Едва ли има на света снимка, на която да са събрани толкова знаменити учени — физици и химици със световна известност, повечето от тях Нобелови лауреати. Направена е през 1927 г. на прочутата конференция в Солвей, Белгия.
От ляво надясно, на първия ред:
I. Langmuir, M. Planck, Marie Curie, H. A. Lorentz, A. Einstein, P. Langevin,
Ch. E. Guye, C.T.R. Wilson, O.W. Richardson
. Втори ред:
P. Debye, M. Knudsen, W.L. Bragg, H.A. Kramers, P.A.M. Dirac, A.H. Compton, L. de Broglie, M. Born, N. Bohr
. Трети ред:
A. Piccard, E. Henriot, P. Ehrenfest, Ed. Herzen, Th. De Donder, E. Schrödinger,
J.E. Verschaffelt, W. Pauli, W. Heisenberg, R.H. Fowler, L. Brillouin
Роналд Уйлсън Рейгън, роден на 6 февруари 1911 в Темпико, щата Илиной, САЩ, в семейството на Джон-Едуард и Нели Уйлсън Рейгън, беше избран през 1980 за 40-ти президент на Съединените американски щати. Като кандидат от Републиканската партия, той спечели изборите с огромно мнозинство пред съперника си от Демократическата партия Джими (Джеймс Ърл) Картър, 39-я президент на САЩ, който се бе кандидатирал за втори мандат, но загуби. През 1984 Рейгън беше преизбран. Така той прекара в Белия дом два мандата – от 20 февруари 1981 до 20 февруари 1989.
Рейгън е завършил колеж в 1932, след което има успешна кариера в киното и по-късно в телевизията. През 1966 е избран за губернатор на Калифорния (щата с най-голям брутен вътрешен продукт) и е преизбран през 1970
От тук нататък, каквото ще напиша за този човек, е лично мое мнение, оформило и утвърдило се с професионалния ми интерес към събитията в крайната фаза на студената война. Всъщност тази фаза, според мен, точно съвпада с осемте години от президентството на Рейгън, просто защото, за да стане тя крайна и за да завърши с падането на Берлинската стена и с последвалите епохални размествания на пластовете в международния живот, главният “виновник” беше точно този, както обичаше да го представя глупавата комунистическа пропаганда, “третостепенен холивудски актьор”. А той с оказа един от най-великите американски президенти.
Няколко думи за първото му избиране. Рейгън беше смятан за ултраконсерватор. (Характерна особеност на политиката в САЩ е, че консерватори и либерали има и в Демократическата, и в Републиканската партия.) Смятан беше също и за отявлен антикомунист. Вярно е и едното, и другото, доказа го цялата му дейност. Мисля, че именно тази негова репутация, потвърждавана непрекъснато и от изказванията и делата му, беше главната причина за съкрушителната му изборна победа над Картър. Защо?
Защото през цялото десетилетие на 70-те комунизмът печелеше в различни точки на света, а Западът се отбраняваше. Това бяха годините, когато колониалната система се разпадаше, в Азия, Африка и Латинска Америка се появяваха нови държави. В закономерно развиващият се исторически процес двете безспорни сили в двуполюсния свят, САЩ и СССР, се състезаваха за позиции и влияние. Близкият и Средният изток се тресяха от конфликти (както впрочем е и досега), в поредица от новите държави връх взеха прокомунистически елементи, много от тях възприеха измисленото от КГБ определение “некапиталистически път на развитие”. Това бяха годините на втората след 1967 израело-арабска война, на намесата на кубински войски със съветски генерали в Ангола и Етиопия, на бягството на шаха от Иран и победата на ислямизма в най-силния и надежден до тогава съюзник на Запада в този страшно невралгичен регион. Като капак на всичко дойде и нахлуването на СССР в Афганистан. Затова Рейгън спечели Белия дом така убедително – защото Картър бе слаб и нерешителен президент, а Рейгън излъчваше сила. Американецът, който от дете е възпитаван да се състезава (и да печели), бе видял и разбрал, че губи и ръководейки се от обичайното си за такива случай заключение “нещо трябва да се направи”, даде безкомпромисно гласа си за Рейгън.
Бившият губернатор на Калифорния оправда имиджа си. През 1983, след два комунистически преврата в Гренада, той изпрати там морски пехотинци. През 1986, след като Либия на Кадафи обяви залива Сидра в Средиземно море за свои териториални води и реши с два съветски “Миг-19” да потопява корабите на Шестия американски флот (миговете бяха мигновено свалени, разбира се), Триполи и Бенгази бяха бомбардирани. (Но не толкова заради Сидра, колкото заради подкрепата и участието на Либия в международния тероризъм.) И редица други примери мога да дам за втвърдяването на американската политика на регионално равнище през президентството на Рейгън. Главното обаче, постижението, което ще остави името му завинаги записано в историята, е начинът, по който този президент очисти света от “империята на злото”.
