Можеш да туитнеш протест, но не можеш да туитнеш правителство!
След преврата, извършен от Луи Наполеон в Париж през 1851 г., петима от най-големите политически мислители на Европа се втурват към бюрата си, за да уловят значимостта на това събитие.
Петимата са много различни хора. Карл Маркс е бил комунист, а Пиер-Жозеф Прудон – анархист. Виктор Юго, най-популярният френски поет за времето си, е бил романтик. Докато Алексис дьо Токвил и Уолтър Бъджет са били либерали. Интерпретациите им на преврата са също толкова различни, колкото и техните философски възгледи. Но подобно на мъжа, сбъркал жена си с шапка, всички те погрешно решили, че краят на тригодишната революционна вълна в Европа е нейно начало.
Не направиха ли западните медии същата грешка през последните години? Дали тяхната интерпретация на глобалната вълна от народни протести – спонтанни, без лидери и ненасилствени, описани от Томас Фридман като възход на “площадния народ“ – не беше също толкова лишена от основание? Поне така изглежда: достатъчно е да вземете за пример изненадващата и неочаквана победа на управляващата Партия на справедливостта и развитието на парламентарните избори в Турция през миналата седмица.
Преди две години и половина народните протести в парка „Гези“ в Истанбул и по други места възпламениха въображението на Запада. Хора с различни политически възгледи и програми успяха да постигнат общ език с общо послание. Дори скептиците бяха съгласни, че протестите са променили фундаментално политиката в страната. Резултатите от парламентарните избори през юни сякаш потвърдиха това: успехът на народнодемократичната партия – вдъхновяваща коалиция между кюрди и светска левица, успя да прескочи прага от 10% за влизане в парламента, което изглеждаше немислимо преди тези протести.
Но резултатите от парламентарните избори миналата седмица показаха колко крехък е бил успехът на този протест.
Стратегията за конфронтация на турския президент Реджеп Тайип Ердоган проработи.
Той заложи на нови избори и спечели, като заличи резултатите от лятото, както и, поне засега, идеята, че протестното движение е имало някакво реално влияние.
Но не е само Турция. Големите протести от зимата на 2012 г. в Москва не доведоха до падането на конструираната от президента Владимир Путин държава, а до консолидацията на неговата власт.
Накъдето и да се обърнете, рядкост са движенията, наречени от политолога Франсис Фукуяма “революция на глобалната средна класа“, които успяват да се задържат на власт. Най-трагичен е случаят с Арабската пролет, предизвикала появата на възможно най-лошия свят:
възраждането на авторитаризма в Египет, гражданската война и разпада на държавността в Сирия, Либия и Йемен.
Примамливо е да мислим, че тези десни и реакционни обрати са резултат на държавна принуда и манипулации. Със сигурност принудата и манипулацията са важна част от обяснението. Но твърдението, че консервативната реакция е резултат само от политически манипулации, означава да обърнем гръб на реалността.
Вече е очевидно – глобалната протестна вълна успява да поляризира обществата, но печеливша от тази поляризация е “партията на стабилността“, а не “мрежата на надеждата“. Накъдето и да погледнем, политическият и социалният разрив, предизвикани от протестите, не води до повече демокрация и плурализъм, а до консолидация около държавата и националния лидер. Свидетели сме на възхода на нов антикосмополитизъм.
Тази реакция променя и геополитиката. Военната кампания на Ердоган срещу кюрдите, която значително усложни положението в Сирия, е само част от неговата политическа кампания. Анексията на Крим от Русия беше по-скоро част от стратегията за противопоставяне на революционната зараза, отколкото акт на традиционния руски империализъм.
Нормално е да се запитаме защо “Туитър революциите“ са в отстъпление? Но по-важният въпрос е защо бяхме толкова убедени, че те ще успеят?
Три са факторите, които могат да обяснят защо повечето политически коментатори подобно на Маркс и Юго през 1851 г. не успяха да видят една очевидна реалност. Първо, имаме политическия нарцисизъм на Запада, особено след края на студената война, когато наистина изглеждаше, че плуралистичната демокрация е във възход. Този нарцисизъм не ни даде възможност да подходим критично към политически актьори, които изглеждаха вдъхновени от нашия политически модел (с бонус, ако можеха да пишат политически лозунги на английски)
Допускахме, че имитацията на западните практики и принципи открива пътя към демократичен успех.
Имаше и опасен т.нар. нормативен завой в американската политическа наука. Тя се опита да сведе нашето разбиране на сложни социални и глобални проблеми до серия корелации, които налагат убеждението, че демокрациите не воюват помежду си, че демокрациите правят страните по-богати и по-малко корумпирани и че всяка страна е отредено да поеме по пътя на демокрацията. Либералната телеология замени марксистката.
Освен това бяхме съблазнени от “ефекта на Силиконовата долина“ – нашите идеи и стратегии за социална промяна се формираха не толкова от историческия опит, колкото от утопичните възможности на света на технологиите. Попаднали в капана на тази вяра, ние подценихме слабите страни на новите протестни движения и надценихме тяхното влияние върху обществото. Можеш да туитнеш една революция, но не можеш да туитнеш правителство. Много от новите протестни движения трябваше да платят висока цена за своя антиинституционален етос.
Тези протести станаха жертва на модни схващания:
че организациите са нещо от миналото (а бъдещето е на мрежите); че държавите вече нямат значение и че спонтанността е същинският източник на легитимност.
Разривът, както добре знаем, е високо ценен от технологичната общност и той играе важна роля в развитието на някои от тези компании. Но обществата се състоят не само от иноватори, а много често исканията за постоянна промяна и приветстването на съзидателното разрушение пораждат искане за стабилност. Путин, Ердоган и техните себеподобни разбират добре това за разлика от протестиращите и те търпеливо изчакаха момента, в който да наложат отново властта си.
Боже, колко се разстроих и притесних! Не са ни харесали рязаните карабини! Мъка, мъка, мъка, мъка!
Мнозина от нас също пристигнаха без дрехи на гърба си в Германия. Спаха в лагери и на палатки, не навсякъде беше чисто и спретнато. Но ние пазехме да не падне една хартийка на земята и не освинвахме градовете. Не серяхме насред гарите и палатките, не ги палехме и не капризничехме за храната, защото Европа беше за нас като олтар. Наша земя, наш континент.
Не всички знаехме езика, но задниците ни хванаха пришки и го научихме. Спяхме нощем с немската граматика под възглавницата си. Трудно беше, ала това беше наша земя. Студена, влажна, мъглива, неприветлива, но такава ни е дадена от боговете. Искахме да бъдем от най-доброто на тази студена земя. И това даде плодове, всички европейци се интегрираха тук и не се различават от коренното население вече.
Не им харесало. Детето му не знаело езика и нямало с кого да си играе. Колко ми е мъчно. Българските деца веднага си намират с кого да си играят и учат езика от приятелите си германчета. Но те са европейчета и не се чувстват самотни сред себеподобните си. Нали има и други деца на чужденци, но европейски деца, за които адаптацията не е стресираща. Защото сме от един и същи корен, християнски.
