези, които ги е страх и се крият. Питам всички управляващи и особено тези, които бяха преди сегашното управление, като се бият в гърдите и искат да гласуваме за тях:
Къде е истината? Колко наказани има досега? Има ли държавник, който да защитава такива като нас?
– Получавате ли някаква компенсация като репресиран?
– Не. През 2005 г. ме пенсионираха с 63 лева и 8 стотинки пенсия, а в момента получавам 124 лева и 25 стотинки.
Не зная и къде да диря. Къде е работил Газдов? Доколкото знам, никъде не се води лагерът, защото това не е официално предприятие. Чух по времето на царя, че ще дават по някакъв процент към пенсията. Тогава не успях да намеря никакъв документ за съществуването на лагера. Татарчев също не можа да ми отговори. Никъде не пише – в Ловеч имаше ТВО, никъде не пише, че Никола Симеонов Газдов е бил шеф на този лагер. Нито за Гогов, нито за Горанов. Искам да се запозная и с архива не заради себе си, а най-вече за да видя колко и кои са убитите, защото със сигурност те са многократно повече от тези 146 души, за които официално признаха.

168chasa.bg

.

Не спирам да се изненадвам неприятно, запознавайки се с аномалии, каквито само у нас могат да имат почва.

Пенка Цолова, дъщерята на една от извратените надзирателки в лагерите Белене (остров Персин), Ловеч и Скравена, е активистка на ДСБ.
Майка ѝ, Юлия Ръжгева*, по думите на един от малцината все още живи свидетели от лагера в Ловеч, Никола Дафинов, е убила собсвеноръчно повече от 40 лагеристи.

Та другарката Пенка Цолова, когато не е заета да оборва „слуховете“ за Лагерите на Смърта и казуса с прасетата в тях…, защитава ДСБ…

И това въобще не е изключение, а по-скоро правило между сектантите, наричащи се Костовисти. Това е някаква завера от бивши извратено-праволинейни сталинисти, които ненавиждат търгашите, израстнали около Людмила Живкова и в желанието си да се разграничат от тях…, се пишат крайно дясни…

Абсурд, какъвто само у нас е възможен.

И тези сега се мъчат да дефинират що е демокрация. Болни мозъци, намерили почва сред  прост, неинформиран  народ.

За които не са запознати с деянията на Юлия Ръжгева, ето малко спомени от очевидци пред съда:

(Разказът е страшен и не го препоръчвам на хора със слаби нерви)

„Как е била убита Дина Георгиева Кангалова-Пицина от Велинград, разказват пред съда през 1990 година две свидетелки.

Райна Георгиева: „Веднъж направо на кариерата докараха една едра, хубава жена. Надзирателката извика Гогов и му каза, че симулира и не иска да работи.
Тогава Гогов извади от джоба си едно писмо, прочете го и го даде на надзирателката. Всички, които бяхме наблизо, чухме:
„Тази да се ликвидира“
Надзирателката слезе с новата лагеристка и един надзирател от мъжете в едно по-усамотено място на кариерата и започнаха да я бият.“

Христина Събева: „Тя бе пребита от Юлия. Освен че я би с тояга, мушкаше я в очите, във влагалището, скачаше отгоре .“

Райна Георгиева: „Видях, че надзирателката взе една тояга като точилка. След това я вкара в устата и започна да натиска. Видях изпод скъсаните дрехи как точилката излезе от тялото на жената заедно с червата. Беше мъртва, с широко отворени уста и очи. След това сложиха трупа в чувал.“

Христина Събева: И го откараха с молотовката заедно с други трупове.“**

*) През 2005, явно не издържа на натрапчивите мисли, които я застигат от времето по лагерите и се обесва в банята.

**) Христо Христов, цит. съч., с. 32.

.

.

Когато в 1956 на унгарците  «им писва» от комунизма, те обграждат партийния дом в Будапеща и буквално го издънват с танкове и с всичко, каквото им беше попаднало в ръцете. Само три години след смъртта на Сталин всички негови паметници са унищожени в цялата страна; всяко спипано ченге на унгарската Държавна Сигурност, както и партийни секретари и комунисти, са разстреляни там, където са хванати; някои са заковани с щикове на вратите, а мнозина увисват на уличните стълбове.

