Престъпленията по време на комунистическия режим и опитите за тяхното разследване след 10 ноември 1989 г.

.

Христо Христов

В България до момента не е извършвано подробно изследване, систематизиране и анализиране на престъпленията на комунистическия режим. Този 45-годишен период на страната не е подлаган на задълбочен прочит от професионални историци. За разлика от други бивши социалистически страни в България не беше създаден институт или служба за изследване и документиране на комунистическите престъпления. Острите политически спорове по темата продължават и до днес, но не не допринасят с нищо за проучване на това минало. Извършените престъпления по време на комунистическото управление в България не са широко известни не само на българското общество, но и остават непознати на световната общественост. В подкрепа на тази констатация е факта, че в Черната книга на комунизма, изследваща престъпленията на световния комунизъм (издадена през 1997 г.), на България са посветени 2-3 страници от общо 700.
Разкритията, направени след 10. ХІ. 1989 г. , са дело на отделни изследователи и журналистически разследвания. Настоящият доклад има за цел да обхване най-общо престъпленията на българския комунизъм, както и да очертае линиите на разследванията им от съдебната власт, предприети след 10. ХІ. 1989 г. Съдържанието на доклада е изградено на базата на публикувана в различни издания статистика (в раздела за дейността на т. нар. Народен съд) и на проучвания в архива на МВР (бившата Държавна сигурност), Главно управление на архивите при Министерския съвет – Централен държавен архив и Централен партиен архив, както и в архива на Върховния касационен съд.

Престъпленията на комунизма могат да бъдат обособени в няколко групи.
Първата е престъпления срещу личността. Към нея се отнасят убийствата без съд, мокрите поръчки, незаконното лишаване от свобода и насилствено изтръгване на показания.
Втората е съдебно-административни репресии – към нея спадат разправата чрез съдебни органи, изселванията, лишаването от право за свободно предвижване в страната и в чужбина, нарушаване на правото на вероизповедение, престъпления против националното и расовото равенство.
Третата категория се отнася до финансови и екологични престъпления, каквито са създаването на черни партийни каси, изнасянето на национални капитали чрез външно-търговски дружества, облагодетелстване при системата на номенклатурните привилегии и специални възнаграждения на т. нар. правоимащи, както и прикриване на факти, свързани с екологични замърсявания, довели до увреждане здравословното състояние на населението. Към тази група следва да се приобщи и контрабандата на специална продукция (оръжие, боеприпаси, взривни вещества), наркотици и стоки, прикрита зад партийния евфемизъм „транзитна търговия“, издигна през 1978 г. в официална държавна политика.
Четвъртата група са престъпления, свързани с национално предателство, като опита България да бъде превърната в 16-та република на СССР, участие във военни интервенции и държавен тероризъм, каквото е безвъзмездното подпомагане на леви терористични режими, както и на отделни лица, обявени за международни терористи.
Отделно може да се разгледат и някои документални престъпления, извършени в края на 1989 г. и началото на 1990 г. чиято цел е да се прикрият предишни престъпления на режима, каквото се явява унищожаването на досиетата с дълбоки последствия за разитието на страната и политическите процеси в България след промените.

Убийства без съд
Престъпленията на новата отечественофронтовска власт започват още веднага след 9 септември 1944 г. В МВР са формирани специални групи по издирването, заляването и избиването на набелязани за врагове на народа представители на бившата власт. Една от тези групи се ръководи от Мирчо Спасов, един от най-близките до Тодор Живков партийни функционери, придобил впоследствие печална слава с дейността си в МВР, като организатор и отговорник на лагерите край Ловеч и Скравена, и като носител на корупция и ръководител на контрабандни канали и неправомерно изразходване на милиони левове в служба „Културно наследство“ към МВнР през 70-те години, ръководена от Людмила Живкова (Източник – Христо Христов, „Секретното дело за лагерите“, ИК „Иван Вазов“, София, 1999).
През първите няколко месеца след 9 септември са избити без съд и присъда няколко десетки хиляди души. Някои източници сочат цифрата между 30 и 40 000. В други издания, близки до бившето комунистическо управление, като книгата „От девети до десети“, със съставител Димитър Иванов, последният началник на Шести отдел на Шесто управление на бившата ДС, тази цифра е значително намалена – около 20 000. За безследно изчезнали в този период са обявени близо 2000 души.
