.

Mинистър-председатели, министри, поети и писатели са ставали жертва на политически убийства в България. Началото е поставено със Стефан Стамболов, министър-председателя, убит на 15 юли 1895 г. в центъра на София.

Интереси в политиката, икономиката, геополитиката, намеса на специалните служби или ръката на мафията – всички тези фактори по странен начин се оказват намесени в преврати и убийства на политиката. Покушения и политически убийства са се случвали и се случват във всяка една държава векове наред. Много от тях остават неразкрити, в други случаи посоката на разкритието се отклонява от истинските поръчители и извършители, на трето място – се изтиква на преден план фалшив извършител. За определени убийства и покушения се знае преди те са бъдат извършени, за други – мотивът се крие в събитията, които следват след това.
От куршуми паднаха на улицата показно: Стефан Стамболов, Димитър Петков, бившият министър-председател Андрей Луканов, бизнесмени като Илия Павлов, Емил Кюлев. Последните двама, близки до висши фигури от върховете на властта. След смъртта на Павлов и Кюлев империите им постепенно се разпаднаха, а за смъртта на Луканов се проведе дълго следствие, което завърши с оправдателни присъди на нарочените за поръчители.
В тези години бяха спрени и закрити десетски хиляди дела, никой от изпълнителната и съдебната власт не потърси отговорност за изчезналия Пенсионен фонд, никой не разследва начина, по който бе проведена приватизацията, никой никога не потърси произхода на парите на най-богатите българи. 20 години съдебната система бе разсипвана целенасочено по време на мандата на различни парламенти и правителства, независимо от политическия им цвят. Същото се случи и със специалните служби, агентурния апарат, икономическата полиция – всеки, който можеше да потърси сметка за непрозрачно източване на държавни капитали бе закрит, опозорен, оплют, изхвърлен. Стигнахме до мига да имаме една неработеща съдебна система, ниско платена и беззъба полиция, национално следствие с вързани, законодателно ръце, неработещи ефективно прокуратура и съд. Всичко това доведе до там, че България рухна икономически, и макар и влязла в НАТО, и Европейския съюз стана еталон за корупция по етажите на властта, и показните поръчкови убийства, които така никога не бяха разкрити.

Mинистър-председатели, министри, поети и писатели са ставали жертва на политически убийства в България. Началото е поставено със Стефан Стамболов, министър-председателя, убит на 15 юли 1895 г. в центъра на София.

По-малко от десет години след това политическо убийство България е поразена от убийството на още един премиер. През 1907 г. Димитър Петков, който оглавява 27-ото правителство на България, е убит от политическите си противници на бул. „Цар Освободител“ в София. Погребан е до Стефан Стамболов. Димитър Петков е баща на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков. И двамата имат съдбата на баща си – убити са от политическите си противници.

Александър Стамболийски е третият убит министър-председател. Водач на Българския земеделски народен съюз, той е министър-председател на България в 40-ото правителство (1919–1923). Заловен е край родното си село Славовица през 1923 г., убит по особено жесток начин.

Следват няколко десетилетия, през които в България няма убит от политическите си противници министър-председател. Затова пък има няколко министри, намерили смъртта си като резултат от политическа поръчка. Сред тях са Петко Д. Петков, Никола Петков, регентите след 9 септември 1944 г., жертвите на Народния съд. До четвъртия убит премиер на България на 2 октомври 1996 г. – Андрей Луканов.
До днес все още убийците му не са разкрити. Сред политическите убийства в новата българска история се нареждат и тези на творци като Алеко Константинов, Гео Милев, Никола Вапцаров и др.
След убийството на банкера Емил Кюлев се получи леко разминаване в оценката на важните фактори дали то е политическо или икономическо. Както повечето неща у нас и в този конкретен случай не стана ясно кой какво има предвид под дефиницията кога
едно убийство може да се смята за политическо и кога то е икономическо. Когато
примерно бе убит политикът и експремиер Андрей Луканов, изглеждаше недвусмислено, че става дума за политическо разчистване на сметки. И въпреки че и до ден-днешен не е ясно кой е поръчителят, някак си от само себе си се подразбира, че това покушение е свързано с преобразуването на държавния ресурс в частен капитал. Луканов се смята за един от изпълнителите на този план у нас, осъществен с поразително сходство във всички бивши комунистически страни. С други думи, Кюлев е също един от играчите, които чрез политическа протекция е успял в бизнеса. Изобщо историята на българския преход може да се опише и като време за първоначално натрупване на капитал по метода на източването на държавните предприятия с политически чадър. За да укрепне този капитал, едно от най-важните условия беше групировките да си разпределят териториите на влияние, за да държат монополни позиции на ключови места в икономиката.
Но кой обръща чак толкова внимание какво се крие зад едно или друго изречение.
И всъщност кой го е грижа политическо или икономическо е това убийство. Както
много точно забеляза един познавач на икономиките в преход, то е възможно
единствено тук или в Русия. Защото е по-евтино конкуренцията да плати примерно 40
000 евро на килъра, отколкото да инвестира пари в маркетинг, мениджмънт, реклама,
качествени кадри. В този смисъл този тип покушенията над политици си имат и
“икономически” мотиви. Но те са възможни именно при условията на голяма корупция
(тук поне определението е ясно – срастване на властта с престъпността), чието наличие
вече не се отрича от никого.

1.Убийството на Стамболов

Стефан Стамболов е най-преследваният от атентатори български държавник. Още като министър-председател през 1891 г. го нападат пред кафе-сладкарница „Панах” (днес хотел „България”), но убиват погрешка министъра на финансите Христо Белчев. Оттогава Стамболов взема изключителни за времето си мерки за сигурност. Тъй като още няма специална служба за охрана на висшите държавници, за това се грижи полицията. Около дома на Стамболов на ъгъла на улиците „Раковски” и „Хан Крум” в София непрекъснато дежурят стражари. Ескорт от конна полиция съпровожда файтона му. Стамболов ходи винаги въоръжен с револвер в джоба и дори на приемите в княжеския дворец с него върви личният му телохранител.
Нещата се променят, след като Стефан Стамболов пада от власт на 18 май 1894 г. Управлявал е с твърда ръка, почти диктаторски в продължение на седем години и си е спечелил много врагове. Падналите величия предизвикват злорадство и прилив на смелост. Пред дома му се събират тълпи и крещят обиди, а по улиците го замерват с камъни. Три месеца след падането му от власт пред къщата на Стамболов е поставена полицейска охрана, която не разрешава на никого да влиза или излиза след залез слънце. Предлогът е неговата безопасност.
На 7 март 1895 г. бившият главен секретар на МВР Илия Луканов разкрива пред Стамболов подготвения заговор за убийството му. На другия ден експремиерът разказва за конспирацията на кореспондента на немския вестник „Кьолнише цайтунг”. На 14 април 1895 г. му поверява запечатано писмо с дата 16 март 1895 г., наречено „Кроежа за убиването ми”, с молба да го отвори и публикува след смъртта му.
Конспирацията се готви от участници в покушението, при което загива Христо Белчев. Наум Тюфекчиев, тъмна личност, който е в дъното на първия атентат, иска да отмъсти за смъртта на брат си Денчо, пребит в полицията след убийството на Белчев. Другият организатор, Григор Начович, е министър на външните работи в правителството на Константин Стоилов и политически противник на Стамболов. Той трябвало, според Стамболов, да осигури леки присъди на убийците, ако ги заловят. За изпълнители са привлечени група македонски комити, сред които е и другият убиец на Белчев, Михаил Ставрев с прякор Халю..
Двата заговора срещу бившия властник – официалният и нелегалният, се пресичат фатално само след два месеца. През май 1895 г. Стефан Стамболов, който се оплаква от сърце и начална форма на диабет, иска да замине на лечение в Карлсбад (днес Карлови вари). Отказват му задграничен паспорт под предлог, че трябва да е на разположение на парламентарната анкетна комисия.

