Рутинна част от досието ми, която поствам не за друго, ами за да визуализирам един въпрос, който си задавам от известно време, касаещ ‚децата‘ на агентите и засягащ съвестта им. Защото такива помяри от рода на „Димов“ са се надпреварвали, кой, какво, повече да „снесе“ за мен и не е нещо особено, като донос.
. Чрез двойно кликване на снимката, можете да я увеличите.
.
.
.
Въпросния агент „Димов“ (известно ми е истинското му име) има дъщеря съвсем малко по-възрастна от мен, която на времето направи кариера благодарение на „връзките“ на баща си.
Предполагам, че тя все още няма представа за агентурното му минало, но все си задавам въпроса: защо тази жена или други като нея, не си зададат въпроса:„от къде родителите им са имали такова покровителство преди 10-ти, след като са заемали съвсем невзрачни длъжности“?
Може би ги е страх да си зададат този въпрос, защото отговора идва някак си непринудено жестоко…
Дипломатът, за който става дума, съвсем не е кой да е – напротив, той е добре известен в България. Това е господин Хю Кенет Хил, чиято първа мисия у нас започва в 1982 година като заместник на посланика на Съединените щати Роберт Бари, на който пост той остава до 1984, за да се завърне вече като посланик на страната си от 1990 до 1993.
Син на тексаски фермер, с няколко чужди езика и дипломатическа кариера в Йерусалим, Западен Берлин, Западна Германия, Белград, София и Замбия, господин Хил е знаел добре къде отива, когато е бил изпратен в София.
Случайно попаднах на спомените му, публикувани в интернет на английски под заглавието «Memoirs of two diplomatic assignments in Bulgaria» (“Спомени за две дипломатически мисии в България»). Първата му мисия започва така:
«В следващите дни след пристигането ни в София посланикът Бари и семейството му устроиха прием за да ни запознаят с други дипломати, повечето от западни и неутрални посолства, както и няколко български служители на Българското външно министерство и някои дипломати от комунистически страни. Неофициални гости нямаше, тъй като Държавна сигурност не позволяваше контакти със западни дипломати…
В 1982 България беше под диктатурата на Тодор Живков – президент на режим, който можеше да бъде определен само като сталинистки. ДС следеше и контролираше почти всеки аспект на живота в България. Западните дипломати имаха много малък достъп до български служители и почти никакъв контакт с българските граждани, които бяха унизително заплашвани от ДС да стоят далече от нас. Дипломатическия корпус беше стриктно разделен.
Дипломатите от социалистическия блок общуваха отделно помежду си и се радваха на свободни контакти с българските служби, нещо липсващо за западните дипломати. Някои западни и неутрални посолства образуваха своя група.
БОДЕКА, служба към външното министерство, имаше монопол върху такива неща като намиране на български служители към посолствата, осигуряване на сгради и ремонти, но като част от ДС нейната главна цел беше да следи чужди дипломати и да спомага те да се държат далече от българите. Друг монопол на БОДЕКА беше да печели западна валута от услугите, които предоставяше на западни цени.»
На пръв поглед за българския читател в тия впечатления няма нищо ново, ако не споменем усещането за подъл и смрадлив цинизъм, типичен за целия период на Живковия Сталинизъм в България. Например, след смъртта на Леонид Брежнев на неговия пост стъпва Юрий Андропов, за когото тръгва слух че бил либерален. Така в последните години на студената война започва неговият период, известен като «десетдневното размразяване», тоест, много скоро след неговото възкачване на престола в Москва унгарските бежанци на запад припомнят на пресата, че Андропов е «касапинът на Будапеща» в 1956.
През това време обаче в София пристигат няколко представители на вашингтонската Информационна агенция за преговори за ново съглашение за културен обмен с Българския Комитет за култура. Посланикът на САЩ Бари урежда прием за пратениците с покана за около четиридесет български представители от Комитета за култура.
