.

В едно кафене двама студенти вдигат наздравица за свободата. Правят го обаче в държава, в която думата „свобода“ е забранена. И попадат зад решетките. Един човек се застъпва за тях – така се ражда „Амнести интернешънъл“.

.

За 50-те си години живот „Амнести интернешънъл“ е постигнала толкова много, че изглежда доста по-стара, отколкото е. Раждането й е свързано с авторитарния режим на Салазар в Португалия. В едно от лисабонските кафенета двама студенти вдигат наздравица за свободата. По време на режима на Салазар обаче употребата на думата „свобода“ е забранена. Студентите са арестувани и осъдени на 7 години затвор.

Забравените затворници

Това е един от многобройните случаи на произвол, но за първи път той се превръща в повод за възмущение. На 28 май 1961 година в британското издание „Обзървър“ се появява статия, подписана от адвоката Питър Бененсон. Заглавието й е: „Забравените затворници“. В нея той надига глас в защита на дисидентите по целия свят и призовава читателите да изпращат протестни писма до правителствата, които хвърлят в затвора граждани заради политическите им убеждения.

Текстът на Бененсон е препечатан от много други европейски вестници като апел за амнистия на политическите затворници. Тази статия се превръща и в основа на хуманитарната организация „Амнести интернешънъл“, създадена от Питър Бененсон.

Първоначално на организацията се гледа като на група идеалисти, които не всяват особено много доверие. Стриктно спазваната от „Амнести“ неутралност поражда много критики най-вече по време на Студената война. Във ФРГ обаче новосъздадената хуманитарна организация спечелва много бързо привърженици. През 1965 година „Амнести“ публикува първите си доклади за нечовешките условия в затворите в Португалия, Румъния и Южна Африка. Осем години по-късно организацията демонстира за първи път мощта си чрез така наречената „спешна акция“ в защита на бразилеца Луиз Роси.

И досега провеждането на кампании за мобилизиране на общественото мнение е една от най-успешните рецепти на „Амнести интернешънъл“. Само за няколко часа организацията е в състояние да мобилизира милиони души в цял свят, които изпращат протестни писма, мейли или факсове до институциите на държавата, в която са нарушени човешки права. Понякога тези спешни акции могат да спасят дори човешки живот, принуждавайки съдебните органи да променят издадената смъртна присъда или пък да освободят политическите затворници.

Питър Бененсон – основателят на „Амнести“

Мерило за реномето на една държава

Огромното влияние на организацията се дължи и на получената от нея през 1977 година Нобелова награда за мир. Оттогава насам ежегодните доклади на „Амнести интернешънъл“ за опазването на човешките права са важно мерило за реномето на една държава. През 50-те години от съществуването си хуманитарната организация разширява все повече обхвата си на действие. Тя се бори не само срещу лошите условия в затворите и изтезанията в някои от тях, но и срещу смъртното наказание. Днес повече от две трети от всички държави са премахнали смъртното наказание или са наложили мораториум върху него. Преди 50 години, при създаването на „Амнести интернешънъл“, те са едва 10 на брой.

Хуманитарната организация е активна не само в борбата за защита на гражданските права. Тя се включва активно и в опазването на икономическите, социални и културни права на хората. 50 години по-късно „Амнести интернешънъл“, възникнала като инициатива за амнистия на политически затворници, вече е глобална правозащитна организация, която може да се опре на 50 милиона души в над 150 държави.

http://www.dw-world.de/

.

Проф. Гунар Хайнзон, Николай Вълев, Весела Илиева (Vessela Kulev)

.

Карл Маркс: „Да бъдеш радикален, това означава да изтръгнеш проблема с корена. А корен на всяко зло в човечеството е самият човек.“ (“Капиталът”)

.

Пролетта на 2007 г. ще бъде чествана 50-годишнината от създаването на Европейския съюз. Същата година ще завърши с “честването” един черен юбилей за стотици милиони европейски граждани – 90-годишнината от Октомврийската революция.

Никой идеологически светоглед в човешката история не е довел до по-многобройни масови убийства от тези, извършени от режимите, подчинени на марксизма, съответно на научния социализъм. Дори в сравнение с чудовищните престъпления на нацистка Германия,  “комунистическите еднопартийни правителства са извършвали 4,5 пъти по-често и многократно по-големи масови убийства, отколкото всички други авторитарни режими“ (по информация на историка проф. д-р. Файн през 1993 г.).

Все още е невъзможно да бъдат представени окончателните данни за престъпленията на марксистко-ленинските режими. За СССР от 1917 г.до 1991 г. се дават подробно аргументирани и поради това възможни да бъдат целенасочено и критично разглеждани под лупа изчисления и предполагаеми данни за 60 милиона жертви (по данните на историка проф. д-р Р. Дж. Румел 1990-1996 г.). Много по-високи цифри, преди всичко от документите на руски емигранти (през 1974 г. Александър Солженицин извежда заключения за над 66 милиона жертви само за периода 1918-1956 г.), биват по този начин намалени.

Френски автори считат за реалистични максимум едва 35 милиона жертви (Ст. Куртоа и съавтори през 1997 г.). За съжаление, сигурно само в известна степен могат да бъдат доказани едва 25 милиона жертви, се съобщава от малката група на професионално занимаващи се със сталинизма изследователи (по информация от научното работно заседание за изследвания на сталинизма, ГУЛаг и масовите репресии, проведено в Хамбургския институт по социални изследвания през 1998 г.).

Отличителен белег на репресивната система на комунизма и негова най-силна метафора става ГУЛаг – мрежата-конгломерат от трудово-наказателни лагери в СССР. Много са отличителните белези на комунистическия терор, които доказват идеологическата същност и практическа реалност на комунизма. Но именно ГУЛаг позволява дори на незнаещи нищо за марксизъм-ленинизма да се изправят пред ужасната статистика на демоцидни убийства – на геноциди, икономициди и политициди – които харкатеризират “най-хуманния обществен строй” в човешката история.

Още през 1918 г.

Троцки изгражда първите концентрационни лагери

за унищожение чрез наказателен каторжен труд в Европа. През 1922 г. в СССР има вече 23 функциониращи лагера. За времето от 1922  г. до 1928 г. жертвите, загинали при работата или убити при репресиите в тях, възлизат до 3 милиона. (според руския историк Панин, публикувал данни през 1976 г.)

Понятието ГУЛаг се извежда от руското Главное Управление Лагерей и описва работещото от 1928 г. към НКВД Главно управление на наказателните лагери. През 1921 г. Ленин започва частично възстановяване на частната собственост, тъй като става очевидно, че икономиката на СССР е много слаба и комунистическият конгломерат е заплашен от срутване. Но от 1928 г. Сталин спира всички подобни опити на квази-собственически отношения и пазар с радикални мерки и се връща към изграждането на започнатата от началото на 1918 г. марксическа икономика с централизирана планова продукция – първата обявена петилетка в СССР е периодът 1928-1932 г.

Още през 1928 г., по време на тези мерки, започва и силното разширение на лагерната система и мрежа. Нафтали Френкел, отрекъл се от еврейските си корени и преминал в лоното на комунизма бивш едър собственик, става организатор на идеята на чудовищния моллох в историята – мрежата от 8000 лагера.

Лагерната система не служи само за наказание и унищожение на съпротивляващи се частни собственици чрез наказателен труд и за продължително сплашване на останалата част от населението на СССР.

Лагерната система се използва целенасочено още от самото изграждане на мрежата и за допълнително, в някои отрасли дори преимуществено, производство на плановата продукция –

каторжният труд става един от основните икономически фактори

в комунистическото производство.

Затворниците са разпределени според лагерната система в различни сфери на тежката и леката промишленост, като трудът им се използва и за изграждането на инфраструктурата на плановата икономика – аграрна работа, строежи на пътища и улиц, изграждане на заводи – за това се използва принудителен труд на затворници. Добивът на петрол, дърводобивът, транспортната инфраструктура в екстремните сибирски области са изцяло „в ръцете“ на затворници от ГУЛаг. За да се използва дълготрайно трудът им за комунистическата планова централизирана икономика, минималните наказания в ГУЛаг се повишават от редовни 3 на редовни 8 години.

След смъртта на Сталин през 1953 г. ГУЛаг се преименува в Главно управление на поправителни работни колонии, а от началото на 60-те години в Главно Управление на поправителни работни заведения. Цифрата на затворниците в трудовите лагери надвишава и след това милионната граница, но намалява процентът на умиращите в лагерите. Лагерниците са все повече ценени като работна ръка в тежки условия, а поддържането на лагерната система служи като основен механизъм за държане на населението под напрежение, страх и оттук – подчинено на властта.

Не е възможно да се обхване колко от лагерната система и в какви разновидности, поделения, нови имена и форми на съществуване се запазват и след 1991 г. Тъй като плановата продукция в Русия не е преодоляна като форма и през 1998 г., е голяма вероятността, все още да се използва наказателен труд в Русия като икономически фактор и до днес.

Историци предполагат, че цифрата на редовно наказваните с каторжен труд преминава окончателно милионната граница най-късно 1931 г. Между 1936 – 1956 г. годишното общо число на наказаните с каторжен принудителен труд в системата на ГУЛаг е между 1,5 и 20 милиони за различните периоди през тези 20 години. Обективни и постоянни данни не са и до днес известни, поради унищожените или неводени архиви за всички жертви. Нереалистично е минималното число на някои историци от 2 милиона жертви, загубили живота си чрез наказателен труд в ГУЛаг за времето 1928-1991. Това число е третирано от мнозинството западни и руски историци като опит на старите КБГ- елити да релативират огромните числа жертви на системата на комунизма и специално на системата ГУЛаг.

