Считан е за един от най-продуктивните изобретатели през втората половина на XX век. Сред изобретенията му са първия дигитален ръчен часовник, първата компютъризирана система за измерване на замърсявания, телеметрични устройства за метеорологични и комуникационни сателити, първият в света безжичен сърдечен монитор, както и множество други апарати и авторски методи.
.
В Америка Петров получава много признания и награди, но в България е обявен за враг на народа от комунистическия режим и дори му дават задочна смъртна присъда, която по-късно е отменена.
.
През 1971г. българският изобретател Петър Петров (1919 – 2003) представя прототипа на първия електронен ръчен часовник, носещ името „Пулсар. Но историята му не започва тогава.
.
Петър Петров е роден на 21 октомври 1919г в село Брестовица. През 1939г се записва в Френския Чуждестранен легион. Заловен е при защитата на Линията Мажино от германците през 1940г. Изпратен е във военнопленически лагер в Полша. Там престоява 1 година, след което се завръща в България. През 1941г. става офицер от българската армия. Бил е гвардеец на цар Борис III. Прeз 1944г. се мести да живее в Мюнхен за да следва инженерство в Мюнхенския университет.
Дипломира се в Дармщатския и Щутгартския университети с магистърска степен по електро-механично и гражданско инженерство. Не оставя на страна и своята страст, корабна архитектура, като е помогнал в дизайна и строежа на над 60 лодки през 1947. В Германия се жени за Хелен Филипс, за която е женен 52 години и имат трима сина. Прави опит да избяга от Германия в Южна Африка но бива заловен от британския флот и е върнат обратно.
.
През 1951г. заминава за Торонто. Там взима участие в проекти за изграждането на американските военно-въздушни бази при Гуус Бей, Лабрадор, Туле и Гренландия. През 1951г. отива в Индокитай, където изгражда мостове и електрически централи. По късно със собственоръчно проектирания катамаран достига до бреговете на Мелбърн, Флорида. Вече САЩ взима участие в космически проекти. Уаства и в разработването на първия метеорологичен сателит Нимбус както и на първия комуникационен сателит Телстар и организира свое звено от компанията за работа с полупроводници.
През 1963г. се премества в Хънтсвил. Същата година е извикан от Вернер фон Браун (създателят на мисиите Аполо) в Космически летателен център Маршал за участие в проекта за нова ракета Сатурн която е била необходима за мисиите Аполо (а по точно Аполо 4). Една година след излитането на Сатурн5 с Аполо 4, Аполо 8 с екипаж стигат луната и се приземяват успешно.
.
През 1968г. Петров основава Кеър Електрикс, с която разработва първият в света безжичен сърдечен монитор. Година по късно изобретява и първия първия дигитален ръчен часовник наречен Пулсар, който се продава за 2100 щатски долара за онова време. Ако минавате през Вашингтон можете да видите един от първите произведени дигитални часовника в Смитсоновия институт. В следващите години създава основите на много от технологии те използвани днес.
.
През 1975 г. Петър Петров заедно със сина си основава Ей Ди Ес Инваярънментъл Сървисес, производител на компютъризирана апаратура за измерване на замърсявания. Проектът за такава апаратура е бил продиктуван от необходимостта за множество измервания на нивата на различни замърсители във водоемите на големите градове – процес, отнемал много дни и човешки ресурси. Компанията била основана в гаража на Петър Петров с първоначална инвестиция от семейни спестявания – 13 000 щатски долара, но по-късно се превръща в гигант с 50 млн. щатски долара годишен доход. Следвайки своите интереси в корабоплаването, той модернизира лодката-катамаран, Джемини II. Която е поставила успешен световен рекорд за бързина във вода през 1967 г.
.
Умира на 27 февруари 2003 г. в дома си в Хънтсвил, Алабама на 83 години.
. Сред изобретенията му са:
. – първия дигитален ръчен часовник, – първата компютъризирана система за измерване на замърсявания, – телеметрични устройства за метеорологични и комуникационни сателити, – първият в света безжичен сърдечен монитор, – както и множество други апарати и авторски методи.
Вдовицата му Хелън Филипс Петров и тримата му сина – Алън, Ралф и Марк, живеят в Хънтсвил. Едната му сестра Венче Кючукова е в Бургас, а другата – Радка Сайдоу – в Пенсилвания.
Днес е последната от трите големи задушници, които православните християни отбелязват всяка година. Тя се прави в съботата преди Архангеловден, затова е известна още като Архангелова (мъжка) задушница.
На този ден се отдава почит към паметта на мъртвите, вечна признателност на офицерите и войниците, загинали за България, и на всички паднали в редовете на Българската армия.
На Архангелова задушница църквата отдава голямо значение на ритуалното прекадяване с тамян, свързано с поверието, че “дяволът бяга от тамян“ и паленето на свещи на гроба на починалия, за да не угасва споменът за него.
В деня на мъртвите се ходи на гробищата. Всеки гроб преливат с вода и вино. Хората вярват, че така поддържат “живота” на мъртвия на “оня свят”. Ритуалът изпълнява най-възрастната жена. Тя носи съд с вино, с което пръска гроба, като започва от мястото, където е положена главата. Прави три кръга от ляво на дясно, прекръства се до три пъти и изрича магическите думи: „Господ да го прости!“ .