В България комунистите са наистина уплашени. На вратите на някои от тях дори се появяват кръстове. Комунистическата власт се страхува преди всичко от евентуална необуздана стихийност и настръхва. Тихичко на всеки комунист е раздадено лично оръжие за защита, а на висшите офицерски чинове и партийния елит (всички до един бивши партизани)направо картечници. За съжаление, към 1956 в малка и селска България комунистите вече бяха взели страха на населението, а и малка София не може да се сравнява с двумилионна Будапеща, град с висок жизнен стандарт и дълбоки европейски традиции, където простащината на сталинизма не може никога да мине безнаказано. За отбелязване е, че студентите от будапещенския университет са едни от най-активните, заедно с професорите си. Възстанието в Будапеща струва на Унгария 250,000 бежанци, които наричат себе си freedomfighters  и чиито наследници и досега живеят на Запад. Архивите на партията и на органите на сигурността са изгорени и унищожени.

Дванадесет години по-късно в чаровна Прага става същото. Особеното в чешкия вариант е подчертано мирния подход на гражданството. Пражани излизат масово на улиците, заедно с някои от партийните водачи, преситени от партийно лицемерие, угодничество пред съветския диктат и желание за «социализъм с човешко лице». Ентусиазмът е огромен, градът е буквално в ръцете на протестиращите и комунистическата власт отстъпва. Съветският съюз обаче влиза с танковете си, като заедно с тях докарва по заповед войски от Варшавския договор, без дори и да обяснява на никого къде отиват.

Така мужици с автомати, които никога не са виждали европейски град, влизат по улиците на Прага, докато ченгетата от КГБ се мъчат по върховете на властта да закрепят отново комунистите на власт. Дупчек, партийния дисидент и водач на реформите, е откаран без обяснения в Русия за спешно превъзпитание. Пражките улици се превръщат в море от хора. Те се катерят по танковете и слагат цветя в дулата на руските автомати, докато войниците явно не знаят защо са тук. Към други хвърчат домати и яйца. Хиляди хора стоят пред танковете и ги одюдюкват, а екипажите им не знаят какво да правят. Студентът Ян Палах се самозапалва. В знак на протест пражани обръщат саката си обратно и така вървят по улиците. Познавайки методите на чешката държавна сигурност, чехите  унищожават личните си документи и свалят всички имена на улици и номерата на къщи и жилищни блокове. Харта 77, (тоест подписана от 77 интелектуалци, спортисти и общественици), е документа на «Пражката пролет», както всички наричат пражката революция (Харта 77 е достъпна на интернет).

Както и в Унгария, Съветският съюз овладява положението, но кървава баня не последва. Напротив, изводите за съветското ръководство са да се пипа с по-лека ръка, без съмнение осъзнавайки огромния пропаганден срив на съветска Русия след такава всенародна реакция.

Русия и в Прага показва пълна неграмотност какво да прави с гражданското общество в европейски град. Такова общество и неговите европейски ценности тя не познава.

В същото положение се намират и българските военни части, завлечени без никакви обяснения в Чехословакия да демонстрират единството на Варшавския пакт. Превеждат ги спешно през Съветския съюз и ги цопват в Чехословакия.

След тези събития в Чехословакия и Унгария комунизмът донякъде отстъпва пред по националистична политика, макар и контролирана от Москва.

В София пред клуба на ЦДНА е цопнат в цял ръст портрет на единствения загинал български войник в чехословашките събития с явни усилия да бъде изкаран за герой, без никакви обяснения защо и как е загинал, но с посветено  стихотворение от партийното поетично чучело Венко Марковски.