Т. нар. Народен съд
Убийствата през първите месеци на „народната власт“ са облечени в законова форма с издадената през октомври 1944 г. от правителството на ОФ Наредба-закон за създаването на Народен съд за съденето на фашистките престъпления. Под наказателна отговорност са привлечени ръководителите на монархическия режим и виновниците за извършените спрямо българския народ престъпления от 1 януари 1941 до 9 септември 1944. Т. нар. Народен съд започва дейността си на 19.ХІ.1944 и я приключва в края на април 1945. Субективността на неговите решения е предопределена още с механизма, по който се определят съдиите. Те са назначени от областните комитети на ОФ и от министъра на правосъдието. 60-те областни състава и двата върховни състава в София се произнасят по различни обвинения срещу общо 21 024 души. Издадени са общо 10 897 присъди в 131 процеса. На смърт да осъдени 2730 души, сред които са регентите, княз Кирил, братът на цар Борис ІІІ, повечето от министрите и народните представители от периода след 1941 г. 1305 души получават доживотен затвор. На затвор от 1 до 20 години са осъдени 4348 души, условно – 808. Конфискувани са над 200 предприятия, както и голям брой недвижими имоти и вещи. (Изт. – „От девети до десети“, съставител Д. Иванов, издателство, „Захарий Стоянов“, София, 2004 г.)
След промените по-голяма част от присъдите на т. н. Народен съд са отменени в периода 1993-1998 г. от Върховния съд. Характерно е, че съдът се произнася по индивидуални жалби за преглед на присъдите по реда на надзора от страна на потърпевши или техни наследници без да разглежда издадените съдебни актове по същество, а ги отменя на основата на процедурни нарушения, допуснати още при издаването им.

Съдебно-административни репресии
Извън дейността на Народния съд в България в периода 1946-1953 г. се провеждат редица политически процеси, чрез които комунистическият режим се разправя с опозицията и извършва чистки в армията, църквата и сред интелигенцията. Политическите процеси се извършват по съветски образец като показания са изтръгвани от следствието след нечовешки изтезания – оставяне на арестуваните без сън, системен побой, горене на нежни части от тялото. Дейността на следствените органи е организирана и поставена под ръководството на съветските съветници, подчинени пряко на дясната ръка на Сталин – Лаврентий Берия, ръководител на НКВД и други разузнавателни и полицейски органи в СССР от 1938 г. до екзекуцията му (1953).
Главното оръжие на БКП за разгрома на опозиционните сили е ДС. Борбата срещу противниците на народната власт след 9. ІХ. 1944 г. е възложена на отделение „А“ в ДС към Дирекцията на народната милиция. Неговата основна задача е да разкрива, проследява, арестува, разследва „вражески елементи“. В структурата му са обособени групи за борба против анархисти, троцкисти, духовенството, фашистки организации, БЗНС. През 1947 г. отделение „А“ прераства в отдел І при Дирекция държавна сигурност. Той води борба с контрареволюционните елементи в средите на политическите партии влизащи в ОФ (без БКП) и опозиционните парти, главно с „БЗНС – Никола Петков“; с разпуснати организации, като „Бранник“ и бивши полицаи и офицери. Третото направление са антипартийните прояви сред младежта, интелигенцията, духовенството и държавния апарат. През 1952 г. отдел І е трансформиран в управление ІІІ на ДС, което се запазва до 1963 г. То продължава преследването на същия контингент от противници, който вече е определян като „бивши хора“. (Изт. – Архив на МВР (АМВР) – историческа справка за структурата и дейността на Държавна сигурност)

Жертва на съдебна разправа става Никола Петков, лидер на опозицията. През юни 1947 г. неговият депутатски имунитет е отнет, арестуван е през август и осъден на смърт, като на 23 септември е обесен. Осъдени са и други отечественофронтовски партньори като земеделецът Димитър Гичев, социалдемократът Коста Лулчев и др. През 1947 г. се провеждат съдебните процеси срещу редица военни, известни като делата „Неутрален офицер“ и Военен съюз, по които са осъдени близо 80 старши офицери. Уволнени са над 3500 офицери, обвинени, че са привърженици на старата власт.
