.
Отношенията между Държавна сигурност (ДС) и компартията е най-важната тема, когато става дума за мястото на ДС в тоталитарната държава.

Философията на властта в комунистическа България предполага ДС да бъде обект на контрол от страна на компартията, но в моменти на кризи този партиен контрол представлява много повече декларация, отколкото реален факт. В такива периоди се стига до фактическа безконтролност на ДС, която работи до голяма степен по свои собствени вътрешноинституционални правила.

Политическата лоялност към БКП е водещият принцип, на който се подчинява работата на ДС. Или поне това е централното разбиране на компартията към системата на репресивните органи. Почти всички документи за отделните структури на ДС съдържат в себе си магическата формула, че служители в тях могат да станат само хора, „безпределно предани на БКП“.

Част от същата философия е и принципът за пълно разделение между партия и служби за сигурност, като висшестояща е партията. С други думи, на ДС се забранява да участва в процеса на вземане на политически решения.

ЮЗДИТЕ

БКП изработва няколко механизма, за да си гарантира този политически контрол. Първият от тях е създаването на конкретен отдел в ЦК за пряко наблюдение на ДС. В периода 1950-1965 г. това е отдел „Административен“ (по-късно – „Военен“). След това чак до падането на комунизма през 1989г. партийният контрол над ДС е изцяло в ръцете на Тодор Живков. Вторият механизъм е фигурата на министъра на вътрешните работи, който винаги произхожда от партийната номенклатура.

Мнозина от служителите на ДС и днес споделят, че винаги е имало напрежение между „професионалистите“ и „политиците“ – парашутисти в МВР. Те обясняват това и с доводи като необразованост на политическата номенклатура и произтичащата от това комплексираност на управляващите, обградили се с „упорито създаваната, вярна и жадна за власт комсомолска прослойка“.

В ДС недоволстват още, че дори не се черпи съветски опит за издигане чак до ниво министър на „очевидно по-подготвени от тях хора от разузнаването“. Третият механизъм за политически контрол над ДС е Колегиумът на МВР, създаден през 1962 г. Той превръща ръководството на министерството във фактически колективен орган с неприкрита цел да не допуска концентрирането на прекалено много власт в ръцете на министъра. Целта на всичко това е пълен политически контрол от страна на БКП и премахване на опасността от автономни действия на силовите структури.

КОЙ КОГО КОНТРОЛИРА

Отношенията между партия и ДС съвсем не са така безоблачни, както ги представят идеолозите на комунистическата система. Има две основни причини за това. Първата е липсата на професионален хоризонт за развитие пред силовите ведомства отвъд достигането на среден пост в ръководството на МВР. Втората е изкушението на лидера на БКП и държавата да се обърне към ДС като гарант на неговата политическа стабилност в момент на криза и загуба на политическо доверие.

ДС контролира целия информационен поток в тоталитарната държава и трудно се примирява с подчиненото си положение. Структурите й, които знаят повече, отколкото партийното ръководство, и те се стремят да влияят върху политиката по начин, който облагодетелства именно системата на ДС. Израз на тази тенденция е стремежът на „професионалисти“ от системата да търсят излаз към политическа власт и паралелна на държавата реализация – например случаят с аферата „Тексим“.

Повечето примери за служители на ДС с достъп до политическа власт са на хора от разузнаването и са от 80-те години. Такива са зам.-министрите на външните работи Живко Попов и Любен Гоцев, както и Петър Башикаров, който става първи зам.-министър на външната търговия.

Тлеещият конфликт между „професионалистите“ и „политиците“ се решава различно в зависимост от силата на режима. Когато има криза – както е в края на режима на Вълко Червенков и преди падането на Тодор Живков – властта на ДС става все по-голяма, а зависимостта на партийния и държавен лидер от службите го кара да бъде все по-отстъпчив към техните претенции.

Признак за това е създаването на Шесто управление и особено неговата активна дейност през втората половина на 80-те години по отношение на партийната номенклатура. Това е показател за увеличаване тежестта на службите в йерархията на комунистическата власт и симптом за намаляване на политическия контрол над тях, тъй като на теория той трябва да се осъществява от същите хора, които са сред потенциалните обекти на политическата полиция.

ДС И ПРЕХОДЪТ

В продължение на над 20 години до падането на комунизма на ДС е забранено да вербува в партийната и комсомолска номенклатура, но не и сред редовите партийни членове. През април 1989г. обаче и това е силно ограничено със заповед това да се прави „само при доказана необходимост“. Вербуването по по-усложнена процедура вероятно е и един от каналите за въздействие на ДС върху процеса на демократизация в България след 1989 г., тъй като след началото на прехода антикомунистическите партии имаха категорично изискване техните членове да не са били преди това членове на БКП.

Частично по този начин може да бъде обяснен и процесът на релативизиране на прехода в България, защото от самото му начало общественото съзнание беше объркано в оценката си за бившите членове на партията и сътрудниците на ДС. Най-важният извод от тази ситуация е, че когато става дума за морална отговорност за извършените от ДС политически репресии, тя лежи преди всичко върху действащите офицери от системата.
.

.

Между градовете Никопол и Свищов река Дунав се разделя и отново съединява няколко пъти. От 12-те острова, образували се от двата клона на реката, три се появяват само през лятото, три периодично биват наводнявани, а само шест остават постоянно над водното ниво, въпреки че площта им се променя постоянно. Най-големите острови са Остров на блажените, Градина, Подкова, Бураня и Персин. Всички са образувани от глина, пясък и обрасли с гори. Принадлежат на съседните общини, които използват дървения материал, а през летните месеци служат за пасища. Нестабилните пластове на тези острови причиняват падини, които след спадане нивото на реката през лятото остават пълни с вода. Водата в тях застоява, мирише и става развъдник на маларични комари, поради което островите са много нездравословни, въпреки плодородността на почвата.

Комунистическият режим започна да използва ресурсите им преди 10 години и постигна отлични резултати в култивирането на островите, започвайки от остров Градина. През 1949 г. о-в Персин бе предоставен на общините Белене, Вардом и Ореш за превръщането му в държавно земеделско стопанство, наречено ДЗС “Сталин”, а след смъртта на Сталин преименувано на “Вълко Червенков”. Присвояването на островите предизвика недоволство сред засегнатото население, защото някои села загубиха пасищата си и добива на дърва за огрев. Тези хора отказаха да работят в новообразуваното държавно стопанство, което беше една от причините местните власти да прибегнат към системата на принудителен труд, която вече беше въведена в България.

Остров Персин има 74 000 декара площ и е огромно селскостопанско предприятие, където могат да работят 10 000 души. През същата година, когато стопанството започна работа, бяха създадени два лагера за принудителен труд на острова с около 3000 души, всички интернирани поради лошо политическо поведение и нелоялност към режима. През 1950 г. броят им достигна 6000, като сред тях мнозина имаха присъди за обикновени нарушения. През 1949 г. българските концентрационни лагери бяха официално закрити с министерска заповед и затворниците бяха “освободени” само за да се върнат по-късно в затвора за излежаване остатъка на присъдите си. Поради това през април 1954 г. остров Персин бе трансформиран в затвор за политически затворници, които бяха разположени в система от трудови лагери на самия остров и околността.

Държавно земеделско стопанство “Вълко Червенков”
Обработваемата земя на това стопанство се намира на о-в Персин, три съседни островчета и 12000 декара възстановена земя между селата Белене, Бяла вода и Драгаш войвода. Общо възлиза на около 100 000 декара, главно оризови ниви, зеленчукови градини и пасища за 8000 овце и 500 крави. Има и свинеферми североизточно от село Белене, както и птицеферма на самия о-в Персин.

Най-важният строеж, който се вижда на острова, е дигата, изградена около него за предпазване от наводнения. Тя е дълга 48 км и има допълнителен насип, направени от сбита пръст. Изграждането й се извършва с много примитивни методи и въпреки че се предвижда да работят 3000 работници в продължение на седем години, малко вероятно е да бъде завършена в срок, особено след като през 1954 г. придошлите води отнесоха значителна част от вече построеното.

Главните печалби на стопанството са от отглеждането на коноп и просо, които винаги дават отлична реколта, докато от пшеницата и царевицата добивът не винаги е задоволителен. 5000 политически затворници са работната ръка в това стопанство. Разпределени са на три категории според престъпленията, заради които са осъдени. Около 3000 са бивши комунистически служители, осъдени за измама. Около 1500 души са от предишния концентрационен лагер, които решили “спонтанно и доброволно” да работят в Белене и в лагера за превъзпитание. Политическите затворници работят в лагера Белене 2 и се занимават с отглеждане на добитъка. Други затворници и политически затворници, излежаващи присъди от под 6 месеца, са в лагерите Белене 1, Белене 3 и Белене 4 и в свинефермата.

Администрация
Първите затворници, изпратени в Персин през 1949 г., са били обикновени нарушители, осъдени на затвор за дребни кражби. В продължение на пет години островът е бил смесица от затвор и принудителен трудов лагер и броят на затворниците бързо се увеличавал. Когато концлагерите били закрити, островът се трансформирал в огромен затвор (каторга) , където са затворени 8000 души от цяла България. Според коменданта на лагера броят им трябва да достигне 12 000 до 1955 г., за да се изпълни планът на правителството. За постигане на този брой няколко други затвори са били закрити и хората докарани в Персин. Затворниците често биват откарвани от подсъдимата скамейка направо в Белене.

Началник на затвора е майор Хатджийски (първо име неизвестно), куц с единия крак. Преди е бил комендант на принудителния трудов лагер Богданов дол. Други членове на ръководството са: Николов (първо име неизвестно) заместник-комендант, капитан от милицията, Борис Митев надзирател, лейтенант от вътрешни войски, с прякор “Кръвопиеца”, Гюров (първо име неизвестно), лейтенант от милицията, Владо Митрев, също лейтенант от милицията. Има още около 50 души, занимаващи се с вътрешния ред в различните лагери.

Условия на живеене
Затворниците са настанени в бараки, землянки и временни колиби от дървета и кал. Помещенията са пренаселени до такава степен, че затворниците трябва да лягат и стават от леглата на смени. Никой затворник няма право да излиза от спалното помещение нощем, а тоалетните кофи са недостатъчни за нуждите на мъжете. Кофите преливат и образувалата се на пръстения под кал е особено зловонна през лятото. Малко от постройките имат прозорци и когато има болни затворници на легло е забранено да се отварят съществуващите прозорци. Помещенията гъмжат от хлебарки и други паразити, които не могат да бъдат унищожени поради пълната липса на елементарна хигиена. В целия лагер има една-единствена баня. През лятото затворниците могат да се къпят без сапун в студените води на Дунава, но през зимата нямат никаква възможност за къпане. По-голямата част от питейната вода се взема от Дунав и не се дезинфекцира. Дрехите се перат също в реката. Никой затворник няма право да притежава бръснач, гребен или огледало. На затворниците се дават една затворническа униформа и два комплекта бельо годишно.

Храната е много лоша и затворници, които не успяват да изпълнят дневната си норма, са лишавани от дажбата им. Дневната дажба е: 500 г хляб, 150 г картофи, 200 г зеле, 10 г свинска мас и 5 г сол. За тази храна се удържат по 2.36 лева на ден от заплатата на затворника.

Принудителен труд
Всички затворници в Белене са принуждавани да работят всеки ден. Болните трябва да остават на легло. Затворниците са разделени на групи от по 300 до 1800 души, подразделени на работни бригади по около 50 души. Всяка бригада има надзирател, който е подпомаган от затворник-отговорник. Надзирателят отговаря за работата на бригадата всеки ден и проверява списъците всяка вечер. Двама началници на бригадата (единият цивилен служител, другият затворник) ръководят действителната работа и имат право да докладват за провинения на управлението на лагера. Всеки затворник трябва да изпълнява определена норма, но не може да си почива, след като я изпълни, а трябва да продължава да работи до края на деня.

Охранителна система
Охраняването на лагера е както следва:
Външна охрана: в ръцете на Вътрешни войски със спомагателен патрул моторни лодки. Вътрешна охрана: изпълнявана от специални милиционерски отряди на Държавна сигурност. Работни охранителни патрули: от обикновени милиционери, подпомагани от доверени криминални затворници, известни като “тайна милиция”.

Лагерът се управлява с желязна ръка и милицията не се колебае да стреля в случай на сериозно нарушаване на правилата. Пет политически затворници и един обикновен нарушител бяха застреляни през 1954 г., защото бяха навлезли в забранена зона. Целият остров е покрит с пътепоказатели за насочване на затворниците по пътя им за отиване и връщане от работа и посочващи работните площи и зоните, където е забранено влизането. Поставени са стотици знаци: “Минаването забранено! Стреля се без предупреждение!” Понякога затворници, които искат да се самоубият, нарочно преминават с надежда да бъдат убити по този начин. Всеки затворник, заловен при опит за бягство, е застрелван в присъствието на другите. За недопускане на бунтове целият лагер е разделен на секции с мрежи от бодлива тел, така че контактът между затворниците е ограничен.

Наказания
Често се налагат наказания за неизпълнение на работните норми. Най-лекото наказание е лишаване от дажбата храна за един ден или забрана за получаване писма или колети отвън. Затворници, които редовно не успяват да покриват работните си норми, ги затварят в специални наказателни килии за един до 15 дни, но въпреки това трябва да работят на полето през деня. “Непоправими саботьори” – тези, които подбуждат другите да не работят или редовно са се бунтували, се затварят в “наказателни отделения”, разположени под земята, каквито има във всички лагери.

Поради ниското ниво на терена тези килии обикновено са влажни и след силни дъждове водата в тях се покачва до 80 см, принуждавайки затворниците да се струпват на горните нарове през целия ден и цялата нощ. Няма тоалетни и хората трябва да ходят по нужда в килиите. Натрупалите се екстременти се отстраняват само веднъж месечно, което затворниците трябва да правят с голи ръце. Затворници, прекарали един месец при такива условия, се разболяват сериозно и свършват дните си в някой друг затвор.

През нощта на 15 март 1954 г. Дунав покачи нивото си с 3 метра над нормалното и заля остров Персин. Единствената част, останала ненаводнена, беше малката площ, където е разположен лагер 2. Надзирателите и началниците изоставиха затворниците на съдбата им. Следващата нощ водата се покачи с още 2 метра. В продължение на дни затворниците стояха по покривите на затворническите сгради, докато накрая бяха откарани с лодки и настанени в свинските кочини на село Белене, където останаха струпани при непоносими условия три дни.