Много се радвам, че сме ви разочаровали. Още повече се радвам, че сте се махнали от тук. Ние не сме виновни, че вашите престъпни каналджии са ви излъгали за нашите ценности, за да приберат парите ви. Хубави или лоши, такива са те. Вие си гледайте вашите, ние пък тях не ги приемаме. Не е ценност да мушкаш жена си с ножове, защото искала да те напусне. Да я изнасилваш и третираш като робиня. Да стреляш по ближния си, защото не споделял твоите възгледи. Мерси за такива „ценности“, задръжте си ги за вас. Не е ценност и да се размножаваш като скакалците. Цивилизованите хора се грижат за света, не само за собствените си клитори и тестиси.
И ако някога все пак се промените и поумнеете, добре сте дошли. В мрачната и мъглива земя, която е създала цивилизацията и демокрацията. Все неща, които сте загубили по пътя си на завоеватели и изнасилвачи, на главорези и мачовци. Още е рано да се смесваме с такива като вас, поне не, докато варварите сте повече от цивилизованите хора.
А, и има противозачатъчни, чували ли сте за това?! Защото слънцето скоро ще ви изпепели и земята няма да може да ви поеме и скрие, както се размножавате. Тогава пак ще тръгнете насам, но с ятаганите си. Това вие го можете най-добре от всичко на света.
Радвам се, че не ви харесахме. И вие изобщо не ни харесвате. Не ни се живее отново в Средновековието и варварщината, ние сме вече в друго време. Сбогом ви!
Соня, наричана още София, е родена през 1761 г. в Родопите, в едно от малкото села, в които хората са успели да запазят вярата си след масовото потурчване през 1670 г., а околните са с помашко население. Но се случва така, че тя попада в харема на султан Абдул Хамид І и там е насилена да приеме исляма, като променят и името й на Айше Сейепервер.
Българката ражда син, когото кръщават Мустафа. През 1789 г. Абдул Хамид І умира. На трона се възкачва посоченият от него наследник – Селим ІІІ, син на наложница, подарена му от татарския хан. Той има намерение да обуздае еничарите, които според него са превишили правата си и не зачитат достатъчно властта, включително и тази на султана. Когато решава да смени най-висшите им командири с верни на него хора, еничарите се вдигат на бунт и на 29 май 1807 г. свалят Селим ІІІ, като го изпращат на заточение в Египетската пустиня.
Както в случая с римския император Клавдий, те почти случайно откриват сина на Айше – Мустафа, и поради това, че е потомък на Абдул Хамид І, го възкачват на трона. Айше става Валиде султан, но само за 14 месеца. Еничарите са недоволни и от султан Мустафа, защото нередовно им дава заплатите. На 28 юли 1809 г. той е свален и затворен в подземието на крепостта. По заповед на новия султан Махмуд ІІІ, е убит чрез удушаване, защото според шериата е грешно да се пролее дори и капка кръв на бивш владетел.
Айше се опасява, че и нея може да я сполети такава участ, но най-вече е загрижена за живота на внука си Ахмед, който тогава е на 14 г. Затова отива заедно с него в Родопите. Там намира родното си село изгорено от турците, защото при нов опит хората в него да бъдат ислямизирани, те са отказали и поради това са избити поголовно, а селището е заличено.
Бившата Валиде султан се заселва в съседно село, в което живеят помаци. Това са хора, които насилствено са сменили вярата си, но са запазили езика и обичаите си. Тя има същата участ като тяхната и може би затова я приемат радушно.
Айше е успяла да вземе скъпоценностите си, както и не малко златни алтъни. През 1811 г. природни бедствия съсипват реколтата не само в селото, в което се е заселила, но и в околните населени места и настава поголовен глад.
Тогава тя купува храна и я раздава на хората, които я обявяват за своя благодетелка. Когато бедствията отминават, за благодарност й построяват двуетажна къща в центъра на селото, впоследствие наречена Айше конак.
За да се предпази от нарастващото влияние на еничарите, султан Селим ІІІ създава редовна войска, но му трябват млади мъже, за да я попълни, да я направи по-многобройна и силна. Тръгват да ги събират от всички краища на империята, стигат и до Родопите. Помаците са обзети от тревога – как да дадат най-работоспособните си хора за султанската войска, когато те им трябват да обработват земята, от която се хранят.
Има обаче възможност подлежащите на военна служба да се откупват с по 2 алтъна на човек, но те ги нямат. Понеже вече са разбрали, че Айше има пари, я молят да откупи синовете им. Според нея обаче трябва да се направи друго. Вместо за откуп, парите да се изразходват за купуване на пушки и патрони. И тя въоръжава 2500 момци, свързва се с Шабан войвода и се уговаря той и неговите четници да ги обучават на стрелба.
Когато до района се доближават двата табора, тръгнали да набират мъже за аскера или да събират откуп, проходите към него са затворени от гвардията на Айше. Облечена в мъжки дрехи, яхнала черен кон с бяло петно на челото, затъкнала в пояса си два сребърни пищова и сабя със златен обков, тя обикаля позициите и насочва действията на гвардейците си. След няколко сражения таборите се оттеглят, понесли много загуби.
Тогава в района се разчува, че Айше е била Валиде султан и първенците на 12 села, от името на всички техни жители, полагат клетва пред нея за вярна служба. От сега нататък нейната дума ще бъде законът в този край. Тогава тя обявява, че връща българското си име – Соня или София, но по-вероятно е да е първото, защото с него е описана в турските и арабските анали.
Славата на Соня султан се разнася и все повече хора искат да се присъединят към бунтовния район. При нея идват делегации от Югоизточна Македония и Беломорска Тракия, упълномощени да искат закрила от турци и разбойници, като в замяна на това обещават на нея да плащат данъците си.
Създава се държава в държавата. Соня султан обявява за своя столица град Кснати на брега на Бяло море. Сключва договори с Венеция и Генуа за взаимно изгодна търговия, но иска доставка най-вече на оръжие, защото нейната гвардия е нараснала на 6000 души, от които 1500 са конници. Оттам са й доставени 6 оръдия с по 300 гюлета за всяко от тях, а барута го произвеждат местни майстори. Има работилница за поправка на пушки и пистолети, и за изковаване на саби.
През 1828 г. започва поредната руско-турска война. Главнокомандващият руската армия ген. Дибич устремно настъпва и громи турците. Соня султан се възползва от положението, че цялата султанска войска е заета в битки с русите и разпростира владенията си до Дедеагач.
В Истанбул настъпва паника. Войсковите командири обвиняват султан Махмуд ІІІ за неспособен владетел и искат да се оттегли от власт, без да посочи свои наследници. Знае се, че синът на Мустафа – Ахмед, е жив, вече е на 24 г. и може да заеме престола. За този момент го е подготвяла баба му Соня-Айше. Към Истанбул тръгва бляскаво шествие от 500 конници и 800 пешаци с униформи, извезани със сърма.
Соня султан е вече на 67 г. Тя се движи в каляска, в която са впрегнати 4 бели коня. За зла участ, когато са на по-малко един ден път до столицата, получава силен сърдечен пристъп. Предсмъртните й думи са: „Ахмед, като станеш султан, дай свобода на българите. Аз съм българка, ти също имаш българска жилка, защото си мой внук“. Погребват я в джамията Еюп в Истанбул.
Когато през 1829 г. се подписва Одринският договор, с който Турция се признава за победена, султан Ахмед предлага в него да се включи създаването на свободна българска държава между Дунав и Стара планина, за да изпълни бабината си заръка. И е безкрайно изненадан, че ген. Дибич отказва, като се позовава на волята на императора, според която българите още малко ще трябва да почакат.
