.
Анна Политковска
Журналистката Анна Политковска е разглеждана като най-безкомпромисната критичка на руския президент Владимир Путин. На 7 октомври 2006 г. тя бе застреляна пред асансьора на дома й в Москва. Анна Политковска е родена на 30 август 1958 г. в Ню Йорк, САЩ, в семейството на руски интелектуалци, попаднали за кратко време в дипломатическия руски корпус в САЩ след края на сталинизма и впоследствие отзовани обратно в СССР. Въпреки че има американско гражданство, което би й дало сигурност и комфорт извън Русия, Анна Политковска остава да работи в родината си, която обича дълбоко и безрезервно.
За изключителната си работа руската разследваща журналистка стана приживе носител на редица европейски и международни награди, между които Европейската награда за мир и алтернативната Нобелова награда за мир. Посмъртно през декември 2006 г. й бе присъдена наградата на Съвета на Европа за изключителен принос за демокрация и хуманност.
На 7 март 2007 г., шест месеца след трагичната й смърт, нейният “Руски дневник” излиза на европейския литературен пазар в първо (немско) издание (Дю Монт). Записките си в него разследващата журналистка води от 2003 г. до 2005 г.
Приходите са предназначени за специален фонд за подкрепа на демократизацията в Русия на името на загиналата, според източник на изданието.
Фин идеалист по дух, Анна Политковска е изключително рационална и безкомпромисна в оценката си за личности и явления сред управляващата руска класа, руската опозиция, западните политици и чеченските среди.
С разрешение на немското издателство Дю Монт части от скрипта на “Руски дневник” са предоставени за предпремиерна публикация в сп. Ванити Файър Джърмани и препубликация в превод на български език в сп. Point of view
Превод от немски език и редакция: Весела Илиева и Георги Петров
=================================================
Путинова Русия, дневник – декември 2003 г. – март 2004 г.
8 декември 2003 г.
Може ли да се говори днес за криза на парламентарната демокрация в Русия? Не. При Путин руският парламентаризъм преживява своята кончина.
Първо, поради факта, че “законодателният и изпълнителният клон на държавната власт се срастват в един единствен вертикален лост”, както заключи Лилия Шевцова, най-добрата руска политоложка. Чрез този процес преживяваме своеобразен римейк на съветската система. Фактическото срастване на двете власти в една редуцира ролята на руската Дума до функцията на един декоративен инструмент за “благославяне”, подписване и подпечатване на взиманите от Путин решения.
Второ – и тук e основната причина за това, че не става въпрос за криза на руския парламентаризъм, а за неговия край – народът беше съгласен. Никой не се съпротиви. Нямаше демонстрации, масови протести. Нямаше цивилна съпротива. Народът преглътна – и показа, че е готов да живее с това статукво, без демокрация.
9 декември 2003 г.
Днес се взриви жена – самоубиец в 10:45 ч. сутринта насред оживения московски площад пред хотел “Национал”, на по-малко от 145 м от Кремъл. “Е, и къде е тази Дума?”, пита жената със силен глас един минувач. И се самовзривява. Дълго време по асфалта се търкаля откъснатата глава на случаен китайски турист, намерил се в трагична близост до атентаторката. Хората крещят за помощ, голяма е суматохата на мястото. Половин час органите на реда не смеят да се доближат и да помогнат на гражданите. От страх, че може да има и друга експлозия.
19 декември 2003 г.
Путин се представя на гражданството в предаване на живо, ще отговаря пряко на задавани въпроси. Голям спектакъл. Официално се твърди, че са постъпили три милиона въпроса. Предаването водят любимите модератори на Путин – Сергей Брилев от телевизия “Русия” и Екатерина Андреева от първи канал на Националната телевизия.
– Андреева към Путин: “За трети път вече се появявате в подобно предаване на живо. Аз също. Притеснен ли сте?”