Според проф. Георги Марков два пъти заговорниците планират да убият Стамболов по време на лов през пролетта на 1895 г., но го спасява компанията на австро-унгарския дипломатически агент Буриан. Активизират се отново, когато изтича срокът за парламентарната анкета, за да не допуснат възможността Стамболов да замине извън страната. В края на юни той получава заплашително писмо, че ще умре от същия нож, с който е убит и д-р Вълкович. На 1 юли Стамболов отива на лов в Искърското дефиле. Час след него потеглят няколко коли с въоръжени мъже. В село Богров те разпитват накъде е тръгнал, но кръчмарят, който му е приятел, ги праща в погрешна посока и така атентатът е осуетен.
Няколко пъти през юни и юли Гунчо забелязва едни и същи подозрителни лица, които се стремят да се доближат до файтона, и предлага на Стамболов да пътуват с оръжие в ръка. Политикът обаче не иска да приказват, че го е страх да се движи свободно из София. Така се стига до фаталния ден.
На 3 юли 1895 Стамболов отива в „Юнион клуб”, който е само на 400 крачки от дома му. Тръгва си още по светло – към 19,45 ч., заедно с Димитър Петков и телохранителя Гунчо. Сбогува се със своя съмишленик Димитър Греков, с Иван Салабашев и Рихард фон Мах, който играе шах, и излиза.
Стамболов се качва на първия срещнат файтон, а той е нает от заговорниците – метод, който и днес атентаторите прилагат, само че с таксита. Файтонът потегля към дома на Стамболов. Когато стига до пресечката с ул. „Стефан Караджа”, оттам изскачат двама мъже, единият застава пред файтона и стреля. Стамболов извиква на Петков „Загубени сме!” и скача от файтона. Той побягва назад по ул. „Раковски” към „Юнион клуб. Тичайки, Стамболов вади от джоба си револвера, който винаги носи, и го насочва към преследвачите си. В този миг Халю го настига и с ятаган посича дясната му ръка. Стамболов пада, а убийците продължават да го удрят с ножове по главата.
Тъкмо тогава се появява полицията, която е изчезнала в минутите, докато съсичат Стамболов.

Същата нощ Стамболов е опериран. Въпреки грижите на лекарите в 4 часа сутринта на 6 юли 1895 г. той умира.
В деня след покушението на Стамболов българската делегация в Санкт Петербург най-после научава, че ще бъде приета от руския император Николай ІІ. Така започва помирението между България и Русия, което завършва през 1896 г. с покръстването на българския престолонаследник Борис в православната вяра.
Биографите на Стамболов смятат, че ако беше продължил да участва в политическия живот, историята на България нямаше да бъде същата. Според тях Фердинанд не би могъл да наложи личен режим и съдбата на страната ни вероятно щеше да е друга. Все пак това е само предположение. Стамболов, подобно на Андрей Луканов, сто години по-късно, е убит в момент, когато вече не е на власт и смъртта му не предизвиква такава рязка промяна в политическия курс на България, както убийството на други министър-председатели като Александър Стамболийски и Димитър Петков.
От самото начало министър-председателят Стоилов лансира версията, че убийството на Стамболов е отмъщение за екзекуцията на майор Коста Паница, осъден на смърт по време на Стамболовото управление.

2. Убийството на Димитър Петков

.
Димитър Петков не е нито първият, нито последният убит български министър-председател. Но е единственият, който загива на поста си и за чиято смърт са съдени като подбудители двама журналисти.
Петков е застрелян в понеделник, на 26 февруари 1907 г. на софийския булевард „Цар Освободител”. Към 16.30 часа той тръгва на разходка към Борисовата градина, придружен от министрите Никола Генадиев, Лазар Паяков и ген. Михаил Савов. В онези времена, когато магазини за оръжие е имало на всяка крачка и за покупката му не се е искало специално разрешение, напук на логиката е нямало Национална служба за охрана. Четиримата са пазени само от един телохранител и един полицай, които вървят зад тях на разстояние около 20 крачки. Часът е точно 17, когато някакъв младеж ги пресреща, вади пистолет и стреля четири пъти. Един куршум улучва премиера, два – Никола Генадиев, четвъртият е неточен, а на петия пистолетът засича.
Нападателят побягва, млад офицер, поручик Александър Константинов, който се разхожда по булевард „Цар Освободител”, пресреща атентатора и със сабята си избива пистолета от ръцете му.
Генадиев е ранен леко в дясната ръка, финансовият министър и Михаил Савов се разбягват на различни страни, за което после генералът е подиграван от опозиционната преса. Димитър Петков прави няколко крачки и рухва на тротоара. Оказва се, че куршумът е влязъл през гърба му и е скъсал белодробната артерия. Премиерът умира след минути.
Атентаторът се оказва видинчанинът Александър Петров, 22-23 годишен младеж. Незаконен син на видински селянин от една туркиня, той още в училище е изключван за кражба. Сутринта на 26 февруари 1907 г. Петров, според собствените му признания, се заема с поетично отмъщение. Първоначалното му намерение било да убие Петков и Генадиев в Народното събрание, но разстоянието от ложата, в която влиза, му се вижда голямо. Тогава изчаква края на парламентарното заседание и проследява премиера. Вижда, че той заедно с другите трима министри влиза в Борисовата градина, затова сяда на една пейка и ги изчаква. Когато те се връщат и се изравняват с него, открива огън.
Убиецът прави веднага пълни самопризнания, които са потвърдени от свидетели. На властта обаче не й е необходим терорист-единак, а непременно заговор на опозицията. Както винаги зад атентата се търси конспирация на принципа „кому е изгодно”. Убийството по лични мотиви изглежда несериозно и е неизползваемо от политическа гледна точка.
Само два дни преди убийството, на 24 февруари 1907 г., вестникът публикува на първа страница карикатурата „Гадание” на художника Иван Славов с текст на журналиста Матей Геров, която прави ясен намек за премиера, оставил лявата си ръка като опълченец на Шипка. Текстът под нея гласи:
Оно се на лява ръка по-харно познава, току като я нямаш и на дясната може. Минало ти през глава минало, ама и много ще ти мине. Ега се зло разкръсти … лошо показва. Преди да вършиш нещо, мисли за сетнините.
Карикатурата е намерена у убиеца. Затова следствието се насочва и към „Балканска трибуна”. В редакцията му и във в. ”Ден” са направени обиски, които установяват подозрителни според властта факти. Таванът на редакционните помещения на „Балканска трибуна” на ул. „Аксаков” е надупчен от куршуми. Установява се, че на 24 февруари Александър Петров е бил в редакцията на вестника и се е срещал с директора му Иван Икономов. Там го завел Хранов. Икономов, Геров и Славов са задържани. Според следствието тримата били подбудители. Икономов поръчал карикатурата след разговора си с Петров, в който уволненият чиновник дал ясно да се разбере какви намерения има. Той попитал директора добре ли ще е, ако бъде застрелян Генадиев. Икономов отвърнал:
– За нас важно е да се убие Петков, защото той е злото на всичкото. Но ако може да се убие и Генадиев, тогава ще бъде още по-добре… Като мериш, гледай да го убиеш на място, защото, ако само го нараниш, положението ще бъде още по-лошо.
Според Петров Икономов му обещал и закрила, защото без Петков Народнолибералната партия щяла да загуби властта и тогава, като дойде на власт сегашната опозиция, ще го спаси. Целият български народ щял да го носи на ръце, щели да му издигнат паметник, по-висок, отколкото на Цар Освободител.
Директорът на „Балканска трибуна” отрича. Според него Петров го питал дали да убие княза, но той го разубедил. Следите от куршуми в редакцията били резултат на неволни изстрели на журналистите, а те до един били въоръжени, след като на 20 януари 1907 г. на ъгъла на улиците „Ангел Кънчев” и „Солунска” бил пребит до смърт художникът Иван Славов. Но най-голямото противоречие във версията на атентатора са датите. Ако срещата му с директора е била на 24 февруари и директорът е поръчал карикатурата след разговора им, тя не би могла да излезе в броя от същия ден.
Правителството използва максимално убийството на Димитър Петков. То прокарва в Народното събрание закон за анархистите и престъпниците против държавата и обществената сигурност с обратна сила. Според него атентаторите срещу министри се съдят от военен съд. Затова през юни 1907 г. пред съда застават Александър Петров, двамата му уволнени другари Хранов и Бояджиев и двамата журналисти – Икономов и Геров. Съдът не дава вяра на версията на Икономов за срещата му с Петров. Противоречието в датите се поправя лесно – убиецът е бил в редакцията на „Балканска трибуна” не на 24-ти, а на 23-ти февруари. Един видински свещеник прави последен опит да спаси Петров от бесилката, като свидетелства, че той няма 21 години, т. е. по тогавашните закони е малолетен.
От подсъдимите е оправдан само журналистът Геров. Убиецът е осъден на смърт, а Хранов и Икономов като помагачи – съответно на доживотен и на 15 години затвор. Княз Фердинанд утвърждава присъдата и на 3 юли 1907 г. Александър Петров е обесен в двора на Черната джамия (днес църквата „Св.Седмочисленици”) в София.
Раните на Генадиев не са тежки и на следващия ден той се изправя на парламентарната трибуна с превързана дясна ръка. Правителственото мнозинство го избира за председател на Народнолибералната партия на мястото на убития премиер. След 16 години той също като своите предшественици и приятели Стамболов  и Димитър Петков пада убит от терорист.
Петков единствен е убит като премиер. Всички други министър-председатели на България, загинали от насилствена смърт – Стефан Стамболов, Александър Стамболийски и Андрей Луканов – са погубени, след като са били свалени от високия пост. Те стават жертви на репресии, докато смъртта на Петков става причина за репресии срещу политическите му противници.