И така с Одринския договор се дава независимост на Гърция, васалитет на Сърбия, Черна гора, Влашко и Молдова. На българите се предлага неограничено преселение в пустеещите земи в Южна Украйна и Бесарабия, които те с кървава пот превръщат в плодородни поля и градини.
• В 1344 – 1421 г. турците поробват българските земи като извършват кланета и опустошения в невиждан мащаб довели до пълно обезлюдяване на цели райони. Исая Серски пише за това, че „Тогава живите облажаваха умрелите по-рано“.
• В 1352 г. турски нашественици извършват масови кланета в Айтос, Ямбол и Пловдив
• В 1359-1364 турски нашественици извършват масови кланета в Стара Загора, Пловдив и Сливен. Тогава е избито и отвлечено в робство цялото население на градовете Венец и Сотирград и те престават да съществуват.
• В 1372 турците избиват и отвличат в робство цялото население на Бактун и града престава да съществува.
• На 17 юли 1393 г. Баязид превзема Велико Търново и извършва масово клане на населението. След няколко дена в една от църквите са събрани и изклани още 110 оцелели търновски първенци.
• В 1598 г. турците извършват клане във Велико Търново при подавянето на Първото търновско въстание, за да спасят живота си най-малко 16 000 българи забягват във Влашко.
• В 1600 г. Мехмед паша изколва българите в Чепинската долина отказали да се потурчат и останали в селата си, а потурчилите се „за кашмер“ са накарани да разрушат 218 църкви и 33 манастира в района.
• На 18 октомври 1688г. турската войска на софийският бейлербей извършва клане над българите от град Чипровци и селата Копиловци, Железна и Клисура, изклани са над 1000 мъже и стари жени , а селищата са изгорени и сринати до основи. Не са изклани само към 2000 млади момчета, жени и момичета които са отвлечени в робство. Оцелелите след подавяне на Чипровското въстание едва 3000 българи от района, за да се спасят забягват в през Влашко в Банат.
• В края на ноември 1689г. турските войски на Халил паша, еничарите на Махмуд паша и татарският хан Герай изгарят град Крива Паланка и извършват клане на българите там и в Куманово при подавянето на въстанието на Карпош. При повторното завладяване на освободените от въстанието и австрийските войски западни български земи в Поморавието, Видинско и Македония турците извършват такива кланета и палежи, които принуждават многохилядно българско население да избяга в Банат.
• В края на юли и началото на август 1737г. по заповед на Али паша Кюпрюлюоглу, при подавянето на Въстанието на архиереите в Софийско и Самоковско, от турците са избити над 350 софийски граждани, свещеници, монаси и хора от околните села, включително митрополита Свети Симеон Самоковски, обесен в София на 21 август 1737 г. зад църквата „Света София“, много българи от Западните български земи бягат в Банат.
• В периода от 1773г. до 1822г. кърджалийски отреди и регулярни турски войски извършват многократни кланета на българи, опожаряват и ограбват десетки български села и градчета от Дунав до Бяло море и от Ниш до Цариград. Такава е съдбата на Трявна 20.ІІ.1798, Тетевен още в 1861г. Сопот в 1793, 1800 и 1807, Габрово в 1793 от кърджалии водени от Емин Балталъ, а в 1798г. тук погрома е от регулярни турски войски, Калофер на 22.ХІІ.1799г. и в 1804, Арбанаси 1796, Велико Търново1796, Троян1796, Севлиево1796,Еркеч няколко пъти и в 1808 оцелелите изоставят селото, Копривщица 1793 и още два пъти, Казанлък е нападан няколко пъти, Шипка1793, Тулово 1785 , Мъглиж 1785 , Елена 1793, Панагюрище 1785, Сопот 1793, Карлово 1785, Чирпан 1793, Ямбол 1794, Жеравна 1794, c. Тича 1795, Градец 1795, с. Пролом карловско – три пъти, с. Сакарци тополовградско (след погрома оцелелите за десетки години изоставят селото), с. Раково котелско, Ловеч, Айтос 1791 , с. Бов, Хасково в 1791, Харманли 1791, Асеновград два пъти, с. Урумкьой Созополско (или Урум ени кьой, дн. Индже войвода, където според легендата прословутия кърджарлия Индже намира смъртта си, всъщност той там само е ранен, а е убит в с. Скулени на р. Прут през 1821 г.), Караеврен (дн. Близнак ), Делиево, Граматиково, Гьоктепе (дн. Звездец), град Ахтопол, с. Едига два пъти, Ениджия, Пейчова махала, Сазара, Крушево, Чеглаик, Селиолу, с. Карабунар и с. Вайсал лозевградско, с. Куру дере Одринско, с. Азара и Софлар бунархисарско, градовете Лозенград, Виза и много други. Някои от тях като Делиево, Карабунар, Пастелево и др. след като са изгорени не са заселени повече. Разорени са десетки манастири. В тази епоха българите обитават изключително такъв тип населени места и случилото се взема размерите на изтребление. Малко български земи, най-вече много големите градове и бедни планински места са по-слабо засегнати. Сериозно пострадват Гюмюрджннско, Димотишко, Чирменско. Горна и Одринска Тракия и Подунавието са почти обезлюдени. Много от оцелелите бятат в Бесарабия и във Влашко.
• В 1797 г. отредите на Осман Пазвантооглу извършнат кланета при завземането на Врачанско, Ловчанска, Плевенско, Севлиевско и Търновско. Особено голямо е кръвопролитието в Никопол и околноста. Тук е събрана е голяма група жени и деца българи от раята, натъпкани са в една кошара и са запалени живи да изгорят.
• В 1804 г. Осман Пазвантооглу извършва кланета в опита му за пoдавяне бунтовете на българите в Ниш, Пирот, Белоградчикско и Видинско.
• В 1806 г. Осман Пазвантооглу извършва клане над българите във Видин. Пред олтара на църквата св. Петка са изклани няколкостотин миряни и свещеници от града и околността во главе с владиката Калиник, събрани и затворени там по негова заповед.
• През октомври 1829г. турците извършват кланета над българите в Странджа и Сакар. Само в едно доносение до щаба на руската армия от 14.Х.1829г. са посочени избити 400 български първенци в района на границите на Одрински и Старозагорски пашалъци. Над 140 000 българи от Тракия са прогонени и бягат в Бесарабия.
• През април 1841 г. на Великден в църквата в село Каменица Нишко от турците са изклани мъже от селото, а много жени са изнасилени, това става повод за Нишкото въстание при потушаването на което от албански башибозук командван от Сабри Мустафа Паша са избити хиляди българи, изгорени и разграбени 225 български села и 16 манастира и църкви в Нишко, Пиротско и Лeсковeцко, 10 000 души спасяват живота си като забягват в Сърбия.
• На 10 юни 1850 г. турците от Видинският гарнизон изколват всички българи в Белоградчик и няколко хиляди души във Видинско след подавяне на Видинското зъстание.
• На 26 април 1876 г. турски башибозук воден от Тосун бей извършва клане и опожарява Клисура при подавяне на Априлското въстание.
• На 30 април 1876 г. редовна турска войска и башибозук командвани от Хафъз паша извършва клане и опожарява Панагюрище при подавяне на Априлското въстание.
• На 1 май 1876 г. редовна турска войска, башибозук и черкези командвани от Хасан паша извършва клане на българите събрани в лагера Еледжик при подавяне на Априлското въстание. Над 1000 мъже, жени, деца и старци са избити, единици успяват да се спасят в Балкана.