След като поставя под контрол православната църква БКП насочва репресиите към католиците. През 1952 г. в поредица от пет съдебни процеса са осъдени ощо 54 свещенослужители, обявени за шпиони. Четирима свещеника, сред които епископ Евгений Босилков, са осъдени на смърт и екзекутирани.
Под пълен контрол е поставена художествено-творческата и научна интелигенция и всички творчески съюзи. За тях отговаря създаденото през 1967 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП идеологическо управление в ДС (Шесто управление). В приоритетите му влизат „борбата срещу диверсията по идеологическа линия, контрареволюционните, националистическите и други противодържавни прояви в страната, както и борбата срещу различните нелегални организации и групи, терора, изменниците на родината, идеологическото разложение сред интелигенцията и младежта“ (Изт. – АМВР, ф. 22, оп. 1, историческа справка за Шесто управление). В началото на 70-те години интелигенцията вече е напълно контролирана. В един от докладите на идеологическото управление от 1972 г. се посочва: „В настоящия момент органите на ДС водят агентурно-оперативна работа за разкриване и пресичане на подривна дейност в средите на българската художествено-творческа и научна интелигенция, наброяваща: В творческите съюзи и културни институти около 9500 души; в Комитета за телевизия и радио, Комитета по печата, СБЖ и други пропагандни институти – 5300 души; в БАН и нейните подразделения – 6700 души и в системата на здравеопазването – 4250 души“. (Изт. – АМВР, ф. 22, оп. 1, а. е. 3, строго секретна справка на Шесто управление на ДС за „Оперативната обстановка по линия на художествено-творческата и научната интелигенция за 1970 – 1972 г.“)
Политическите процеси се използват умело и за разправата с „врага с партиен билет“. Процесът срещу зам.-министър-председателя Трайчо Костов и 11 негови привърженици поставя началото на мащабна акция за гонения в партийните редици, която продължава до смъртта на Сталин през 1953. Чистката засяга и самата ДС, и нейния висш апарат. До 1956 г. са уволнени 5108 служители, на практика е подменен целият състав (Изт. – Асенов Бончо, „От Шесто за Шесто и след това“, София, 1999). Изключително показателна е съдбата на първия началник на контраразузнаването след 9 септември и на следствените органи Стефан Богданов. Той също е арестуван през 1949 по заповед на Вълко Червенков в обвинение в съучастие в заговора на Трайчо Костов. Богданов, който е с особени заслуги като агент на НКВД в края на 30-те години и създава съветска разузнавателна мрежа в София, Пловдив и Варна, е подложен на жестоки изтезания от доскорошните си подчинени. В изложението си до Червенков Богданов описва чудовищната инквизиция, на която е бил подложен от следователите „алхимици“. Той посочва, че по жестокост полицейският терор дори не може да сравни със „сегашния ужас“. Пребиван, държан денонощно изправен и буден в продължение на седмици и чрез разтапяне на ставните мазнини следствието иска той да признае, че е подслушвал съветската легация и телефоните на Георги Димитров и Васил Коларов. За да спре непоносимите мъки бившият началник на контраразузнаването „признава“, че е получил нареждане от Трайчо Костов да арестува Васил Коларов и Вълко Червенков. В своите спомени, издадени след промените в България, Стефан Богданов пише: „Всички незаконни убийства и „ликвидации“ на „класови врагове“ се осъществяваха по лични разпореждания на Антон Югов (министър на вътрешните работи, бел. а.) чрез кроткия негов послушник Руси Христозов. Някъде в указанията си за кървав терор той се аргументираше и с личните нареждания на Г. Димитров… Държавна сигурност беше изцяло подчинена на съветските съветници на Берия… Ръководители на най-големите извращения в ДС бяха прикрепените към всяко отделение съветски чекисти.“ (Изт. – Богданов Стефан, „Две смърти няма, а без една не може“, Издателска компания „К&М“, София, 1991)
За периода 1949-1956 г. над 22 000 души минават през арестите. Изселените след 9. ІХ. 1944 г. семейства са 7025, чиито членове наброяват близо 25 000 души (Изт. – Асенов Бончо, „От Шесто за Шесто“, Перник, 1994).