В същото лято в София се провежда световния младежки фестивал – едно мероприятие на КГБ с чисто пропагандни цели. До този момент чешката революция е предшествана от особен ренесанс на чешкото кино, което с убийствено остроумие и хумор раздипля простащината на всички аспекти на комунистическото общество. Чудото на чешките филми на студио Барандов за дълго време минават незабелязано и в Русия, и в България. На младежкия фестивал обаче ченгетата най-после загряват ефекта от пражкия реформизъм и макар че филмите в чешкия културен център не са преведени, те не позволяват на българите да ги гледат.

Тихомълком в България също стават промени, макар и козметични: въвеждат се отново някои стари войнишки и офицерски знаци от старата българска армия, макар че огромен брой войници още носят буквално съветски униформи. Осъзнавайки пълната несъстоятелност на просъветската си политика, диктаторът Тодор Живков се осмелява да експериментира с някои по-свободни методи в търговията си със Западна Европа, не без наблюдението на съветския окупатор. За общо ползване обаче той е безпощаден към всяка проява на опозиция.

България, за разлика от Унгария и Чехословакия, е далече от европейското културно и икономическо влияние. Тя си остава дълбоко изолирана страна във всяко отношение, известна като пълен придатък на Съветския съюз. Населението е под наблюдение и всяка проява на свободомислие е наказвана: студенти са гонени от университета, работници се уволняват безмълвно, дори и вицовете се третират като проява на антипартийна дейност и се наказват със затвор. Писатели и интелектуалци се захранват по византийски от хитрягата Живков, за да бъде притъпено критичното им чувство към действителността. Често специалисти в дадени области с оригинална мисъл и неортодоксално отношение към политическата система са принуждавани да сменят работата си, за да не покажат истинските си качества. Раболепието става тотален морален стандарт.

В Полша и Източна Германия (предмет на отделен анализ) положението е малко по-различно: и двете страни имат по-многобройно население и са определено антисъветски и националистично настроени. Освен това те са на главния коридор за евентуално съветско нападение срещу Западна Европа. По тая причина при всяка международна криза (Берлинска, Кубинска или вътрешни размирици) в двете страни нахълтват безцеремонно  от няколко стотици хиляди до един милион съветски въйници, които заемат училища, казарми и частни жилища в бойна готовност, стоят там, колкото считат за нужно, без никакви обяснения.

Дългогодишната международна изолация на България дава огромно предимство на днешните й     комунистически управници. Те могат да манипулират живота на населението поради самия факт, че хората не са имали никаква възможност за сравнение или обмен на информация. Произтичащият от тази неинформираност политически наивитет дава възможност на комунистите да действат в своя полза преди събитията да са станали.  Доскоро страхът от бруталността на Държавна Сигурност и методите на тоталитарната държава също е важен фактор.

Те обаче не са неуязвими: провалът на руския пратеник Станишев на предишните избори беше сериозен знак, че политическите развития в страната съвсем не стават по техни очаквания. Такъв беше случаят и с политическия дегенерат Пеевски и със злополучната тройна десарска коалиция. Чувството за неуязвимост и своеволие, с което започнаха властта си, показва доколко комунистите не са зачитали еволюцията на обществото. За втори път те се оказаха изненадани от спонтанната реакция на един нов фактор, който никога досега не е бил в плановете им – растящата средна класа, преди всичко в София, която обърка плановете им.

София вече принадлежи към Европа, но те не успяха да видят това.Този фактор от сега нататък ще бъде основния за всяка политическа формация. Това означава, че ако стандарта на живот се повдига, страната ще върви към естествена защита на националните си традиции и характеристики. Тези, които  не искат това да стане, ще направят всичко възможно страната да стане зависима от Русия или да прокудят нова голяма вълна от емигранти, които биха били пречка за плановете им. Но те имат и избор: да служат на нацията си и да се подчиняват на закона – нещо, което никога не са правели. Само тогава те ще бъдат различавани от обикновени престъпници. Само тогава и партията им ще спре да бъде античовешко чудовище.

Николай Флоров (www.svobodata.com)

.

Не ме разбирайте погрешно, аз съм прогресивен човек и съм за демокрацията, а свободата много я уважавам и даже я желая, но тия протести ми разбиха семейството!