«Обикновено – казва господин Хю Кенет Хил – ние очаквахме да дойдат не повече от една трета от поканените, които обикновено стояха за около половин час и си тръгваха. Това беше нещо като минималното протоколно изискване за уважение към Америка, на която българското правителство гледаше като на най-големия си враг.
За наша изненада обаче, този път дойдоха всичките четиридесет поканени български служители, които стояха до самия край на приема и оживено дискутираха с делегацията и служителите на посолството. Ние предположихме че българите са повярвали на версията за либерализма на Андропов. Скоро след товасе разбра кой е той, че размразяване няма да има и нещата се върнаха към обикновения протокол от преди.»
Самата смърт на Брежнев е останала в спомените на господин Хил като гнусен виц, възбуждащ съжаление за правителство с такава практика в международните си отношения.
«На 10 ноември 1982 – казва Хю Кенет Хил – чуждестранната преса пусна слухове че Брежнев е починал. На другия ден посланикът на Холандия ми позвъни и аз му казах да ми се обади по-късно, за да видя дали в новините ще има нещо за смъртта на Брежнев. Веднага след това телефонната връзка беше прекъсната. Няколко минути по-късно японския посланик ми позвъни, за да каже че японски кореспондент в Пекин е разбрал че Брежнев е починал. Телефонът на посланика беше прекъснат по средата на изречението. Този случай за мен потвърди, че българските власти използваха голям брой хора да подслушват телефоните на всички западни посолства и резиденциите на всички некомунистически страни.»
Върхът на постиженията на ДеСарската параноя е случаят с индонезийски дипломат, който позвънил на семейството си на остров Калимантан, като говорел на местния диалект. Веднага след като започнал да говори в разговора се намесил глас, който попитал на английски език: «Извинете, на какъв език говорите?»
Любопитна е и цялата одисея със самата сграда на старото посолство на «Александър Стамболийски» зад банката.
«Мястото на посолството в самия център на София имаше своите предимства и недостатъци – казва г-н Хил. Сградата беше стара и само с едно вътрешно стълбище, но без противопожарен изход. Вътрешността на сградата беше износена и недостатъчна за хората, които работеха в нея – около 25 американци и 30 българи. Имаше и мазе с малка работилничка, но нямаше място за нищо повече. На партера към улицата имаше два големи прозореца, които посолството използваше като културен център за българската публика, а вътре беше библиотеката.
Малко хора обаче се осмеляваха да влезат, тъй като българското правителство считаше че никога не е разрешило посолството да има културен център. Милиционерът в будката пред посолството , който се очакваше да охранява посолството, можеше да спре всеки желаещ да влезе в библиотеката. От едната страна на посолството беше кафенето на Рози, а от другата фотографски магазин, за които се съмнявахме че следят всяка наша дейност.»
Познавайки прийомите на ДС, едва ли някой българин се е съмнявал в ролята на комшиите на посолството, особено в тонтон-макутовска страна като България, в която г-н Хил казва, че вестниците са публикували всекидневно по пет-шест злобни антиамерикански статии.
Централното положение на американското посолство е било постоянен трън в очите на Тодор Живков и ДС. Двете витрини на посолството, известни на българите като «витрини на мълчанието» са били не само притегателна точка за много любопитни хора, желаещи да научат поне малко за легендарна Америка, за нейното демократично устройство и технически напредък.
Затова под различни предлози комунистическите власти провеждат редовно временни блокади на посолството, като за целта отцепват цялата отсечка на улицата. Обясненията са че «се получили сигнали за възможен антиамерикански тероризъм от палестинци», поради прекъсвания на тока и т.н. Отсечката са оставяли да седи в това блокирано състояние цели седмици или просто докато посолството не протестира.
Такива номера без съмнение са били провеждани със съгласието на самия Тодор Живков, който в пословичното си раболепие пред Русия, като кученце на каишка, се е стремял да не остави никакво съмнение за своята вярност.
Правен е и опит да предложат на САЩ и място за ново посолство в…Овча Купел, с което комунистите са се надявали да се отърват веднъж завинаги от тоя проблем. Тук събитията стават направо комични. Американците от посолството не приемат предложението, но организират бейзболен турнир на една ливада в Овча Купел, която те наричат “Sheep Dip Stadium”.