Актуалните хипотези на историци, занимавали се с архивите в бившия СССР варират за цифрите на умрелите затворници от наказателен труд в ГУЛаг между 2,5% и – преди всичко в периодите 1936-1938 г. и 1942-1944 г. – до 30% от общото число затворени хора в ГУЛаг. В сибирската област Колима измират например 50 % от затворниците. Колко от затворниците изобщо се връщат у дома е число, което остава също неизвестно до днес. Според нуждата от работа на много затворници се издават удължени

присъди за години напред направо в лагера на място, без процес.

32 милиона жертви, умрели в лагерите, само за времето между 1927 и 1958 г. (според данните на руския историк Косик през 1962 г.) или 57 до 69,5 милиона между 1918 – 1956 г. (според Куманов и Солжнеицин, според изнесените през 1974 г. данни) са изчисления, които са правени и приемани до края на 80-те години.

Историкът Р. Дж. Румел намалява тези цифри. За целия период на марксизма-ленинизма от 1918 г. до 1991 г. той дава общо 39 милиона убити в системата на ГУЛаг. “Мaрксизъм плюс власт“ нарича той формулата (през 1996), по която се убива в ГУЛаг. Числото на Румел е резултат от т.нар. “rock-bottom“ – минималните предполагаеми жертви от почти 16 милиона, за чието удостоверяване съществуват възможности и са налични данни, плюс онези милиони граждани, които при преброяванията през годините са обявени за изчезнали – т.е. неналични по необяснени причини, без смъртни актове, но с налични свидетелства за раждане – и по друг начин не биха били обяснени, освен като изчезнала в ГУЛаг маса население.

Ако за 73 години история на СССР, изчислява проф. Румел, средностатистически само 1 милион годишно е пратен в ГУЛаг и от това число поне 50% са оцелявали и са се връщали у дома, макар след много години, то остава едно реалистично число от поне 36,5 милиона, които изгубват живота си в лагерите за наказателен труд в СССР. Всеки, който никога не се връща от ГУЛаг или се прибира смъртно болен и умира, е в числото на жертвите, загинали от наказателен труд в ГУЛаг.

Повтаряните “аргументи“ от леви ревизионисти на Запад и на Изток, че убитите от наказателен лагерен труд хора биха умрели, даже и да не са били в ГУЛаг, поради което не може да се говори за извършен от комунистическата държава демоцид, са абсолютно невалидни и цинични. По тази логика и избитите с изстрели в тила в лагерите на смъртта в СССР, например в Куропати, както и избитите от комунистическия режим в газовите вагони и специални камиони милиони цивилни граждани на СССР, биха умрели така или иначе някога от естествена смърт, понеже не са безсмъртни. Понастоящем повечето автори и историци не назовават общи числа, а се ограничават в “rock-bottom“ – цифрите на Румел, които до голяма степен могат да се подкрепят от руските архиви директно (според Бейкън, от публикациите на историка през 1994 г.).

Добрият познавач на архивната литература събира един след друг резултатите от познатите му хипотетични или доказуеми в архивите изчисления за всички ГУЛаг-години – по периоди, като отбелязва и взима предвид в изследванията си вероятните, по-късно появяващи се резултати от работата на свои колеги. Така добрите, непредубедени историци биха могли да открият средното число жертви годишно за всяка година, а на края от сумата им да изведат и една обща реална цифра, макар тя никога да не може да бъде точна.

Най-коректните, макар и предполагаеми цифри на процентите убити в ГУЛаг затворници дават все още свидетелствата на немски военопленници. Макар че СССР има първоначалното намерение да избие тази група затворници (общо 3 милиона) като политическа маса, след максимален срок от 5 години са избити 1/3 от военопленниците (общо близо 1 милион). Т.е. квотата на избити в лагерните условия е межуд минимум 1/3 (със сигурност) и 50% (много вероятно). Не е известно числото на починалите от условията в ГУЛаг завърнали се немски военнопленници.

Възможен мащаб за сравнение дават комунистическите концентрационни и работни лагери на окупирната източна зона и на територията на ГДР за 1945-1952 г . От над 156 000 затворници в лагерите в ГДР от Червената Армия и източногерманските сили за сигурност са убити близо 96 000 човека. Това прави демоцидна част от 61% жертви, загинали в трудови наказателни лагери. Този процент може да служи за допълнителен ориентир при изследванията на числото жертви на ГУЛаг.

Авторите са научни работници в Института за изследване на геноцид и ксенофобия, Германия и университетите Бремен и Мюнстер, Германия. Данните са изведени от издадения от проф. д-р Гунар Хайнзон “Речник на геноцида” и изследванията на номинриания за Нобелова награда за мир историк проф. д-р. Р. Дж. Румел. Данни на български език са публикувани на сайта Декомунизация

http://www.decommunization.org/

http://mediapool.bg/

.

Митре Стаменов

Доскоро икономисти и историци марксисти ни втълпяваха, че България в навечерието на Втората световна война с “дребното си земеделие и слаборазвита промишленост” била една от най-изостаналите страни в Европа. Тези твърдения се опровергават от официалните данни на статистическите годишници и публикации по това време.
През отиващото си столетие българският народ преживя периоди на разруха и години на икономически възход и добруване. След Световната криза, времето от 1935 до 1939 г. е период на дългоочакван икономически подем, най-значителният за целия мирновременен период. Изострените политически борби и страсти, продължели повече от десетилетие, разпилявайки националната енергия, принуждават цар Борис III да хване работата „изкъсо“ и да насочи страната към стопанско възраждане. В доклад до Държавния департамент във Вашингтон американският пълномощен министър в София Ф. А. Стърлинг пише: „Легацията научи от поверителен и твърде достоверен източник, че цар Борис обмисля сериозен план да отърве страната от политическото объркване, причинено от неспособността на партиите да постигнат споразумение… Заедно с общественото мнение той също бил отвратен от тяхната морална корупция, егоизъм и упадък и щял да назначи кабинет по свой избор измежду най-добрите личности в страната, стоящи над партийните интереси, едно честно, силно и патриотично правителство.“
Тази задача Цар Борис възлага на д-р Георги Кьосеиванов, изтъкнат дипломат от европейска величина, общественик и политик, който поема държавното кормило на 23 ноември 1935 г. По време на своя мандат до 16 февруари 1940 г. той пет пъти реконструира кабинета. За министри привлича специалисти с доказани професионални способности, с обществен авторитет на граждани и патриоти. Правителството си поставя следните основни задачи: успокояване на страната; стабилизиране на финансите; стимулиране на творческия порив у народа; помощ за съживяване на селското стопанство и развитие на индустриалното производство; укрепване на държавния апарат, деморализиран от честите промени по политически причини; организиране на синдикати на чисто професионална и стопанска основа, без политически функции.
Тази политика среща разбиране и широка подкрепа у народа, което проличава на проведените общински избори през 1927 г., когато за пръв път в българската история жените получават право на глас.
Възходът на селското стопанство започва през 1935 г. и достига връхната си точка в навечерието на Втората световна война. Той се дължи на няколкото поредни добри реколти и на постепенното повишаване цените на селскостопанските произведения, което увеличава покупателната сила на селяните, съставляващи 78% от населението на страната. Известна роля изиграват компенсационните сделки с Германия, Австрия, Унгария и Чехословакия за износ на залежали тютюни срещу внос на индустриални стоки, машини и съоръжения.
Българската земеделска и кооперативна банка неколкократно увеличава кредитирането на селското стопанство при ниски лихви – за закупуване на селскостопански инвентар, машини, торове, сортови семена и др. Само през 1939 г. тя отпуска на земеделски стопани и кооперации кредити в размер на 1,5 млрд. лв. Това довежда до увеличаване на средните добиви, на общия обем и доход от селското стопанство. Важна роля изиграват създадените през 1937 г. селскостопански камари, които активно участват при определянето на основните насоки на селскостопанската политика в страната.

Общ доход от селско стопанство за периода 1935-1939 г.
……..година…….. доход в млн. лева
…….1935 …………….19 985
…….1936 …………….20 646
…….1937 …………… 24 594
…….1938 …………… 26 911
…….1939 …………… 31 466

През ноември 1938 г. министър на земеделието става Иван Багрянов, крупен земевладелец, добре познаващ нуждите на селото. С поредица закони и инициативи той се изявява като голям реформатор и допринася за интензификация на българското земеделие и подобряване бита и културата на селяните. Най-значимото му мероприятие в Законът за земеделските пенсии. С него България става първата страна в света, която осигурява старините на земеделските стопани, навършили 60 години.
Наличието на достатъчно суровини и вносът на съвременни машини и съоръжения съдействат за ускореното развитие на индустрията, чиято продукция в неизменни цени през 1941 г. достига 18,16 млрд. лв. срещу 11,16 млрд. лв. през 1934 г. при средногодишен прираст 6,9%. Водеща е хранително-вкусовата промишленост, която дава 62% от цялата промишлена продукция. По своята концентрация, макар и не в много големи предприятия, България се приближава до развитите държави. В предприятията с над 50 работници работят 75,2% от всички работници в промишлеността, а с над 200 работници – 40%.
След 1935 г. външната търговия на България бързо нараства, като през цялото време търговският баланс е активен.
.
Външната търговия в навечерието на Втората световна война в млн.лв. по текущи цени
……………………Внос……..Износ……..Оборот……..Салдо
……..1935……..3009……..3253………….6262………..+214
……..1938……..4934……..5578………..10 512………..+664
……..1939……..5197……..6065………..11 262………..+868
.
В навечерието на Втората световна война вътрешната търговия се оживява. Общата стойност на стокооборота през 1939 г. нараства на 29 305 млн. лв. срещу 14 546 млн. лв. през 1934 г.
За първи път в историята на България се пристъпва към цялостна регламентация на вътрешната търговия. Към Министерството на търговията се създава Висш търговски съвет като консултативен орган.
През втората половина на 30-те години акционният капитал, със значително чуждестранно участие, завладява почти всички отрасли на икономиката. В областта на кредита т.нар. „петорка“, в която влизат освен българските банки още Френско-българската банка и Итало-българската търговска банка, държи в ръцете си 50,4% от капитала на всички акционерни централи и провинциални банки. В застрахователното дело четири дружества от общо 23 са съсредоточили в ръцете си 66% от капиталите.