Казвам “начинът”, понеже по онова време и най-прозорливите наблюдатели не смятаха, че изобщо има такъв “начин”. Никой и за миг не бе допускал, че е възможно СССР и международният комунизъм да изчезнат. (А да не би пък някой от нас тук да е мислил друго!) Но Рейгън, каубоят от екрана, освен, че притежаваше необикновен нюх, ами и се беше обкръжил със специалисти от най-висока класа. И, както по-късните събития доказаха, “начинът” бе открит. Излезе, че както и друг път е ставало, той е фасулски прост и може би затова никой не се е сещал за него. Рейгън обаче се сети и прецени, че проблемът ще се реши едва ли не от само себе си, стига ефективно да се впрегнат гигантските сили на Америка.
Така Рейгън заложи на четири неща: на икономическия потенциал, на индустриалния потенциал, на военния потенциал и на постиженията на науката и технологиите. И се облегна на богатството. Какво направи? Вдигна военния бюджет до космическите за онова време 300 милиарда долара годишно. Съветският блок разбира се, пропищя, че “стопанинът на Белия дом” форсира надпреварата във въоръженията. Но Рейгън целеше именно това. Той знаеше, че в Кремъл от цифрите ще им се завие свят. Защото цялото така наречено двуполюсно равновесие всъщност зависеше от условието силите на САЩ и СССР да са равностойни. Но как да са равностойни, откъде Съветският съюз да вземе толкова пари?
Така беше нанесен ударът за нокдаун. Нок-аутът обаче дойде с оповестеното от Рейгън решение да се построи антиракетната система, станала известна като “звездни войни”. Проектът беше фантастичен както като отбранително съоръжение, пращащо по дяволите равнопоставеността на двете ядрени сили в способността им да реагират на ракетно нападение, така и (което бе именно решаващото) като стойност. Тоест като цена. И дойде ефектът. А той бе колкото неочакван, толкова и парадоксален – в Кремъл замаяните глави вместо да се замаят повече, изведнъж се избистриха. На Горбачов очите му се отвориха за безпощадната истина, че със СССР в тогавашния му вид е свършено. Е, с “перестройката” си той сигурно се е надявал, че като префасонира и разкраси системата, ще успее да я запази. Уви, нишката на чорапа бе вече дръпната.
Така според мен стоят нещата през съдбоносното десетилетие на 80-те. Днес вече съвременниците на всичко, което се случи след 1989 знаят през какво мина и продължава да минава човечеството. И в частност през какво мина България.
В България най-доходоносният бизнес в момента е политиката и затова всеки неуспял в друго авантюрист, се пробва там. Според мен, за да се изкорени тази порочна практика, трябва да се възстанови член 155от Търновската конституция, който предвижда да бъдат съдени министрите, които са извършили измяна, предателство, престъпления или вреди на държавата с цел лична облага.
Още повече, че историческият опит с нашите политикани показва, че облагодетелстване от политика не е нещо ново в сравнително младата ни история, като независима държава.
От назначените 589 министри след Освобождението всеки трети, или общо 197 души са били в затвора. Статистиката е с дата, малко преди 2000 год. Ако се привлекат под отговорност и министри от последните 3 бивши правителства, както и от настоящето, то бройката неимоверно ще се увеличи… и ще клони към всеки втори…
На 20 декември, преди 67 години, един български пилот участва в неравна битка. Небето над София е „потъмняло” от американските тежки бомбардировачи B-24 Liberator (по нашему „Освободител”…), „летящите крепости” B-17 и стоте съпровождащи ги изтребителя. Цел е околовръстната железопътна линия и всичко, разположено в близост до нея. Някъде по това време и големият английски държавник и „приятел” на България Уинстън Чърчил е заявил, че София трябва да бъде сравнена със земята и на нейно място да се посадят картофи.
За назидание…
Срещу американската армада се вдигат 56 български изтребителя – 36 от добре въоръжените, но бавни френски „Девоатин” D-520 и 20 от по-новите „Месершмит” Me-109G2. В кабината на една от немските машини е 27-годишният поручик Димитър Списаревски. Роден в Добрич, той в съвсем ранна възраст се налага да напусне родния си край заедно с родителите си. Една от тежките клаузи на Ньойския договор потвърждава румънското владение над Южна Добруджа, а бащата на Списаревски е човек, който не може да се примири с окупатора и да крие идентичността си.