Стопанките на всеки дом нареждат поминална трапеза, на която оставят празно място за покойника. На софрата се слагат седем ястия, винаги има жито, хляб и вино. Раздават се обредни погачки – литори, като първата хапка всеки оставя за душата на починалия. Ако по време на помена край трапезата закръжи пеперуда или мушица, всички вярват, че душата на техния сродник се е завърнала за кратко при тях.
Нови открития доказват нещо наистина сензационно: Балканите са люлката на цивилизацията. Учени твърдят, че тези земи са били обитавани от една високо развита култура, която е много по-стара от месопотамските цивилизации.
Науката за древните цивилизации трябва да бъде преразгледана, убеден е езиковедът и културолог Харалд Харман. В своята книга „Загадките на Дунавската цивилизация” той доказва, че Балканските земи са били обитавани от цивилизация, която развива първата писменост.
Харман нарича тази култура, обитаваща земите на днешна Сърбия, Македония, България, Румъния, Гърция, като и части от Украйна и Унгария, „староевропейска”. Според археологическите открития нейната поява може да бъде отнесена към 7 хил. пр. Хр. Ето и основните тези на Харман:
Общоприетото научно схващане гласи: земите между Тигър и Ефрат, както и тези по поречието на Нил, са люлката на цивилизацията. Нови археологически открития обаче доказват съществуването на една високо развита култура на територията на Балканско-дунавските земи, при това хилядолетия преди зараждането на месопотамските цивилизации и тези по поречието на река Нил.
Варненското злато – най-старото в света
Така например има доказателства, че писмеността на Дунавската цивилизация се е появила 2000 години преди тази на шумерите. Нещо повече – те разкриват огромното влияние на тази писменост; от нея са заимствали и по-късни култури. Харман твърди, че думи, които досега са били считани за старогръцки, всъщност са „староевропейски“ и се използват и до днес в съвременните езици – камина, маслина, керамика, метал, химн и много други.
Според културолога и езиковед Харман наличието на тези думи свидетелства за определени техники, които са били развити за първи път тъкмо от староевропейците. В тази връзка той говори не просто за езиково, а за цивилизационно влияние – наличието на думата „метал“ например доказва съществуването на технологии за обработването му.
Писмеността обаче далеч не е единственият белег за високата култура на староевропейците. Металообработването и градоустройството, както и начинът им на живот са други определящи критерии. Науката вече е сигурна, твърди Харман, че най-старото злато в света е именно златото, намерено на територията на днешна Варна. Според съвременните методи и технологии за датиране то е правено някъде през 4 500 г. пр. Хр., което означава, че е с 2000 години по-старо от златото, намерено в Египет.
Староевропейците живеели в големи селища с добре развита инфраструктура и жилища, наподобяващи днешните къщи, строени една до друга, които делят обща стена. Обикновено в едно подобно селище живеели от 7 000 до 10 000 души. А липсата на археологически пласт от пепел в периода 6500 – 3000 пр. Хр. говори за мирното и хармонично съжителство на староевропейците в едно, по думите на Харман, егалитарно общество:
Залезът на староевропейците
„При тях не е имало йерархия, а разделение на труда. За това съдим по гробовете. Когато дадена общност е разделена на елит и по-нисше съсловие, археолозите намират различни по богатство налози в отделните гробове. При староевропейците не се наблюдава подобно нещо”, казва Харман.
Как може да бъде обяснен залезът на една толкова развита цивилизация като староевропейската? Харман смята, че причината се корени в слабо развитото военно дело на Дунавската цивилизация, което позволило на номадите, идващи от степите, да покорят и асимилират староевропейците.
А как Харман обяснява сравнително късната поява на тези нови археологически открития? „Още по времето на комунизма имаше археологически разкопки по тези земи, но с определени цели. Днес, след залеза на социалистическите идеи, се забелязва една друга насоченост. Хората търсят своите корени и копаят надалеч в миналото, чак до предисторията”, казва Харман.
Отговорът на този забулен в тайна повече от 95 години въпрос излезе скоро наяве.
.
.
.
.
.
Житейската трагедия на великия български поет Пейо Яворов ни връща постоянно към неговите последни дни на октомври 1914 година. Любимата му Лора се самоубива на 30 ноември 1913 година, защото тя не може да го отнеме от другата му голяма любов – Македония. На която той се отдава изцяло и три пъти броди като комита от Юндола, през Ковачевица до Солун, Драма, Серес, Битоля и Охрид.
Ослепял, отчаян и отхвърлен от цяла София след смъртта на Лора и несполучливия му опит да я последва, Пейо Яворов търси настойчиво начин да прекъсне сам мъките и терзанията си. Той се моли на близките си другари от ВМРО да му дадат за самозащита револвер.
И все пак кой му даде револвера, за да сложи край на живота си в късния следобед на 16 октомври 1914 година? Само по едно изказано предположение на Данаил Крапчев, верен другар на Яворов, доскоро се смяташе, че зловещото оръжие му е дадено от най-близкия му приятел Тодор Александров. В своите бележки след кончината на поета Крапчев пише: „Кой му даде револвера – не знам. Може би Тодор Александров?!“ Съмненията на големия български вестникар, собственик на „Зора“- българският „Таймс“, започват да се предават през десетилетията като твърда убеденост, че човекът, който беше най-близо до слепия Яворов, е спомогнал за неговото самоубийство!