• На 2 май 1876 г. турците извършват клане в Перущица при подавяне на Априлското въстание от войските командвани от Решид паша. В църквата и извън нея са изклани към 1850 мъже, жени и деца. Оцелява само 7,5% от населението на града.
• На 3 май 1876 г. башибозука предвождан от Ахмед ага Барутанлията извършва клане в Батак при подавяне на Априлското въстание. В църквата са изклани към 1900 мъже, жени и деца, още няколко хиляди българи са изклани, разстреляни или живи изгорени извън храма. Общо жертвите са към 5000 души предимно жени, деца и старци или към 3/4 от населението на града . Църквата канонизира жертвите на Баташкото клане като християнски мъченици.
• На 6 май 1876 г. турците извършват клане и опожаряват село Батошево и близкия Батошевски манастир. При подавяне на Априлското въстание. Малка част от населението се спасява като избягва в Балкана.
• На 9 май 1876 г. башибозук и черкезка конница извършват клане над село Кръвеник. Голяма част от населението е избито, малцина се спасяват като бягат в планината.
• На 9 май 1876 г. башибозука извършва клане и запалва Ново село. Първоначално голяма част от населението успява да се спаси като бяга в планината. Бежанците се добират до м. Табите, една част от тях тръгват към Калофер, но са нападнати от башибозук при Пенчов чучур и Русалийските гробища. Само малка част успяват да се спасят в Калофер. Друга част се спуска по течението на р. Тъжа. Тях башибозука ги пресреща в Пожар дере и в м. Смесите. Тук всички мъже и момчетата са изклани, а жените поругани. Църквата канонизира жертвите на клането като християнски мъченици.
• На 17 май 1876 г. село Бояджик е ограбено, подложено на клане и изгорено по заповед на Шефкет паша от командваната от него редовна турска войска с артилерия без да е участвало в Априлското въстание. Избити са повечето селяни – 200 българи, младежите са накарани да играят „кърваво хоро“ преди да ги убият, девойките и жените, които не са избити са озлочестени и отвлечени. Дядото на създателя на компютъра Джон Атанасов по чудо избягва смъртта.
• От края на април до средата на май 1876 г. при подавяне на Априлското въстание частите на турската териториална отбрана известни като „башибозук“, редовната войска – низам, свиканите запасни части – редиф и черкезки отряди извършнат кланета в които загиват над 30 000 българи, опожаряват 80 и разграбват 200 селища с над 75 000 българско население. Това кара Уйлям Гладстон да издаде в 1876г. брошурата “Българските ужаси и Източният въпрос“. Преиздадена през 1877 г. под заглавие “Уроци по клане или изложение на конфликта между Портата и България през май 1876 г.“
• На 14 юли 1877 г. е изклано село Любенова махала до гр. Раднево новозагорско от турската редовна войска с артилерия, башибозук и черкези водена от Реуф паша, командващ турският гарнизон в Нова Загора. Само в църквата са заклани 1013 българи, още толкова са убити изън нея. Общо жертвите са над 2000. Погребани са в двора на църквата. Селото е известно като втори Батак.
• На 15 юли 1877 г. е извършено клане и е разграбен Ловеч от турска редовна армия под командването на Рифат паша. Избити са над 1500 мирни българи.
• На 15 юли 1877 г. (3-ти стар стил) от турците e извършено голямо клане и е опожарена до основи Нова Загора.
• На 16 юли 1877 г. е изклано и опожарено село Дълбоки старозагорско от черкези от турската армия на Сюлейман паша.
• Старозагорско клане. ОТ 19 до 21 юли 1877 г. e изклана и опожарена Стара Загора от турската редовна армия на Сюлейман паша (Соломон Леви Явиш) с участието на албански башибозук, черкези командвани от Дай Ахмед и чирпански цигани при логистичната подкрепа на старозагорски евреи. Актовете на садизъм са ужасяващи. Бременните жени са разпаряни и от коремите им са вадени неродени деца. Хора са нанизвани на шиш и печени като човешко чеверме. Българи са одрирани живи, а кожите им са напълвани със слама и са окачвани по дърветата. Много са изгорени живи, някои първом поляти с газ. Други са горени на жертвеници, имало разпънати на кръст приковани, пален е огън на гърдите на трети и е варено кафе. Млади жени са карани голи да играят кърваво хоро където са озлочестявани и после изклани. В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души, много тела на избитите остават прави, защото няма къде да падат труповете. Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Богородица“ и „Св. Николай“, които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 умират глад и преживяните ужаси. В Турция са отвлечени към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат. Околните села имат същата съдба. Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и след Освобождението е изцяло изграден наново.
• На 21 юли 1877 г. (9-ти стар стил) започва клане и е подпалена Каварна от 3000 башибозук с артилерия и черкези. Едновременно са нападнати, клани и палени околните Шабла, Крапец, Горичане, Българево, Божурец, Смин, Ваклино и др. Докато по настояване на чужди консули населението е евакуирано с параходи към Варна загиват убити, умрели жени и девойки след изнасилвания и удавени общо към 1000 души. Един старец е клан с трион, а едно момче е горено живо. Еранос Ераносян арменският телеграфист в Балчик уведомил консулите е убит от башибозука на 22.(10) юли 1877г. при пристигането си в Каварна.
• На 4 август 1877 в Казанлък турците изколват 200 българи пред храма св. Пророк Илия.
• През август 1877 в Карлово от редовни турски войски и башибозук командван от Исмаил, палача на Батак, брат на Ахмед ага Тъмръшлията, са избити не по-малко от 600 българи (според доклад на френския вицеконсул в Пловдив от 6 август 1877 г.), но турците най-вероятно успяват да прикрият много от убийствата и в действителност жертвите са значително повече.
• В 1877 от турците е изгорено и обезлюдено карловското село Пролом. Пет години са необходими селището да се засели отново.
• В 1877 г. турците извършват клане, изгарят и разрушават Калофер. Избити са поголовно всички мъже и младежи. Десетилетия града е наричан град на вдовиците.
• В 1877-1878г. през Руско-турската освободителна война турците извършват погроми и кланета и в Златарица, Елена, Котел, в Новозагорско, Стремската (Карловската) долина, Панагюрище(погромът е дело на редовна турска войска), Самоков, Белово, Брезник (тогава Караагач), Чепеларе, Златоград, Симеоновград (тогава Търново Сиймен), Свиленград (тогава Мустафа паша), Любимец, Харманли и по-навътре в Одринска Тракия, в Македония и на много други места. В Пловдив само в края на август са екзекутирани 116 българи. Стотици българи са убити и в Сопот, в селата в Пирдопско, Казанлък, София (тук руснаците заварват 16 бесилки, на които са извършвани екзекуции до последния момент),Айтос, Карнобат, Одрин, Пазарджик, Асеновград (тогава Станимака), Чирпан, Варна, Фере, Димотика, в други тракийски градове и т.н. В Сливен и околностите му за няколко месеца дo началото на 1878 г. турските власти убили, изпратили на заточение и интернирали около 1000 души българи. Турската власт извършва жестокости и големи насилия в селата Красново, Аджари Розовец (тогава Рахманли) и Меричлери. Разоренията са огромни. Избити и безследно изчезнало мирно население е общо около 180 000 българи.
