«Един народ, който има съзнание, култура, писменост, наука, непременно ще има светла и трайна бъднина!»
Васил Друмев
Първи ноември е общобългарски празник на историческата памет и на националното ни самочувствие, отстоявано година след година през вековете на робство, насилия и народни страдания — дело на стотици и хиляди знайни и незнайни българи – книжовници, наставници и просветители, вдъхнали в мрака на чуждото потисничество вяра в собствените сили на народа по пътя към историческото възстановяване на българската държавност.
Денят на народните будители възниква в трудното време на душевна разруха след Първата световна война. За българското общество е рухнал възрожденският идеал. За мнозина е ясна реалната заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. В такъв момент българите избират опита на своето общество. Те се вглеждат към най-светлите имена на българското духовно минало. Търсят съприкосновение с онези, които в трудно и безперспективно време с мощта на своята мисъл са връщали равновесието и духовната стабилност на българите.
Приемат 1 ноември — денят на светецаза нов, но всъщност добре познат празник.
Това се случва на 13 декември 1922 г., когато 19-то Обикновено Народно събрание приема Закон за допълнение на Закона за празниците. Предложението за тази промяна е направено от Правителството на Александър Стамболийски на 31 октомври 1922 г. Инициатор на промяната е тогавашният министър на народното просвещение Стоян Омарчевски.
«Нека Денят на св. Йоан Рилски да се превърне в Ден на народните будители, в празник на големите българи, за да събуди у младите здрав смисъл за съществуването и интерес към дейците на миналото ни.»
За него и за правителството, на което принадлежи, въвеждането на новия празник се налага поради следните мотиви:
«Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие всред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното — бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо осмислен. Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам — и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ; които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България.»
Първи ноември е денят, в който България се покланя пред великия благослов на своите будители. Пред ония достойни нeйни синове, които изковаха от словото най-мощното оръжие и превърнаха спомена от славното минало на Отечeството в идеал и съдба на цял един народ. Днешна България е тържество на този идеал, а народът ни е издигнал в култ тяхната жертвеност пред олтара на родината. И е създал един прекрасен празник — 1 ноември — Ден на народните будители, за да светлее в националната памет жаравата от образи на творци и крепители на българската вселена.
Сред най-популярните български народни будители са Свети Паисий Хилендарски, Иван Вазов, Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Владислав Граматик, Матей Граматик Свети Иван Рилски, Неофит Бозвели, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Стойков Раковски, Васил Левски Христо Ботев, Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Любен Каравелов, Добри Чинтулов Деан Тодоров (мощния), Теодор Чубуров (горския) и много други.
Да се поклоним пред тях ! И да им благодарим, защото те възвестиха пред света, че в българската просвета и култура светлеят едни от най-древните пластове на човешката цивилизация.
1. Защото много ми харесва да живея в кочина.
2. Защото обичам да дишам мръсен въздух.
3. Обожавам да пия хлорирана вода от ръждясали тръби.
4. Държа да умра от рак на четиридесет години.
5. Страшно си падам да плащам външния дълг, дето не съм го направил аз.
6. Приятно ми е да работя по един месец за 217 лева.
7. Обичам да не ми плащат социалните осигуровки.
8. Много ме радват сметките от по 150 лева за парно.
9. Кефя се когато сметката на телефона ми е по-голяма от заплатата ми.
10. Умирам си от кеф цяла година да събирам пари за GSM втора употреба от Германия – почти като нов ..
11. ….и после да ме е страх да говоря по него, защото за 2 минути разговор трябва да работя два дена.
12. Държа съседите ми да са олигофрени.
13. Искам всяка седмица да се караме кои се е разпломбирал радиатора и защо някои си не е платил 0,60 лева за чистачката.
14. Страшно си падам да ме унижават новобогаташи.
15. Панелните гарсониери ме кефът.
16. Дупките по пътищата са супер.
17. Обичам съседът ми да си цепи дървата в хола си.
18. Обичам като изляза на терасата и да виждам как тъпите ми съседи си изхвърлят манджата и боклука през джама си.
19. Обичам депутатите, дето съм ги избирал, да гласуват тъпи закони.
20. Луд съм от щастие когато после същите депутати ми обясняват, че законът който са приели е виновен за еди-какво си.
21. Държа да се осигурявам здравно и след това, като се разболея, никой да не ми обръща внимание.
22. Искам с парите ми за здравни осигуровки да се купуват нови Мерцедеси
23. Искам депутатите дето аз сам ги избрал всяка година да си купуват нови коли.
24. Кефят ме данъци от по над четиридесет процента.
25. Обичам да плащам такса смет колкото две пенсии на баба ми и после пак да ходя из боклука.
26. Луд съм от щастие когато се забавя с 0,14 минути да си платя тока и ме резнат веднага.
27. После след като си го платя да чакам три дена да ми го пуснат.
28. А най-готиното е, че тъпите цигани не си го плащат по десет години.
29. Радвам се когато мургав контрольор в градския транспорт ми дава билетче шеста употреба
30. Щастлив съм да гледам тъпи циганки да не се плащат билетчетата защото са братчеди с контрольора от шесто коляно.
31. Хубаво ми е да събирам пари за кола от десет години…
32. …после да ми я откраднат на втория ден.
33. Искам инфлацията да ми изяде спестяванията.
34. Обичам да дружа със тъпи, грозни и миризливи цигани наскоро забогатели от съмнителен бизнес.
35. Още по-хубаво ми е, когато ми откраднат колата.
36. Най-хубаво ми е когато после корумпирани ченгета ми се обаждат да искат “награда” за нея за да ми я върнат.
37. Харесват ми подкупните ченгета – те са гот!
38. Харесват ми подкупните митничари – браво юнаци!
39. Харесва ми, че абсолютно всички, дето не трябва, са подкупни.
40. Чувствам се щастлив, когато мутрите изнасилят гаджето ми.
41. Чувствам се щастлив, когато мутрите изнасилят и мен.
42. Весело ми е, когато БМВ-та газят хора и се отървават с глоба за превишена скорост.
43. Обичам попфолк.
44. Искам да си купувам дрехи втора употреба – на килограм.
45. Искам да имам хладилник втора употреба.
46. Искам и пералня втора употреба.
47. Искам и климатик втира употреба.
48. Падам си да ми обират апартамента по два пъти в годината …
49. …кефя се и когато се върнат да ми изядат и сланината в хладилника.
50. Хубаво ми е сутрин да виждам некролози на шест годишни деца изнасилени от гнусни педофили.
51. Хубаво ми е когато на следващата сутрин разбера, че гнусните педофили са ги освободили срещу гаранция от 500 лева.
52. Хубаво ми е сутрин да виждам некролози на петнадесетгодишни деца, умрели от дрога.
53. Хубаво ми е сутрин да виждам некролози на шестнадесетгодишни деца, застреляни от полицаи.
54. Хубаво ми е сутрин да виждам некролози на двадесет годишни младежи които са се самоубили в “родната казарма” защото някои се е гаврил с тях.
55. Хубаво ми е сутрин да виждам некролози на на старци които са се самоубили за да не живеят в мизерия
56. Обичам да гледам старци да си късат рецептите пред поликлиниките, защото не могат да си купят лекарствата.
57. Приятно ми е да ме хапят бездомните помяри, които живеят в градинката до нас.
58. След това ми е хубаво, когато в болницата ми кажат, че се е свършила противобясната ваксина…
59. …и най-накрая ми предложат такава за десет лева от личният им запас.
60. Харесва ми да ме ръгат в трамваите.