Това продължава, докато БОДЕКА ги информира, че бейзболният турнир е «нарушавал спокойствието на овцете и на овчарите», след което им е предложено да наемат спортно поле в района. Очевидно американските дипломатически служители са представлявали опасност и в Овча Купел.
Заедно с това Живковизма си е позволявал, очевидно с висшето знание на КГБ, и дипломатически наглости. Американското ФБР, например, в 1982 арестува българското търговско аташе в Ню Йорк с обвинението, че се е опитал да купи планове за ядрено съоръжение от американски физик.
«Български търговски представители в чужди страни, особено в западни, бяха много заети с търговски шпионаж» – казва г-н Хил. В осемдесетте години на миналия век български «бизнесмен» е успял да закупи в западните щати 12-инчов диск, за да бъде копиран в завода в Стара Загора. По онова време такива дискове са били част от стоки забранени за износ в комунистически страни.
Очевидно наглостта на ДеСарските ченгета е порасла неимоверно, за да бъдат включени в операции за спасяване на отчайващо изоставащата съветска компюторна технология. Това изоставане, както и войната в Афганистан, се оказаха едни от най-важните фактори за разпадането на комунизма. За българско ползване такива ченгета-шпиони са минавали под романтичното название «разузнавачи».
На този фон протоколчици от сорта на Георги Дамянов и мракобесническата мутра на Любен Гоцев е трябвало да разиграват на българска почва дипломатически отношения с най-големия си враг – Съединените щати. И те са го правели с увереността, че времето работи за тях, че никой не може да ги спре и че бъдещето им принадлежи, така както и досега продължава да твърди г-н Станишев.
Вместо това времето им предложи мизерен провал и цялата тази богата колекция от комунистически мутри е отишла чак до там, че да предостави американска военна база на българска територия, за да откупи двуличието и цинизма си. Съмнява ли се някой, че са направили това не от голямата си любов към Америка?
Когато таксиметровият шофьор е любезен, когато обслужването в ресторанта е изискано, отпускарите с удоволствие оставят по някой лев „за почерпка“. Предлагаме Ви кратка сравнителна таблица на бакшиша в различните страни:
Гърция
Обичайният бакшиш в ресторантите на Гърция е 10 на сто, в таверните – максимум едно евро. На камериерката се дава лично малка сума в деня на отпътуването от хотела. В такситата сметките се закръглят /нагоре/.
Италия
В Италия бакшишът е също нещо обичайно. Много често в сметката се вписва и т. нар. „коперто“, един вид такса за покривката на масата и за хляба. А този, който е останал особено доволен, може да остави няколко монети на масата. В ресторантите за бързо хранене има специални чинийки за тази цел. В хотела камериерката получава 5 евро за седмица. Закръглянето на сметката в таксито също е обичайна практика.
Франция
В ресторантите и кафенетата на Франция бакшиш в размер на 10 до 15 процента е нещо обичайно. „Льо пурбуар“, както го наричат французите, се оставя на масата заедно със сметката. В хотелите даването на „пари за почерпка“ не е задължително. Таксиметровите шофьори получават обикновено 10 процента от сметката.
Англия и Ирландия
В британските ресторанти бакшишът – т. нар. „тип“ – е в размер на 10 до 15 процента от сметката. В Ирландия – максимум десет на сто. Ако в сметката е вписан и „сървис чардж“, бакшишът може да бъде и по-малък. В пъбовете и баровете не се дава бакшиш. Ако някой клиент иска да отдаде дължимото на бармана, го черпи с едно питие. За пиколото в хотела обаче туристите трябва да отделят един паунд, а в такситата сметката се закръгля.
Австрия
В ресторантите и такситата обичайната сума „за почерпка“, или както казват австрийците – „Schmatt“, възлиза на 5 до 10 процента. В хотела пиколото получава едно евро за един куфар, а камериерката едно до две евро на ден. Парите се дават в деня на отпътуване.