Лагерите и ТВО
Втората основна задача, която БКП поставя на Държавна сигурност, е да организира и осъществява въдворяването на опасните за народната власт лица в лагери трудововъзпитателни-общежития ТВО. Незаконните задържания са подпечатани с решение на ЦК на БРП(к) от 17 декември 1944 г., с което на ДС се разрешава да арестува всеки, за когото смята, че е фашистки или реакционно настроен, независимо от партийната му принадлежност. Комунистически лагери се създават без специални решения веднага след 9 септември. Първият лагер е създаден до Сандански – гара Свети Врач, през януари 1945 и просъществува до март същата година (Източникът в тази глава е документалната книга на Хр. Христов „Секретното дело за лагерите“, ИК „Иван Вазов“, София, 1999 г., в която са събрани всички факти и данни по дело №4/1990 по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, установени по време на разследването за лагерите и последвалия процес във Военната колегия на Върховния съд през 1993 г.). След това е преместен в Станке Димитров (днешна Дупница), където функционира до септември 1945. Друг лагер от март 1947 до 1948 е създаден край яз. „Росица“ (днешен „Стамболийски“) . От октомври 1945 до края на 1946 в пернишката мина „Куциян“ са въдворявани белогвардейци. През 1948 „Куциян“ се разделя на две, защото са докарани голям брой земеделци Николапетковисти и една част от лагеристите е преместена край с. Богданов дол, Пернишко до 1951, а друга в с. Николаево, Казанлъшко, до юли 1949. Лагер се създава и в с. Ножарево, Силистренско, от началото на 1947 до средата на 1952. За жени е организиран легер в един от манастирите край В. Търново, който през 1947 е преместен в с. Босна, Тутраканско. Край с. Бошуля, Пазарджишко, от 1945 до 1949 е просъществувал лагер само за криминално проявени лица.
В архива на МВР са запазени документи за съществуването на секретно място за задържане на лица от ДС край Пазарджик, обозначено като лагер „С“ (секретен). Той действа в периода 1947-1949 и се използва за вербуването на различни лица от етносите за нуждите на контраразузнаването, но скоро след създаването му в него започват да се изпращат всякакви хора. През лагера „С“ преминават няколко хиляди души, десетки са загиналите. При закриването му по-голямата част са въдворени в ТВО (Трудово-възпитателно общежитие) Белене, а на 6 души, членове на ВМРО, оцелели от самото начало, им е наложен доживотен арест без съд и присъда, с мотива, че са станали свидетели на убийствата в лагера.
През април 1949 Министерски съвет, с председател Васил Коларов, приема на островите на Белене да се организира ТВО и то да стане основен лагер за политически лица. След създаването му всички политически противници на БКП са събрани там. Броят на въдворените през 1949 е над 4500 души. През 1952 в него се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени. От тях само 144 са криминални престъпници, почти двойно повече са „разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, разпространяване на анонимки и други разни“.
През септември 1953 Политбюро на ЦК на БКП закрива ТВО Белене. От 1. I. 1954 до 5. ХI. 1956 в България няма въдворяване по политически причини. След народното въстание в Унгария през есента на 1956 Белене отново се превръща в политически лагер, като е напълнено с опасните за комунистическите управници лица. С протокол „Б“ №9 от 17. ХI. 1956 Политбюро на ЦК на БКП взима решение за изселване на всички обществено опасни лица. В него е записано: „Да се въдворят в ТВО-Белене най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други големи градове“.
През август 1959 при едно интервю с чуждестранни журналисти министър-председателят Антон Югов, заявява, че в България няма вече ТВО, въпреки че Белене работи с пълна сила. За да не предивика негативни външнополитически последствия, с решение от 27. VIII. 1959 Политбюро приема да се освободят всички 276 политически и 981 лица за криминални прояви. В ТВО остават 166 лица, определени като „непоправими рецидивисти“. На същото заседание вътрешният министър Георги Цанков в строго секретен доклад посочва какво трябва да стане с останалите 166 рецидивисти. Той излага пред Политбюро решението, че „за по-правилното и по-ефективно водене на борбата срещу криминалните рецидивисти и хулиганите е целесъобразно да се разреши сега – временно МВР в отделни случаи за лица по много прецизна оценка, които са станали нетърпими за обществото поради многобройните нарушения от тяхна страна на спокойствието на гражданите, да ги изпраща на принудителен физически труд в отделни обекти като каменни кариери и други подобни“. Предложено е на Политбюро неосвободените 166 лица от Белене да останат на тежък физически труд. Въпреки че няма открито решение на Политбюро, предложението на вътрешния министър Цанков е изпълнено. Въпросните 166 рецидивисти поставят началото на лагера край Ловеч. Съдбата на заточените там е решена с благословията на Тодор Живков след разговор на министър Георги Цанков. Това разкрива стенограмата от заседанието на Политбюро от 5. IV. 1962, когато вече скандалът с лагера тресе партията и Политбюро решава да го закрие. Изказването на Георги Цанков показва, че още през 1959 Живков е бил информиран за новия лагер: „През 1959 ние разгледахме обстановката в страната и дойдохме до заключението, че не ще може да държим лагера Белене. Говорихме с др. Живков няма ли да е разумно да закрият този лагер. Ако има хора, които са непоправими, да се пратят в затворите. Белене остана за усложнено време. Ставаше въпрос за една група от 500-600 души – какво да ги правим? Дали да ги пуснем и да започнем да ги гоним наново или да ги изолираме някъде. Тогава решихме да открием една кариера в Ловеч, където да приберем тези хора и да ги превъзпитаваме чрез тежък физически труд“.