3. Убийството на Никола Генадиев

Никола Генадиев е третият водач на Народнолибералната партия, който е убит. Преди него същата участ постига основателя на партията Стефан Стамболов и Димитър Петков. Това говори както за тогавашните политически нрави, така и за начина на управление на народнолибералите. Когато са на власт, те проявяват твърдост, стигаща до бруталност, пренебрегват гражданските права и репресират опозицията. Неведнъж след падането им са малтретирани или съдени за отмъщение.
Никола Генадиев не прави изключение. Той има типичната биография на политик от епохата след Освобождението. Произхожда от виден македонски възрожденски род и кариерата му минава през всички обичайни за епохата фази: поборник, адвокат, депутат, министър и затворник. На няколко пъти животът му виси на косъм. Той е заедно с Димитър Петков, когато го убиват, и е ранен от атентатора. През 1912 г. турското разузнаване му изпраща колет-бомба, но покушението е осуетено от българската полиция. Три години по-късно водачът на македонската революционна организация Тодор Александров го заплашва със смърт заради позицията му, че България трябва да влезе в Първата световна война на страната на Съглашението, т. е. да стане съюзник на Сърбия. Пак по същата причина политическите му противници се опитват да го замесят в атентата в Градското казино.

След примирието Стамболийски става премиер и предлага високи постове на много от съкилийниците си. Разгромът на Централните сили и заедно с тях на България, предвиден от Генадиев, го реабилитира като политик. Той не влиза в коалиция с БЗНС, но и не се присъединява към обединението на опозицията, наречено Народен сговор, а се заема с възстановяването на разнебитената си партия, разцепила се по време на войната. През 1920 г. повечето от многобройните либерални фракции се обединяват в Националлиберална партия. След преврата на 9 юни 1923 г., когато Сговорът с помощта на армията сваля Стамболийски и го убива, в партията отново започват разногласия каква позиция да се вземе. На 12 септември 1923 г. с едно отворено писмо Никола Генадиев шумно подава оставка от ръководството на националлибералите и обявява, че ще създаде нова партия, наречена “Народно единство”. Именно това според повечето историци става причина за убийството му.
След 9 юни 1923 г. сговористкото правителство апелира към адвокатите да не защитават дружбашите, обвинени, че са се противопоставили на превратаджиите с оръжие в ръка. Генадиев не се вслушва в този апел на властта и си навлича нейния гняв. Той поема защитата на 68 души от Долни Дъбник и на много други земеделци. Политическата цел на Генадиев е на предстоящите парламентарни избори през ноември 1923 г. да привлече гласовете на земеделците и с тяхна помощ да вземе властта.

Султана Петрова се заема да разубеди Генадиев от неговите намерения. В края на октомври един следобяд тя се среща насаме с него в дома на общи приятели и го пита вярно ли е, че замисля да дойде на власт със земеделците.
­Боже опази, г-жа Петрова ­ отвръща Генадиев. ­ Никога не съм мислил да връщам България в ония полукултурни времена. Напротив, аз мисля, че сега е абсолютно нужно да се съберат всички наши най-добри сили ­ Малинов, Ляпчев, Маджаров, Тодоров, Сакъзов и пр., и да се създаде един силен кабинет от умни, добре възпитани държавници, които да изкарат България от лошото положение, в което се намира тя днес.
Султана Петрова го увещава да се откаже от участие в изборите и да замине временно в чужбина, докато нещата се уталожат. Генадиев отхвърля предложението й. Изглежда той е получавал и други заплахи. По това време Генадиев е на 55 години. Почти всяка вечер, като Стамболов някога, той се отбива в “Юнион клуб”. На 30 октомври 1923 г., понеделник, изиграва партия бридж в клуба и към осем и половина вечерта си тръгва оттам заедно с дипломата Иван Ст. Гешов, братовчед на бившия премиер със същото име. Гешов го изпраща почти до дома му на ъгъла на улиците “Кракра” и “Шипка”. В този момент ги пресреща един младеж. Изглежда убиецът знае, че политикът ходи със зареден пистолет в джоба, защото не поема никакъв риск. Без да каже дума, той вади револвер и стреля три пъти в Генадиев. Той пада, убит на място. Гешов се опитва да побегне, но четвърти изстрел го ранява в крака.
Заподозрени и арестувани са шестима души, обаче доказателства срещу тях няма и те са освободени. Оръжието на престъплението се оказва държавна собственост.
Сговорът печели парламентарните избори.
Захвърленият револвер вероятно е трябвало да насочи следите към властта. Така лидерът на ВМРО се презастрахова срещу евентуално преследване.

4. Убийството на Райко Даскалов

26 август 1923 г. е неделя и Райко Даскалов смята да остане в дома си на улица “Шведска” в пражкия квартал Смихов. Той е наел там вилата на инж. Бенеш, след като е принуден да напусне българската легация в Прага.
Само до преди броени месеци заместник министър-председател, втори човек в Българския земеделски народен съюз и в правителството, през май 1923 г. Даскалов е изпратен като пълномощен министър на България в Чехословакия. Това понижение може би му спасява живота. Ако превратът на 9 юни 1923 г. го беше заварил в родината, вероятно щеше да го сполети участта на премиера Стамболийски. Двамата са съмишленици и приятели. Стамболийски е кум на Даскалови, а след преврата в дома им в Прага се настанява неговата дъщеря Милена Стамболийска с мъжа си Иван Бояджиев, по-рано секретар на Даскалов. Както виждате, шуробаджанащината в българската политика не е от вчера.
Към 10,30 преди обяд в този неделен ден Александър Оббов се обажда по телефона на Даскалов и го кани на среща с новодошли земеделски емигранти. Даскалов се колебае. По различни канали до Прага достигат сведения, че се готви убийството му. Полицията го е предупредила да бъде внимателен. Дори са му пратени двама агенти за охрана, но единият си тръгва, когато той решава да остане у дома си през целия ден. Райко Даскалов има доста основания да не иска да излезе от дома си. Оббов обаче е настоятелен. Най-сетне към 11 часа Даскалов решава да отиде на срещата. Заедно с него тръгват агентът Йозеф Малина от охраната, Иван Бояджиев и студентът Георги Босолов. По-късно телохранителят Малина дава следните показания:
От лявата му страна вървеше Босолов, от дясната ­ Бояджиев. Аз ­ на десетина крачки зад тях. Излязохме на улица “Холечкова”. Чух зад себе си стъпки. Точно когато се обърнах, бързо ме надмина един човек и веднага започна да стреля. Скочих към него и го хванах отзад.
Убиецът стреля два пъти в гърба на Райко Даскалов. Георги Босолов успява да отблъсне ръката му и третият изстрел попада в стената, рикошира и ранява Иван Бояджив. След това Малина залавя атентатора.