Тази убеденост на общественото мнение тогава, която тровеше водача на ВМРО до края на дните му, не можа да се промени и от друга недостоверна версия. Дъщерята на Тодор Влайков – Радка, разказала на Михаил Кремен, че Яворов е измолил от мъжа й Лило Илев да му купи револвер. Даже посочила и магазина, намирал се на ъгъла на „Търговска“ и площад „Бански“. По-късно Михаил Кремен публикува тези спомени в „Романът на Яворов“. Тази версия е несъстоятелна и поради факта, че в последните си месеци Яворов е живял в пълна мизерия, с повдигнато обвинение за убийството на Лора и е било абсолютно невъзможно да има пари за револвер. Тодор Александров и другарите му от Македония са се грижели за него.
ИСТИНАТА
Едва преди няколко години излиза истината, когато университетското издателство публикува спомените на Милан Матов „За премълчаното в историята на ВМРО“. Братята Милан и Христо Матови са съоснователи на организацията през 1893 година и близки съратници на Гоце, Даме, д-р Татарчев, Яворов, Тодор Александров и другите.
В спомените си Милан Матов свидетелства, че четникът Никола Гулев, син на героя от Илинденското въстание Питу Гули, е бил придуман от поета и му е дал смъртоносното оръжие.
Милан Матов пише през 1962 година в спомените си: “Изправен съм пред гроба, наближава да навърша 87 години. Истината – кой даде на Яворов револвера, е следната: При една среща след Пейовото самоубийство, четникът, охрана на Тодор Александров – Никола Гулев, ми довери: Аз, бай Милане, съм много виновен и не мога да си простя как направих тази грешка. Тежи ми и искам да ти се изповядам, за да ми олекне. Една надвечер бай Тодор ме изпрати да занеса пакет с цигари на Яворов. Намерих го сам. Покани ме да седна. Заговорихме за организацията. После той ме помоли, ако имам някой излишен револвер, да му услужа за късо време, след което ще ми го върне. Млад човек, излъгах се и веднага му дадох малкия си пистолет. Той се много зарадва и ми благодари. Доволен бях и аз, че можах да услужа на големия поет, най-близкия приятел на бай Тодор. Можех ли аз да помисля, че съм извършил тогава фатална грешка! Като се върнах при бай Тодор, похвалих му се, че съм дал на Яворов пистолета си. Той настръхна и така ме изруга, че аз замръзнах на мястото си. Така ядосан не бях го виждал никога. Разбрах, грешката ми е голяма.
– Какво си правил бе, Кольо? Знаеш ли защо Пейо ти е взел пистолета? Той отдавна моли този или онзи другар да му услужи, защото се страхувал не знам от кого си. А всъщност той търси оръжие за самоубийство… Как се не сети, бе, Кольо?
Не дочаках бай Тодор да ми говори повече. Изтичах към дома на Яворов да си искам обратно пистолета, но хазайката му ми каза, че излязъл с брата си. Върнах се при бай Тодор и така се чувствувах виновен, че просто не можех да си намеря място. Той разбра колко голяма е мъката ми и обеща на сутринта да отиде при Яворов и да се опита да вземе пистолета. На другия ден, към 10 часа сутринта, отиде. Върна се на обяд много замислен и угрижен. Аз стоях на двора, той мина край мен, но не ми каза нито дума. Явно, не беше успял да го вземе. Вечерта Яворов се самоубил.”
В предсмъртните писма, оставени на масичката до леглото на мъртвия поет има редове и за най-близкия му другар Тодор Александров:
„Брате Тодоре, прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук… Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през тези дни на големи изпитания… Кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам за неин) умря в свободна България, увенчан с най-мръсна клевета. И когато тя бъде свободна, нека един другар дойде на гроба ми и каже: „Поздрав от нашата майка мъченица – тя е вече щастлива!“ Това е истината за револвера, с който великият поет Пейо Яворов сложи край на мъките си.
На 16.08. през 1947 година, лидерът на опозиционния блок БЗНС Никола Петков е осъден на смърт чрез обесване.
Никола Димитров Петков е един от лидерите на БЗНС. Роден на 8 юли 1893 г. Следвал Право и политически науки в Сорбоната, Париж. Член на Постоянното присъствие на БЗНС „Александър Стамболийски“ (1932-1933). Бил редактор на в. „Земя“ и в. „Земеделско знаме“.
След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. сътрудничи на демократическите партии, вкл. на Работническата партия, която е легална проява на нелегалната БКП. Народен представител в XXIV-то Народно събрание. За антифашистка дейност, през декември 1938 г. изборът му за народен представител е касиран и той е интерниран в Ивайловград. След емигрирането на д-р Г. М. Димитров, през 1941 г. поема ръководството на БЗНС „Александър Стамболийски“. Води преговори с другите демократични партии за образуването на Отечествения фронт и е представител на БЗНС в НС на ОФ. В края на 1943 г. е интерниран в Свищов, където продължава да се занимава с политическа дейност, с организирането на Отечествения фронт, среща се с Коста Лулчев. От 9 септември 1944 г. до 26 август 1945 г. е министър без портфейл в първото правителство на ОФ. От януари 1945 г. е лидер на Обединената опозиция (антикомунистическа опозиция). От 26 октомври 1946 г. е народен представител в VI-то Велико народно събрание. Борбата му за запазване на парламентарната демокрация е обявена от комунистите за контрареволюционна дейност. На 5 юни 1947 г. е снет депутатският му имунитет и още в сградата на Народното събрание е арестуван. На 5 август с. г. започва съдебен процес срещу него и на 16 август е осъден на смърт чрез обесване по обвинение в шпионаж. На 23 септември 1947 г. смъртната присъда е изпълнена. Гробът му е неизвестен. Реабилитиран посмъртно на 15 януари 1990 г.