Прокуратурата установява, че режимът в лагера е бил изключително тежък. От показанията на оцелелите лагеристи е установено, че дневната норма за мъжете е между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е извършвало на бегом. Храната обикновено била постна и предимно от зеленчуци. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер. Къпането е ставало само в близката р. Осъм. Лагеристите са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Бившият лагерист Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско, свидетелства: „Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи, бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше…“
Назначената през юли 1990 от Прокуратурата на въоръжените сили лекарска експертиза, заключава: „Лагеристите не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи… Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм…“
Писмени разпореждания за режима в лагера не са давани. В показанията си всички от ръководството на лагера край Ловеч сочат, че са действали единствено по устни указания на зам.-вътрешния министър Мирчо Спасов. От 1501 минали през концлагера край Ловеч 155 души стават жертва на терора в него, за 147 са намерени смъртни актове. В него са изпращани хора заради разказване на вицове, бивши депутати-земеделци и юноши между 16 и 18 години за различни криминални или хулигански прояви. ЦК закрива лагера през 1962 след като двама лагеристи успяват да избягат от кариерата край Ловеч, но са заловени на границата и пред следствието разкриват смразяващата картина на убийствата в трудовата група-Ловеч. Следствието сигнализира ЦК, която съставя комисия за разследване на случая, чиято дейност потвърждава фактите за извършени убийства. Комисията предлага на Мирчо Спасов да се наложи партийно наказание „порицание“. В секретната стенограма Живков го защитава: „Той е дисциплиниран човек. Този случай го е съкрушил. Аз разговарях с него много сурово, питах го: „Ти идиот ли си, та допускаш такова нещо?“ Той е златен човек, много предан, но бе малко стихиен. Да му запишем партийно наказание.“
Търсенето на съдебна отговорност за убийствата започва едва след 10. ХІ. 1989 и обхваща само дейността на последните лагери край Ловеч и Скравена, тъй като за останалите не е открита подробна документация. Следствието е образувано през март 1990 в Прокуратурата на въоръжените сили след публикации в пресата. През април 1990 Народното събрание с председател Станко Тодоров приема поправка в Наказателния кодекс (НК) специално за престъпленията в Ловеч. С нея давностният срок за убийство на две или повече лица е увеличен от 20 на 35 години. Последният комунистически парламент обаче „пропуска“ да придаде обратна сила на текста и той остава неприложим. Военната прокуратурата прекратява следствието поради наличието на изтекла давност за извършените престъпления.
Прокуратурата търси и други правни възможности да подведе под отговорност бившето ръководство на лагера и организатора му М. Спасов, но те не се увенчават с успех. Магистратите стигат до извода, че по време на управлението на Живков в НК е предвидено да не се погасява давността при престъпления срещу човечеството, но не и при престъпления срещу човечността. Тази тънка юридическа формулировка води до разминаване с Общата декларация за правата на човека на ООН от 1966, която България ратифицира през 1976 г. Отсъствието на наказателен състав за престъпления срещу човечността се оказва в разрез и с редица други международни конвенции за престъпления против човечеството и изтезанията, към които България се е присъединила. Една такава поправка би се отнесла към Международния пакт за гражданските и политическите права, посочващ, че нищо не може да пречи „едно лице да бъде осъдено за действие или бездействие, което по време на извръшването му е съставлявало престъпление, съгласно общите правни норми, признати от всички народи“.