– Путин: “Аз притеснен? Не. Когато човек не обещава невъзможни неща и когато не лъже, няма от какво да се страхува.”
– Брилев (очевидно щастлив от толкова силно бликаща хармония, съдейки по изражението му): “Всъщност, точно както и при нашата професия…”
– Путин: “Всичко, което постигнахме до тук, е резултат на тежка работа.”
– Дмитрий Егоров, на тел.: “Аз слушам хард-рок. Каква музика предпочитате Вие, г-н президент?”
– Путин: “Популярна класика и руска забавна музика.”
– Алексей от Свердловск, на тел.: “Строго ли възпитахте дъщерите си?”
– Путин: “Не, за съжаление. Или по-добре да кажа – за тяхно щастие. Знам ли. Момичетата са много самостоятелни, еманципирани са от моето влияние. Всъщност, като размисля, това не е чак толкова лош резултат.”
– Ирина Мошанская, на тел.: “През изминалите три години в района на Ставропол имаше 12 терористични атентата. Само в Есентуки загинаха 45 човека. Как можем да противостоим на всичко това?”
– Путин: “Не само в Чечения, по света изобщо има персони, които са си взели правото да ръководят и определят светогледа на вярващите мюсюлмани. Тези персони се считат за предопределени да контролират и радикализират цели региони, на чиято територия преобладава мюсюлманско население. За нашата държава това представлява понастоящем сериозен проблем. Такива персони са международни терористи, ние не ги третираме по друг начин. Те използват всички проблеми след разпадането на СССР за своите си цели. Тяхната цел не е независимостта на Чечения, а откъсването на всички територии, на които живеят мюсюлмани. Ако допуснем в Русия подобни сили да доведат до “югославски ефект”, предстои ужасна катастрофа. Трябва да се противопоставяме на тези сили. Заплахата за нас идва отвън.”
10 януари 2004 г.
В чеченското селище Авгури руски войници отвличат от дома му известния правозащитник Аслан Давлетукаев. Въоръжените лица пристигат с три танка и два бронирани джипа. На 12 януари на брега на Гудермес е намерено мъртвото тяло на Давлетукаев – със следи от жестоко насилие, застрелян в тила. Следствието по делото е блокирано.
2 февруари 2004 г.
Московската журналистка Елена Трегубова, чиято критична към Путин книга излезе преди няколко месеца, едва не загива при експлозията на детонирана край жилището й бомба. От страна на официалните власти се говори за “обикновен вандализъм”.
Трегубова е бивша любовница на Путин. Кореспондентката на ежедневника “Комерсант” дълги години се радваше на особеното внимание и благосклонността на Кремъл към тесния, внимателно избран кръг от акредитирани журналисти за посещения и отразяване на новини от президентството. След като изпадна в немилост, тя разкри в книгата си “Кремълските мутанти” подробности от тайния живот в центъра на руската власт. В книгата й Владимир Путин е изобразен особено негативно. След неуспешния атентат срещу нея, Елена Трегубова напусна Русия.
12 февруари 2004 г.
Защо демократичната опозиция в Русия допуска толкова лесно да й затварят устата? Защо се изолира от реалния политически живот, защо позволява това да се случва с нея?
До голяма степен вината е на самата опозиция. Разбира се, че тя има един много силен противник. Но основният проблем не е този кой е врагът й. На руската опозиция й липсва устойчивост, тя няма утвърдена идентичност, няма съзнание за собствената си функция. Най-страшното – липсва й истински опозиционен дух.
Новият държавен терор, дневник април – декември 2004 г.
5 април 2004 г.
Намирам се в един хотел в Назран, в руската република Ингушеция в Северен Кавказ. На вратата се хлопа. Отварям и очите ми срещат дълга опашка от старци, мъже и жени. Родители и роднини на отвлечени.
Те ми разказват, че в Ингушеция хората са избивани като дивеч, специални части от командоси на федералните руски войски ден и нощ вилнеят из градовете и селата. Магомед Яндиев, пенсионер от Карабулак, ми описва отвличането на сина му, Тимур.