От три седмици не съм виждала тати. Не, няма да го пускам за издирване, вкъщи си е, ама сваля правителството. По фейсбук. Залепнал е за компютъра, не съм му виждала лицето от има-няма 20 дни.

Даже не съм сигурна това в ъгъла той ли е, че много отслабнал и бая брадясал ми се вижда. Като вампирясал е. Не говори с никого, най-вече с майка ми, защото тя подкрепя кабинета. Мама вика нека останат още малко, щото едни избори сега ще ни разбутат почивката. Предплатили сме си вече за Ахтопол. Две седмици пълен пансион, а ТОАЛЕТНАТА Е ВЪТРЕ.

Може да казвате каквото искате, ама сме дръпнали напред. Преди 20 години на морето кенефът винаги беше общ, а ето че и ние вече станахме луксозни като западняците. Не знам защо толкова протестират тия на площада, това не им ли стига? Какво са зяпнали за още?

Мама казва, че били вампири. Като гледам тати на к’во е заприличал, може и да е права. Само дето тия ходят да пият не кръв, а кафе. Макар че знаеш ли ги к’во пият – комшията вика, че били пияндурници, ама неговата малката и тя ходи там и се кълне, че досега не е близвала. Той баща ѝ, май затова се отказа от протестите. Ходи ден-два с надеждата, че бира ще почерпят, най-малкото някое кебапче ще има, скара-бира, едно-друго. Музичка малко. К’ъв е тоя протест без кебапчета, много се чудя? Сигурно затова доста хора гледат отстрани. Не може ей така, залудо всяка вечер да трамбоваш улиците, прави са. Няма логика. То на комшията като му плащаш, не си върши работата, па без пари ще прави нещо… Ама сега “Планета” щяла да прави контрапротест, та сигурно и те ще се активират. “Планета” знаят как се прави…

А един депутат вика оня ден за тия на площада, че пиели кръвта на бедните, щото не искали да им вдигат пенсиите. Аз затова още не съм отишла, че лекичко ме е страх. Това, от една страна. От друга обаче, той нали и Брад Пит беше вампир по едно време, а от него, да ви кажа, хич нема да ме е страх. А па ако и Робърт Патинсън е там, направо се хвърлям да ме изпапка! Та съм още доста объркана – за протеста ли съм, или против.
Кака е по-наясно, тя подкрепя тати и ходи. Целата се увива в едно знаме, а гласът  съвсем е прегракнал от викане. Говори като Марлон Брандо в “Кръстникът”. Дето прилича на Бойко, сещате ли се? Те сигурно затова някои мислят, че зад протестите седял Бойко. Щото след 20 дни викане всички говорят като кака. Бойко даже им бил плащал, което е още един аргумент да се замисля аз за тати ли съм, или за мама.

Ама то т’ва с парите също не е много сигурно – кака още един лев не е донесла вкъщи. Значи или е много смотана, или нещо лъжат. Макар че комшията ми го каза и се закле, а той може и да пийва, ама е много свестен човек иначе. Та на него му го е разказал един бивш колега, военен, с когото заедно са служили в Сливен. Видял го на пазара в “Красно село”.

Та на тоя колега на комшията леля му се познавала с едни, дето ходели по протестите. И те там чули, че дават по 30-40 лева и едни даже вече събрали за почивка в Гърция. Аз го казах т’ва на мама и тя малко се зачуди дали да не ме прати и мен на протеста, щото “Перлата” вече тече и не центрофугира и искаме да си купим “Зануси”. Тате като чу, и полудя! Обвини мама, че е роб на вражеската пропаганда, нарече я враг на родината и оттогава мама, като влезе в хола, почва да пее на висок глас химна. Ама той хич не може да пее, та мама вече не влиза в хола. Обаче, за да му върне, огради с простора и два стола коридора пред банята и сега, за да идем до тоалетна с кака, трябва да си показваме личните карти. Тате ходи в магазина долу, а в неделя ползва асансьора. Даже вика, сега вече знам кой редовно го препикава, видях го. Оня от петия етаж е.