Освобождаване от лагера
При излежаване на присъдата затворникът не получава документа си за освобождаване директно от Белене, а първо трябва да отиде в лагер близо до селото, а след това в затвор във вътрешността на страната, откъдето му дават официалния документ за освобождаване. Само двама затворници успяха да избягат от Белене между 17 май 1953 и 18 май 1954 г. Единият още се крие в България. Другият е нашият източник.

Документационен център към радио “Свободна Европа”
Превод от английски: Мария КИСЕЛИНЧЕВА

.

.

(…)
Не е случаен фактът, че завземането на политическата власт от Отечествения фронт е определено да стане след навлизането на съветските войски в България.
На 9 септември 1944 г. от Радио София българският народ научава за новото правителство, съставено от по четирима представители на БРП (к), БЗНС, Политическия кръг “Звено”, двама представители на БРСДП и двама независими интелектуалци. Българската работническа партия (комунисти) е единствената с разработена конкретна политическа програма, чиято цел е по-далечна от възстановяването на Търновската конституция. Съветският модел на управление е стратегическата задача на тази партия. В разрез с декларациите за спазване на конституцията, още с първите си постановления правителството на Отечествения фронт грубо я нарушава (назначаването с постановление на Министерския съвет на новите регенти – Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов).
Първото официално обръщение от страна на правителството на ОФ към българската интелигенция отправя министърът на просвещението проф. Станчо Чолаков (”Звено”). Апелът му от 11 септември 1944 г. към “учители, професори, писатели, хора на изкуството и всички други интелектуалци в областта на българската култура” е да съдействат за образуване на комитети на Отечествения фронт по места, да подкрепят и “приобщят своите усилия към усилията на целия български народ” за укрепване на новата отечественофронтовска власт.
Предприемат се мерки за изкореняване на фашистката идеология: наказания на лица, обвинени в престъпления против демокрацията, чистка на литература, цензура върху репертоара на кина, театри, върху печатни издания и учебен материал. Тези мерки не са инициатива на ОФ-правителството на България. Това са задължения за всички победени страни, наложени им от антихитлериската коалиция. Всички партии, участващи в правителството на ОФ са съгласни, че трябва да се осъществят тези антифашистки мероприятия. Критериите обаче, по които се прави оценка за фашистка политическа дейност, за “проява на великобългарски шовинизъм” са различни. Квалификацията “фашист” и “фашистки” се използва най-произволно и безогледно от дейци на комунистическата партия за политическа разправа с техни опоненти.
Преди другите партии от правителството на ОФ да се ориентират в новата политическа обстановка, комунистическата партия поставя свои хора на отговорни постове в новосъздаденото Министерство на пропагандата и в средствата за информация. В министерството на пропагандата, с министър Димо Казасов от Народен съюз “Звено”, за директор на отдел “Печат и пропаганда” е назначен Сава Гановски. В началото на м. октомври се създава и отдел “Контрол на кината” с ръководител Панталей Матеев.
По спомени на писателя Ангел Тодоров в нелегална партийна организация преди 9 септември 1944 г. членуват: Тодор Павлов, Сава Гановски, Никола Ланков, Марко Марчевски, Венко Марковски, Кръстю Белев, Крум Пенев, Васил Александров. За първото легално заседание на партийната писателска група на 9 септември 1944 г. съобщава Тодор Генов. То се провежда в редакцията на в. “Отечествен фронт” на улица “11 август” в София. В същата редакция до преди един ден се е подготвял вестник “Зора”. В заседанието участват: Лозан Стрелков, Ангел Тодоров, Орлин Василев, Андрей Гуляшки и др. За секретар е избран Крум Кюлявков . Специално внимание заслужават някои данни от биографията на този писател. Крум Кюлявков (1893-1955) е ръководител на сектора “Култура” при отдел “Пропаганда и агитация” (Агитпропа) на ЦК на БРП (к) и е проводник на решенията на тази партия в областта на културата. Кюлявков е член на комунистическата партия от 1918 г. В периода 1919-1928 г. пребивава във Виена, където следва история на изкуствата и е на разположение на задграничното бюро на БРП (к). В началото на 1928 г. заминава за Съветския съюз. Там работи на отговорни постове в областта на културата. Завръща се в България през 1940 г., а от 1941 г. е в нелегалност.
Един от първите въпроси, разгледани от Политбюро на БРП (к) непосредствено след “народната победа”, е за Радиото. Целта е партийни дейци да влязат в ръководството на Радиото и редакциите му. Препоръките са: програмите да бъдат съставени от името на ОФ, но тактично да се следва комунистическата идейна линия, без да се провокират останалите партии от ОФ. Личността на директора на радиоразпръскването трябва да притежава безкомпромисност в отстояване на партийната линия, но и тактичност. Първоначално за директор е поставен писателят Орлин Василев, сменен няколко месеца по-късно от Карло Луканов. По поръчение на Трайчо Костов в Радиото са изпратени Младен Исаев, Тодор Генов, Валери Петров, Богомил Райнов, които трябва да осъществят “радиоразпръсквания в духа на революцията”.
Промените в сферата на печата също са драстични. Спрени са много вестници “с реакционна насоченост”, а това са всички периодични издания на частни лица и политически групи извън ОФ. Печатат се само вестниците на управляващите партии: “Работническо дело” на БРП (к), “Земеделско знаме” и “Политика” на БЗНС, “Народ” на БРСДП и “Изгрев” на Политически кръг “Звено”. От 9 септември 1944 г. започва да излиза и вестник “Отечествен фронт”, орган на Националния съвет на ОФ с редактор Владимир Топенчаров.
В едноседмичен срок след призива на проф. Станчо Чолаков са изградени акционни комитети на ОФ към творческите съюзи. Акционният комитет на писателите от ОФ е създаден на 16 септември 1944 г. на събрание в Народния театър. Той оповестява съществуването си с “Апел на писателите от ОФ”, подписан от 52-ма: Сава Гановски, Людмил Стоянов, Крум Кюлявков, Николай Хрелков, Христо Радевски, Орлин Василев, Камен Зидаров, Георги Караславов, Младен Исаев, Ламар, Панталей Матеев, Кръстю Белев, Никола Ланков, Мария Грубешлиева, Гьончо Белев, Ангел Тодоров, Марко Марчевски, Борис Делчев, Лозан Стрелков, Иван Мартинов, Мицо Андонов, Богомил Райнов, Николай Стайков, Тодор Генов, Камен Калчев, Панталей Зарев, Славчо Васев, Иван Хаджийски, Иван Руж, Петър Славински, Павел Вежинов, Атанас Смирнов, Крум Пенев, Крум Велков, Валери Петров, Андрей Гуляшки, Крум Григоров, Димитър Чавдаров, Крум Вълков, Асен Босев, Стоян Даскалов, Арманд Барух, Хаим Бенадов, Димитър Хаджилиев, Георги Пенджерков, Петю Тихолов, Петко Петков, Васил Александров, Иван Аржентински, Веселин Георгиев, Борис Светлинов, Иван Бурин. На този акционен комитет на ОФ се възлагат съществени задачи по провеждане политиката на новото правителство в СБП, въпреки че от подписалите Апела само 11 са членове на Съюза: Людмил Стоянов, Христо Радевски, Орлин Василев, Камен Зидаров, Георги Караславов, Младен Исаев, Панталей Матеев, Мария Грубешлиева, Гьончо Белев, Петър Славински и Стоян Даскалов. Повечето от тях по партийна принадлежност са комунисти.
Десет дни след 9 септември 1944 г. (19 септември) Управителният съвет на СБП се събира на заседание. Присъстват: Димитър Панталеев, Боян Болгар, Бончо х. Бончев и секретарят Георги Караиванов. Решава се на 30 септември да се свика извънредно общо събрание в Народния театър с дневен ред: 1. Доклад за състоянието на Съюза от касиера Боян Болгар. 2. Избор на ново Настоятелство (Управителен съвет). 3. Разни. Решава се поканата за събранието да се разгласи чрез пресата, радиото и лични покани.
На 27 септември 1944 г. излиза бр. 1 на в. “Литературен фронт”. Основна цел на новия седмичник е да стане “трибуна за революционни идеи”. От редакционната колегия само редакторът Орлин Василев е член на СБП. Всички останали: Ангел Тодоров – уредник, Борис Делчев, Лозан Стрелков, Андрей Гуляшки, Камен Калчев не членуват в Съюза. Въпреки това, в каре в бр. 1 на вестника е отпечатана статията “Думата на българските писатели”. Тя започва така: “Свободата, която новият ден възвести, позволи на СБП да порицае цялото минало, когато се задушаваше българската творческа мисъл… Заедно с народа Съюзът осъжда отделните прояви на някои свои членове, които се бяха отдали на служба на чужди на българския народ и българската държава стремежи и ще се освободи от тези свои членове”. Към конкретна цел е насочена и статията на Кръстю Белев “Народен съд за интелектуалните убийци”. И той все още не е член на СБП. В статията за фашисти и проводници на великобългарския шовинизъм се обявяват редакторите на спрените на 9 септември вестници: “Зора”, “Утро”, “Днес”, “Вечер”, на сп. “Златорог”. Всички те са наречени “банда начело с Йордан Бадев”. Може би трябва да си зададем въпроса кой финансира издаването на вестника?
В СБП оповестената от правителството на ОФ чистка на противонародни елементи и изкореняване на авторитарната идеология се провежда от писателите комунисти от начало до край като политическа репресия. Проявява се нихилизъм към редица постижения на националното ни културно наследство. Произволно се тълкува понятието “великобългарски шовинизъм” като се изопачават научни истини и се пренебрегват обективните исторически процеси при формиране на българската нация. Във великобългарски шовинизъм и фалшификации по македонския въпрос са обявени писатели, които са творили на исторически теми и на теми, свързани с Македония: Фани Попова-Мутафова, Змей Горянин, Димитър Талев и др.
До края на м. септември 1944 г. във всички творчески съюзи се провеждат събрания. Старите ръководства са сменени с нови, в които на ръководните постове са издигнати членуващи в Отечественофронтовските партии.
На 30 септември 1944 г. в СБП се провежда общо извънредно събрание. Присъстват 51 писатели. В Съюза по това време членуват 135. От Управителния и контролен съвет, избран на 17 февруари 1943 г. (виж бел. 13), общо 10 души, присъстват трима: секретарят – Георги Караиванов, касиерът – Боян Болгар, и Димитър Панталеев. Извънредното общо събрание е обявено за 17 часа, открито е в 18 часа, съгласно Устава. (Ако не присъстват нужното число, събранието се отлага и след един час се счита за законно, колкото и души да присъстват – чл. 23 от Устава на СБП.) Председател на събранието е Димитър Панталеев, протоколът се води от Георги Караиванов. Боян Болгар прави устен доклад за състоянието на Съюза. Той уведомява събранието, че “председателят на СБП Стилян Чилингиров по здравословни причини не може да се яви и моли да бъде уведомено събранието, че държи на единството и значимостта на Съюза”.
Позовавайки се на резолюцията от събранието на Акционния комитет от 16 септември 1944 г., Боян Болгар предлага да се “избере нов Управителен съвет начело с Трифон Кунев като листата, която е изработена, е обединяваща днешните течения”. Избрано е изборно бюро: Никола Никитов, Лъчезар Станчев, Петър Горянски. От протокола се вижда, че единствен Константин Петканов възразява, че се нарушава Уставът на СБП – на извънредно годишно събрание не може да се избира нов Управителен съвет – и предлага изборът да стане с явно гласуване. Панталей Матеев заявява, че “събранието е извънредно, но може да бъде считано за редовно, свикването му е наредено от акционния комитет и по решение на Управителния съвет поради изключителната обстановка”. Константин Петканов не отстъпва и се позовава отново на Устава – “мандатът на Управителния съвет е тригодишен, а той не е дал оставка”.
Боян Болгар заявява, че ръководството е подало оставка на 12 септември 1944 г. (в ЦДА във фонда на Съюза на българските писатели няма писмен документ за такава оставка. Има протокол на Управителния съвет от 19 септември 1944 г., цитиран в статията).
Новият Управителен съвет е избран при следния резултат: председател Трифон Кунев – 51 гласа, секретар Младен Исаев – 51 гласа, Боян Болгар – 50, Никола Фурнаджиев – 50, Димитър Панталеев – 51, Панталей Матеев – 51 . Подгласници Атанас Далчев – 51 гласа, Камен Зидаров – 51, Владимир Русалиев – 51. Нито един от избраните подгласници не присъства на събранието. В Контролния съвет са избрани Георги Райчев – 51 гласа, Анна Каменова – 51, Панчо Михайлов – 50. Подгласници Йордан Стратиев – 51 и Димитър Спространов – 51. На събранието присъстват А. Каменова, Йордан Стратиев и Димитър Спространов. Председателят на СБП Трифон Кунев е от БЗНС, Младен Исаев, Людмил Стоянов, Никола Фурнаджиев и Панталей Матеев са от БРП (к), Димитър Панталеев и Боян Болгар са ориентирани към Н.С. “Звено”.
Налагат се няколко извода:
1. На събранието присъства по-малко от половината от числения състав на Съюза.
2. Няма дискусия по предложената листа (не става ясно кой я предлага, на 19 септември 1944 г. Управителният съвет не обсъжда проектолиста). Единствените възражения на събранието се правят от Константин Петканов. В правителството на ОФ той е началник отдел “Култура” в Министерство на пропагандата.
3. Гласуването е тайно, но всички са избрани с почти пълно болшинство. На увереност, че се прави правилният избор, на апатия или на страх се дължи това?
4. В новия Управителен съвет от седем членове – четирима са от БРП (к), като ключовият пост – секретар на СБП, е поверен на Младен Исаев – комунист. Следователно, очертава се БРП (к) да има решаваща роля в ръководството на СБП.
Има още една любопитна подробност от това събрание. Съгласно Закона за държавен надзор върху дружествата и сдруженията, действащ в България от 1938 г. и не отменен от правителството на ОФ, при избор на ново управително тяло и при промяна на Устава на организацията, се депозира препис от протокола на събранието в Министерство на вътрешните работи. Такъв препис е депозиран и от събранието на СБП, проведено на 30 септември 1944 г. Има няколко несъответствия с протокола от събранието, воден от Георги Караиванов, въпреки че в края на преписа има уверение: “Вярно с оргинала, който се намира в протоколната книга на общите събрания”, подписа на секретаря Младен Исаев и печата на СБП. В преписа се изброяват имената на 53-ма присъстващи, като от записаните в протоколната книга са отпаднали 17 писатели, а са дописани 19, чийто имена не фигурират в книгата: Стоян Даскалов, Бончо х. Бонев, Елисавета Багряна, Орлин Василев, Илийчо Волен, Матвей Вълев, Елин Пелин, Николай Лилиев, Константин Мутафов, Владимир Василев, Чавдар Мутафов, Добри Немиров, Владимир Русалиев, Теодор Траянов, Минко Неволин, Христо Ц. Дерижан, Павел Спасов, Кирил Кръстев и Камен Зидаров. От тези писатели Бончо х. Бонев и Матвей Вълев са членове на старото ръководство, а Владимир Русалиев и Камен Зидаров са избрани в новото ръководство. Записани са имена на известни и утвърдени писатели, но и на писатели, които през м. ноември с. г. ще бъдат изключени от СБП – Владимир Василев, Чавдар Мутафов, Павел Спасов и Кирил Кръстев.
В преписа, депозиран в Министерството на вътрешните работи, не са включени имената на: Александър Карталов, Жана Николова, Димитър Симидов, Рачо Стоянов, Ненчо Илиев, Никола Дончев, Дора Габе, Васил Каратеодоров, Денчо Марчевски, Владимир Полянов, Асен Калоянов, Христо Карапетров, Димитър Христодоров, Петър Горянски, Никола Никитов, Бленика, Димитър Спространов. На трима от тези писатели имената са записани по два пъти в протоколната книга и като присъствие и в процедурата по избора на новото ръководство. От другите – шестима са изключени от СБП на 23 ноември 1944 г. – Жана Николова, Димитър Симидов, Ненчо Илиев, Никола Дончев, Христо Карапетров, Петър Горянски. Защо е направена тази смяна на имена в преписа? Явно, на новото ръководство на СБП се налага да демонстрира, че има подкрепата на известни и утвърдени литературни творци.
На страниците на “Литературен фронт” с пълна сила продължава настъплението против писателите, които не споделят идеите на “революцията”. В бр. 4 на вестника уводната статия е озаглавена: “Да бием великобългарския шовинизъм”. И в органа на БРП (к) се публикуват материали по същата тема и в същия дух: “Бадев и бадевщината”, автор Д. Б. Митов.
В началото на м. октомври 1944 г. в пресата се появява съобщение, което огласява, че “министърът на Пропагандата одобрява да се отпусне помощ от 1,800,000 лв. на СБП. С това съобщение се противопоставя СБП на останалите творчески съюзи и цялата българска интелигенция. Фактите са съвсем други. На 16 август 1944 г. се провежда съвместно заседание на Управителния и Контролния съвет на СБП в дома на Боян Болгар. Присъстват: Стилян Чилингиров, Никола Г. Данчов, Бончо х. Бонев, Боян Болгар, Георги Райчев и Георги Караиванов. Дневният ред е: “Разпределяне отпуснатите на Съюза помощи (подкрепа) от Министерство на народното просвещение в размер на 1,800,000 лв. Помощ е отпусната и на Университета и се решава писателите-професори да бъдат изключени от списъка за помощи към Съюза, както и всички министри. Настъпилите събития в началото на м. септември възпрепятстват разпределението на тази помощ.
На 2 октомври 1944 г. е първото заседание на новия Управителен съвет на СБП. Присъстват: Трифон Кунев, Людмил Стоянов, Младен Исаев, Никола Фурнаджиев, Димитър Панталеев и Боян Болгар. Дневният ред е: “Разпределение на помощите, отпуснати на писателите”. Решава се: “Да се дадат помощи на всички писатели по 10,000 лв., на пострадалите от бомбардировките допълнително по 10,000 лв., на всяко дете на съюзен член по 4,000 лв., на крайно нуждаещите се още по 5,000 лв. Не се предвижда помощ за писатели-министри, професори и заможни писатели” . (Месечната заплата на редовен гимназиален учител с висше образование е 5,800 лв.)
На 24 октомври 1944 г. в “Държавен вестник” е публикувана Наредба-закон за признаване права на висшисти при заемане на държавна, общинска или обществена служба от писатели, членове на Писателския съюз, които нямат висше образование. Тази наредба-закон излиза 12 дни след издадената наредба-закон за временно отменяне на служебния ценз по закона за длъжностите, цензовете, заплатите и възнагражденията на държавните служители. Това временно отменяне на служебния ценз се налага, за да могат управляващите партии от ОФ при прочистване на държавния апарат от “противонародни елементи” да назначат свои хора. И докато тази наредба е временна, то наредбата-закон, касаеща писателите, остава като постоянно действаща. Развоят на събитията в Писателския съюз показва, че привилегията от страна на правителството на ОФ към писателите има своето обяснение.
На 14 октомври 1944 г. се провежда заседание на Управителния Съвет на СБП с дневен ред: “Насрочване на общо събрание за приемане на нови членове”. Присъстват: Трифон Кунев, Людмил Стоянов, Младен Исаев, Никола Фурнаджиев, Панталей Матеев, Боян Болгар. Решава се: да се разгласят условията за приемане на нови членове, като докладите се приемат до 24 т.м. или изпращат на секретаря на Съюза Младен Исаев в Столичната община. Събранието да се насрочи на 30 октомври с.г. от 10 часа в Заседателната зала на Столичната голяма община при следния дневен ред:
1. Изменение на Устава по члена, който ограничава броя на членуващите в СБП.
2. Избор на нови членове на Съюза.
3. Провъзгласяване на почетни членове.
4. Избор на жури за съюзните награди за 1944/45 г.