. Със Закона за индустрията от 1936 г. държавата определя задачите на отделните предприятия и отрасли, характера на производството и производствения процес. В областта на селското стопанство чрез Дирекция „Храноизнос“ влияе върху цените на селскостопанските произведения. Установява контрол върху износа и пълен надзор върху цените на вътрешния пазар. В края на 1939 г. „ножицата“ между цените на индустриалните и селскостопанските произведения се затваря и това се отразява благотворно върку бюджета на държавата, който през 1939 г. приключва с излишък от 270 млн. лева. Спестовно-застрахователните дружества се поставят под държавен контрол.
Подемът на икономиката довежда до подобряване на жизненото равнище на широки слоеве от населението. През1939 г. доходът на селското население нараства с 37% в сравнение с 1935 г. Средната надница на професионален работник е 66,60 лв., средната месечна заплата на чиновниците – 2500 лв., а средната пенсия – 1400 лв.

……..Цени на основните хранителни стоки през 1939 г.
……..Артикул…………..Цена, лв.
……..Бял хляб……………..5,78
……..Прясно месо……….5,08
……..Телешко месо……20,48
……..Сирене ……………..25,73
……..Яйца …………………..1,55
……..Ориз………………….16,50
……..Захар………………..25,13
……..Олио………………….14,32
.
В страната настъпва ред, спокойствие и сигурност. В селата къщите не се заключват. Между хората съществува уважение и взаимопомощ.
Икономическият възход на България в навечерието на Втората световна война още по-добре се откроява, като се направи сравнение на нейните постижения с тези на съседните държави:

Селскостопанска продукция на глава от населението в кг през 1938 г.
………………..България …. Гърция….Румъния….Турция….Югославия
Пшеница…….280 …………..142…………245 …………258…………..197
Ръж………………38………………9 ………….26 …………..31…………….15
Ечемик…………52…………….35 ………….42 …………..58…………….27
Тютюн…………..5,60………….5,99………..0,63………..3,22….. ……..0,96

Брой на домашните животни през 1938 г. на 100 души от населението
…………….България Румъния Гърция Югославия
Овце ……….140……….122…………60………62
Крави……….29,6……..14,2……….22………26,4
Коне…………..8,41 …….7,1…………1,3……..7,89

Добити въглища в кг. през 1938 г. на жител от населението
България…….Румъния…….Турция…….Югославия
…..293…………….100……………..146…………….324

Авоари в чужбина на глава от населението през 1938 г.
България….Румъния….Турция….Югославия
….98…………….97……………81………….70
.
От посочените данни се вижда, че България в навечерието на Втората световна война почти по всички показатели е на едно от първите места сред балканските си съседи.
Преди 60 години далновидни държавници за кратък период извеждат България от криза на завидна икономическа висота. Днес, вече десетилетие, българският народ живее в разруха и нищета и чака своите избавители.

.

.

Кольо Колев е прекарал повече от година в лагера на смъртта „Слънчев бряг” край Ловеч. Той е един от малкото оцелели страдалци, пратени в кариерата единствено за да бъдат „ликвидарани”. На много от техните досиета е написано „ЗН” – „завръщането нежелателно”. Това е изповедта на Кольо Колев – автентично свидетелство за едно от най-страшните престъпления в историята ни. И документ за терористичният характер на обществен строй, който се гордееше с това, „човек за човека е приятел и брат”. Свирепостта и садизмът на ловешките палачи вероятно биха възхитили и учителите им от НКВД.

Гноясалите и червясали рани бай Георги – фелшерът, лекуваше по два начина. Или караше някой по-млад да уринира върху раната, или с обелени клечки човъркаше и изкарваше червеите. Всеки болен беше обречен. Веднъж един човек скочи от силозите. Искаше да избяга с тръгващия влак, но падна на релсите и вагонът мина през краката му. Закараха го в болницата,след два часа го докараха с ампутирани крака. Хвърлиха го в „моргата” зад тоалетната и той умря в страшни мъки. Беше жив между трупове, молеше за вода, стенеше. Спомням си и Данчо от Пловдивско. Останали му две банкноти по 25 лева – тогава имаше такива – и той решил на 19 януари, Йордановден, да почерпи за рожденен и имен ден, правеше 24 години. Помолил един старшина да купи с парите лукчета, но милиционерът го предаде. Газдов го извика пред строя. Вързаха го за кол с вдигнати ръце. Беше в ученическа гимнастьорка, дрехата се вдигна една педя нагоре и оголи тялото му. Беше много студено, 15° под нулата. Газдов нареди на всеки два часа да го заливат с вода. При всяка кофа му казваха: „Знаеш ли, че за имен и рожден ден се полива за здраве?” Два дена остана на кола и не спряха да го поливат. На третия Газдов дойде като рицар на кон в кариерата и влачеше Данчо, завързан с въже за седлото. Беше още жив, покрит с лед. Събраха ни да го видим. „Има ли други желаещи да празнуват?” Данчо изстена само: „Братя…аз …си… отивааам…”. И издъхна. Докараха едно момче от Габрово, родителите му били големци, пратили го да го сплашат. Имаше самочувствие, но още на третия ден го убиха. След няколко дни го потърсиха. Първо казали, че го няма, после че тръгнал да бяга. Накараха няколко души да съберат пръст и да сложат кръст от две клечки. Но майката усети с инстинкта си, че я лъжат. Разрови пръстта и разбра, че няма гроб. Ние не знаехме тогава, че телата, откарвани в Белене, са заравяни плитко и разкъсвани от настървените на мърша прасета.

Предатели между нас нямаше, сигурен съм. Ние не говорехме помежду си – нямахме право. Имаше заповед да говорим високо. Когато говориш с някого, трябва да се чува поне на 25-30 м. Ако поискаш нещо – чук, инструмент – и охраната прецени, че не е чула, това означава, че след секунди говорещият и тези, които слушат, ще са мъртви. Това е закон. Научавахме само по едно име и откъде е – Стефан от Враца, Сашо Сладура. Помня го, не видях как го убиха. Казаха, че бил голям музикант. Там имаше само високообразовани и културни хора – заплахата за „мирния комунизъм”.Имаше адвокати, народни представители и др. Никола от София го изпратили, защото говорил с чужденци в хотел „България”. Имаше хора на 40, на 50, на 58 години. Те не издържаха.

Помня две момчета – дали бяха македончета, не знам, викахме им сръбчета. Мичо избяга, но го хванаха. Убиха го много мъчително. В съзнанието ми се е запечатала датата 19 юли. Бяха сложили взривове и накараха двайсетина души да палят фитилите. Фитилите били много къси. В един момент цялата група се взриви. Тела, глави, крака и скали се разхвърчаха навсякъде. Две-три минути след това се издаде заповед „да се събере мършата в газката”. И ни накараха да „почистим”. Касапница. Хващаш ръка, тя още трепери, вземаш крак, той топъл. На друго място – черва. Лошо ми става и сега, като се сетя за 19 юли 1959 г. Някои тръгнаха да бягат, но милицонерите стреляха от скалите. Застреляха няколко души. Средно в лагера имаше по 240-250 души. Много новопристигнали не издържаха първия побой, припадаха или пък ги убиваха на място.

Полуживи ги захвърляха в „моргата”и като издъхнат – с другите убити към Белене с газката. Дажбата за 24 часа беше 260 грама стар черен хляб. Чер като рингова тухла. Даваха някакво подобие на чай сутрин и вечер. Организмът има нужда от течности. Понякога даваха супа от рибени глави, но вече почнали да се разлагат, смърдяха. Виждал съм хора да късат трева и листа и казваха: „Аз колкото да си разквася устата.” Но гълтаха. Вода пиехме от бурета, които никога не се миеха, а само доливаха. На дъното им имаше тиня, мръсотия. Вода на кариерата нямаше. Ходехме по нужда в дървена тоалетна, но никой не смееше да се заседи много. Застреляха или заклаха няколко, както са клекнали.

Вагонетките се бутаха по релси на 150-200 м. Гледаш да свършиш нито първи, нито последен. Защото група, която три пъти стане първа, се разформирова. Включваха в нея болен или осакатен. Ще го кажа открито – той не е полезен. Той е в тежест на другите, които карат нормата, а при неизпълнение – следва смърт. Докато бях там, убиха може би 1000 души. Не съм ги броил, но не са по-малко от 800. И това е само за една година.