Посрещане на княз Александър І и свитата му в Пловдив на 9 септември 1885 г., гравюри от „The Graphic” (10.Х.1885) и „The Illustrated London News” (22.ІХ.1885).
Разпокъсването на българските земи, наложено с решенията на Берлинския конгрес от 1878 г., поражда стремеж сред българския народ за пълно национално освобождение и обединение. Усилията на първо място са насочени за изграждане и утвърждаване на Княжество България и за защита на българския характер на Източна Румелия. Едновременно с това се мисли и за освобождение и присъединяване към България на Македония и Одринско, останали под турска власт.
На 6 септември 1885 г. Източнорумелийското правителство е свалено. В Пловдив е провъзгласено съединението на Източна Румелия с Княжество България. Образувано е временно правителство, което поема управлението на областта до пристигането на българския княз Александър І Батенберг, който се обявява на 8 септември във Велико Търново за княз на Северна и Южна България.
Тази заключителна глава от моите „Задочни репортажи за България“ беше отдавна написана. В нея аз се опитах да обясня причините, които доведоха до моята „задочност“. Но само преди няколко дни дойде вестта за смъртта на баща ми в България. И точно болката по неговата смърт и това, че не можах да бъда край него в последните му дни — ми показаха съвсем ясно името на главната причина, което преди се опитвах да опиша с много думи, но което просто е:
ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ.
Миналата неделя, от десет часа сутринта, аз стоях на 500 километра далече от софийския булевард „9-и септември“ и мислено следвах погребалната процесия с ковчега на баща ми. Виждах, като че бях там, лицата на хората, роднини, близки, приятели, сам вървях с техните стъпки и знаех точно в коя минута покрай чия къща минаваха. Следвах сълзите на майка ми и думите на свещеника с отчаяната надежда, че всичко това беше лош сън. Но когато дойде страшният момент в 11 часа и земята прибра завинаги онзи, който ми беше дал живот, внезапно се почувствувах смазващо безсилен. Защото истината беше, че нито аз, нито брат ми, нито жените ни, нито децата ни бяхме там, където трябваше да бъдем. В течение на толкова години ние не можехме да го видим, нито нему беше позволено да види нас. През всичките тези години той живя с надеждата за тази среща, която никога не стана. И чувството за непоносимост дойде у мен в момента, когато си представих колко ужасно обезправен се е почувствувал той в дните, преди да настъпи краят. Тъкмо мислейки за това обезправяване, за това отричане, ако щете оплюване на най-разбираеми и уважавани човешки копнежи, аз разпознах точно същото чувство, което неизбежно ме изхвърли зад граница. Тук не ставаше дума за идеологически, политически или естетически различия, а за безогледното погазване на правата и чувствата на един обикновен българин. Баща ми беше типичният обикновен българин, един от ония милиони безименни, трудолюбиви и добросъвестни българи със старомодните принципи за честност и достойнство. Той се опитваше да приеме по своему, да си обясни, да свикне със съдбовната обреченост на всички българи като него. Но онова, което той нито можеше да си обясни, нито да приеме, нито пък да свикне с него, беше забраната да се види с онези, в чиито жили тече неговата кръв. Той все пак помнеше, че беше роден свободен българин, и предчувствуваше, че ще умре крепостник.
Започнах със смъртта на баща ми като най-очевиден източник на чувството за непоносимост, което разполагаше с многобройни други и вероятно еднакво силни източници. За мен поне цялата атмосфера, всред която живеех в България, беше пропита от това същото чувство за непоносимост.
Беше неделя, 15 юни 1969 година. Според астролозите — съдбоносна за рибите година. В 11,30 заранта в Държавния сатиричен театър в София започна закритата премиера на пиесата ми „АЗ БЯХ ТОЙ“. В 11,30 вечерта бях в хотел „Екселсьор“ в Белград. Един от основните принципи, върху които бяха изградени всичките ми пиеси, беше този, че те се състояха само от 2 действия, като второто действие винаги отричаше първото. След всичко станало до днес мога да кажа, че тия 12 часа не бяха границата между две различни пиеси, а просто краят на първото и началото на второто действие на една и съща пиеса, която жанрово бих означил като „съвременна трагикомедия с фарсови интермедии“. На по-ясен език казано, „пиеса, където често пъти не знаеш дали да плачеш, дали да се смееш“.
Въпреки дългия път и прекараните преди това напрегнати часове, когато влязох в Белград, не чувствувах никаква умора. Възбудата ми от заранта, от раздялата с най-близките ми хора, от странната обиколка на София се беше превърнала в остра въпросителна към онова, което щеше да последва.
Не беше въпросът за съдбата на пиесата ми в Сатиричния театър. За мен и за всички беше ясно, че щяха да я спрат. В края на краищата театърът беше техен. Истинският въпрос беше за това, че аз никога не успях (въпреки опитите ми) да се идентифицирам с тях. Винаги усещах ясна предопределеност, която категорично определяше кое беше мое и кое беше тяхно. Нещо повече, често пъти тази разлика беше почти като разликата между огъня и водата — с двете възможни алтернативи на тяхната принудителна общност — или огънят да угасне, или водата да се изпари.