На 24 октомври 1944 г. се провежда отново заседание на Управителния съвет. Присъстват: Трифон Кунев, Людмил Стоянов, Младен Исаев, Никола Фурнаджиев, Димитър Панталеев, Боян Болгар и Панталей Матеев. Дневният ред е: “Приемане докладите за нови членове на Съюза и определяне кандидатите, които съветът ще представи за избор от Общото събрание. Управителният съвет решава да предложи на общото събрание гласуването да стане явно и общо за всички кандидати. С това си решение ръководството на Съюза грубо нарушава член 7 от Устава на СБП, който гласи: “Редовните членове се провъзгласяват. Провъзгласяването става от общо събрание, което се свиква най-късно на третия неделен ден след годишното. Кандидатът се представя най-малко от трима редовни членове, извън Управителния съвет, с обстоен доклад, преценен предварително от съюзния управителен съвет. Един от тримата прочита доклада пред общото събрание. Докладът трябва да съдържа: кратка животописна бележка, характеристика за дейността и подробна библиография на трудовете на кандидата, както и кратки извлечения от оценките за него, намерили място в нашия или в чуждия печат. Провъзгласяването става при тайно гласуване с гласовете на 2/3 от присъстващите.”
На заседанието на Управителния съвет е подготвен списък на кандидатите, който съдържа името, жанра, в който твори кандидатът, и издадените книги, ако има такива:
1. Асен Босев – детски поет-реалист, автор на книгите за деца: Радостен живот, Пет врабчета журналисти, Стрина Ганка Софиянка, Гошо почна да разбира, Тук Радио Славей и др. 2. Ангел Тодоров – поет – един от основателите на вестник Релеф. Сътрудничил във всички работнически вестници и списания, автор на книгите: Клуб и фабрика, Разкази, и на стихотворенията: Поеми без лъжа и Полезни поеми. Превеждал е стихове от Пушкин, Лермонтов, Некрасов и др. 3. Александър Гергинов. 4. Атанас Смирнов. 5. Арманд Барух. 6. Асен Ненов-Бдинец. 7. Андрей Гуляшки. 8. Богомил Райнов – поет. Автор на стихосбирките: Стихове и Любовен календар. Превеждал Пушкин, Лермонтов и др. 9. Борис Светлинов. 10. Борис Делчев. 11. Борис Бакалов. 12. Боян Знеполски. 13. Валентин Нечаев Арсениев. 14. Веселин Георгиев (Андреев) – млад революционен поет. Печатал бойки стихотворения в сборник Жар, Заря, Академик и др. Напоследък е бил партизанин в планините, където е написал нови, непечатани още стихотворения. Сега е редактор на в. Народна войска. 15. Валери Петров – поет. С псевдоним Асен Раковски е напечатал още като ученик романа Към Полюса и поемата Птици към Север. През последните години напечата стихотворения в Изкуство и критика, които привлякоха вниманието на читатели и критика.16. Васил Александров. 17. Веселина Геновска. 18. Георги С. Драндаров. 19. Георги Пенджерков. 20. Георги Жечев. 21. Георги Томалевски. 22. Димитър Ангелов. 23. Димитър Хронев. 24. Димитър Полянов. 25. Димитър Чавдаров-Челкаш. 26. Димитър Осинин. 27. Димитър Хаджилиев. 28. Димитър Добрев. 29. Здравко Сребров. 30. Илия Енчев. 31. Йордан Ковачев – поет. Председател на Съюза на писателите от провинцията. Издал стихосбирките: Моето утро, На невидими струни, Озарения; драми: Изпуснати хора, Рог жълтици; разкази: Искри и Златни капки. Превеждал Тютчев, Лермонтов и др. 32. Иван Трифонов-Бурин. 33. Иван Мартинов. 34. Иван Василев. 35. Кръстьо Белев. 36. Крум Пенев. 37. Камен Калчев. 38. Крум Григоров. 39. Крум Вълков. 40. Крум Кюлявков. 41. Крум Велков. 42. Константин Сагаев. 43. Лозан Стрелков. 44. Лалю Маринов – Ламар. 45. Марко Марчевски. 46. Николай Стайков. 47. Никола Ланков. 48. Неделко Месечков. 49. Николай Хрелков. 50. Паун Генов. 51. Петко Тихолов. 52. Павел Вежинов. 53. Панталей Матеев. 54. Петко Петков Буюклиев. 55. Петър Осоговец. 56. Петър Стъпов. 57. Пею Гаджев. 58. Павел Делирадев. 59. Сава Чукалов. 60. Санда Йовчева. 61. Стефан Аврамов. 62. Славчо Васев. 63. Слава Шипилова. 64. Стефан Савов. 65. Сашо Настев. 66. Сава Гановски-Трудин. 67. Стефан Гендов. 68. Теню Стоянов. 69. Тодор Генов. 70. Тодор Боров. 71. Христо К. Пунев. 72. Юлия Казаска – белетристка. Авторка на сборника разкази „Целувката на жената“ и „Смъртта и монокъл“. Писала е на французки език много очерки въз основа на народната ни песен. 73. Тодор Павлов – редовен член и почетен председател на Съюза на българските писатели. 74. Д-р Никола Михов – почетен член на Съюза.”
На 30 октомври 1944 г. в салона на Столичната община се провежда общо събрание на СБП. При дневен ред както е приет на заседанието на Управителния съвет от 24 октомври с.г. Присъстват 74 писатели. Председателят Трифон Кунев обявява събранието за законно – присъстват повече от 1/2 съюзни членове. Главният секретар на съюза Младен Исаев прочита протокола на Управителния съвет за избора на 72-ма редовни членове, един редовен член и почетен председател на Съюза – Тодор Павлов и един само почетен член – д-р Никола Михов. Има разисквания за начина на избора, но се възприема гласуването да стане явно и общо за всички кандидати. Събранието с почти абсолютно мнозинство избира всички предложени от ръководството на Съюза. Между присъстващите членове на СБП има писатели – Чавдар Мутафов, Кирил Кръстев, Христо Капитонов, Петър Горянски, които на следващото общо събрание ще бъдат изключени от Съюза именно с гласовете на тези, които сега те избират. Грубо е нарушен Уставът на СБП: 1. В частта за броя на членуващите в Съюза. На заседанието на Управителния съвет на 14 октомври 1944 г. се планира на събранието да се направят промени, за да се премахнат ограниченията за броя писатели, членуващи в Съюза. От протокола на събранието е видно, че този въпрос не се поставя за разглеждане. 2. Нарушен е чл. 10 от Устава – приемането на нови членове да става с тайно гласуване. Това решение е взето от Управителния съвет, но на самото събрание възникват дебати. 3. При провъзгласяването на Тодор Павлов за почетен член също е нарушен Уставът – чл. 9, който гласи: “За почетни членове Съюзът на българските писатели провъзгласява по-старите наши литературни труженици, които имат особени заслуги към литературата ни” . Защо председателят на СБП Трифон Кунев се съгласява така грубо да се нарушава Уставът? Поведението на Трифон Кунев, на Боян Болгар и Димитър Панталеев в Управителния съвет на писателския съюз води до бързо и безпрепятствено превземане на организацията от писателите комунисти.
Ако внимателно се вгледаме и анализираме политическите събития в страната в първите месеци след 9 септември 1944 г., същото примиренческо поведение имат и коалиционни партньори на БРП (к) в правителството на ОФ. С тяхна помощ грубо се нарушават законите и комунистическата партия заема всички важни и ключови места в управлението на страната. След това БРП (к) започва разправата и със самите коалиционни партньори. Такава е и съдбата на Трифон Кунев, през май 1945 г. е освободен от поста председател на СБП. Става главен редактор на започналия да излиза от есента на 1945 г. опозиционен вестник “Народно земеделско знаме” и води лично сатиричната рубрика “Ситни дребни …като камилчета”, където се критикуват остро действията на управляващите. Трифон Кунев е съден и изпратен в затвора. През 1947 г. е изключен от Съюза на българските писатели.
Да се върнем на събранието на СБП от 30 октомври 1944 г. От новоприетите 73-ма членове на Съюза – 35 са от подписалите “Апела на писателите от ОФ”. В СБП са приети и писателите Йордан Ковачев, Димитър Добрев, Димитър Осинин, Петър Стъпов. Това е почти цялото ръководство на Съюза на писателите от провинцията. Така фактически те сами прекратяват съществуването на една дейна писателска организация, чийто литературен вестник “Светлоструй” е спрян през 1941 г.
С новоприетите в Съюза писателите комунисти и съмишлениците им вече имат решаващ глас. Пристъпя се и към осъществяването на прокламираната още в бр. 1 на в. “Литературен фронт” задача – изключване на писатели, обвинени във фашистка дейност и великобългарски шовинизъм. Правителството на Отечествения фронт на 30 септември 1944 г. приема Наредба-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и злодеянията свързани с нея. Процесите на Народния съд се използват, за да се обезсилят политическите противници, да бъдат отстранени на всяка цена от политическата сцена бившите представители на изпълнителна и законодателна власт, изтъкнати интелектуалци и други видни представители на управляващите среди в България преди 9 септември 1944 г. Едни от тях са осъдени само заради политическите им идеи и идеологическите им възгледи, други като привърженици на немската култура.
На 14 ноември 1944 г. на заседание на Управителния съвет се обсъжда само един въпрос: “Разглеждане дейността на съюзните членове през време на фашисткия режим в България”. Присъстват: Трифон Кунев, Людмил Стоянов, Младен Исаев, Боян Болгар, Димитър Панталеев, Никола Фурнаджиев. Според протокола “разглежда се обстойно и внимателно литературната и обществената дейност на всички писатели, членове на Съюза по време на фашисткия режим в България. Управителният съвет намира, че някои съюзни членове, както чрез литературни и публицистични творби, така чрез дела като министри, общественици и пр. са проявили дейност, която е била в разрез с интересите на народа и културата ни.”
За да придаде законова форма на решението си Управителният съвет тук вече търси да се позове на Устава на СБП. “И тъй като тези писатели с дeйността си са унизили писателското звание, а някои са работили против интересите на Съюза, Управителният съвет намира, че съгласно чл. 14, ал. 1 от Устава те следва да бъдат заличени от списъка на съюзните членове”. Следват имената на изключените и провиненията им:
1.Богдан Филов – бивш министър-председател и бивш регент на България. Заради цялата си противонародна политическа дейност.
2. Йордан Бадев – дългогодишен апологет на фашизма и полицейски доносник през време на фашизма.
3. Борис Йоцов – като министър на просветата упорит привърженик на германския фашизъм у нас във всички области на културата.
4. Фани Попова-Мутафова – най-ярко проявена фашистка писателка у нас. Основателка на разколническия писателски съюз „Иван Вазов“.
5. Чавдар Мутафов – ярко проявен фашист с открита фашистка дейност.
6. Любомир Владикин – един от най-ярките идеолози на фашизма в България.
7. Михаил Арнаудов – министър в кабинета на Багрянов. Като министър е отправял чрез в. Зора апели за сплотеност срещу “разрушителните сили”. Писал е възторжено за германската армия на Балканите.
8. Димитър Шишманов – министър на външните работи в кабинета на Добри Божилов. Морално отговорен за всички издевателства срещу народа.
9. Димитър Гаврийски – председател на хитлеровия комитет “Нова Европа” у нас.
10. Звезделин Цонев – началник на цензурата.
11. Никола Т. Балабанов – печатал във в. Дума редица статии с явна фашистка тенденция.
12. Димитър Симидов – проявен фашист и автор на говорещия вестник в Радио София.
13. Янко Янев – германски агент, редактор на хитлеристкото списание “Нова Европа”.
14. Борис Маковски – бивш частен секретар на Александър Цанков. Проявен в писанията си като фашист.
15. Змей Горянин – цензор. Участник в Дирекцията на пропагандата и в пропагандната рота на окупационния корпус в Сърбия.
16. Павел Спасов – проводник на германската фашистка идеология у нас.
17. Димитър Талев – писал фашистки статии във в. Зора.
18. Кирил Кръстев – с отявлена фашистка дейност в Просветния съюз.
19. Георги Константинов – проводник на фашизма по културна линия у нас. Писал е ласкави статии за Б. Филов и др. След завръщането си от Германия е писал хвалебствия за нея.
20. Йордан Стубел – директор на Радио София през фашисткия режим.
21. Славчо Красински – организиран последовател на Александър Цанков. Издал в Дирекция на националната пропаганда книгата “Пропаднали революции”.
22. Христо Капитонов – в събранието на Съюза се обяви против членуването на евреи. Писал е във в. Днес и Вечер шовинистични статии с фашистки тенденции.
23. Васил Узунов – напечата във в. Слово статия против Съюза (СБП), която имаше характер на формен полицейски донос.
24. Жана Николова – проводник на фашистката пропаганда.
25. Никола Дончев – редактор на италианския фашистки вестник у нас “Вита Булгари”. Писал е статия за италианския журналист Виржинио Гайда.
26. Яни х. Янев-Калиакренски – деен легионер – сега арестуван.
27. Петър Горянски – написал възторжени стихове за Германия и Япония, посветени на Бекерле и Ямаджи.
28. Ненчо Илиев – пропагандатор на италианския фашизъм у нас.
29.Владимир Василев – политик-организатор и проводник на литературната реакция у нас.”