Един път Мирчо Спасов държа реч

Тогава Васко от Струмяни се обади: „Другарю полковник (той беше полковник тогава), защо сме тук без съд и присъда, защо нямаме право да пишем и получаваме писма?” Мирчо Спасов каза: „Вие сте събрани не за да изтърпявате наказание, не да оцелявате, а за физическо и стерилно унищожаване, защото сте зародишът на гнилия американски капитализъм.” И ако някой мислел, че може да стане птичка и прехвръкне през телените мрежи, той тутакси щял да стане герак, който нямало да позволи и перушинка да излети. Тогава набелязаха момчето. След една седмица Васко вече го нямаше. За мен най-виновни са Мирчо Спасов и партията. Казал, че било повеля на партията и трябвало да си храни децата. Но това бяха изроди, жадни за власт, да колят и да бесят.Днес ми тежи, че няколко души загинаха заради мен. Преди да вляза, тренирах борба. Когато Ловеч стана окръг, нямало състезател в категорията ми и ме потърсили за състезание. Надзирателите разбрали, че ще вземат някакъв борец, и убиха няколко по-едри и здрави мъже. Не знаели кой е, аз бях 40 кила. Една сутрин видях, че идват за мен и се разтреперах. Казах на Божидар, че се свърши, днес ще ме убият. Той прошепна да не се боя. После Газдов ме извика. Отидох, той замахна с тоягата. Като паднах, стъпи на главата ми и ухото ми се разпра в камъните. И тогава чух вик: „Стигааа!” Той отпусна тоягата и ми каза: „Ако се върнеш, няма да осъмнеш, ако осъмнеш, няма да замръкнеш.” Излязох, паднах на шосето, взех две шепи пръст и я целунах. Пазя я и сега.

Гледах по-късно поне 20 пъти филма „Спартак”, който започва с робски труд в кариера. Той не се доближава и малко до ужаса в нашия лагер, но все плачех. Като отидох на първото честване на 12 април 1990, направих няколко крачки и припаднах. Така припадаха всички оцелели. Там видях Божидар и Надя Дункин, тя ми беше като сестричка. Само ридахме на раменете си.

Когато днес ме карат да кажа или напиша нещо, то е само едно: „Никога, никога човешко насилие!”

Мирчо Спасов е български политик от БКП, заместник вътрешен министър в НРБ. Като един от най-близките сподвижници на Тодор Живков, организира и ръководи лагерите край Ловеч и Скравена, ръководил контрабандни канали и отговорен за източването на милиони левове от служба „Културно наследство“ към Министерството на външните работи. В хода на разследването на престъпленията в лагера в Ловеч, всички от ръководството на лагера свидетелстват, че писмени заповеди никога не са давани, а е действано единствено по устни указания от Мирчо Спасов. Той оправдава затварянето в лагери на хора без съд и присъда като „борба с гнилия американски капитализъм“, зародиша на който били хората, затворени в лагера, които да бъдат подложени на „физическо и стерилно унищожаване“[.

През 1990, за извършените зверства край лагера в Ловеч, Спасов е изключен от БСП, а тогавашният президент Петър Младенов му отнема генералското звание . Срещу Спасов и ръководството на лагера в Ловеч е повдигнато разследване, от тогавашния главен прокурор Иван Татарчев. Спасов прави самопризнания, като оправдава действията си с копиране на опита на съветските другари. На 8 юни 1993 е даден ход на делото, на когато лично Иван Татарчев пледира за смъртни присъди. Спасов умира един месец след началото на делото, в дома си, където е под домашен арест.

http://ntotkov.blogspot.com

.

Историята на един наистина много изстрадал от комунизма човек.

.

.

Григор Симов Божилов

16 годишен, 1968 г.
(снимка за паспорт)

.

Изтегли книгата от тук!

(Който няма инсталирана Adobe Reader, за отваряне и четене на  PDF файлове, може да го направи от тук, безплатно)

.

.

Борислав Гърдев
1. „Идете в България: се ще ви остане най-накрай един приятен спомен“. С това иронично пожелание канцлерът Бисмарк окуражава 22-годишния принц Александър Батенберг да приеме българския престол.

Той знае, че князът е определен от руския император Александър Втори, но е продукт на общоевропейския компромис за запазването на мира след войната, която продължаваме да наричаме освободителна. Дребна, но немаловажна подробност е фактът, че изборът му е утвърден единодушно от І ВНС в Търново на 17 април 1879. Предложението (подадено от канцеларията на княз Дондуков-Корсаков) го прави епископ Климент, същият, който ще го детронира по руска заповед на 9 август 1886 г.

Александър Батенберг е първият и най-млад български владетел. Той единствен от монарсите стъпва на българска земя, докато тя се измъква от османските робски окови. Нещо повече – участва в решителни битки с турците при Шипка, Казанлък, Стара и Нова Загора. А за включването му в акцията по прекъсване на жп линията около Кояджик дори получава Георгиевски кръст за храброст.

При сраженията около Плевен обаче царят предвидливо го връща първоначално в Букурещ (Да си спомним безхитростното му признание: „През целия ми престой (от 29 март до 1 април 1878) трябваше да изслушвам речи от всички министри и прочие, като княз на България, въпреки, че много се противопоставях на това“), а след това и в Петербург.

Година по-късно младият офицер е избран за български владетел. На 23 юни 1879 г. е на аудиенция при суверена Абдул Хамид ІІ, а на следващия ден в 11,30 часа по обяд е посрещнат тържествено във Варна.

2. Днес е трудно да си представим какви мисли са вълнували съзнанието му при встъпването му на българска земя. Хубаво е, че първоначално има идея за съставяне на кабинет на националното единство. Прекалено добър план, за да бъде осъществен у нас, особено след очерталото се противоборство между либерали и консерватори още в Учредителното събрание. Интуицията му подсказва да се опре на консерваторите (кабинетът Бурмов, 5 август 1879). С това започва първият период в неговото властване 1879-1883 г. Години на „еуфория на страстите“ (Стефан Влахов – Мицов), на дръзки и рисковани експерименти, на амбиции за силна княжеска власт в страна без подобни рафинирани традиции под похлупака на руското вмешателство – грубо и безпардонно и при явното противодействие на огромното мнозинство от народа, водено от либералите. В зората на държавността ни Батенберг демонстрира и наивност (руският наместник мечтае за султански привилегии), и смелост (противопоставянето на кабинета на генерал Соболев) и постепенно узрява до идеята, че ако иска да има силна и авторитетна власт трябва да зачита конституцията и да се опира на влиянието на Народната либерална партия. (Безценният му опит е използван плодотворно от наследника му Фердинанд Сакскобургготски). През първите четири години от управлението на Батенберг господстват перманентни политически кризи (за цялото му управление се сменят 10 правителства, 4 обикновени и едно Велико народно събрание!), сляпо следване на руските указания, преследване на консервативната утопия за силна монархическа власт при суспендирана конституция.

Оказва се обаче, че е много лесно да се извърши държавен преврат (27 април 1881 г.), да се прогонят противниците либерали, да се манипулират изборите за ІІ ВНС (14-21 юни 1881), да се получат в Свищов на 1 юли исканите извънредни правомощия за 7 години, да се създаде Държавен съвет (14 септември 1881), с който да се замести липсващия Сенат, да се проведат избори за него (1 ноември с.г.), да се свика, след като е открит и негов председател – Тодор Икономов (31 декември 1881 г.), отколкото да се преодолеят и решат реалните проблеми, пред които е изправена страната.

Вярно е, че Батенберг работи всеотдайно за икономическото, културното и духовно израстване на България.

От княжеската канцелария и с непосредственото му участие и съдействие са приети основополагащи закони и нормативни актове, трасиращи пътя на модерното развитие на страната ни. В сферата на икономиката и финансите отбелязвам създаването на Сметната палата (17 декември 1880), законът за нейното управление (8 февруари 1883), приемане на Устава (11 февруари 1883 г.) и Закона (18 януари 1885 г.) на БНБ, замяната на десятъка с паричен данък (13 февруари 1883 г.), инициативата за създаване на акционерните строителни дружества (6 януари 1883 г.) и особено Законът за развитието на родната промишленост (22 декември 1883 г.)

Не искам да пропусна Законът за чиновниците (10 октомври 1882 г.) и за устройството на съдилищата в България (5 февруари 1883 г.), както и Законът за съставяне на учебен съвет при Министерството на просвещението (24 декември 1880) и Правилникът за стипендиите в чужбина (7 февруари 1881 г.)

В тях съзидателния дух е безспорен и непоклатим.

В противовес са реакционните Закони за печата (6 февруари 1883 г.) и особено прословутия избирателен закон от 10 юли 1882 г., по който се провеждат изборите за ІІІ ОНС (28 ноември) без участието на реална опозиция.

Смятам, че през лятото на 1883 г. Батенберг осъзнава, че добрите му намерения за стопански и културен възход на страната неминуемо минават през разрива с руските протектори, стискащи го в мечешка прегръдка, раздялата с премиера Леонид Соболев (7 септември 1883 г.), възстановяването на Търновската конституция (измененията на глава ХІІІ и дял І от глава ХІV с манифеста от 7 септември) и съставянето на смесения либерално-консервативен кабинет, начело с Драган Цанков, след сключеното съглашение между него и Начович на 8 август 1883 г.