Убиецът е 22 годишният българин Атанас Николов, а оръжието му ­ деветмилиметров “Наган” –  точно с такъв са застреляни по-късно д-р Никола Генадиев и Петко Петков. Подбудите на убиеца се изясняват веднага. Самият Николов признава, че от шест месеца търси удобен повод да убие Райко Даскалов по заповед на ЦК на ВМРО. Лично Тодор Александров прочита пред група четници “смъртната присъда” и по жребий се пада на Николов да я изпълни. Дотогава той не бил пипал оръжие и не знаел да стреля, но ако не убиел Даскалов, щял сам да бъде екзекутиран.
Доста невероятно звучи, че македонската организация ще изпрати чак в Прага неопитен човек и че още при първия си допир с револвера той ще изстреля и трите куршума в целта. защитата обаче се заема да докаже, че убиецът е бил под въздействието на непреодолима принуда. Делото се гледа на 13 и 14 ноември 1923 г. в Прага и за обща изненада с 8 срещу 4 гласа съдебните заседатели оправдават убиеца. Присъдата предизвиква буря от негодувание в страната и в цяла Европа. Междувременно обвиняемият прави сензационното разкритие, че не се казва Атанас Николов, а Йордан Цицонков от Щип, родното място на Тодор Александров. Насрочено е ново дело, което се гледа в град Табор от 22 до 27 октомври 1924 г. Този път сред 12-те съдебни заседатели има само една жена.
След като е поставена под въпрос самоличността на подсъдимия, се преразглеждат и подбудите му. Наистина ли ВМРО е изпратила убиеца? Близките на Райко Даскалов полагат големи усилия да докажат, че Цицонков е изпратен с помощта и по поръка на Цанковото правителство. Доказателствата: убиецът пристига в Прага веднага след преврата; след като два месеца не предприема нищо, го посещава българският военен аташе майор Найденов, за да го подкани да действа; малко по-късно Даскалов е убит; след оправдаването на убиеца българската легация му издава паспорт пак на името Атанас Николов. И накрая ­ в свое писмо сестрата на Босолов настоятелно съветва брат си да напусне Прага. А тя е жена на Петър тодоров, министър на финансите в правителството на Цанков.
Според земеделската емиграция и комунистическата преса всичко това говори за съучастието на деветоюнската власт в атентата. Тази версия обаче не се доказва от нищо освен от логически умозаключения от типа “кой има полза от убийството”. По искане на защитата в София е разпитан бившият български министър-председател д-р Стоян Данев. Той свидетелства, че ВМРО няма нищо общо с новото правителство. Новото жури единодушно осъжда Йордан Цицонков на 20 години затвор, като всеки 26 август ­ деня на престъплението, той трябва да прекарва в тъмна килия.
След време до властите достигат слухове, че ВМРО подготвя бягството му. Цицонков е преместен в строго охранявания затвор в град Картаузи, където на 23 януари 1926 г. се обесва.
Райко Даскалов е погребан на 28 август 1923 г. в Прага, но според балканските политически нрави: траурната процесия е освиркана от български студенти, противници на бившия земеделски режим. Заради това чехословашкото правителство екстернира трима студенти. През 1946 г. костите му са върнати в България. Гробът му днес е в софийската Борисова градина.
Дали правителството в София е отговорно за неговото убийство? Наистина в продължение на две седмици след преврата Райко Даскалов успява да забави признаването на кабинета на Цанков от Чехословакия. премиерът Антонин Швехла е от Аграрната партия, сродна на БЗНС. От Прага Даскалов заплашва българските дипломати и в другите европейски столици, че ще отговарят за предателство, ако изпълняват нарежданията на превратаджиите. Все пак в края на краищата всички държави признават кабинета на Цанков.
Несъмнено с Райко Даскалов начело БЗНС, а може би и България, биха имали друга съдба. Има например сведения, че той се обръща с писмо към съветския комисар (министър) на външните работи Георгий Чичерин и го моли чрез Коминтерна да повлияе на БКП да подкрепи едно бъдещо земеделско въстание срещу Цанков. Макар да има много грехове към законността, Даскалов е бил решителен и енергичен политик, далеч над Оббов и другите земеделски водачи и по качества, и по популярност.

5. Убийството на Александър Димитров

В основата на всички заговори е Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Нейна първа мишена сред земеделските лидери става Александър Димитров, наричан Брадата. Димитров винаги е поддържал връзка с македонските дейци. Но когато става министър на вътрешните работи в правителството на Стамболийски, влиза в конфликт с възстановената ВМРО.

Ал. Димитров е привърженик на „здравата ръка“ и „силната власт“ и има многобройни доказателства, че никога не е изпитвал особено уважение към законите и политическата принципност. През Първата световна война например той увещава Стамболийски да се съгласи БЗНС да влезе в коалиционно правителство с либералната партия, а след като идеята пропада, планира убийството на премиера Радославов; след това пък го предупреждава за подготвяния атентат…
Трагедията на вътрешния министър е, че няма достатъчно власт дори над собствените си подчинени. По онова време много хора в полицията, армията и в държавния апарат изобщо симпатизират на македонската кауза.

На 30 май 1921 г. Александър Димитров се среща в Белград с министър-председателя на югославското кралство Никола Пашич и му обещава да не пропуска чети в Македония. В своята борба с ВМРО правителството на БЗНС се опира на другото крило в македонското движение – федералистите. Хората на ВМРО, или автономистите взимат на мушка федералистите и така възобновяват братоубийствата, започнали през 1907 г. с хладнокръвния разстрел на Борис Сарафов и Иван Гарванов. На 28 юни 1921 г. в София автономистите убиват Гьорче Петров, един от ветераните на македонското революционно движение. На следващия ден по заповед на Александър Димитров в Кюстендил е арестуван автономистът Симеон Георгиев, близък на Тодор Александров. Георгиев е пребит до смърт, а трупът му е изхвърлен край кюстендилското село Жилинци. Министерството на вътрешните работи съобщава, че е освободило Георгиев и той си тръгнал за Кюстендил, но по пътя бил отвлечен от сръбски четници, които по-късно го убили. Намира се дори свидетел на отвличането – полицейският агент Тончев, но няколко дни по-късно и той е намерен убит. Разбира се, никой не вярва на официалната правителствена версия. Войната между македонския водач и министъра става открита и лична. На 3 август 1921 г. ВМРО издава смъртна присъда на Александър Димитров.
През юни 1921 г. Стамболийски прави една от многобройните реорганизации на кабинета си (през четиригодишното си властване той сменя 20 министри). Върху него се оказва силен натиск да отстрани Димитров от правителството, но в края на краищата той сменя портфейла на вътрешните работи с министерството на войната. Със своето влияние и решителност той остава вторият човек след Стамболийски и замества премиера през време на стодневната му обиколка из Европа. Вътрешното министерство е поето от Константин Томов.
В Пиринска Македония ВМРО изгражда

http://omdabg.com/

.