По силата на Наредба-закон за Народния съд са арестувани и членове на Съюза на българските писатели: Богдан Филов, Йордан Бадев, Борис Йоцов, Михаил Арнаудов, Димитър Шишманов. В Централния затвор са и писателите Йордан Стубел, Борис Маковски, Димитър Сяров (уредници и сътрудници на Радио София), Фани Попова-Мутафова, Светозар А. Димитров (Змей Горянин).
Фактически само половината от предложените от Управителния съвет на СБП писатели за заличаване от списъците на Съюза са пряко засегнати от Народния съд. За всички останали наказанието е пресилено и тенденциозно. За да се тушира донякъде това, на заседанието от 14 ноември 1944 г. ръководството приема и решението:
1. Съгласно чл. 14 от Устава, ако някой от изключените но не съден от Народния съд, след време покаже добра воля и със своята литературна дейност заличи вината, поради която е изключен, може, по преценка на Управителния съвет, да бъде отново приет за член.
Но веднага е направена и уговорката:
2. Ако при издирванията, които се вършат от страна на народните обвинители, се открият безспорни данни за проявена фашистка дейност от съюзен член, който не влиза в горния списък, Управителният съвет ще се занимае допълнително с въпроса за неговото членуване в Съюза” .

Така ръководството на СБП се поставя в пълна услуга на репресивния закон за Народния съд. Протоколът от заседанието на Управителния съвет е подписан само от Людмил Стоянов и Младен Исаев.
На 23 ноември 1944 г. е насрочено извъредно общо събрание на СБП в салона на кино “Балкан” при дневен ред: “Разглеждане делата на съюзни членове през време на фашисткия режим” . На събранието присъстват 100 писатели, като 49 от тях са от новоприетите. Трифон Кунев открива събранието с думите: “Управителният съвет в няколко заседания разгледа подробно дейността на всички писатели, които през фашисткия режим са били в услуга на прогерманската и фашистка политика“ и в кратки бележки определя и провиненията им. Секретарят на Съюза Младен Исаев прочита решението-предложение с имената на 29 писатели за заличаване от списъка на СБП. На решението на Управителния съвет остро се противопоставя писателят Григор Чешмеджиев, министър на социалната политика (БРСДП) в правителството на ОФ. Той настоява ”дейностите на провинените да бъдат разгледани и решавани индивидуално. Да се прояви максимално снизхождение по отношение на провинените. През фашисткия режим никой от писателите не е изключен заради политически прояви. На Григор Чешмеджиев остро се противопоставя Орлин Василев и заявява, че “спрямо провинените не бива да се проявява снизхождение, понеже са си заслужили възмездието за явна противонародна дейност”. След изказване и на други писатели се оформят две предложения, които председателят Трифон Кунев предлага да бъдат гласувани: 1. Решение за изключване да се вземе поотделно за всеки провинил се член и 2. Да се гласува предложението на Управителния съвет общо за всички провинили се членове, като гласуването е явно. Съставът на присъстващите на събранието – преобладават подкрепящи линията на комунистическата партия, определя и кое предложение се възприема.
“Събранието с голямо болшинство реши: Намира, че долуизброените членове на Съюза със своята дейност са унизили писателското звание, а някои от тях са работили и против интересите на Съюза и съгласно чл. 14, ал. 1 от съюзния Устав да бъдат заличени от списъка на съюзните членове”.

Изброяват се имената на всичките 29 писатели, предложени от Управителния съвет. Приемат се и двете решения на ръководството за прием отново и за допълнително изключване, ако се посочат писатели, обвинени във фашистка дейност.
От “обновения” Съюз на българските писатели комунистическите ръководители очакват пълна подкрепа и участие в мероприятията на отечественофронтовската власт. Във в. “Литературен фронт” се появяват статии като тази на писателя Никола Ланков “Смърт на великобългарския шовинизъм”, “На запад” от Лозан Стрелков и др. Въпреки това ръководни дейци от комунистическата партия не са доволни от дейността на писателите. Органът на комунистическата партия в. “Работническо дело” публикува уводна статия “Дългът на интелигенцията” . В статията се прави равносметка на участието на българската интелигенция на фронта. Похвала се изказва на фронтовите артисти, на музиканти, на художници. Порицава се слабата активност на писателите: “Писателите, трябва открито и с прискърбие да признаем това, дадоха най-малко“.

Здравка Ракова

.

.

Много интересен архив в който всеки искащ да си припомни (за по-възрастните) или се осведоми за миналото (към по-младите), ще намери нещо за себе си.

.

Virtual Archive 2.0 — Collection: Bulgaria in the Cold War

.

.

Българската гилотина
Тайните механизми на „Народния“ съд

П. Мешкова, Д. Шарланов

.

В средата на декември 1944 г. Политбюро възлага на министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев да се изработи „специален закон за борба срещу фашизма”. Една от причините, с които Трайчо Костов обяснява необходимостта от такъв закон, е активизирането на съпротивата против Народния съд. Според него тя се изразява в опитите да се предизвика криза в Отечествения фронт, която да доведе до оставката на правителството. По такъв начин, изтъква Трайчо Костов, ще се осуети провеждането на Народния съд. Но до правителствена криза така и не се стига. Под натиска на ген. Сергей Бирюзов (заместник-председател на Съюзната контролна комисия) и ЦК на БРП (к) на 13 декември 1944 г. правителството излиза с декларация, че ще продължи чистката в държавния апарат и в армията. Нещо повече. На заседание на Висшия съюзен съвет на БЗНС, състояло се на 18 и 19 януари 1945 г., д-р Г. М. Димитров е принуден да подаде оставка като главен секретар на Земеделския съюз. На 25 януари 1945 г. от ЦК на Социалдемократическата партия е отстранена групата на Кръстьо Пастухов, състояща се от 6 души.

При невъзможността да се води открита политическа борба през ноември-декември 1944 г. се образуват групи, прераснали по-късно в организации, наречени от милицията конспирации. Тяхната цел е да противодействат на комунистическия терор и извършващата се съветизация на страната.

Според Политбюро „тия специални противонародни действия” не могат да бъдат обхванати от съществуващите общи наказателни закони. Това би дало възможност на техните извършители „да се изплъзнат от ръцете на правосъдието или да получат съвсем леки присъди”. Неприложим за подобни действия е и Наредбата-закон за Народния съд, който е временен и съди за минали деяния.

На 26 януари Министерският съвет приема Закон за защита на народната власт. В него се установяват няколко групи престъпни състави, свързани с посегателства на „класовия враг” срещу новата система на, управление. Законът предвижда рязко разширяване и повишаване на минималните и максималните наказания. От общо 18 в 6 негови текста те са доживотен строг тъмничен затвор и смърт.

На 30 януари 1945 г. главният директор на народната милиция Руси Христозов приема представители на цензурирания печат, пред които дава сведения за „извършени престъпления от някои фашистки групи”. Според него те са съставени главно от легионери, бранници, ратници и цанковисти. Имало разкрити конспирации в Русе, София, Етрополе, Неврокоп и други градове. Като обща предохранителна мярка още на 18 декември 1944 г. милицията е арестувала актива на фашистките организации. Част от тях били въдворени в трудововъзпитателни селища, а други са задържани, за да отговарят за деянията си по новия закон. По данни на МВР към август 1945 г. са образувани 183 дела с 3369 подсъдими лица. Но сведенията, получени в министерството през декември 1944 г. от околийските, областните управители и кметовете за „фашистки прояви”, дават доста по-различна картина.

От Горна Оряховица съобщават, че „индустриалците и фашистите” са изплашени от Народния съд и арестите толкова, че даже не питат за близките си, които са задържани. В Горна Джумая фашистки прояви нямало, защото с тях „си разчистихме сметките още на 9 септември”. Има уплаха сред населението, която „не може да се преодолее”. В Преслав „фашистките прояви” са се изразили в „говорене” против ОФ, но повечето от хората са арестувани, някои „унищожени”, а други изпратени на принудителна работа. „Сега, пише в доклада, населението седи мирно.”

Подобно е положението в Попово с тази разлика, че там част от арестуваните „фашисти” са „отделени за Народния съд”. Някои земеделци и социалдемократи от ОФ в града казали: „След като сме изгонили германците, защо пуснахме руснаците? Не е ли едно и също? Много хора са се борили против фашизма, но не желаят и руския ред. Защо да ги пращаме на принудителна работа, съдим и убиваме?”

С малки изключения в почти всички доклади от декември 1944 г. се чете една и съща фраза: „Фашистки прояви няма.” Защо тогава е бил необходим Законът за защита на народната власт?

Според оценката на формиращата се демократична опозиция законът дава възможност на БРП (к) не само да смаже политическите си противници, но и да пресече всякаква проява на съпротива срещу т. нар. народна власт. Приемането му преди произнасянето на присъдите на Народния съд трябва да елиминира ескалацията на очакваната съпротива.

На 2 февруари 1945 г. е изпратена инструкция до околийските управители да вземат мерки за запазване на „реда и спокойствието” при съобщаване изпълнението на смъртните присъди, постановени от Първи и Втори върховен състав на Народния съд в столицата. На следващия ден то е публикувано в печата от името на главния народен обвинител. Реакцията на политическите среди в страната не е еднозначна.

В секретен доклад до МВР околийският управител на гр. Оряхово съобщава: „По отношение на присъдите, които Софийският народен съд оповести, имаше хора, които мислеха, че с изпълнението няма да се бърза и дано някак се размине тази работа, но, уви, за тяхна зла участ се изпълниха и това обстоятелство ги страшно удари, съзнаха, че властта е здрава и всекиго на място може да сложи.” Още по-директен е габровският околийски управител. В доклада си до МВР той пише: „Реакцията е изплашена от смъртните присъди в София. Тя разбра, че няма да има прошка и за тукашните.”

И наистина, местните състави на Народния съд се стремят да последват примера на двата централни процеса в столицата. Кметове на населени места съобщават в МВР, че отново започват арести на „пропуснати фашисти”, които трябва да бъдат предадени на Народния съд.

В Русенска околия, се пише в доклада, се налага разбирането, че „от всяко село трябва да има виновни за Народния съд, защото била последната чистка”. В резултат в редица села са арестувани даже и лица, влизащи в партиите от ОФ, като „несигурни”.

В Пловдив е задържана група запасни офицери, които се готвели да освободят от ареста свои колеги, „защото разбрали, че ще ги осъдят на смърт”.

В Ловеч председателят на Народния съд получава писма, в които близки на подсъдими го молят „да не става убиец на невинни хора само защото с думи подкрепяли бившата власт”.

Издадените присъди задълбочават кризата в некомунистическите партии в ОФ. Миналият в опозиция д-р Г. М. Димитров открито се обявява против Народния съд. Група членове на БЗНС от Стара Загора изпращат писмо до регента Венелин Ганев, в което се възмущават, че ако съдът продължи да действа така и по места, „то в селата няма да останат просветени хора”.