Следващият главен прокурор Мартин Гунев възобновява следствието като търси намесата на Седмото Велико Народно събрание, което сезира да се произнесе по проблема с давността. Той настоява ВНС да тълкува поправката на чл. 80, ал. 1 от НК за увеличения давностен срок. Държавният обвинител формулира три хипотези. Първата е, че изменението се отнася за бъдещи престъпления. Втората, че поправката обхваща всички престъпления, извършени след 1955. И третата, че давността за престъпления като тези в лагерите не е могла да тече до 10.ХІ.1989. ВНС не се произнася и не дава никакъв отговор. По същия проблем Върховният съд отклонява искането на главния прокурор за издаване на тълкувателно решение по казуса. Отказът на Върховния съд е мотивиран с „липса на противоречива практика“. Следствието отново е прекратено.
Делото е възобновено наново през пролетта на 1992, след като за главен прокурор е избран Иван Татарчев. Той се разпорежда да бъдат арестувани всички живи бивши ръководители на лагера и надзиратели и повдига обвинение срещу Тодор Живков. През есента на същата година обаче Татарчев прекратява обвинението срещу бившия генерален секретар на БКП. Обвинителният акт на Прокуратурата на въоръжените сили посочва, че са събрани доказателства за извършването на 14 умишлени убийства. Подсъдими са Мирчо Спасов, бивш зам.-министър на вътрешните работи и началника на лагера Петър Гогов, обвинени в длъжностно престъпление, надзирателят Николай Газдов, обвинен за 12 убийства, зам.-началникът на лагера Цвятко Горанов – за 6 (той почива в дома си при мярка за неотклонение домашен арест) и надзирателката Юлияна Ръжгева за две убийства. Пред следствието Спасов прави самопризнанието: „От днешно време преценявам, че беше нереално да се изпращат в лагера лица без присъди, но по това време не мислех така. Ние – Политбюро на ЦК на БКП и нашето министерство силно копирахме съветските другари, техния опит. През 1959 бях най-младия заместник министър на вътрешните работи и ме натовариха да отговарям и създам лагера край Ловеч“.
На 8. VІ. 1993 състав на Военна колегия на Върховния съд с председател Николай Чирипов дава ход на делото от 48 тома, като определя, че ще се произнесе за давността в края на съдебния процес. Лично главният прокурор Иван Татарчев в съдебната зала пледира за издаването на смъртни присъди на всички подсъдими. Месец след началото на делото 82-годишният Мирчо Спасов почива. През септември 1993 съдът намира, че съществува процесуална пречка за продължаване на процеса (дотогава генералското звание на Спасов по време на извършване на престъпленията дава основание на Върховния съд да води делото), прекратява го и изпраща делото по компетентност на Плевенския военен съд.
Същата година делото е върнато във Върховния съд, но през следващите шест години процесът е миниран от липсата на съдебни заседатели, избирани от Народното събрание. Бездействието на парламента демонстрира безразличието и незаинтересоваността на различните парламентарни мнозинства през този период. Едва през 1999 Народното събрание приема решение за избор на съдебни заседатели. Минават още 20 месеца, докато мнозинството на ОДС гласува избора.
Делото е подновено отново. С решение от 11. VІІ. 2002 обаче Върховният съд го прекратява като в мотивите си посочва стария основен проблем – изтеклата давност. Мнозинствата на СДС в парламента през 1991-1992 и през 1997-2001 не почерпват опит от други страни като Германия, където параментът приема, че за престъпленията, извършени на територията на бившата ГДР по време на режима не може да тече давностен срок.
Единственото наказание за Газдов и Ръжгева е 3-годишният престой в следствения арест, толкова, колкото е съществувал и адът край Ловеч.
БСП като правоприемник на БКП се задоволява с изключването на Мирчо Спасов от партията. Председателят на Държавния съвет Петър Младенов през март 1990 му отнема генералското звание и всички награди за допуснатите извращения в лагерите Ловеч и Скравена. Наследниците на компартията обаче не са се извинили на нацията за извършваните престъпления в лагерите и ТВО-та по време на комунизма.
В България нито едно парламентарно мнозинство досега не е погледнало радикално на проблема с давността, предвидена за най-тежкото престъпление – убийство и не е предложило тя да отпадне като остатък от съветската наказателна доктрина, внесена в българските закони след установяване на комунистическата диктатура.