Испания и Португалия
В ресторантите на тези две страни е обичайно да се дават 10 до 15 процента бакшиш. Особено невъзпитано изглежда в очите на обслужващия персонол да се оставят монети от един, два или пет евроцента. Сметката в таксито обикновено се закръгля.
Египет
В ресторантите в Египет, както и в останалите северноафрикански държави, е обичайно да се оставят 10 до 15 процента от общата сметка като бакшиш. Сметката в таксито винаги се закръгля, а камериерките и пиколото са доволни, ако получат малки суми в рамките на едно евро.
САЩ и Канада
Бакшишът от 15 до 20 процента е задължителен в ресторантите и пицариите, защото е част от заплатата на обслужващия персонал. Пиколото в хотела получава един канадски или един до два щатски долара за куфар, а камериерката – един до два долара на ден. В такситата винаги се дават 15 процента.
Тайланд и Малайзия
И тук вече са възприети западните маниери. 10 процента в ресторанта е обичайният бакшиш. Даването на по-малко от десет бата се смята за обида.
Китай и Япония
В Китай и Япония даването на бакшиш няма традиция и с изключение на международните хотели може да бъде сметнато и за обида. В китайските туристически центрове обслужващият персонал с удоволствие приема бакшиши в рамките на 10 процента, а екскурзоводът обикновено получава един долар. В Япония доброто обслужване бива възнаграждавано със символични подаръци или един до два долара.
Пиша Ви с молба за помощ. Преди 5 години моят брат Димитър Драганов замина за САЩ с работна виза за година и половина. Първо замина за Ричмънд след това се премести в Ню Йорк, а преди 3 години се обади и каза, че е в Чикаго. Преди две години беше последното му обаждане по телефона. От тогава насам 2-та му мейла са неработещи.
В Чикаго е работил като таксиметров шофьор и като съдия по европейски футбол за деца аматьори.
Изпращам ви и негова снимка от преди 5 години. На нея е на кръщенето на неговата племенница и моя дъщеря Яна.
Притеснението на мен и моето семейство е огромно!
Моля Ви да ни помогнете с информация за неговото местоположение!
Най сърдечно Ви благодаря предварително за проявеното разбиране!
Активът на столетницата отново е изправен на нож един срещу друг. Духът на червеното спокойствие бе изпуснат миналата седмица след телевизионната изява на президента и екс лидер на БСП Георги Първанов. Оправдавайки се, че няма мераци за изпълнителната власт, той хвърли информационна бомба, обяснявайки, че през 2005 г. наследникът му в партията на Тато – Сергей Станишев, му е предложил официално да стане премиер на страната, но Първанов скромно отказал.
Само няколко часа по-късно Станишев иронично отби топката, казвайки, че не си спомня да е радвал Първанов с подобна оферта, а като доказателство сочел пред медиите, че носът му не е пораснал. Но от главите на двамата държавници скандалът се пренесе в червените редици.
„ В случая едва ли става въпрос за класическия вид на психичното заболяване, наречено „езиковата трагедия”. Един от тях явно лъже, или пък и двамата, или просто някой е получил амнезия”, коментира експертът от Четвърти километър д-р Тони Филипов.
Източници на Frognews.bg от централата на „Позитано” 20 разкриха, че проблемът е по-скоро при младия Станишев. Вече година след загубата на изборите от миналото лято, той не можел да преодолее стреса от възхода на пожарникаря от Банкя.