• В 1903г. турците жестоко потушават илинденско-преображенското въстание като избиват 994 въстаници и 4 694 избити, изклани и живи изгорени мъже, жени и деца от мирното население. 3 122 жени и моми са изнасилени, а 176 пленени. 70 835 души са обездомени, 30 000 са прогонени в България, 201 опожарени са села, 12 440 опепелени къщи .
• От 21 февруари до 1 август 1905 година турска редовна войска избива във Воденско 61 мирни селяни.
• На 9 май 1907 г. турци извършват клане до Виница при Кочани в една къшла са заклани 7 българи овчари. Това е клането във Винишката къшла. Международна анкета от австрийският консул в Македония Алфред Рапопорт, военния адютант на Австроунгария полковник Гойгингер и руският консул Орлов стига до извода, че това е дело на турски войници от редифския батальон и местни турци от Калиманци. [34]
• На 21 ноември 1911 година турски полицаи и жандарми в едно с местни турци, босненски изселници (мухаджири), цигани и евреи извършват клане и погром над българите в Щип, граждани и селяни дошли на пазар в града. Убити са 20 българи и 282 ранени.[35] Клането ускорява избухването на Балканската война.
• На 11 януари 1912 г. е извършено клане и погром над българи в Гюрешкия манастир “Св. Богородица“, край Скопие.
• На 1 август (19 юли стар стил) 1912 година турците извършват клане в Кочани Македония. Mестни турци убиват най-малко 34 българи, много са ранени. Това е известно в историята като Кочанско клане. Клането е един от поводите за избухването на Балканската война.
• В началото на юли 1913г. турците избиват и проганват българското население на Ордринска Тракия. На 7 юли 1913г. и следващите дни са изкклани над 1100 българи мъже и жени в голямото село Булгаркьой, селото е опожарено, а останалото население към 1050 души, които не успяват да избягат са отвлечени в Мала Азия. Същото време турците унищожават още над 60 български села, като 24 са напърно изгорени, общо в областта към 55 000 българи са избити и още толкова са отвлечени в Мала Азия или прогонени от родните им села и градове към България.
• В 1913 г. редовната турска войска извършва клането на Илиева нива при с. Глумово Ивайловградско. Турците избиват до едно над 200 пеленачета скрити на южния бряг на река Арда, деца на българи, бягащи от Одринска Тракия. На мястото е издигнат мемориал.
• На 9 март 1985г. в 21:32 часа на гара Буново от протурски терористи е взривен вагона за майки с деца на бързия влак Бургас-София. Планирано е бомбата да убие възможно най-много хора като избухне в тунела Гълъбец (3200 метра), но закъснението на влака с 2 минути ги спасява и взривът става на гарата. При Атентата на са са тежко ранени 9 души (включително 2 деца) и загиват 7 души (2 деца, 2 жени, 1 мъж и 2ма старци).
В неотдавна излязлата си книга „Свидетелствам под клетва“, посветена на разнопосочно тълкувани страници от близката ни история, авторът Дянко Марков отделя място и на спорната фигура от българската политика през 40-те години на века Стойчо Мошанов. Това е повод още един автор да вземе отношение кой е Мошанов и предал ли е българските интереси на руснаците.
Защо не успяха преговорите за примирие в Кайро през 1944г.? Каква беше причината България да не се споразумее със САЩ и Великобритания?
Ако това беше станало, България не би попаднала в ръцете на Сталин, съветската армия не би ни окупирала и на 9 IX 1944 г. не би се отворила вратата за болшевизацията на нашата страна! В този смисъл преговорите в Кайро имат съдбоносна роля за бъдещето на България. По темата е писано много. Разглеждани са различни версии. Най-странните обяснения могат да се прочетат в книга по темата, написана от ключовата фигура в тези преговори – Стойчо Мошанов. (Моята мисия в Кайро, Стойчо Мошанов, ИК „Български писател” ИК ”Петекс – Petex“, София, 1991г.)
Обясненията на Мошанов
Виждаме от неговите обяснения, че като пълномощник на българското правителство той приема да изпълни мисията си. Датата е 22 юли 1944г. Заминавайки в тези пълномощия, Мошанов не бърза да подпише примирието. Започва да поставя условия на правителството, което го е упълномощило. Сред тях са искания за реформиране на самото правителство и включването в състава му на хора от бившата опозиция. Премиерът Иван Багрянов, повярвал в „англофилството” на Стойчо Мошанов, очаква от него бързо сключване на примирие и влизане в сътрудничество със съюзниците.
В книгата си (стр. 224) Мошанов подчертава, че на 1 септември е отклонил връчването на условията по примирието. След връчването е било възможно България да направи някои възражения и след разглеждането им да се пристъпи към подписване.
Мошанов твърди, че е постъпил по този начин, за да не станела България ябълката на раздора между съюзниците. Самият той обаче опровергава комунистическите и съветски измислици, тиражирани по-късно, че в условията е било предвидено окупиране на България от съюзнически войски или от турски войски.
Условията за примирие на САЩ и Великобритания
За тези измислици, разпространявани от Цола Драгойчева при нейното посещение в Женева и от други лица близки до Петко Стайнов (във вариант 10 годишна турска окупация на България), научаваме от писмото от 16 декември 1945г. от вече бившия български посланик в Анкара – Никола Балабанов. Той нарича тези слухове „изопачаване на фактите и съчиняване на басни”. Писмото е публикувано изцяло в книгата на Мошанов. Има и твърдения, че условията за примирие, включвали искането на гръцкото правителство в изгнание за окупация на някои български територии.
На стр.310 Мошанов дори споменава, че след срещата си с Нячбъл Хюг Хъгесън – британски посланик в Анкара, че „условията за примирие (с България- б.м.) били като за победена страна, но не представлявали безусловна капитулация”. Същата информация – „условията са строги, но не много строги” от английска страна Мошанов получава и от английският представител на преговорите в Кайро – Стийл. Точно на 1 септември същият Стийл заявява на Мошанов, че „Няма време за губене! Съюзните генерални щабове са готови и не могат да чакат!”
Очевидно военните части на двете съюзни държави са планирали да преминат през Гърция и България и да се срещнат със съветската армия в Румъния и Унгария в общ натиск срещу отстъпващите германци.
Архивите проговарят
Днес американските архиви за войната са достъпни за проучване. Документът, съдържащ условията за примирие, което да се предложат на България на 1 септември 1944г., е достъпен. Той се състои от 13 точки и никъде в него не се говори за турска окупация или за гръцките искания. Подготвеният текст за подписване от България включва прекратяване на военните действия със съюзниците. България е трябвало по това споразумение да прекъсне отношенията си с Германия и нейните съюзници както и да обезоръжи техни войски на наша територия. Българската армия е трябвало да се изтегли от заетите територии на други държави и да се разреши на войски на съюзниците да придвижват свободно своите войски през българската територия.
Самолетите и плавателните съдове (вкл. тези по Дунава) щели да се използват от съюзниците. Изисква се освобождаване на военнопленниците на съюзниците, каквито тогава е имало, освобождаване на затворниците, осъдени по политически причини или като резултат от дискриминационно законодателство, което също е трябвало да се отмени. Очаквало се е от България да сътрудничи в задържането и съденето на лица, обвинени във военни престъпления. Страната ни е трябвало да възстанови имуществото на Обединените нации ( в смисъл на държавите, засегнати от действията на Тристранния пакт) и да възстанови нанесените щети. Също така България е следвало да осигури снабдяването и обслужването на съюзническите войски, намиращи се на нейна територия, нужни за целите на войната. В последната точка на този документ, който Мошанов е отказал да подпише, се споменава, че България трябва да отговори евентуално и на други искания, свързани с възстановяването на мира и сигурността.