Тимур Яндиев е компютърен програмист, известен сред ингушката младеж творец. На 16 март към 17 ч. той напуска бюрото си. Към него се приближават въоръжени, маскирани мъже в камуфлажни дрехи. Излизат от бяла нива без номер, в която го натикват. Зад нивата кара друга кола, също без номер. И двете коли са преминали безпроблемно граничен пункт “Кавказ”, най-важният на административната граница между Ингушеция и Чечения.
Младежът е отвлечен и прекаран през границата. Похитителите показват на граничарите служебни РоЩ-карти през прозорците на автомобилите. РоЩ е съкращението на Регионален Оперативен Щаб на службата за Антитерористични операции.
На Магомед Яндиев официалните власти не дават никаква информация. Той не знае и до днес къде се намира синът му. За всичко по случая на похищението близките научават от свидетели, чрез собствено разследване.
12 април 2004 г.
В “Новая газета” публикувах снимки от един видеофилм. Сниман е през лятото на 2000 г. в Чечения и е стигнал до мен препратен ми по информатор. Филмът показва чеченски бунтовници, които се предават на руските федерални военни сили след завземането на Комсомолское.
Обсадата и битката при Комсомолское през февруари-март 2000 г. е втората голяма военна операция след обсадата на Грозни през зимата на 1999/2000 г. във втората Чеченска война. При изтеглянето си от Грозни главнокомандващият съпротивителните чеченски сили Руслан Гелаев взе със себе си над 1500 чеченски бунтовници и се укри с тях в родното си село Комсомолское. При битката за селището, която се поведе непосредствено след това между руските и чеченски части, загинаха почти всички жители на Комсомолское. Сринато до земята, селището стана лобно място на цивилното население в него. Докато се случваше това, Гелаев своевременно избяга през обсадата с част от своите съзаклятници.
От най-високо официално място на останалите сред руините чеченци беше обещано помилване – ако се предадат на обсадилите ги руски войски. Според официалната информация, на предложението на руския федерален щаб откликнали 72 бойци, които предали оръжие, за да бъдат заловени на място. Само за трима от тях се знае относително къде са впоследствие. От останалите няма и следа.
На видеото, което стига до мен, се вижда как именно тези “амнистирани” са докарани в два пътнически вагона и пренатоварени в един затворен товарен вагон на чеченската гара Червленая. Записите са правени от офицер на специалните части към министерството на правосъдието на руската федерация. Заснети са руски войници с автомати “в акция”. Войниците целят в чеченските “амнистирани” бунтовници, докато последните биват бутани да скачат от вагоните.
Мъжете и младежите са в окаяно, изключително тежко състояние. Част от тях са носени или подкрепяни от “по-здравите” си другари по съдба. Всички са с осакатени, изпорязани тела, изпочупени или липсващи телесни крайници. Телата им имат големи, отворени, силно кървящи рани. Всички следи са от пресни, тежки мъчения. На филма се вижда човек, който наред с всички белези по тялото е с наполовина отрязано ухо. Коментарът на офицерите към руски войник е “При този не сте били изрядни!”
Бунтовниците са полуголи или голи. Пребити, тежко насилвани мъже. Някои са като в полусъзнание, движат се като лунатици насам-натам, докато ги набутат в товарния вагон. Други са очевидно обезумели. Кадрите показват полудели хора в най-окаяно състояние. По-силните мъже получават нареждане от руските офицери да изхвърлят от вагоните мъртвите си другари. Операторът е заснел образуването на две купчини обезобразени трупове, нахвърляни до релсите.
И какво се случи след публикуването на снимките от този филм? Нищо. Абсолютно нищо. Никакви реакции – нито от страна на властта, нито от страна на прокуратурата. Нито в някоя от медиите, нито сред гражданството. Нищо – само студено мълчание.
