.
През последните 10 г. Турция и Бразилия са хвалени като отличници в икономиката. Въпреки това през последните 3 месеца и двете са парализирани от огромни демонстрации, изразяващи дълбоко недоволство от техните правителства. Какво става там и дали и в други държави ще има подобни събития?
Това, което свързва Турция и Бразилия, Арабската пролет и протестите в Китай, е възходът на нова глобална средна класа. Навсякъде, където се е появила, модерната средна класа предизвиква политически кипеж, но рядко е била способна сама по себе си да донесе трайна политическа промяна. Нищо, което видяхме напоследък по улиците на Истанбул или Рио, не предполага, че тези случаи ще са изключение.
В Турция и Бразилия, както в Тунис и Египет преди това, политическите протести не са водени от бедните, а от млади хора с по-високи от средните нива на образование и доход.
Те са технологично грамотни и ползват социални медии като фейсбук и туитър, за да предават информация и да организират демонстрации. Дори и да живеят в държави, които редовно организират демократични избори, те се чувстват отчуждени от управляващия елит.
В случая на Турция младежите се противопоставят на авторитарния модел на премиера Реджеп Тайп Ердоган и политиката му за развитие на всяка цена. В Бразилия те са против окопания и висококорумпиран политически елит, който представя бляскави проекти като световната купа и олимпийските игри в Рио, но не успява да осигури основни услуги като здравеопазване и образование на гражданите.
За тях не е достатъчно, че президентът Дилма Русеф е била затворена заради леви убеждения през 70-те и е лидер на прогресивната Бразилска трудова партия. В техните очи тази партия е засмукана в пастта на корумпираната система, станала скандална заради купуване на гласове и сега е част от проблема с неефективното и безотговорно правителство.
Светът на бизнеса шуми за възхода на “глобалната средна класа” вече най-малкодесетилетие. “Голдман Сакс” я определя по доходите – от 6000 до 30 000 долара годишно.
Доклад от 2012 г. на Европейския институт за проучване на сигурността, ползвайки по-широка дефиниция за средна класа, предрича, че броят на хората в тази категория ще нарасне от 1,8 млрд. през 2009 г. до 3,2 млрд. през 2020 г. и 4,9 млрд. през 2030 г. (при очакван брой на населението 8,3 млрд.).
Основната част от този растеж ще бъде в Азия или по-точно Китай и Индия, но всеки район в света ще участва, включително Африка, в която по някои данни вече има около 300 млн. души средна класа.
Корпорации се облизват по увеличаващата се средна класа, защото тя представлява
огромна вълна от нови потребители Икономисти и бизнес анализатори дефинират статута на средната класа чисто финансово, маркирайки хората, които попадат в средата на разпределението на годишните доходи за страните си като „средна класа“ или иначе надвишават абсолютното ниво на потребление, което издига едно семейство над минималния праг на бедност.
Но статутът на средната класа е по-добре определен от нивото на образование, заетост и собствеността на имущество, които са много по-важни за предопределянето на политическото поведение.
Всяко международно изследване, включително и последното на университета в Мичиган, показват, че по-образованите хора ценят по-високо демокрацията, личностната свобода и толерантността. Хората от средната класа искат не просто сигурност за семействата си, но и възможности за развитие.
Тези, завършили средно училище и учили в университет, е много по-вероятно да са запознати със събитията в други части на света и чрез модерните технологии да са свързани с чужденци от същата социална класа.
Семейства с трайни активи като къщи или апартаменти са много по-заплашени от правителствените политики, защото могат да загубят домовете си.
След като средната класа е и тази, която плаща данъците, тя има директен интерес от наличието на прозрачно правителство. И най-важното, младите членове на средната класа е много по-вероятно да бъдат принудени да действат от това, което политологът Самюел Хънтингтън нарича “пропастта” – неуспеха на обществото да изпълни собствените си растящи очаквания за икономически и социален прогрес.
Докато бедните се борят да оцелеят ден за ден, разочарованите представители на средната класа е много по-вероятно да протестират, за да получат това, което искат.
Тази динамика стана очевидна по време на Арабската пролет, когато протестите срещу режимите бяха водени от десетки хиляди млади хора с добро образование.
Авторитарните правителства на Хосни Мубарак и Бен Али в никакъв случай не биха могли да осигурят бърз икономически растеж, за да има достатъчно работни места за непрекъснато набъбващите кохорти от младежи.
Резултатът е политическа революция.
Това не е нов феномен. Френската, болшевишката и китайската революция са водени от недоволни млади хора от средната класа, дори и техните цели по-късно да са били повлияни. Революционната вълна в Европа от 1848 г. минава през почти целия континент, в резултат на нарастването на средната класа през предишните десетилетия.
Докато протести, въстания и революции типично са водени от младите членове на средната класа, те рядко успяват да донесат дълготрайна политическа промяна. Това се дължи на факта, че средната класа не е единна и рядко е повече от малцинство в развиващите се държави. Освен ако не формират коалиция с останалите групи в обществото, протестите на средната класа рядко носят стабилна политическа промяна.
По тази логика младите протестиращи в Тунис и на площад “Тахрир” в Кайро, въпреки че успяват да свалят диктаторите, не формират политически партии, които да участват на изборите. Младите хора не знаят как да протегнат ръка към селяните и работническата класа, за да създадат широка политическа коалиция.
В контраст – ислямистките партии имат социална база сред провинциалното население и са много умели в организирането на необразованите си последователи. Това е и причината ислямистките партии да триумфират на първите избори след падането на авторитарните режими.
Подобна съдба очаква и протестиращите в Турция. Премиерът Ердоган остава силно популярен извън градовете и той не се поколеба да организира членовете на собствената си партия да се конфронтират с протестиращите.
Освен това средната класа е разединена Впечатляващият икономически растеж на Турция през последното десетилетие се дължи в голяма част на новата, религиозна и много предприемчива част от средната класа, която силно подкрепя Ердоган.
Тази социална група работи много и пести парите си.
Тя проявява много от качествата, които социологът Макс Вебер свързва с пуританското християнство в ранна модерна Европа, което според него е основата на капиталистическото развитие. За разлика от тях протестиращите по улиците на Истанбул са нерелигиозни и свързани с ценностите на Европа и Америка. Не само че са репресирани от премиера, но и те са изправени пред трудности да се обединят с други социални класи.
Новата средна класа е не само предизвикателство за авторитарните режими, но и за новите демокрации. Нито една установена демокрация не трябва да почива на лаврите си, само защото провежда редовни избори и има лидери с висок рейтинг. Технологично напредналата средна класа ще има високи изисквания към политиците.
САЩ и Европа растат бавно с непрекъснато високи нива на безработица, които за младежите в държави като Испания достигат 50%.
В развитите държави по-старите поколения са провалили младите, оставяйки ги с тежки дългове. Нито един политик в САЩ или в Европа не трябва да гледа самодоволно на протестите по улиците на Истанбул и Сао Паулу, защото би било огромна грешка да се мисли “това не може да се случи на нас”.
Франсис Фукуяма – в. “Уолстрийт джърнъл”
(www.24chasa.bg)