В секретните си доклади до МВР околийските управители тревожно съобщават и за отдръпване на населението от властта и нарастване на недоверието на съюзниците от ОФ към БРП (к). Те се безпокоят и от това, че при създалата се обстановка не може да се осъществи издигнатият от комунистите призив за „граждански мир без фашисти”. А за такива са обявени всички, които са извън Отечествения фронт.

Старозагорският областен управител съобщава: „С присъдите и тяхното изпълнение в София съюзниците се отдръпнаха и гледат към нас с недоверие. От БЗНС питат – какво ще стане в нашия град?”

В Плевен е изразено несъгласие на местната организация на Земеделския съюз с Народния съд. Искат се сведения от милицията за това къде се намират арестуваните граждани от града. Отделни членове на БЗНС и Социалдемократическата партия говорят, че „ОФ се изложил с арестите и Народния съд”.

В Троян и околията броят на лицата, въдворени в трудови лагери, бързо нараства. Според областния управител е възникнало противоречие между комитетите на ОФ и милицията относно мерките срещу изказалите недоволство от Народния съд и местните трудови лагери.

От Свищов съобщават: „Забелязва се едно отпадане на настроението на масите към властта. Това се дължи до голяма степен и на арестите около Народния съд и произнесените присъди от него. Земеделците са стъписани, че и техни хора се съдят.”

От друга страна, много от близките и съидейниците на предадените на народния съд търсят начини да помогнат на подсъдимите. Група войници, завърнали се от фронта и настанени в казармите в Пловдив, отказват да предадат на милицията своите командири, които са ги водили по бойните полета. В столицата се разпространява позив, в който пише: „Извършените кланета на регенти, министри и депутати са непознати в българската история. Европа защо мълчи?” В Габрово, Силистра, Враца, Бургас и в други градове жените и децата на задържаните се явяват пред милиционерските участъци и искат да бъдат освободени техните синове, мъже и бащи като невинни. Инициаторите са арестувани, а другите се разгонват със сила. Потоци от писма се изпращат до регентите, министър-председателя и главния народен обвинител Георги Петров. В тях най-вече се посочват факти за доказване невинността на арестуваните, за други се иска снизхождение и милост.

На 8 февруари Георги Петров е принуден да се обърне с Писмо-нареждане до всички подведомствени му органи във връзка с работата на Народния съд. В него се казва: „За в бъдеще никои от народните обвинители нямат право да издават нареждания до органите на милицията за задържане на нови лица без изрично мое разрешение.” Що се отнася до военните, това може да става „само в извънредно важни случаи с подробно мотивиран писмен доклад, който ще бъде разрешен съвместно с военния министър”.

Георги Петров обръща внимание настоящото писмо да се има предвид и от „органите на Народната милиция досежно задържането на нови лица във връзка със специалния закон”. Става дума за започналите арести по Закона за защита на народната власт, а той влиза в сила чак на 17 март 1945 г.

Партийните организации на БРП (к) имат възможност свободно да изразяват своето задоволство от изпълнените смъртни присъди, като настояват повече такива да бъдат издавани от местните състави на Народния съд. По указание на партийните комитети организирани младежки ремсови групи скандират пред домовете на задържани или набелязани за арест граждани „Смърт”, пишат на вратите им „Тук живее народен враг”, рисуват кръстове с черна боя и т. н.

Наблюдавайки техните действия, председателят на американската мисия в Съюзническата контролна комисия ги определя като „комунизиране на средновековната инквизиция”. Той предлага на ген. Сергей Бирюзов да се води разговор с българското правителство да не се изостря напрежението в страната. Какво има предвид американският представител?

От 4 до 11 февруари 1945 г. в Ялта се провежда конференция на ръководителите на трите съюзени държави – Рузвелт, Чърчил и Сталин. Съгласно приетата на нея Декларация за освободена Европа и Атлантическата харта освободените народи имат право да създадат демократични институции й да определят по техен собствен избор формата на управление, при която ще живеят. Трите държави се ангажират заедно да помагат на народите, където според тях обстоятелствата ще изискват това, „да създават временни правителствени власти, представляващи широко всички демократични елементи от населението и задължени колкото се може по-скоро да образуват чрез свободни избори правителства…” Като необходимо условие за това се смята „гражданският мир”, за нарушаването на който те ще наблюдават.

В радиограма от 15 февруари 1945 г. Трайчо Костов информира Георги Димитров в Москва за отражението на Ялтенската конференция върху обстановката в България. „Някои кръгове сред земеделците и звенарите, пише той, тълкуват Кримската спогодба като даваща възможност на англичаните за по-активна намеса в нашите работи. Такива тълкувания им дават английските представители тук. Във връзка с това се наблюдава известно окуражаване и размърдване на англофилите, което сигурно ще ни позатрудни за известно време работата, докато тия хора не разберат абсурдността на своите надежди.” Пет дни по-късно с радиограма Георги Димитров успокоява Трайчо Костов, че наистина компромисните решения на Ялтенската конференция „дават козове в ръцете на англичаните и американците”, но тяхното действително използване зависи от много други фактори и „преди всичко от Съветския съюз”.

Ялтенската конференция съвпада с провеждането на Народния съд в България. Под неговото прикритие БРП (к) засилва репресиите срещу нарастващата съпротива и раздвижване на демократичните сили.

По решение на Политбюро в средата на февруари 1945 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов предприема двуседмична обиколка из страната. След завръщането си в София той свиква на съвещание областните и околийските управители и директорите на милицията. Пред тях той констатира, че по места има „надигане на фашизма” срещу смазващия удар, който им нанесъл Народният съд. Наред с това той е принуден да признае, че населението е „доста смутено” и недоверието на съюзниците към БРП (к) нараства. „Ние подценихме, казва Антон Югов, че нашият народ е доста наивен, съжалителен и политически незрял…” Обстановката налага да се вземат сурови мерки и министърът нарежда: „Отношението към Народния съд да се счита като показател за вярност към отечественофронтовската власт. Кметовете, проявили колебания или попаднали под влиянието на нездрави елементи в комитетите на ОФ, да се освобождават. Не могат да бъдат освобождавани от принудителна работа членовете на ОФ комитети, дръзнали открито да заявят несъгласие, и то пред населението, от присъдите на народния съд над враговете на народа, гадовете и пр.”

След указанията на Антон Югов въпреки нареждането на Георги Петров от 8 февруари 1945 г. безконтролните задържания продължават. По сведение на милицията от февруари до април 1945 г. броят на арестуваните лица възлиза на 5321 души. В повечето случаи тя не смята за необходимо да уведомява за тях главния народен обвинител. Срокът за приключване на делата по Народния съд наближава, но се очаква да влезе в сила Законът за защита на народната власт. В доклад до ЦК на БРП (к) Георги Петров пише: „В стремежа си да приключим работата по-скоро и да изпълним нареждането на Партията и нашата власт, аз се видях принуден към 20.11.1945 г. да отида в Народната милиция и да кажа на другаря Георги Ганев: всички искат да свършим по-скоро, понеже Народният съд вече омръзна на всички – за да свършим, предайте ни до 25.11. всички преписки, които са у Вас, иначе ще оставим тези лица да ги съдите в милицията. Др. Георги Ганев обеща да стори това и започнаха да изпращат ежедневно по 100-200-300 преписки на ден, което продължи и до март и април.” Главният народен обвинител се възмущава: „Как можеше да се бърза при такава фактическа обстановка? Кога да разучим тези преписки, кога да пишем обвинителните актове и кога да ги съдим.” Като пример Георги Петров привежда случая с делото на т. нар. стопански вредители, което се разглежда от Десети върховен състав. По него, обяснява той, са били задържани повече от 1000 души, за да съдим в края на краищата само около 100 обвиняеми. „А когато, продължава Георги Петров, аз исках да се наложа по този въпрос: да не стават задържания на нови лица без мое разрешение, един от отговорните другари в Милицията ми каза по телефона: „Да имаш да вземаш!”

Така след приключването на Народния съд много от задържаните лица са изпратени в трудови лагери или трудови групи по приетата тогава терминология на МВР. По това време техният брой достига до 197. Друга част от арестуваните са предадени да бъдат съдени по Закона за защита на народната власт. В трета група влизат убитите преди влизането в сила на „специалния закон” и се водят за изчезнали.

Съобщението на Георги Петров за изпълнението на смъртните присъди се коментира от кореспондента на в. „Таймс” в София. „От лятото на 1944 г., пише той, болшевизмът става главна опасност за България. Ако Хитлер изигра Сталин за Балканите, Чърчил не можа да го стори.” И продължава: „Защо разстреляха Иван Багрянов? Защото предприе най-сполучливия ход и доста навременен, за да прегради пътя на болшевишкото нашествие в България.” Според английския журналист това не могъл да му прости гражданинът на Съветския съюз Георги Димитров. Подобно било положението и с осъждането на Константин Муравиев с тази разлика, че опитът му да спаси страната е окачествен като „отчаян”. А турският вестник „Танин” отбелязва, че българското правосъдие било „надминало жестокостите и безчовечността, които се приписват на хуни и азиатци”. ?

.

.

• През 1983 г. в Мюнхен са похитени и докарани насила в България съпругата Павлина и синът Сергей на бившия шеф на ДС в Перник Стефан Свръдлев, който бяга със семейството си в Гърция
• През 1988 г. Сергей Свръдлев “пада” от 10-ия етаж на блока, в който живеел
• През 1974 г. ДС-офицери съвместно с техни колеги от КГБ и ЩАЗИ отвличат от град Орхус, Дания, българския политически емигрант Борис Арсов. Няколко месеца по-късно “обектът” е намерен обесен в килията си в Пазарджишкия затвор.

През 1977 г. е взето специално секретно решение на секретариата на ЦК на БКП (постановление Б-15 на политбюро) за активизиране на работата срещу “вражеската българска емиграция”. Изпълнението е възложено на Първо главно управление на ДС, но в нея са участвали и други звена на МВР. Мотивите за издаването на заповедта се базирали главно върху разузнавателна информация за активизиране на организацията на Ценко Барев, наречена Българско освободително движение (БОД) със седалище в Париж. Тя уж имала терористичен отдел, ръководен от известния анархист Георги Константинов, осъден като студент на 20 години затвор заради взривяването на паметника на Сталин в Парка на свободата.
Истинската причина обаче се крие в желанието на нашите тайни служби да си извоюват още по-голям авторитет пред Тодор Живков и Кремъл с “повишената си революционна бдителност” и действията си, насочени срещу мними терористи-емигранти, които възнамерявали да взривяват българските посолства в чужбина и да разлагат, че дори и да свалят социалистическия строй с всевъзможни средства – включително със силови методи. Разбира се, образът на всемогъщия и коварен враг в странство, поставил се в услуга на западните шпионски централи, е съществувал само във въображението на ДС-началствата. Освен това издирването и неутрализирането на въпросните емигранти-злодеи на Запад е било свързано с благи командировки, морални и материални стимули и издигане в йерархията. За особено впечатляващи минавали акциите, свързани с отвличания на “опасни” емигранти и докарването им насила или с измама в родината.

На 10 февруари 1971 г. 40-годишният шеф на ДС в Перник полковник Стефан Свръдлев, втората му съпруга Павлина, 5-месечният им син Сергей и малката дъщеря от първия му брак Лозка преминават с военен джип българо-гръцката граница, поискват политическо убежище и остават да живеят осем години в Гърция. След това се преместват в Западна Германия. Междувремено Свръдлев е осъден в България на смърт, а жена му – на 20 години затвор.
При емигрирането бившият разузнавач е носел със себе си чанта с 500 броя строго секретни документи, по-голямата част от които били свързани с разкриването на механизма, по който българските тайни служби създали и поддържали трафика на наркотици, преминаващ през страната в посока Западна Европа и САЩ, както и трафика на оръжие за т.нар. националноосвободителни, а по същество терористични организации от Азия, Африка и Латинска Америка. Съгласно документите този механизъм е бил планиран от КГБ през 1966 г. и е започнал да функционира след проведената през следващата година специална среща на разведките на страните-членки на Варшавския договор. Целта му е била да предизвика и поддържа постоянна дестабилизация на западното общество.
През лятото на 1983 г. майката на Павлина Свръдлева се обадила, че ще ходи на екскурзия във Виена и желае цялото семейство да се види там. На 12 септември Павлина и синът й се качват на влака от Мюнхен за Виена, след което изчезват, а наскоро след това двамата се появяват на екрана на БНТ и заявяват, че безумно обичат България, че са били заставени насила да напуснат родината и че са се завърнали доброволно.
През 1988 г. вече порасналият Сергей Свръдлев паднал от 10-ия етаж на блока, в който живеел. Официалната версия на властите е, че става въпрос или за банална битова злополука, или за осъществено поради психическа лабилност самоубийство. При лична среща с дисидента-политзатворник Янко Янков през 1991 г. обаче ексразузнавачът-емигрант твърдял, че синът му бил убит за отмъщение.
През 1996 г. о.з. полковник Марин Петков заявява пред медиите, че “бившият полковник от Държавна сигурност Стефан Свръдлев, който избяга в Гърция, беше готов да свидетелства, че България е участвала в атентата срещу папата, но благодарение на разузнаването бе проведено едно мероприятие, което го разколеба и го отказа да прави лъжесвидетелски показания”. Какво е това “мероприятие” изиграло такава “високопатриотична” роля, не се уточнява, но за посветените е пределно ясно, че иде реч именно за отвличането на Павлина и Сергей Свръдлеви.
През април 1974 г. от втория по големина град в Дания -Орхус, е отвлечен и доведен в България българският политемигрант Борис Арсов. От намереното от топследователя Богдан Карайотов оперативно дело на Арсов, озаглавено “Терористи”, в архива на Второ главно управление на ДС се вижда, че преди да го отвлекат, българските тайни служби три години са работили по “обекта” и даже са съставили прецизен план да го ликвидират с отрова, нож или с удар с тъп предмет по черепа. “Острото мероприятие” е било възложено на агент “Маринов”. Под този псевдоним се крие легализираният като емигрант и внедрен в българската общност в Дания Димитър Георгиев Филипов. Прецизно замисленото убийство обаче не се осъществило, защото в последния момент агентът се уплашил и се отказал.
През януари 1973 г. е издадена специална заповед, съгласно която следва “да се подготви план-мероприятие за довеждане на Борис Арсов в страната”, а през февруари е издадена нова заповед, според която е необходимо “да се разработи комбинация за довеждане в страната на изменници на родината с цел тяхното ликвидиране или арестуване”.
В плана за отвличането на “опасния терорист” Борис Арсов залегнало съображението, че той е много привързан към единствения си син Никола, който току-що се е оженил, и към сестра си Йорданка, че тъгува за тях и копнее отново да бъдат заедно. Това обстоятелство се превърнало в много силен и удобен аргумент за манипулиране на обекта на операцията.
През април 1974 г. Държавна сигурност при (съдействието на КГБ и източногерманската ЩАЗИ) осъществили една от своите най-важни секретни операции зад граница – отвличането на Арсов от Дания и принудителното му отвеждане в България. За да няма провал, акцията е била осъществена не от агенти, а от кадрови офицер, специално “командировани” в Орхус.
В България емигрантът е подложен на специална оперативна обработка, по време на която му било обещано да не бъде съден, ако приеме да сътрудничи на ДС и да участва в масирани медийни пропагандни мероприятия за дискредитиране на “вражеската емиграция” и нейните лидери. Тъй като Борис Арсов категорично отказал и даже направил опит да избяга от ареста, след тридневен формален съдебен процес на 22 септември 1974 г. бил осъден на общо 15 години затвор по обвинение в шпионаж, саботаж и образуване и ръководене на контрареволюционна емигрантска организация, целяща да саботира българската социалистическа власт чрез въоръжено въстание.
На 20 декември същата година Борис Арсов бил намерен обесен в килията в Пазарджишкия затвор, а смъртта му официално била квалифицирана като самоубийство. Най-странното в случая е това, че според тази версия самообесването се осъществило “посредством три вратовръзки”, които Арсов просто не е имал откъде да вземе, тъй като още при довеждането му в България от него са били иззети всички т.нар. граждански или цивилни дрехи.