Вражеската емиграция, нарушаването на основни човешки права
През всичките 45 години комунистическа власт управляващите в България възприемат емиграцията като заплаха за създаването на реална опозиция вън от страната. Затова в документите на Политбюро и на ДС емиграция е назовавана „вражеска“. Понятието „вражеска емиграция“ се формира в средата 50-те години като обединява „контрареволюционните елементи“, „изменниците“ и „невъзвращенците“. „Вражеската“ емиграция не наброява някаква внушителна цифра. Нейният брой е твърде нисък в сравнение с някои други страни от Източния блок като Полша, Чехословакия или ГДР. От Източна Германия само след бунта през 1953 г. напускат 120 000 души, а от края на Втората световна война до построяването на Берлинската стена през август 1961 г. – 2, 7 млн. души (Изт. – Волф Маркус, „Супершпионин“, ИК „Труд“, София, 1998 г.). Броят на враговете на комунистическа София сред емигрантите е много по-скромен. В докладна записка до Политбюро от 1966 г. председателят на КДС Ангел Солаков посочва, че като изменници на родината са регистрирани 5933 лица и 372 невъзвращенци (Изт. – ЦПА, ф. 1, оп. 64, а. е. 359, решение „Б“ №15/27. ХІІ. 1966 на Политбюро на ЦК на БКП „За пресичане възможностите на капиталистическите разузнавания да провеждат подривна дейност против НРБ чрез вражеската емиграция“). В друг доклад до Политбюро МВР обобщава, че от 9. ІХ. 1944 г. до 1974 г. от България са избягали около 10 500 български граждани, без в тази цифра да са включени невъзвращенците от турски произход (Изт. – ЦПА, ф. 1, оп. 35, а. е. 4924, решение „А“ №399/5. ІХ. 1974 на Политбюро на ЦК на БКП „За даване на амнистия на български граждани, извършили след 9. ІХ. 1944 престъпление „бягство зад граница“ във връзка с 30-годишнината от социалистическата революция). Репресиите срещу семействата на политическите емигранти се изразяват с лишаване от основни човешки права. На близките се забранява да напускат страната, нарушена е неприкосновеността на кореспонденцията (Изт. – ЦПА, ф. 1, оп. 64, а.е.168, решение „Б“ №8/14.VІ.1952 на Политбюро на ЦК на БКП за разрешение на МВР да проверява кореспонденцията и колетните пратки, разменяни между избягали в капиталистически страни изменници на родината и граждани в страната), осъществява се системен тормоз, а на децата на бегълците е лепнат етикета на неблагонадеждни и им се ограничават възможностите за образование и работа. Важно е да се отбележи, че през януари 1990 г. Политбюро начело с Петър Младенов, Андрей Луканов и Александър Лилов взима решение, с което реабилитира българските емигранти, но само тези които са пострадали по време на Сталинския терор в СССР.

Мокрите поръчки
Политическите убийства и отвличанията зад граница са част от методите, които комунистическият режим използва, за да затвори устата на критиците зад граница, след като се разправя с вътрешната опозиция. В архива на ДС в края на 60-те години съществуват документи, потвърждаващи, че ДС включва в арсенала си ликвидирането на противници чрез физическо убийство. Така например, в Шесто управление е образувано дело за оперативна разработка под кодовото име „Гестаповец“ срещу лидера на Българския национален фронт и бивш водач на легионерите Иван Дочев. В един от докладите на управлението е посочено, че „има съвместен план с КГБ на СССР, с който се цели да се обезвреди обекта“ (Изт. – АМВР, ф. 22, оп. 1, а. е. 8, доклад на ІІ отдел на Шесто управление за „Работата по линия на вражеската емиграция през 1972 г.“).