61. Харесва ми да ме настъпват и да ми кашлят в лицето в тролеите и автобусите.
62. Обичам да ме лъжат на пазара.
63. Обичам да ме лъжат навсякъде.
64. Харесва ми че в България думата “Педераст” звучи гордо.
65. Приятно ми е, че от чешмата в кухнята текат лайна след като не съм имал вода от четири дена защото живея на 13 етаж.
66. Обичам да гледам тъпа телевизия.
67. Много си падам по предавания с дълбоко социално значение като “Разбиване” и “Първична сила”
68. Обичам да гледам тъпи сериали по четири пъти на ден.
69. Обичам да слушам тъпо радио.
70. Обичам страшно тъпите театрални постановки.
71. Обичам тъпите вестници.
72. Много обичам да ми спират кабелната телевизия в момента, когато има хубав филм.
73. Падам си да пия метилов алкохол в бутилка от уиски.
74. Весело ми е да гледам как баба ми живее с петдесет лева пенсия.
75. Става ми гот като видя, че баба ми си продава покъщнината да може да си плати водата.
76. Доставя ми удоволствие да гледам как контрольорите в градския транспорт бият хора.
77. Доставя ми удоволствие и мен да ме бият.
78. Радват ме бездомните деца по улицата …
79. …и те са щастливи когато намерят малко пари да си купят лепило.
80. Харесвам по цял ден да седя пред телевизора и да няма едно сфястно заведение където да ида да пия едно кафе.
81. Обичам кафето да ми е втора цетка с бъркалка втора употреба.
82. Още повече ме радват бездомните деца, когато са гладни.
83. Обичам да виждам пудели с прически за по сто лева.
84. Става ми хубаво, когато си купувам лекарства с изтекъл срок на годност.
85. Весело ми е, когато освобождават убийци от затвора, за да си правят пломби по зъбите.
86. Кеф ми е когато лекарят ми ми каже, че дължа 50 лева за един обикновен преглед и консултация.
87. Радвам се, когато срещна случайно на улицата бивши финансови фараони.
88. Радвам се, когато на пешеходната пътека някой шофьор се опита да ме сгази.
89. Кефя се когато по тротоарите няма място от паркирани коли
90. Обичам да си купувам фалшиви шампоани, от които да ме избиват обриви.
91. Харесва ми, когато някой се закачи на моя телефон и говори половин час с Гвинея Бисау.
92. Приятно ми е, когато някой психопат спечели избори.
93. Много ми е гот, когато родителите ми живеят на заеми.
94. Радвам се като някакъв изрусен, девствен педераст ме срещне на улицата и ми каже:”Скъпи, обичам те!” Или нещо подобно.
95. Радвам се, когато разни тъпаци с костюми за по хиляда лева, наскоро купили по един мезонет на трите си любовници, с извъннормено тегло от прекомерно ядене на езици от пъдпъдъци, прекарващи уикендите на островите Тонга, возещи се в служебни коли, струващи колкото половин поликлиника, децата на които ходят с по шест бодигардове, жените на които се занимават с това да си купуват гащи от Париж всеки втори петък на месеца, да се опитват да ме убедят, че нещата някога ще се оправят.
96. Харесва ми самозвани професори, въртящи по 10 фирми, да пишат двойки, защото по време на лекциите сме ходили на работа.
97. Защото умирам комплексари да ме третират като роб.
98. Защото няма по-голяма наслада да уча в бунище.
99. Защото много обичам екстремния спорт – “разходка по планините” и т.н.
Бившите шефове на Комсомола днес са все милионери.
ДКМС е абревиатурата на Димитровския комунистически младежки съюз. В него до 1989 г. задължително членуваха всички младежи от 15 до 28 години и бяха наричани комсомолци по популярното съкращение в Съветския съюз – Комсомол (от „КОМмунистический СОюз МОЛодежи“). В официалния марш на ДКМС се пееше:
Комсомол, Комсомол, ти летиш като сокол!
Соколът е граблива птица, но пък е най-бързо летящата – достига до 400 км/ч при пикиране и до 200 км/ч при хоризонтален полет. Предполагам, че летежът и хубавата рима са наддeляли соколът да бъде одобрен за символ на комсомолците. Димитровският комунистически младежки съюз умря на конгрес в края на февруари 1990 г. и на освободеното място избуя Българска демократична младеж (БДМ). Последният първи секретар на Комсомола Евгени Узунов предаде щафетата на Росен Карадимов и той оглави Бадема, както иронично нарекоха новото младежко създание. После БДМ тихомълком се спомина. Бизнесът и политиката приютиха някогашните шефовете на Комсомола и БДМ – „бойния резерв на БКП“, както гласеше популярното идеологическо клише. Днес повечето от тях са преуспяващи бизнесмени или известни политици в лявото пространство.
Енчо Москов ръководи ДКМС от декември 1971 до 23 март 1976. Свален е на пленум на ЦК на БКП заради „лоша кадрова политика“. Всъщност е заради голи купони с много
Оттам се издига до секретар на партийния комитет в Москва
Връща се в България през 1987 г. и става зам.-директор на Комитета за горите и горската промишленост. През 1990 г. започва частен бизнес заедно с двамата си братя. Създават фирма „Инекскар“ за машинен дизайн, програмиране, производство, продажба и сервизно обслужване на автомобили и електронна апаратура.
След няколко години я разделят на три и Москов кръщава своята „Инекс интернационал“. Изнася американски системи за Русия. Около две години работи при Илия Павлов –
ръководи дърводобивното му предприятие в Украйна
Сега Енчо Москов е и лидер на Националното движение „Русофили“. Казват, че шеметната комсомолска кариера на студентката от Сливен Станка Вангелова (Шопова по мъж) се случва благодарение на танц с Тодор Живков на един 8 декември. Не се знае с какво тя го омайва, но само след няколко дни става секретар на ЦК на ДКМС. На 24 декември 1981 г. е издигната за първи секретар. През 1986 г. вече е секретар на ГК на БКП в София. На 4 юли 1989 г.
и водка. След разжалването му Москов е пратен директор на малък завод в Гара Искър, после оглавява Комбинат за полуцелулоза и хартия в същия град. След няколко години е изпратен в Коми като секретар на районния комитет на БКП.