Та много напрегнато стана вкъщи. Да не говорим, че не само банята не мога да ползвам като хората, ми и не спя нощем. Щото кака по принцип много бълнува. Всяка нощ към 3 часа почва да ръкомаха в кревата и хрипти насън: “За да има мир, БСП в Сибир”. Ма с гласа на Марлон Брандо от “Кръстникът” го вика т’ва, сещате ли се? Много е страшно, котката ни още на втората нощ офейка, та ако някой я е виждал, да ми пише на лични във фейсбука. Не, по-добре на тати пишете, щото аз до компютъра не мога да припаря, нали тате там сваля правителството. Ма не ми пречи много, щото, като не мога да влизам в банята да си правя снимки с телефончето, компютър не ми трябва.

А пък магазинерката долу оня ден вика: “Тия пари от протестите хич не им ги ща, щото с тях ще върнат ГЕРБ на власт. А с ГЕРБ ще дойде и Дянков. И той такъв данък ще им тресне на тия надници, дето са ги изкарали на площада, че свят ще им се извие. Направо ще плати външния дълг с тях! Ама тоя дълг да не е мой, че ще им хода по протестите, аре бе!” Умна жена, разбира от икономика.

Обаче аз не вярвам, че те викат за ГЕРБ, щото нали протестирали умните и красивите. Значи, няма логика.

Баба вика, че тия, дето протестират, ходели там, щото при огражденията раздавали дроги. Кока, водка, уиски. Само не разбрах къде точно ги раздават – пред огражденията или зад огражденията. Може па да се разходя да видя. А баба между другото се развежда с дядо. На стари години я направил за резил, щото тръгнал по жени. Излязъл от вкъщи понеделник и се прибрал чак четвъртък. Той твърди, че е невинен и че през цялото време е бил на протест. Ма те сега много мъже така разправят. Дядо обаче наистина е бил. Много хора имало и за да вижда по-добре, се качил на коня на царя пред Народното събрание. Пък после не могъл да слезе. Викал за помощ, ма нали там свирки, вувузели и не го чули. Махал с ръка, махали му и те. Викал “Долу!”, и всички почвали също да викат “Долу!” Чак в четвъртък минал оттам Йоло и разкодирал съобщенията му за помощ, та го свалили. Сега е без баба, но пък го канят за лидер на партия.

Та тия протести много неща промениха в семейството ми и аз се притеснявам, че освен без дедо, без тати и без кака, ще остана и без почивка в Ахтопол. Май е прав комшията, дето е служил в Сливен, че е време танковете да дойдат и да оправят работата. Много ми се ходи на море, значи.

Лола Монтескьо (www.24chasa.bg)

.

Организирано мероприятие „Ден За Размисъл“

А. Автори:
1. Цветан Василев – банкер и медиен магнат. Близък до ДПС (либерална партия на българските турци, силно обвързана с организираната престъпност и проводник на чужди интереси включително и руски)
2. Иван Костов – лидер на малка дясна партия, член на ЕНП, със много спорна роля в годините на преход след падането на желязната завеса.
3. Хора от руските служби с опит в „правенето на избори“ в Украйна и други бивши републики.

И с активното съдействие на слугите на мафията – Българската Прокуратура.

Б. Цели:
1. Да се прелеят избиратели от ГЕРБ към ДСБ, така че да се осигури парламентарно представяне на партията.
2. Да се осигури първо място на изборите за БСП.
3. Да се осигури парламентарно мнозинство на коалицията БСП-ДПС.

В. Изпълнението:
1. Месец-два преди изборите, водещи лица на основни политически партии подмятат изявления внушаващи, че ГЕРБ готви грандиозна манипулация на изборите.