10 юли 2004 г.
По НТВ журналистът Савик Шустер води последното излъчване на предаването си “Свободно слово”. С прекратяването му умира последното политическо токшоу в целия руски телевизионен ландшафт.
23 юли 2004 г.
Разпусната е комисията, натоварена с разследването на драмата с 912-те заложници в Московския мюзикъл Норд-Ост между 23-26 октомври 2002 г. Точно три месеца преди изборите за Думата. Обществеността е уморена и не желае да слуша повече за трагедията – поради тази причина е лесно да бъде прекъснато незавършилото разследване. Все още идентичността на повечето терористи не е ясна. Не е ясна информацията за съставките на отровния газ. Не е ясно кой е дал пряко заповедта за акцията с отровния газ и кой взима последното решение за нея на място.
1 август 2004 г.
Демократичната младеж в страната става все по-активна, действа на своя глава, без допитване, връзки или уговорки със “старите” демократи. В Москва младежкото крило на либералната партия “Яблоко” прави блиц-акция пред сградата на ФСБ на площад Любянка. Младежите хвърлят найлонови торбички, пълни с червена боя, срещу входа и срещу на челно място поставения барелеф на Юрий Андропов. Путиновият кабинет се опитва от известно време насам да наложи в общественото съзнание Юрий Андропов като култова фигура, да го въздигне като реформатор, който искал да преобрази старата система, но без да я разруши.
На черните ризи, с които са облечени за акцията либералните активисти, са отпечатани слогани срещу руската имперска политика. Над апликация със зачеркнат Путинов портрет стои голям надпис “Долу Биг Брадърът!”. На плакатите се чете “Долу полицейската държава!”, младежите скандират “Долу чекистката власт!” и “Без Любянка – режимът е паднал!”
29 август 2004 г.
Чечения избра нов президент. Разбира се, както се очакваше, с мнозинство. Както изиска еднозначно Кремъл, постът се зае от Алу Алханов. Но истинският владетел в Чечения е една личност-карикатура. Непредвидимият Рамзан Кадиров, 27-годишният син на бившия президент Ахмад Кадиров.
Кой е този Рамзан Кадиров? През последната година и половина той беше шеф на охраната на баща си. Която не успя да възпрепятства смъртоносния бомбен атентат срещу него. Тази подробност не доведе до уволнението на сина или до изпадането му в немилост. Напротив, той получи голяма власт и благоволение от страна на Кремъл и приближените на Москва чеченски кланове. Рамзан Кадиров беше назначен за пръв заместник на премиера – и с това за главното отговорно лице за въоръжените сили в Чечения. Към които принадлежат милицията и службите за сигурност на МВР на Чечения. Както и “чеченските елитни командоси за борба с тероризма”.
Рамзан Кадиров няма образование, но има чин на капитан в милицията. Всъщност, столицата на Чечения сега е Центорой, а властовият център – имението на Рамзан Кадиров. Тук се взимат решенията, тук пристигат на срещи всички важни, официални личности. Със страхопочитание се покланят на младия мъж с безизразното, неодухотворено лице.
Позволява ми се да вляза. Въведена съм в онази сграда, която съпровождащите ме въоръжени до зъби лица наричат “малката гостна къща”. Там се налага да чакам близо седем часа, питам се, дали не е арест.
“Къде е Рамзан Кадиров?”, питам. Имам уговорено интервю с него. “Ще дойде след малко, ей сега идва, ще дойде веднага…”, мърмори неговият (и мой) стражар. Не ми се позволява да остана сама. Около мен се върти присламчилият се Ваха Висаев, опитва се да води разговор. Висаев ми се представя като директор на фирмата “Югойлпродукт”, нова, голяма рафинерия в Гудермес, втория по големина град в Чечения.