Теодор ШОПОВ

ДОСИЕ
В едно интервю покойният писател-емигрант Димитър Инкьов разказва, че когато избягал от България, семейството му останало в България и този факт бил използван от ДС. През октомври 1970 г. той бил обект на опит за отвличане. Една вечер по телефона му се обадил човек, когото той много добре познавал и на когото очевидно имал доверие. Това е бившият партизанин и тогавашен директор на дирекция “Новини” в Българското радио Владо Маринов, който напълно “свойски” или “приятелски” му казал: “Качвай се в колата и веднага идвай! Аз съм в един хотел край Виена с един приятел, за един ден съм в Алпите, ела, имам да ти казвам много важни неща за семейството ти.” Според неговите думи той още в първия момент импулсивно решил да тръгне, но неговата тогавашна германска приятелка (впоследствие съпруга) застанала на вратата и поставила условие да го пусне само ако се обади на службата за сигурност в радио “Свободна Европа”, където работел.
След като Инкьов направил това, било установено, че е бил очакван не точно край Виена, а на 8 км от австрийско-унгарската граница, и не от двама “журналисти-алпинисти”, а от шестима български ченгета. Близо до мястото е чакал и голям ТИР, в който е трябвало да бъде натоварен и откаран в България. Емигрантът няколко дни разтакавал “приятеля” си от БНР, а през това време американските спецове по сигурността уговаряли австрийските власти да арестуват българите при опита да отвлекат Инкьов. В крайна сметка австрийците се позовали на прословутия си неутралитет и отказали да съдействат на американците. Така била провалена както операцията на българските, така и контраоперацията на американската тайни служби.

.

.

Христо Христов

В България до момента не е извършвано подробно изследване, систематизиране и анализиране на престъпленията на комунистическия режим. Този 45-годишен период на страната не е подлаган на задълбочен прочит от професионални историци. За разлика от други бивши социалистически страни в България не беше създаден институт или служба за изследване и документиране на комунистическите престъпления. Острите политически спорове по темата продължават и до днес, но не не допринасят с нищо за проучване на това минало. Извършените престъпления по време на комунистическото управление в България не са широко известни не само на българското общество, но и остават непознати на световната общественост. В подкрепа на тази констатация е факта, че в Черната книга на комунизма, изследваща престъпленията на световния комунизъм (издадена през 1997 г.), на България са посветени 2-3 страници от общо 700.
Разкритията, направени след 10. ХІ. 1989 г. , са дело на отделни изследователи и журналистически разследвания. Настоящият доклад има за цел да обхване най-общо престъпленията на българския комунизъм, както и да очертае линиите на разследванията им от съдебната власт, предприети след 10. ХІ. 1989 г. Съдържанието на доклада е изградено на базата на публикувана в различни издания статистика (в раздела за дейността на т. нар. Народен съд) и на проучвания в архива на МВР (бившата Държавна сигурност), Главно управление на архивите при Министерския съвет – Централен държавен архив и Централен партиен архив, както и в архива на Върховния касационен съд.

Престъпленията на комунизма могат да бъдат обособени в няколко групи.
Първата е престъпления срещу личността. Към нея се отнасят убийствата без съд, мокрите поръчки, незаконното лишаване от свобода и насилствено изтръгване на показания.
Втората е съдебно-административни репресии – към нея спадат разправата чрез съдебни органи, изселванията, лишаването от право за свободно предвижване в страната и в чужбина, нарушаване на правото на вероизповедение, престъпления против националното и расовото равенство.
Третата категория се отнася до финансови и екологични престъпления, каквито са създаването на черни партийни каси, изнасянето на национални капитали чрез външно-търговски дружества, облагодетелстване при системата на номенклатурните привилегии и специални възнаграждения на т. нар. правоимащи, както и прикриване на факти, свързани с екологични замърсявания, довели до увреждане здравословното състояние на населението. Към тази група следва да се приобщи и контрабандата на специална продукция (оръжие, боеприпаси, взривни вещества), наркотици и стоки, прикрита зад партийния евфемизъм „транзитна търговия“, издигна през 1978 г. в официална държавна политика.
Четвъртата група са престъпления, свързани с национално предателство, като опита България да бъде превърната в 16-та република на СССР, участие във военни интервенции и държавен тероризъм, каквото е безвъзмездното подпомагане на леви терористични режими, както и на отделни лица, обявени за международни терористи.
Отделно може да се разгледат и някои документални престъпления, извършени в края на 1989 г. и началото на 1990 г. чиято цел е да се прикрият предишни престъпления на режима, каквото се явява унищожаването на досиетата с дълбоки последствия за разитието на страната и политическите процеси в България след промените.

Убийства без съд
Престъпленията на новата отечественофронтовска власт започват още веднага след 9 септември 1944 г. В МВР са формирани специални групи по издирването, заляването и избиването на набелязани за врагове на народа представители на бившата власт. Една от тези групи се ръководи от Мирчо Спасов, един от най-близките до Тодор Живков партийни функционери, придобил впоследствие печална слава с дейността си в МВР, като организатор и отговорник на лагерите край Ловеч и Скравена, и като носител на корупция и ръководител на контрабандни канали и неправомерно изразходване на милиони левове в служба „Културно наследство“ към МВнР през 70-те години, ръководена от Людмила Живкова (Източник – Христо Христов, „Секретното дело за лагерите“, ИК „Иван Вазов“, София, 1999).
През първите няколко месеца след 9 септември са избити без съд и присъда няколко десетки хиляди души. Някои източници сочат цифрата между 30 и 40 000. В други издания, близки до бившето комунистическо управление, като книгата „От девети до десети“, със съставител Димитър Иванов, последният началник на Шести отдел на Шесто управление на бившата ДС, тази цифра е значително намалена – около 20 000. За безследно изчезнали в този период са обявени близо 2000 души.
Т. нар. Народен съд
Убийствата през първите месеци на „народната власт“ са облечени в законова форма с издадената през октомври 1944 г. от правителството на ОФ Наредба-закон за създаването на Народен съд за съденето на фашистките престъпления. Под наказателна отговорност са привлечени ръководителите на монархическия режим и виновниците за извършените спрямо българския народ престъпления от 1 януари 1941 до 9 септември 1944. Т. нар. Народен съд започва дейността си на 19.ХІ.1944 и я приключва в края на април 1945. Субективността на неговите решения е предопределена още с механизма, по който се определят съдиите. Те са назначени от областните комитети на ОФ и от министъра на правосъдието. 60-те областни състава и двата върховни състава в София се произнасят по различни обвинения срещу общо 21 024 души. Издадени са общо 10 897 присъди в 131 процеса. На смърт да осъдени 2730 души, сред които са регентите, княз Кирил, братът на цар Борис ІІІ, повечето от министрите и народните представители от периода след 1941 г. 1305 души получават доживотен затвор. На затвор от 1 до 20 години са осъдени 4348 души, условно – 808. Конфискувани са над 200 предприятия, както и голям брой недвижими имоти и вещи. (Изт. – „От девети до десети“, съставител Д. Иванов, издателство, „Захарий Стоянов“, София, 2004 г.)
След промените по-голяма част от присъдите на т. н. Народен съд са отменени в периода 1993-1998 г. от Върховния съд. Характерно е, че съдът се произнася по индивидуални жалби за преглед на присъдите по реда на надзора от страна на потърпевши или техни наследници без да разглежда издадените съдебни актове по същество, а ги отменя на основата на процедурни нарушения, допуснати още при издаването им.

Съдебно-административни репресии
Извън дейността на Народния съд в България в периода 1946-1953 г. се провеждат редица политически процеси, чрез които комунистическият режим се разправя с опозицията и извършва чистки в армията, църквата и сред интелигенцията. Политическите процеси се извършват по съветски образец като показания са изтръгвани от следствието след нечовешки изтезания – оставяне на арестуваните без сън, системен побой, горене на нежни части от тялото. Дейността на следствените органи е организирана и поставена под ръководството на съветските съветници, подчинени пряко на дясната ръка на Сталин – Лаврентий Берия, ръководител на НКВД и други разузнавателни и полицейски органи в СССР от 1938 г. до екзекуцията му (1953).
Главното оръжие на БКП за разгрома на опозиционните сили е ДС. Борбата срещу противниците на народната власт след 9. ІХ. 1944 г. е възложена на отделение „А“ в ДС към Дирекцията на народната милиция. Неговата основна задача е да разкрива, проследява, арестува, разследва „вражески елементи“. В структурата му са обособени групи за борба против анархисти, троцкисти, духовенството, фашистки организации, БЗНС. През 1947 г. отделение „А“ прераства в отдел І при Дирекция държавна сигурност. Той води борба с контрареволюционните елементи в средите на политическите партии влизащи в ОФ (без БКП) и опозиционните парти, главно с „БЗНС – Никола Петков“; с разпуснати организации, като „Бранник“ и бивши полицаи и офицери. Третото направление са антипартийните прояви сред младежта, интелигенцията, духовенството и държавния апарат. През 1952 г. отдел І е трансформиран в управление ІІІ на ДС, което се запазва до 1963 г. То продължава преследването на същия контингент от противници, който вече е определян като „бивши хора“. (Изт. – Архив на МВР (АМВР) – историческа справка за структурата и дейността на Държавна сигурност)

Жертва на съдебна разправа става Никола Петков, лидер на опозицията. През юни 1947 г. неговият депутатски имунитет е отнет, арестуван е през август и осъден на смърт, като на 23 септември е обесен. Осъдени са и други отечественофронтовски партньори като земеделецът Димитър Гичев, социалдемократът Коста Лулчев и др. През 1947 г. се провеждат съдебните процеси срещу редица военни, известни като делата „Неутрален офицер“ и Военен съюз, по които са осъдени близо 80 старши офицери. Уволнени са над 3500 офицери, обвинени, че са привърженици на старата власт.
След като поставя под контрол православната църква БКП насочва репресиите към католиците. През 1952 г. в поредица от пет съдебни процеса са осъдени ощо 54 свещенослужители, обявени за шпиони. Четирима свещеника, сред които епископ Евгений Босилков, са осъдени на смърт и екзекутирани.
Под пълен контрол е поставена художествено-творческата и научна интелигенция и всички творчески съюзи. За тях отговаря създаденото през 1967 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП идеологическо управление в ДС (Шесто управление). В приоритетите му влизат „борбата срещу диверсията по идеологическа линия, контрареволюционните, националистическите и други противодържавни прояви в страната, както и борбата срещу различните нелегални организации и групи, терора, изменниците на родината, идеологическото разложение сред интелигенцията и младежта“ (Изт. – АМВР, ф. 22, оп. 1, историческа справка за Шесто управление). В началото на 70-те години интелигенцията вече е напълно контролирана. В един от докладите на идеологическото управление от 1972 г. се посочва: „В настоящия момент органите на ДС водят агентурно-оперативна работа за разкриване и пресичане на подривна дейност в средите на българската художествено-творческа и научна интелигенция, наброяваща: В творческите съюзи и културни институти около 9500 души; в Комитета за телевизия и радио, Комитета по печата, СБЖ и други пропагандни институти – 5300 души; в БАН и нейните подразделения – 6700 души и в системата на здравеопазването – 4250 души“. (Изт. – АМВР, ф. 22, оп. 1, а. е. 3, строго секретна справка на Шесто управление на ДС за „Оперативната обстановка по линия на художествено-творческата и научната интелигенция за 1970 – 1972 г.“)
Политическите процеси се използват умело и за разправата с „врага с партиен билет“. Процесът срещу зам.-министър-председателя Трайчо Костов и 11 негови привърженици поставя началото на мащабна акция за гонения в партийните редици, която продължава до смъртта на Сталин през 1953. Чистката засяга и самата ДС, и нейния висш апарат. До 1956 г. са уволнени 5108 служители, на практика е подменен целият състав (Изт. – Асенов Бончо, „От Шесто за Шесто и след това“, София, 1999). Изключително показателна е съдбата на първия началник на контраразузнаването след 9 септември и на следствените органи Стефан Богданов. Той също е арестуван през 1949 по заповед на Вълко Червенков в обвинение в съучастие в заговора на Трайчо Костов. Богданов, който е с особени заслуги като агент на НКВД в края на 30-те години и създава съветска разузнавателна мрежа в София, Пловдив и Варна, е подложен на жестоки изтезания от доскорошните си подчинени. В изложението си до Червенков Богданов описва чудовищната инквизиция, на която е бил подложен от следователите „алхимици“. Той посочва, че по жестокост полицейският терор дори не може да сравни със „сегашния ужас“. Пребиван, държан денонощно изправен и буден в продължение на седмици и чрез разтапяне на ставните мазнини следствието иска той да признае, че е подслушвал съветската легация и телефоните на Георги Димитров и Васил Коларов. За да спре непоносимите мъки бившият началник на контраразузнаването „признава“, че е получил нареждане от Трайчо Костов да арестува Васил Коларов и Вълко Червенков. В своите спомени, издадени след промените в България, Стефан Богданов пише: „Всички незаконни убийства и „ликвидации“ на „класови врагове“ се осъществяваха по лични разпореждания на Антон Югов (министър на вътрешните работи, бел. а.) чрез кроткия негов послушник Руси Христозов. Някъде в указанията си за кървав терор той се аргументираше и с личните нареждания на Г. Димитров… Държавна сигурност беше изцяло подчинена на съветските съветници на Берия… Ръководители на най-големите извращения в ДС бяха прикрепените към всяко отделение съветски чекисти.“ (Изт. – Богданов Стефан, „Две смърти няма, а без една не може“, Издателска компания „К&М“, София, 1991)
За периода 1949-1956 г. над 22 000 души минават през арестите. Изселените след 9. ІХ. 1944 г. семейства са 7025, чиито членове наброяват близо 25 000 души (Изт. – Асенов Бончо, „От Шесто за Шесто“, Перник, 1994).