Наближава една историческа дата, която от 20 години е доста оспорвана и разделя мои близки приятели. Затова ме досърбяха пръстите и аз да си пусна моите пет цента в общия кюп от мнения.

Аз мисля, че тоталното отричане честванията на 3 март (пак повтарям, според мен и никой не задължавам да споделя мнението ми) е същата простотия, както обожествяването на руските „освободители“ преди 10-ти. Въобще българина е склонен емоционално да се разчеква, между ‘Осанна’ и ‘Разпни го’. Нещо характерно за не до там интелигентни същества…

Че руснаците са ни освободили с користна цел е ясно и още Левски го е предчувствувал, като е казал „тоз който ни освободи той ще да ни и пороби„, но питам се, ако не бяха те, кой друг щеше да го стори, след като се е разбрало (видяло) след Априлското въстание, че сами, само със собствени сили, не сме в състояние да го направим?

Англичаните ли, които са били най-верния стратегически съюзник на Отоманската империя, заради Босфора и Дарданелите? Франсетата ли, които не са виждали по-далеч от носа си, защото са се изживявали, като ‘гранд национ’ (без покритие) или италианци и германци, които са били заети със собствените си обединения? Австро-Унгария също едва ли щеше да има стратегически интерес чак до нашите земи, защото самите те са имали достатъчно проблени с многоетническата си империя.

Янките не ги слагам в сметката, защото те тогава са били още със собствените си  индианците, заети…

Позицията на великите (за тогава) сили на Санстефанския конгрес е била следната:

Англия заплашва Русия с военни действия. Тя е подкрепена от виенското правителство, което постоянно изтъква, че Петербург е нарушил поетите ангажименти от 3 Януари 1877 г. за несъздаване на голяма славянска държава на Балканите. Франция и Италия поддържат този възглед и единствено Германия се въздържа от нападки спрямо Русия и подписания мир. Ото фон Бисмарк заявява, че Германия няма никакви интереси към Балканите и затова предлага точно в Германия да се разгледа договора, на ново.

Та въпросът ми беше, кое е било за онова време, единственото печелившо за изстрадалия ни народ, решение? Да ни освободи една сила, която е ръководена от лични користни интереси, но все пак ни освобождава или да си останем под турския хомот?

Мисля, че за всеки нормално мислещ човек, първото е безспорен фаворит, още повече, че тогавашните ни политици, не са били продажни, като сегашните и са успели да изведат младото ни княжество от орбитата на Русия.

Като заключение да припомня, че освен руските войни, за освобождението ни са пролели кръвта си, освен русите, също и финландски, румънски и български войни.

Пред тези редови войници, които с кръвта си са извоювали нашата свобода, свалям шапка.

Имперските интереси на Русия относно Балканите, както винаги ненавиждам и затова никога не съм стъпвал* в Русия или някоя от подопечните й републики от бившия СССР, за разлика от някои сега много антируско настроени политици, които дължат както научната си, та дори и политическата си кариера, именно на братския Съветски съюз…

.

*) А иначе съм живял на 5 континента… и не мога да кажа, че не съм пообиколил доста страни.

.

.

Едвин Сугарев

Броени часове преди правоверният апелативен съд да потвърди отново грижата си за добруването на престъпния свят и неговите най-расови екземпляри, като доосвободи Алексей Петров и обяви прокуроските версии по разните му обвинения за “разколебани”, въпросният селскостопански механизъм демонстрира беззаветната си вяра в българското правосъдие, като сервира в аванс новата си версия за престъпното минало на Бойко Борисов. Според Трактора българският премиер бил имал пръст в не докрай успешния атентат срещу него през август 2002 г., в който той оцеля само благодарение на бързата реакция на своите бодигардове, които – както по-късно се оказа – били действащи барети, охраняващи бившия си колега със служебното си оръжие.

Не стана ясно на какво по-точно се базира това обвинение. Обяснението за тази обичайна и достойна за уважение лаконичност бе следното: “Аз съм отговорен и лоялен гражданин и затова досега не съм оповестил версии, а съмненията ми почиват на данни”. След много увъртания Тракторът все пак посочи и “данните”: двамата били имали “противоположни идеи” за това кой да оглави службата за борба с организираната престъпност.

Какви идеи е имал Бойко Борисов не знам, но пък какви идеи имаше Алексей Петров по въпроса, беше известно още тогава. Те бяха прости, естествени и граждански отговорни: НСБОП да бъде оглавена от самия него. Днес подобна перспектива звучи като виц, но тогава тя бе лансирана на от друг, а от главния прокурор на републиката – и подкрепена от тогавашния шеф на баретите.

По този начин благочестивият синдикат, състоящ се от приятелската троица на Алексей Петров, Никола Филчев и Филко Славов, би имал шанса да положи ръка върху целокупните структури за сигурност на българската държава. Сталинисткият терор, наложен от Филчев в прокуратурата, им гарантираше пълно подчинение на съдебната система и следствието (за разлика от днес, тогава съдиите не смееха много-много да възразяват на прокурорите; Нели Куцкова беше едно от много редките изключения; за следователите пък да не говорим).

Никой в престъпния свят не би казал тогава и една лоша дума за фамозния главен прокурор, както твърдеше между впрочем самият той – и как би могъл да каже, след като се знаеше, че това би го изправило срещу бившите барети на Алексей Петров. С тях големите босове все пак биха могли да се справят, но не си го и помисляха, тъй като всеки знаеше, че зад “бившите” стоят настоящите такива, които Филко Славов разпределяше по задачи, нямащи нищо общо с националната сигурност (охраната на Трактора, а и на много други престъпни босове, беше една от тях).

Ръководеното от министър Петканов вътрешно ведомство често бе използвано като база за логистична подкрепа по делата на въпросния триумвират Някак доста бързо се забравя, че подслушването не е от днес и вчера; че тази добра традиция почва с аферите “Гном” и “Моряк”, в които се слушаха на поразия и политици, и журналисти – и че преди в. “Галерия” имаше в. “Труд”, който печаташе подбрани пасажи от въпросните СРС-та – в полза именно на Филчев и компания.

В НСС троицата имаше предан и изпълнителен “свой човек” – в лицето на Николай Начев, който по-сетне завеждаше компроматните архиви на Трактора – и в крайна сметка бе сред арестуваните при акцията “Октопод”. Ако успееха да положат ръка и върху НСБОП, биха имали в ръцете си всички структури за сигурност – което би било и най-успешното потвърждение на стария лаф, че ако във всички държави има мафия, в България мафията си има държава.

Този атентат наистина извади Алексей Петров от играта за достатъчно дълго време, тъй че България се лиши от удоволствието да види как мафията се бори срещу себе си. Това обаче не е заслуга на Бойко Борисов, както иска да ни внуши бившата барета и днешен кандидат-президент, очевидно засегнат от намека за собствената си съпричастност към атентата срещу Цветелина Бориславова през 1997 г. В спора си кой кого и защо е гръмнал, двамата мъже забравят някои подробности, които не е зле да бъдат припомнени – особено на фона на страдащата от удобна амнезия българска преса.

Този атентат предизвика дълбоки сърдечни вълнения сред някои магистратски и политически среди. Почти като виц се разказваше историята за това как в полунощ телефонът на Иван Григоров, тогава председател на ВКС, тревожно зазвънял. Обадил се разтърсен от искрени сълзи и хлипания мъж, който споделил потресено: “Гръмнаха Алексей…” Бил не друг, а главният прокурор на републиката Никола Филчев.

Не знам дали тази история е истинска или измислена. Във всеки случай ми звучи доста достоверно на фона на настъпилата суматоха. Пак по това време, насред горещия август, Надежда Михайлова свика извънредно заседание на Националния изпълнителен съвет на СДС. Поводът беше именно този атентат, а нейната загриженост за случилото се с днешния й конкурент за президентския пост бе отнесена впоследствие до най-високата възможна инстанция – до Георги Първанов. Където със сигурност е срещнала разбиране.