Димитър Списаревски завършва Втора мъжка гимназия в София, след което се записва във Военното училище. Според свидетелства на хора, които са общували с него, Спаича (както са му казвали приятелите му) бил голям родолюбец, но и човек с буен нрав и силно изразено чувство за справедливост. Затова и в биографията на Списаревски има не един и два случая, когато високомерни германци и самозабравили се в любовта си към СССР или Райха нашенци са си получавали заслуженото от пилота заради обидни думи към България. Впрочем, сред „изпатилите си” е и бъдещият член на ЦК Стоян Гюров. Годините минават и т.нар „Символична война”, обявена от Царство България в края на 1941г. се превръща в съвсем истинска… поне във въздуха. Англо-американски бомбардировачи разрушават както инфраструктурни обекти, така и жилищни квартали в по-големите родни градове. Понякога даже от небето се сипят играчки, запалки, цигари и пр., в които има експлозив. Осакатените деца са в най-добрия случай десетки.
Връщаме се обратно на 20 декември 1943г. Българските летци нападат въздушната армада в покрайнините на София. Най-активен в атаките е поручик Списаревски. Въпреки усилията, вражеските машини упорито не искат да падат. Той набелязва един изостанал бомбардировач и открива огън с картечниците и оръдието си по него. „Освободителят” се запалва и пада.
Списаревски се оказва насред американското бомбардировъчно съединение и се насочва към командирската машина. Няма достатъчно муниции, за да я свали, но това не го спира. „Ще се блъснеш и ще свалиш на земята поне един бомбардировач, но няма да му дадеш да мине над тази свещена земя и да я поръси с бомби”, е казал той на един от другите пилоти дни по-рано. Малкият „Месершмит” се врязва в гигантския бомбардировач и двете машини се превръщат в огнено кълбо над Пасарел. Оцелява само един от картечарите на „Освободителя”, които бил изхвърлен от експлозията, а парашутът му се задействал автоматично.
Уви, тази история все още е непозната за мнозина даже в този си съвсем съкратен и непълен вариант. Гореспоменатият шамар срещу бъдещия член на ЦК вероятно си е казал думата, защото дълги години името на Списаревски тъна в забрава, а в последствие се появиха и хора, твърдящи, че летецът е бил „легионер”, „бранник”, участвал е в операции срещу партизаните и какво ли още не. В случая бих се доверил на автора на първото цялостно изследване по темата „Списаревски” Делян Иванов, който не е открил доказателства за подобни „смъртни грехове”.
Идеологията няма чак такова значение, всъщност даже самата война е на заден план. Списаревски е пример за истински патриот, които без грам колебание поставя интересите на мнозинството над своите собствени. Било е война, пилотирал е самолет изтребител – дал е живота си за това 4 600 кг. взривно вещество да не паднат от 6 километра височина върху един български град.
Никой не очаква всички български граждани да изпитват непреодолимо желание да умират за родината си (и дано скоро да не се налага). За сметка на това, надали са нужни свърхчовешки усилия на духа, за да преодолеем своя вечен егоизъм и нихилизъм. Сигурно ми е малко житейският опит, но все пак вярвам, че страната ни е толкова лошо място за живеене, защото с неохота правим всичко, ползите от което излизат извън рамките на панелния ни дом.
Затова служителите се правят, че работят, а шефовете им се правят, че им плащат; затова корупцията е норма, а не престъпление; затова все пускаме бюлетини, без да сме чели дребния шрифт и затова цъкаме тихо с език, когато губим гражданските си права в името на някаква „виртуална” сигурност.
Ако стане чудо и се превърнем от „най-тъжното място на света” (според The Economist) в страна, населена с родолюбиви хора с гражданско съзнание, това неминуемо ще промени и т.нар политическа класа. Така един ден ще видим и български държавници да заемат национално отговорна позиция по някой въпрос (като например Западните покрайнини) без да търсят някакви краткотрайни политически дивиденти.
Впрочем, поздравявам хората, които се сетиха за Списаревски през последните няколко дни. Само за едно не бих се съгласил с тях – нека има паметник на загиналите американски летци в двора на посолството в София. „Мъртвият не ни е враг” е казал Дебелянов и е имал нещо предвид.
Нека, обаче, се появи поне паметна плоча на Спаича (и другите 24 паднали летци) в същия този двор и нека неговият скромен паметник (скрит в периферията на пл. „Народно събрание”) бъде обърнат да гледа към Парламента. За да се подсещат някои хора вътре какво е дал един обикновен войник на страната, която управляват.
*Публикувана със значителни редакторски съкращения и корекции в „Ние“, бр. бр. 3 – 12/2003; 1 – 8/2004; Заключителната част е публикувана в „Геополитика & геостратегия“, бр. 6/2005
. Днес дискутирах с един мой приятел (млад емигрант – антикомунист) инициативата на ГЕРБ за изчистване на дипломатическите ни мисии от креатури с агентурно ДС минало и с учудя открих, че масово е разпространено мнението, че ДСБ са в основата на този успех за Демокрацията (отварянето на досиетата). Смея да твърдя, че това не отговаря на истината, а всичко започна от една моя идея (инициатива), в един (тогава) десен форум* (демократи.орг).