Закритата премиера беше насрочена от ръководството на театъра с две цели — да се разбере какво мислят властите и да се потърси подкрепата на публиката. Режисираше Методи Андонов, а титулярният режисьор Нейчо Попов дойде от болницата, за да гледа нашето представление. Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режим, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: „И вълкът сит, и агнето цяло.“ А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: „Или вълкът, или агнето.“
Реакцията на публиката надмина и най-добрите ни очаквания. Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. > В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност.
„Абе — каза той, — ти каква чешка пиеса си написал?“
Отговорих му, че пиесата е българска, и отминах. После дойде Стефан Цанев, който беше драматург на театъра, и ми каза, че след представлението ще има заседание на съвета заедно с хора от Комитета, за да се реши съдбата на спектакъла. Казах му, че не желая да присъствам на заседанието, защото знаех накъде отиваха нещата. Помолих го да ме представлява. Краят на закритата премиера беше изпратен от публиката със силни аплодисменти. Отвън, на тротоара, баща ми, който гледа пиесата, ми каза:
„Ще береш ядове с тая пиеса!“
Отидох да обядвам в Руския клуб. Междувременно от три месеца имах паспорт и виза за Италия, но все отлагах да замина заради пиесата. Все пак бях решил да тръгна тези дни. Към два часа и половина Стефан дойде от съвета и каза, че нещата са много зле. Пиесата засега се спираше. Той изглеждаше потиснат, но твърд. После в клуба влезе един от моите по-важни приятели. Той ме извика настрана и ме попита:
— Паспортът и визата ти в ред ли са?
— Да — отвърнах.
— Тогава — каза той — съветвам те да се махнеш веднага. Струва ми се, че утре ще има разправии за днешното представление и може и да не пътуваш. Разкарай се за месец-два, всяко чудо за три дни!
Отидох у дома да взема някакъв багаж. Баща ми и майка ми ме изпратиха до колата. Казах им, че след няколко седмици ще се видим. И тръгнах. Стигнах до околовръстния път. Току-що беше се излял пороен летен дъжд и когато облаците отминаха, небето над Витоша и цялата буйна зеленина навред блеснаха под слънцето. Изведнъж инстинктивно реших, вместо да се отправя по прекия път към Калотина, да обиколя цяла София по околовръстния път. Колата вървеше по съхнещия асфалт и всичко наоколо ми изглеждаше странно и неописуемо красиво. Безмилостно красиво. Като че природата беше решила да ми покаже безценното богатство на една земя, която бях обречен да загубя. Може би осъдените на смърт посрещат последния изгрев на слънцето с това нечовешки дълго чувство, че виждат всичко за последен път.
„Гледай! Никога повече не ще видиш тази земя, тази природа!“ — крещеше у мен издевателски глас. (бележка на блогаджията: Абсолютно същото го изпитах 1984-та, когато аз избягах. Някакъв вътрешен глас все това повтаряше. Да се опише с думи, не става. Слабо е. Трябва да си го изпитал, та да вникнеш в него.)
Нищо не бях решил. Едно от малкото неща, на които животът ме беше научил, беше да не взимам предварителни решения, а да оставя нещата да се решат по собствената си логика. Но този път, обикаляйки София, чувствувах, че решението е било вече взето — от ангелите или от дяволите, които ръководеха съдбата ми.
Около шест и нещо бях на границата. Всички служители и митничари се бяха струпали да гледат по телевизията мача за световно първенство между България и Полша. Дежурният офицер ме позна и най-любезно ме покани да се присъединя към тях и да гледам мача. Извиних се, че бързам. После, отвъд югославската бариера, спрях край някаква ливада. Погледнах назад към България и ми се стори, че тъкмо природната хубост изостряше още повече чувството за непоносимост спрямо грозния живот, който лично аз и мнозина като мен трябваше да живеят. Като че природа, история и национален дух бяха установили твърде ясен критерий за красиво и грозно. Почувствувах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено, това беше усещане за двойна подлост — и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравствено — това беше усещане за безизходица.
Разхождайки се из нощния Белград, аз си мислех, че беше наистина невъзможно за мен да остана да живея в България и да бъда себе си. Самото живеене в страната представляваше безкрайна верига от компромиси. Дори борбата срещу компромисите беше компромисна. Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори — ми се струваше, че действува безпогрешно. Все по-често откривах у себе си (макар и с обратен знак) същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах. За разлика от мнозина, които съзнаваха, че с тях ставаше същото, но вярваха, че това беше временно, че нещата щяха да се оправят, аз нямах никакви илюзии, че по отношение на мен нещата бяха поправими. Може би моето чувство беше по-себично, може би бях прекалено зает със собственото раздвоение.
Затова тук не става и въпрос за проявена гражданска честност или доблест, а само за собствено чувство за непоносимост. Ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да си стоя в България и да се опитвам да се боря оттам, както правят далече по-храбри, по-честни и по-доблестни от мен хора.
В процеса на тези репортажи аз се старах с най-голямо усилие да дам точна и обективна картина на живота, чийто свидетел бях. Аз съзнавах моето огромно предимство пред писателите, които живеят в България — това, че никой не ме направляваше или пък ограничаваше при писането на репортажите — и се опитах да кажа онова, което много от тях биха искали да кажат. Все пак аз бях активен участник в този живот и това би могло да бъде обяснение, ако някъде моята емоционалност е засенчила обективността.