Лагерите и ТВО
Втората основна задача, която БКП поставя на Държавна сигурност, е да организира и осъществява въдворяването на опасните за народната власт лица в лагери трудововъзпитателни-общежития ТВО. Незаконните задържания са подпечатани с решение на ЦК на БРП(к) от 17 декември 1944 г., с което на ДС се разрешава да арестува всеки, за когото смята, че е фашистки или реакционно настроен, независимо от партийната му принадлежност. Комунистически лагери се създават без специални решения веднага след 9 септември. Първият лагер е създаден до Сандански – гара Свети Врач, през януари 1945 и просъществува до март същата година (Източникът в тази глава е документалната книга на Хр. Христов „Секретното дело за лагерите“, ИК „Иван Вазов“, София, 1999 г., в която са събрани всички факти и данни по дело №4/1990 по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, установени по време на разследването за лагерите и последвалия процес във Военната колегия на Върховния съд през 1993 г.). След това е преместен в Станке Димитров (днешна Дупница), където функционира до септември 1945. Друг лагер от март 1947 до 1948 е създаден край яз. „Росица“ (днешен „Стамболийски“) . От октомври 1945 до края на 1946 в пернишката мина „Куциян“ са въдворявани белогвардейци. През 1948 „Куциян“ се разделя на две, защото са докарани голям брой земеделци Николапетковисти и една част от лагеристите е преместена край с. Богданов дол, Пернишко до 1951, а друга в с. Николаево, Казанлъшко, до юли 1949. Лагер се създава и в с. Ножарево, Силистренско, от началото на 1947 до средата на 1952. За жени е организиран легер в един от манастирите край В. Търново, който през 1947 е преместен в с. Босна, Тутраканско. Край с. Бошуля, Пазарджишко, от 1945 до 1949 е просъществувал лагер само за криминално проявени лица.
В архива на МВР са запазени документи за съществуването на секретно място за задържане на лица от ДС край Пазарджик, обозначено като лагер „С“ (секретен). Той действа в периода 1947-1949 и се използва за вербуването на различни лица от етносите за нуждите на контраразузнаването, но скоро след създаването му в него започват да се изпращат всякакви хора. През лагера „С“ преминават няколко хиляди души, десетки са загиналите. При закриването му по-голямата част са въдворени в ТВО (Трудово-възпитателно общежитие) Белене, а на 6 души, членове на ВМРО, оцелели от самото начало, им е наложен доживотен арест без съд и присъда, с мотива, че са станали свидетели на убийствата в лагера.
През април 1949 Министерски съвет, с председател Васил Коларов, приема на островите на Белене да се организира ТВО и то да стане основен лагер за политически лица. След създаването му всички политически противници на БКП са събрани там. Броят на въдворените през 1949 е над 4500 души. През 1952 в него се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени. От тях само 144 са криминални престъпници, почти двойно повече са „разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, разпространяване на анонимки и други разни“.
През септември 1953 Политбюро на ЦК на БКП закрива ТВО Белене. От 1. I. 1954 до 5. ХI. 1956 в България няма въдворяване по политически причини. След народното въстание в Унгария през есента на 1956 Белене отново се превръща в политически лагер, като е напълнено с опасните за комунистическите управници лица. С протокол „Б“ №9 от 17. ХI. 1956 Политбюро на ЦК на БКП взима решение за изселване на всички обществено опасни лица. В него е записано: „Да се въдворят в ТВО-Белене най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други големи градове“.
През август 1959 при едно интервю с чуждестранни журналисти министър-председателят Антон Югов, заявява, че в България няма вече ТВО, въпреки че Белене работи с пълна сила. За да не предивика негативни външнополитически последствия, с решение от 27. VIII. 1959 Политбюро приема да се освободят всички 276 политически и 981 лица за криминални прояви. В ТВО остават 166 лица, определени като „непоправими рецидивисти“. На същото заседание вътрешният министър Георги Цанков в строго секретен доклад посочва какво трябва да стане с останалите 166 рецидивисти. Той излага пред Политбюро решението, че „за по-правилното и по-ефективно водене на борбата срещу криминалните рецидивисти и хулиганите е целесъобразно да се разреши сега – временно МВР в отделни случаи за лица по много прецизна оценка, които са станали нетърпими за обществото поради многобройните нарушения от тяхна страна на спокойствието на гражданите, да ги изпраща на принудителен физически труд в отделни обекти като каменни кариери и други подобни“. Предложено е на Политбюро неосвободените 166 лица от Белене да останат на тежък физически труд. Въпреки че няма открито решение на Политбюро, предложението на вътрешния министър Цанков е изпълнено. Въпросните 166 рецидивисти поставят началото на лагера край Ловеч. Съдбата на заточените там е решена с благословията на Тодор Живков след разговор на министър Георги Цанков. Това разкрива стенограмата от заседанието на Политбюро от 5. IV. 1962, когато вече скандалът с лагера тресе партията и Политбюро решава да го закрие. Изказването на Георги Цанков показва, че още през 1959 Живков е бил информиран за новия лагер: „През 1959 ние разгледахме обстановката в страната и дойдохме до заключението, че не ще може да държим лагера Белене. Говорихме с др. Живков няма ли да е разумно да закрият този лагер. Ако има хора, които са непоправими, да се пратят в затворите. Белене остана за усложнено време. Ставаше въпрос за една група от 500-600 души – какво да ги правим? Дали да ги пуснем и да започнем да ги гоним наново или да ги изолираме някъде. Тогава решихме да открием една кариера в Ловеч, където да приберем тези хора и да ги превъзпитаваме чрез тежък физически труд“.
Прокуратурата установява, че режимът в лагера е бил изключително тежък. От показанията на оцелелите лагеристи е установено, че дневната норма за мъжете е между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е извършвало на бегом. Храната обикновено била постна и предимно от зеленчуци. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер. Къпането е ставало само в близката р. Осъм. Лагеристите са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Бившият лагерист Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско, свидетелства: „Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи, бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше…“
Назначената през юли 1990 от Прокуратурата на въоръжените сили лекарска експертиза, заключава: „Лагеристите не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи… Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм…“
Писмени разпореждания за режима в лагера не са давани. В показанията си всички от ръководството на лагера край Ловеч сочат, че са действали единствено по устни указания на зам.-вътрешния министър Мирчо Спасов. От 1501 минали през концлагера край Ловеч 155 души стават жертва на терора в него, за 147 са намерени смъртни актове. В него са изпращани хора заради разказване на вицове, бивши депутати-земеделци и юноши между 16 и 18 години за различни криминални или хулигански прояви. ЦК закрива лагера през 1962 след като двама лагеристи успяват да избягат от кариерата край Ловеч, но са заловени на границата и пред следствието разкриват смразяващата картина на убийствата в трудовата група-Ловеч. Следствието сигнализира ЦК, която съставя комисия за разследване на случая, чиято дейност потвърждава фактите за извършени убийства. Комисията предлага на Мирчо Спасов да се наложи партийно наказание „порицание“. В секретната стенограма Живков го защитава: „Той е дисциплиниран човек. Този случай го е съкрушил. Аз разговарях с него много сурово, питах го: „Ти идиот ли си, та допускаш такова нещо?“ Той е златен човек, много предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание.“
Търсенето на съдебна отговорност за убийствата започва едва след 10. ХІ. 1989 и обхваща само дейността на последните лагери край Ловеч и Скравена, тъй като за останалите не е открита подробна документация. Следствието е образувано през март 1990 в Прокуратурата на въоръжените сили след публикации в пресата. През април 1990 Народното събрание с председател Станко Тодоров приема поправка в Наказателния кодекс (НК) специално за престъпленията в Ловеч. С нея давностният срок за убийство на две или повече лица е увеличен от 20 на 35 години. Последният комунистически парламент обаче „пропуска“ да придаде обратна сила на текста и той остава неприложим. Военната прокуратурата прекратява следствието поради наличието на изтекла давност за извършените престъпления.
Прокуратурата търси и други правни възможности да подведе под отговорност бившето ръководство на лагера и организатора му М. Спасов, но те не се увенчават с успех. Магистратите стигат до извода, че по време на управлението на Живков в НК е предвидено да не се погасява давността при престъпления срещу човечеството, но не и при престъпления срещу човечността. Тази тънка юридическа формулировка води до разминаване с Общата декларация за правата на човека на ООН от 1966, която България ратифицира през 1976 г. Отсъствието на наказателен състав за престъпления срещу човечността се оказва в разрез и с редица други международни конвенции за престъпления против човечеството и изтезанията, към които България се е присъединила. Една такава поправка би се отнесла към Международния пакт за гражданските и политическите права, посочващ, че нищо не може да пречи „едно лице да бъде осъдено за действие или бездействие, което по време на извръшването му е съставлявало престъпление, съгласно общите правни норми, признати от всички народи“.
Следващият главен прокурор Мартин Гунев възобновява следствието като търси намесата на Седмото Велико Народно събрание, което сезира да се произнесе по проблема с давността. Той настоява ВНС да тълкува поправката на чл. 80, ал. 1 от НК за увеличения давностен срок. Държавният обвинител формулира три хипотези. Първата е, че изменението се отнася за бъдещи престъпления. Втората, че поправката обхваща всички престъпления, извършени след 1955. И третата, че давността за престъпления като тези в лагерите не е могла да тече до 10.ХІ.1989. ВНС не се произнася и не дава никакъв отговор. По същия проблем Върховният съд отклонява искането на главния прокурор за издаване на тълкувателно решение по казуса. Отказът на Върховния съд е мотивиран с „липса на противоречива практика“. Следствието отново е прекратено.
Делото е възобновено наново през пролетта на 1992, след като за главен прокурор е избран Иван Татарчев. Той се разпорежда да бъдат арестувани всички живи бивши ръководители на лагера и надзиратели и повдига обвинение срещу Тодор Живков. През есента на същата година обаче Татарчев прекратява обвинението срещу бившия генерален секретар на БКП. Обвинителният акт на Прокуратурата на въоръжените сили посочва, че са събрани доказателства за извършването на 14 умишлени убийства. Подсъдими са Мирчо Спасов, бивш зам.-министър на вътрешните работи и началника на лагера Петър Гогов, обвинени в длъжностно престъпление, надзирателят Николай Газдов, обвинен за 12 убийства, зам.-началникът на лагера Цвятко Горанов – за 6 (той почива в дома си при мярка за неотклонение домашен арест) и надзирателката Юлияна Ръжгева за две убийства. Пред следствието Спасов прави самопризнанието: „От днешно време преценявам, че беше нереално да се изпращат в лагера лица без присъди, но по това време не мислех така. Ние – Политбюро на ЦК на БКП и нашето министерство силно копирахме съветските другари, техния опит. През 1959 бях най-младия заместник министър на вътрешните работи и ме натовариха да отговарям и създам лагера край Ловеч“.
На 8. VІ. 1993 състав на Военна колегия на Върховния съд с председател Николай Чирипов дава ход на делото от 48 тома, като определя, че ще се произнесе за давността в края на съдебния процес. Лично главният прокурор Иван Татарчев в съдебната зала пледира за издаването на смъртни присъди на всички подсъдими. Месец след началото на делото 82-годишният Мирчо Спасов почива. През септември 1993 съдът намира, че съществува процесуална пречка за продължаване на процеса (дотогава генералското звание на Спасов по време на извършване на престъпленията дава основание на Върховния съд да води делото), прекратява го и изпраща делото по компетентност на Плевенския военен съд.
Същата година делото е върнато във Върховния съд, но през следващите шест години процесът е миниран от липсата на съдебни заседатели, избирани от Народното събрание. Бездействието на парламента демонстрира безразличието и незаинтересоваността на различните парламентарни мнозинства през този период. Едва през 1999 Народното събрание приема решение за избор на съдебни заседатели. Минават още 20 месеца, докато мнозинството на ОДС гласува избора.
Делото е подновено отново. С решение от 11. VІІ. 2002 обаче Върховният съд го прекратява като в мотивите си посочва стария основен проблем – изтеклата давност. Мнозинствата на СДС в парламента през 1991-1992 и през 1997-2001 не почерпват опит от други страни като Германия, където параментът приема, че за престъпленията, извършени на територията на бившата ГДР по време на режима не може да тече давностен срок.
Единственото наказание за Газдов и Ръжгева е 3-годишният престой в следствения арест, толкова, колкото е съществувал и адът край Ловеч.
БСП като правоприемник на БКП се задоволява с изключването на Мирчо Спасов от партията. Председателят на Държавния съвет Петър Младенов през март 1990 му отнема генералското звание и всички награди за допуснатите извращения в лагерите Ловеч и Скравена. Наследниците на компартията обаче не са се извинили на нацията за извършваните престъпления в лагерите и ТВО-та по време на комунизма.
В България нито едно парламентарно мнозинство досега не е погледнало радикално на проблема с давността, предвидена за най-тежкото престъпление – убийство и не е предложило тя да отпадне като остатък от съветската наказателна доктрина, внесена в българските закони след установяване на комунистическата диктатура.