2. Подгряване на публиката. Атентатът!
В деня преди изборите се организира псевдо-атентат срещу лидера на ДСБ. Репортерите на телевизия NEWS7 (собственост на Василев) стоят в готовност и изпреварват с час и половина другите медии. Драма! Съпругата на Иван Костов, Елена Костова е в болница. Всички гледат NEWS7. И в този миг в техния ефир се разгръща следващото действие от сценария:

3.Бомбата. ГЕРБ е „хванат“ да печати фалшиви бюлетини!
Декорът с портите на дома на Иван Костов е сменен с портала на печатницата отпечатваща бюлетините за вота. Наоколо се разхождат хора с бронежилетки. Въпреки че договорените количества вече са отпечатани и разпределени по избирателни секции преди няколко дни, цяла нощ машините са работили на пълни обороти и са отпечатвани още бюлетини извън договорените количества. Прокуратурата прави изявление, че са намерени бюлетини „готови за експедиция“, споменават се бусове с двойно дъно, които трябвало да транспортират бюлетините до избирателните секции.

4. Възмутени лидери на политически партии нарушават мълчанието в деня на размисъл и започват последователно да дават пресконференции. Квалифицират случващото се като опит за преврат от страна на ГЕРБ. Малката известна с обслужването на нечисти интереси партия ВМРО „спонтанно“ събира всичките си симпатизанти в центъра на София на митинг срещу „измамниците“ от ГЕРБ. Истерията е пълна. Торнадо от лайна се сипе от всички страни.

Г. Равносметка:
1. Повечето български граждани усетиха, че се разиграва режисирана постановка (на по-възрастните не им е за първи път) и не промениха нагласите си за гласуване. Много български граждани отказаха да гласуват на тези избори. Но не само ГЕРБ загуби гласове от това. Реално пропорциите на партиите в изборния резултат не бяха променени съществено.

2. ДСБ не успя да влезе в парламента.

3. БСП не успя да събере повече гласове от ГЕРБ.

4. Коалицията БСП-ДПС няма мнозинство от 50% +1 достатъчни за съставяне на самостоятелно правителство.

5. На Елена Костова и няма нищо – премерили и кръвното в болницата.“Атентаторът“ срещу Иван Костов е освободен без повдигане на обвинение, два дни след инцидента. Съдията почти беше разплакан от „неговата житейската драма“.

6. Оказа се и видеокамерите го доказват, в печатницата не са печатани бюлетини предната нощ. Нормална практика било във всяка печатарска дейност да има известно количество брак и надтираж. За коли с двойно дъно имало сигнал, но никой не ги бил виждал, нито пък са търсени такива от следствените органи. След като главния прокурор и заместниците му цял месец разиграваха комични представления на пресконференции, най-накрая успяха да преброят „подредените в палети и готови за експедиране“ бюлетини от надтиража. И всичко завърши с безславното – „няма член от закона по които да може да бъде повдигнато обвинение на собственика на печатницата“.

7. За да може да бъде назначено удобно правителство, наложи се руските ченгета да вадят нов жокер от ръкава – националистическата партия АТАКА. Единствената която успя да влезе в парламента освен ГЕРБ, БСП и ДПС.

8. Създаде се правителство в което ключовите назначения свързани с националната сигурност и реда се дават на хора за които е абсолютно сигурно, че са свързани с организираната престъпност и с чужди на България интереси.

9. Въпреки че БСП имаха само второстепенна роля в постановката, сега те обират всички негативи. И не могат да се измъкнат, дори и да имат желание. Ако Станишев изтегли правителството, главния прокурор Цацаров ще го разкърти от дела. Това му е гарантирано. При добро желание от страна на прокуратурата може в кратки срокове да бъде осъден за загуба на секретни документи.

10. ПЕС също са в незавидна ситуация. Станишев е техен лидер и осъждането му би било тежък удар върху репутацията им. Евентуално разследване на дейността му като премиер (2005-2009) ще засегне и спорно разпределение на държавни поръчки на силно завишени цени към фирми близки до лидери на ПЕС. Твърди се по този начин той си е купил председателското място в ПЕС.

Това се случи в България!

А днес цяла България е на улицата.
България иска ОСТАВКА и НОВИ ИЗБОРИ!

От Мрежата