Не става въпрос за безусловна капитулация, за отнемане на територии или за окупация. Властта в България е щяла да се упражнява от българското правителство.
Затова пък след включването на Съветския съюз в преговорите условията, които се налагат на България, са много по-тежки. България пропуска исторически шанс!
Играта на Стойчо Мошанов
За времето на своята мисия Мошанов връща няколкократно мандата, който има от правителството. Той иска извършване на промени в правителството, включване в него на определени лица от старата опозиция и пр. На 2 септември Мошанов отказва мандата да подпише примирие от името на правителството, начело с Константин Муравиев. В телеграмата си от 3 септември 1944г. той изказва неудовлетворение от състава на Муравиевия кабинет и изисква сътрудничество със СССР.
На 5 септември пълномощията му са потвърдени от правителството, но той отново не ги приема. На същата дата Съветският съюз обявява война на България и мисията в Кайро се обезсмисля. Американският представител в преговорите в Кайро, Харолд Шанц допуска, че поведението на Стойчо Мошанов е мотивирано от желания за политическо бъдеще при новия режим. (вж. Студената война на Балканите, Майкъл Бол, Фондация „Българска наука и култура”, София, 1999г. стр.105)
Кой е Стойчо Мошанов
В статията „Обратната страна на медала” от Асен Манов ( в. „Про и Анти”, 1 септември 2005 г.) авторът изнася факти за безпринципното политическо поведение на Стойчо Мошанов през годините. Той е член на Демократическата партия, но я напуска през 1923 г. Включва се във военната лига и в Сговора на Ал.Цанков. Участва в преврата срещу Стамболийски и е депутат в 21-во, 22-во, 23-то и 34-то Народно събрание, на което е и председател. Участва в преврата на 19 май срещу Демократическата партия, след което става Министър на финансите и народното стопанство. На този политически въжеиграч е била поверена съдбата на България през август-септември 1944 г.
Мошанов и Виноградов
На 20 септември 1944 г. на връщане от Кайро Мошанов минава през Анкара. Там първото нещо, което прави, е да се отбие при съветския посланик Виноградов и да го информира за своята мисия. България продължава да е във война със Съветския съюз чак до началото на 1947 г., когато се сключва мирният договор в Париж. В този случай, извършеното от Мошанов е напълно недопустимо спрямо българските интереси.
Самопризнанието
В архива на Георги Димитров са запазени две писма на Стойчо Мошанов. Едното е до някой си Григоров, чрез когото авторът му очаква другото писмо да бъде предадено на Г. Димитров – тогава вече министър-председател. Датирани са на 10 декември 1947г. и изпратени от Търговище, където Мошанов е интерниран. В писмата си той протестира срещу публикация в софийския вестник „Новини” от Владимир Огнянов, озаглавена „Противобългарска централа в Цариград”. Там мисията на Стойчо Мошанов и Киселов, изпратени от ”предателското правителство да сключат примирие с империалистите в Кайро” е определена като предателска. Изразът „Предателската мисия на Мошанов ….” е причина той да поиска да информира лично Г. Димитров за преговорите в Кайро.
„Вярно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати, с които тогава бяхме във война, не успе. И тя не успе по моя вина именно, за да не стана предател спрямо бъдещето на страната”, признава и се оправдава Мошанов.
Затова пък в другото писмо – до Григоров, Мошанов е по-многословен. Така например за срещата с Виноградов той обяснява : „Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на станалото в Кайро, за да се има предвид при предстоящите преговори в Москва. След като изслуша съображенията ми, защо не сключих примирието, г. Виноградов, в присъствието на Балабанов (Никола Балабанов, българският посланик в Анкара – б. м.) ми заяви: „Вие имате наистина голяма заслуга към страната си, понеже ако бяхте подписали примирието в Кайро, днес вместо руски войски в България щеше да има турски войски.”
По-нататък Мошанов добавя, че след завръщането си в България се е срещнал с първия политически представител на руското командване в България, Димитър Георгиевич Яковлев. „На една среща в с.Панчарево до София, той ме помоли да му разкажа за мисията в Кайро. След разговора, г-н Яковлев ме помоли да му направя писмено изложение, за да го изпрати в Москва. „Вие сте извършили едно полезно дело не само за страната, но и за славянството”.
Това била оценката на Яковлев. От двете писма разбираме, че Мошанов първо е информирал съветските власти. След това е информирал Кимон Георгиев. Получил е и благодарности за начина, по който е изпълнил мисията си в Кайро от Министъра в правителството на Отечествения фронт Петко Стайнов.
Стойчо Мошанов не искал да стане предател на бъдещето на страната и затова отказал да подпише примирието в Кайро.
Предателството е въпрос на дата
Прочутият наполеонов външен министър Талейран при спор с Императора дали монархистите са предатели, заявил „Сир, предателството е въпрос на дата!”
Така е и в случая с Мошанов. На 1 септември 1944г., когато отказва мандата за подписване на примирие със съюзниците, той извършва предателство спрямо българските интереси и бъдещето на България.
Но след 9 септември 1944г., когато в България е извършен про-съветски преврат, отварящ вратата за болшевизация на страната, станала възможна в най-голяма степен заради действията на Мошанов в Кайро, тогава разбира се той е герой. Но не български герой, а герой на новата просъветска власт!
Той обаче не получава в замяна това, което очаква. Включва се в поредна конспирация и 10 години лежи в затвора. След 1989 г. България се откъсна от съветската орбита и пое свой път към Европа и НАТО, възстановявайки своята независимост.
Днес оценката за действията на Стойчо Мошанов не могат да бъдат двусмислени.
В Кайро той е предал българските национални интереси.
Двете писма на Стойчо Мошанов от архива на Георги Димитров
Първо писмо
Любезни г. Григоров,
Тук приложена притварям една молба до г. Министър-председателя. Тя е написана по повод една статия в в. Новини, в която моята мисия в Кайро, през август – септември 1944 год., се таксува за предателска. От моето завръщане от Кайро изминаха вече три години и за пръв път мисията ми се таксува за предателска.
Непосредствено след завръщането ми от Кайро, на път за София, в Анкара, придружаван от пълномощния министър Н. Балабанов, посетих съветския посланик г. Виноградов. Аз считах за мой дълг да го поставя в течение на станалото в Кайро, за да се има пред вид при предстоящите преговори в Москва. След като изслуша съображенията ми защо не сключих примирието, г. Виноградов, в присъствието на Балабанова ми заяви: „Вие имате голяма заслуга към страната си, понеже ако бяхте подписали примирие в Кайро, днес вместо руски войски в България щеше да има турски войски.”
Пристигнах в София почти едновременно с първия политически представител при руското командване в България – г. Димитрий Боршович Яковлев.
На един обед в с. Панчарево, до София, той ме помоли да му разкажа за мисията си в Кайро. След разговора, г. Яковлев ме помоли да му направя писмено изложение, за да го препрати в Москва, защото, ми заяви той: „Вие сте извършили едно полезно дело не само за страната си, но и за славянството”.