Вражеската емиграция, нарушаването на основни човешки права
През всичките 45 години комунистическа власт управляващите в България възприемат емиграцията като заплаха за създаването на реална опозиция вън от страната. Затова в документите на Политбюро и на ДС емиграция е назовавана „вражеска“. Понятието „вражеска емиграция“ се формира в средата 50-те години като обединява „контрареволюционните елементи“, „изменниците“ и „невъзвращенците“. „Вражеската“ емиграция не наброява някаква внушителна цифра. Нейният брой е твърде нисък в сравнение с някои други страни от Източния блок като Полша, Чехословакия или ГДР. От Източна Германия само след бунта през 1953 г. напускат 120 000 души, а от края на Втората световна война до построяването на Берлинската стена през август 1961 г. – 2, 7 млн. души (Изт. – Волф Маркус, „Супершпионин“, ИК „Труд“, София, 1998 г.). Броят на враговете на комунистическа София сред емигрантите е много по-скромен. В докладна записка до Политбюро от 1966 г. председателят на КДС Ангел Солаков посочва, че като изменници на родината са регистрирани 5933 лица и 372 невъзвращенци (Изт. – ЦПА, ф. 1, оп. 64, а. е. 359, решение „Б“ №15/27. ХІІ. 1966 на Политбюро на ЦК на БКП „За пресичане възможностите на капиталистическите разузнавания да провеждат подривна дейност против НРБ чрез вражеската емиграция“). В друг доклад до Политбюро МВР обобщава, че от 9. ІХ. 1944 г. до 1974 г. от България са избягали около 10 500 български граждани, без в тази цифра да са включени невъзвращенците от турски произход (Изт. – ЦПА, ф. 1, оп. 35, а. е. 4924, решение „А“ №399/5. ІХ. 1974 на Политбюро на ЦК на БКП „За даване на амнистия на български граждани, извършили след 9. ІХ. 1944 престъпление „бягство зад граница“ във връзка с 30-годишнината от социалистическата революция). Репресиите срещу семействата на политическите емигранти се изразяват с лишаване от основни човешки права. На близките се забранява да напускат страната, нарушена е неприкосновеността на кореспонденцията (Изт. – ЦПА, ф. 1, оп. 64, а.е.168, решение „Б“ №8/14.VІ.1952 на Политбюро на ЦК на БКП за разрешение на МВР да проверява кореспонденцията и колетните пратки, разменяни между избягали в капиталистически страни изменници на родината и граждани в страната), осъществява се системен тормоз, а на децата на бегълците е лепнат етикета на неблагонадеждни и им се ограничават възможностите за образование и работа. Важно е да се отбележи, че през януари 1990 г. Политбюро начело с Петър Младенов, Андрей Луканов и Александър Лилов взима решение, с което реабилитира българските емигранти, но само тези които са пострадали по време на Сталинския терор в СССР.

Мокрите поръчки
Политическите убийства и отвличанията зад граница са част от методите, които комунистическият режим използва, за да затвори устата на критиците зад граница, след като се разправя с вътрешната опозиция. В архива на ДС в края на 60-те години съществуват документи, потвърждаващи, че ДС включва в арсенала си ликвидирането на противници чрез физическо убийство. Така например, в Шесто управление е образувано дело за оперативна разработка под кодовото име „Гестаповец“ срещу лидера на Българския национален фронт и бивш водач на легионерите Иван Дочев. В един от докладите на управлението е посочено, че „има съвместен план с КГБ на СССР, с който се цели да се обезвреди обекта“ (Изт. – АМВР, ф. 22, оп. 1, а. е. 8, доклад на ІІ отдел на Шесто управление за „Работата по линия на вражеската емиграция през 1972 г.“).
През 1974 МВР, ръководено от Димитър Стоянов, успява да отвлече от Дания 59-годишния Борис Арсов, лидер на емигрантската организация Съюз на българските революционни комитети. В оцелялото дело за оперативна разработка срещу него е запазен план за неговото физическо ликвидиране с подробни указания към агента на ДС за начините, по които може да извърши убийството (Изт. – Христов Христо „Държавна сигурност срещу българската емиграция“, ИК „Иван Вазов“, София, 2000, документална книга, изградена върху секретни документи от разработка №9867/73 „Терористи“ на Второ главно управлени на ДС (контраразузнаването) срещу Б. Арсов и на други секретни материали от досието му). Планът за убийство не успява, защото агентът, избран за извършването му, не го изпълнява. В резултат на това Арсов е отвлечен, а след отказа да сътрудничи на ДС в София за разобличаването на „вражеската“ емиграция той е осъден на 15 години затвор. Изпратен е в затвора в Пазарджик, където седмица по-късно е намерен обесен на три вратовръзки, след като при настаняването му от него са иззети всички дрехи и предмети. През 1992 Военната прокуратура в Пловдив започва разследване по случая, което не е приключило и до днес.
Четири години по-късно на 7 септември, рожденния ден на Живков, в Лондон в крака на писателя Георги Марков е изстреляна специална съчма с отрова, която довежда до неговата смърт. Най-изявеният критик на комунистическата система и тоталитарния строй в комунистическа България почива на 11 септември, а покушението срещу него се превръща в нарицателно при споменаването на България в Западния свят като страна, извършваща терористични акции срещу инакомислещите си поданици. Седмица преди убийството на Марков е извършено неуспешно покушение срещу журналиста Владимир Костов в Париж, който година по-рано изменя като офицер от българското разузнаване и е осъден на смърт от военния съд в София.
Разследването на убийството на Марков след 10. ХІ. 1989 се натъква на множество пречки. Главната се оказва унищожаването на досиетата на писателя в Шесто управление и Първо главно управление на ДС през януари 1990, възлизащи на 16 тома. За това престъпление на подсъдимата скамейка през 1992 са изправени последният началник на разузнаването при Живков ген. Владимир Тодоров и зам.-вътрешният министър ген. Стоян Савов, отговарящ от 1973 за операциите на разузнаването. Савов слага край на живота си два дни преди съдебния процес. В джоба му е открито предсмъртно писмо в което той заявява, че ДС няма никакво отношение към атентата срещу папата, но нито и дума за случая с Марков. Владимир Тодоров е осъден за унищожаването само на част от 16-те тома досиета на писателя и ефективно излежава 10-месечна присъда. Това е една от малкото присъди постановени от съда за престъпления по времето на комунизма.
През 1993 г. следствието по делото Марков установява, че агентът, натоварен с „неутрализирането“ на писателя, живее в Дания. Той е разпитан от представители на Скотланд Ярд и датската полиция. България обаче не представя на Дания поисканите документи за неговото сътрудничество с ДС, за да го съди за шпионаж и месец след разпита агентът изчезва. Въпреки публичните обещания на двама президенти – Желю Желев и Петър Стоянов – по делото не се стига до напредък. Желев неколкократно поставя пред държавното ръковдство на Русия въпроса за предаването на документи на КГБ свързани с България, включително и по случая, но тази политика не е продължена от президентите Стоянов и Георги Първанов. Въпреки публичните изявления на бившия началник на контраразузнаването в ПГУ на КГБ ген. Олег Калугин, че лично Живков е поискал от КГБ помощ за ликвидирането на Марков, бившият диктатор така и не е обвинен.
През 1999 г. в архива на МВР при журналистическо проучване са открити множество архивни документи, потвърждаващи първостепенното място, заемано от Марков в целите на ДС, както и такива документи, които потвърждават неговото убийство в Лондон, неизвестни дотогава на следствието. След публикуването им (в. „Демокрация“) президентът Петър Стоянов награждава посмъртно писателя с най-високия държавен орден „Стара планина“ І степен. През 2000 г. Софийският апелативен съд отхвърля искането на прокуратурата за прекратяване на делото поради изтекла давност и постановява, че тя изтича през 2008. От 1999, когато е пенсиониран следователят по делото Богдан Карайонов, този случай не е сред приоритетите на следствието и прокуратурата.
Към мокрите поръчки, извършвани от ДС, могат да бъдат причислени и убийствата през 80-те години в затвора в Пазарджик на журналиста Георги Заркин и екскурзовода Володя Наков. Те са съдени за публично изразяване на недоволство от обществения строй, писане на писма до западни посолства и желание за напускане на страната. Смъртта им настъпва в резултат на побой, нанесен от осъдени за тежки криминални престъпления лица, вкарани нарочно.

.

.

Фердинанд позира за снимка* с австрийска униформа, веднага след напускането му на България…

.

.

.

.

.

.

.

.

.

• „…Един цар не трябва да пише, а само да подписва. Аз трябва да дам съвет на моя син да не пише никому писма. Ако е опасно да пишеш, за да кажеш нещо, дваж по-опасно е да пишеш, за да не кажеш нищо. Особено младите принцове трябва да се пазят да не пишат на жените. Тези жени имат тънката хитрост да пазят писъмцата и такива ми навлякоха хиляди неприятности.“

• „Царедворците са блюдолизци и колкото повече ги обсипваш с подаръци или пари, по-лигави и по-глупави стават. В тях няма гордост, а горделивост. Царедворците — това са убийците на народната съвест и паразити на народа.“

• „Ако оставиш писателите да се доближат много до теб, те ще те предадат като Юда, без ти да усетиш.“

• „Най-доброто средство срещу такива хора (неподкупните учени) си остава отровата, но не забравяй, че и изпълнителите на тази процедура трябва да се унищожават. С цензурата и платената от теб преса ти ще направиш щото техните книги да бъдат приети посредством убийствено мълчание. Ако някои хора не можеш да унищожиш, добре би било да им дадеш тлъсти служби. Поне някои от тях ще си нахлузят сами ярема.“

• „Ако се държиш далеч от народа, той ще започне да мисли, че ти си просветен, мъдър и във всичко обаятелен.“

• „Твоите думи трябва рядко да се чуват, походката ти трябва да бъде отмерена, а облеклото ти — изискано. Говори малко. Мълчаливите хора изглеждат важни и мъдри. Банални, обикновени мисли и малко думи — ето какво прави един цар загадъчен.“

• „Задавай въпроси, които да предизвикват само комплимент за теб. Поздравявай, честитявай и отмини — ето секрета на цялото изкуство на царуването.“

• „Общо правило — пази се. Говори малко и се изказвай още по-малко. Това е алфата и омегата на мъдростта на един цар.“

• „Народът полага черни мъки и труд за да храни ония, които го презират толкоз повече, колкото той се отнася по-глупаво и по-търпеливо към тях. За да е охолно на по-малкото, трябва да страдат по-многото.“

• „Младите офицери знаят, че скоро България няма да воюва, и затова са тъй войнствени. Подбирай средно способните, за да ги издигнеш на командуващи постове. Подбирай за командири хора с пороци, за да можеш да ги държиш под страха на наказанието.“

• „Около себе си трябва да имаш най-безсъвестни хора, които за пари ще ти устроят най-добра лична полиция. Няма по-сигурен начин за моментна сигурност от добре платения простак. Ти трябва да направиш един вътрешен шпионаж, който да плащат ония, срещу които е насочен.“

• „Узнавам, че е разпоредено дори до най-затънтените паланки да се величае само твоята особа и да ти се приписват божествени качества. Внимавай да го не прекалиш.“

• „Мерзостта на народа прави всяка добродетел безполезна и опасна. Народът въобще не разбира от добродетели, той величае долните хора, хайдуците, развратниците, престъпниците, изнудвачите, лъжците и на такива той поверява своята съдба. Такива той избира за народното събрание, а на умните и почтените се присмива и ги забравя. Народът е като едно добиче ­колкото по го удряш, толкова по-бързо върви към целта, към която ти го водиш. Народът е като истеричните жени — за да се усмирят, тям трябва бой. Колкото повече се показвах презрителен и високомерен пред народа, толкоз повече той показваше страхопочитание към мен. Презирай народа и не отдавай на никоя работа повече значение, отколкото тя има. От всичките неща в твоето царство народът е най-маловажното.“

• „Помилвай някак незабелязано крадците, особено тия на държавни суми, но дръж списъка им затворен в твоето бюро. Знай, че царете се крепят от разбойниците, но те са жертва често на разбойниците, когато не са ги щедро възнаградили.“

• „Най-добрият начин да се обогатиш са военните доставки и заемите. За война се говори, сабите дрънкат, но това е за да се плашат баламите и да се оправдават военните кредити. От въоръжение българският народ няма нужда. Но ти и твоят антураж от гешефтари имате нужда от пари, много пари, а главното имате нужда народът да е в по-голямо и по-голямо бедствие, за да не може да вдигне глава никога.“

• „Народът мисли, че войската, за която той плаща, трябва да служи да го пази от външни нападения, когато всъщност войската пази само теб срещу възможния гняв на народа.“

• „За теб е опасно да бъдеш верен на думата си. Тази слабост ще накара поданиците ти да те презират. Обещавай всичко, кълни се във всичко, но прави каквото си искаш. Аз бях голям лъжец, по-фалшив и по-лукав от всички.“

• „Българите крадат от памтивека и го смятат това за почтен занаят. Понеже не е срамно да крадеш, прието е това да се върши открито. Главното правило е, че не може да се краде, освен много.“

• „Лицемерието е основната добродетел на царете. То е много тачено в нашия, Кобургския род. Ти трябва да го притежаваш във висша степен.“

• „Духовенството почива на една фикция, то е потънало в пороци и лъжа, у него няма нищо духовно, само народът е глупав, та ги зачита като такива. Но за тълпата ние трябва да се преструваме, че сме най-фанатици християни.“

• „Преструвай се, че благоговееш пред семейството. Затваряй си очите пред всичко, което ти се изпречва по тоя въпрос. Мъжете в България са груби и дори жестоки към жените си. Жените се преструват, че се подчиняват, но скришом правят каквото си искат.“

• „Всичко се купува с пари и хората и техните съвести са стока с по-голяма или по-малка цена.“

• „Опасно е за царя да изпусне фрази на симпатия към тия, които управляват, и на антипатия към тия, които чакат реда си да управляват.“

• „Демократите са гладни за власт повече от всички и трябва да имаш предвид техните апетити.“

• „Не се отдавай много на спорт, гуляи или пиянство.“

• „Един цар трябва да убива сърцето си. Трябва да свикнеш да присъствуваш с равнодушие пред семейните драми. Ако усещаш в гърдите си сърце, направи като мен: унищожи този извор на слабост. Това, което се нарича сърце, е юзда за всички амбиции. Ако то е вредно и за най-малките, то за царете то е опасно.“

• „Боговете — това е лъжа. Идеалите не са нищо друго освен думи.Царете и финансовите магнати са господарите на идеалите. Те са ги направили по свой образ и ги използуват за свои цели.“

• „Добрината е смешен идол. Тя води към мизерия и съсипва най-добрите си и убедени апостоли. Милосърдието е нейна сестра, още по-кекава и по-жестока към искрените си последователи.“

• „Боговете са многослойни и безбройни, а бог е един. Той се нарича интерес и на тебе подобава да си най-добрия му пророк!“

.

*) Снимката до сега не е била публикувана в онлайн издание.

.

.

През 1992 г. ген. Владимир Тодоров (в средата) е осъден от Върховния съд за унищожаване на разработките на ДС срещу пистаеля Георги Марков, убит в Лондон през 1978 г.

.

.

.

.

Поради големината на материала, съм го конвертирал в PDF file. Кликнете на долния линк за да прочетете материала.

Държавна сигурност Първо главно управление

.