Не само това, ами като се обърнах за помощ (посредством мейлове), към някои от активистите на ДСБ, с разочарование забелязах, че нещо увъртат и не са склони да подкрепят инициатива, не координирана (съгласувана) с ръководството на партията.
Тогава на своя глава я стартирах, като слава Богу, че в техническото изпълнение ми помогнаха много от редовите участници във форума. Все пак трябва да отбележа, че по това време (края на май, първите дни на юни, 2006) още никой не беше си позволил да пише директно до ЕС депутатите и да ги моли за съдействие, като много хора се смущаваха, как ще се реагира на подобна постъпка. Лично аз нямах смущения, защото от 1987 съм австрийски гражданин, порядъчен ЕС данъкоплатец и бях убеден, че ще получа отговор на молбата ми, за интервенция, относно отварянето на досиетата. Затова и посланието съчиних, написах и подписах лично, за да се конкретизира проекта. След това молбата-послание, заедно с един отговарящ на текста плакат, бяха изпратени персонално до всичките над 700 ЕС депутати.
Ето и самия текст, заедно с плаката:
Sehr geehrte Herr/Frau Xxxxx!
Helfen Sie mit Ihrem Einfluß, dass die Akten der alten Staatssicherheit Dienst in Bulgarien geöffnet werden.
Das Parlament ist von alten Kommunisten und Angehörigen/Spitzel des alten Kommunisten repressiven Apparates besetzt und mit aller Kraft versuchen sie, dass diese Informationen ihren Weg nicht an die breite Öffentlichkeit finden.
Diese Akten sind der Grund für die massenhaften Erpressungen und Drohungen von den Vertretern des alten repressiven Apparates.
Ihre Hilfe ist ausgesprochen wichtig für alle bulgarischen Bürger, welche in die EU als gerechte und stolze Bürger eintreten wollen.
Mit freundlichen Grüßen
Mag. Stefan Kraev
www.democrati.org
Същият текст и снимка изпратих, както до водещи принт-медии в Европа, така и публикувах в един сайт, където членуваха (отдавна не съществува, защото опростачването и масовостта стана второто лице на онлайн платформите) наистина само отбрани европейски политици, бизнесмени и журналисти – Cyre Club® Community.
Инициативата имаше неочакван, дори и за мене, успех. Не само, че повечето ЕС депутати отговориха, че ще се застъпят за каузата, ами и много от тях в лични мейлове започнаха да ме разпитват за положението в страната, тогава. Някои от тях се заинтересуваха и за политическата ми принадлежност на мен и аз въпреки, че по това време никъде не членувах, написах ДСБ…, защото трябваше да се идентифицирам някъде, а тогава тази партия отговаряше най-точно на моите критерии (в последствие доста неща се промениха, ама това не е нито момента, нито мястото за до уточняване).
Няма да забравя, когато едни от хората отговарящи за евентуално ни присъединяване в ЕС (Elmar Brok, Michael Kambeck) се обърнаха директно към мен с молба да формулирам по-конкретно, какво точно смятам, че би било най-удачно в случая, като натиск върху правителството, за отварянето на досиетата…
Без излишно неудобство (скромничене), трябва да призная, че се гордея с тези времена и постъпката (инициативата) си от тогава, защото аз знаех, че имам дебело досие и моята малка война с комунягите тогава, беше именно, отварянето им!
Тази инициатива, тъй като беше съвсем открита и всяка стъпка беше упомената и поствана във въпросния форум, послужи след това, като почва за стартирано на много други платформи, целящи съзиране на западното мнение.
.
*) Предполагам, че ако не са прибрани в някаква закрита част на форума, всичко това може да се проследи по дати. Първата молба за съдействие, касаеща отварянето на досиетата, изпратих на 05.06.2006
Аз лично пазя цялата си кореспонденция с всички ЕС депутати от тогава.
Близо половината от дипломатите в годините на прехода са били свързани с ДС, установи проверката на комисията по досиетата
Христо Христов
.
Съвременна България е представяна през последните 21 години в света от 218 сътрудници на Държавна сигурност, които са заемали ръководни дипломатически постове в чужбина. Това стана ясно от обявените резултати от проверката на комисията по досиетата за принадлежност към ДС на посланиците, генералните консули и заместник-ръководителите на дипломатическите мисии на България.
Проверката е обхванала общо 462 лица, заемали тези постове от промените досега. Имената на 26 от агентите на ДС обаче не са обявени, тъй като са починали, а законът за досиетата забранява огласяването им. В процентово отношение Държавна сигурност е присъствала в българската дипломация с 47 процента от всичките й висши ръководни кадри.