Когато вече се е стъмнило напълно, изведнъж се появява Рамзан Кадиров. Съпровождан от кохорта въоръжени мъже. Някои от тях ще се намесват по-късно в интервюто ми с Рамзан, ще правят на висок глас агресивни коментари. Рамзан се хвърля на едно кресло срещу мен, кръстосва крака по такъв начин, че стъпалото му, останало без обувка, почти докосва лицето ми. Това дори не му прави впечатление. Рамзан Кадиров не познава друго поведение.
“Ние искаме ред, не само в Чечения, а в целия Северен Кавказ”, започва да говори той. “Аз дадох директиви да се действа из цял Кавказ. Срещу бандитите!”
– “Не са ли достатъчни битките до тук?”
“Разбира се, достатъчни са. Ето, последно се предадоха 700 души. Ние искаме и другите да прекратят тая безсмислена съпротива. Но те не спират. Продължават да се бият, затова няма да спрем – те трябва да бъдат унищожени. Днес убихме двама, а трима пленихме.”
– “Как се оценявате сам, коя е силната Ви страна?”
“Какво имаш предвид? Не ти разбирам въпроса.”
– “В какво е силата Ви, къде сте слаб?”
” Никъде нямам слабости. Аз съм абсолютно силен. И Алу Алханов го направиха президент, само защото аз им казах, че аз го считам за силен. И ако вие ни бяхте оставили на мира, Чечения щеше да е вече обединена.”
– ” Кои са “вие”?”
” Журналистите, ей такива като теб. Вие ни пречите да въведем ред. Вие ни разделяте. Ето и ти, ти застана между нас, чеченците, ти ни раздели. Ти си ни враг!”
– “Кой още Ви е враг?”
“Аз нямам лични врагове. Има само бандити.”
– “Какво най-много обичате да правите?”
“Да се бия. Аз съм воин.”
– “Убил ли сте някога собственоръчно човек?”
“Не. Аз винаги само давам командите.”
– “Издавал ли сте заповед за убийство?”
“Да.”
– “Беше ли страшно усещането?”
“Не, това не съм аз. То идва от Аллах. Пророкът е казал: Да избиваме неверниците.”
– “Наистина ли? А когато няма повече неверници, срещу кого ще се борите тогава?”
“Тогава ще отглеждам пчели. И сега имам няколко кошера. Ще отглеждам и специални кучета за борби.”
– “Не изпитвате ли съжаление, когато се обучават животни, за да се избиват едно друго? Нямате ли жал към кучетата?”
“Не, това ми харесва. Доставя ми голямо удоволствие. Моя Тарзан го уважавам като мъж, кавказка овчарка е, много горд.”
– “Имате ли и други хобита, освен воюването, пчелите и боеве с кучета?”
“Жените. Те са ми голяма страст.”
– “А Вашата съпруга няма ли нещо против това хоби?”
“Тя не знае и не трябва да знае. Това не я засяга”, Рамзан се хили насреща ми, “Всичко протича тайно и приключва тайно.”
– “Какво образование имате?”
“Следвам право. Почти съм готов. Само изпитите ми остават.”
– “Какви изпити?”
“Как какви изпити?! Ами изпити.”
– “А кой е институтът, в който следвате?”
“Един клон на Московския икономически институт. В Гудермеш. Значи, нещо юридическо, казвам ти.”
– “И какъв ще сте по професия, когато се дипломирате?”
“Юрист.”
– “И в коя област на правото ще профилирате, в коя ще бъде дипломата ви? Гражданско или наказателно право?”
“Не знам, не помня вече. Записах си някъде темата за дипломната работа, но забравих къде. Сега се случват толкова много неща.”
– “Кога се отказахте от идеята за независима Чечения?”
“Когато видях, че няма смисъл, че и така е добре. Не е реалистично, разбираш ли.”
– “Бихте ли се рещнали с Масхадов?”
“Да, но нека да ми дойде на крака. Само тогава – сам и тук, при мен.”