Байовци, Ето, че паднах в ръцете на враговете и ще напусна пътя на борбата преди да сме видели края на нашите въжделения. Но с моята кончина не свършва пътят, който трябва да извървите, така щото да не изгубят смисъл усилията ни. Моята смърт не ще да спре бъдещето ни освобождение, нито трябва да скове сърцата и душите ви. Знайте, че борбата за освобождението ни ще погълне в жертвения си олтар много от вас, но още повече ще погълне борбата след освобождението ни. Внимавайте, в народната работа няма шега, освобождението ни трябва да бъде плод на нашите задружни усилия. Вие, които ви грабят, безчестят и лъжат днешните ни управници, не мислете, че работата ни свършва с едното освобождение.Не тя с това започва. Нашето драгоценно отечество, ще се нуждае от достойни хора, които да го водят по пътя на благоденствието, така щото да бъдем равни на другите европейски народи. Ако допуснете утре, когато сте вече свободни да ви управляват днешните турски мекерета и разните му лихвари и чорбаджии, които и днес ви грабят най-безжалостно, то по-добре да си останем под сянката на султана. Вярно е, че ние нямаме хора подготвени, но поне имаме хора честни и родолюбиви, които няма да се поколебаят да положат живота си за въздигането на държавата ни. Не се полъгвайте, че тези които държат парите държат и бъдещето ви, защото тези пари те са ги взели от вас, а вие им се кланяте и ги въздигате, като слънце пред очите си. Те няма да се поколебаят да посегнат към властта, а вие ще трябва да ги възпрете и да им поискате сметка, кой с какво е помогнал за освобождението ни, и давал ли е пари или казвал нека да стане па тогава. На такива аз съм им писал и преди”. Днес е момента да си купите живот, които сега се продава, утре не и милиони да давате”. Та тези, които покажат разписките с печата на Централния комитет, те нека живеят свободно в отечеството ни, а другите презрете и отсечете алчните им ръце желаещи властта само за да ви грабят.
За такива злоупотребяващи с народни пари, наказанието е само едно Смърт, смърт и пак смърт, както гласи и уставът ни. За тези, които петнят името на отечеството ни наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които се възползват от непросветеността на народа ни и го грабят, уж били по-умни и учени, а всъщност лукави и хитри наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които насаждат омраза между хората живеещи в нашето мило Отечество, било на етническа или верска основа, с цел докато се избивате по-между си, те да трупат богатства, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт. За тези, които обещават много, само и само да ги изберете да ви управляват, а после се отметнат от думите си, като кажат, че времената били трудни и те видите ли не предполагали че такова е положението, наказанието е конфискуване на имуществото и изгнание извън пределите на Отечеството ни. За тези, които под булото на родолюбието, градят закони, а самите те не ги спазват или пък ги използват с цел своето облагодетелстване, наказанието е Смърт, смърт и пак смърт.Това е което исках да ви кажа, надявайки се, че ще доведете борбата до край.Бъдете силни братя и не щадете силите ,нито кръвта си, защото Отечеството ни няма да припише заслугите ви другиму, нито пък ще позволи да потънат в забвение. И не забравяйте – Аз неведнъж съм ви казвал: ”Тоз който ни освободи той ще да ни и пороби”. Времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме.
Васил Левски1873 г.
в.Търговски вестник
…
Ето, какво казва самият Миралай Тефик Бей, след като Левски е осъден на смърт: – Хитър и прозорлив е… Умен, има честни очи, които дълбоко в мене гледат… Ако не бях турчин и не бях Миралай, щях да тръгна след този човек! – Ти си луд, Тефик Бей! – възкликва Орхан Бей. – Неговите дири свършват до бесилото. – Не! Започват от бесилото! Ти нищо не разбираш – ние с тебе живеем, за да умрем. Той умира, за да живее!
Послушайте, мои мили гълъбчета, моите старешки съвети и възползувайте се от обстоятелствата. Който от вас остане без работа и няма с какво да живее, който от вас изпадне и не може да прехрани жената си и децата си и който от вас има намерение да стане“благороден“ просяк и да живее по-лесно от „неблагородните“ просяци, ние го съветоваме или да стане учител, или да пише различни книжки, или да издава вестник. Тия три занятия са и лесни, и полезни, и честни, и сити. А нашата публика? – Не грижете се за тая публика. За тая публика между ахтоподът и шопските цървули в Мраморно море, между кокошката и гаргата и между Мемиш паша и Нютона не съществува никакво различие. И така, купете си пера и мастило и захванете своите занятия, колкото се може по-скоро, защото днешнйото развитие на българския народ е най-благоприятно за врабците.
Слушайте и това. Ако някой се осмели да ви каже, че сте бездарни, че сте луди, че не знаете какво говорите и че мозъкът ви се намира в петите, то го изпсувайте с хамалски виражения, наречете го шпионин и народопродавец, кажете му, че той е продал совестта си и перото си на японците, на абисинците – това е се едно, – и помолете публиката да го не слуша и да не принимава думите му за факти. Разбира се, че публиката има свои слабости, следователно вие, ако искате да попаднат вашите думи на здраво място, сте длъжни да похвалите по-млечните крави и да им дадете титли: „сахарчица“, „халвица“, „високоблагородия“ и пр.