едновременно с Владимир Живков става завеждащ отдел в ЦК на БКП. Сигурно щеше да расте още нагоре, но след 5 месеца покровителят й Живков падна от власт. Пред политиката Станка Шопова избра бизнеса. Бе съдружник на Добромир Гущеров, после стана партньор на тогавашния московски кмет Юрий Лужков. Нейната фондация „Устойчиво развитие за България“ заедно с московския фонд „Сътрудничество“,
строи вилно селище при устието на Камчия
Станка Шопова има успешни търговски връзки и с Куба. Твърди се, че днес тя е една от най-богатите бизнес дами в България. В средата на юли 1989 г. Тодор Живков вика при себе си Евгени Узунов, бивш секретар на ЦК на ДКМС, и му казва: „Освобождаваме Андрей Бунджулов. Ти оглавяваш новия екип в ДКМС като преходна фигура на промяната. Трябва да подготвиш нови млади хора за година, година и половина и се връщаш към други дейности…“ Тогава държавата тихо клокочеше, подклаждана от активизиралите се дисиденти и неформали, от изпуснатата енергия на конгресите на творческите съюзи и, разбира се, от Горбачовата перестройка. И сроковете се оказват много по-кратки от прогнозите на Живков. На 4 август 1989 г. Узунов оглавява ДКМС, на 10 ноември Живков пада, на 24 декември Росен Карадимов оглавява наследника на Комсомола – БДМ. След като е зам.-министър на финансите в двете правителства на Андрей Луканов, Евгени Узунов, последният лидер на ДКМС, запазва поста си (от квотата на БСП) и в кабинета „Попов“, когато министър става Иван Костов. От 6 август 1990 г. до 24 май 1992 г е началник на Главно управление „Митници“. През 1993 г. става изпълнителен директор на Първа източна международна банка (ПИМБ), известна като банката на СИК и „Интергруп“ АД. Сред акционерите тогава са
Румен Николов-Пашата и Младен Михалев-Маджо
В едно интервю Евгени Узунов ми каза, че отишъл в банката след 8 месеца без работа и след покана на преподавателя си по бюджет от Висшия финансово-счетоводен институт „Д. А. Ценов“ в Свищов проф. Методи Христов. През юли 1996 г. по предложение на Красимир Премянов Евгени Узунов става подуправител на БНБ. Само след половин година правителството на Виденов пада и през юни 1997 г. със Закона за валутния борд е прекратен мандатът на целия управляващ екип на БНБ. Евгени Узунов става един от шефовете на „Стара планина холдинг“, правоприемник на бившия Централен приватизационен фонд. Холдингът е акционер с 34% в акционерното дружество „София сити къмпани“. Той нашумя
в скандала с 11-те общински парцела, апортно внесени от „Софийски имоти“
между двата тура на местните избори през 2007 г. През 2007 г. Сергей Станишев прибра Евгени Узунов под червените знамена на „Позитано“ и го направи член на Висшия съвет на БСП. След промените в Изпълнителното бюро Узунов стана един от шестимата секретари на Станишев и оглави постоянния предизборен център. На парламентарните избори през 2009 г. Евгени Узунов стана единственият червен депутат от Ловеч. Ямболецът Росен Карадимов като шеф на БДМ участва в Кръглата маса (1989-1990) от квотата на БКП. Беше червен депутат във ВНС и 37-ото НС. От 1991 до 1997 г. е зам.-председател на Обединението за социална демокрация (ОСД) в БСП. После премина в Евролевицата, през 1998 г. стана член на ръководството и говорител на партията. След провала се отказа от политиката и регистрира адвокатска кантора „Карадимов“. Една от главните задачи бе да се грижи за доброто юридическо здраве на „Литекс“. Всекидневието на новоизпечения адвокат преминаваше предимно сред пищните селянки на Стоян Венев и мистичните жени на плевенския художник Петър Мичев –
картини от колекцията на Гриша Ганчев, украсяващи кабинета на Карадимов
Когато през 2005 г. Сергей Станишев стана премиер, направи Карадимов свой съветник по въпросите за присъединяването ни към ЕС. За изборите през 2009 г. той се опита да влезе в парламента като мажоритарен кандидат от Добрич, но не успя. В едно свое интервю Весела Лечева каза, че в края на управленския мандат на Станишев
двама управлявали държавата – Росен Карадимов и Делян Пеевски
Днес Карадимов отново се е посветил на адвокатството. „Комсомолът беше като бушон, изгаряше пръв при разклащането на пластовете в БКП. Така стана и през 1989 г.“, каза ми Андрей Бунджулов. Той беше скоропостижно сменен като първи секретар на ЦК на ДКМС на среднощен пленум в края на юли 1989 г. Пращат го за зам.-министър на образованието, откъдето подава оставка след 10 ноември 1989 г. Известно време е безработен, след което печели конкурс и постъпва в НЦИОМ. От 1994 г. е доцент в Пловдивския университет, където чете лекции по социология на политиката и на историята, от 2007 г. преподава и в Университета за национално и световно стопанство. Известно време беше шеф на партийния съвет на ПД „Социалдемократи“ с лидер Николай Камов. От 2005 г. досега е секретар на президента Георги Първанов. Николай Камов също бе секретар на ЦК на ДКМС. След 1990 г. изкара два парламента като червен депутат и един като евролястовица. След като се скараха с лидера Александър Томов-Лупи създаде ПД „Социалдемократи“ и се върна в парламента под крилото на майката БСП. Но вече си беше спечелил славата на ренегат, колегите му не го долюбваха и той изпадна безславно от червената каруца на следващите избори. Друг виден комсомолски лидер бе Красимир Премянов – секретар на ЦК на ДКМС по международните въпроси и културата по времето на Станка Шопова. Когато тя е сменена от Бунджулов,
Премянов е изпратен като партиен секретар на район „Приморски“ в родната Варна
10 ноември го сварва на същия пост, но в кметство „Прогрес“. Едновременно с това учи политология в Академията за обществени науки в Москва. Бе депутат във ВНС и в 36-ото НС, а в 37-ото оглави червената парламентарна група. Като дясна ръка на Виденов не бе допуснат на избираемо място и не влезе в 38-ото НС. Стана зам.-шеф на Съвета по законност, ред и сигурност във ВПС на БСП. Започна да изкарва хляба си като адвокат със собствена кантора. Беше и зам.-председател на българо-гръцкия юридически клуб. Неотдавна Премянов замрази членството си в БСП, тъй като оглави Съюза на тракийските дружества. Като секретар в ДКМС Премянов е сменен от Александър Мирчев, който остава и при Росен Карадимов. Мирчев бе говорител на БКП на кръглата маса. После печели стипендия за обучение в САЩ и остана зад океана. Сега ръководи консултантска агенция във Вашингтон, която съветва американското правителство по балкански проблеми. Освен Мирчев ролята на мост приемник между Евгени Узунов и Карадимов, е пловдивският комсомолец Антон Величков. Той е един от мозъците на БДМ. Величков премина в бизнеса.