Направих доклад и на правителството в лицето на тогавашния Министър- председател г. К. Георгиев, министъра на външните работи г. Стайнов, които ми благодариха за начина по който съм изпълнил мисията си и след известно време г. Георгиев пред учредителния конгрес на „Звено” и г. Стайнов на публично събрание в Пловдив са подчертали заслугите ми. По късно притискан от ляво и дясно аз направих някои частични публични съобщения, но цялата истина за преговорите в Кайро публично до днес не е изнасяна. Аз не съм я изнасял даже когато е трябвало да браня личната си чест, понеже съм считал, че въпросът не е личен мой, а на държавна целесъобразност.
Дали и днес, след договора за мир, когато ръцете на България са напълно развързани във външно-политическо отношение, трябва да се изнесе на публично обсъждане цялата истина, това може да реши само правителството.
Затова е необходимо да направя изчерпателен устен и документален доклад. Не се лаская от надеждата да го направя лично на г. Министър-председателя, но бих могъл да го направя например лично Вам. Затова и молбата ми до г. Министър- председателя я препращам чрез Вас.
Аз за сега съм въдворен на местожителство в гр. Търговище, където обаче съм свободен. Ако се наложи да дойда до София за да направя доклада си, много Ви моля да ми се спести препращането по етапен ред, или пък да дам доклада си пред органи на милицията. Аз бих желал да дам съображенията си за и против публичното изнасяне на въпроса пред лице компетентно и оторизирано.
Като се надявам, че благодарение на Вашия такт, Вие ще намерите най-правилното разрешение на въпроса, моля Ви да приемете сърдечните ми поздрави.
Стойчо Мошанов, Търговище, 10 декември 1947 г.
Второ писмо
Уважаеми г. Министър-председателю,
В брой 147 от 1 декември т.г. на в. Новини, е поместена статия под надслов: „Противобългарска централа в Цариград.” Тя съдържа между другото и следния пасаж:
„Все същия Делиорман посреща Багряновите делегати Стойчо Мошанов и Киселов изпратени от предателското правителство да сключат примирие с империалистите в Кайро”…
и по нататък:
„След неуспеха на предателската мисия на Мошанов”…
Верно е, че в Кайро мисията ми да сключа примирие с Англия и Съединените щати с които тогава бяхме във война не успя. И тя не успя по моя вина, именно за да не стана предател спрямо бъдещето на страната. Аз до сега не съм изнасял публично истината защо не се сключи примирието в Кайро, даже когато е трябвало да защитя личната си чест, понеже съм считал, че тоя въпрос не е мой личен, а на държавна целесъобразност, който само правителството може да реши.
Аз Ви моля да ми се даде възможност да направя изчерпателен доклад за станалото в Кайро. Не се лаская от надеждата, че мога да го направя лично Вам, но моля той да Ви стане известен, за да бъдете напълно осветлен по едни събития, които бяха сериозно премеждие за независимостта на страната и да се реши дали е целесъобразно да се изнесе днес на публично обсъждане.
Приемете г. Министър-председателю изразите на голямата ми към Вас почит.
Стойчо Мошанов, Търговище, 10. XII. 1947
Лъчезар Тошев/Медияпул
(Авторът е депутат от СДС. Публикацията е преработена версия на статия на Л. Тошев във в. „Българска армия“, 3 септември 2011г.)
…Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за благото на неблагодарните. И сме направили толкова много, с толкова малко, за толкова кратко време, че сме се квалифицирали да правим всичко от нищо.
За мен най-лошото в България, е чудесното наслаждение, което имат тук хората да се преследват един друг и да развалят един другиму работата. (13.12.1881)
Българин с българин не може да се разбере. Те все гръмогласят.
България е с население 2 милиона души, което е разделено на три групи: бивши министри, настоящи министри и бъдещи министри.
Българите са много мили с чуждите и бързо ги приемат за свои. Бедата обаче е там, че те много лошо се отнасят към своите си.
”Българите са много неопитни и самонадеяни; със своите детински неразбранщини бъркат развитието и бъдащността на Отечеството си. Всеки иска да стане министър. Във време, гдето всички трябва да се заловят за усърдна работа, за да уредят и възвисят Отечеството си, занимават се с дребни лични препирни. Свидетелство за това са тукашните вестници, които в Европа са съвършенно без пример по своят си див език и стил. Няма възторг, няма самоотвержен патриотизъм, няма горещата любов за истината и за доброто, няма съгласие (рядко можеш да намериш тука няколко души приятели: единът мрази другия и няма по между им съгласие)…. в писмо от 20 феврyapи 1880 г. до Симеон Христов – Пиротчанец
Половината от гените на българите идват от траките. Това научно твърдение е поместено в сръбското списание НИН, което се позовава на заключенията на швейцарския Институт по генетика “Игенеа”.
Със своето проучване, в което са включени балкански и европейски народи, учените от Цюрих са в състояние да наранят сериозно всички онези, които до вчера се кълняха в чистотата на нацията, към която принадлежат, посочва НИН. В същото време твърденията на “Игенеа” наливат вода в мелницата на онези, които се мъчат да наложат пред света, и най-вече пред своите съседи, фабрикувани твърдения за своя античен произход.
“Анализирали сме генетични, а не политически или исторически племена, които могат да се различават генетично”, посочва пред НИН директорката на института Ирна Пасос. “Много е важно да се прави разлика между генетика, история и антропология. Всички тези научни клонове могат да са свързани помежду си, но чрез генетиката не могат да се обосноват всички теории”, казва тя.
Освен 49 на сто тракийска, във вените на българите течала по 15 процента славянска и елинска кръв, 11 на сто от гените ни идвали от античните македонци и 8 процента – от финикийците, твърди изследването.
Радост в Скопие
Публикацията в НИН отекна силно в Скопие. От операцията “изваждане на корените” според сръбското издание “най-доволни могат да бъдат новопробудилите се потомци на Александър Македонски”. Причината е, че според твърденията на “Игенеа”, поне 30 на сто от гените на днешните обитатели на бившата югорепублика са взети от античните македонци. Това доказва колко е прав македонският премиер Никола Груевски да издигне в центъра на Скопие 20-метров паметник на Александър Велики, възседнал коня си Буцефал, посочва НИН.
Във вените на нашите събратя край Вардара все пак тече и друга кръв. Според “Игенеа” 20 на сто се падат на тевтонците, по 15 процента – на славяните и елините, и по 5 на сто – на хуните и финикийците.
В генетичния профил на гърците имало едва 5 на сто от кръвта на Александър Велики. Елинският дял в нея бил 35 на сто, а славянският и финикийският – по 20 процента. По 5 на сто имало тевтонска и илирийска кръв, твърдят швейцарските генетици.
Древен или античен народ – определението, което използва “Игенеа”, е група, която се определя не само на базата на езика, културата и историята, но и чрез ДНК профил. Не става въпрос за “генетичен код” на съответния народ, а генетичен профил. За някои народи, като еврейския например, е по-лесно да се стигне до някакво заключение, тъй като изследванията се базират на генетичен материал, взет от живи хора. За разлика от повечето древни племена, като илирите например, за които анализите се базират на археологически находки, на някой зъб или кост.
При балканските народи миксът от гени бил най-богат при днешните сърби.
Сръбски коктейл
Във вените им тече коктейл от 30 процента славянска кръв, 21 на сто илирийска, 18 процента тевтонска, 14 на сто келтска, 9 на сто финикийска, 6 на сто елинска, както и 2 процента викингска.