„Вероятно зле му са се отразило и убийственото слънце от последната седмица, а Серго е без коса, а ходи и без шапка”, загрижено коментират червените бабички. Съпартийците му обаче са категорични, че преди 5 години Станишев дори пратил нарочно писмо до патрона си Първанов, предлагайки му да се прехвърли от „Дондуков”2 на „Дондуков”1. Копие от него още се пазело в секретния отдел на партията. Информаторите ни предоставиха избрани пасажи от апетитната оферта и мотивите на Станишев, защо отстъпва властта. Ето и акцентите от писмото:
„ Драги Георги, г-н президент, изправен съм пред сериозна дилема. Въпреки че ми се полага по право, имайки предвид произхода си, постът министър-председател не ми е детската мечта. Аз вече съм зрял мъж и си давам сметка за отговорността, която трябва да поема, а за съжаление такова нещо до сега не ми се е случвало. Знаеш, че нямам нито един работен ден в реалния сектор, тоест нямам социален и административен опит. Освен това не съм създал свой дом, семейство и деца, не знам какво е да се грижиш за други, освен за собственото си его. Освен това, липсва ми и професионално образование за ръководене на една държава. Знаеш, че в СССР съм учил разни исторически науки, а дипломната ми работа беше за нашивките и знаците в униформите на съветската армия. Важна тема, но повелята на деня сега е друга. В този план на мисли, аз продължавам да се чувствам като „зайчето, изскочило от твоя ръкав”, отчита недостатъците си Станишев.
В същото време той оценява по достойнство предимствата на държавния глава. „Ти носиш име на светец, а моето е спорно – СерГей, няма харизма. Ти си истински мъжкар, привличаш дамите като магнит, никой не те свързва професионално с верни, но набедени другари, като Азер Меликов, Росен Димов, Криси Вигенин, Петко Сертов и т.н. Ти си боец, преведе партията като Ной през много изпитания и потопи, имаш пушка, точен мерник. Безпощаден си към хищниците в гората и държавата. От друга страна, си експерт по „История на БКП”, а това реално означава, че можеш всичко и ставаш за всяка работа. Контролираш безупречно медиите, та даже и шоу предаванията, така че хем да има гласност и прозрачност, хем да опазим народа от тайните. Твой е Конституционният съд, ВСС, прокуратурата, тайните служби, патриархът и мюфтията, и даже сектите. И родните олигарси са твои хора, и опозицията е твоя, и мостът с Русия е под твой контрол.
Отчитайки тези предимства ти предлагам да поемеш премиерския пост и да отсрамиш партията, аз трудно ще се справя и с тези дяволи Царя и Доган, които ми налагаш за коалиционни партньори”, посочва мъдро Станишев в писмото, за което сега мълчи и крие.
От червената централа в столицата твърдят, че след като Първанов отминал предложението с ледено мълчание, Станишев се обърнал със същата оферта и към другите червени емблеми – Румен Овчаров, Румен Петков, Стефан Данаилов, Татяна Дончева, а на края опрял с молби и до независимия доцент по икономика Алексей Петров. Но всеки от тях намерил оправдателен мотив и отбил атаките.
Р. Овч. обяснил, че може да му стане дясна ръка, но не може да остави без надзор енергийната мафия, имало си работа и там. Плевенският Румен пък се припознал за лява ръка и наблегнал, че е зает със стратегия за вкарването в затвора на братята Маргини и братя Галеви, а и не можел трезво да направи преценка на предложението. Героят от „На всеки километър” обяснил, че готви ролята на живота си в „Стъклен дом”. Фурията Дончева била както винаги най-пряма и ясна: „Абе Сергей, сляп ли си, че аз съм женския ти прототип, какъв премиер става от мен, защо ме будалкаш, стягам нов проект – Д2, но без Дичо.” „Аз ставам за министър-председател, имам научна титла и добра стойка, но ако решиш да правиш ДАНС, за да цакаш Румен Петков, кой ще контролира Петко Сертов?”, риторично попитал днешния Октопод Алексей Петров.
Тези любопитни кадрови маневри сега излизат за пръв път на бяла свят, след скандалните обвинения в лъжа между Първанов и Станишев. Червените барони от „Позитано” днес са бесни, че Станишев реално е посегнал над свещената крава в държавата, изкарал е президента лъжец, словесен воайор и фантазьор, направил го е за посмешище пред целия народ и червената армия от избиратели.