Завъртя фабрика за кроасани в Пловдив,
нейно производство беше марката „22 карата“. Днес на името на в Антон Величков ДАКСИ са записани 8 фирми, от които личи, че агробизнесът е най-новата любов на комсомолеца бизнесмен. Иван Атанасов, който смени Карадимов в БДМ, беше депутат в 37-ото НС и влизаше в групата на най-заклетите виденовисти. През 1997 г. влиза в управата на „Соди“ – Девня и се издигна до изпълнителен директор. По времето на Сергей Станишев става ръководител на програмно-целева група за координация, контрол и мониторинг на проекта АЕЦ „Белене“ в Министерството на икономиката и енергетиката. След това става председател на Надзорния съвет на Националната агенция „Пътна инфраструктура“ (НАПИ). През октомври 2008 г. премиерът дори го направи и.д. изпълнителен директор на агенцията. През август 2009 г. подава оставката си от НАПИ. Двама от последните елитни комсомолци-бадеми се гмурнаха в дълбоките води на банкирането. От секретар на община „Кремиковци“ Иво Георгиев бе издигнат до секретар на БДМ
През 1994 г. създава Елитбанк,
която бе наречена банката на бившите комсомолци. Съучредител е и Борислав Гуцанов, днес председател на БСП-Варна и председател на Общинския съвет в града. През 1997 Елитбанк бе обявена в несъстоятелност. През 1999 г. медиите писаха, че Иво Георгиев и още двама от ръководството на Елитбанк са обвинени в длъжностно присвояване в особено големи размери. Сумата, присвоено от тях била 8 милиарда лева. На 4 декември 2003 г. около 22 часа пред входа на дома си Иво Георгиев е нападнат и жестоко пребит от двама маскирани. В информационната система „Сиела“ по това време Георгиев имаше участие в 13 фирми – „Бест кар комерс“, Г.Е.И., „Грамекс“, „Клуб-ББ“, „Макском“, „Нордком холд“, „Юниън кар“ и др. Според бивши колеги на Иво Георгиев от години той живее в чужбина. Много по успешен като банкер се оказа Иван Радев, секретар на ГК на ДКМС в София със своята Юнионбанк. Нейното създаване е доста любопитно. През 1991 братята Иван и Светослав Радеви и още двама основават „Борас“ ООД. Дружеството е лицензирано от БНБ, като едно от първите дружества за търговия с чуждестранна валута. През 1992 – „Борас“ създава Финансово-брокерска къща „София“ АД и тя е лицензирана от БНБ като небанкова финансова институция. Две години по-късно „София“ АД е пререгистрирана, преименувана и лицензирана от БНБ като ТБ „Юнионбанк“ АД, като по този начин се явява неин исторически и юридически правоприемник. През май 2006 МКБ Банк, третата по големина банка в Унгария, купи 60% от акционерния капитал на ТБ „Юнионбанк“ АД. Чрез „Борас“ ООД и „Юнион груп“ ООД Иван Радев и съдружниците му държат 34% от акционерния капитал на МКБ „Юнионбанк“ АД. „Юнион груп“ има над 20 дъщерни дружества, които освен с банково дело се занимават и с туризъм, енергетика, недвижими имоти. Притежава няколко малки веца, вятърни електроцентрали, луксозни пасажерски кораби по Дунав и др. Любомир Кючуков и Ивайло Калфин движеха международните международните дела в БДМ. След 1989 г. Кючуков започна устремна партийна и политическа кариера, но от години вече минава за „човек на Калфин“. Кючуков става заместник на Лилов, когато след падането на Живков той оглавява БКП и после БСП. Но след оттеглянето на Стратега партийната кариера на Кючуков секва. Нито веднъж не става депутат. Работи като анализатор в ББСС „Галъп Интернешънъл“. Бил е главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет, член на Съвета по европейска и евроатлантическа интеграция към президента. Когато Калфин оглавява външното министерство, го прави свой заместник. В края на мандата го праща посланик в Лондон. Очаква се да бъде отзован, заради принадлежността му към ДС. За разлика от Кючуков
Ивайло Калфин първо опитва в бизнеса
От 1990 до 1994 г. е управител и старши съдружник в консултантски фирми. През 1994 г. влиза в 37-ия парламент с листата на БСП, член е на комисията по външна политика. Изкарва си прилежно мандата и през 1997 г. напуска БСП – мотивът е, че лидерите на партията връщат неизпълнен мандат за съставяне на правителство. През април същата година става секретар на новоучредената партия Българска евролевица с председател Александър Томов. И влиза в 38-ия парламент като евролястовица. През 2000 излита от гнездото на Томов и става съучредител на ПД „Социалдемократи“, както и старши преподавател в „Интернешънъл Юниверсити“-София. През 2002 г. президентът Първанов го кани за секретар по икономическите въпроси. От 2004 г. Калфин е член на Консултативния съвет на БНБ. През 2005 г. и Партията майка му прощава изневярата и го прави депутат. Премиерът Станишев го избира за свой заместник и му дава да управлява външното министерство. На 16 юли 2011 г. Ивайло Калфин е издигнат за кандидат-президент на БСП.
В настоящия материал ще изнесем факти за механизма, по който бяха мотивирани и „прокарвани“ онези текстове в новия Граждански процесуален кодекс (ГПК), чрез които българските политици, експерти и общественици (посочени поименно в хода на нашето изложение) „връчиха“ на банковия сектор своеобразна нормативна „бухалка“, позволяваща в условията на икономическа криза от българския народ да се извлича допълнителна необоснована облага от порядъка на 400’000’000 лв. годишно.
За да проследим механизма, довел до приемането на чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК, с което десетки хиляди български семейства с техния малък или среден бизнес бяха обречени на икономическа зависимост и разоряване, потърсихме информация за проведените в парламентарните комисии и в Пленарна зала обсъждания, мотивирали единодушното гласуване „за“ от страна на всичките парламентарно представени по онова време политически сили (без изключение).
От оскъдната публично достъпна информация установяваме, че на 13.06.2007 г. е проведено заседание на Комисията по правни въпроси към XL Народно събрание, където е обсъждан проектът на нов ГПК в частта „Заповедно производство“ (след като законопроектът вече е приет като цяло на първо четене на 31.08.2006 г. и следва неговото прецизиране в Комисията преди гласуването му на второ четене текст по текст).
Както колегите от www.Advocati.org изтъкват, заповедните производства позволяват на кредитора да се снабди с изпълнителен лист и да пристъпи към принудително изпълнение сравнително бързо и лесно, без да доказва по общия исков ред своята претенция – доколкото се предполага, че наличието на определени специфични документи или липсата на оспорване от страна на длъжника е основание да се предполага, че претенцията е обоснована. Съществуват две заповедни производства – такова по чл. 410 от ГПК, при което длъжникът може да оспори претенцията на кредитора и това задължава кредитора да я докаже по общия исков ред, и такова по чл. 417 от ГПК, при което длъжникът не може да оспорва претенцията, понеже кредиторът притежава определени правно признати привилегии. Ако длъжникът е недоволен от следващото по чл. 417 от ГПК принудително изпълнение, може на свой ред да заведе иск в съда и да доказва, че не дължи, съответно – да търси последваща компенсация от кредитора за неоснователно реализираната претенция (доколкото последващият иск на длъжника ще достигне до съдебно решение много след окончателното завършване на вече образуваното принудително изпълнение срещу него).
Във връзка с горното по време на цитираното заседание на Комисията по правни въпроси възниква спор дали банките следва да действат по чл. 410 от ГПК (с възможност длъжникът да оспорва претенциите им) или следва да действат по чл. 417 от ГПК (където длъжникът няма тази възможност). От стенограмата на заседанието от 13.06.2007 г. проследяваме следния диалог:
Диана Андонова от Асоциация на банките в България: Колежката е [от] ОББ, а аз съм [от] Банка ДСК – това са най-големите банки… [Двете] бихме искали [правото на банките] да бъде постановено по чл. 417 [от ГПК].
Борислав Белазелков (съдия във II гражданско отделение при ВКС): Искате да влезете в чл. 417, т. 2: „…на държавните учреждения, общините… и банките?“
Галина Маркова от Асоциация на банките в България: Ако позволите, точно при тази точка мисля, че се нарушава един основен принцип – равнопоставеност на субектите. Значи може държавните учреждения и общините да издават извлечения от сметка [и да пристъпват към заповед за незабавно изпълнение], а финансовите институции (…) да бъдат извадени. Просто се нарушава тази равнопоставеност.
Диана Андонова: Говорим за банките, защото наистина това е едно учреждение, което е действително под много особен надзор и те не биха си позволили [да злоупотребяват]. 50 години е било винаги банките. (Явно има предвид тоталитарния период, в който всички банки бяха държавни и политиката им далеч не беше търговска, а подчинена на т.нар. командна икономика – бел. www.Targ.bg) Казах, че нищо, че сме частноправни субекти и затова си позволих малко по-дълго да акцентирам какъв особен вид частноправни субекти сме [банките] и търговци.