Идеята за общобългарски кабинет е отново реанимирана с цената на първите сътресения в Либералната партия (3-5 декември 1883 г.) и след първия показен и неуспешен опит за детронация, извършен от руските офицери на 3 август 1883 г.

Преломът в мисленето и действията на княз Батенберг неизбежно го водят към сътрудничество с народните либерали (особено след парламентарните избори за ІV ОНС 27 май-3 юни 1884 г.), към игнориране на руската зависимост, подкрепа на Съединистката акция от 6 септември 1885 г. (следена още от Сливенския конгрес от 10 май 1880 г.) и достойното поведение по време на Сръбско-българската война (2-16 ноември 1885)

В тези три години (1883-1886 г.) България възвръща своето достойнство, защитава съединението си с Източна Румелия (Букурещкия мирен договор от 19 февруари 1886 г. и Топханенския акт от 24 март с.г.), осъществява смели икономически начинания (Законите за Народната банка – 18 януари 1885 г., която става единственото кредитно учреждение в държавата с основен капитал 10 млн. златни лева, за железниците – 31 януари 1885 г., с който страната се опазва от намесата на чуждия капитал и за изграждане на линията Цариброд-Вакарел – 31 януари 1885 г., прибавяйки и откупуването на линията Русе-Варна, гласувано на 4 декември 1885 г. и станало факт на 24 юли 1886 г., за 44 500 000 франка), като в унисон с либералните начала на конституцията се премахва и военното положение на 29 март 1886 г.

За съжаление периодът 1885-1886 г. не е благоприятен за управляващата Народна либерална партия. В нея започват процеси на разцепления, чието начало е поставено с разрива с Драган Цанков на 25 юли 1884 г., а краят ще го търсим към 13 декември 1899 г., когато се създава неговата Прогресивно-либерална партия, последната от 4-те формации (Либерална, Народно-либерална, Прогресивно-либерална и Демократическа), родили се от могъщата и влиятелна някога Народна либерална партия. Премиерът Петко Каравелов е в конфликт с част от своите министрите (Никола Сукнаров, д-р Радославов), губи руското благоволение (особено след срещата на българската делегация начело с Димитър Тончев, Иван Евстатиев Гешов и митрополит Климент с цар Александър ІІІ в Копенхаген на 21 септември 1885 г.), срещу него се надигат непоколебимите патриоти начело със Стамболов, Васил Радославов и Захарий Стоянов, а и Стамболовият гений още не е прозрял, че за успешната национално-отговорна политика ще има нужда от безценната помощ на Григор Начович, оказала се толкова важна след 9 август 1886 г. (Отделна и много съществена тема е как реформаторските инициативи на Батенберг получават материализация чрез законите, прокарани от Каравелов и Начович, между които откриваме радваща ни приемственост – за Сметната палата 17 декември 1880-8 февруари 1883 г., за БНБ – 11 февруари 1883-18 януари 1885 г., за премахването на опълчението – 3 декември 1880 и 19 юни 1882 г., независимо от реанимацията му на 13 януари 1885 г., за защитата на националните интереси при дебатите за жп линиите София-Орхание-Русчук – 18 юли 1881 г. И Цариброд-Вакарел – 31 януари 1885 г.; проблемът е, че жестокото и разломно време след 9 август 1886 г. има нужда не от сътрудничество между брата на Любен Каравелов и най-авторитетния консерватор у нас, а от решителната и безкомпромисна комбинация Стамболов-Начович, която и става факт в хода на контрапреврата, започнал на 11 август 1886 г.).

Третият период в управлението на Батенберг е най-кратък и най-трагичен – 9-27 август 1886 г. В тези жестоки и подли дни князът е неузнаваем. Срамът и унижението, свързани с подписване акта на абдикация на 9 август под давлението на русофилската офицерска клика на Бендерев-Груев и особено изгонването му от България, водещо след себе си руската окупация прекършват и сломяват неговия дух, дори и след връщането му у нас от Стамболов на 17 август и след Указ № 181 за разформироване на Военното училище от 24 август 1886 г.

Няма я царствената удовлетвореност от Заповед No 53 от 10 декември 1885 г. от Пирот, с която благодари на храбрите си братя-войници и „за Вашата примерна служба, за Вашата храброст и самопожертвувание, които показахте на бойното поле“, нито толкова характерния за него призив към софиянци при посрещането победоносната му войска на 15 декември 1885 г. „Викайте, братя, ура за полковник Николаева“.

Вместо това сме свидетели на унизителното му писмо до цар Александър III от 18 август и на смразяващия отговор, получен след два дни в Нова Загора („Предвиждайки страшните последствия за тъй зле изпатилата страна, не мога да одобря Вашето връщане в България“.) Оттам до повторната доброволна абдикация от 26 август крачката е само една.

3. В рицарския жест на Александър Батенберг има определена логика. Той не е подготвен за продължителна и страшна борба с Русия в защита на българската независимост. В тази битка има на кого да се опре, но само вътре в страната (Стамболов, Радославов, Начович). България е оставена сама на себе си, а срещу управниците действа безскрупулна и агресивна опозиция, готова на всичко, за да докопа властта с руска и турска помощ.

Неизбежно е проливането на кръв. Как да не си спомним княжеското признание пред Стефан Стамболов: „Аз, драги г. Стамболов, не искам и не мога да седя на престол, който е подкрепен от човешки глави и обагрен с човешка кръв“.

Вярно – и той е извършвал репресии, но те (интернирането на Драган Цанков във Враца на 6 февруари 1882 г., затварянето на Димитър Петков в Черната джамия за 16 месеца на 16 април 1882 г. или забраната на дядо Славейков да се завърне в княжеството на 13 февруари 1883 г.) са наистина смехотворни пред перспективата да потушава жестоко бунтовете в Русе и Силистра – 17-19 февруари 1887 г., да допусне побой над Петко Каравелов в Черната джамия на 19 февруари 1887 г. 5-годишен затвор за него (15 юли 1892 г.) и смъртни присъди за Олимпий Панов, Атанас Узунов (22 февруари 1887 г.), Коста Паница (16 юни 1890 г.) и Светослав Миларов (15 юли 1892 г.) и 15 год. заточение за митрополит Климент – 24 юли 1893 г.). В добавка така желаното му признаване от Северната империя се оказва невъзможно – поне докато е жив самодържецът Александър ІІІ.

На Батенберг не остава друго освен да назначи правителството на Васил Радославов и регентството Стамболов – Каравелов – Муткуров (26 август 1886 г.) и да напусне страната при Лом на 27 август. След наистина сърцираздирателна сцена, в която на княжеското „Сбогом!“ депутацията отвръща самонадеяно: „Не, но до свиждание!“

4. В първата меродавна биография на Батенберг, издадена у нас през 1895 г. от А. С. Цанов – „Александър Батенберг, първий българский княз или очерки из историята на първите седем години на свободна България“ се изтъкват седем причини за ненавистта на официалните руски и германски фактори към българския владетел. От тях аз смятам, че три са фатално важните – нежеланието на руските консули князът ни да има важни и тесни сношения с другите сили и държави без тяхното предварително знание, пречката от страна на руските офицери за израстването на българските им колеги, „особено тези, които са с български идеи за български независим народен живот“ и посвещаването на монарха в тайните руски планове за инвазия на Балканския полуостров, за които той „трябвало да работи“.

Негативното отношение на Бисмарк (особено спрямо планираната сватба с дъщерята на кайзер Вилхелм Виктория) е най-вече презастраховане пред влиятелния руски имперски приятел.

Така разпалената българска криза от 9 август 1886 г. ще приключи след близо година (2 август 1887 г.), но в ущърб за Батенберг. Той остава ням свидетел на борбите водени от Стамболов за отстояване на националната ни независимост, които неизбежно водят до свикване на ІІІ ВНС, което на 29 октомври 1886 г. избира за български владетел Валдемар Датски, а след неговия отказ от 31 октомври с.г. се стига до кандидатурата на Фердинанд І, гласувана на 25. юни 1887 г. и утвърдена на 2 август 1887 г.

В тази бурна година като алтернатива се сочи и самият Батенберг, но дори и най-ревностните му защитници като Захарий Стоянов скоро разбират, че времето му вече е изтекло.

Това би трябвало да е осъзнато и от самия Александър Батенберг, особено след промените в Конституцията, приети от IV ВНС на 17 май 1893 г., облагодетелстващи династията на Фердинанд Сакскобургготски с дадената възможност първородният му син (престолонаследникът) да не е от православната вяра.

5. Батенберг израства до чин генерал от австрийската армия, доживява раждането на децата си Крум-Асен и Цветана, не много често е посещаван от българи в Грац, пред които признава любовта си към България и „желанието му тя да се развива, уякчава и разширява независимо“. Ако и да е само на 36 години (роден е на 24 март 1857 г.) страда и умира от перитонит на 5 ноември 1893 г.

Вдовицата му, княгиня Хартенау, получава съболезнователни телеграми от кралица Виктория, император Франц Йосиф и българския княз Фердинанд І.

Вестта за смъртта му достига до България още на 6 септември VІІ ОНС бързо вдига заседанието, а в армията е обявен 10-дневен траур.

За погребението в Грац е изпратена представителна делегация, в която изпъкват парламентарният шеф Димитър Петков, бившият адютант на Батенберг – подполковник Винаров – като пратеник на княз Фердинанд І и министрите на външните работи и войната – Димитър Греков и подполковник Савов.