В обявени списък фигурират имената на 192 висши дипломатически служители, една част от които са действащи и в момента.
Прави впечатление, че сред имената на лицата, които са назначавани за дипломати има роднини на знакови фигури от комунистическото управление до 10 ноември 1989 г.
Посланическите назначения се предлагат от министерството на външните работи на Министерския съвет, а утвърждаването им става с акт на президента.
От началото на 2002 г. президент е Георги Първанов, който също беше разкрит като секретен сътрудник на Първо главно управление на ДС под псевдонима „Гоце“.
По ирония решението на комисията по досиетата беше обявено на 14 декември точно 21 години след като мнозинство от протестиращи българи пред Народното събрание поискаха през 1989 г. отмяна на чл. 1 от Живковата конституция за ръководната роля на партията, а тогавашният председател на Държавния съвет Петър Младенов изрече прословутата фраза „по-добре танковете да дойдат“.
Осветяването на агентите на Държавна сигурност в българската дипломация се оказа непреодолим Рубикон за предишната комисия „Андреев“. Тя беше закрита през април 2002 г. малко след като стана ясно, че е започнала проверка на посланиците.
Ето и кои действащи дипломати, според данните на комисията по досиетата, са свързани с ДС:
Андрей Трънски (1945), извънреден и пълномощен посланик в Сараево от март 2007 г. – секретен сътрудник Стаменов на Първо главно управление на ДС (ПГУ) от 1975 г.
Андрей Караславов (1948), извънреден и пълномощен посланик в Атина от април 2007 г. – секретен сътрудник Чавдар на ПГУ от 1976 г.
Атанас Будев (1955), временно управляващ посолството в Хараре, Зимбабве от декември 2007 г. – агент Асенов на Второ главно управление на ДС (ВГУ) от 1985 г. Преди това е бил посланик в Буенос Айрес (2000-2006).
Атанас Младенов (1960), извънреден и пълномощен посланик в Рим от август 2007 г. – агент Вихър на Второ управление от 1987 г.
Бойчо Гюров (1953), пълномощен министър, временно управляващ посолството в Дамаск, Сирия от юли 2010 г. – щатен служител на ВГУ от 1981 г. и на ПГУ от 1982 г.
Бранимир Радев (1953), извънреден и пълномощен посланик в Тбилиси от май 2008 г. – осведомител на ВКР-Сливен от 1971 г., секретен сътрудник Накев на ПГу от 1982 г.
Валентин Радомирски (1950), извънреден и пълномощен посланик в Букурещ от февруари 2009 г. – щатен служител на Разузнавателното управление към Генералния щаб (РУ-ГЩ) на БНА от 1976 г.
Валентин Дончев (1960), генерален консул в Чикаго от октомври 2009 г. – щате служител на ПГУ от 1988 г.
Венцислав Иванов (1953), извънреден и пълномощен посланик в Каракас от април 2010 г. – агент Николай и Чавдар на Второ управление на ДС от 1982 г. Преди това е бил посланик в Бразилия (2000-2006).
Вълчо Марков (1954), генерален консул в Одрин от септември 2009 г. – щатен служител на РУ-ГЩ от 1984 г.
Ганчо Ганев (1956), постоянен представител, посланик в Женева от август 2009 г. –
агент Генчев на Второ управление на ДС от 1986 г.
Георги Пейчинов (1952), извънреден и пълномощен посланик в Пекин от февруари 2008 г. – секретен сътрудник Стрелец на ПГУ от 1985 г.
Евгени Генев (1957), генерален консул в Истанбул от декември 2008 г. – щатен служител на ПГУ от 1983 г.
Захари Радуков (1949), извънреден и пълномощен посланик в Минск от септември 2006 г. – агент Красимир на ВКР от 1969 г.
Златин Тръпков (1957), извънреден и пълномощен посланик в Хага от февруари 2007 г. – секретен сътрудник Тарасов на ПГУ от 1988 г.
Ивайло Бързицов (1949), ранг „посланик“ от юни 2005 г. – агент Явор на Софийско градско управление на МВР по линия на ВГУ от 1976 г.
Иван Гайтанджиев (1945), извънреден и пълномощен посланик в Кайро от ноември 2006 г. – щатен служител на ПГУ от 1974 г.
Иван Цветков (1951), извънреден и пълномощен посланик в Стокхолм от ноември 2007 г. – щатен служител на РУ-ГЩ от 1977 г.
Иван Петков (1947), пълномощен министър, временно управляващ посолството в Пном Пен от август 2009 г. – щатен служител на ПГУ от 1975 г.
Иван Данчев (1948), извънреден и пълномощен посланик във Вилнюс от декември 2007 г. – секретен сътрудник Николаев на ПГУ от 1984 г.