Както може да се проследи от приложената извадка от стенограмата, за „равнопоставеност на субектите“ се говори само в контекста на претенцията търговските банки да бъдат изравнени по права и привилегии с държавата и общините. За равнопоставеност между потребителите и банките – разбира се – не става и дума! В резултат на това днес (шест години по-късно) сме свидетели на абсолютен диктат от страна на „равнопоставените“ с държавата и общините банкови институции, които буквално смазват всеки свой потребител, който дръзне да вземе отношение по-въпроса за това какво им дължи, как се определят и променят лихвите по неговия кредит и пр. Заплахата е ясна и нормативно гарантирана: банката, която с цитирания текст от ГПК е изравнена по права и привилегии с държавата, заплашва, че ще премине към незабавно изпълнение, ако потребителят има неблагоразумието да не се съгласи незабавно с продиктуваните му условия (за което по-нататък в материалите от пордеицата, ще приложим документи за конкретни банкови злоупотреби). Смешната алтернатива е потребителят да внесе обезпечение на стойността на получения кредит (която при ипотечните кредити често достига €50-100 хиляди), за да спре незабавното принудително изпълнение в случай на предсрочна изискуемост, или да понесе последиците на предсрочната изискуемост и да се насочи към дълго, скъпо струващо и изключително трудно исково производство, в което да доказва своята правота и да търси някаква закъсняла компенсация за своето разоряване (след като принудителното изпълнение срещу него вече отдавна е приключило).
Връщаме се отново към стенограмите от дейността на Народното събрание. Вече проектът за нов ГПК е придвижен към Пленарна зала за гласуване на второ четене, текст по текст. На 27.06.2007 г. е проведено 266-то заседание на Народното събрание, на което се пристъпва към обсъждане на Глава XXXVII „Заповедно производство“. След изчитането на чл.чл. 410-425 от ГПК, г-жа Мая Манолова, тогава пак народен представител от БСП, взема думата:
Мая Манолова (народен представител от Коалиция за България): Уважаеми колеги! Искам да ви обърна внимание на новата Глава XXXVII „Заповедно производство“. (…) Това е евроизискване за съществуване на заповедното производство – бърза процедура, по която се движат исковете за парични вземания, подсъдни на районните съдилища. (…) Сега за длъжника остава възможност ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество. Мисля, че чрез въвеждането на това производство и в тези хипотези се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат. Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“.
Изказването на г-жа Мая Манолова – въпреки бруталните заблуждения в него, които по-долу ще проследим подробно – не поражда никакви реплики. Прилагаме правен анализ на изказването на г-жа Мая Манолова, направен от колегите от www.Advocati.org
В изложението на г-жа Манолова могат да бъдат посочени няколко откровени неистини, които може би са подвели онази част от народните представители, която никога не си прави труда да се задълбочава в това, което гласува. На първо място, заповедното производство като цяло не е „евроизискване“ – поне не във вида, в който беше възприето от новия ГПК в България. Никъде в нормалните европейски страни не съществува хипотеза, при която частно търговско дружество (колкото и „привилегировано“ да е то, понеже е банка) да може да осъди определено лице (длъжник) само въз основа на едностранно съставени от частното търговско дружество документи за съществуването на дълг; и ако такава правна възможност все пак се намира в правото на някои от страните-членки, тя задължително е балансирана с правото на „длъжника“ да оспори претенцията и да задължи банката да докаже своите права по общия исков ред. Очевидно това не е факт в хипотезата на чл. 417, т. 2 от ГПК, където частните банки са привилегировани наред с държавните и общински учреждения. В този смисъл формулировката „евроизискване“ може да се представи като обикновена манипулация, често използвана от българските политици, за да „омагьосат“ всякакви евентуални възражения с едно неясно и непреодолимо западноевропейско „основание“.
„Сега за длъжника остава възможност – продължава нататък г-жа Манолова – ако прецени, че искането е неоснователно, да депозира възражение и делото да се движи по общия ред, като правата на тези дружества, които предоставят публични услуги, се гарантират от друга правна фигура, а именно – незабавното изпълнение, което гарантира, че няма да бъдат извършени някакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. Недопустимо и подвеждащо е вмъкването на два съвсем различни правни института в едно такова изречение. От една страна оставаме с впечатлението (ако не сме юристи и не разбираме ГПК), че длъжникът винаги е защитен с правото му да възрази и да поиска преминаване към общия исков ред, в който банката наравно с всеки друг претендент трябва да докаже своите претенции. От друга страна виждаме гарантирани интересите на дружествата, предоставящи публични услуги, чрез „незабавното изпълнение“, което гарантира, че „няма да бъдат извършени никакви действия, които да осуетят вземането на такова дружество“. Г-жа Манолова пропуска да посочи, че длъжникът „няма да извърши никакви действия“, просто защото той няма правна възможност за такива действия; искането на банките за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК не може да се препятства с възражение от длъжника – това възражение е допустимо само срещу непривилегированите кредитори по чл. 410 от ГПК, където банките изобщо не участват.
Г-жа Манолова изразява убеждението, че с така цитираната уредба „се постига баланс между обезпечаването на нормалното функциониране на тези дружества, които трябва да събират своите вземания – от една страна и от друга страна – за защита интересите на гражданите в случаите, в които считат, че им се търсят суми, които те не дължат“. Ако г-жа Манолова нямаше юридическо образование, бихме си позволили да обясним още веднъж, че „в случаите, в които гражданите считат, че им се търсят суми, които те не дължат“, те просто остават длъжни да понесат последиците от незабавното изпълнение – което им се предявява едва с поканата за доброволно изпълнение от страна на съдебния изпълнител и изпълнителното производство продължава до край, независимо от мислите и възраженията на гражданите. За гражданите при това положение остава възможност да образуват отделно дело по общия исков ред, в което да докажат, че всъщност не дължат – което ще завърши далеч след края на изпълнението на „незабавната заповед“ и след разоряването им (както е в общия случай при граждани с едно обикновено работническо домакинство или с малък и среден бизнес).
За трети път г-жа Манолова манипулира народните представители в пленарна зала: „Тоест, длъжникът може да избере дали да плати по една бърза процедура или да върти съдебно производство, което ще го натовари с допълнителни разноски“. Всъщност, длъжникът може да избере „дали да плати по една бърза процедура“, или да плати по тази бърза процедура и междувременно да започне „да върти“ отделно съдебно производство, твърде бавно и скъпо, което евентуално би довело до признаване на правата му и възстановяване на някакъв паричен еквивалент на пазарната оценка на съсипаното му домакинство или бизнес. Отново в едно изречение намираме смесени два съвсем отделни правни института, които г-жа Манолова със сигурност има необходимото образование, за да разграничи. Ако иска.
.
.
Трудно можем да говорим за мотивацията на г-жа Манолова да изговори толкова много неистини в Пленарна зала само за няколко минути, но последствията за банковия сектор са изчислими: реализираният от банките материален интерес благодарение на „прокараната“ норма възлиза на 400’000’000 лв. Годишно. Тази финансова последица от чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК не е могла да бъде предвидена към онзи момент през 2007 г., тъй като броени дни преди обсъждането, на 12.06.2007 г. „Тройна коалиция“ (НДСВ, БСП и ДПС) отменя Глава II „Планиране на законопроектите“ от Закона за нормативните актове (ЗНА), поставяща изискването за оценка на подобни финансови последици. Така проектът за нов ГПК минава без оценка на финансовото въздействие и без преценяване на последиците, които днес понася целият български народ.