На погребението прочувствена реч произнася Димитър Греков като почит към „първия княз на възродилата се България“. Веднага след нея се получава телеграфическа заповед тленните останки на Батенберг да се пренесат в София. Проявена е нужната държавническа мъдрост и се изпълнява предсмъртното желание на Александър І: „Ако умра, нека бъда принесен в милата България; в тая България, за благото на която посветих най-скъпите години на живота си и пожертвувах и най-скъпото от живота си – честта си.“

Стефан Стамболов предлага пред парламента (6 ноември) погребението на княза да стане на държавни разноски, което се и приема на 12 ноември 1893 г., а още на 6 ноември Камарата решава: „Народната пенсия, на която покойний княз се радваше, да се продължи и въз семейството му“, с неизбежното изменение – от 50 000 лв. до смъртта му – на 40 000 лв. след това.

На 14 ноември 1893 г. ковчегът пристига в София. В присъствието на княз Фердинанд Стамболов произнася прочувствено слово, в което дебело подчертава: „Твоята мила България, за чиято независимост ти пожертва себе си, днес е избавена от всяка опасност, закрепена е и има национална династия – твоята неизпълнена мечта. Тая България днес, предвождана от един славен княз, достоен твой заместник, върви здраво из пътя на своето политическо и културно развитие“.

След опелото в катедралата „Свети Крал“, останките на Батенберг са положени в древната църква „Свети Георги“, а по-късно пренесени в специално издигнатия за целта мавзолей в центъра на столицата ни, където почива и днес.

Така Александър І Батенберг се оказва единственият ни владетел с известен и запазен гроб и мавзолей в пределите на България.

http://liternet.bg/

.

сключен между  Русия и Турция на 19 февруари/3 март 1878 г.

Текстът на договора е взет от „Българската държавност – в актове и документи“, С., 1981, стр. 193-202

Негово величество руският император и Негово величество императорът на Отоманите, въодушевени от желанието да дадат и осигурят на своите страни и на своите народи ползите на мира, както и да предпазят всяко ново усложнение, което може да ги заплаши, назначиха за свои пълномощници със задача да уговорят, сключат и подпишат прелиминариите на мира:

Негово величество руският император, от една страна – граф Николай Игнатиев, генерал-адютант на Негово императорско величество, генерал-лейтенант; член на имперския съвет, награден с ордена „Св. Александър Невски“ с брилянти и с много други руски и чуждестранни ордени, и господин Александър Нелидов, шамбелан на императорския двор, действителен държавен съветник, награден с ордена „Св. Анна“, l-ва степен с мечове, и с много други руски и чуждестранни ордени.

И Негово величество императорът на отоманите, от друга – Сафвет паша, министър на външните работи, награден с ордена „Османие“ с брилянти и с ордена „Меджидие“, l-ва степен, и с много чуждестранни ордени, и Саадулах бей, посланик на Негово величество при германския императорски двор, награден с ордена „Меджидие“ от l-ва степен и с ордена „Османие“ от вторастепен и много други чуждестранни ордени

Които, след като размениха своите пълномощия, намерени в добра и надлежна форма, уговориха следните постановления:

Чл. 1. За да се тури край на постоянните спорове между Турция и Черна гора, границата, която разделя двете страни, ще бъде поправена според тук приложената карта, без посочените по-долу резерви, по следния начин:

От планината Добростица границата ще следва линията, посочена от Ца­риградската конференция, до Корито, през Билек. Оттам новата граница отива в Гадско (Метохия-Гадско ще принадлежи на Черна гора) и при сливането на Пива и на Тара, като възлиза на север по Дрина до сливането и с Лим. Източната граница на княжеството ще следва тази последната река до Приеполе и ще се отправи през Рострай до Суха планина (оставяйки Бихор и Рострай на Черна гора), като включва Ругово, Плава и Гусине; граничната линия ще следва планинската верига през Шлиб, Пъклен и по протежение на границата на Северна Албания през билото на планините Копривник, Бабавръх, Бор връх до най-високия връх Проклети. От тази точка границата щесе направлява през върха Бискашик и ще отиде по права линия до езеротоИжичени-Хоти. Като разделя Ижичени-Хоти и Ижичени-Кастрати, тя ще пре­мине Шкодренското езеро, за да достигне до р. Бояна, като следва нейния талвег до морето. Никшич, Гадско, Спуже, Подгорица, Заблиак и Антиварище останат на Черна гора.

Една европейска комисия, в която ще бъдат представени Високата порта и черногорското правителство, ще бъде натоварена да определи окончател­ните граници на княжеството, като нанесе на мястото в общата линия ония изменения, които тя ще намери необходими и справедливи от гледище нареспективните интереси и на спокойствието на двете страни, на които тя щедаде с тоя факт необходимите и признати равноценности.

Понеже плаването по р. Бояна е повдигало винаги спорове между Високата порта и Черна гора, то ще бъде предмет на един специален правилник, който ще бъде изработен от същата европейска комисия.

Чл. 2. Високата порта признава окончателно независимостта на княжество Черна гора.

Едно споразумение между руското императорско правителство, отоманското правителство и княжеството Черна гора ще определи за в бъдеще ха­рактера и формата на отношенията между Високата порта и княжеството, особено касателно установяването на черногорски агенти в Цариград и в  някои места на Отоманската империя, където необходимостта от тях ще бъде призната, предаването на престъпници, избягали в едната или другата територия и подчинението на черногорците, които пътуват и пребивават в Ото­манската империя, на отоманските закони и власти според началата на меж­дународното право и установените обичаи за черногорци.

Едно съглашение ще бъде сключено между Високата порта и Черна гора, за да се уредят въпросите, които засягат отношенията между жителите на покрайнините на двете страни и военните работи върху същите покрайнини. Въпросите, по които не ще може да се постигне съгласие, ще бъдат разрешени по арбитраж от Русия и Австро-Унгария.

За в бъдеще, ако изникнат спорове или стълкновения с изключение случаите на нови териториални искания, Турция и Черна гора ще предоставят уреж­дането на своите спорове на Русия и на Австро-Унгария, които ще решаватарбитражно по общо съгласие.

Войските на Черна гора ще бъдат задължени да опразнят територията, която не се включва в посочените по-горе граници, в течение на десет дни от подписването на прелиминариите за мир.

Чл. 3. Сърбия се признава за независима.

Границата, посочена в тук приложената карта, ще следва талвега на Дрина, като оставя Малък Зворник и Закар на княжеството и като продължава ста­рата граница до изворите на потока Дезево до Стоилак. Оттам новата линияще следва течението на този поток до реката Рашка, а после нейното течениедо Нови пазар. От Нови пазар, като върви нагоре по течението на потока, който минава до селата Мекине и Търговище, до неговия извор, граничната линия ще се отправи през Божур планина в долината на Ибар и ще слезе по потока, който се влива в тая река при селото Рибаник. След това тя ще следва течението на реките Ибар, Ситница, Лаб и потока Батинце до неговия извор (върху Грапашница планина). Оттук границата ще следва височините, които разделят водите на Крива и на Ветърница и ще достигне по най-късата линия тази последната река при вливането на потока Миоватска, за да се изкачи по неговото течение, да премине Миоватска планина и да слезе към Морава при селото Калиманци. от тази точка границата ще слезе по Морава до реката Влосина при селото Стайковци, като възлиза по течението на тази река, както и по това на Люберазда и потока Кукавица, ще мине през Суха планина, ще следва потока Врило до Нишава и ще слезе по казаната река до селото Крупец, отгдето тя ще стигне по най-късата линия старата сръбска граница югоизточно от Караул-Баре и ще я следва до Дунава.

Крепостта Ада-кале ще бъде изпразнена и разрушена. Една турско-сръбска комисия ще установи на мястото в присъствието на един руски комисар окончателното трасе на границата в течение на три месеца к ще уреди окончателно въпросите относно островите на Дрина. Един бъл­гарски делегат ще вземе участие в работите на комисията, когато тя ще сезанимае с границата между Сърбия и България.

Чл. 4. Мюсюлманите, които притежават собственост в териториите, анексирани към Сърбия, и които биха желали да установят своето местожителство вън от княжеството, ще могат да запазят своите недвижими имоти, като ги дават под наем или ги управляват чрез други лица.

Една турско-сръбска комисия в присъствието на един руски комисар ще бъде натоварена да решава суверенно в течение на две години всички въпроси, отнасящи се до устано­вяване на недвижимата собственост, когато биха били засегнати мюсюлманските интереси. Тази комисия ще бъде също натоварена да уреди в срок от три години начина за отчуждаването на имотите, принадлежащи на държавата или на благотворителните фондации (вакъфи), и въпросите относно интере­сите на частните лица, които могат да бъдат там засегнати. Докато се сключиедин пряк договор между Турция и Сърбия, който ще определи характера иформата на отношенията между Високата порта и княжеството, сръбските поданици, които пътуват или пребивават в‘ Отоманската империя, ще бъдат третирани според общите начала на международното право.

Сръбските войски ще бъдат длъжни да изпразнят територията, която не е включена в по-горе посочените граници, в срок от петнадесет дни от деня на подписването на прелиминариите за мир.

Чл. 5. Високата порта признава независимостта на Румъния, която ще пре­дяви своите права за едно обезщетение, което ще бъде уговорено между двете страни.