Главният прокурор Никола Филчев взе делото за този неуспял атентат на личен отчет – на каквато чест не се е радвало, струва ми се, нито едно от десетките дела за поръчкови убийства по време на неговия мандат. Оттам нататък всичко поема във форсиран ритъм: проведени са специални срещи на Филчев и свитата наблюдаващи прокурори с тогавашния главен секретар на МВР (и днешен премиер) Бойко Борисов отгносно оперативните действия по залавяне на престъпниците. Самият Бойко Борисов е първото официално лице, което посещава раненият Алексей Петров в болницата и разговаря с него. Можем да предположим, че разговорът им е бил приятелски, непринуден и продуктивен (въпреки атентата срещу Цветелина Бориславова).

Резултатите не закъсняват. Дни след атентата са арестувани евентуалните заподозрени – и са медийно обозначени със страховитото прозвище “фабрика за убийства”. Става дума за шестима бивши барети, водени от Николай Добрев, известен като “бай Добри”, и още неколцина свързани с тях лица. На специална пресконференция зам.-директорът на НСБОП полк. Венелин Великов тогава обвинява арестуваните в атентатите срещу Алексей Петров и Димитър Джамов, и характеризира дейността им по следния начин: “Тази организирана престъпна структура е осъществявала поръчкови убийства, отвличания, взривявания, рекет и най-разнообразни форми на терористични прояви.” Относно евентуалния поръчител обаче полковникът е пределно лаконичен: “Който е плащал, за него са работили.” Дни по-късно ще избухне истинският скандал – когато се разбере името на един от тези, които са им плащали.

Паралелно с арестите се извършват и към двайсетина обиска в цялата страна – като резултатите от тях наистина се оказват съответни на сътвореното от прокуратурата и подето от Бойко Борисов прозвище. Открити са: два автомата „Щайер“ и „Калашников“, пистолети „Скорпион“ и „Астра“, 50 кг взривни вещества и 30 ръчни гранати, два гранатомета, две самоделни взривни устройства с часовников механизъм, капсулдетонатори, 9 бутилки коктейл „Молотов“, два снайпера с оптика и заглушител и две самоделни пушки, също с оптика и заглушител.

Самият арест и операциите по издирването на баретите от фабриката за убийства се провеждат от техните все още действующи събратя. В операцията по залавянето им участва както самият Филко Славов, така и довереният на Филчев и Трактора зам.шеф на НСС Николай Начев. Инструктажът, даден на баретите, който трябва да щракнат белезниците на бай Добри и компания, е повече от странен: наредено им е при най-малкото подозрително движение да стрелят на месо, защото ставало дума за много опасни престъпници. Баретите обаче отказват да се подчинят: те просто звънват на вратата на бай Добри и му обясняват по човешки с каква мисия са натоварени, след което прибират арестуваните без никакви проблеми.

Цялата тази операция обаче се проваля с гръм и трясък. Оказва се, че откритото оръжие не е използвано в атентата срещу Алексей Петров – и че няма никакви доказателства за съпричастността на арестуваните към този атентат. Тъй че “фабриката за убийства” е пусната де си върви по живо и по здраво – като остават подсъдими само за незаконно притежаване на оръжие (а самият бай Добри – и за бруталния шамар, който пътьом отвъртя на съдебната репортерка Канна Рачева – в коридорите на самата съдебна палата).

Дали обаче това оправдаване е реално или просто е наложено от някакви неизвестни външни обстоятелства? От пръв поглед можем да видим едно – ако съдът вярва в невинността на бай Добри и компания, самият потърпевш май не мисли така. Провалът на тази твърде шумна и показна акция не се разминава без последствия – нито пък подозренията към групата барети. В един момент Бойко Борисов засяга един от най-могъщите тогава олигарси: Васил Божков – Черепа – като дава гласност на пикантната подробност, че баретите от “фабриката за убийства” са били известно време и негови служители – като част от многобройната му охрана. Черепът не му остава длъжен – и отговорът му е достатъчно гневен, за да стане ясно, че този прецедент няма да бъде оставен без последствия.

Можем само да гадаем какви биха били те – като се имат предвид твърде близките отношения на Черепа с тогавашния премиер Симеон Сакскобургготски. Очевидно сериозни, след като с функциите на помирител между двамата се намесва главният редактор на “Труд” Тошо Тошев, известен също и като “Бор”. Той кани Бойко Борисов и Черепа в кабинета си – и в крайна сметка успява да смекчи гнева на олигарха; Бойко Борисов пък публично смекчава тона, с който говори по случая. Неговият коментар за тази среща е следният: “Главният редактор на в. „Труд“ ни покани при него. В. „Труд“ е уважавана от мен медия, г-н Тошев е уважаван от мен човек, и аз не можеше да му откажа да отида на тази среща.”

Делото за притежавания незаконно ареснал на фабриката за убийства – както можете и сами да се досетите – още не е приключило. Изфирясалото обвинение за атентата срещу Трактора обаче не остава без последствия за мнимите атентатори. През април 2004 г. е извършен атентат срещу бай Добри, при който той е тежко ранен. И до днес няма отговор кой и защо е гърмял по бившия командос, специалист по взривовете и някогашен партньор, но и конкурент на Алексей Петров (той е стопанисвал заведението “Дева-Спартак” в комплекса на Трактора, но в един момент е бил пропъден от него).

Извън тази “фабрика за убийства” обаче, към чието арестуване Бойко Борисов има много сериозно и – бих казал – страстно отношение, има друг един казус, който свързва атентата срещу Алексей Петров с разчистване на сметки в престъпния свят. Според разследване на в. “Уикенд” един от арестуваните килъри по една следваща – вече трета поред – “фабрика за убийства”, е пропял пред ченгетата, опитвайки се да облекчи доста тежкото си положение на организатор на поръчкови убийства. Става дума за Васил Костов – известен също като Васко Кеца. По неговите думи Алексей Петров е “поръчан” от Слободан Драшкович – Кардинал, кум на прочутия сръбски гангстер Сретан Йосич.

Два месеца преди атентата срещу Трактора, на 20 юни 2002 г.,  Сретан Йосич е арестуван в София при акция, ръководена лично от Бойко Борисов. Именно поради това Слободан Драшкович пристига спешно в нашата столица и търси контакти с престъпния свят, за да осигури неговото освобождаване. Естествено – помощ е потърсена първо от Милчо Бонев – бай Миле, чиито делови контакти със сръбската наркомафия са добре известни. По същото това време Васко Кеца е шеф на неговата охрана, така че със сигурност познава събитията от първа ръка.

Бай Миле поема ангажимент да ангажира с този специален случай Алексей Петров и Никола Филчев – като иска за посредничеството си 500 000 долара, а цената на главния прокурор и неговия Трактор е оценена по достойнство – на 2 000 000 долара.

Парите са дадени, но услугата не е изпълнена. Първоначалният план е предвиждал Филчев просто да разпореди пускането на Амстердамеца – само че този път главният прокурор здравата се е уплашил – и дори опитите на Алексей Петров и Филко Славов не са могли да му повлияят. Затова се предприема странната операция по преместването на Сретен Йосич от Софийския централен затвор в ареста на Транспортна полиция, мотивирана с плитко скроена легенда за подготвяне на бягство от СЦЗ. (Между впрочем подобно бягство оттам е практически невъзможно.)