Иван Петров Иванов (1953),извънреден и пълномощен посланик в Лисабон от юли 2009 г. – секретен сътрудник Балинов на ПГУ от 1983 г.
Иван Христов (1948),извънреден и пълномощен посланик в Мадрид от юни 2007 г. – щатен служител на РУ-ГЩ от 1974 г.
Иво Петров (1948), извънреден и пълномощен посланик в Берлин от февруари 2009 г. – секретен сътрудник Осенов на ПГУ от 1986 г. Преди това посланик във Виена (1993-1998 г. и 2003-2005 г.).
Илиян Караманов (1967), втори секретар, временно управляващ генералното консулство в Битоля от октомври 2010 г. – агент Хрис на ВКР от 1987 г.
Илко Шивачев (1955), извънреден и пълномощен посланик в Кувейт от декември 2007 г. – агент Орлинов ва ВКР от 1981 г., щатен служител на РУ-ГЩ от 1981 г. Преди това е бил генерален консул в Солун (1995-2003).
Красимир Костов (1957), ранг „посланик“ от ноември 2009 г. – секретен сътрудник Норис на ПГУ от 1989 г.
Красимир Тулечки (1955), извънреден и пълномощен посланик в Анкара от септември 2010 г. – сътрудник Мирчев на РУ-ГЩ от 1985 г. Преди това е бил посланик в Кабул (2003-2007) и посланик в Прищина (октомври 2009 г. – август 2010 г.).
Краснодар Колев (1952), пълномощен министър, временно управляващ посолството в Улан Батор от декември 2009 г. – сътрудник Бараков на РУ-ГЩ от 1983 г.
Любомир Тодоров (1951), извънреден и пълномощен посланик в Токио от ноември 2009 г. – агент Александър и Джими на Шесто управление на ДС от 1984 г.
Любомир Кючуков (1955), извънреден и пълномощен посланик в Лондон от септември 2009 г. – секретен сътрудник Николай на РУ-ГЩ от 1983 г.
Начко Пехливанов (1947), съветник, временно управляващ посолството в Братислава от юли 2010 г. – щатен служител на ПГУ от 1972 г.
Никола Калудов (1943), извънреден и пълномощен посланик във Ватикана от октомври 2009 г. – съдържател на явочна квартира Прогрес на ВГУ от 1964 г. и агент Андрей на ПГу от 1976 г. Преди това е бил посланик в Лисабон (1996-1999) и в Рим (2002-2007).
Никола Карадимов (1942), извънреден и пълномощен посланик в Осло от 2006 г. – агент Андрей на Четвърто управление на ДС от 1987 г. Преди това е бил посланик в Копенхаген (1993-1997) и в Брюксел (1997-1999).
Николай Иванов (1950), извънреден и пълномощен посланик в Доха от октомври 2009 г. – агент Калчев на Второ управление от 1981 г.
Пантелей Спасов (1955), ранг „посланик“ от юни 2009 г. – щатен служител на РУ-ГЩ от 1981 г.
Петьо Петев (1956),извънреден и пълномощен посланик в Талин от юли 2009 г. – секретен сътрудник Динов на ПГУ от 1979 г.
Пламен Грозданов (1950), извънреден и пълномощен посланик в Москва от 2006 г. – секретен сътрудник Крежов на ПГУ от 1989 г.
Райко Райчев (1955), постоянен представител, посланик в Ню Йорк от септември 2007 г. – секретен сътрудник Велин 1 и 2 на ПГУ от 1985 г.
Станимир Сърбиновски (1951), съветник, временно управляващ посолството в Претория от август 2010 г. – щатен служител на ВГУ от 1982 г.
Теодор Русинов (1952), извънреден и пълномощен посланик в Тирана от май 2007 г. – сътрудник Йорданов на РУ-ГЩ от 1984 г.
Тодор Стайков (1953), извънреден и пълномощен посланик в Ереван от декември 2007 г. – щатен служител на Шесто управление на ДС от 1975 г., и на ПГУ от 1978 г.
Феим Чаушев (1944), ранг „посланик“ от август 2006 г. – агент Бисер на Комитета за Държавна сигурност в Крумовград от 1966 г.
Сътрудник на ДС е бил и посланикът ни в Брюксел Любомир Иванов (1956) в годините преди приемането на България в ЕС и в първите две след това (2004-2009). Той е бил щатен служител на ПГУ от 1985 г.
Българите направиха нещо за света
чрез богомилите. Това, което изнесоха
българите, е принципът на свободата.
Учителя Беинса Дуно
Стремежът към просветление, където преходното се превръща във вечно, а всекидневното се озарява от копнеж по безсмъртното битие, е неизменен спътник на българския народ от незапомнени времена. Този стремеж намира израз в богомилството, което става основа за изграждането на нова, устремена към бъдещето култура. Това наистина може да бъде основание за високо национално самочувствие на българите.