До сключването на един пряк договор между Турция и Румъния румънските поданици ще се ползуват в Турция от всички права, гарантирани на подани­ците на другите европейски сили.

Чл. 6. България се издига в автономно, поданно княжество, с християнско правителство и народна милиция.

Окончателните граници на княжеството ще бъдат определени от една особена руско-турска комисия преди изпразването на Румелия от руската императорска войска. Тази комисия ще държи сметка в тези си работи за промените, които трябва да направи на мястото на главното трасе, за принципа на народността на болшинството жители на покрайнините според основите на мира, както и за топографските нужди и за практическите интереси на съобщенията на местното население.

Пространството на българското княжество е определено в общи черти върху тук приложената карта, която ще трябва да служи за основа на окончателното разграничение. Като се отделя от новата граница на сръбското княжество, граничната линия ще следва западната граница на Вранянската каза до планинската верига Карадаг. Като завива на запад, линията ще следва западните граници на Кумановската, Кочанската и Тетовската каза до планината Кораб; оттам – по реката Велещица до вливането и в Черни Дрин. Като отива на юг по Дрин И след това по западната граница на Охридската каза към пла­нината Лина, границата ще следва западните граници на казите Корча и Старово до планината Грамос. След това през Костурското езеро граничнаталиния ще стигне до реката Мъгленица и след като следва нейното течение и мине южно от Яница (Енидже Вардар), ще се отправи през устието на Вардар и през Галико към селата Парга и Сарайкьой; оттам – през средата на езерото Бешикгьол към устията на Струма и Места и по морския бряг до Буругьол; по-нататък, вземайки североизточно направление към планината Чалтепе, през Родопската планинска верига до планината Крушово, през черните Балкани (Карабалкан), през планините Ешеккулачи, Чепелион, Кара­колас и Ишиклар до реката Арда. Оттам граничната линия ще бъде трасирана по направление на гр. Чирмен и като остава на юг гр. Одрин, през селата Сюгюлю, Карахамза, Арнаутчени, Акарджи и Енидже до реката Теке Дереси. Като следва течението на Теке Дереси и на Чорлу Дереси до Люлебургаз и оттам през реката Суджакдере до селото Сергюен, граничната линия ще отиде през височините направо към Хаким Табияси, гдето ще достигне Черно море.

Тя ще остави морския бряг при Манкалия и следвайки южните граници на Тулчанския санджак, ще достигне Дунава над Расово.

Чл. 7. Българският княз ще бъде свободно избран от населението и по­твърден от Високата порта със съгласието на силите. Никой член от цару­ващите династии във великите европейски сили не може да бъде избран забългарски княз.

В случай на овакантяване на достойнството на княз на България изборът на нов княз ще стане при същите условия и същите форми.

Едно събрание на първенците (нотабилите) на България, свикано във Филипопол (Пловдив) или Търново, ще изработи преди избирането на княза под надзора на един руски императорски комисар и в присъствието на един турски комисар организацията на бъдещото управление според правилата, установени през 1830 г. след Одринския мир в Дунавските княжества.

В места, където българите са смесени с турци, гърци, власи (куцовласи) и други, ще се държи справедлива сметка за правата и интересите на тези населения в изборите и при изработване на органическия правилник.

Въвеждането на новото управление в България и надзорът за неговото упражнение ще бъдат поверени за две години на един руски императорски комисар. След изтичането на първата година от въвеждането на новото управление и ако по тоя въпрос се постигне съгласие между Русия и Високата портаи европейските кабинети, те ще могат да прибавят към руския императорски комисар и специални делегати.

Чл. 8. Турска войска не ще има вече в България и всички стари укрепления ще бъдат съборени за сметка на местното правителство.

Високата порта ще има правото да разполага по своя воля с военния материал и други предмети, принадлежащи на отоманското правителство и които биха останали в крепостите на Дунава, вече изпразнени по силата на примирието от 19/31 януари, както и с тия, които биха се намерили в Шуменската и Варненската крепост.

До пълното създаване на местна милиция, достатъчна да поддържа реда, сигурността и спокойствието и чийто брой ще бъде определен по-късно с едно съглашение между отоманското правителство и руския императорски кабинет, руски войски ще заемат страната и ще подпомагат комисаря в случай на нужда.

Тази окупация ще бъде ограничена също за един срок приблизително от две години.

Ефективът на руския окупационен корпус, съставен от шест пехотни дивизии и две кавалерийски, който ще остане в България след изпразването на Турция от императорската армия, не ще надминава петдесет хиляди души. Той ще бъде издържан за сметка на окупираната страна. Руските окупационни войски в България ще запазят своите съобщителни връзки с Русия не само през Румъния, но също през пристанищата на Черно море – Варна и Бургас, където те ще могат да организират, докато трае срокът на окупацията, необходимите депозити.

Чл. 9. Размерът на годишния данък, който България ще плаща на сюзеренния двор, като го внася в банката, която Високата порта ще посочи по­късно, ще бъде определен по съгласие между Русия, отоманското правителствои другите кабинети в края на първата година от дейността на новата организация.

Този данък ще бъде установен върху средния приход от цялататеритория, която ще съставлява княжеството.

България ще замести императорското отоманско правителство в неговите тежести и задължения към железопътната компания Русе- Варна след съглашение между Високата порта, правителството на княжеството и управлениетона тази компания. Уреждането на другите железни пътища, които минават през княжеството, ще стане също по съглашение между Високата порта, установеното в България правителство и управлението на заинтересованите компании.

Чл. 10. Високата порта ще има право да си служи с българските пътища за превоз през определени пътища на своите войски, муниции, хранителни припаси в областите, разположени зад княжеството, и обратно.

За да се избягнат мъчнотиите и недоразуменията в упражнението на това право, като се гарантират военните нужди на Високата порта, един специален правилникще определи условията за това в срок от три месеца след ратифициранетона настоящия акт по едно съглашение между Високата порта и управлениетона България.

Разбира се, че това право ще се простира само до редовните турски войски и че нередовните, башибозуцitте и черкезите, ще бъдат изцяло изключени от него.

Високата порта си запазва също правото да прекарва през княжеството своята поща и да поддържа там една телеграфна линия. Тези два въпроса ще бъдат също уредени по горепосочените начини и време.

Чл. 11. Собствениците мюсюлмани или други, които биха установили своето лично местожителство вън от княжеството, ще могат да запазят своите недвижими имоти в него, като ги дават под наем или управляват чрез други лица.

Турско-български комисии ще заседават в главните населени центровепод надзора на руски комисари, за да се разрешат суверенно в срок от двегодини всички въпроси относно установяването на недвижимите собствености, в които мюсюлмански или други интереси биха били ангажирани.

Подобни комисии ще бъдат натоварени да уредят в течение на две години всички въпроси относно начина на отчуждаването, експлоатацията и използуването за сметка на Високата порта имотите на държавата и на благотворителните фондации (вакъфи).

След изтичането на поменатия по-горе двегодишен срок всички имоти, които не са били потърсени, ще бъдат продадени на публичен търг и сумата, която ще бъде събрана от тях, ще бъде употребена за поддържане вдовиците и сираците, както мохамедани, така и християни, жертви на последните събития.

Чл. 12. Всички крепости на Дунава ще бъдат съборени.

За в бъдеще не ще има никакви крепости по бреговете на тая река, нито военни кораби във водите на княжествата Румъния, Сърбия и България с изключение на упот­ребяваните стационери и леки кораби, предназначени за нуждите на речнатаполиция и митн~ческата служба.

Правата, задълженията и прерогативите на международната комисия на Долния Дунав си остават непокътнати.

Чл. 13. Високата порта поема да възстанови плавателността на Сулинския канал

и да обезщети частните лица, чиито имоти са пострадали от факта на войната и от прекъсване на плаването по Дунава, като даде за тия двойни разходи една сума от петстотин хиляди франка от тези, които и се дължат от Дунавската комисия.

Чл. 14. Веднага ще бъдат въведени в Босна и в Херцеговина европейските предложения, съобщени от отоманските пълномощници в първото заседание на Цариградската конференция, с промените, които ще бъдат направени по общо съгласие между Високата порта, руското правителство и това на Австро-Унгария.

Плащането на недоборите не ще се иска и текущите приходи на тези провинции до първи март хиляда осемстотин осемдесета година ще бъдат употребявани изключително за обезщетяване семействата на бежанците и на жителите, жертви на последните събития, и то без разлика на раса и религия, както и за местните нужди на страната. Сумата, която ще се дава ежегодно след тоя срок на централното правителство, ще бъде определяна в бъдеще в специално съглашение между Турция, Русия и Австро-Унгария.

Чл. 15. Високата порта се задължава да приложи скрупулъозно в остров Крит органическия правилник от 1868 г., като държи сметка за изразените вече желания на местното население.

Един подобен правилник, приспособен към местните нужди, ще бъде също така въведен в Епир, Тесалия и другите части на Европейска Турция, за които не е предвидено една особена организация в настоящия акт.

Особени комисии, в които местният елемент ще има широко участие, ще бъдат натоварени във всяка провинция да изработят подробностите на новия правилник. Резултатът от тези работи ще бъде даден за проучване от Високата порта, която ще консултира императорското руско правителство, преди да ги тури в изпълнение.

Чл. 16. Тъй като оттеглянето на руските войски от областите, които те са окупирали в Армения и които трябва да бъдат върнати на Турция, може да предизвика конфликти и усложнения, вредни за добрите отношения на двете страни, Високата порта се задължава да осъществи без повече бавене подоб­ренията и реформите, изисквани от местните нужди в областите, обитаваниот арменци, и да осигури тяхната сигурност срещу кюрдите и черкезите.