Само няколко дни по-късно (на 04.07.2007 г.), водени от откровените неистини на г-жа Манолова, народните (или по-точно – „банковите“) представители гласуват с овчедушно единодушие Глава XXXVII „Заповедно производство“ от новия ГПК – със 101 гласа „за“ и нито един „против“ или „въздържал се“. Повечето от тях вероятно дори не са разбрали какво точно гласуват. Прилагаме пълния списък на гласувалите „за“ чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК – ведно с техните имена, фотографии и партийна принадлежност, а за някои от ключовите фигури – и заеманите от тях позиции към настоящия момент. Както ще се убедите от един бърз преглед на списъка – въпреки широко заявяваните предизборни обещания и политически платформи – по отношение на някои мащабни икономически интереси българските „народни“ представители демонстрират учудващо и безскрупулно единомислие!
Потърсихме г-жа Мая Манолова за коментар – доколкото тя е единственият народен представител, който е взел изрично отношение по спорната Глава XXXVII от ГПК в Пленарна зала на 27.06.2007 г. Среща ни беше оказана, но по телефона успяхме да чуем следното:
„Необходимо е антимонополно законодателство. Ние [от Коалиция за България] правим опит гражданите да бъдат освободени от примката на монополите. Банките попадат в групата. В тази връзка предстоят промени в Закона за банките (ЗБ), Закона за потребителския кредит (ЗПК) и други… Не изключвам [законодателна] корекция и в ГПК – защото всяка правна норма действа в конкретна ситуация. В началото на предишното управление [през 2006 г.] ситуацията беше различна – трябваше да има облекчен режим за гарантиране стабилността на банковата система. Но сега – предвид че хората с потребителски и ипотечни кредити изнемогват и са изправени пред хипотезата да бъдат превърнати във вечни длъжници, като изгубят всичко, което имат – трябва [чл. 417, т. 2, хипотеза 3] да се преосмисли. В това число включвам равнопоставеността при сключване на договор за кредит, защита на потребителите, невъзможност за едностранно увеличаване на лихвените проценти – защото банките реализират печалба за сметка на търговския риск и не може този риск да е за сметка на потребителите. (…) Хора фалират, губят си жилището и перспективите за себе си и за живота си – необходима е промяна. Имам амбиция да се случи широка дискусия в гражданското общество. Не бива рискът да е за сметка на потребителите на кредитни услуги. [Този въпрос] трябва да се обсъди в Комисията за бюджет и финанси, с промени в ЗБ… На старта на новия политически сезон гражданите заявиха, че това е една от водещите теми. [Трябва] да организираме публичен дебат с представители на граждански организации. [Гражданите] ще имат възможност да се включат [в обсъждането]. Относно формата на дискусията очаквам съгласие от Комисията по бюджет и финанси, и очаквам формат, подобен на този за изборното законодателство.
Прави впечатление липсата на всякакво желание за поемане на отговорност за действията, с които г-жа Манолова настоятелно пропагандира (включително и чрез откровени лъжи) спорния законодателен текст. Тази липса на чувство за отговорност се съчетава с фасадна готовност (заявена по телефона) за защита интересите на обществото, която готовност поразително напомня на своеобразен нов „катарзис“ в българската политика (каквито „катарзиси“ напоследък са често явление за нашите политици – сравни случая с Делян Пеевски). Цената на този нов „катарзис“ обаче, равняваща се на повече от 2 млрд. лв., изсмукани до този момент от българските граждани и техния малък или среден бизнес, я плащаме ние – гражданите.
Партията на г-жа Манолова е доказала (както и в конкретния случай), че няма никакво намерение да поема някаква отговорност за своите действия. Дори към настоящия момент народният представител Румен Гечев от БСП (агент „Економов“ от Първо ГУ на ДС и провален вицепремиер и министър на икономиката в правителството на Жан Виденов), днес – вече в качеството му на заместник-председател на Комисията по икономическа политика – води работата по законопроект за ипотечните кредити, с цел „решаване“ проблемите на потребителите с банковия сектор. Същите лица, които доведоха българската държава до просешка тояга чрез източване на капиталите, обезценяване и разграбване на българската икономика и контролирано фалиране на банките през 90-те (както проследихме в предходния материал по темата), днес продължат „да решават“ предизвиканите от тях проблеми на българския народ!
Според него законопроектът за ипотечните кредити се изготвя съвместно от комисиите към Народното събрание по бюджет и финанси, и предвижда да бъде намалена „наказателната“ лихва при предсрочно погасяване на ипотечни кредити и да бъдат ограничени възможностите за едностранно променяне на лихвените проценти. Но бившият министър в кабинета „Виденов“ не изрича и дума за възстановяване на равнопоставеността между потребителите и банките в контекста на чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК, позволил банките едностранно и безнаказано да определят и впоследствие да променят условията по кредитите. Впечатление в подадената от г-н Румен Гечев информация прави и фактът, че разговори се водят с „представители на банки, Асоциацията на банките в България и БНБ“, но не и с представители на тези, които накрая плащат сметката – потребителите на банкови кредити!
Посткомунистическа номенклатура и нейният репресивен апарат, новите капиталисти, старите политици с тяхното потомство и изграденият по тяхна мярка банков сектор вървят ръка за ръка с техните казионни „граждански организации“, а жертвата на всичко това оставаме ние – гражданите. Според психолози престъпникът винаги търси съгласието на своята жертва. До кога ще бъдем съгласни със състоянието си на жертва, е въпрос, на който всеки от нас трябва в някакъв момент да даде своя отговор. Група експерти, работещи по набелязаните от нас проблеми, идентифицират конкретни нормативни изисквания и предлагат своя Петиция в защита на банковите клиенти, към която те призоваваме да се присъединиш. Сега.
В следващия материал по темата ще приложим факти за това как повече от десет ключови държавни институции бранят „свещената“ банкова индустрия и най-вече инструмента за терор над народа, обезпечен чрез чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК; личната безпринципна позиция на посочените по-горе български политици прераства в безпринципно ангажиране позицията на цели институции – в нарушение на законно установените им задължения и функции. Очаквайте продължение!
Едва ли всички си спомнят ясно механизма, по който се осъществяви първият акт по ограбването на българския народ след „падането“ на комунистическия режим – чрез банковата система. За да обобщим картината на незавършилия и до днес преход и ограбване на народа с дейната подкрепа на държавата, ще припомним няколко исторически факта:
1. След свалянето на диктатора Тодор Живков от власт и преименуването на Българската комунистическа партия в Българска социалистическа партия, едно от първите мащабни престъпления на посткомунистическата номенклатура и 200-хилядния репресивен апарат на Държавна сигурност (ДС) беше да организира създаването на собствени и верни на Партията „капиталисти“ дружества – чрез учредяването на повече от 50 банки в периода 90-95 г. Целта на операцията беше една – комунистическата власт да бъде преобразувана в капиталистическа. Схемата по ограбване на националното богатство (парите и активите в държавните дружества и банки) и парите на гражданите, спестявани в ДСК) се осъществи по следния начин:
.
.
Както можем да проследим от публикувания неотдавна „Доклад Добрев“, (докладът е подготвен от покойния Николай Добрев, министър на вътрешните работи в правителството на Жан Виденов), от българския народ и държава за онзи период са разграбени над 342,7 млрд. лева (приблизително $ 7,6 млрд.). Това става възможно благодарение на специално подготвената за тази цел нормативна уредба, гарантирала безконтролното и без всякакви последствия създаване, управление и източване на банковата система.
Много от по-възрастните български граждани помянт как спестяваните от тях в продължение на десетилетия влогове се бяха обезценени от хиперинфлация и внуците и децата им след държавния фалит по време на правителството на БСП с премиер Жан Виденов получиха смехотворни суми (при деопзирани 2 000 лв. се получваха по 20 лв. – чифт долнопробни турски маратонки).