Слушайте, братя врабци и цанцугери! Аз мога да ви уверя, че ако послушате съветите ми и ако се възползувате от обстоятелствата, то вашата прехрана е обезпечена и вашето име ще да се почита и уважава от восток до запад. Но тежко ви и горко ви, ако похвалите някой сиромах, някой хъш или някой западнал търговец! Ако направите подобно престъпление, то работата ви е спукана. Чорбаджиите не обичат оние писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите. Вардете се. Слушайте още и това. Ако някой чорбаджия ви помоли да го не хвалите във вестника си и да го не срамите пред ония, които познават неговите „несъществующи“ благодеяния, то вие го не слушайте. Маслото не разваля яденето, а похвалата не произвежда пагуба за кесията. „Кроткото агне от две майки суче“ – говори българската пословица, а в пословиците се заключават стари истини. Хвалете и не бойте се. Хваленето не иска хляб и топли обуща, а за лъжите не вземат нито гюмрюк, нито бедел-парасъ. Вашата стока ще се продава без акциз и без полицейски надзор, следователно – вие и вашето домочадие можете да бъдете съвсем спокойни. Ако някой от вашите граждани направи някое беззаконие и ако тоя гражданин ви плаща акуратно за годишното течение на вестника, то и в такъв случай вие сте обязани да премълчите и да не говорите за това беззаконие. Ако премълчите, то няма да ви се отяде от езика, а ако не премълчите, то няма кой да ви каже „аферим“. Секи човек има свои грехове и сяка душа се бои от адските духове, следователно мълчанието е една от ония добродетели, които се похваляват от сяко пъповъзвишение и от сяко щастливо миропомазание. „Ох, агне мое, мълчанието е голяма добродетел“ – говорят калугерите на своите неопитни почитатели, които се приготовляват да бъдат техни ублажители. „Ах, чедо мое, мълчанието е Христова добродетел“ – говорят духовниците на елеокожите вдовици, които се приготовляват да живеят „о господе“. „Ех, мой синко, мълчанието е една от най-главните комерчески добродетели“ – говори пъповъзвишеното величество на своите подчинени, които му помагат да се кълне пред купувачите си и да лъже и с ушите си. Идете после това и не говорете, че мълчанието е голяма добродетел!
После мълчанието върви смирението. Ако желаете да ви хвалят хората и ако ви се иска да живеете наготово, то свивайте полите си даже и пред ония свои благодетели, които ви хранят само с мазни обещания. Пословицата, която казва, че „по-добре днес попарник, нежели до неделя тутманик“, няма никакво значение за журналистите. Кой знае из коя дупка ще да изскокне заец? С една дума, вие сте длъжни в това отношение да бъдете много по-чисти и много по-кротки христиени, нежели Дорчо ефенди. „Ако някой (богат човек) ви удари плесница по едната страна, то вие му обърнете и другата“; а ако някой (богат човек) ви каже, че сте глупави и че не знаете какво бръщолевите, то идете на другия ден и помолете го да ви даде добър и умен съвет за това или за онова ваше предприятие. Ако направите така, то бъдете уверени, че след няколко недели вашето име ще да се прослави по сичкия град и вие ще да бъдете наречени благонадежден и разумен човек.
Третята длъжност на писателите и на журналистите е да просят деликатно и да подмамят своите благодетели с особено изкуство. Ако имате намерение да издавате „Напредок“ или „Хитър Петър“, то отваряйте ушите си и не лапайте мухите. Когато чуете, че някой базергянин е получил наследство или че е спечелил 20-30 хиляди гроша с някоя леснина, то идете на другия ден при него (в това време той тряба да има кеф), разкажете му своето незавидно положение, обвинете времето и скъпията (и скъпията е богоугодна на пъпестите базергяни) и явете му умилително и сладкозвучно, че вашата най-голяма дъщеря е порасла вече и че възрастта й ви задава големи грижи (N.B. Даже и женените сърца биват нежни към порасналите дъщери). Когато извършите сичкото това, то повдигнете малко страните си, захлупете отчасти очите си, поухилнете се кисело и помолете великия патриотин да запише няколко екземпляра от вестника ви и да ги хариже на сиромашките деца. Слушайте и това: ако тоя благодетел на човеческия род ви каже, че той няма време да чете и че вашият вестник му се не харесва, то и в такъв случай не губете куража си. „Не четете, а сичко знаете“ – му кажете вие и вашият успех ще да влезе сам в джеба ви. А какво трябва да пишете в своите книги и вестници и какви идеи сте длъжни да проповядате? О, за това не трябва ни да мислите. Земете пример от „Хитър Петър“, поучете се из „Гражданин“, възползувайте се от програмата на „Напредок“, приемете направлението на „Източно време“, усвойте клисурските идеи на отец „Век“, изучете премъдростите на „Дунав“, оженете се за „Училището“, нахрапайте се из „Читалището“, и вашата работа е свършена. Ние не живеем вече в оние темни времена, когато нашите писатели и журналисти ходеха да търсят душевна храна по гръцките купища и по турските кавенета. Днес царува XIX век. Разбира се, че ние говорим тук не за Балабановия „Век“. Тоя „Век“ не прилича даже и на своя брат „Напредок“, когото самата природа е създала отличително от сичките други живи същества. В нашия деветнайсети век българската литература се е обогатила даже и с такива съчинения, които ще да научат Паничката да слуша, г-на Ангелаки Савича да мисли, Найденова да блее, г-на Геновича да сънува, отца Балабанова да преде, а дяда Блъскова да плете чорапи.