„Сергей е даже по-голям клеветник и от Иво Инджев, и от жълтата преса, и от сайта „Опасните новини”. Кой чужд държавник и дипломат ще иска да се среща вече с Първанов? Даже и руснаците ще се отдръпнат, щом със Станишев не могат да разделят истината, как да му вярват за енергийните проекти и обещания”, троснато, но загрижено коментирал младият вълк и довереник на президента – Кирил Добрев.
В акцията срещу Станишев открито се включили и червените кинжали Ламбо Данаилов, познавачът на водната енергия Корумбашев, пинчера Антон Кутев. Те вече репетирали танц със саби под ръководството на Румен Петков.
Властелините на столетницата дали ултиматум на Станишев – или доброволно да се извини на президента и да признае, че лъжецът е той, както си било и в действителност, или го хвърлят на сините и ГЕРБ, и става втори Виденов. Какво ще роди обаче мълчанието в спалнята на Станишев, очаквайте от него самия, или гледайте във втория сезон на „Стъклен дом”.
Не мога да не взема отношение по едно натрапващо се явление (във виртуалното пространство) през последните дни и по-точно след появата на книгата „На РъБъ“ от Иво Инджев. Явно въпросния журналист е уцелил Гоце точно в десетката, там където най-много го боли, та цяла плеада платени тролове и спамаджии се надпреварват да задават вече отдавна ясни въпроси.
Мъча се да вляза в трудното им битово положение и съм напълно наясно, че с честна журналистика в момента в България се гладува само, ама все пак понякога е по-уместно временно да смениш бранша и да се занимаваш с нещо друго за парчето хляб, отколкото да продължиш да чукаш по клавиатурата, ама по поръчение на Дявола… Може би защото хляба купен с подобни пари е с особен, малко вкиснал и с нагарчащ привкус… Не знам, не съм ял подобен, ама поне така си го визуализирам или по-точно казано, си го представям като вкус.
А сега един апел към шефовете на отдела „Шев и кройка“ към ДС: Не се ли изморихте да мърсувате и не е ли по разумно да помислите за пенсия или и при Вас е като в Мафията – един път влязъл, излизането е само напред с краката…(?), та ще я карате така, докато се вмиришете напълно? Нямате ли внуци и правнуци и не сте ли се замисляли, че те един ден може би ще се срамуват от Вашите дела, сега?
Ох, не знам. Понякога Ви съжалявам. С продадени на Дявола души и в края на житейския си път… Трагично е, нали…?
Все пак един съвет от мен – порадвайте се поне в края на живота си на мъничко коректни отношения и изпитайте чувството на придобита чест, а това че поредния боклук (ала Гоце и сие) ще лъсне с маймунския си задник на открито, не го прикривайте. Това той сам си е избрал в началото, когато е продал душата си на Сатаната…
Дълго се двоумих дали въобще си заслужава да правя блог и има ли по начало принципно какво да кажа, което би било от фундаментално значение за случайно отбилите се в него? Не, няма! Разбира се, че няма от позицията на блоговете, които поставиха началото (2003-04) на този тренд в Мрежата.
ОК, ама от тогава минаха няколко годинки и блогърството отдавна не е вече това, което преди време беше. Сега по скоро това е един вид комуникиране със себе си на глас, което може и да се запомни, чрез копиране на текста. Това е. Ни повече, ни по-малко. Темата дали по-принцип блогърите са искрени в написаното (дали реално мислят така) или чрез него само се стараят да придобият определен политико-социален профил, е друга тема и не съм аз ‚отворкото‘, който ще я разреши.
На мене също понякога ми се иска да кажа на всеослушание, какво е мнението ми по една или друга актуална тема, та затова след „кратка“ пауза [първата ми лична страница (което отговаря горе-долу на ‚блога‘ днес) бях длъжен да я направя за изпита ми по компютърна грамотност през далечната (за Интернет) 1997 год. …] се пръкнах и аз сред блогърите. Разбира се, сега започвам и ще помоля случайно отбилите се тук, да не бъдат прекалено строги с мен. Само който нищо не прави, той не греши… 😉
Олее, исках само един абзац да напиша, а ако не се спра, ще пльосна цял чаршаф… 😳