Богомилството бележи един от най-високите върхове по дългия исторически път на България и има епохално значение за еволюцията на европейската цивилизация. То оказва решаващо и трайно влияние за духовното извисяване на хората, като разширява хоризонта на познанието. Всеобхватно по своето съдържание, богомилското учение обогатява и издига човешкото мислене до качествено нова, по-висша степен на развитие; то освобождава съзнанието от господството на авторитети, утвърдени религиозни предразсъдъци, овехтели църковни догми, заблуди и суеверия. Многостранното му въздействие предизвиква реформаторски движения в редица страни и допринася за възникването и изграждането на някои мистични и езотерични общества в Европа.
Уникално по своето значение, богомилството е ярък феномен на българския дух, въплъщение на неговия гений. То е до такава степен убедително и безспорно, че не е необходимо да бъдем великодушни, за да сме справедливи в оценката си за него. Фактът, че в продължение на векове богомилите формират светогледа на обществото, достатъчно красноречиво говори за голямата жизненост, възвишеност и плодоносност на идеите им. Техните християнски идеали и високи нравствени изисквания изпреварват със столетия епохата на Средновековието, дори и днес не са осъществени.
Преди хиляда години богомилите внасят своя дял в световната съкровищница. Постиженията им в духовната и социалната сфера представляват най-величественият паметник на техния живот, венец на усилията им. Те са безценно наследство за нас, защото освен всичко друго ни завещават любов към мъдростта и истината.
На богомилството са посветени голям брой творби и специални проучвания от средните векове до наши дни. В много от тях авторите се спират предимно върху социалните аспекти на богомилското движение. За сметка на това пък, съвсем малко внимание се отделя на езотеричната страна на учението. В следващите страници ще насоча вниманието на читателя точно върху религиозно-мистичната същност на богомилството, като се позовавам на стари писмени извори и най-съществените оценки на видни историци и писатели. Надявам се, че това, което предлагам в настоящата книга, ще предизвика интерес предимно у онези, които имат известни представи по темата и са изпълнени с търсещ дух.
Независимо от намерението да опиша дейността и ролята на богомилите толкова обективно, колкото ми е възможно, все пак субективните елементи не могат да бъдат напълно изключени.
Да разгледам богомилството през призмата на съвременността и да го преутвърдя преди всичко като опора на хуманизма и Реформацията – това е една от моите цели.
Асанж е обвинен, че е изнасилил феминистката Ана Ардин, която го е поканила лятото т.г. в Швеция.
Вечерта след представянето му го моли да дойде на вечеря с раци в нейния дом. После Джулиън остава да нощува при Ана по “пълна програма”.
После австралиецът отива в друг град. Там се повтаря същата “пълна програма”, този път с приятелка на Ана Ардин. И веднага след това се появява иск за изнасилване и от двете жени. Че даже и обвинението, че в отговорен момент Джулиън не ползвал презерватив.
Като студентка Ана Ардин е подавала иск срещу свой състудент за секстормоз, защото я харесал и по време на лекция й пратил есемес с мъжки подтекст.
Сериозно посегателство…
.
PS. Meet Anna Ardin, the political secretary and press officer of the Swedish „Brotherhood Movement,“ a group of Christians from the Social Democratic Party controversial for anti-Semitic speakers to the country.
а 6 декември източноправославните християни честват Свeти Никола Чудотворец. Първобразът е историческа личност – Никола Мираликийски, роден през 270 година от н.е. в Патара – Ликия, Мала Азия (днес Турция).
Още като младеж той наследил голямо богатство от баща си и раздал всичко на децата и бедните си съграждани.
За добрите му дела се разказвали множество легенди. Така, например, когато един богаташ с три дъщери се разорил и решил да продаде децата си като робини, светията тайно му подхвърлил три кесии със злато и така спасил момичетата от ужасна участ. Той откупувал и други хора от робство.
Източноправославната религиозна традиция го почита като покровител на мореплавателите. Според една легенда, по време на силна морска буря, светецът спасил с молитви моряците на кораба, с който пътувал към Божи гроб. Според друга светията запушил дупка в кораба с шаран и възкресил моряк, починал при падане от най-високата мачта.
Св. Никола пътувал много по море и от опасностите се спасявал благодарение на божията закрила. В едно от житията му се споменава епизод, в който той обърнал към християнството пирати, нападнали кораба, с който той пътувал.
В образа на свети Никола се преплитат чертите на добродетелния християнин и на езически бог (Посейдон). Това е причината българите да го почитат като патрон на моряците и рибарите, както и като покровител на океаните, моретата, реките и езерата. Смята се, че когато е ядосан, светецът причинява бурите и ураганите. Затова на Никулден моряците остават на сушата.