И така, падайте на колене и поблагодарете, мои мили врабци и цанцугери, бача си Добря Войникова, който се е постарал да ви напише „Теория на словесността“ и който се е завзел да ви направи хора. Нам отдавна вече е нужен такъв човек и такава книга. Същото говори и остроумният критик във в. „Напредок“. Досега хората са се учили в различни училища и изучавали са всевъзможни книги и науки, а отсега работите ще да се опростят и улеснят. Земете книгата на Войникова, прекръстете се, прочетете я и станете разумен човек и остроумен писател. Разбира се, че ако отец Марко Балабанов да би се родил после г-на Войникова, той не би ходил в Париж да изучава Ламартина и не би се върнал без мозък. Но историческите съдби са необясними. Боже мой, кой дявол се е надеял, че из главата на г-на Войникова ще да се роди такава нравствена сила, която ще да захлупи под калпака си даже и г-на Оджакова и неговата „Наука за песнотворството“! Както щете, а на г-на Войникова тряба да се окачи голямото петало. (Букурещките чорбаджии завиждат.) Ако г-на Оджаков ни учи само да пеем „Чам-чам дибинде“, то Войников ще да ни научи да мислиме (радвай се, г. Сапунов!), да пишеме (радвай се, г.Найденов!), да разсъждаваме (радвай се г. Савич!), да философствуваме (радвай се, Мемиш паша!), да дипломатизираме (радвай се, дядо Блъсков!) и да мъдрословиме (радвай се, г. Войников!). Из последния брой на „Хитър Петър“ се види, че влиянието на г-на Войникова се разпространява необикновено бързо. Боже мой, и г. Паничков е захванал вече да блее, а ние сме имали слабост да мислиме, че това словесно животинче е способно само за клисарин или за „червочист“ по касапниците. Идете после това и не радвайте се г-ну Войникову! Но г. Паничков си има и врожден талант. Секи от вас знае, че зимно време в Калофер остават само жените, селските терзии, копачите и поповете, защото мъжкото население отива в Цариград да шие на Амбарът. В това време в Калофер дошел нов ага. А кой ще да го посрещне? Жените и поповете решили да изпроводят г-на Паничкова да се поклони на забитина и да му каже „добре дошел“, защото г. Паничкова още в онова време се считал за „окумушин“. Г. Паничков отишел в конака, поклонил се на агата и рекъл му смирено: „Сен сън пезевенк, аго!“ Разбира се, че на агата се не харесало това приветствие и той захванал да бие калоферския „окумушин“. Тряба да ви кажа и това, че из къщата на г-на Паничкова се видел конашкият двор, а сестрата на окумушина стояла на прозореца и гледала как ще да бъде посрещнат брат й от агата. Когато тя видяла, че бият „окумушина“, то извикала: „Мамо, а, мамо, бият Димитърча!“ – „А защо го бият?“ – попитала майката. – „Димитърчо наддума агата“ – отговорила дъщерята. Из сичкото това вие видите твърде ясно, че редакторът на „Хитър Петър“ е бил знаменит още в онова време, когато е мислил с мозъка си, когато е слушал с ушите си и когато е говорил с устата си.
Но както и да е, а българската журналистика напредва. Ние сме твърдо уверени, че ако се появят още един „Хитър Петър“, още един „Гражданин“ и още един „Напредок“, то българският народ ще да отнеме „Баламук“ и лудите ще да останат без столнина.Токвил говори, че сяко едно правителство прилича на народа си, а аз ще да кажа, че българската журналистика прилича на нас с вазе. Когато публиката няма нужда за здрава храна, то за шарлатаните се открива широко поле. Нека ни дава господ бог повече разум и по-малки пъпове!
Фейлетонът е излязъл във в. „Независимост“, г. IV, бр.52 от 12 октомври 1874 г.
Свестните у нас считат за луди,
глупецът вредом всеки почита:
„Богат е“, казва, пък го не пита
колко е души изгорил живи,
сироти колко той е ограбил
и пред олтарят бога измамил
с молитви, с клетви, с думи лъжливи.
И на обществен тоя мъчител
и поп, и черква с вяра слугуват;
нему се кланя дивак учител,
и с вестникарин зайдно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка мъдрост… Туй е казало
стадо от вълци във овчи кожи,
камък основен за да положи
на лъжи святи, а ум човешки
да скове навек в окови тежки!
Соломон, тоя тиран развратен,
отдавна в раят нейде запратен,
със свойте притчи между светците,
казал е глупост между глупците,
и нея светът до днес повтаря –
„Бой се от бога, почитай царя!“
Свещена глупост! Векове цели
разум и совест с нея се борят;
борци са в мъки, в неволи мрели,
но, кажи, що са могли да сторят!
Светът, привикнал хомот да влачи,
тиранство и зло и до днес тачи;
тежка желязна ръка целува,
лъжливи уста слуша със вяра:
мълчи, моли се, кога те бият,
кожата да ти одере звярът
и кръвта да ти змии изпият,
на бога само ти се надявай:
„Боже, помилуй – грешен съм азе“,
думай, моли се и твърдо вярвай –
бог не наказва, когото мрази…
Тъй върви светът! Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
И като залог из род в потомство
ден и нощ – вечно тук преминува.
И в това царство кърваво, грешно,
царство на подлост, разврат и сълзи,
царство на скърби – зло безконечно!
кипи борбата и с стъпки бързи
върви към своят свещен конец…
Ще викнем ние: „Хляб или свинец!“
Считан е за един от най-продуктивните изобретатели през втората половина на XX век. Сред изобретенията му са първия дигитален ръчен часовник, първата компютъризирана система за измерване на замърсявания, телеметрични устройства за метеорологични и комуникационни сателити, първият в света безжичен сърдечен монитор, както и множество други апарати и авторски методи.