Идеята е в хода на преместването Сретен Йосич да бъде подменен с друг човек, а след това да се инсцентира престрелка, в която въпросния друг човечец да бъде убит “при опит за бягство”. Операцията е предприета по пряка нареждане на ВКП – само че по заповед на началника на затвора (който провежда за целта и спешен разговор с тогавашния министър на правосъдието Антон Станков), от арестанта са взети всички възможни идентификации – включително биологичен материал. Това проваля цялата операция – и в крайна сметка Сретен Йосич е екстрадиран в Холандия, откъдето след кратък престой в затвора е изискан от сръбското правосъдие и след това – освободен.

Междувременно обаче само седмица след като заминава за там, екстрадиран при изключителни мерки за сигурност, влиза в действие наказателната операция на сърбите срещу неизпълнилите ангажимента за неговото освобождаване. Слободан Джуркович поръчва убийството на Алексей Петров, като плаща за него 500 000 долара. Посредник е Красимир Станчев – Легионера, също гард от охраната на бай Миле. Изпълнител се оказва друг един байчо – бай Добри, който организира стрелбата заедно с още две бивши барети – Огнян Митков – Акулата и Димитър Димитров – Пелтека. Повишената бойна готовност на гардовете на Трактора обаче, както и на първо място – добрата му бронежилетка (два от изстрелите го уцелват в областта на сърцето), провалят този добре замислен атентат.

Това е в най-общи линии версията на Васко Кеца, един от арестуваните по операция “Килърите”, разказана от него пред следователите – според разследването на “Уикенд”. Разбира се, на гангстери и жълти вестници не може да се вярва безусловно – и ако се спирам на тази версия, то причината за тове е една: познавам я много добре – и то точно в този й вид, от много години по-рано – именно от въпросната 2002 г. Разказа ми я покойният прокурор Николай Колев; по-късно чух потвърждания за нея и от други хора, които ще се въздържа да назова, тъй като са още живи и се надявам да останат такива. Що се отнася до начина, по който баретите са дошли със заповед от ВКП да изведат Сретен Йосич – и то вечерта, след работно време, в което според вътрешните правила на СЦЗ никой затворник не може да бъде извеждан по никакъв повод – това ми е известно от разговора ми с бившия министър Антон Станков – от когото тогавашният шеф на затвора е поискал разпореждания за това как да постъпи.

Има обаче и още едно обстоятелство, което косвено потвърждава разказа на Васко Кеца. Става дума за един особен тип реакция на хора от престъпния свят, които се опитват да се измъкнат от обвинения в дадено престъпление – каквато реакция е много характерна именно за Алексей Петров. Те просто прехвърлят извършеното от тях престъпление на чужд гръб – и го правят публично, най-често с помощта на продажни медии и подставени свидетели. Така казусът със Сретен Йосич бе прехвърлен в сметките на не друг, а тъкмо на Николай Колев – и версиите за това се разпространяваха от видни негови противници – като някогашния шеф на военна прокуратура Лилко Йоцов например. И цялата тази история се разпространяваше въпреки очевидния факт, че Николай Колев, бидейки смъртен враг на Филчев, е последният човек, който би имал възможност да осъществи подобен тип контакти – и с който сърбите биха седнали да преговарят за подобна услуга.

Заедно с него в тази добре организирана мълва бе обвинен и Владимир Димов – бивш психолог на баретите, убит само ден след разстрела на Николай Колев на 28 декември 2002 г. Димов помагаше на Колев в разследвания, свързани с баретите – включително и в тези свързани с далаверите на Алексей Петров и Филко Славов в Кремиковци. Очевидно в тези си усилия двамата са попаднали на данни, които са стрували живота им. Предимството от пускането на тази мълва е очевидно – освен всичко друго убийството им лесно може да бъде вписано в сметките на сръбската мафия.

В действителност Николай Колев е убит именно заради дързостта да бъде опонент на Филчев – и да се окаже най-сериозния му противник в средите на магистратите. Физическите му убийци са приближени на Алексей Петров бивши барети – Гълъбин Георгиев и Киро Дългия. Това се знае много добре – и се знае от много хора – включително и от офицерите, работели някога по това дело. Само че делото е смачкано, а данните и доказателствата по него – заметени под миндера. Толкова по въпроса за това кой кого и за какво е гръмнал – особено когато участник в този диалог е отговорният и лоялен гражданин, видния бизнесмен, председателят на ССИ, достойният офицер от ДС, евентуалният бъдещ президент на България Алексей Петров – Трактора.

http://www.svobodata.com/

.

Владо Черноземски, член на ВМРО, осъществява няколко политически убийства, сред които атентатът на века ‒ в Марсилия, където застрелва българофоба, и сръбски крал Ал. І Караджорджевич и френския външен министър Луи Барту.

9 октомври 1934 г., пристанището в Марсилия. Денят е топъл и слънчев. Множество хора са се събрали тук, за да присъстват на височайше посещение ‒ пристига кралят на Югославия Александър I Караджорджевич, посреща го френският министър на външните работи Луи Барту. На света трябва да се покаже здравият съюз между двете страни по време на събития, които приближават Европа към Втората световна война. Ето затова домакините са се постарали посещението да бъде особено тържествено. Охраната е многочислена, повече от 1100 френски полицаи са стационирани в Марсилия, защото кралят е честа мишена на атентати. досега все неуспешни.

На Балканите ненавиждат главата на Кралство Югославия, сътворена от Великите сили, а българи и хървати са сред най‒засегнатите.

Българомразецът Александър

В далечната есен на 1912 г. тогава все още престолонаследник, Александър Караджеорджиевич влиза победоносно в Скопие, където е посрещнат от българите като освободител от турците. В духа на традиционното българско гостоприемство скопяни го чакат пред Камен мост с хляб и сол. Тъкмо там, според легендата, описана и в много литературни произведения по‒късно, Караджорджевич погалил по главата малко момиченце и го попитал: “Па ща си ти?“ (Каква си?). Последвал бърз и категоричен отговор: “Българка“. Едни от легендите разказват, че Караджорджевич грабнал детето и замахнал да го хвърли във Вардар, според други го ударил с конски бич през лицето.

Това е само началото на зверските гонения на всеки, който дръзнел да се самоопредели като българин в Македония, наречена вече Южна Бановина. Преустройват града по сръбски образец, езикът става единствен и официален, забранява се кръщаването на децата с български имена, забраняват се българските книги, службата на български в църквите. Наместник в областта е Велимир Прелич, чийто думи „да разплаче дете в майка, ако заявят, че са българи”, са всичко друго, но не и символични. Той впрочем е екзекутиран от Мара Бунева на 13 януари 1928 г. в Скопие.

Тези и още много други подобни събития „подписват” смъртната присъда на сръбския крал Александър Караджорджевич и е вече само въпрос на време тя да се изпълни. И на намиране на подходящата личност, която да извърши това.
Атентаторът трябвало да бъде трениран, хладнокръвен човек, който да натисне безпогрешно спусъка. Има такъв, той е българин, член на ВМРО и се казва Владо Черноземски. Той е атентатор номер 1 за 20 век в Европа, всепризнат професионалист, дързък и верен до фанатизъм на каузата за национално обединение, за която работи ВМРО, независимо от използваните средства.

Кой е Владо Черноземски?

Владимир Георгиев Черноземски или Владимир Димитров Черноземски са псевдоними на едно и също лице ‒ Величко Димитров Керин. Роден е на 19 октомври 1897 г. в село Каменица, днес квартал на Велинград. Детските си години Величко прекарва в родното си село. Детството му, за което липсва каквато и да било информация, едва ли е било по-различно от това на хилядите деца, израснали в затънтените, традиционно бедни планински краища на България.
През 1922 г. Величко Керин става член на ВМРО под името Владимир Черноземски от Щип. Именно тогава тръгва и легендата за македонския произход на Владо Шофьора, наричан така заради краткотрайната си работа като шофьор в дупнишките тютюневи складове.