Свети Никола умира на 6-ти декември 345 година. Паметта му се почита и до днес от Християнската църква именно на тази дата.
***
Православната църква почита паметта на един от най-уважаваните християнски светци Свети Николай Мирликийски Чудотворец. Светецът е покровител на моряците и рибарите, а днешният ден е празник също така и на банкерите.
Култът към Свети Николай – като покровител на моряците и рибарите, прониква рано в българските земи.
На него Бог е отредил силата да усмирява бурите и морските стихии, и да спасява изпадналите в беда сиромаси. Вярва се, че помага и за успешен брак. В народните вярвания светецът плава на златен кораб, който винаги пристига там, където имат нужда от чудотворната му десница. На него Бог е отредил силата да усмирява бурите и морските стихии, и да спасява изпадналите в беда сиромаси. Вярва се, че помага и за успешен брак.
Свети Николай Мираликийски, роден през 270 година от н.е. в Патара-Ликия, Мала Азия (днес Турция), а за делата му се разказват множество легенди. Според една от тях той помага на обеднял баща, който се виждал принуден да продаде дъщерите си като робини, за да изплати дълговете си. Светецът тайно му подхвърлил три кесии със злато, с което спасил момичетата от тежката участ.
Свети Николай още откупвал хора, продадени в робство, а с молитвите си успял да спаси кораб, пътуващ към Божи гроб. Според друга от легендите, той запушил дупка в кораба с шаран и възкресил моряк, починал при падане от най-високата мачта.
Ако сте рибари, а също и банкери, днес завършва сезонът на есенния риболов, който се отбелязва с угощение и почерпка от рибарите и търговците на риба.
По стара традиция на този ден рибарите, освен че разделяли печалбите, пускали и венец от бръшлян в морето – за онези, които не са се върнали на брега.
Вярва се, че икона на свети Николай пази лодката от бурите и ветровете.
Над 200 000 българи празнуват имен ден днес, като 2/3 от празнуващите са мъже. Това сочат данните на Националния статистически институт по повод празника на рибарите и моряците, който ще бъде отбелязан в цялата страна.
Естествено най-много мъже носят името Николай. Към края на 2015 г. това са 93 878 българи. Никола пък се казват малко над 38 000.
Сред дамите, които празнуват днес, най-много – 14 454, се наричат Николина. Николинка се казват 7855 българки, а Никол – 10 205.
В западната традиция св. Николай е възприеман и като първообраз на Дядо Коледа. В нощта на пети срещу шести декември децата оставят обувките си с надеждата добрият светец да ги напълни с лакомства и подаръци. В много райони на Запада празненствата за св. Николаус постепенно се трансформират в Коледа. Този обичай води началото си от славата на светеца като дарител на бедните.
На Никулден се приготвя риба с люспи, най-вече шаран, защото той е слуга на светеца. Люспите, които символизират богатство, се почистват внимателно, така, че да не падат на земята. Вярва се, че ако някоя люспа все пак падне, тя не трябва да се настъпва, защото който я настъпи, ще се разболее и ще умре. Костите на рибата се събират и изгарят, както на гергьовско агне, закопават се в земята или се пускат в реката или морето.
Традиционните ястия, които трябва да присъстват на никулденската трапеза са рибник (пълнен шаран в тесто) и обреден хляб, като във всяка къща трябва да са по два. Част от тях се раздава на съседите и така може да се прецени, коя домакиня е най-добра в приготвянето им. Останалите ястия на никулденската трапеза са постни чушки, пълнени с ориз, сарми, царевица, зрял фасул.
Денят е и официалният празник на Бургас. Затова днес в морския град децата няма да учат, а общественият транспорт и синята зона ще са безплатни.
А за какво ще наречете днешния шаран вие си знаете – курбан за преживяно нещастие, избегната беда или просто за здраве и благополучие.
Важното е да има с кого да го изядете. Да ви е сладко.
***
На Никулден се приготвя риба с люспи, най-вече шаран, защото той е слуга на светеца. Голата риба навява асоциации с бедност. Люспите се почистват внимателно, така, че да не падат на земята. Вярва се, че ако някоя люспа все пак падне, тя не трябва да се настъпва, защото който я настъпи, ще се разболее и ще умре. Костите на рибата се събират и изгарят, както на гергьовско агне, закопават се в земята или се пускат в реката или морето.
Традиционните ястия, които трябва да присъстват на никулденската трапеза са рибник (пълнен шаран в тесто) и обреден хляб, като във всяка къща трябва да са по два. Част от тях се раздава на съседите и така може да се прецени, коя домакиня е най-добра в приготвянето им. Останалите ястия на никулденската трапеза са постни чушки, пълнени с ориз, сарми, царевица, зрял фасул.