В периода 1989-1996 г. не са осъществени значими приватизационни сделки – въпреки бързото изоставане на повечето от държавните стопански активи и лишаването им от всякаква конкурентоспособност. Целта на този етап е държавните дружества да бъдат употребени за преливане на средства към частните търговски банки. На следващ етап – след държавния фалит от 1996-1997 г. – със същите откраднати от народа и държавата капитали, в условията на съсипана икономика, ще се осъществи мащабна „приватизация“ на безценица. Операцията е извършена чрез така наречените „червени куфарчета“, което финализира успешно плана по превръщане на комунистическата власт в капиталистическа!
След осъществяването на първоначалния грабеж и формирането на новите номенклатурни капиталисти стартира следващият процес – по „прочистване“ на т.нар. „мутри“ (послужили през 90-те години за всяване на страх у населението и отклоняване на общественото внимание от осъществяваното по същото време преливане на капиталите към новите им собственици. „Прочистването“ се осъществи главно чрез показни разстрели на ключовите лица от средния ешалон. Номенклатурните банкери – вече финансово обезпечени с парите на българските граждани и незасегнати по никакъв начин от специално подготвените за това закони – нямаха повече нужда от лошия имидж на силоваците, непригодни за настъпващите „нови времена“.
Според обявените досега данни от архивите на ДСв българската банкова система единствено за една банка не е установено присъствие в управленския и надзорния състав на агенти от репресивния апарат на БКП. Голяма част от лицата, участвали в описаните събития през 90-те години, днес са видни бизнесмени, политици и общественици, които отново имат пълна власт над обществено-икономическите процеси в страната. Въпреки колосалните злоупотреби и разграбване на българските капитали, няма нито един осъден от т.нар. „кредитни милионери“ – банковото, търговското и наказателно законодателство е специално прочистено от възможностите да им бъде търсена каквато и да било отговорност. Няма нито един възстановен лев, но за сметка на това има множество съсипани съдби (населението на България намаля с 30% в периода на „прехода“, което може да се сравни с военна интервенция или геноцид)!
Въпреки обличането на бели якички и поставянето на преден план на нови, „чисти“ лица, политическата номенклатура и новосформираните от нея банкерски кръгове продължават да третират българския народ със същите комунистически приоми – народът е стадо (от работници), над което те имат пълни права и власт. Старата схема продължава да действа и по нея законите се структурират така, че да облагодетелстват безсрамно банковата система – за сметка на народа, подлаган вече 24 години на всевъзможни форми на геноцид и воден почти към унищожение. Един от ключовите законови текстове, обезпечаващи банковото върховенство над българския народ, е скандалният чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
.
.
В поредица от материали (десет на брой) от днес нататък ще проследим хронологията по замислянето, приемането и последиците на чл. 417, т. 2, хипотеза 3 от ГПК (2007 г.) – такъв, какъвто го консумираме днес. Чрез този текст беше отнето правото на справедлив и равнопоставен съдебен процес – в противоречие с изконни граждански права, заложени в Конституцията (каквито властта им никога не е смятала, че трябва да притежаваме). Твърдим, че за да бъде прокаран този противоконституционен закон, българското общество е държано съвсем целенасочено в неведение: „видни“ български политици, общественици и експерти – чрез манипулация и откровени документирани лъжи – продадоха справедливостта в името на просперитета на банковата ИМ индустрия; чрез целенасочени законодателни интервенции тези мракобесни субекти са се опитали да прикрият генезиса на поредния си престъпен замисъл за капитализиране на печалбите от банкова дейност и прехвърляне на загубите върху гражданите и техния малък и среден бизнес. Ако се чудите защо те (банките) ви вдигат едностранно лихвите и нарушават договорите ви без последствия – заради това е. Загубите (цената на кризата) са за нас, а печалбите – за тях. Схемата в основата си е същата, като от 90-те, само хореографията формално е съобразена с новия по-голям брат – Европейския съюз (ЕС).
„Чл. 417 т. 2, хипотеза 3 от ГПКпозволява кредиторът (банка) да поиска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ, удостоверяващ неговото вземане и позволяващ длъжникът да бъде осъден по бърза процедура, без възможност да се противопостави на осъждането. Длъжникът разбира за осъждането едва когато получи призовка от съдебния изпълнител за доброволно изпълнение. По този начин длъжникът се лишава от основни права, признати от Конституцията (чл. 121, ал. 1 и чл. 122, ал. 1 – равенство пред съда и право на защита). И като се има предвид, че според фундаментални за правото принципи никой не може да осъжда другиго само на базата на собствените си твърдения в своя полза; че дори и престъпникът, който сам прави признание за своите прегрешения, не може да бъде осъден само на това основание, достигаме до въпроса – кой, как и защо създаде и връчи на банковия сектор такава „нормативна бухлака“, чрез която банковата индустрия да „млати“ когото и както намери за добре при най-малък опит за нарушаване на интересите й; които тя диктува едностранно и безусловно на българските граждани и техния бизнес (коснтатирано и в доклад на Комисия за защита на потребителя (КЗП), която междувременно направи и невъзможното, за да скрие имената на банките-нарушители).
Няма как да не направи впечатление, че всички политически сили (изразители и крепители на статуквото) са зависими и гузно мълчащи; мълчат, защото прокарването на тази безумна норма в периода 2006-2007 г. става със съдействието практически на всички представени в тогавашния парламент политически сили (БСП, ДПС, НДСВ, АТАКА, ССД, ОДС, ДСБ, „независими“ и 139 гузно „въздържали се“). Ето ги – „леви“ и „десни“, „центристи“ и „независими“ номенклатурни сателити! И ако днес някой търси отговор на въпроса какво е това „мафия в държавата“, ще има възможност да проследи процеса по внедряването на поредния престъпен законов акт – от замислянето му, през приемането му и прилагането му – до чудовищните последствия за българския народ и бизнес; сметкака ще я плащат хората, така както я платиха и през 90-те!
Ще анализираме въздействието на закона; ще покажем конкретни механизми за „рекет“, обезпечавани в полза на Банката с приличащия на „мутренска бухалка“ закон – чл. 417, т. 2, хипотез 3 от ГПК; ще потърсим отговори от тези, които мотивираха и гласуваха престъпния закон; ще искаме точни отговори на конкретни въпроси. За да погледнем откриващите се проблеми от всички страни, ще обединим експертните усилията на икономисти от www.Targ.bg и юристи от www.Advocati.org, за да извадим на светло цялата информация и да назовем нещата с истинските им имена. Българинът – като пълноправен гражданин на Европа – има право на законов и справедлив съдебен процес – вместо осигурявания от българския законодател мутренско-номеклатурен рекет! Няма да спрем, докато чл. 417, т. 2, хипотеза 3 не се отмени. Безусловно!
Той е познат на полицията като рецидивист с дълъг стаж като затворник.
45-годишният Миланов е от Русе и има 7 (седем) присъди, част от тях ефективни. Първата е получил още на 18 години след кражба. Присъдата е условна, но скоро е последвана от ефективна – през 1987 г., когато е осъден за кражба на автомобил на 6 месеца лишаване от свобода. Бягство от затвора му носи трета присъда и на 20 години той вече е с три присъди. Тогава Миланов е осъден на 4 години и три месеца зад решетките.