– “Кое пречи Чечения да се обедини и да се успокои обстановката?”
“Как кое, ами там разните политици и политики.”
– “Имате предвид руската политика, Путин?”
“Не – Путин е наш човек.”
28 септември 2004 г.
Без да мъчи държавата с дълги политически дискусии, президентът Путин предложи на руската Дума промяна на Избирателния закон, чрез която да се премахне прекият избор на губернатори. Обществото беше обработвано масирано, за да се убеди, че не притежава все още нужната зрялост да избира “правилно” областните си управители. Народът? Той мълча, през цялото време не каза нищо срещу това.
29 септември 2004 г.
Няколко депутати на Думата писаха до Конституционния съд с молба да се провери намерението на Путин. Конституционният съд реши да не се намесва. Тече най-мъртвото време в Русия от последните години на СССР насам.
Безсилната опозиция, януари – август 2005 г.
30 януари 2005 г.
Между другото – вицът на месеца (от интернет): “Изборите 2008 г. – “Така, добре, другари депутати: Сега, който от Вас е за избора на Владимир Владимирович за руски цар, може да си свали ръцете и да отстъпи от стената.”
Преди една година нямаше подобни вицове. Имаше я голямата руска политическа депресия. Имаше го страхът от големия и мощен Путин, който ще счупи врата на опозицията.
Политиката на Владимир Путин е да стои винаги прикрит. Едва когато водите се поуспокоят и картината е що-годе ясна, той прави своите мазни, гладки като тяло на змийорка, нищо не казващи всъщност изявления. Които в никакъв случай не могат да бъдат възприети като думи на фюрер на нация. И създават представата сякаш е слаб, меланхоличен, тъжен и съкрушен. Той е развил изкуството на висша подмолност, развил го е в службите, то е част от натурата му.
16 февруари 2005 г.
Гари Каспаров идва в Санкт Петербург, за да организира гражданска опозиционна демонстрация. Във въведението на речта си на митинга той съобщава, че има намерение да основе в Петербург нова политическа организация. И аргументира така: “Петербург е столицата на протеста днес и тук именно трябва да сложим началото на една нова политическа сила, която да се изправи срещу статуквото. Затова съм тук.” След това демонстрантите пресякоха улица Антоненко и “обградиха” сградата на Съдебната палата, като настояха да им се разреши да получат от националната телевизия време за пряко излъчване, в което демократичните лидери да говорят на живо. От всичко това нищо не се получи, предлагаха всичко друго, но не и време за предаване на живо.
24 февруари 2005 г.
Разговорът между Путин и Буш в Братислава. У нас сме в очакване какво ще каже Буш на Путин. Знаехме, че дни преди това, на срещата между държавните глави на членките на НАТО и ЕС в Брюксел (най-вече под натиска на балтийските и бившите източно-европейски страни), Джордж Буш се беше съгласил да отправи специално изявление към Русия. В Братислава Буш искаше да говори с Владимир Путин за отвръщането на последния от демокрацията.
Естествено, надявахме се, че това ще бъде дългоочакваният пробив. Но Буш се отказа, отказа се да се изправи и да изобличи Путин. Петролът и приятелството около петрола победиха. Което доказа за пореден път на всички онези в Русия, чакащи подкрепа от Запада, че обратното завоюване на демократичните права и свободи си е наша вътрешна работа. Тя зависи от силата на нашето общество и не може да бъде резултат на натиск отвън.
Грешката на нашето демократично движение е, че малцина разбират това и всяко сбирка на руски демократи завършва със заклинанието, “Ето, за това и това трябва да съобщим на Европа.” Но Европа е уморена да слуша непрекъснато набиваното й за “лошия Путин”. И вероятно, по свои си причини, същата тази Европа вижда за себе си по-изгодна позицията да се самозалъгва, че “Путин е добър”.
8 март 2005 г.