Хърватите дължат 34 на сто от генетичния си профил на илири, 20 процента – на славяните, 18 на сто на келтите, 12 на сто – на тевтонците, по 8 процента – на финикийците и елините. От персийците, каквато връзка се опитваше да доказва покойният хърватски президент Франьо Туджман, няма и следа.
При днешните обитатели на Босна и Херцеговина, които швейцарските учени за удобство не са разделили на бошняци, сърби и хървати, тече 40 на сто илирийска кръв, 20 процента тевтонска, и по 15 на сто келтска и славянска. В генетичната им карта фигурират 4 процента тракийска и 6 процента хунска кръв.
Изненади има и при унгарците, които минават за угрофински народ. Преобладаващата част от кръвта, която тече във вените им, според швейцарските учени, е славянска, но също и тевтонска, еврейска и финикийска.
Албанците, които претендират да са наследници на илирите, имат една трета илирийски гени. Цели 20 процента от кръвта им е славянска, 18 на сто тракийска, 15 процента финикийска, 14 на сто елинска и 2 процента викингска.
Турска мешавица
Най-голяма е мешавицата в кръвта на турците, излиза от изследването на “Игенеа”. В нея има гени на турци, финикийци, бербери, елини, тевтонци, славяни, араби, илири и евреи.
Най-славянският народ са руснаците, сочи изследването.
В същото време кръвта на днешните германци, заради чиято чистота загинаха милиони през Втората световна война, е смес от 45 на сто келтски гени, 25 тевтонски, 20 на сто славянски и 10 на сто еврейски.
Траки = прабългари?
За нас изконното население на българските земи са траки и в този смисъл ги приемаме за прабългари, вие като народ сте 49 на сто траки. Това заяви от Цюрих новата директорка на “Игенеа” Аманда Фелбер на въпрос: “Защо праотците ни не са споменати в изследването на нашите корени”.
“Това са генетични статистически данни. Става дума са сравнителни стойности, а не за качествени изследвания”, каза г-жа Фелбер. За да изготвят статистиката си, генетиците са взели слюнчени проби от представителна група българи. Изследвани били по бащина линия. Фелбер обаче отказа да назове точната бройка на изследваните. Категорична бе обаче, че учените работят по изпитани методики.
Европейският парламент гласува отмяната на легализацията на документи в рамките на ЕС.
Гражданите на Европейския съюз, които се преместват да живеят, учат или работят в друга страна-членка, ще се изправят пред по-малко бюрокрация и проблеми в общуването си с администрациите на различните държави, ще спестят време, нерви и пари. Това ще е ефектът от новите европейски разпоредби, с които се опростяват процедурите за признаване на официални документи, издадени в друга страна от Европейския съюз. Предложението за регламент на Европейския парламент и на Съвета за насърчаване на свободното движение на гражданите и предприятията чрез опростяване на приемането на някои официални документи в Европейския съюз и за изменение на Регламент (ЕС) №1024/2012 бе гласуван от Европейския парламент на пленарното му заседание през изминалата седмица, съобщиха от неговата пресслужба.
Евродепутатите одобриха нови правила за процедурите, чрез които се доказва достоверността на официални документи, придобити в друга държава-членка. Така те подкрепиха предложението на Европейската комисия за намаляване на бюрокрацията за гражданите и фирмите при техни трансгранични действия. За да влезе в сила обаче, след гласуването на първо четене от Европейския парламент предложението трябва да бъде одобрено и от Съвета на ЕС, в който са представени правителствата на страните-членки.
Новият регламент предвижда редица административни изисквания и формалности, като например печатът апостил, необходимостта от легализиране или превод, да бъдат премахнати. В обхвата на новото законодателство влиза изключително широк кръг официални документи, чието признаване ще става по-лесно благодарение на приетите разпоредби.
Това са документи за раждане, смърт, име, сключване на брак, семейно състояние, за национална принадлежност и гражданство, чисто съдебно минало, регистрацията на имот или на фирма, регистрирано партньорство, правен статут и представителство на дружество, недвижимо имущество, права на интелектуална собственост.
Евродепутатите искат даже повече документи да бъдат обхванати от опростените процедури и предлагат сред тях да са също така образователните, данъчните и осигурителните документи.
Към момента гражданите и фирмите трябва да доказват достоверността на всички тези документи, като представят заверени копия и легализирани преводи. Законодателният акт елиминира редица формални изисквания, които пораждат разходи на пари и време за гражданите и бизнеса при движение в различните страни-членки на ЕС. Новите правила регламентират освобождаването на официални документи от нуждата да бъдат легализирани (т.е. тяхната достоверност да бъде потвърдена от страната-издател, например с апостил). За да се премахне или намали нуждата от преводи на официалните документи и заверени копия, се предвижда да бъдат въведени нови стандартни многоезични формуляри за документи в ЕС, които гражданите могат да използват вместо тези на национално ниво.
Членовете на Европарламента са и за приемане на незаверени копия или преводи. Ще се подобри административното сътрудничество между страните в ЕС, като при “основателни съмнения” проверката на документите ще се прави чрез т.нар. Информационна система за вътрешния пазар. Според оценки намаляване на бюрокрацията по документите ще спести на гражданите и бизнеса в ЕС до 330 млн. евро.
1. „Не е Робство, нито Геноцид, Владичество е“ – Какво „владичество“ бе мюзевирлар, кървавите турски поробители да не са били попове по земята ни!
2. „Терминът Робство е изваден от учебниците преди 15 г. и не може да се употрабява“ – Откога манипулираните книжки имат сила на закон и правна обществена норма, бе мюзевирлар? Не, нямат! А кой го извади бе калдъръм кокони, нали баш вие тихомълком го извадихте, да потъпчете народната памет, нали вие приравнихте Левски на престъпник „арестуван от полицията“!
Утре може да напишете, че слънцето изгрява от Запад, а Земята е плоска и не се върти, както може би пише в корана, но ТЯ СЕ ВЪРТИ! Думите ТУРСКО РОБСТВО не са българско творение, а е утвърден термин и се употребява у нас и в чужбина от хора като кореспондента на DailyNews – J. A. MacGahan и много други вероятно много над 150 години вече.
3. „Робство не е имало, защото аз не съм потомък на роби” – А на кого си потомък бе мюзевирлар, на заптие ли, бей, ага или паша, или на раята си, защото това са двете категории население тогава гяури-рая (стадо) и поганци-агаряни други няма, или може би персонално произхождаш от строшилите робските окови Левски, Караджата, Ботев и Бенковски, ама не произхождаш! Ние също, с изключение на единици наследници на големите революционери, сме били робска рая т.е. стадо безправно за ангария, кървав данък и клане, факт!
4. „Българите от 1,7 милиона след турското нашествие са станали 7 милиона в 19 век.“ Абе мюзевирлар, българският етнос в края на 14 век от 4 пъти по-многоброен от англичаните и равночислен на французи и немци, за 5 века Робство той е изтребен заедно с много от селищата си, особено в градовете до гранично демографско положение, от което никога няма да се възстанови.
В 1887г. , 10 години след Освобождението, населението на България е едва 3,15 милиона барабар с циганите и пр., в Македония и Тракия под Турско има още до 1.5 милиона българи, това е – до 5 милиона българи са останали! А населението на Германия в 1878 г. е към 44 милиона, на Франция е към 40 милиона, т.е. следствие на Турското робство над българите до Освобождението е загубено население, колкото цяла една днешна Испания в 1981 година. Ужасен факт!
Можеш да туитнеш протест, но не можеш да туитнеш правителство!