Едва излязъл от затвора – през 2004 г., отново е осъден за оказана съпротива на полицай. Той получава две години затвор за хулиганство, отново ефективна. През 2007 г. следва нова присъда – с лишаване от свобода за срок от 2 години за нанасяне на тежка телесна повреда.
През 2010 г. съдът в Самоков му е наложил 6 месеца пробация за шофиране в пияно състояние. И в момента той има няколко висящи дела.
„Както вече споменахме, тъй като в Интернет е осигурена анонимност, ограничения като премерено поведение няма.
Трябва да удряме безкомпромисно в най-неочакваните точки за нашите противници.
Ако в обществото има усещане, че даден политик от управляващите е честен – изкарвате го лъжец и крадец, ако някой има добро семейство, обвинете го, че има любовница, ако има титла професор, обвинете го че е некомпетентен, а дисертацията му преписана, ако води скромен начин на живот, внушавайте, че има милиарди в швейцарски сметки, и т.н. Нищо не е неприемливо, нищо не е цинично, използването на нецензурни думи също не е проблем.
Дори и коментарите ви да не се приемат от случайно четящите ги, те ще се трупат като негатив към вашата фалшива самоличност, но и към истинската самоличност на атакуваните субекти.
Основната цел е да се предизвикат пукнатини в имиджа и да се породят съмнения към тях. В този аспект трябва да сме търпеливи и настойчиви, както капката дълбае камъка.
Втората насока, по която трябва да работите, е да се създава всеобщо впечатление за безнадеждност и мизерия. Това няма смисъл да го обяснявам, ясно е, че всички подобни негативи се трупат на гърба на управляващите. Декларирайте съжаление към трудния живот на пенсионерите, приравнявайте живота в България с този в страни от третия свят, декларирайте склонност към емиграция и т.н. Тези неща и друг път сме ги говорили.
Третият аспект, по който трябва да работят доброволците, е защита от така наречените „лоши“ коментари за партията и политици от БСП.“
Опити от българското правителство за спасяване на 11 000 евреи от Македония и Северна Гърция е имало, въпреки че сред местното население в тези територии е нямало организирани протести в тяхна защита. Това каза проф. Мартин Минчев от Университета на Калгари, Канада, цитиран от Фокус. По думите му, в сложната политическа игра за спасяването на българските евреи общественото мнение в страната играе централна роля. То се използва от правителствените кръгове и лично от цар Борис за осуетяване на депортациите.
„За съжаление местното население от тези територии, за разлика от местното население в стара България, не реагира по никакъв начин на депортациите. Известно е, че еврейското население по тези земи е било Ладино, с произход от Испания, и дори и в езиково отношение не е било добре интегрирано с местното население. Може би поради това, организирани протести е нямало и до правителствените кръгове в София не са достигнали ясни негативни послания от местните общини противопоставящи се на депортациите, които да дадат повод на българските власти да ги спрат.
През февруари 1943 г. става ясно, че планът за изселване с кораби в Палестина, замислен за тези евреи като начин да се отклони немският натиск и да се подменят исканите депортации, се проваля. „Интерес представлява например информацията от израелски и американски източници (например много важната книга „История на Израел – от Възхода на Ционизма до наши дни“ от Хауърд М. Сашар) за малко известния факт, че чрез швейцарски дипломатически канали, в края на 1942 и началото на 1943 г. България сондира Великобритания да изпрати с кораби през Черно море свое еврейско население за Палестина, вместо да го депортира с влакове в Германия, както й е поискано от нацистка Германия. Получава се отказ лично от външния министър на Великобритания – Антони Идън, придружен и от многозначителен коментар, който съм публикувал в английската и българската версии на Уикипедия по този въпрос. Дори и след този отказ, правителствени и други кръгове в България продължават да се опитват да отложат или да отклонят депортациите”, твърди проф. Мартин Минчев.
Евреите били последователно прогонвани през вековете . Крим – през 1115 г. и 1350 г.; . Силезия – през 1155 и 1494 г.; . Германия – през 12 век, 1348 г., 1510 г. и 1555 г. – по време на Контрареформацията и след излизането на трактата на Лутер – „За евреите и техните лъжи“; . Англия и Уелс през 1290 г.; . Франция – през 1182 г., 1306 г., 1321 и 1394 г.; . Прованс – през 1430 г.; . Унгария – през 1349 г. и 1360 г.; . Австрия – през 1421 г., последвано от различни места в Германия през XVI век; . Литва – през 1445 г. и 1495 г.; . Испания – през 1492 г. е най-известното прогонване, ведно с изгонване и от Сицилианското кралство със Сардиния – през същата 1492 г., последвано от Португалия – през 1497 г.; . Тунис – през 1535 г.; . Неаполитанското кралство – през 1541 г.; . Папската държава – през 1569 г. и 1593 г. (Бр. 10/2013 на „Златоградски вестник”)
Колкото и да се мъчат парцалите на Пеевски да издигнат на някакъв пиедестал Реформаторския блок, елементарната човешка причинно-следствена обосновка на ситуацията говори, че те не биха могли да съберат и половината от сбора на отделните им компоненти. Защо ли? Много просто. Ето защо.
. 1. Сектантите гласуваха за Костов, защото са му сляпо верни, което не само не важи за Радан, ами в него виждат промушил се между капките кариерист, без партиен стаж. Повечето тайно го ненавиждат. 2. За Пръмовица никой няма да гласува, защото електората ѝ беше съставен главно от дежурните лекета, които търсят зародиша на нова партия, ега и те там да се доберат до властта. Правиха някаква асоциация с ГЕРБ, ама останаха излъгани. Сега пък съвсем всичко се разми и тази опция въобще отпадна. С други думи – зеро – банката печели. 3. Надка Едикоясивмомента и Иваджелиста, не могат дори собствените си роднини да накарат да ги подкрепят, камо ли друг. Надка-патка има обещанието на Командира, че пак ще бъда първа в листата за евродепутати, ама този път Манго ще ѝ го върне за номера с току що миналите избори. Халваджия за бозаджия. Няма що. 4. Зелените след толкова напъване и луди крясъци, дори не могат да покълнат, ами изравят земята около тях, та коренчето да се смята за растение. Е, само с ентусиазъм на Кришна – поклонници, не става. 5. СДС е отдавна разбито и дори и бранда отдавна се обезцени и не привлича никой.
6. Май и още някакви там са се наместили, ама при тях столовете в управата са повече от кандидатите да седнат на тях, та не си направих труда дири да ги запомня.
В заключение бих добавил лошия привкус от взаимното оплюване по време на току що миналата предизборна кампания. Това, че лидерите от немай къде са преглътнали горчивите хапове в интерес на евентуално добиране до Парламента, не значи, че и редовите полезни идиоти са на същото мнение. Те компромиси за к’во да правят, след като пак до повече от 200 лв. пенсия, едва ли ще я докарат?
.
И к’во остана? Ако Цветан Василев се окаже ларж, да им дари малко мургави гласове, срещу бъдещи услуги… Може, ама надали. Лъжец, на лъжци не вярва.
Това, че Местан ги чака да си стъпят на краката, та да сдаде властта, не значи, че разчита на тях, а се надява поне малко гласове от ГЕРБ да свият, с обещания за светло бъдеще. Това е.
Първи ноември е общобългарски празник на историческата памет и на националното ни самочувствие, отстоявано година след година през вековете на робство, насилия и народни страдания — дело на стотици и хиляди знайни и незнайни българи – книжовници, наставници и просветители, вдъхнали в мрака на чуждото потисничество вяра в собствените сили на народа по пътя към историческото възстановяване на българската държавност. 