В Толстой-Юрт в Чечения е убит Аслан Масхадов, лидерът на чеченската съпротива и легитимно избраният през 1997 г. президент на независима Чечения.
Цял ден кадри в едър план показват по руската телевизия трупа на убития. Дори хора, които не симпатизират на Масхадов, споделят, че това е най-отвратителното нещо, което Москва можеше да стори.
15 март 2005 г.
ФСБ излиза с официално изявление: За предателството на мястото, където се е укривал Аслан Махадов, са платени десет милиона долара.
Трупът не е предаден на близките на Масхадов. Путин мълчи, без оглед на средновековността на всичко, което се случва. Предполагам, че той изцяло стои зад това. Няма да ме учуди, ако е наредил да му сложат на масата в Кремъл главата на Масхадов на поднос, както са практикували в Средновековието руските царе.
17 април 2005 г.
При една от срещите си с обществеността Гари Каспаров е ударен с дъска за шах по главата. След като идва на себе си от удара, Каспаров се усмихва: “Добре, че по традиция у нас предпочитаният спорт не е бейзболът, а шахът.”
Това е един мъж с хумор, това се цени от хората. Ако беше изпаднал в паника или беше решил да си увеличи сигурността с множество бодигардове, Каспаров със сигурност щеше да изгуби привърженици и симпатизанти.
22 май 2005 г.
За тази неделя бе плануван походът “ЗА свобода на мнението. СРЕЩУ цензурата, насилието и лъжите в телевизията.” Оповестен бе из цялата страна. Отидох и мислех, че ще има преди всичко много журналисти, и че те ще водят похода. Журналисти – не такива, които отразяваха събитието, а които участваха – имаше само двама. Евгения Албац, която се отказа от журналистиката, за да стане преподавател, и аз.
18 август 2005 г.
Откъде ще настъпи смъртта на режима? Как ще се срути той? След като няма да е под въздействието на опозицията, която е твърде слаба и няма достатъчно искрени, отдадени членове? И ако още по-малко е възможен един общонароден протест, който да причини рухването на режима, как тогава ще падне той?
Един от възможните варианти: Ако Путин изгражда една нео-съветска система, то срутването й ще бъде естествен резултат от икономическата й неефективност. Стилът на Путиновата администрация е известен – изграждане на държавен капитализъм, създаване на лоялна бюрократична олигархия. Чрез което се цели да се поставят под контрол основните руски финансови извори. Напр. чрез високопоставените административни служители на Кремъл, които оперират като представители на всички нива в руската икономика, всъщност представители на своя шеф. Това означава, че – къде по-големи, къде по-малки -парчета от раздържавеното някога имущество се превръщат обратно в държавно (чрез фактическо деприватизиране и одържавяване), като за целта се създават национални финансови и индустриални конгломерати и национални търговски дружества.
Този процес е в пълен ход. Проблемът на тази система е, че крахът й е неминуем – чрез все по-дълбоко задълбочаване в икономическа стагнация. Но стигането до колапс ще отнеме десетилетия. Няма съмнение, че в този процес ще бъде повлечен и проектът с балтийския газопровод. Оставката на иначе лоялния Шуляковски не може да се разглежда по друг начин, освен като протест срещу очебийно избиващата на повърхността стагнация даже в неговия любим ареал на действие. С одържавяването се изпълнява желанието на Путин да не даде и една педя руска земя на фирми на неетнически руски граждани и чужденци.
За да се съхрани системата на властта, ще се прибегне до механизма на наследствеността – президентството ще се предава от едно на друго доверено лице, от един неспособен държавен глава на друг. Този процес ще бъде обусловен от политическа и икономическа безжизненост, ще доминира липсата на отвореност, свобода и индивидуалност в политиката, съвсем по съветски тертип. Което включва и фалшифициране на изборите.
Най-големият проблем при този вариант на разпад на системата е дългото време, което е необходимо. Колапсът й е предопределен – но ние няма да го преживеем.
February 25, 2007