По време на митарствата му като четник на организацията в поробената Македония Владо показвал на другарите си развалините на изгореното от сърбите през 1913 г. с. Патрика, Щипско, и обяснявал, че като дете живял тук.
Всъщност в началото на 20-те години Черноземски се преселва в Банско, където вероятно е изпълнявал задачи на възстановената от Тодор Александров македонска освободителна организация.
Бойното кръщение на терориста обаче не били сраженията със сръбските жандарми в планините в Македония, където Владо бързо си извоювал името на изпълнителен четник, точен стрелец и всеотдаен борец за правата на поробеното българско население.

Смъртта на Тодор Александров на 31 август 1924 година на път към конгреса на ВМРО край Мелник отприщила поредица от убийства и разчистване на сметки сред македонската емиграция в София.
На 14 септември 1924 г. около 18.10 часа на булевард “Драгоман“, близо до пресечката му с улица “Нишка“, комунистическият водач и бивш деец на ВМРО Димо Хаджидимов е повален с куршум в главата. Минути по-късно Черноземски изстрелва още три куршума в главата на Хаджидимов, за да е сигурен в изпълнението на присъдата. След убийството Владо прибира револвера в джоба си и продължава по булеварда, където е застигнат от запасния капитан Стефан Герасимов и войника-трудовак Мордехай Леви. Без да окаже каквато и да било съпротива, Черноземски се предава, като ги предупреждава за бомбите, закачени на кръста му.

Въпреки че е осъден на смърт чрез обесване през 1925 г., присъдата не е изпълнена. Черноземски бяга от конвоиращите го полицаи и не е открит, докато на 2 декември 1930 г. в центъра на София, на улица “Руен“ (сега “Цанко Церковски“) Владо Черноземски не разстрелва друг деятел на македонското движение и член на задграничното представителство на ВМРО – Наум Томалевски.
Владо стреля само веднъж и прострелва смъртоносно Томалевски. Пред съда през 1931 г. Владо Черноземски ще заяви, че с убийството на Томалевски той е изпълнил “тежкия си дълг на революционер, член на ВМРО, която се бори за свободата на македонските българи“.

Освен като атентатор Владо Шофьора бил известен още като толстоист, вегетарианец, шахматист, табладжия, поет и любител на красивите жени. И инструктор в лагера на хърватските усташи Янка Пуста, който се намирал в Унгария, където според легендите се обучавали атентатори от цяла Европа. Владо бил най‒вещият стрелец и организатор, най‒хладнокръвният изпълнител, поради което и бил избран да извърши покушението срещу сръбския крал. Този атентат е сравнява с убийството на австрийския престолонаследник ерхерцог Франц Фердинанд в Сараево през 1914 г.
Година след като Черноземски е осъден за втори път на смърт заради убийството на Наум Томалевски, през 1932 г. терористът е помилван. Причините едва ли трябва да бъдат търсени само в амнистията на македонските стрелби от средата на 20-те години. Много вероятно било вече да е започнала реализацията на операция, наречена по-късно “Тевтонски меч“.

Марсилският атентат

Две седмици преди атентата в Марсилия крал Александър посещава България. Правителството взима извънредни мерки за сигурност, но опасенията, че в София ще посегнат на живота му, не се оправдават. Лидерът на ВМРО Ванче Михайлов обаче въобще не планира атентат, отчитайки опасното положение в България. Малко по-рано Югославия, Гърция, Турция и Румъния са сключили Балкански пакт и всяка акция на ВМРО може да доведе до окупация и даже до разкъсване на страната.

Докато крал Александър е в София, трима усташки терористи, избрани по жребий, са изпратени от Унгария в Швейцария. Там ги посрещат Черноземски и усташкият ръководител Евгений Кватерник. Кватерник дава на тримата усташи и на Черноземски чехословашки паспорти, защото Чехословакия като съюзник има безвизов режим с Франция. Заради конспирацията паспортите и дрехите няколко пъти се сменят. В Париж на терористите е представен “нашият ръководител Петър”. По паспорт това е чехът Ян Вудрачек, придружаван от жена си Мария. Полицията обаче предполага, че “Петър” е или самият Анте Павелич, или друг усташки водач – Антун Година. Едната двойка терористи в Париж остава в Париж, а втората, в която са Черноземски и Крал, заминава за Марсилия. Там изучават маршрута на краля и определят мястото на покушението. На 9 октомври получават последни наставления. Около 14 часа двамата терористи се смесват с тълпата, очакваща краля. Задачата на Крал е да хвърли бомба след изстрелите, за да отвлече вниманието, но той се паникьосва и бяга още преди автомобилът да се приближи. Затова Черноземски извършва атентата сам, въпреки че е бил наясно, че ще плати с живота си.

Без да дойде в съзнание, той умира в 8 часа вечерта в болницата. В дрехите му откриват чехословашки паспорт на името на Петер Келемен, револвери „Маузер“ и “Валтер“ и бомба. На дясната му ръка е изписана татуировка с инициалите на ВМРО: череп, кръстосани кости и девиза “Свобода или смърт“. Погребан е на 12 октомври в марсилските гробища в присъствието на двама детективи и гробари, като мястото не е означено.

Фактът, че убиецът е българин, остава в сянката на усташкия заговор. Югославия обвинява Италия и Унгария, че носят моралната отговорност за атентата, тъй като дават убежище на усташите. Обществото на народите се събира на спешно заседание, за да предотврати сблъсък между Югославия и Италия. На 10 декември 1934 г. Съветът на ОН осъжда политическия тероризъм и иска от Унгария мерки в това отношение. Френският съд осъжда тримата заловени терористи на доживотен затвор, а Павелич и Кватерник, които са вече в Италия – задочно на смърт. Под натиска на международното обществено мнение обаче Мусолини е принуден да ги арестува и те лежат в затвора до 1936 г.
Владо Черноземски става герой на ВМРО. Македонски дружества в САЩ и Канада носят името му, съчинява се песен за него. Според историците Марсилският атентат е разнищен. 23 години по‒късно обаче, през 1957 г. в берлинския вестник “Нойес Дойчланд” излиза статия против генерал Ханс Шпайдел, назначен тогава за главнокомандващ сухопътните сили на НАТО в Централна Европа. Публикацията е част от пропагандната война на Германската демократична република срещу НАТО. Правителственият пресцентър на ГДР представя на журналистите два оригинални документа от нацистките архиви, които доказват, че Ханс Шпайдел е “тайнственият дипломат”, организирал атентата в Марсилия по нареждане на Хитлер. През 1934 г. Ханс Шпайдел е помощник на военния аташе в немското посолство в Париж. Преди атентата Шпайдел докладва на Гьоринг: Подготовката на операция “Тевтонски меч” вече е завършена. Аз подробно обсъдих с господин Ванчо Михайлов всички възможности. Решихме да проведем операцията в Марсилия: там ще се срещнат двете интересуващи ни лица. “Владо Шофьора” е подготвен.

Според някои историци главна цел на заговора било убийството на Луи Барту, което според него е могло да бъде организирано само като покушение над крал Александър. До смъртта си през 1990 г. Ванче Михайлов отрича да се е срещал с който и да е германец и определя като случайно убийството на Луи Барту. В последното си интервю преди да умре, той твърди: Този куршум е бил насочен единствено срещу сръбския крал.
Думите на Ванче Михайлов обаче трябва да се приемат с резерви. Той е най-големият конспиратор в българската история. Ванче казвал, че тайната е тайна, когато я знае един човек – и изписвал цифрата 1. Когато той я каже на още един – и Ванче дописвал втора единица до първата – я знаят 11. Когато я научи трети, стават 111.
Дали Шпайдел и Михайлов са се срещали не е ясно, но е сигурно, че убийството на крал Александър и на Луи Барту е един от най-големите атентати на ХХ век, а убиецът, извършил вече два политически атентата в България, е смятан за терорист № 1 в Европа.

http://frognews.bg/

Статия от в-к Winnipeg Free Press за атентата.

.

.