През 1974 МВР, ръководено от Димитър Стоянов, успява да отвлече от Дания 59-годишния Борис Арсов, лидер на емигрантската организация Съюз на българските революционни комитети. В оцелялото дело за оперативна разработка срещу него е запазен план за неговото физическо ликвидиране с подробни указания към агента на ДС за начините, по които може да извърши убийството (Изт. – Христов Христо „Държавна сигурност срещу българската емиграция“, ИК „Иван Вазов“, София, 2000, документална книга, изградена върху секретни документи от разработка №9867/73 „Терористи“ на Второ главно управлени на ДС (контраразузнаването) срещу Б. Арсов и на други секретни материали от досието му). Планът за убийство не успява, защото агентът, избран за извършването му, не го изпълнява. В резултат на това Арсов е отвлечен, а след отказа да сътрудничи на ДС в София за разобличаването на „вражеската“ емиграция той е осъден на 15 години затвор. Изпратен е в затвора в Пазарджик, където седмица по-късно е намерен обесен на три вратовръзки, след като при настаняването му от него са иззети всички дрехи и предмети. През 1992 Военната прокуратура в Пловдив започва разследване по случая, което не е приключило и до днес.
Четири години по-късно на 7 септември, рожденния ден на Живков, в Лондон в крака на писателя Георги Марков е изстреляна специална съчма с отрова, която довежда до неговата смърт. Най-изявеният критик на комунистическата система и тоталитарния строй в комунистическа България почива на 11 септември, а покушението срещу него се превръща в нарицателно при споменаването на България в Западния свят като страна, извършваща терористични акции срещу инакомислещите си поданици. Седмица преди убийството на Марков е извършено неуспешно покушение срещу журналиста Владимир Костов в Париж, който година по-рано изменя като офицер от българското разузнаване и е осъден на смърт от военния съд в София.
Разследването на убийството на Марков след 10. ХІ. 1989 се натъква на множество пречки. Главната се оказва унищожаването на досиетата на писателя в Шесто управление и Първо главно управление на ДС през януари 1990, възлизащи на 16 тома. За това престъпление на подсъдимата скамейка през 1992 са изправени последният началник на разузнаването при Живков ген. Владимир Тодоров и зам.-вътрешният министър ген. Стоян Савов, отговарящ от 1973 за операциите на разузнаването. Савов слага край на живота си два дни преди съдебния процес. В джоба му е открито предсмъртно писмо в което той заявява, че ДС няма никакво отношение към атентата срещу папата, но нито и дума за случая с Марков. Владимир Тодоров е осъден за унищожаването само на част от 16-те тома досиета на писателя и ефективно излежава 10-месечна присъда. Това е една от малкото присъди постановени от съда за престъпления по времето на комунизма.
През 1993 г. следствието по делото Марков установява, че агентът, натоварен с „неутрализирането“ на писателя, живее в Дания. Той е разпитан от представители на Скотланд Ярд и датската полиция. България обаче не представя на Дания поисканите документи за неговото сътрудничество с ДС, за да го съди за шпионаж и месец след разпита агентът изчезва. Въпреки публичните обещания на двама президенти – Желю Желев и Петър Стоянов – по делото не се стига до напредък. Желев неколкократно поставя пред държавното ръковдство на Русия въпроса за предаването на документи на КГБ свързани с България, включително и по случая, но тази политика не е продължена от президентите Стоянов и Георги Първанов. Въпреки публичните изявления на бившия началник на контраразузнаването в ПГУ на КГБ ген. Олег Калугин, че лично Живков е поискал от КГБ помощ за ликвидирането на Марков, бившият диктатор така и не е обвинен.
През 1999 г. в архива на МВР при журналистическо проучване са открити множество архивни документи, потвърждаващи първостепенното място, заемано от Марков в целите на ДС, както и такива документи, които потвърждават неговото убийство в Лондон, неизвестни дотогава на следствието. След публикуването им (в. „Демокрация“) президентът Петър Стоянов награждава посмъртно писателя с най-високия държавен орден „Стара планина“ І степен. През 2000 г. Софийският апелативен съд отхвърля искането на прокуратурата за прекратяване на делото поради изтекла давност и постановява, че тя изтича през 2008. От 1999, когато е пенсиониран следователят по делото Богдан Карайонов, този случай не е сред приоритетите на следствието и прокуратурата.
Към мокрите поръчки, извършвани от ДС, могат да бъдат причислени и убийствата през 80-те години в затвора в Пазарджик на журналиста Георги Заркин и екскурзовода Володя Наков. Те са съдени за публично изразяване на недоволство от обществения строй, писане на писма до западни посолства и желание за напускане на страната. Смъртта им настъпва в резултат на побой, нанесен от осъдени за тежки криминални престъпления лица, вкарани нарочно.

.

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert