.

Надежда Михайлова: В Аксаково имаме шансове, червеният кмет умря

Тези микрофони сигурни ли сте, че не чуват“, опасява се от подслушване лидерът на сините в града. „Е-е, че к’во“, отвръща външната министърка по време на скандалния инструктаж в Ловеч. Скандална касета със запис на разговор-инструктаж в Ловеч между външната министърка Надежда Михайлова и 5-ма сини функционери, състоял се на 13 септември т.г. (1999г. – бел. ред.), бе оповестена на 23 септември от кореспондента на “ Дума“ в града. В броя си от 24 септември „Монитор“ публикува част от стенограмата на инструктажа на Михайлова. Днес представяме пълния текст на записа. В разговора освен външната министърка участват ловешките депутати от СДС Владислав Костов /шеф на парламентарната комисия по земеделие/, Кирил Баев, Васил Мандев /лидер на СДС в града/, местният кандидат за кмет на сините Иван Арабаджиев, водачът на листата на съветниците Добри Атанасов, областният управител Гето Джурковски, а вероятно и други.

Надежда Михайлова: Смисълът беше, моето идване да бъде максимално използвано, щото то е за вас, не е за мене. Мен няма да ме избират. Но вие не го използвахте. Значи тези хора, които бяха тука, и с мене, и без мене ще гласуват за СДС. Все пак единственото положително, че дадох интервюта за вестниците и утре те ще прочетат за мене. Но не е достатъчно. Значи първо, начинът, по който водите кампанията. Влади е специалист по земеделието, но по другите въпроси търсете експерти – по социалните въпроси, по пътищата, познавайки проблемите на общината. Аз не знам каква ми е програмата, сигурно хубава, познавайки проблемите на общината, вие идентифицирате 4-5 от тях, за които знаете, че ще мине – там възли, мостове, отляво, отдясно. Трябва да има хора, които да отговарят. Аз не мога да отговарям на въпроси, които са от местно естество, и не мога да ги познавам.И няма да звуча убедително. Аз съм тук, за да кажа, че централната власт подкрепя този кандидат. Това им е достатъчно. Аз дори нищо да не кажа, само това, че съм тук, е подкрепа. Те искат конкретни отговори. Щото в крайна сметка какво ще ги накара да гласуват за него. Ако неясно е това и неясно и предишното, то ще си гласуват онова, което са видели. Плюс това инерцията още ги яко действа. Хората в залата… Вчера в село Аксаково, във Варненско, традиционно червено – там имаше един кмет, който умря, благодарение на което имаме някакви шансове от БСП. Той беше много популярен, дето се казва, мир на праха му, какъвто ще да е бил. Но въпросът бе, че този кандидат за кмет, млад мъж, защото аз съм видяла всякакви варианти и ви го казвам от опита си, очевидно има екип, защото той не може да тича. Неговата работа не е да тича от къща на къща. Неговата работа е да се концентрира и да направи силни изказвания. Да звучи убедително, да има самочувствието на човек, който действително ще направи нещо. Видят ли колебливост, няма да гласуват. Ловеч е тежка община. Ловеч не е…Дето се казва, във Варна, каквото и да каже, ще го изберат. Или в Пловдив. А Ловеч – тука е…Тука сме на минус. Не на плюс.

Владислав Костов: Хм, хм,ммм…

Михайлова: Значи тук трябва много къртовска работа. Защото аз днес затова се засмях, като чух, че ще спечелите на първи тур.

Васил Мандев: Ама ние така – засилваме себе си…

Михайлова: Ала вие се инжектирате, но това е лоша илюзия, опасна илюзия. Ние 94-та година, никога няма да забравя, с Васко Костов се клехме до последния момент, че печелиме изборите, а ги загубихме катастрофално./ Смях / Нали…Просто аз този филм съм го гледала и знам страхотната болка след това.

Костов: Знам, знам..

Михайлова: Затова просто при положение, че има шанс, не казвам, че е голям, премерете си много точно силите. Аз гледах тук и политическите цели, които си поставяте: Навсякъде в страната да печелим изборите! Това, което сте написали, ако и останалите го напишат, ние…На цялата карта няма да има населено място с комунисти. Всички казват, че ще спечелим..

Мандев: Е, никой не отива на битка, за да загуби…

Михайлова: Вярно е, че никой не..но човек трябва да е реалист. Значи шансовете да спечелите са 50%. Как ги виждате тези 50%. Тези 50% трябва да ги изработите. Те не са до този момент изработени. Значи, първо, да се седне да се види какви малцинства има тук. Примерно, това че не сте успели тука..Тоя какъв е, вече му чух името 100 пъти, дето е земеделец?

Костов: Пейко Гечев не е проблемът.

Мандев: Не, не..

Михайлова: Това е малко. „Многострадална Геновева“ вариант. Вие имате някакъв образ, който…

Мандев: Не, не, не, ние изобщо не го слагаме…

Михайлова: Земеделците могат да бъдат привлечени по 100 други начини. Използвайте механизми. Слушам тука Гриша Ганчев сте завъртели… Хубаво, ако е с вас – с вас. Използвайте го да дръпне конци тук-там. Политиката е, зле звучи, но не е така просто, щото е симпатичен кандидатът и ще го изберат. Не става въпрос за непочтени методи, но има хора, които държат работни места. И които могат да кажат за кого да се гласува. Нямате много такива хора обаче, защото всички предприятия се ръководят от комунисти. Но имате централната власт. Значи, говорете с министри, които могат да повлияят на определени ръководители. Ето това тука, което човекът неумело го постави въпроса, но в него има някавкво зрънце истина. Значи да се види кои фирми…Аз не познавам региона, защото познавам моите региони във Варна и Велико Търново. Но може да се седне и да се види, кои са фирмите, кои са шефовете, кои са приватизирани. Ако може, да се удари 1-2 приватизационни сделки, да се ударят публично. Да излезе той като човека, който…Ето такъв въпрос, казва, ето, ние сме дали на прокурора и на това – да се направи проверка на законносттта на една или друга сделка. Могат всичките да са законни. Аз не можах да разваля сделката за „Интерхотела“, който го купи „Мултигруп“. Но сделката беше направена великолепно. Какво да правим сега, не можем да ги изтрепем. Купили го, купили го, успели – купили го. Но има сделки, които не са направени добре. Още повече, че те тука мислиха, че ще векуват. Така че, сигурна съм, че нищо не ви пречи да направите една проверка. Да им видите…. Вие, дето се казва, им знаете кътните зъби, ако не ги знаете, трябва да ги научите. Да се види тия, аджеба, какви са. Там, където имаме наши държавни предприятия с ръководители – Божков ли, към кое министерство ли, да се говори тия хора да бъдат ангажирани, ако щат да са комунисти. В крайна сметка, те работят за държавата…

Гето Джурковски и Мандев: Всичко държавно сме сменили…

Михайлова: Значи трябва да получат много ясни задачи. Няма така: чакаме да спечелим изборите. Няма какво да чакаме. С чакане просто няма да спечелим. Да се види с малцинствата. Вие тука имате ли малцинства?

Джурковски: Тук нямаме…

Мандев: Чак толкова нямаме, ама имаме..

Неиндентифициран: А има, има..

Джурковски: Само 6 % от населението на…

Михайлова: Вие трябва да седнете и да си изчислите гласовете, на какви гласове може да разчитате. Защо? Дори и да загубите – резултатът трябва да бъде висок. Защото това е авторитет. Всички знаем, че Ловеч е тежък град. Никой няма илюзия по отношение на това, че Ловеч просто ей така, просто ще го спечелим. Но вие постъпателно трябва да почнете да печелите изборите в Ловеч. Но това нещо става само със силна политика. т.е. има фактори, които има шанс да преборите. Ако ги преборите, ще дойда тук да пия шампанско с вас. Дай, боже! Ако не ги преборите тези избори, дори и да не спечелите максимален брой общински съветници. Просто трябва много ясно да си разчетете целите. Защото това ще е подстъп за следващите избори. И да не ги успеете тези, следващите ще ги спечелите. Ако правите това, което трабва да се прави. И затова не го възприемайте като нещо лично. Аз съм говорила – пред зала с десет души, с пет човека. Във Велико Търново през 94-а година в един театър, два пъти по-голям от тоя – само мухите и аз, и още 14 човека или 15 бяхме. Трагедия, просто трагедия. И загубихме, разбира се. Не го казвам, не ме разбирайте погрешно – съвсем друга беше конюктурата тогава в цялата страна. Но идеята ми е – аз ще дойда пак. Ще намериме дата, защото ми се иска да ви подкрепя по начина, по който трябва да бъдете подкрепени. Защото сте се хванали на тежка битка. Но го направете събитие.

Костов: Да, да…

Михайлова: Просто го направете събитие. Щото покрай всичко друго, аз наистина съм външен министър. Имам достатъчно висок авторитет. Имам рейтинг втори след министрите – използвайте го. Дето се казва, аз ще ви прелея моя авторитет на вас. Това е смисълът.

Костов: Така….

Михайлова: Но пак повтарям, тука трябва….. Просто не сте си свършили сега както трябва работата…това е моята равносметка.

Костов: /смее се/

Мандев: За днес – да, за днес има такава работа.

Михайлова: Можеше да кажете: за това мероприятие не сме готови, елате по-късно, ще намерим друго време.

Мандев: Ние очаквахме, не малка разгласа сме направили – и по фирми бяхме ходили, и навсякъде. Не знам защо няма хора.

Михайлова: Ако това е разгласено….

Мандев: Не направихме най-добрата, но направихме, мисля, добра разгласа….

Михайлова: Не сте спечелили журналистите!

Мандев: И аз се чудех от малкото хора…

Михайлова: Журналистите не сте спечелили.

Джурковски: За съжаление всичко е червено тука.

Михайлова: Няма значение…

Джурковски: Те… При журналистите всичко е червено. С изключение на един или двама.

Михайлова: Този от „24 часа“ е голям кокал, агресивен.

Джурковски: Охо, охо…

Мандев: Абе те всичките….Има само един – двама наши.

Костов: Стела Бочева от радиото и тя е червена.

Джурковски: Червена е, разбира се. С изключение на Емилия от БТА – всичко е червено.

Михайлова: Хубаво е, че са затворени медиите. Те нищо не могат да вкарат в централната мрежа.

Мандев: Иначе за тези неща, за които стана дума, като графици, като разпределение по фирми – кой, къде, с кого, как, като малцинства, като всичко това е направено. Като ходене от къща на къща. Само не смееме да тръгваме сега толкова явно до 16-ти. Айде да не вършим глупости.

Неидентефициран: Васко, кажи й за Априлци да го решим, за да не стане същата история.

Мандев: От тук зависи цялата тази организация, която е създадена, как да я използваме максимално и плодотворно, за да си свършим работата.

Михайлова: Просто трябва да ангажирате хора за всяко нещо, да знаете…..Най-важна за всяка победа е организацията.

Мандев: Направили сме екипи по всички направления – техническо обезпечаване, финансово обезпечаване, медийна политика…..

Михайлова: Абсолютно по всички въпроси. Намерете си разтропан човек да ви води пресцентъра. Направете си пресцентър.

Мандев: Имаме го пресцентъра , разтропани хора – не.

Михайлова: Грубо казано, намерете начин тия журналисти да ги хванете по някакъв начин….

Мандев: Част от тях, въпреки че не са комунисти….

Михайлова: Нахранете ги.

Мандев: ….не изопачават нещата……

Михайлова: Това ви казвам, нахранете ги!

Костов: Да, да, да…

Мандев: Не изкривяват нещата, макар да са червени. Има от тях обективни хора. Не ни помагат, но не ни и вредят, не го правят така, че да….

Костов: Не, след като нямаме собствени медии, които същетвуват. И да намерим подхода към тях. Така правилно….

Михайлова: Вземете медии от централните. Има варианти, просто трябва да седнете и да мислите! Вкарайте го в централния печат. Но преди да го вкарате, трябва да му създадете име. Защото да го вкарате, трябва да му създадете име. Защото да го вкарате, централният печат ще клъвне не нещо, което….Не става въпрос дали ще е кмет, но човек, който се опитва да промени Ловеч. Но той трябва да тежи пред тях. Да има авторитет да го поканят.

Костов: Хм, хм, хм…

Михайлова: Просто трябва утре – съберете ги всичките, сядайте и се разпределят задачите и всеки започва да действа../ Към Костов/ Кой освен теб е депутат тука?

Костов: Кирил

Групово: Кирчо, той и Минко от Троян..

Костов: Но той замина за София…

Джурковски: Ние тука четири на един.

Мандев: Четири на един, бе.

Джурковски: Така беше на предишните избори, но…..

Мандев: Не бе, така са ловчалии. Те на гласуване ще дойдат, но тука няма да дойдат.

Михайлова: Дай, боже. Защото в Пловдив са така нещата. Но там си печелят, без да ходят на избори.

Мандев: Мачовете са много показателно нещо.

Михайлова: Не ходят на мачове? Не ходят на мачове?

Мандев: На международните мачове на „Литекс“ ходят по 4-5 хиляди души.

Костов: Чешите са, бе…

Джурковски: Имай предвид, че са без вход.

Михайлова: Аз също не ходя на мачове. Но мисля, че всички мъже ходят на мачове.

Мандев: По принцип би трябвало да ходят….

Михайлова: Търсете обществени прояви – на мачове, такива неща.

Джурковски: Ходим отдавна. На всички срещи досега сме били на централната трибуна.

Неидентифициран: „Литекс“ бяха шампиони.

Иван Арабаджиев: Те и сега са….

Мандев: На всички международни мачове, ние с него сме на мачове. Аз си идвам от София, за да гледаме мачове…

Михайлова: Ама някой….Стоичков от тука ли е, от къде е?

Джурковски: Не, той е от Пловдив. Пловдивчанин е.

Михайлова: Пловдивчанин…А какви други имаше?

Арабаджиев: Петър Хубчев. Добри Атанасов: Хубчев, но той е в Германия, не може да го докараме тука…

Михайлова: Ще му пишете едно послание: Това е моят кмет!

Мандев: „Литекс“ като помощ е и това, че футболният клуб, спортната общественост застава зад него.

Михайлова: Зад кого? Е, ми значи идеал.

Арабаджиев: Имаме изработена програма за срещи….

Мандев: До четиринадесети ни е разчетен всеки ден с посещения. Той сутрин знае от 9 часа до вечерта къде е.

Михайлова: Какви са резултатите на селата към града на СДС до този момент? Ние печелим в града….т.е. на последните избори печелим в града и губим в селата?

Костов: Интересно е, че и селата…

Мандев: И в селата спечелихме!

Михайлова: БЗНС също. Трябва нещо да направим с тия от БЗНС.

Мандев: Тикаме ги, тикаме ги.

Михайлова: Какво се занимавате с този…

Костов: С БЗНС-то, с членовете правим нещо. Пейко Гечев е одиозна фигура.

Михайлова: Няма ли заместник този , въпросният?

Костов: Той ги уволнява….Едноличен търговец.

Мандев: Той е като този вашия, само че няколко степени по-долу, така интелектуално. Този, дето го махнахте във Велико Търново…

Михайлова: Ооо, Руси….Руси…

Джурковски: Карапетков…

Михайлова: Сега обаче Велико Търново на първи тур ще спечели…

Костов: Дай Боже, дай Боже

Михайлова: Такива са дори прогнозите на комунистическия кандидат.

Мандев: Аз Русе малко…

Михайлова: Не Русе, Велико Търново, Румен. Дай, Боже. След 8 години усилия, дай Боже, най-после да вържем цвят. Като отидох и касирах изборите, като махнах това-онова и се нормализираха нещата. Махнах този, дето е сикаджия някакъв.

Костов: Наде, ти може би идваш от Варна с впечатления за варненската публика.

Михайлова: Аз не съм се срещала във Варна изобщо. Аз по селата ходих – Аксаково…

Костов: Тук е и друг манталитет…

Михайлова: Ти какво мислиш – Аксаково, Вълчи дол, Суворово – ти само чуй името и повече не питай за останалите неща. Там пък депутатите не можеш да ги намериш. Аз какво ще ги направя депутатите….

Мандев: Хайде, че Ники непрекъснато бута към датата вторник.

Неидентифициран: Това защото Априлци е община, съставена от 4 по-малки..

Мандев: Това са квартали на един град.

Михайлова: Кога е това нещо?

Мандев: Ами на втори.

Костов: Само Априлци ли, Наде?

Мандев: И Троян.

Михайлова: Аз съм отменила всички пътувания, никъде няма да ходя…

Мандев: До обед е Априлци, след обед е Троян.

Михайлова: Всичко к’во да е, аз съм войник, където са ме сложили…Аз затова се ядосвам, защото….

Костов: Ама много бързаш, това е лошото.

Михайлова: Какво, час и половина събрание.

Костов: Не, не става въпрос за….

Михайлова: Ето утре има Национален съвет, каквото недорешим, ще го решаваме. Той е там, ти си там.

Мандев: Не, не. Става въпрос за това, когато правихме с Николай първия вариант на програмата, отделихме на Ловеч целия ден – разходка из стария град и т.н.

Михайлова: А бе, те няма….

Костов: Искаме да те експонираме повече тука.

Михайлова: Ама не, няма ефект. Трябва да ти кажа, аз ти казвам пак от опит. Аз правя 9 години избори. Една разходка из града, това да. Кой ме видял, той ме видял. Много повече – едно интервю по кабелната телевизия. Всички разходки вземете. Значи варненци, които са изключителни тарикати, та не направихме среща в града, защото кампанията още не е отворена и щяха да ни атакуват.Но някакъв „Мустанг“ ли, някаква телевизия, която обаче ме снима….Вече беше дошла на летището да ме снима. Викам им: махайте се от тука, просто ме оставете на мира, какво ме снимате на летището.Ама как се качвате на самолета. Да не съм някаква царица, принцеса, какво има да ме снимате. И ги изгоних. Днеска този Димчо Гяуров, ми вика значи във Варна това интервю сигурно 100 пъти са го пускали.Денем и нощем го въртят.Въртят, въртят, няма, вика, варненец….

Джурковски: „Мустанга“ е така, той е…Пука радио „Лиани“.

Костов: Гледай сега, с ЮТВ, с „Юнион телевижън“ сключваме договор за медийна изява.

Михайлова: Това е другото, което е. Това са новите методи да влезеш във всеки дом.Тук ще дойдат 50-60 човека.

Костов: Тука ще дават клипове, интервюта, събрания….

Михайлова: Дебати, дебати….

Костов: Дебат ще имаме.

Михайлова: Икономически. Той какъв е кметът?

Мандев: Икономист, завършил в Харков.

Михайлова: Хубаво, хубаво място.

Костов: С екип. Дебат с екип, със своя екип.

Михайлова: Значи никакъв, ей така….Българите сме много странна порода хора. Мислиме, че когато излизаме сами, само така показваме, че ние всичко знаем. Никъде по света човек не може да знае всичко.

Костов: Абсолютно.

Михайлова: Аз дори за себе си го приемам като критика. Със Сашо Божков се видяхме в Балчик, той вика: аз ходя с 11 човека. Аз дето не съм икономист – ходя сама. Е, естествено, човек застава и работи с екип. Той и по-авторитетно звучи на хората. Отивате на дебат с екип – това са моите хора по този въпрос…. И хората имат повече доверие. Защото ти не може да си пенкелер: не мога и от земеделие да разбирам, и от структурна реформа, и от безработица.

Костов: Макар че…аз се уча.

Михайлова: Тука социалните грижи – ще ги науча и тях….

Мандев: Ние наблягаме на въпроса за екипността, това е само…

Костов: Освен това искам да ти кажа, че радио „Лиани“ тука се слуша много, това е местната УКВ.

Михайлова: Ех, как няма време да дойда да….

Мандев: Те много те чакаха там.

Михайлова: Не, не за кампанията….

Костов: Радио „Лиани“ е така добре разположено към нас.

Джурковски: Напротив, много добре.

Костов: Дори много добре…

Джурковски: Тя е ужасно анти сегашния кмет. Значи шефката на радиото е сътрудничка на сегашния кмет…

Костов: Радио „Лиани“ ще ни подкрепя много сериозно и ние ще имаме…

Мандев: Тя го атакува много сериозно…

Джурковски: Тя директно го атакува….

Мандев: Тя му беше сътрудничка и така го мрази и му знае нещата.

Арабаджиев: Има съмнения… -…..ревизия..Той е наш /шум /

Михайлова: Компромати, какви компромати. Аз разбирам да е ходил гол някъде, той тук вече….това му е работа…

Мандев: Това, което са направили, не е добро управление, неправилно изразходване на средства.

Михайлова: Най-силният удар за един кмет е, когато той се явява за всичко. Васко, ти ли ми каза това: „Харесва ли ви така да живеете, ако искате, може да продължавате“. Време е за промяна, алтернатива….

Джурковски: Този кмет има така доста негативизъм натрупан.И, верно позитивна кампания, но това трябва да се използва.

Мандев: Чакай сега, позитивна кампания не означава да го чешиме…

Джурковски: Да му простиш това, че той е обявил държавата за враг номер едно. Той заслужава да го…

Кирил Баев: И нищо не е направил през мандата си.

Джурковски: Той програмата не е изпълнил може би една трета.

Мандев: Лъжата не може да се прости към хората.

Михайлова: – Както да ги гледам, тъй че….Но това е политиката. Те са такива безочливи мошеници, че са в състояние и проявата на хуманизъм да ти я представят както…Като Косово. Те са…Аз направо се чувствам омерзена едно и също да обяснявам вече 6 месеца.

Неидентифициран: Реакцията на хората тук нали, беше въпросът….

Арабаджиев: Но той гражданинът, който го зададе изчезна от залата.

Михайлова: Иванов.

Арабаджиев: – Той влезе, за да ви даде въроса и излезе.

Баев: Той е толкова Иванов, колкото аз съм Петров.

Мандев: Комунист. Е, викам, Иванов, белким и ти научиш…

Костов: Без Иванов и без Петров не може да правим….

Джурковски: Той добре се напъти на този въпрос и отговорът беше категоричен и видяхте колко….

Костов: Да, обаче действително има неща, които….ад хок трябва да се, така да се съобразят и да се актуализират малко. Да се позаострят и да се конкретизират.

Михайлова: Трябва да се види според мен, какво може да се направи…

Мандев: Той отива в едно село и няма да говори за тази общинска програма на селото, на баба Пена…

Арабаджиев: Ще разчитаме пак на вас, че испанският посланик ме е взел под крило…

Михайлова: А-аа! Той утре ще идва при мене.

Арабаджиев: Да, той прави „Красив Ловеч“ паралелно на „Красива България“. В момента изсипва 500 000 долара.

Неидентифициран: На кмета.

Джурковски: Изключително в полза на кмета.

Михайлова: Испанският посланик, как да се каже, е толкова седесар, колкото малко седесари. Искам да ви кажа, че той е…

Неидентифициран: А защо е помагал..

Михайлова: Е, на кой, той не може да се включи в политическата борба. Можем да му кажем….

Арабаджиев: Нещата идват от Виджеланте, италианеца, който е в ЮНЕСКО и който имаше контактите с един тука бивш комунист…

Михайлова: Аз ще му кажа да изчака…

Арабаджиев: …по програмата 1300 години.

Неидентифициран: Със Стоян Нейков.

Арабаджиев: И те нещата са отдавна. Така. Но испанският посланик е направо впечатлен от красотите на Ловеч. Декларирал, че който и да е кмет….

Михайлова: Аз мога да го помоля, той ми е много близък, няма никакви проблеми….

Арабаджиев: Той намеква, че даже може да доведе на принципа, на когото са строили Барселона, като град на олимпийските игри, фирми, които да помагат тука.

Мандев: Да стане ясно, че той ще дойде да подкрепя, само когато…

Арабаджиев: Ще го използваме, нали в…

Джурковски: Да, но той има контакти само с кмета, той – областта е срещу кметството – един път не прояви интерес за една среща поне, макар че ние сме намеквали няколко пъти. Това са проекти, които касаят регионалните…

Баев: Ето това, ако испанският посланик го каже и го пуснат по кабелната, просто ефектът не е малък.

Михайлова: Да, ама истинският посланик е държавен служител, той….

Хорово: …той не може да го каже….

Михайлова: Щото какво правиме, ако не дай си боже, спечели другият. Значи…се провалят.

Мандев: Значи, той се срещнал с депутатите от Ловеч и се срещнал с кандидата за кмет на Ловеч от името на СДС. И са обсъдили проблемите по тази тема, която върви.

Михайлова: Трябва да намерите формата, а аз иначе, аз ще говоря с него, той също ще подскаже, как да го направим, защото той ни подкрепя много…

Костов: Ние можем да изпратим една официална покана към него.

Михайлова: Ми, добре, ако я изпратите, аз не знам кога тоно ми е срещата, обаче…

Неидентифициран: Тук обаче става много деликатно.

Костов: Поканата става въпрос.

Михайлова: От депутатите, а вие ще поканите в София кандидата за кмет.

Неидентифициран: А, да, там, да…

Мандев: Ние го правим и каним кандидата за кмет, бе..

Михайлова: Ще го направите, ще го излъчим по националната телевизия. Ние ще го заснимаме и …ще ги убиеме всичките…..

Баев: – по националната – супер.

Арабаджиев: Може ли все пак една нотка на оптимизъм. Нека за началото на кампанията да ви предоставим касетата, защото много масирано се подготвяме. Днешната среща действително е…..

Михайлова: – не, не го приемайте….

Арабаджиев: Просто анализирам в момента. Значи считам, сериозно сме подготвили това начало. Изключително масирано с реклама ще подходим към това нещо, вече се печатата нещата. Точно за вечерта, по нестандартен начин, листовки по улицата, покани към гражданите на улицата. Даже тука ще бъде откриването на БСП, две маси ще раздават наши листовки да препращат хората към площадното пространство зад реката, където ние откриваме. Просто те са се скрили тука, капсулирали са се, дай Боже, да е хубаво времето, ще направим нещо грандиозно.

Мандев: Тези микрофони сигурни ли сте, че не чуват.

Михайлова: Е-е, че к’во.

Мандев: Е-па, много важно….

Арабаджиев: Тогава, като се заговори вече, ще имаме по-добра основа, по-добър старт.

Михайлова: Те не очакват тука да се събираме, освен това ние сега ще свършим.

Неидентифициран: …като го броим, откриваме кампанията. Михайлова: – Ние не откриваме, правим една среща. Костов: Ние правим една среща, да.

Михайлова: Ние не коментираме програма.

Неидентифициран: Само представяме кандидата…

Мандев: Подготвили сме доста неща, въпросът е, доста работи ни трябват.

Баев: …чашка с водичка….

Михайлова: …бюлетини, материали. Обаче излизаме навънка и те казват хората…Там пита някой нещо конкретно и става шефът на щаба и казва, ние програмата си не можем да разкрием, защото ще вземе някой да ни я вземе. И в залата настъпва тишина. И хората се питат, защо са дошли, защото не могат да задават такива въпроси. Те се сконфузиха, те са много разговорливи хората. Но кой още ще е по графика, кой ще идва тука?

Костов: Иван Костов ще идва на 26-и.

Арабаджиев: И евентуално министър Бояджиев.

Мандев: Бояджиев ще бъде тук на…

Костов: Бояджиев ще бъде тук и евентуално ще откриеме в Троян.

Михайлова: Тук Богомил Бонев също може да свърши работа…

Костов: Ми, ако дойде много хубаво…

Михайлова: Ми ще му кажа да дойде. Само трябва да ми напомните. Всички тези неща.

Джурковски: Ще има много голям ефект.

Михайлова: Богомил Бонев да дойде тук и да каже да излязат две крачки напред тези с нарушенията.

Баев: В Ябланица искат Върбанов.

Костов: Много интересно ще бъде, ако Върбанов дойде, Пейко Гечев е…./смях/

Михайлова: Вие може на някоя среща, примерно на Богомил Бонев, да обявите Бонев, той да дойде Пейко Гечев, а изненадата да бъде Венци Върбанов. /Бурен смях/

Михайлова: Това е тактиката…Всичко е политика.

Баев: Да не стане някоя авария. Това го пусни във водичката, цяло го пусни, а аз ще го изхвърля навънка, цялата чашка….

взето от Интернет

.

.

Нищо неочаквано няма в създаването на синя фракция в СДС и в желанието на нейните учредители Синята коалиция да се възстанови. Достатъчно е да се вземат предвид последните социологични проучвания, според които сините и ДСБ са под прага за влизане в парламента, взети поотделно (0,7% за ДСБ и 1,8 % за СДС) и дори заедно (2,5%). На пръв поглед шансът на коалицията е по-голям. Но дори да предположим, че минат четирипроцентовата бариера, на практика ще се възпроизведе сегашното статукво. И тези, които в продължение на две години играха в един отбор със социалистите в парламента, пак ще са в него. Също както в червения лозунг: „Ние пак сме тук и пак сме същите”. Точно те – Надежда Неински (евродепутат, водеща през пролетта преговорите за продължаване на Синята коалиция), Мартин Димитров (бивш лидер на партията) и Ваньо Шарков (депутат и неуспял кандидат-лидер) са инициатори на вътрешнопартийното обединение с прозрачното заглавие „Единство”. А мотивът им за обединението на фона на парламентарната червено-синя мъгла звучи като Параграф 22 – то трябвало непременно да се случи, защото отваряло пътя за връщане на БСП във властта. А пък като се случи, ще сме противници с БСП, но само наужким.

.

200-години от рождението на легендарната българка.
.
„Народният съд“

fakel.bg

.

.

.

.

.

.

.

На 20 октомври 1951 г. е сформирана Българската национална доброволческа рота 4093 в състава на Американските въоръжени сили в Западна Германия. Кодовото й название е Cteator Hesse и е зачислена към 112 Военен център, САЩ (112 Military center).Самото съществуване на ротата 4093 показва, че мнозина българи не приемат управлението на Българската комунистическа партия и ненавиждат наложената в страната обществено-политическа система.

През 1951 г. американските власти се обръщат към намиращия се в емиграция д-р Г. М. Димитров, тогава председател на Българския национален комитет, с молба да им съдейства за организиране на доброволческо военно формирование от български политически емигранти в Западна Европа. Г. М. Димитров откликва с голям ентусиазъм. Той заявява на сънародниците си, че „ние ще бъдем съюзници, а не наемници“. За три седмици д-р Г. М. Димитров успява да убеди над 200 емигранти да кандидатстват за служба в американската армия. Доброволци дълбоко вярват, че това е техният личен принос за освобождаване на България от комунистите.

Основните изисквания към доброволците са политическа и военна благонадеждност. Кандидатите попълват специални формуляри, разработени в Главната квартира на Северното командване на 7-ма Американска армия в Западна Германия. Успешно преминалите теста са събрани през октомври 1951 г. в гарнизона Цайлсхайм край Франкфурт на Майн.

На 7 април 1953 г. ротата се пребазира от Цайлсхайм в Ешборн, също недалеч от Франкфурт на Майн, съгласно заповед на Главната квартира на Северното командване.

Впоследствие Рота 4093 се предислоцира от Ешборн в Депото за муниции на Рейн (Мизау) със заповед на Главната квартира на Северното командване от 20 юни 1953 г. На 22 юни 1953 г. ротата щатно е прехвърлена от Северното командване (112 Военен център) към Западното командване (110 Военен център) и 6950 Трудов център.

На 20 октомври 1953 г. ротата се мести от Мизау в Оръжейното депо в Гермерсхайм. Тук подразделението остава до разформироването си на 30 юни 1964 г.

След смъртта на Сталин (5.3.1953 г.) контактите между новия лидер на СССР Никита Хрушчов и лидерите на западните държави стават все по-чести. Хрушчов непрекъснато настоява президентът на САЩ да разформирова националните роти от политически емигранти от държавите от Източна Европа. САЩ решават да изпълнят искането на съветския лидер, за да запазят затоплянето в отношенията между СССР и Запада. На 30 юни 1964 г. ротата е разформирана.

Личният състав на рота 4093 винаги наброява около 200 души. Те са организирани като типично пехотно подразделение от американската армия – 4 взвода по 40 човека за охрана на обекти и един административен взвод. Националните роти са организирани в отделен полк, със собствена главна квартира и командир. На рота 4093 е възложено да охранява важни обекти на НАТО в Западна Германия, складове с муниции, оръжия, ракети, военно оборудване и други.

Първият командир на ротата е лейтенант Стефан Бойдев, син на ген. Васил Бойдев – командващ Въздушните войски (1936-1941 г.) и 5-та армия (1942-1944 г.). Той командва подразделението от основаването му до 17 април 1952 г.

Втори командир е лейтенант Борислав Байчев, бивш летец от българските ВВС. Той ръководи подразделението до март 1957 г.

Трети и последен командир е капитан Димитър Кръстев до разформироването на ротата през 1964 г.

Първите доброволци, постъпили на служба през 1951 г., са настанени в триетажна сграда, а през пролетта на 1952 г. личният състав е преместен в новопостроени специално за американската армия бараки. Те са със широки стаи, отделни административни офиси, медицински и продоволствен отдел, както и отделна транспортна част. Рота 4093 притежава отлично уредена библиотека, която освен личния състав на подразделението обслужва и българските емигранти от близките околности.

От 1951 г. започва издаването на месечното циклостилно списание „Идейни насоки“. То отразява обществено-политическия живот в България и останалите източноевропейски страни.

От октомври 1953 г. ротата има фонд и клуб, чиито средства се използват за благотворителност, за организиране на тържества, издаване на сертификати и значки.

През 2002 г. трима ветерани от рота 4093 посещават Националния военноисторически музей в София. Те даряват униформи, лични вещи и други, които са приети във фондовете на музея.

http://www.blitz.bg/

.

В памет на 767-те еврейски бежанци и български моряци, загинали на кораба “Струма” на 24 февруари 1942 г. в Черно море

През 1991 г. в израелския пристанищен град Ашдод е открит паметник на загиналите по време на Втората световна война евреи-бежанци на корабите “Струма” и “Мефкуре”, потопени в Черно море. Десет години по-късно, когато ние – група журналисти от снимачен екип на Българската национална телевизия пристигнахме тук, никой в 180-хилядния град не знаеше, че “Струма” е български кораб. Всяка година, в Деня на Холокоста, пред мемориала се поднасят венци и цветя в памет на повече от хиляда жертви на войната. В церемонията участват и представители на румънското посолство в Тел Авив, тъй като “Струма” е отплавал от румънското пристанище Констанца и на борда му са загинали и румънски евреи. В България пък, никой не знаеше, че в едно чуждо пристанище е издигнат паметник на български кораб, който е загинал по време на войната с целия си български екипаж (вж. Морски вестник, бр. 9/1998, с. 16).

На “Струма” загиват 767 души. В историята на българското корабоплаване няма друг подобен случай с толкова жертви на море. Защо в България не се знае за гибелта на този нашенски “Титаник” и защо пък по света, където знаят за гибелта на “Струма”, никой не посочва, че корабът е български? Само тези два въпроса бяха достатъчни, за да тръгнем по дирите на една жестока трагедия, която не бива да бъде забравена.

До 1990 г. малцина специалисти в България знаеха, че в Черно море по време на Втората световна война е загинал кораб с това име. Тези пък, които знаеха, не си задаваха каква е националността му, при все че носи името на българска река. В проучванията безрезервно се приемаше твърдението на съветските историци, че “Струма” е вражески (значи – германски) транспортен кораб с водоизместване от 7 000 тона, потопен успешно с едно торпедо от съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко. През 1942 г. в малкия български флот няма кораб “Струма” с водоизместване 7 000 тона. Вероятно затова нашите историци не си задават повече въпроси около неговата гибел. Нещо повече, твърдението, че е потопен неприятелски на Съветския съюз 7 000-тонен транспортен кораб се тиражира и в наши дни от някои български изследователи. Други предпочитат да афишират версията за гибел при “неизяснени обстоятелства”.

Странно е, но никой не отгръща “Хроника на морската война 1939 – 1945 г.” от немските автори Юрген Ровер и Герхард Хюмелхен. (ROHWER J., G. HUMMELCHEN, CHRONIK DES SEEKRIEGES 1939 – 1945, Oldenburg und Hamburg, 1968). Там, на стр. 223 е записано е записано, че “Струма” е български кораб под панамски флаг и че на борда му след торпедната атака на Щ-213 загиват 764 евреи – бежанци. С единия от авторите на тази книга – професор д-р Юрген Ровер, разговаряхме в Щутгарт, в Библиотеката за съвременна история, която разполага с един от най-големите в Германия морски архиви.

Юрген Ровер е роден през 1924 г. Израства в големия пристанищен град Хамбург. През 1942 г. постъпва на служба във военния флот, а през 1945 г. попада в плен и в концентрационен лагер. След освобождаването си завършва история, защитава през 1954 г. докторат и в продължение на пет години е ръководител на работна група за исторически морски проучвания във Франкфурт. По-късно, в продължение на 30 години е директор на Библиотеката за съвременна история в Щутгарт. Едновременно с това е издател и редактор на списание “Марине Рундшау”, вицепрезидент на международната организация за военноисторически изследвания, автор на множество книги и публикации по история на морската война и всепризнат авторитет в тази област.
Пред нас проф. Ровер разгъна всички архивни страници, послужили му в изследването на обстоятелствата около гибелта на “Струма”. Ето част от стенограмата на неговия разказ:

“Тук са представени нападенията в Черно море, това са съответно съветските данни за нападенията, а тук са данните на немската, румънската и на българската страна за загубите в този район. Освен това, в тази област са потопени и италиански кораби. Виждате тук през февруари 1942 г. намираме “Струма”, потопен от съветската подводница Щ-213 под командването на капитан-лейтенант Денежко. Това са руските данни за позицията, които точно съвпадат с останалите. А тук виждате също данните за всички нападения на съветски подводници в Черно море, където се споменава подводницата Щ-213. Тук виждаме на 24 февруари в областта на Черно море е нападнат транспортен кораб “Струма”, т.е. за съветската страна, за тяхното министерство на отбраната това вече не е било спорен въпрос, а историците им е трябвало да отричат по политическо нареждане.”

На българския кораб “Струма” (потопен на 24 февруари 1942 г.) загиват 767 души, а на турската гемия “Мефкуре” (потопена на 5 август 1944 г.) – още 305. С изключение на екипажите, всички останали жертви са еврейски бежанци. Кой би могъл да бъде убиецът на повече от 1000 евреи в Черно море? Не само историците и изследователите на Втората световна война знаят каква е теорията на Хитлер и практиката на хитлеристите в германските концентрационни лагери. Затова съвсем логично е като виновник за потъването на “Струма” и “Мефкуре” да бъде посочена Германия. Задачата на бъдещия професор Юрген Ровер не е била никак лесна – той трябва да докаже тъкмо обратното, че Германия, поне в тези два случая, няма нищо общо с гибелта на евреите:

“Работата по изследването на потъването на тези два кораба започна през 1960 г. с едно запитване на Unated Restitution Organisation – еврейската организация за възстановяване във Франкфурт, относно смятаното за причинено от немци потъване на “Мефкуре”. Малко след това получих едно запитване от прокуратурата във Франкфурт, дали бих могъл да установя, че “Струма” през февруари 1942 г. е била потопена от немци. В отговор на това предложих да направя експертиза по този въпрос, защото смятах, че потвърждението или отхвърлянето на подобно твърдение не е най-подходящата работа за историк. Специалистът трябва да разкрие какво наистина се е случило. А аз вече знаех, че през февруари 1942 г., когато “Струма” е била потопена, в Черно море все още не е имало немски кораби.

До 1964 г. водих обширна кореспонденция с цел да изясня случаите “Струма” и “Мефкуре” в тяхната взаимна връзка. Едва с цената на много усилия, през цялото време от 1945 г. насам, успяхме да изясним повечето такива случаи в една книга за нападенията на подводниците на съюзниците, която издадох в Англия преди три години, и се оказа, че най-добрите източници, които изобщо имах, бяха съветските, по-добри и от немските даже.”
Логично е да се поставят няколко въпроса: Защо са атакувани и потопени “Струма” и “Мефкуре”? Имало ли е и други кораби, превозващи еврейски бежанци, които също са били атакувани? Ако не, жертва на какво са пътниците от тези два кораба? Проф. Ровер продължава:

“Така от 1960 до 1964 г. моята задача бе да разкрия какво действителност се е случило, защото всъщност в този момент в Черно море още не е имало немски военни кораби, а още по-малко – подводници. Трябва да е било подводница. Затова ние проучихме какво изобщо се е случило в този момент в акваторията пред Босфора. А в руските публикации има и данни за нападенията на техните подводници в Черно море и там са посочени нападенията над “Струма” и “Мефкуре”, но не се споменават имената на тези кораби. И интересното е, че такъв случай се разглежда в книга, която е излязла в СССР през 1964 г., т.е. – през същата година, когато публикувах моята експертиза. Авторът, днес професор, Дмитриев, още нищо не е знаел за идентифицирането на корабите. При второто издание на книгата си е трябвало да пропусне описанието на потопяването на тези два кораба по политическо нареждане и едва сега, след “перестройката”, той ми писа: Нека да забравим за нашите спорове и да си сътрудничим. Вие имахте право, т.е. корабите са потопени от руски подводници.

За потопяването на “Струма” са излезли много публикации. Проблемът е, че повечето от авторите са от кръга на близките на загинали участници в това пътуване, и всички те изхождат от представата, че заради Холокоста “Струма” непременно би трябвало да бъде потопен от немски кораби.

Това днес е признато от руска страна и не е спорен въпрос. Можем да видим това и в едно официално издание от руска страна, можем да го разгледаме. Ето, за да видите за какво става дума, една издадена от съветското министерство на отбраната история на техните подводници през Втората световна война и том Трети се отнася за подводниците на Черно море. Тук, на тази страница е посочено, че именно подводницата Щ-213 е извършила нападение и е споменато името на кораба “Струма”. Също така, по-нататък, на стр. 297 е посочено и потопяването на “Мефкуре”. Тази книга е излязла през 1970 г. – шест години след моята публикация на експертизата.”

Доказателствата на проф. Ровер не са възприети веднага както от близките на загиналите, така и от редица евреи – автори на книги, посветени на емиграцията по море:

“Тези книги казват много за атмосферата на кораба, но за самото потапяне хората още нищо не са знаели и не искат да го приемат за истина, тъй като те, като засегнати от Холокоста, естествено могат да приемат само възможността, че това са били германците. Тези хора не могат да си представят, че са попаднали във военни действия, които всъщност нямат нищо общо с Холокоста.

Тези книги имат значение за разкриване на вътрешните отношения между пътниците на корабите. Аз научих много за тези отношения или за предположенията какви биха могли да бъдат те от някогашния немски пристанищен капитан на Варна господин фон Обух, който през 60-те години бе дошъл в Германия, научил за моите изследвания и ме намери. Той ми разказа много и за превръщането на “Струма” и на един друг кораб – “Рудничар”, в бежански кораби и ми начерта скици, как е било организирано преустройството, как са били вградени койките и т.н., също ми разказа и за недостатъчните спасителни средства на борда на корабите и за ужасното пренатоварване на плавателните съдове.”

Как България се оказва във водовъртежа на еврейската емиграция? Как държавните институции, които стават съпричастни към спасяването на близо 50 000 български евреи от лагерите на смъртта, се отнасят към този процес? В своите спомени, писани през 1978 – 1979 г., тогавашният началник на пристанище Варна – капитан Найден Найденов, пише: “Често ми се обаждаха по телефона разни отговорни фактори – областният директор, народни представители и ме питаха зная ли какво става в пристанището. Отговарях им, че зная по-добре от тях и от тези, които ги осведомяват. Някои от тях отиваха до там, че питаха защо пращаме тези нещастници на явна смърт. Отговарях им, че те предпочитат вероятната пред сигурната смърт. След известно време тези обаждания престанаха. Хората като че ли свикнаха с това “преселение”.

Българските власти не се намесват и не пречат на еврейската емиграция през нашите пристанища. В изследванията на проф. Ровер се посочва, че първата група от 600 бежанци, предимно от Моравия, отплава с кораба “Агиос Николаос” от Бургас на 20 април 1939 г. и достига до палестинския бряг на 19 май. При друго плаване – през юни, същата година, този път от Варна, тръгват още 693 евреи, а стигат палестинския бряг на 3 юли. И при двете плавания капитан на кораба е Антон Прудкин, върху чийто принос за спасяването на евреите все още се водят спорове. Отново Прудкин, отново с “Агиос Николаос”, докарва до палестинския бряг нови 796 бежанци. Според проф. Ровер, само за тези три рейса са спасени повече от 2 000 евреи – бежанци. В някои изследвания определението “спасени” не се употребява. Използват се определения като “превозени” и “транспортирани”, а организаторите на тези плавания се категоризират като “предприемачи”. Така смята и самият проф. Ровер. Той пише: “Като особено успешен предприемач се прочул живеещият във Варна д-р Барух Конфино”. В нашумялата напоследък книга “Извън хватката на Хитлер” (С., 1999 г.), по която бе направен и документален филм, с автор проф. Михаел Бар-Зоар, се отбелязва, че повече от 4500 евреи от Европа достигат през периода 1939 – 1941 г. до Палестина, благодарение на решителните действия на “противоречивия ционист доктор Барух Конфино”. В Тел Авив нашият екип се срещна и разговаря с неговия по-малък син – заклетият експерт-счетоводител Ицхак Конфино. Той ще бъде един от основните герои в бъдещия документален филм за “Струма”. Конфино – младши знае много за баща си, но твърде малко за случая с този български кораб. За съжаление, по-големият му брат, който е бил запознат с много от делата на баща им, е вече покойник. В едно обаче Ицхак Конфино бе категоричен: баща им категорично не е одобрявал наемането на Прудкин за капитан и е имал безкрайно доверие в капитан Горбатенко, под чието командване загива “Струма”.

В българските и в чуждите архиви е запазена снимката на кораба “Рудничар”, но никъде няма фотография на кораба “Агиос Николаос”. Такава вероятно и няма да бъде открита. Просто изследователите досега не са се сетили, че предишното име на “Рудничар” е “Свети Никола” – на гръцки “Агиос Николаос.”

Антон Прудкин е една от най-колоритните фигури в историята на българското морячество. Той е роден през 1880 г. в Русе. Майка му е българка, а бащата – украинец. Завършва средното си образование в Свищов, а Морско училище – в Николаев, Русия. През 62-годишния си живот той е капитан на всички големи български търговски кораби, известно време е и градоначалник на София, но за същия период получава и четири смъртни присъди за революционна дейност и атентаторство. Четвъртата му смъртна присъда е ефективно изпълнена във Варненския затвор на 1 август 1942 г. Обесен е като атентатор и агент на съветското разузнаване.
Твърденията на проф. Ровер за три еврейски рейса на капитан Прудкин с кораба “Агиос Николаос” са неточни. Биографите на капитан Прудкин, сред които е и жена му Мария, са категорични, че той е направил само два “еврейски” рейса с “Рудничар”. Във Военноморския музей – Варна, се съхранява препис от договор, който доказва съучастието на Прудкин в ново съдружие за пренасяне на евреи до Палестина през май 1941 г., но няма данни за реализацията на тези намерения. Така или иначе, именно Прудкин е първият български морски капитан, участвал в спасяването на евреи-бежанци. Друг е въпросът защо той се отказва от тази доходна дейност – дали защото изцяло се поставя в услуга на съветското разузнаване (според съпругата му Мария), дали защото Конфино не го одобрява (според сина му Ицхак), това в случая е без значение.

Въпреки трудностите, бежанците са готови да понесат всички страдания, за да избягат от враждебна Европа и да достигнат до обетованата земя. А дали екипажите на корабите са знаели за всички рискове, които ги очакват? Изключителният професионализъм на капитан Горбатенко е отбелязан и в изследванията на проф. Ровер. Той описва случай на 7 ноември 1939 г., когато “Рудничар” и влаченият от него “Кооператор” попадат в тежък щорм и само благодарение на моряшките умения на Горбатенко успяват да върнат успешно двата кораба в пристанището на остров Родос, където извършват необходимите аварийни ремонти. Проф. Ровер отделя голямо внимание на рейсовете на “Рудничар”:

“След 1964 г., разбира се, продължих да се интересувам от тази материя. Както казах, през 1984 г. в Израел взех интервюта от много хора, които през това военно време са дошли в Палестина с кораби. От някогашния капитан на пристанище Варна, г-н фон Обух, научих много неща за България, много подробности за преустройването на бежанските кораби във Варна, например за “Струма” и за парахода “Рудничар”, който всъщност е бил рудовоз и също е превърнат в бежански кораб.”

Изследователите са единодушни, че с “Рудничар” капитан Горбатенко извършва четири успешни рейса. По този начин капитан Горбатенко подпомага спасяването на живота на 1630 евреи. Тези рейсове са достойни да останат в историята на българското мореплаване:

1 – 10 август 1939 г. Варна – Палестина – 305 души.
30 август – 19 септември 1939 г. – Варна – Констанца – Бургас – Палестина (брегът край Херцлия) – 368 души
29 септември – 14 ноември 1939 г. Варна – Браила – Родос – Палестина (край Хайфа) – 457 души
1 декември 1939 – 7 януари 1940 г. Варна – Сулина – Варна – Палестина – около 500 души

Успехът на д-р Конфино, постигнат чрез капитан Горбатенко и “Рудничар”, не може да остане в тайна. Според сина му Ицхак българската полиция забранява на “Рудничар” да извършва такива рейсове, като подозира, че между моряците от екипажа му има руски шпиони. Затова България мобилизира “Рудничар” и Конфино е принуден да ангажира стария “Шипка” (“Либертад”). Архивите сочат малко по-различна ситуация, която ще представлява интерес за следващите изследователи: Официалният собственик на “Рудничар” Дора Конфино (съпруга на Барух) сключва договор с Германския морски щаб за свръзка в София за отдаването на кораба под наем. На свое заседание от 17 септември 1941 г. Министерският съвет на България приема постановление, с което освобождава договора от гербов налог. По-късно това постановление е одобрено и от Народното събрание.

Проф. Ровер също е категоричен, че две седмици след последния си еврейски рейс, “Рудничар” е нает от германска фирма за превоз на руда. Остава без отговор въпроса защо д-р Конфино не назначава Горбатенко за капитан на “Салвадор”. Опитният моряк не би допуснал да се разиграе трагедията на 14 декември 1940 г., при която загиват 204 пътници, сред които и 66 деца. Ицхак Конфино твърди, че баща му на практика не е организирал плаването на “Салвадор”, което обяснява и отсъствието на Горбатенко от борда на този кораб. В мемоарната си книга “По избор” оцелелият след катастрофата български евреин Цви Сузин публикува снимка на “Салвадор”, зад който се вижда и силуетът на “Струма”. В разговора си с нашия екип той потвърди, че пътниците са работели и по преустройството на двата кораба. ( вж. Морски вестник, бр. 8/2000 г., стр. 10).

Историята на кораба “Струма” е твърде интересна. За съжаление, до сега не е открита нито една снимка, на която да се вижда ясно неговото изображение. В Интернет има само една снимка, от която не си личи добре силуетът на кораба, като неизвестният фотограф може би е запечатал заедно със “Струма” и преминаващ зад него друг плавателен съд. Подводната експедиция на Грег Бъкстън – потомък на загинали евреи на “Струма”, откри останки от корабен корпус на дъното на Черно море, където плавателният съд е бил торпедиран. Но все още няма никакви гаранции, че именно това са останките от “Струма”.

При посещението си в музея “Хагана” в Тел Авив нашият екип бе приятно изненадан от директора на Държавния архив на Израел д-р Моше Мосек, който бе поставил задача на един от своите сътрудници да издири изображение на “Струма”. Това, което видяхме, е построената през 1880 г. (а според други данни – през 1867 г.) в корабостроителницата “Палмърс Ес Би Корпорейшън” в Нюкасъл, Англия, тримачтова яхта с името “Корнелия”. В продължение на пет години е притежание на маркиза на Лондондери и е регистрирана в Съндърланд. Според проф. Ровер моторната яхта с железен корпус преминава последователно през няколко корабособственика и от Гърция идва през 1934 г. в България под името “Есперос”.
Ето какво сочи за “Струма” справочникът “Българските кораби” от Илия Тодоров: “През 1932 г. Димитър Кенков от Варна закупува от гърка Георги Евангелов Милопас кораба “Есперос”, построен от фирмата “Палмер Брос и сие” през 1867 г. в Нюкасъл, Англия. До закупуването му от Д. Кенков корабът сменил десетина собственици, които го кръщавали с най-различни имена. Българският му собственик го нарекъл “Македония”Е През 1940 г. дружество “Струма” закупува, ремонтира и снабдява “Македония” с нов двигател, давайки му своето име. През 1941 г. то го препродава на семейство Конфино за превозване на евреи – преселници. Плавайки под панамски флаг, но с български екипаж под командата на българина от руски произход капитан Горбатенко, “Македония” бива потопена на 24 февруари 1942 г. от торпедо на подводник близо до Босфора”.

През 1940 г. корабът е в толкова лошо състояние, че става само за несамоходен шлеп. Проверката в Централния държавен архив в София показа, че “Струма” никога не е бил собственост на д-р Барух Конфино, а само на акционерното дружество “Струма” с основни акционери Бенямин Декало (български евреин) и Стефан Хрусанов. (факсимиле от Протокол на общото събрание на “Струма” АД). Проф. Ровер смята обаче, че именно доктор Конфино стои зад акционерното дружество “Струма”. А руските изследователи Богатирьов, Ларинцев и Овчаренко твърдят, че корабът “Струма” е взет под аренда от “панамските граждани” Дора и Барух Конфино. Д-р Конфино е бил наясно с лошото състояние на “Струма” и затова първоначалната му идея е шлепът да бъде влачен от кораба “Дариян ІІ”. Поради това ремонтните работи са ограничени само дотолкова, доколкото да е възможно настаняването на поне 370 бежанци. На 1 март 1941 г. обаче пристанище Варна преминава изцяло под контрола на немските войски. “Дариян ІІ” потегля без “Струма”. Вероятно липсата на всякаква друга алтернатива принуждава д-р Конфино да поръча доставянето на двигател на “Струма”, с помощта на който да бъде осъществено самостоятелно плаване до бреговете на Палестина. А потокът от евреи-бежанци нараства постоянно. Това кара ционистките организации да удвоят усилията си.

Според проф. Ровер: “Това е едната страна, т.е. ционистката страна. Те са се опитвали да заведат там по възможност млади хора, които са били работоспособни и силни. Бягствата и организирането на бежанци са започнали през войната, след като е станало ясно, че немците и с тяхна помощ румънците преследват евреите и отчасти зверски ги избиват. Това е накарало много бежанци по някакъв начин да успеят да дойдат до Румъния и от там да се опитат да се качат на борда на такива кораби.”
Все по-трудно става и с набирането на екипажите: по пътя си от Констанца за Босфора корабите с бежанци през районите за бойно патрулиране на съветските подводници. След преминаването на Дарданелите пък те са принудени да плават извън териториалните води на неутрална Турция – през напълно овладените от немско-италианските въоръжени сили води на Егейско море, които са оперативните райони за действие на британските подводници. В плаването на “Струма” към Палестина не е предвидено атакуване от военен кораб. Звучи невероятно, но германците не успяват да се противопоставят на еврейската емиграция по море от румънските и от българските пристанища.

Проф. Ровер: “Немското политическо ръководство естествено се е опитвало да възпрепятства изселването на евреите по море и постоянно е умолявало румънските власти да направят нещо срещу това. Отначало румънското правителство се съгласявало, но в края на 1943-та и в началото на 1944-та година, с оглед на несигурния край на войната всички са станали по-предпазливи и от румънска страна са се опитвали да допуснат определени неща. Немската страна не е можела да се противопостави особено много на това. Постъпило запитване от страна на немския командващ флота в София, какво да се прави с тези кораби, дали да не бъдат просто потопени. В отговор на това от главнокомандващия немския флот адмирал Дьониц последвала заповед, че тези кораби трябва да се третират по същия начин, както всички останали, които пътуват по този маршрут, да бъдат съпровождани от немски или румънски части и извеждани от минните заграждения и да бъдат пропускани за отпътуване в дълбоки води към Босфора и така тази идея или това предложение на адмирал Фрике от София не се осъществява.” Междувременно, корабът “Струма” става причина за обтягането на отношенията между България и Румъния. За да изясним същността на конфликта, е необходимо с няколко думи да разкажем и предисторията. Собствениците на “Струма” от едноименното акционерно дружество са получили разрешение от Министерския съвет на 31 юни 1940 г. да продадат кораба и той да смени българското знаме с чуждо. През лятото на следващата година обаче почти целият корабен парк на България е поставен в услуга на хитлеристка Германия и българското морско стопанство изпитва остър недостиг от плавателни съдове. Тогава в Дирекцията на водните съобщения се сещат за намиращия се в румънското пристанище Констанца български кораб “Струма”. Започва оживена преписка между Министерството на външните работи в София и Царската легация в Букурещ.
Логиката на българската администрация е следната: “Като се има предвид, че ние имаме извънредно голяма нужда от кораби за задоволяване стопанските нужди на страната, за което бяхме принудени граждански да мобилизираме кораби и до 10 бруто-регистър тона, тогаз когато корабът “Струма” от 144 бруто-регистър тона стои в румънски териториални води и не може да бъде използван в тия от голямо значение времена?”

Министерството дори командирова своя морски специалист о.з. капитан ІІ ранг Борис Станев да доведе кораба от Констанца до Варна. Румънската страна отговаря, че спорът ще се реши в съда. Румънското дружество, наело кораба и заплатило за неговия ремонт, предлага и текст за споразумение. То внася в Царската легация в Букурещ 5 милиона леи за сметка на корабособственика – дружество “Струма”. В съда, както може да се предполага, се приема предложението на румънското дружество “Компания Медитеранея де вапорей, лимитада”, регистрирано в Панама. След делото се подписва и съответния договор.

Съгласно този документ, дружество “Струма” получава още 5 милиона леи, с което се задължава корабът му да извърши четири пътувания с еврейски емигранти в срок от осем месеца. След четвъртото плаване, той отново ще бъде върнат на корабособственика. Освен това, при второто, третото и четвъртото плаване, акционерното дружество “Струма” ще получи по 25 % от реализираната печалба. Тези суми, забележете, ще бъдат получавани не след успешното пристигане на еврейските бежанци в Палестина, а само 24 часа след отплаването на кораба от Констанца.

С други думи: и вълкът сит, и агнето цяло. Архивните документи обаче са запазили и репликата на единия от румънските адвокати в съда, която разкрива много точно истинската същност на нещата: “Почитаемият съд знае добре, че ако заминат 700-те евреи със “Струма”, ще се деблокират 300 000 долара от румънските авоари в Америка в полза на румънската държава. Със своята интервенция България иска да създава мъчнотии на Румъния по един толкова жизнен за нея въпрос.” Адвокатът изтъква също, че Румъния е заинтересована от заминаването на “Струма” още и поради обстоятелството, че се очиства по тоя начин от 700 евреи и че самият маршал Антонеску е дал съгласието си за това”.

Всичко е просто и ясно. Никъде не става дума за хуманизъм, за спасяване на евреите-бежанци. Интересът е чисто прагматичен, със съответния финансов и политически акцент. 300 000 долара срещу “очистването” от 700 евреи – това прави по 420 долара на човек. Цинизмът на войната превръща безценния човешки живот в най-обикновена разменна монета. Българската страна няма основание да бъде недоволна от изхода на съдебния процес в Констанца. Легационният секретар Христо Бояджиев пише в своята докладна бележка: “Смятам за неизлишно да добавя, че посетих и разгледах самия кораб “Струма”, който представлява един стар бракуван съд, строен преди 70 години, боядисан и ремонтиран, с пристроен нов етаж за поместването на 700 евреи (Това обяснява странния вид на кораба на единствената оцеляла снимка – А.П.). Корабът е почти негоден за каботажна служба, както в тоя смисъл се е изказала и една специална германска комисия, която го е посетила това лято”. Показателно е и заключението, направено от Христо Бояджиев: “Епостигнатото споразумение е добре дошло за нас и ни даде възможност да излезем с чест от цялата тая работа”.

Проф. Ровер е изследвал подробно цялото плаване на “Струма” към смъртта. Хрониката на тази трагедия ни сблъсква още веднъж с цинизма на войната, с който са заразени и такива невоюващи страни като Турция. Под панамски флаг и под командването на капитан Горбатенко “Струма” отплава на 12 декември 1941 г. от Констанца със 769 еврейски бежанци от Буковина, Бесарабия, Румъния и България. Организаторите разчитат пътуването до Истанбул да продължи не повече от 14 часа. Затова на борда няма големи запаси от храна и вода. Няма и необходимите за всички пътници спасителни средства. Монтираният двигател втора употреба след множество аварии спира окончателно и корабът стига до Истанбул едва след 4 дни, влачен от буксир. Повече от една седмица екипажът полага всички усилия, за да поправи двигателя, но това се оказва невъзможно. Затова на 24 декември капитан Горбатенко уведомява пристанищните власти, че “Струма” не може да продължи пътуването си самостоятелно по море. Тъй като намиращите се на борда бежанци нямат разрешение от британските институции за влизане в Палестина, турските власти отказват да ги пуснат и на брега.

Когато преговорите между “Джуиш Ейджънси” в Ерусалим и британските власти в Палестина по повод бежанците от “Струма” се затягат, на 10 януари 1942 г. отново уведомява пристанищния капитан в Истанбул за ужасяващото състояние на пътниците на борда и за случаите на заболяване от дизентерия. Едновременно с това той посочва, че “Струма” не може повече да плава под панамски флаг в контролираното от немци и италианци Егейско море, тъй като Панама е вече във война с тези държави. И тогава се случва необяснимото. Преговорите, водени от евреина Моше Шерок, тъкмо потръгнали и е имало реален шанс поне децата до 11 години да получат входни разрешения за Палестина. Тогава турското правителство решава да върне “Струма” в пристанището, откъдето е тръгнал. Решението е взето, въпреки информацията, че корабът е с повреден двигател и няма собствен ход, поради което трябва да бъде влачен на буксир. Влекач наистина е изпратен, но той издърпва “Струма” на 14 морски мили североизточно от Босфора и оставя кораба с повече от 760 пътници на произвола на съдбата – без двигател, без отопление – а денят е 23 февруари 1942 г., без вода и храна. От тук нататък за “Струма” обратен курс няма. Всъщност, турските власти много добре са знаели, че има кой да свърши мръсната работа вместо тях. Точно пред Босфора е един от районите за бойно патрулиране на съветските подводници в Черно море. Няколко дни преди “Струма” да бъде издърпан и изоставен, в същия район съветска подводница потопява турския кораб “Чанкая”, а оцелели членове от екипажа разказват кой е истинският извършител на престъплението. Безследно изчезва и турският кораб “Тепе”. Още на другия ден, 24 февруари, с едно торпедо съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко праща “Струма” на дъното.

Проф. Ровер: “Чрез кореспонденция, в началото на 60-те години, по времето на Хрушчов, беше възможно да се прави известен обмен със съветските историци. Аз водех кореспонденция с шефа на историческия отдел на съветския флот капитан І ранг Ачкасов. В едно от многото си писма, в които се опитвахме да изясним успехите и загубите на съветските подводници, той ми писа, че подводницата Щ-213 във въпросния ден – 24 февруари, е потопила един кораб пред Босфора. Това недвусмислено беше “Струма”. В тази област са потопени и редица немски, румънски и италиански кораби от съветски подводници, също и малки кораби, подобни на “Струма” и “Мефкуре”, малки турски ветроходи. Това днес е напълно сигурно.”
Днес никой не може да каже със сигурност защо капитан-лейтенант Денежко е атакувал една грохнала 70-годишна гемия, а е докладвал за потопен 7000-тонен вражески транспорт. Щ-213 е пратена завинаги на дъното от германския преследвач “Ксантен” недалече от Констанца на 14 октомври 1942 г. Цинизмът на войната понякога става ирония на съдбата: подводницата – убиец на 760 евреи, е унищожена от кораб на държавата, измислила и осъществила Холокоста. Проф. Ровер е склонен да твърди, че съветските командири на подводници са били убедени, че в района пред Босфора плават само немски транспортни кораби:

“Но както казах, много често се е стигало до преплитане на тези преследвания от страна на немците с военни операции. Съветските командири на подводници не са знаели нищо за пътуванията на бежанците и са мислели, че става дума за немски транспортни кораби. Така трябва да се разбират тези потопявания. Разбира се, съществува проблемът, че засегнатите, например близките на жертви от “Струма”, не искат да приемат това напълно. Те са така повлияни от представянето на ужасните немски престъпления в рамките на Холокоста, че единствено могат да си представят, че това трябва да е във връзка именно с Холокоста и че немски кораб трябва да го е потопил.”

Днес вече историците спират да спорят по въпроса кой е потопил “Струма” и “Мефкуре”. Никой не оборва това, което проф. Ровер доказва още през 1964 г. В България обаче – нито през 1964-та, нито две десетилетия по-рано, нито по-късно, се говори за трагедията, разиграла се на борда на “Струма”. Само във варненския “Черно море” от 27 февруари 1942 г., на четвърта страница е публикувано едно единствено изречение: “Известно е, че един параход, носящ евреи от Румъния, бе потопен и само един човек бе спасен”. Не се споменава нито името на “Струма”, нито фактът, че принадлежи на български корабособственик, нито че е с български екипаж. Странно, след като се е водил дори съдебен спор с Румъния за същия този кораб. Вероятно стремежът да не се дразнят съюзниците и най-вече Германия, обяснява тази щраусова позиция. В замяна на това, българските вестници са пълни с информации за атентатът срещу германския посланик в Турция фон Папен.

Световният печат обаче не мълчи. В архивите на мемориалния комплекс “Яд Вашем” в Ерусалим се съхраняват копия и преписи от много публикации във френския и в немския печат. В музея на “Хаганата” в Тел Авив пазят позивите и афишите, отразяващи бурята от негодувание, заляла тогавашна Палестина. Проф. Ровер твърди, че по отношение на “Струма” сега всъщност няма какво толкова много да се изследва наново. При цялото ни уважение към него обаче, тази теза не можем да приемем безкритично. По случая “Струма” има още много въпросителни. Ето една от тях. В документите по ликвидацията на акционерното дружество “Струма” черно на бяло е записано, че корабът – тяхна собственост е потънал в румънски или в турски води, за което Министерството на външните работи е издало удостоверение на 9 януари 1942 година! Това вече е пълна мистификация! Удостоверението е издадено цели 45 дни преди потъването на “Струма”! В друг документ на Министерството на външните работи се твърди, че на загиналите българи на “Струма” са издадени смъртни актове и изпратени на техните близки, а семейството на капитан Горбатенко не е получило смъртен акт и десетилетия след това е продължило да го очаква…
С помощта на нашата сънародничка д-р Соня Леви, изследовател в мемориалния комплекс “Яд Вашем” – Ерусалим открихме и имената на българите, загинали като членове на екипажа. Те са:

Григор Тимофеев Горбатенко – капитан
Лазар Иванов Диков – помощник-капитан
Дамян Стоянов – механик
Осеп Гарабедов – моряк

Не можахме да установим обаче колко от загиналите пътници са български евреи. А такива със сигурност има.
Наистина е странно нашето отношение към гибелта на “Струма”. Странно е и нашето отношение изобщо към участието на българските моряци в осъществяването на емигрантските еврейски рейсове от черноморските пристанище към бреговете на Палестина. Според проф. Ровер само през периода 1934 – 1939 г. 20 % от общо 21700 евреи-бежанци са тръгнали от български пристанища. Днес професорът – представител на държавата, организирала някога Холокоста, не без основание се гордее със своите исторически трудове.

“За мен като историк, разбира се е много важно, че през това време – 1960 г. – в апогея на студената война, съм стигнал до резултат, който тогава се изясняваше от едната страна със съмнения, а от другата съвсем не се изясняваше, и че днес трябва да се каже, всички, които са взели участие в това, Изток или Запад, или независимо кой, трябва да признаят, че съм бил прав. Това е едно хубаво признание за историка, когато си започнал работата си преди много години, изминали са повече от 40 години от тогава, че това, което тогава открих, е вярно.”

Ние – българите, като представители на държавата, която не позволи на Холокоста да прекрачи нейните граници, все още не знаем нищо за другия свой принос в спасяването на други хиляди евреи. Защото българските моряци участват в еврейските рейсове и след гибелта на “Струма”.

Атанас Панайотов,
доктор по историяПрез 1991 г. в израелския пристанищен град Ашдод е открит паметник на загиналите по време на Втората световна война евреи-бежанци на корабите “Струма” и “Мефкуре”, потопени в Черно море. Десет години по-късно, когато ние – група журналисти от снимачен екип на Българската национална телевизия пристигнахме тук, никой в 180-хилядния град не знаеше, че “Струма” е български кораб. Всяка година, в Деня на Холокоста, пред мемориала се поднасят венци и цветя в памет на повече от хиляда жертви на войната. В церемонията участват и представители на румънското посолство в Тел Авив, тъй като “Струма” е отплавал от румънското пристанище Констанца и на борда му са загинали и румънски евреи. В България пък, никой не знаеше, че в едно чуждо пристанище е издигнат паметник на български кораб, който е загинал по време на войната с целия си български екипаж (вж. Морски вестник, бр. 9/1998, с. 16).

На “Струма” загиват 767 души. В историята на българското корабоплаване няма друг подобен случай с толкова жертви на море. Защо в България не се знае за гибелта на този нашенски “Титаник” и защо пък по света, където знаят за гибелта на “Струма”, никой не посочва, че корабът е български? Само тези два въпроса бяха достатъчни, за да тръгнем по дирите на една жестока трагедия, която не бива да бъде забравена.

До 1990 г. малцина специалисти в България знаеха, че в Черно море по време на Втората световна война е загинал кораб с това име. Тези пък, които знаеха, не си задаваха каква е националността му, при все че носи името на българска река. В проучванията безрезервно се приемаше твърдението на съветските историци, че “Струма” е вражески (значи – германски) транспортен кораб с водоизместване от 7 000 тона, потопен успешно с едно торпедо от съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко. През 1942 г. в малкия български флот няма кораб “Струма” с водоизместване 7 000 тона. Вероятно затова нашите историци не си задават повече въпроси около неговата гибел. Нещо повече, твърдението, че е потопен неприятелски на Съветския съюз 7 000-тонен транспортен кораб се тиражира и в наши дни от някои български изследователи. Други предпочитат да афишират версията за гибел при “неизяснени обстоятелства”.

Странно е, но никой не отгръща “Хроника на морската война 1939 – 1945 г.” от немските автори Юрген Ровер и Герхард Хюмелхен. (ROHWER J., G. HUMMELCHEN, CHRONIK DES SEEKRIEGES 1939 – 1945, Oldenburg und Hamburg, 1968). Там, на стр. 223 е записано е записано, че “Струма” е български кораб под панамски флаг и че на борда му след торпедната атака на Щ-213 загиват 764 евреи – бежанци. С единия от авторите на тази книга – професор д-р Юрген Ровер, разговаряхме в Щутгарт, в Библиотеката за съвременна история, която разполага с един от най-големите в Германия морски архиви.

Юрген Ровер е роден през 1924 г. Израства в големия пристанищен град Хамбург. През 1942 г. постъпва на служба във военния флот, а през 1945 г. попада в плен и в концентрационен лагер. След освобождаването си завършва история, защитава през 1954 г. докторат и в продължение на пет години е ръководител на работна група за исторически морски проучвания във Франкфурт. По-късно, в продължение на 30 години е директор на Библиотеката за съвременна история в Щутгарт. Едновременно с това е издател и редактор на списание “Марине Рундшау”, вицепрезидент на международната организация за военноисторически изследвания, автор на множество книги и публикации по история на морската война и всепризнат авторитет в тази област.
Пред нас проф. Ровер разгъна всички архивни страници, послужили му в изследването на обстоятелствата около гибелта на “Струма”. Ето част от стенограмата на неговия разказ:

“Тук са представени нападенията в Черно море, това са съответно съветските данни за нападенията, а тук са данните на немската, румънската и на българската страна за загубите в този район. Освен това, в тази област са потопени и италиански кораби. Виждате тук през февруари 1942 г. намираме “Струма”, потопен от съветската подводница Щ-213 под командването на капитан-лейтенант Денежко. Това са руските данни за позицията, които точно съвпадат с останалите. А тук виждате също данните за всички нападения на съветски подводници в Черно море, където се споменава подводницата Щ-213. Тук виждаме на 24 февруари в областта на Черно море е нападнат транспортен кораб “Струма”, т.е. за съветската страна, за тяхното министерство на отбраната това вече не е било спорен въпрос, а историците им е трябвало да отричат по политическо нареждане.”

На българския кораб “Струма” (потопен на 24 февруари 1942 г.) загиват 767 души, а на турската гемия “Мефкуре” (потопена на 5 август 1944 г.) – още 305. С изключение на екипажите, всички останали жертви са еврейски бежанци. Кой би могъл да бъде убиецът на повече от 1000 евреи в Черно море? Не само историците и изследователите на Втората световна война знаят каква е теорията на Хитлер и практиката на хитлеристите в германските концентрационни лагери. Затова съвсем логично е като виновник за потъването на “Струма” и “Мефкуре” да бъде посочена Германия. Задачата на бъдещия професор Юрген Ровер не е била никак лесна – той трябва да докаже тъкмо обратното, че Германия, поне в тези два случая, няма нищо общо с гибелта на евреите:

“Работата по изследването на потъването на тези два кораба започна през 1960 г. с едно запитване на Unated Restitution Organisation – еврейската организация за възстановяване във Франкфурт, относно смятаното за причинено от немци потъване на “Мефкуре”. Малко след това получих едно запитване от прокуратурата във Франкфурт, дали бих могъл да установя, че “Струма” през февруари 1942 г. е била потопена от немци. В отговор на това предложих да направя експертиза по този въпрос, защото смятах, че потвърждението или отхвърлянето на подобно твърдение не е най-подходящата работа за историк. Специалистът трябва да разкрие какво наистина се е случило. А аз вече знаех, че през февруари 1942 г., когато “Струма” е била потопена, в Черно море все още не е имало немски кораби.

До 1964 г. водих обширна кореспонденция с цел да изясня случаите “Струма” и “Мефкуре” в тяхната взаимна връзка. Едва с цената на много усилия, през цялото време от 1945 г. насам, успяхме да изясним повечето такива случаи в една книга за нападенията на подводниците на съюзниците, която издадох в Англия преди три години, и се оказа, че най-добрите източници, които изобщо имах, бяха съветските, по-добри и от немските даже.”
Логично е да се поставят няколко въпроса: Защо са атакувани и потопени “Струма” и “Мефкуре”? Имало ли е и други кораби, превозващи еврейски бежанци, които също са били атакувани? Ако не, жертва на какво са пътниците от тези два кораба? Проф. Ровер продължава:

“Така от 1960 до 1964 г. моята задача бе да разкрия какво действителност се е случило, защото всъщност в този момент в Черно море още не е имало немски военни кораби, а още по-малко – подводници. Трябва да е било подводница. Затова ние проучихме какво изобщо се е случило в този момент в акваторията пред Босфора. А в руските публикации има и данни за нападенията на техните подводници в Черно море и там са посочени нападенията над “Струма” и “Мефкуре”, но не се споменават имената на тези кораби. И интересното е, че такъв случай се разглежда в книга, която е излязла в СССР през 1964 г., т.е. – през същата година, когато публикувах моята експертиза. Авторът, днес професор, Дмитриев, още нищо не е знаел за идентифицирането на корабите. При второто издание на книгата си е трябвало да пропусне описанието на потопяването на тези два кораба по политическо нареждане и едва сега, след “перестройката”, той ми писа: Нека да забравим за нашите спорове и да си сътрудничим. Вие имахте право, т.е. корабите са потопени от руски подводници.

За потопяването на “Струма” са излезли много публикации. Проблемът е, че повечето от авторите са от кръга на близките на загинали участници в това пътуване, и всички те изхождат от представата, че заради Холокоста “Струма” непременно би трябвало да бъде потопен от немски кораби.

Това днес е признато от руска страна и не е спорен въпрос. Можем да видим това и в едно официално издание от руска страна, можем да го разгледаме. Ето, за да видите за какво става дума, една издадена от съветското министерство на отбраната история на техните подводници през Втората световна война и том Трети се отнася за подводниците на Черно море. Тук, на тази страница е посочено, че именно подводницата Щ-213 е извършила нападение и е споменато името на кораба “Струма”. Също така, по-нататък, на стр. 297 е посочено и потопяването на “Мефкуре”. Тази книга е излязла през 1970 г. – шест години след моята публикация на експертизата.”

Доказателствата на проф. Ровер не са възприети веднага както от близките на загиналите, така и от редица евреи – автори на книги, посветени на емиграцията по море:

“Тези книги казват много за атмосферата на кораба, но за самото потапяне хората още нищо не са знаели и не искат да го приемат за истина, тъй като те, като засегнати от Холокоста, естествено могат да приемат само възможността, че това са били германците. Тези хора не могат да си представят, че са попаднали във военни действия, които всъщност нямат нищо общо с Холокоста.

Тези книги имат значение за разкриване на вътрешните отношения между пътниците на корабите. Аз научих много за тези отношения или за предположенията какви биха могли да бъдат те от някогашния немски пристанищен капитан на Варна господин фон Обух, който през 60-те години бе дошъл в Германия, научил за моите изследвания и ме намери. Той ми разказа много и за превръщането на “Струма” и на един друг кораб – “Рудничар”, в бежански кораби и ми начерта скици, как е било организирано преустройството, как са били вградени койките и т.н., също ми разказа и за недостатъчните спасителни средства на борда на корабите и за ужасното пренатоварване на плавателните съдове.”

Как България се оказва във водовъртежа на еврейската емиграция? Как държавните институции, които стават съпричастни към спасяването на близо 50 000 български евреи от лагерите на смъртта, се отнасят към този процес? В своите спомени, писани през 1978 – 1979 г., тогавашният началник на пристанище Варна – капитан Найден Найденов, пише: “Често ми се обаждаха по телефона разни отговорни фактори – областният директор, народни представители и ме питаха зная ли какво става в пристанището. Отговарях им, че зная по-добре от тях и от тези, които ги осведомяват. Някои от тях отиваха до там, че питаха защо пращаме тези нещастници на явна смърт. Отговарях им, че те предпочитат вероятната пред сигурната смърт. След известно време тези обаждания престанаха. Хората като че ли свикнаха с това “преселение”.

Българските власти не се намесват и не пречат на еврейската емиграция през нашите пристанища. В изследванията на проф. Ровер се посочва, че първата група от 600 бежанци, предимно от Моравия, отплава с кораба “Агиос Николаос” от Бургас на 20 април 1939 г. и достига до палестинския бряг на 19 май. При друго плаване – през юни, същата година, този път от Варна, тръгват още 693 евреи, а стигат палестинския бряг на 3 юли. И при двете плавания капитан на кораба е Антон Прудкин, върху чийто принос за спасяването на евреите все още се водят спорове. Отново Прудкин, отново с “Агиос Николаос”, докарва до палестинския бряг нови 796 бежанци. Според проф. Ровер, само за тези три рейса са спасени повече от 2 000 евреи – бежанци. В някои изследвания определението “спасени” не се употребява. Използват се определения като “превозени” и “транспортирани”, а организаторите на тези плавания се категоризират като “предприемачи”. Така смята и самият проф. Ровер. Той пише: “Като особено успешен предприемач се прочул живеещият във Варна д-р Барух Конфино”. В нашумялата напоследък книга “Извън хватката на Хитлер” (С., 1999 г.), по която бе направен и документален филм, с автор проф. Михаел Бар-Зоар, се отбелязва, че повече от 4500 евреи от Европа достигат през периода 1939 – 1941 г. до Палестина, благодарение на решителните действия на “противоречивия ционист доктор Барух Конфино”. В Тел Авив нашият екип се срещна и разговаря с неговия по-малък син – заклетият експерт-счетоводител Ицхак Конфино. Той ще бъде един от основните герои в бъдещия документален филм за “Струма”. Конфино – младши знае много за баща си, но твърде малко за случая с този български кораб. За съжаление, по-големият му брат, който е бил запознат с много от делата на баща им, е вече покойник. В едно обаче Ицхак Конфино бе категоричен: баща им категорично не е одобрявал наемането на Прудкин за капитан и е имал безкрайно доверие в капитан Горбатенко, под чието командване загива “Струма”.

В българските и в чуждите архиви е запазена снимката на кораба “Рудничар”, но никъде няма фотография на кораба “Агиос Николаос”. Такава вероятно и няма да бъде открита. Просто изследователите досега не са се сетили, че предишното име на “Рудничар” е “Свети Никола” – на гръцки “Агиос Николаос.”

Антон Прудкин е една от най-колоритните фигури в историята на българското морячество. Той е роден през 1880 г. в Русе. Майка му е българка, а бащата – украинец. Завършва средното си образование в Свищов, а Морско училище – в Николаев, Русия. През 62-годишния си живот той е капитан на всички големи български търговски кораби, известно време е и градоначалник на София, но за същия период получава и четири смъртни присъди за революционна дейност и атентаторство. Четвъртата му смъртна присъда е ефективно изпълнена във Варненския затвор на 1 август 1942 г. Обесен е като атентатор и агент на съветското разузнаване.
Твърденията на проф. Ровер за три еврейски рейса на капитан Прудкин с кораба “Агиос Николаос” са неточни. Биографите на капитан Прудкин, сред които е и жена му Мария, са категорични, че той е направил само два “еврейски” рейса с “Рудничар”. Във Военноморския музей – Варна, се съхранява препис от договор, който доказва съучастието на Прудкин в ново съдружие за пренасяне на евреи до Палестина през май 1941 г., но няма данни за реализацията на тези намерения. Така или иначе, именно Прудкин е първият български морски капитан, участвал в спасяването на евреи-бежанци. Друг е въпросът защо той се отказва от тази доходна дейност – дали защото изцяло се поставя в услуга на съветското разузнаване (според съпругата му Мария), дали защото Конфино не го одобрява (според сина му Ицхак), това в случая е без значение.

Въпреки трудностите, бежанците са готови да понесат всички страдания, за да избягат от враждебна Европа и да достигнат до обетованата земя. А дали екипажите на корабите са знаели за всички рискове, които ги очакват? Изключителният професионализъм на капитан Горбатенко е отбелязан и в изследванията на проф. Ровер. Той описва случай на 7 ноември 1939 г., когато “Рудничар” и влаченият от него “Кооператор” попадат в тежък щорм и само благодарение на моряшките умения на Горбатенко успяват да върнат успешно двата кораба в пристанището на остров Родос, където извършват необходимите аварийни ремонти. Проф. Ровер отделя голямо внимание на рейсовете на “Рудничар”:

“След 1964 г., разбира се, продължих да се интересувам от тази материя. Както казах, през 1984 г. в Израел взех интервюта от много хора, които през това военно време са дошли в Палестина с кораби. От някогашния капитан на пристанище Варна, г-н фон Обух, научих много неща за България, много подробности за преустройването на бежанските кораби във Варна, например за “Струма” и за парахода “Рудничар”, който всъщност е бил рудовоз и също е превърнат в бежански кораб.”

Изследователите са единодушни, че с “Рудничар” капитан Горбатенко извършва четири успешни рейса. По този начин капитан Горбатенко подпомага спасяването на живота на 1630 евреи. Тези рейсове са достойни да останат в историята на българското мореплаване:

1 – 10 август 1939 г. Варна – Палестина – 305 души.
30 август – 19 септември 1939 г. – Варна – Констанца – Бургас – Палестина (брегът край Херцлия) – 368 души
29 септември – 14 ноември 1939 г. Варна – Браила – Родос – Палестина (край Хайфа) – 457 души
1 декември 1939 – 7 януари 1940 г. Варна – Сулина – Варна – Палестина – около 500 души

Успехът на д-р Конфино, постигнат чрез капитан Горбатенко и “Рудничар”, не може да остане в тайна. Според сина му Ицхак българската полиция забранява на “Рудничар” да извършва такива рейсове, като подозира, че между моряците от екипажа му има руски шпиони. Затова България мобилизира “Рудничар” и Конфино е принуден да ангажира стария “Шипка” (“Либертад”). Архивите сочат малко по-различна ситуация, която ще представлява интерес за следващите изследователи: Официалният собственик на “Рудничар” Дора Конфино (съпруга на Барух) сключва договор с Германския морски щаб за свръзка в София за отдаването на кораба под наем. На свое заседание от 17 септември 1941 г. Министерският съвет на България приема постановление, с което освобождава договора от гербов налог. По-късно това постановление е одобрено и от Народното събрание.

Проф. Ровер също е категоричен, че две седмици след последния си еврейски рейс, “Рудничар” е нает от германска фирма за превоз на руда. Остава без отговор въпроса защо д-р Конфино не назначава Горбатенко за капитан на “Салвадор”. Опитният моряк не би допуснал да се разиграе трагедията на 14 декември 1940 г., при която загиват 204 пътници, сред които и 66 деца. Ицхак Конфино твърди, че баща му на практика не е организирал плаването на “Салвадор”, което обяснява и отсъствието на Горбатенко от борда на този кораб. В мемоарната си книга “По избор” оцелелият след катастрофата български евреин Цви Сузин публикува снимка на “Салвадор”, зад който се вижда и силуетът на “Струма”. В разговора си с нашия екип той потвърди, че пътниците са работели и по преустройството на двата кораба. ( вж. Морски вестник, бр. 8/2000 г., стр. 10).

Историята на кораба “Струма” е твърде интересна. За съжаление, до сега не е открита нито една снимка, на която да се вижда ясно неговото изображение. В Интернет има само една снимка, от която не си личи добре силуетът на кораба, като неизвестният фотограф може би е запечатал заедно със “Струма” и преминаващ зад него друг плавателен съд. Подводната експедиция на Грег Бъкстън – потомък на загинали евреи на “Струма”, откри останки от корабен корпус на дъното на Черно море, където плавателният съд е бил торпедиран. Но все още няма никакви гаранции, че именно това са останките от “Струма”.

При посещението си в музея “Хагана” в Тел Авив нашият екип бе приятно изненадан от директора на Държавния архив на Израел д-р Моше Мосек, който бе поставил задача на един от своите сътрудници да издири изображение на “Струма”. Това, което видяхме, е построената през 1880 г. (а според други данни – през 1867 г.) в корабостроителницата “Палмърс Ес Би Корпорейшън” в Нюкасъл, Англия, тримачтова яхта с името “Корнелия”. В продължение на пет години е притежание на маркиза на Лондондери и е регистрирана в Съндърланд. Според проф. Ровер моторната яхта с железен корпус преминава последователно през няколко корабособственика и от Гърция идва през 1934 г. в България под името “Есперос”.
Ето какво сочи за “Струма” справочникът “Българските кораби” от Илия Тодоров: “През 1932 г. Димитър Кенков от Варна закупува от гърка Георги Евангелов Милопас кораба “Есперос”, построен от фирмата “Палмер Брос и сие” през 1867 г. в Нюкасъл, Англия. До закупуването му от Д. Кенков корабът сменил десетина собственици, които го кръщавали с най-различни имена. Българският му собственик го нарекъл “Македония”Е През 1940 г. дружество “Струма” закупува, ремонтира и снабдява “Македония” с нов двигател, давайки му своето име. През 1941 г. то го препродава на семейство Конфино за превозване на евреи – преселници. Плавайки под панамски флаг, но с български екипаж под командата на българина от руски произход капитан Горбатенко, “Македония” бива потопена на 24 февруари 1942 г. от торпедо на подводник близо до Босфора”.

През 1940 г. корабът е в толкова лошо състояние, че става само за несамоходен шлеп. Проверката в Централния държавен архив в София показа, че “Струма” никога не е бил собственост на д-р Барух Конфино, а само на акционерното дружество “Струма” с основни акционери Бенямин Декало (български евреин) и Стефан Хрусанов. (факсимиле от Протокол на общото събрание на “Струма” АД). Проф. Ровер смята обаче, че именно доктор Конфино стои зад акционерното дружество “Струма”. А руските изследователи Богатирьов, Ларинцев и Овчаренко твърдят, че корабът “Струма” е взет под аренда от “панамските граждани” Дора и Барух Конфино. Д-р Конфино е бил наясно с лошото състояние на “Струма” и затова първоначалната му идея е шлепът да бъде влачен от кораба “Дариян ІІ”. Поради това ремонтните работи са ограничени само дотолкова, доколкото да е възможно настаняването на поне 370 бежанци. На 1 март 1941 г. обаче пристанище Варна преминава изцяло под контрола на немските войски. “Дариян ІІ” потегля без “Струма”. Вероятно липсата на всякаква друга алтернатива принуждава д-р Конфино да поръча доставянето на двигател на “Струма”, с помощта на който да бъде осъществено самостоятелно плаване до бреговете на Палестина. А потокът от евреи-бежанци нараства постоянно. Това кара ционистките организации да удвоят усилията си.

Според проф. Ровер: “Това е едната страна, т.е. ционистката страна. Те са се опитвали да заведат там по възможност млади хора, които са били работоспособни и силни. Бягствата и организирането на бежанци са започнали през войната, след като е станало ясно, че немците и с тяхна помощ румънците преследват евреите и отчасти зверски ги избиват. Това е накарало много бежанци по някакъв начин да успеят да дойдат до Румъния и от там да се опитат да се качат на борда на такива кораби.”
Все по-трудно става и с набирането на екипажите: по пътя си от Констанца за Босфора корабите с бежанци през районите за бойно патрулиране на съветските подводници. След преминаването на Дарданелите пък те са принудени да плават извън териториалните води на неутрална Турция – през напълно овладените от немско-италианските въоръжени сили води на Егейско море, които са оперативните райони за действие на британските подводници. В плаването на “Струма” към Палестина не е предвидено атакуване от военен кораб. Звучи невероятно, но германците не успяват да се противопоставят на еврейската емиграция по море от румънските и от българските пристанища.

Проф. Ровер: “Немското политическо ръководство естествено се е опитвало да възпрепятства изселването на евреите по море и постоянно е умолявало румънските власти да направят нещо срещу това. Отначало румънското правителство се съгласявало, но в края на 1943-та и в началото на 1944-та година, с оглед на несигурния край на войната всички са станали по-предпазливи и от румънска страна са се опитвали да допуснат определени неща. Немската страна не е можела да се противопостави особено много на това. Постъпило запитване от страна на немския командващ флота в София, какво да се прави с тези кораби, дали да не бъдат просто потопени. В отговор на това от главнокомандващия немския флот адмирал Дьониц последвала заповед, че тези кораби трябва да се третират по същия начин, както всички останали, които пътуват по този маршрут, да бъдат съпровождани от немски или румънски части и извеждани от минните заграждения и да бъдат пропускани за отпътуване в дълбоки води към Босфора и така тази идея или това предложение на адмирал Фрике от София не се осъществява.” Междувременно, корабът “Струма” става причина за обтягането на отношенията между България и Румъния. За да изясним същността на конфликта, е необходимо с няколко думи да разкажем и предисторията. Собствениците на “Струма” от едноименното акционерно дружество са получили разрешение от Министерския съвет на 31 юни 1940 г. да продадат кораба и той да смени българското знаме с чуждо. През лятото на следващата година обаче почти целият корабен парк на България е поставен в услуга на хитлеристка Германия и българското морско стопанство изпитва остър недостиг от плавателни съдове. Тогава в Дирекцията на водните съобщения се сещат за намиращия се в румънското пристанище Констанца български кораб “Струма”. Започва оживена преписка между Министерството на външните работи в София и Царската легация в Букурещ.
Логиката на българската администрация е следната: “Като се има предвид, че ние имаме извънредно голяма нужда от кораби за задоволяване стопанските нужди на страната, за което бяхме принудени граждански да мобилизираме кораби и до 10 бруто-регистър тона, тогаз когато корабът “Струма” от 144 бруто-регистър тона стои в румънски териториални води и не може да бъде използван в тия от голямо значение времена?”

Министерството дори командирова своя морски специалист о.з. капитан ІІ ранг Борис Станев да доведе кораба от Констанца до Варна. Румънската страна отговаря, че спорът ще се реши в съда. Румънското дружество, наело кораба и заплатило за неговия ремонт, предлага и текст за споразумение. То внася в Царската легация в Букурещ 5 милиона леи за сметка на корабособственика – дружество “Струма”. В съда, както може да се предполага, се приема предложението на румънското дружество “Компания Медитеранея де вапорей, лимитада”, регистрирано в Панама. След делото се подписва и съответния договор.

Съгласно този документ, дружество “Струма” получава още 5 милиона леи, с което се задължава корабът му да извърши четири пътувания с еврейски емигранти в срок от осем месеца. След четвъртото плаване, той отново ще бъде върнат на корабособственика. Освен това, при второто, третото и четвъртото плаване, акционерното дружество “Струма” ще получи по 25 % от реализираната печалба. Тези суми, забележете, ще бъдат получавани не след успешното пристигане на еврейските бежанци в Палестина, а само 24 часа след отплаването на кораба от Констанца.

С други думи: и вълкът сит, и агнето цяло. Архивните документи обаче са запазили и репликата на единия от румънските адвокати в съда, която разкрива много точно истинската същност на нещата: “Почитаемият съд знае добре, че ако заминат 700-те евреи със “Струма”, ще се деблокират 300 000 долара от румънските авоари в Америка в полза на румънската държава. Със своята интервенция България иска да създава мъчнотии на Румъния по един толкова жизнен за нея въпрос.” Адвокатът изтъква също, че Румъния е заинтересована от заминаването на “Струма” още и поради обстоятелството, че се очиства по тоя начин от 700 евреи и че самият маршал Антонеску е дал съгласието си за това”.

Всичко е просто и ясно. Никъде не става дума за хуманизъм, за спасяване на евреите-бежанци. Интересът е чисто прагматичен, със съответния финансов и политически акцент. 300 000 долара срещу “очистването” от 700 евреи – това прави по 420 долара на човек. Цинизмът на войната превръща безценния човешки живот в най-обикновена разменна монета. Българската страна няма основание да бъде недоволна от изхода на съдебния процес в Констанца. Легационният секретар Христо Бояджиев пише в своята докладна бележка: “Смятам за неизлишно да добавя, че посетих и разгледах самия кораб “Струма”, който представлява един стар бракуван съд, строен преди 70 години, боядисан и ремонтиран, с пристроен нов етаж за поместването на 700 евреи (Това обяснява странния вид на кораба на единствената оцеляла снимка – А.П.). Корабът е почти негоден за каботажна служба, както в тоя смисъл се е изказала и една специална германска комисия, която го е посетила това лято”. Показателно е и заключението, направено от Христо Бояджиев: “Епостигнатото споразумение е добре дошло за нас и ни даде възможност да излезем с чест от цялата тая работа”.

Проф. Ровер е изследвал подробно цялото плаване на “Струма” към смъртта. Хрониката на тази трагедия ни сблъсква още веднъж с цинизма на войната, с който са заразени и такива невоюващи страни като Турция. Под панамски флаг и под командването на капитан Горбатенко “Струма” отплава на 12 декември 1941 г. от Констанца със 769 еврейски бежанци от Буковина, Бесарабия, Румъния и България. Организаторите разчитат пътуването до Истанбул да продължи не повече от 14 часа. Затова на борда няма големи запаси от храна и вода. Няма и необходимите за всички пътници спасителни средства. Монтираният двигател втора употреба след множество аварии спира окончателно и корабът стига до Истанбул едва след 4 дни, влачен от буксир. Повече от една седмица екипажът полага всички усилия, за да поправи двигателя, но това се оказва невъзможно. Затова на 24 декември капитан Горбатенко уведомява пристанищните власти, че “Струма” не може да продължи пътуването си самостоятелно по море. Тъй като намиращите се на борда бежанци нямат разрешение от британските институции за влизане в Палестина, турските власти отказват да ги пуснат и на брега.

Когато преговорите между “Джуиш Ейджънси” в Ерусалим и британските власти в Палестина по повод бежанците от “Струма” се затягат, на 10 януари 1942 г. отново уведомява пристанищния капитан в Истанбул за ужасяващото състояние на пътниците на борда и за случаите на заболяване от дизентерия. Едновременно с това той посочва, че “Струма” не може повече да плава под панамски флаг в контролираното от немци и италианци Егейско море, тъй като Панама е вече във война с тези държави. И тогава се случва необяснимото. Преговорите, водени от евреина Моше Шерок, тъкмо потръгнали и е имало реален шанс поне децата до 11 години да получат входни разрешения за Палестина. Тогава турското правителство решава да върне “Струма” в пристанището, откъдето е тръгнал. Решението е взето, въпреки информацията, че корабът е с повреден двигател и няма собствен ход, поради което трябва да бъде влачен на буксир. Влекач наистина е изпратен, но той издърпва “Струма” на 14 морски мили североизточно от Босфора и оставя кораба с повече от 760 пътници на произвола на съдбата – без двигател, без отопление – а денят е 23 февруари 1942 г., без вода и храна. От тук нататък за “Струма” обратен курс няма. Всъщност, турските власти много добре са знаели, че има кой да свърши мръсната работа вместо тях. Точно пред Босфора е един от районите за бойно патрулиране на съветските подводници в Черно море. Няколко дни преди “Струма” да бъде издърпан и изоставен, в същия район съветска подводница потопява турския кораб “Чанкая”, а оцелели членове от екипажа разказват кой е истинският извършител на престъплението. Безследно изчезва и турският кораб “Тепе”. Още на другия ден, 24 февруари, с едно торпедо съветската подводница Щ-213 с командир капитан-лейтенант Денежко праща “Струма” на дъното.

Проф. Ровер: “Чрез кореспонденция, в началото на 60-те години, по времето на Хрушчов, беше възможно да се прави известен обмен със съветските историци. Аз водех кореспонденция с шефа на историческия отдел на съветския флот капитан І ранг Ачкасов. В едно от многото си писма, в които се опитвахме да изясним успехите и загубите на съветските подводници, той ми писа, че подводницата Щ-213 във въпросния ден – 24 февруари, е потопила един кораб пред Босфора. Това недвусмислено беше “Струма”. В тази област са потопени и редица немски, румънски и италиански кораби от съветски подводници, също и малки кораби, подобни на “Струма” и “Мефкуре”, малки турски ветроходи. Това днес е напълно сигурно.”
Днес никой не може да каже със сигурност защо капитан-лейтенант Денежко е атакувал една грохнала 70-годишна гемия, а е докладвал за потопен 7000-тонен вражески транспорт. Щ-213 е пратена завинаги на дъното от германския преследвач “Ксантен” недалече от Констанца на 14 октомври 1942 г. Цинизмът на войната понякога става ирония на съдбата: подводницата – убиец на 760 евреи, е унищожена от кораб на държавата, измислила и осъществила Холокоста. Проф. Ровер е склонен да твърди, че съветските командири на подводници са били убедени, че в района пред Босфора плават само немски транспортни кораби:

“Но както казах, много често се е стигало до преплитане на тези преследвания от страна на немците с военни операции. Съветските командири на подводници не са знаели нищо за пътуванията на бежанците и са мислели, че става дума за немски транспортни кораби. Така трябва да се разбират тези потопявания. Разбира се, съществува проблемът, че засегнатите, например близките на жертви от “Струма”, не искат да приемат това напълно. Те са така повлияни от представянето на ужасните немски престъпления в рамките на Холокоста, че единствено могат да си представят, че това трябва да е във връзка именно с Холокоста и че немски кораб трябва да го е потопил.”

Днес вече историците спират да спорят по въпроса кой е потопил “Струма” и “Мефкуре”. Никой не оборва това, което проф. Ровер доказва още през 1964 г. В България обаче – нито през 1964-та, нито две десетилетия по-рано, нито по-късно, се говори за трагедията, разиграла се на борда на “Струма”. Само във варненския “Черно море” от 27 февруари 1942 г., на четвърта страница е публикувано едно единствено изречение: “Известно е, че един параход, носящ евреи от Румъния, бе потопен и само един човек бе спасен”. Не се споменава нито името на “Струма”, нито фактът, че принадлежи на български корабособственик, нито че е с български екипаж. Странно, след като се е водил дори съдебен спор с Румъния за същия този кораб. Вероятно стремежът да не се дразнят съюзниците и най-вече Германия, обяснява тази щраусова позиция. В замяна на това, българските вестници са пълни с информации за атентатът срещу германския посланик в Турция фон Папен.

Световният печат обаче не мълчи. В архивите на мемориалния комплекс “Яд Вашем” в Ерусалим се съхраняват копия и преписи от много публикации във френския и в немския печат. В музея на “Хаганата” в Тел Авив пазят позивите и афишите, отразяващи бурята от негодувание, заляла тогавашна Палестина. Проф. Ровер твърди, че по отношение на “Струма” сега всъщност няма какво толкова много да се изследва наново. При цялото ни уважение към него обаче, тази теза не можем да приемем безкритично. По случая “Струма” има още много въпросителни. Ето една от тях. В документите по ликвидацията на акционерното дружество “Струма” черно на бяло е записано, че корабът – тяхна собственост е потънал в румънски или в турски води, за което Министерството на външните работи е издало удостоверение на 9 януари 1942 година! Това вече е пълна мистификация! Удостоверението е издадено цели 45 дни преди потъването на “Струма”! В друг документ на Министерството на външните работи се твърди, че на загиналите българи на “Струма” са издадени смъртни актове и изпратени на техните близки, а семейството на капитан Горбатенко не е получило смъртен акт и десетилетия след това е продължило да го очаква…
С помощта на нашата сънародничка д-р Соня Леви, изследовател в мемориалния комплекс “Яд Вашем” – Ерусалим открихме и имената на българите, загинали като членове на екипажа. Те са:

Григор Тимофеев Горбатенко – капитан
Лазар Иванов Диков – помощник-капитан
Дамян Стоянов – механик
Осеп Гарабедов – моряк

Не можахме да установим обаче колко от загиналите пътници са български евреи. А такива със сигурност има.
Наистина е странно нашето отношение към гибелта на “Струма”. Странно е и нашето отношение изобщо към участието на българските моряци в осъществяването на емигрантските еврейски рейсове от черноморските пристанище към бреговете на Палестина. Според проф. Ровер само през периода 1934 – 1939 г. 20 % от общо 21700 евреи-бежанци са тръгнали от български пристанища. Днес професорът – представител на държавата, организирала някога Холокоста, не без основание се гордее със своите исторически трудове.

“За мен като историк, разбира се е много важно, че през това време – 1960 г. – в апогея на студената война, съм стигнал до резултат, който тогава се изясняваше от едната страна със съмнения, а от другата съвсем не се изясняваше, и че днес трябва да се каже, всички, които са взели участие в това, Изток или Запад, или независимо кой, трябва да признаят, че съм бил прав. Това е едно хубаво признание за историка, когато си започнал работата си преди много години, изминали са повече от 40 години от тогава, че това, което тогава открих, е вярно.”

Ние – българите, като представители на държавата, която не позволи на Холокоста да прекрачи нейните граници, все още не знаем нищо за другия свой принос в спасяването на други хиляди евреи. Защото българските моряци участват в еврейските рейсове и след гибелта на “Струма”.

Атанас Панайотов,
доктор по история

http://www.extremecentrepoint.com/

.

На 26 август княз Александър I е принуден да абдикира под натиска на Русия, назначава регентство в състав: Петко Каравелов, Стефан Стамболов и подполк.  Сава Муткуров, и отново напуска страната.

На 1 септември 1886 г. на извънредна сесия на 4-ото Народно събрание е утвърдено регентството и правителството.

Реалното отстраняване от власт на българския княз е в 2 часа сутринта на 9 август 1886 г., когато русофилски настроени офицери с подкрепата на руската дипломация извършват преврат и принуждават княз Батенберг да абдикира.

Той е отведен в Буховския манастир, а после в гр. Рени (на руска територия), откъдето заминава за Германия. Детронаторите не успяват да реализират докрай плановете си. Съставен е кабинет от русофили, начело с митрополит Климент Търновски (Васил Друмев), и е въведено извънредно положение. На следващия ден 10 август, е извършен контрапреврат, оглавяван от Стефан Стамболов и подполк. Сава Муткуров.

На 12 август 1886 г. е съставено княжеско наместничество в състав: Стефан Стамболов, Петко Р. Славейков и Геогри Странски. Кабинетът на митрополит Климент подава оставка, сформирано е ново временно правителство начело с Петко Каравелов. На 16 август в София влизат военни части от пловдивския гарнизон, верни на княза. Петко Каравелов подава оставка.

Наместничеството назначава правителство от националисти – русофоби, оглавено от Васил Радославов. На 17 август след успешен контрапреврат князът се връща в страната и поема отново управлението й. Но Русия вече открито е против управлението му и девет дни по-късно, той отново е принуден да напусне България, този път завинаги.

http://bolgari.net/

.

Потрес! Вижте агентите (сръбски и болшевишки) в България през 1929 г.

.

Имената, образите и фигурите на родоотстъпници и явни предатели, които ще срещнете по-долу днес може да видите в музея на ВМРО и революционната борба край Вардара в Скопие.

Изобщо не съм черногледец и песимист по отношение на борбите на народа ни, но за да стигнем до сърцевината на историческите събития трябва да познаваме както героичната им страна, така и позорящите народа ни продажници.

Тази убийствена с фактологическите си сведения брошура, която ще прочетете по-долу излиза през 1929 г., като резултат от разузнавателните действия на възглавяваната от Иван Михайлов ВМРО. Един от водещите наши историци преди години казваше, след като беше работил в сръбските архиви, че дори в тежките моменти по време на войните сръбската страна продължавала да изплаща големи суми на продажни български души. Зулумаджиите от септември 1923 г. и втората вълна национални предатели и убийци от пролетта на 1925 г. намираха гостоприемство в Сърбия, която ги обсипваше със средства и какви ли не благинки за предателството си срещу българския народ, докато българите от Вардарската бановина (Вардарска Македония) бяха подложени на нечовешка денационализация. Дори емигрантските лагери, от които се извършваха набези срещу българската държава често пъти бяха разположени в пограничните райони с България (Малешевията, Западните покрайнини и Нишко и Пиротско), където живееха отново поробени българи след Ньой. Огромни парични средства за българските родоотстъпници бяха осигурени и от коминтерновските фондове чрез нейната важна структура МОПР (Международна организация за подпомагане на революционерите) във Виена. На убийците, които се изпращаха на българска територия също бяха изплащани огромни суми, което разкрива в показанията си по време на процеса срещу нея и Цола Драгойчева. В тази брошура са намерили полагащото им се място, както земеделските емигранти, така и болшевишките оръдия Димитър Влахов и Тодор Паница и останалите създатели и дейци на ВМРО (обединена), създадена и ръководена от Георги Димитров по инструкции на Коминтерна.

Както в сянката на Васил Левски стоят един поп Кръстьо и Димитър Общи, така и в сянката на македонските ни революционери се спотаяват и новите Попкръстювци. Убеден съм, че това което ще прочетете ще ви отврати от родните предатели, живяли с жедри подаяния от сръбските и московските си господари, но ще ви даде и материал за размисъл. Някои от имената на предателите, които ще срещнете в текстовете по-долу, след септември 1944 г. ще управляват България, а други осъзнавайки калта, в която са затънали няма да посмеят да се върнат в родината, докато трети ще се опитат да изкупят вината си с цената на живота си, както д-р Константин Терзиев, Панко Брашнаров, Павел Шатев и др.

Цочо В. Билярски

* * *
РОДООТСТЪПНИЦИ

От 5–6 години насам във Виена се е загнездил един субект, който, след като се е продал цял на душманите на своя народ, непрекъснато го клевети, неуморим да повтаря все едни и същи клеветнически фрази, все едни и същи измислици и лъжи.
Заобиколен от 5–6 души също прогонени и пропцирени свои братя по дух, Мито Влахов издава във Виена печатни органи на своята личност и „идеи“ и в тях, на разни езици, повтаря все едни и същи стереотипни лъжи и безсъдържателни фрази. Каквото измисли неговата продажна глава против българския народ, веднага го отпечатва на всички езици и, подобно на някой фалшив специалитет, го праща по всички краища на света, дано някой загубен търговец, или някой страдащ от неизлечима болест, му стане клиент. За превеждане рецептата му на разни езици и за разпространението й, той е наел по един сърбин, грък, влах, албанец, хърватин и др. Тия последните изглеждат по-честни хора, с по-малко паднал морал, с непродадени съвести, защото в превежданите от тях фалшиви рецепти на „д-р“ Влахов почти нищо противно на техните народи и държави не се пише, макар там да е много по-лошо, отколкото в България.

Кой е Мито Влахов и безделническия кръжок около него, тук – в тяхното отечество – никой вече не се интересува да знае. Дамгосани с печата на своето продажничество, влаховци ще се скитат и продават всякога и всякъде, но само между своя народ не ще се върнат. Грехът на предателството към тоя народ ще ги гони до гроба.

Какво е миналото на Мито Влахов и на кръжока му?
Малко преди „Хуриета“ (младотурския преврат от 1908 год.) в Солун се вести личността на Мито Влахов, като учител в Българската мъжка гимназия. Като краен материалист, Влахов намери за най-износно да служи под ведомството на „ултранационалистическото учреждение“ – Екзархията, която за Влахов, впоследствие, стана още и „шовинистическо оръдие на българския империализъм“. А като „идеалист“, той почна да насажда комунистическите идеи между учениците. Нека се забележи, че Мито Влахов е „интелектуелец“, който чудновато съчетава две противоположни крайности – идеализма и материализма. На думи е пролетарец, а в живота си е буржоа. Той може, като Ботьов, да оплаква денонощно сиромасите, но може да живее във Виена, като чорбаджия от Букурещ.

Като „борец“ срещу турското потисничество в Македония, Влахов се вмъкна под кожата на националиста Сандански, подхлъзна го да напише „към народите в Турция“ червен манифест (но с отоманска тенденция) и с това създаде най-пакостното разцепление между самите българи в Македония от една страна, и между турците и няколко българи от друга. Подведени от Влаховци, младотурците, вместо да се вслушат в желанията и правотата на единодушния и преобладаващ български елемент в Македония, почнаха да си служат с внушената от Влаховци политика: „разделяй и владей“. Насочвани по указаниге от Влаховци посоки, младотурците стигнаха до прочутите обезоръжителни акции в Македония, вследствие на които първи побягнаха в гората и в България Чернопеев и Сандански. По същата причина младотурците дойдоха скоро и до Балканската война, в която се провалиха и те, и българите.
Като остави Сандански сам да чака ефекта от гръмогласния манифест и от образуваната вече „Федеративна партия“ в Серско, Влахов, изпод кожата на Яне, се добра до младотурците и стана техен депутат от Македония и за сметка на македонските българи. Това депутатство е първото продажничество на Влахова, което до нейде задоволяваше неговия материалистичен инстинкт.

Дойде Балканската война с всичките й катастрофи за Македония и за Турция. Влахов, изплашен, избяга в България и впоследствие го виждаме консул на омразния цар Фердинанд в омразната деспотична Русия, дето дочака Общата война и се прибра в София.

И през страшната война Влахов никога не изпусна практическия път в живота: веднага се нареди в щаба на „добродушния“ Протогеров, чрез когото лесно се добра до най-големите постове – окръжен управител в Щип и Прищина, а „масите“ и бъдещите „фашисти“ отидоха по боевите линии да проливат кръвта си.

След войната и катастрофата, Влахов намери пак удобно място сред буржоазията, като стана секретар на Търговската камара във Варна. Но там „идеите“ на Влахова не бяха тъй добре „задоволени“ материално, та, след известно време, той се продаде (вече четвърти път) на буржоата и бъдещ „кърволок“ Цанков, който го прати във Виена за консул на България.

По онова време Тодор Александров, избягал вече от затвора, бе влязъл в сърбска Македония и бе възобновил организацията. Влахов веднага си спомни, че отдавна някога е бил член на ВМРО, бил е, следователно, и „революционер“ някъде и че може да играе и друга роль, освен консулската. При туй, пред него се чертаеха вече переспективи от друга една страна в света: щедрата болшевишка фортуна затъмняваше бедната консулска каса на България и Влахов реши да играе „революционната“ роль, като се „ориентира“ към бляскавите и несметни източници на Москва. И не се излъга: успял или неуспял в новата и „спасителна“ ориентация за Македония, за себе си той успяваше. Защото Влахов е теле, което отдалеч подушва, де е кравата с голямото виме и натам насочва своята широка уста.

И двата манифеста на Влахова не спечелиха нищо добро за Македония. Сам Влахов, обаче, нищо не изгуби. Той се залости между краката на болшевишката крава и до тоя час бозае до отмаляване и се пени срещу „белия терор“ в България. Дали е наторил балканската нива за семето на болшевизма, или не, сам той си знае. И дали един ден ще се изплъзне от наказанието на болшевиките, както се изплъзна от онова на младотурците, бъдещето ще покаже. Защото заблужденията, в които някога Влахов вкара младотурците, както и тия, в които по настоящем държи болшевиките, са били и са неимоверно пакостни и за тях. И към едните, и към другите, плюс македонското дело, и във връзка с македонската борба, Влахов е бил и е безподобен фалшификатор, мошеник и изнудвач. За всяко дело, за всяка политика той е паразит.

Тодор Паница
Един от типовете, що съставляват престъпния кръжок на Влахова, бе и Тодор Паница, тъмното минало на когото тук накратко ще изнесем.
Родом от стара България, неудачник в училищата и изключен от тях, Паница се зачислява в редовете на Македонската организация и заминава за Серско.

Като четник в Драмската околия, Паница бе натоварен от обособилата се в 1905 г. сепаративна на ВМРО група на серчани да убие Христо Матов, Борис Сарафов и Иван Гарванов. Есента на 1907 г. той наистина уби последните двама, а другият се спаси случайно. Както е известно, тия убийства туриха трагичното начало на взаимните избивания между македонските дейци – начало, което и досега продължава. „Борец“ срещу потисниците на Македония, със своето безнравствено поведение Паница поруга една учителка в с. Калопот – Катерина Измирлиева, за която, след няколко скандали, биде принуден да се ожени. След „венчанието“, новата невеста стана още по-необуздана, отколкото бе по-преди, нещо което свидетелствуваше, че Паница е насадил добър морал даже у неговата бъдеща жена. Шокираното население пищеше от тая развратна двойка.
Дочакахме младотурския преврат. За услугите и ревността, които Паница показа за отоманизиране на българите през време на Хуриета, младотурците му подариха един чифлик в Драмско и бившият „борец“ срещу беговете сега стана сам бег и за кратко време с поведението си надмина всички някогашни бегове-турци. Оргиите, които кръжокът на Паница разиграваше в чифлика на Махмуд бей, не се поддават на описание. Поменатият кръжок на Паница – жена, балдъзи, младотурски ашлаци, начело с известния юзбашия Тефик ефенди – всичко бе се обърнало в една истинска и безобразна комуна. Централната личност във вертепа на Бакхуса, естествено, беше г-жа Паница, облечена във фередже и широки шалвари. Целият кръжок вече бе дал клетва върху корана на Мохамеда, че вярно ще служи на отоманството. Харемският образ на новия живот бе външния израз на сърдечната клетва, а еротическият каяфет на новите младотуркини будеше изблик на душевни и телесни пориви у Тефиковите аскерлии … Младотурците, както сега болшевиките, бяха щедри – даваха пари. Влахов тържествуваше, като гледаше спечелени народните македонски „маси“ там – в чифлика на Махмуд бей. Червеният манифест на Яне Сандански личеше по вратите на правителствените учреждения, макар сам той да криеше вече острите си уши из дупките на Пирина … Но не бе за дълго.

Настана Балканската война и клелият се върху корана и на младотурците Паница веднага им измени и мина на страната на цар Фердинанда: през войната турското население в Серско и Драмско адски пропищя от тоя Паница и никога няма да забрави неговите золуми…Какво е правил през Общата война, незнаем, но земледелското правителство осъди Паница, като кожодер, по чл. 4. За да избегне ударите на този проклет чл. 4, Паница реши да продаде остатъка от силите си и съвестта си на Стамболийски и през 1922 год., начело на един оранжев отряд, замина през Юндола, за да спасява народа от „автономистите“ в Петричко. След като яде попарата на тоя народ в Неврокоп, Паница хукна назад към София и се задържа чак в Ниш, а оттам в Белград. Тук, на новия пазар, Паница нямаше що да работи, освен да се залови за току-що изтървания свой занаят – да продава на сърбите себе си и своето отечество. Той се зачисли в средата на родоотстъпниците „емигранти“ и в шпионското бюро на Жика Лазич….
….
По-късно и няколко дена преди бомбардирането на черквата „Света Неделя“ в София, почти всичко беше готово за революцията в България и Гаврил Генов, Михайлов и всички дружбашки министри, начело с Паница, събрани в Ниш, обсъждаха някои технически въпроси, като от къде и как да се действува и пр. Комунистите, обаче, изплашени да не би революцията да успее, в който случай дружбашите сами ще пипнат властта, направиха една провокация, като предварително бомбардираха черквата. Паница страшно псува по адрес на комуната. С научаването за атентата, унил, убит духом, Паница замина за Виена, от където не се върна вече.

Вън от тези две групи, имаше още две емигрантски групи, а именно: федеративната Серска група, състояща се от около шестдесет човека и анархистическата – от десетина човека. Разбира се, и тези две групи не останаха пощадени и оставени вън от двете големи. Комунистите от една страна с пари, Обовците от друга със заплашвания, почнаха да ги подканват. Но анархистическата група, като изключи няколко души и се очисти от гнилото, отказа да се присъедини към коя и да е група, замина в гр. Велики Бечкерек и до днес хората й, шпионирани и от двете групи, арестувани, малтретирани и измъчвани, работят черна работа, за да се прехранват, като постепенно, при първа възможност, напускат Сърбия, един по един, верни на идеала си. Обаче, не бе същото и с федеративната Серска група. Всяко гнило начало има катастрофален край. В тая група имаше един червей, който разяждаше. Имаше една затаена злоба, насочена срещу тъй наречената „интелигенция“ начело с Димитър Арнаудов от Неврокоп, човек подъл, зъл, с лошо сърце и извънредно много страхлив и изкуфял, мразен почти от всички хора на групата. В Горни Милановац групата се състоеше от четата на Дерменджиев, все козарчета, криминални престъпници от Петричко, Мелнишко и Неврокопско, десетина момчета също новодошли, пак прости македончета от същите места, десетина по-интелигентни, които бяха повечето комунисти отколкото федератисти и най-сетне в Солунския затвор имаше десетина души, тъй наречената „интелигенция“, всеки с претенции да замести Паница. След смъртта на Паница, те бяха арестувани по желанието на Обов – Тодоров, с цел да ги привлекат на своя страна, като ги освободят. Почнаха се атаки и от двете страни за присвояване на групата, обаче самозваният заместник на Паница, Димитър Арнаудов, заяви на всеуслушание следното: „който освободи другарите ни, той ще има групата ни“. Кратко и ясно. Обовци, знаейки предварително това, изпратили шпионина д-р Коста Терзиев с пълномощие на сръбското Външно министерство да освободи арестуваните в Солунския затвор и да ги доведе при групата. Така и стана. Тъкмо по това време бе насрочено делото по убийството на Паница във Виена.
…
Между това, в Виена, след убийството на Паница, страстите за първенство в „федерацията“, корупцията и алчността – кой да граби повече долари, динари и драхми, бяха се до толкова разбушували, щото през август 1925 год. вече имаше четири – пет лагери, които едни други се изключваха. В единия лагер Димитър Влахов, Ризо Ризов; във втория – д-р Филип Атанасов, Славе Иванов; в третия – Кочо Хаджириндов, Миладинов, д-р Коста Терзиев; в четвъртия – Васил Манолев, Яне Богатинов, Димитър Арнаудов, Бумбаров (новоизлюпеният федератист – Жика Лазичевист) и най-сетне г-жа Паница. Не липсваха у никого митарски биения в гърдите и клетви и псувни по адрес на другите. Д-р Атанасов, с документи на ръце, като бивш касиер, доказваше, че Паница взел повече от двадесет хиляди (20 000) долари, а и до днес Влахов не пожелал да оправдае сумите. Приживе, когато бивал поканван да оправдае изтеглените суми, Паница се навъсвал. А по-сетне успял да измести доктора и станал сам касиер. Освен Хаджириндовата група, останалите живееха в разкош.
….
Как се развиват събитията в Виена по-нататък: Дерменджиев, подкупен чрез д-р Терзиев от Жика Лазич, дохожда в Белград, вместо в Париж, и предава всичко. Терзиев едновременно подкупва и Хаджириндов, като редактор на в. „Македонско Съзнание“. Последният дохожда също в Белград и тук продължава издаването на „Македонско Съзнание“, което, със съдействието на сръбската полиция и на „Бялата Ръка“, се разпространява сред българското население в Македония.
Освен горния противонароден орган на сръбската полиция, в Македония се пръскат и другите два такива органи, за които се говори в самото начало – „Балканска федерация“ и „Македонско дело“, издавани с болшевишки пари от Влахова във Виена. И едните и другите не чете никой, освен някои подкупени, или отчуждили се от народната маса типове.

Всичките почти, македонци и българи, изхвърлени заради предателската дейност на Влахов и Паница вън от границите на отечеството им, са пръснати и разпилени по разни места на Сърбия и Европа. Ония, що бяха около Паница, не съществуват вече като „група“. Всички се пръснаха и продадоха. Жената на Паница, Катерина, с детето си и със сестра си Магдалина и досега живеят на широко във Виена с грамадните средства, които той им остави. Кръсте Делипапазов, Георги Лаков и Кочо Павлов получават по хиляда динари от сръбските фондове и живеят в Горни Милановац. Братя Бакърджиеви, паднали в немилост пред „обединената“, работят сергиджилък в Загреб, готови да се продадат на първия, който ги потърси. Ония от Петричко и Мелнишко, заедно с двамата от Неврокоп – Тодор Ковачев и Никола Шопов, са контрачетници към Царево Село и Ново Село, където е и Николай Хайдуков. Последният пък заедно с Т. Ковачев върши военен шпионаж за сметка на сърбите в Горно-Джумайско и Кюстендилско, срещу което получава по три хиляди динари и дрехи. Изпращат разни контрачети в тия краища с привидния предлог пред четниците, че правят „освободителна организация“ на българския народ. Ползувайки се до голяма степен от някои български вестници, които в безогледното партизанство сами представляват положението в България за лошо, сърбите с името на Н. Хайдуков, избягал полани без всяка причина от дома си, се готвеха да издават в Париж един политически бюлетин, чрез който да изтъкват пред Европа, че Петричкият окръг е под непоносимата „диктатура“ и терор на „автономистите“, та по този начин онзи окръг да стане обект на освобождение, разбира се, със сръбска помощ. Там, в Париж, предателите Христо Гетов, Обов, Борис Чанджиев и Иван Христов вече издават със сръбски пари един подобен парцал – „Родина“.

Интересен е въпросът с амнистията. От страна на Земледелската партия в България, много често се повдига този въпрос и в Народното събрание се настоявя да се даде пълна амнистия на емигрантите в Сърбия.
Възможно е, Земледелската партия да има искрени намерения по въпроса. Сръбското правителство, обаче, не желае да се лиши от „емигрантите“. Първо, защото то още разчита, че при едно засилване на земледелците в България, „емигрантите“ ще могат да нахлуят и да направят преврат, за да възстановят „законното правителство на Стамболийски, узурпаторски изгонено на 9 юний“. В това заблуждение сърбите са поставени до голяма степен от самите водители на „емиграцията“.

Второ, защото при една широка амнистия, част от емигрантите може би да се възползува и да се върне, но се една значителна група ще остане там, ако не да поддържа илюзията за преврат в България, то за шпионажа, който продалите се български изчадия вършат тъй усърдно за сметка на сърбите.

Българската емиграция в Сърбия бе „добре дошла“ за сръбската шовинистическа политика и те гледаха по всякакъв начин да я използуват за свои планове. За това и помагаха. Създадоха пунктове покрай границата на България – в цяла стара Сърбия, а изпращаха и хора в Македония срещу ВМРО. При една революция или преврат в България и заемане на властта от доверени хора на сърбите от Земледелския съюз, те ставаха господари на Балканския полуостров, а същевременно смятаха с това за винаги да се отърват от страшната за тях ВМРО. Най-големи надежди за това те имаха през 1924 г., когато на власт бе демократическият водител Люба Давидович. Един от главните фактори и ръководители на тази политика бе Воя Маринкович. Той бе силен в партията си и правителството, защото бе доверен човек на крал Александър. Коста Тодоров бе в интимни приятелски връзки с него и те двамата се разбираха във всичко и те бяха, които ръководиха тази политика. Самият крал Александър бе въодушевен от тази идея – да управлява целия Балкански полуостров и всячески се стараеше да постигне тази мечта. Веднаж, на събрала се група емигранти, Коста Тодоров каза: „Ех, ех… ние сме неразбиваеми. Нали зад гърба си имаме кралят, ще постигнем всичко“. Друг път д-р Терзиев (от македонските федератисти“ – б. н.) обясняваше в ресторант „Тунеа“, как крал Александър най-добре и най-първо помогнал на слабата още емиграция през 1923 г., като дал заповед да се отпуснат 35 милиона динара за нуждите на „революционната борба“, как Коста Тодоров и други земеделски „водители“ още тогава били приети от него тайно на ауденция и как той ги насърчил да поведат борбата и как им обещал да им помага във всичко.

Най-доверения им човек сега в Белград е Милан Тодоров (емигрант – б. н.). При него се извикват определените емигранти за работа. Той им нарежда, каквото им е необходимо и той се сношава направо с онеи, които устройват „акциите“. Тодор Ковачев – началник на емигрантските чети в Македония, който е един от най-верните им и доверени служители и той отива при Жика Лазич или генерал Томич – началникът на жандармерията, и в присъствието на М. Тодоров. Напоследък Т. Ковачев бе дошъл в Белград, за да събира нови хора за Македония и само М. Тодоров му устройваше срещите, на които присъствуваше и той. Един от възторжените привърженици на четнишките нападения в Македония, бившият народен представител от Горна Джумая, Николай Хайдуков – и той не можеше да присъствува на срещите и разговорите им. Въобще, стремежът напоследък, е всичко да става в пълна „тайна“, като се посвещават само няолко доверени лица.

Централната личност, от която зависи и която ръководи изпращането на атентатори, е началникът на Обществената безопасност, Живоин (Жика) Лазич. Той е личността, при която отива М. Тодоров, а и той е, който по-нататък урежда с министрите или други лица подготовката, или заминаването. Той заема повече от 20 години този пост и е лицето, което се ползува и с абсолютното доверие на краля Александър, на Военната лига и на всички шовинистически сръбски кръгове. Без него не се взима нито едно решение, било за Македония или за друга част от кралството, по отношение на „безопасността“ на държавата и пр. Помага му официално началникът на жандармерията, генерал Томич, а в услуга му са националните четнишки сдружения, които напоследък явно взимат участие в умиротворяването на „Южна Сърбия“, и членовете на „Бялата Ръка“. Той е съединителното звено, така да се каже, между по-долните ръководители и висшата власт.

* * *
По-горе описахме положението на Влаховата „федерация“ във Виена през 1925 год. и как стана раждането на неговата ВМРО (обединена). По-нататък тя се подраздели и прие следния вид:
Група I: 1. „Обединената“ с Централен комитет Д. Влахов, представител на „Балканската федерация“;
2. Западна Македония (под Сърбия), представител Ризо Ризов;
3. Горно-Джумайско и Разложко, представител Владимир Поптомов;
4. Неврокопско, представител Димитър Арнаудов;
5. Македония под гръцко иго, представител Христо Янков-Чолака от Кукуш;
6. Македонската емиграция в България и Дружество „Илинден“, представител Георги Занков. Последният бe натрапен на първите от болшевиките;
7. Задгранични представители (ЗП): в Париж – Разлогов и в Цариград – Павел Шатев. За Албания се мислеше Христо Цветков.
Тая група, както казахме, издава всеки 15 дена в Виена „Македонско дело“ и „Балканска федерация“ – това е многоезичната “Federation Balcanique”. Тия безплатно пръскани противобългарски вестници, както видяхме, се издават с болшевишки средства.
На всеки член от тая група се плаща месечно по 700 шилинги, плюс още известна сума, като на комунистически деятели на Балканите.
Група II: Д-р Филип Атанасов и Славе Иванов – със сръбски пари.
Група III: Борис Чанджиев и Иван Хр. Попов – пак със сръбски пари.
Група IV: Д-р Коста Терзиев и Кочо Хаджириндов – фалирала вече, понеже падна в немилост пред Жика Лазич.
– – –
След атентата върху Жика Лазич, кредитът, който Коста Тодоров и Александър Обов имаха пред сръбските власти, значително намаля. „Акциите“ в България останаха да се ръководят от Недялко Атанасов и Христо Стоянов. Коста Тодоров си запази правото да действува срещу ВМРО, т. е. в Македония.
В Министерството на външните работи „Българският отдел“ се завежда от Драгиша Станоевич. След атентата над Жика Лазич, по негово и това на полковник Динич нареждане, емиграцията се концентрира в няколко лагери: Ниш, Княжевац, Лесковац, Царево Село, Ново Село, Пожаревац и Горни Милановац. Първите имат за обект стара България, вторите – Петрич и Горно-Джумайско. Нови Сад, Вършец и Велики Бечкерек – Хърватско. През миналата година биде образуван върховен екзекутивен-ръководителен комитет, в чийто състав влизат полковниците Кръстич и Динич, като представители на ултрашовинистическата военна организация „Бялата Ръка“. Убийствата, които се проектират в България, ще имат за главна цел да предизвикват емигриране, което, от своя страна, „да засили кадрите, на емиграцията за акции и революция“.
Оръжието на бандитските терористически групи се дава от военните складове. Терористите го получават на границата от заведующия пункта, а на връщане пак му го предават, който пък, от своя страна, го предава на военния склад, отдето го е получил.

Ето списъкът на главните агенти на сърбското правителство, с обозначение на месечното им възнаграждение в сръбски динари.

Група Коста Тодоров – Александър Обов
1. Александър Обов, живее в Париж, Авеню Емил Зола, 16.
2. Коста Тодоров.
Двамата получават месечно … 160 000
3. Александър Кантарджиев – Атина … 4000
4. Ангел Величков – ? … 2500
5. Борис Николов – Париж … 1500
6. Борис Бумбаров – Виена … 2500
7. Борис Чамурлиев – Париж … 3000
8. Борис Чернев – Пожаревац … 1500
9. Георги Капчев – Белград … 4000
10. Деню Костов – Париж … 3000
11. Дочо Узунов – Пожаревац … 2000
12. Иван Бояджиев – Пожаревац … 3000
13. Иван Неделчев – Пожаревац … 3000
14. Иван Костов – Пожаревац … 2000
15. Иван Тодоревски – Пожаревац … 1500
16. Иван Чилев – Париж … 3000
17. Илко Тотев – Пожаревац … 1500
18. Йордан Арнаудов – Виена … 3000
19. Коста Терзиев – Белград … 4000
20. Крум Пастармаджиев – Пожаревац … 1500
21. Кирил Попов – Прага … 1500
22. Коце Георгиев – Пожаревац … 1500
23. Михаил Тодоров – Белград … 4000
24. Мирчо Топалов – Белград … 1500
25. Методи Шопов – Виена … 2500
26. Николай Хайдуков – Ново Село … 4000
27. Нешо Томангелов – Ново Село … 3000
28. Никола Димитров – Пожаревац … 2000
29. Павел Ст. Павлов – Пожаревац … 1500
30. Станчо Трифунов – Париж … 2500
31. Стефан Капзималски – Пожаревац … 2000
32. Стоян Попов – Бeлград … 1500
33. Стефан Димитров – Париж … 2500
34. Тодор Ковачев – Царево Село … 3000
35. Тинко Симов – Пожаревац … 3000
36. Тодор Сервански – Пожаревац … 1500
37. Тодор Пунчев – Пожаревац … 1500
38. Христо Г. Обов – Париж … 3000

Група Недялко Атанасов – Христо Стоянов.
1. Недялко Атанасов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 17.
2. Христо Стоянов, живее в Белград, улица Београдска, 34, стая № 16. Двамата получават месечно … 166 000
3. Асен Даскалов – Белград  … 1500
4. Ангел Гърев – Белград … 3000
5. Ангел Тодоров – Велики Бечкерек … 1500
6. Атанас Маренов – Лесковац … 1500
7. Ангел Хаджийончев – Ниш … 2500
8. Борис Спасов – Вършец … 2000
9. Борис Христов – Ниш … 2000
10. Васил Стойков – Белград … 1500
11. Васил Бояджиев – Вършец … 1500
12. Васил Дочев – Белград … 1500
13. Васил Бакърджиев – Ниш … 1500
14. Георги Тугалов – Княжевац … 1500
15. Георги Михайлов – Нови Сад … 1500
16. Иван Тулешков – Белград … 4000
17. Иван Мострев – Белград … 1500
18. Иван Желев – Белград … 1500
19. Иван Филипов – Вършец … 1500
20. Иван Аврамов – Лесковац … 2000
21. Иван Петров – Лесковац … 2000
22. Йоцо Николов – Княжевац … 1500
23. Иван Шипотов – Княжевац … 1500
24. Янко Икономов – Суботица … 1500
25. Йордан Димитров – Ниш … 1500
26. Кирил Ралев – Белград … 1500
27. Кирил Палчев – Белград … 1500
28. Кирил Митов – Белград … 1500
29. Кирил Попниколов – Ниш … 2000
30. Кочо Василев – Ниш … 2500
31. Методи Ганчев – Белград … 1500
32. Методи Харизанов – Ниш … 2000
33. Мико Младенов – Велики Бечкерек … 2000
34. Методи Попов – Лесковац … 1500
35. Никола Контев – Белград … 4000
36. Мино Маринов – Белград … 1500
37. Нако Калчев – Ниш … 2000
38. Нако Йотов – Цариброд … 1500
39. Никола Иванов – Ниш … 1500
40. Павел Каблешков – Княжевац … 1500
41. Павел Върбанов – Белград … 1500
42. Петър Василев – Белград … 1500
43. Петър Инаретски – Белград … 1500
44. Петър Константинов – Ниш … 1500
45. Стефан Светозаров – Княжевац … 2500
46. Спас Младенов – Вършец … 2000
47. Станчо Донев – Белград … 4000
48. Стоил Петров – Белград … 1500
49. Стефан Здравков – Белград … 1500
50. Стефан Милушев – Белград … 1500
51. Стоян Илиев – Княжевац … 1500
52. Тодор Драганов – Ниш … 2500
53. Тодор Чобанов – Ниш … 2500
54. Тодор Гълъбов – Белград … 4000
55. Тома Миленков – Княжевац … 1500
56. Христо Иванов – Белград … 4000
57. Христо Иванов – Цариброд … 2000
58. Цоко Иванов – Вършец … 1500
59. Цвятко Станиев – Цариброд … 3000
60. Ангел Балкански – Горни Милановац … 2000

Група, която не получава възнаграждение и е абсолютно независима
1. Гечо Минков, студент – Белград, чиновник.
2. Боян Тодоров, студент – Белград, зарзаватчия.
3. Любен Недeлчев, студент – Белград, зарзаватчия.
4. Димитър Паков, студент – Белград, чиновник
5. Александър Стаменов – Белград, зарзаватчия.
* * *
От изложената дотук на кратко „деятелност“ на Влахов – Паница и на „емигрантите“, читателят достатъчно вижда мизерията на безотечественика и родоотстъпника. Страшен е падналият морал!…
(Публ. в Родоотстъпници. Б. м. 1929 г., 32 с.)