Чл. 17. Високата порта дава пълна и обща амнистия на всички отомански поданици, компрометирани през последните събития, и всички лица, задър­жани по тоя случай или изпратени на заточение, ще бъдат веднага пуснати на свобода.

Чл. 18. Високата порта ще вземе под сериозно внимание мнението, изказано от комисарите на силите-посредници по повод владението на гр. Котур, и се задължава да извърши работите по окончателното разграничение на турско-персийската граница.

Чл. 19. Военните обезщетения и загуби, причинени на Русия, които Н. В. руският император рекламира и които Високата порта се задължава да му заплати, се състоят от:

а) деветстотин милиона рубли военни разходи (поддържане на войската, доставка на материали, военни поръчки),

в) четиристотин милиона рубли загуби, нанесени на южните брегове на страната, на износната търговия, на индустрията и на железните пътища;

с) сто милиона рубли вреди, причинени в Кавказ вследствие нашествието;

d) десет милиона рубли вреди и загуби на руските поданици и институти в Турция.

Всичко: хиляда четиристотин и десет милиона рубли.

Като взема в съображение финансовите мъчнотии на Турция и в съгласие с желанието на Н. В. султана, руският император се съгласява да замени плащането на най-голямата част от изброените суми в предшествуващия параг­раф със следните териториални отстъпки:

а) Тулчанския санджак, т.е. окръзите (кази) Килийска, Сулинска, Махму­дийска, Исакчанска, Тулчанска, Мачинска, Бабадажка, Хърсовска, Кюстен­джанска и Меджидийска, както и островите на Делтата и Змийския остров. Не желаейки да си присъедини тая територия и островите на делтата, Русия си запазва правото да ги размени срещу частта от Бесарабия, откъсната по Парижкия договор от 1856 г. и ограничена на юг от талвега на Килийския ръкав и устието на Стари Стамбул. Въпросът за разделната водна линия и за риболовството ще бъде уреден от една руско-румънска комисия в течение на една година след ратифициране на мирния договор.

в) Ардахан, Карс, Батум, Баязид и територията до Зоганлуг (следва опи­сание на границата).

с) Териториите, упоменати в параграфи а и в, се отстъпват на Русия като равностойност за сумата един милиард и сто милиона рубли. Колкото се отнася до остатъка от обезщетението без десетте милиона рубли, дължими на руските интереси и институции в Турция, или триста милиона рубли, начинът за изплащането на тази сума и гаранцията, която ще се даде за нея, ще бъдат уредени по съгласие между руското императорско правителство и това на Н. С. султана.

d) Десетте милиона рубли, искани като обезщетение за руските поданици и институции в Турция, ще бъдат платени, след като исканията на заинте­ресованите бъдат проучени от руското посолство в Цариград и предадени наВисоката порта.

Чл. 20. Високата порта ще вземе ефикасни мерки да уреди по приятелски начин всички спорни въпроси на руските поданици, висящи от много години, да обезщети тези последните, ако за това има основание, и да разпореди да се изпълнят незабавно издадените съдебни решения.

Чл. 21. Жителите на отстъпените на Русия места, които биха пожелали да установят своето местожителство вън от тези земи, ще бъдат свободни да се изселят, като продадат своите недвижими имоти.

За тая цел им се дава един срок от три години, начиная от ратификацията на настоящия акт. Щом мине тоя срок, жителите, които не са се изселили от страната и продали своите недвижими имоти, ще останат руски поданици.

Недвижимите имоти, които принадлежат на държавата и на религиозни учреждения, находящи се вън от посочените местности, ще бъдат продадени в същия тригодишен срок по начин, който ще бъде уреден от една особена руско-турска комисия. Същата комисия ще бъде натоварена да определи на­чина, по който турското правителство ще изтегли военния материал, мунициите, хранителните припаси и други предмети, принадлежащи на държавата, и които биха се намерили в укрепленията, градовете и местата, отстъпени на Русия и още незавзети от руски войски.

Чл. 22. Руските монаси, поклонници и духовни лица, които биха пътували или пребивавали в Европейска и Азиатска Турция, ще се ползуват от същите права, предимства и привилегии, с каквито се ползуват духовните лица, принадлежащи на другите държави.

Правото на официално покровителство епризнато на императорското посолство и на руските консулства в Турция както по отношение на гореказаните лица, така и на техните притежания, религиозни, благотворителни и други заведения в светите места и другаде.

Монасите в Атон (Св. гора) от руски произход ще запазят своите владения и минали облаги и ще продължават да се ползуват в трите манастира, които им принадлежат, и във всичко, което зависи от тези последните, със същите права и прерогативи, каквито са осигурени на другите религиозни заведения и манастири вАтон.

Чл. 23. Всички договори, конвенции и задължения, сключени в миналото между двете високо договарящи страни относно търговията, подсъдността и положението на руските поданици в Турция и които бяха паднали поради войната, ще влязат в действие с изключение на ония клаузи, които биха били отменени от настоящия акт.

Двете правителства ще бъдат заместени взаимно за всички задължения и търговски и други отношения в същото положение, в каквото са се намирали преди обявяването на войната.

Чл. 24. Босфорът и Дарданелите ще бъдат отворени както във военно, така и в мирно време за търговските кораби за неутралните държави, които идват от руските пристанища или отиват в тях.

Високата порта се задължава сле­дователно да не установява в бъдеще за пристанищата на Черно и Азовскоморе фиктивни блокади, които не са в съгласие с духа на декларацията, подписана в Париж на 14-16 април 1856 г.

Чл. 25. Пълното изпразване от руската армия на Европейска Турция с изключение на България ще стане в срок от 3 месеца след сключването на окончателен мир между Н. В. руския император и Н. В. султана.

За да се спечели време и да се избегне продължителното задържане на руските войски в Турция и Румъния, една част от императорската войска ще може да бъде насочена към пристанищата на Черно море или тези на Мра­морно море, за да бъде натоварена на кораби, принадлежащи на рускотоправителство или наети за случая.

Изпразването на Азиатска Турция ще стане в срок от шест месеца от датата на сключването на окончателния мир и руските войски ще имат възможността да бъдат натоварени в Трапезунд, да се завърнат през Кавказ или Крим.

Опразването ще трябва да започне веднага след размяната на ратификациите.

Чл. 26. Докато руските императорски войски пребивават в места, които според настоящия акт ще бъдат върнати на Високата порта, управлението и редът на нещата ще останат в същото положение, както след окупацията. Високата порта не може да взема никакво участие там, докато трае това време и докато не се оттеглят всички войски.

Отоманските войски не ще могат да влязат в местата, които ще бъдат върнати на Високата порта, и последната не ще може да упражнява там своята власт, докато за в.сяко място и област, които са изпразнени от руските войски, комендантът на тези войски не съобщи за това на офицера, назначен за тая цел от страна на Високата порта.

Чл. 27. Високата порта поема задължение да не наказва по никой начин, нито да остави да бъдат наказани ония турски поданици, които са били компрометирани поради сношения с руската армия през време на войната.

В случай, когато някои лица биха пожелали да се оттеглят със своите семейства, следвайки руските войски, отоманските власти не ще се противо­поставят на тяхното заминаване.

Чл. 28. Незабавно след ратификацията на прелиминариите за мир военнопленниците ще бъдат взаимно предадани с грижите на особени комисари, назначени от едната и другата страна, и които за тая цел ще се отправят в Одеса и в Севастопол.

Турското правителство ще заплати всички разноски за поддържането на пленниците, които ще му бъдат върнати, в осемнадесет равни срока в течение на шест години според сметките, които ще бъдат направени от гореказаните комисари.

Размяната на пленниците между отоманското правителство и правител­ствата на Румъния, Сърбия и Черна гора ще стане на същите основи: катовсе пак се извадят в сметките, които ще установят числото на пленниците, върнати от турското правителство, от числото на пленниците, които ще му бъдат върнати.

Чл. 29. Настоящият акт ще бъде ратифициран от техни императорски величества руския император и императора на отоманите и ратификациите щебъдат разменени в петнадесет дни и по-скоро, ако това е възможно, в Санкт Петерсбург, където ще се уговори също мястото и времето, когато постановленията на настоящия акт ще бъдат облечени в обичайните тържествениформи на договорите за мир.

Разбира се във всеки случай, че високите до­говарящи страни остават да се смятат като формално свързани чрез настоя­щия акт от момента на неговата ратификация.

В удостоверение на което респективните пълномощници облякоха настоя­щия акт със своите подписи и сложиха там своите печати.

Направен в Сан Стефано на деветнадесетия февруари (трети март) хиляда осемстотин и седемдесет и осма година.

Окончателен параграф на чл. 11 на прелиминарния акт за мир, подписан днес 19 февруарий (3 март) 1878 г., който параграф е бил пропуснат и който трябва да прави неразделна част от казания член:

Жителите на българското княжество, които ще пътуват или ще пребивават в другите части на Отоманската империя, ще бъдат подчинени на отоманските закони и власти.

Сан Стефано, 19 февруари (3 март) 1878 г.

(п) Граф Н. Игнатиев (п) Нелидов

(п) Сафвет (п) Саадулах

Ратификациите на този договор бяха разменени в Санкт Петерсбург през м. март 1878 г.