Никола Дафинов, лагерник в Ловеч: Убиваха от бой с тояги, труповете – в клозета, а после на прасетата

.

– Г-н Дафинов, защо ви пратиха в лагера?
– През 1960 г. бях на 18 години и учех в езикова гимназия. Говорех 3 езика – френски, английски и италиански. Държавна сигурност ме подгони, защото съм се срещал с чужденци.
Можете да си представите в онези години колко чужденци от Западна Европа е имало у нас, но това се смяташе за страшно престъпление.
Обявиха ме за идеологически враг и въпреки че бях последна година във Френската гимназия, не можах да я завърша. През декември 1960 г. без съд и присъда ме пратиха в поделение 0789 в Ловеч – това е лагерът.
Взеха ме от вкъщи по етапен ред.
Двама милиционери
ме водеха с белезници
5 км пеша
от гарата в Ловеч до кариерата. Там заварих около 200 души от лагера в Белене, който е закрит през 1958 г.

Изкарах 14 месеца, от които повече от 6 на „кариерата на смъртта“.
– Какви бяха условията, храната?
– Имаше 3 каменни кариери и работата беше убийствена – от 7 до 22,30 часа. Помещенията бяха с нарове на 4 етажа, пълни с грамадни дървеници. Спиш с „кофража“. Бяхме подложени на непрекъснат страхотен тормоз. Особено от тези, които бяха от ДС. През цялото време бой с тояги. От тях ставаха гнойни рани. След толкова години още имам белези по гърба.
Всеки ден ставаха по няколко убийства. Даваха ни помия, разбира се, която и свине не биха яли. Въпреки това много от въдворените молеха за допълнително, тъй като гладът беше ужасен.
Но след като станаха толкова убийства с тояги, защо да говорим каква храна са ни давали. Млади момчета си отиваха през ден. Някои още на втория ден ги пребиваха от бой и слагаха телата в чувал, който оставаше вързан по няколко дена в една тоалетна. Отначало бяхме 200 души, но броят на лагерниците нарасна на 2000 и повече, а тоалетната си беше същата.
Труповете в чували, завързани с тел, ги складираха в нея.
Една от най-отвратителните гледки, запечатани в паметта ми, е точно тази тоалетна. Тя беше със 7 клекала и труповете по 6, по 7, бяха наредени между тях. По няколко дена чакаха да дойде една молотовка от Белене и да ги откара.
Там отначало ги хвърляха в Дунава, но те започнаха да изплуват и вече ги даваха на прасетата. Заравяха ги на плитко, за да могат прасетата да ги изровят и да няма следи след време. Това е и причината никой да не е получил тялото на роднина, защото щеше да стане ясно от какво са умрели.
Официално причина
за смъртта най-често
бе „слънчев удар“
дори посред зима
На 200 м от помещенията имаше 6-7 крана с ледена вода, където зимно време можеше евентуално да се измиеш. Нямаше никакви лекарства или медицинска помощ. За дезинфекция уринирахме на ръцете си и по гърбовете, които бяха целите в рани от камъните.
Освен убийствената работа трябваше да изпълняваме и разни прищевки на началствата. Спомням си как веднъж Газдов ни накара да носим грамадни блокове с лед от замръзналата река Осъм, за да си направи „хладилник“. Това ставаше, като в голяма яма се подреждаха блоковете с леда и слама, а между тях се слагаше месо.
Ледът се изрязва с брадви от
Осъма на късове по 50-60 кг.
Като носихме набегом леда, от притискането тялото направо замръзва. Помещенията не се отопляваха и няма да забравя тази нощ, в която спах с ледена кора по гърдите.
На обекта работехме в кал. На връщане от кариерата сме се хванали под мишница по 4-ма души със скъсани шинели, без цървули – почти боси и зиме, и лете и винаги един кордон с милиционери около нас. От 22 до 23 часа имаше побой: „Ти защо не си изкарал нормата!“ Забоите бяха от по 5 души и много рядко някои успяваха да изкарат нормата.
– А надзирателите?
– Като пристигнах, ме предадоха на Газдов. С влизането в канцеларията му започна нечовешки бой с тояга. Учудваше се: „Как може да си толкова малък и да си такъв мръсник?! Ти си враг!“ Гогов, който беше шеф на лагерите и в Белене, беше невероятен простак и мъчител. Юлия Ръжгева ме е пребивала също. Викаше: „Мръсник!, Враг! Жив няма да излезнеш от тука!“
– Тя е отговаряла за жените?
– Да – в Ловеч имаше 200 жени и тя отговаряше за тях, но вечерно време участваше в боя и на мъжете, които не са изкарали нормата. Освен това спеше с Газдов и Горанов. Тя беше професионален убиец и
изпитваше зверско садистично удоволствие
Убила е лично поне 40 души.
А имаше и бригадири, избрани от криминалния контингент. Всъщност те бяха подставените убийци на Газдов, Горанов и Гогов. Началниците явно са знаели, че вършат нещо нередно, защото започнаха да вземат мерки да не излезне информация. Например един от най-големите убийци – бригадира Цветков, на чиято съвест лежат сигурно 200-300 убийства, го ликвидираха. Инсценираха, че е откраднал някакво месо от кухнята и го свалиха от длъжността бригадир. От страх да не му отмъстят останалите, той си сложи ръката под вагонетката. Вечерта, в спалното всички бяха настръхнали заради зверствата му. Направо щяха да го изядат. Помня как седи на пода в помещението със смачкана ръка и с измъчен глас ми казва: „Коленце, дай една цигарка, моля ти се.“ И аз му подхвърлих една цигара. На другия ден се хвърли от скалата на забоя и се самоуби.
Трябваше да бъде ликвидиран, защото
можеше да разкаже
Но най-големият убиец беше един сакат циганин от Коньовица – Шахо. Беше толкова жесток, че пребиваше и брат си, който също беше в лагера. Него го освободиха чак накрая. Милиционерите прибраха Шахо, за да не говори. При закриването на лагера през май 1962 г. го пускат с още трима лагеристи. Качват ги на катафалката и ги карат до гарата в Левски. На път за София тримата се хващат и го хвърлят от влака, за да се претрепе, но той оцелял. После го скриха с измислена криминална присъда в Централния затвор и той там е умрял. Ако обаче беше попаднал на бивши лагерници, щяха да го нарежат на парчета.
– Вие ли бяхте най-младият на кариерата?
– Отначало да. След мен дойдоха още 7-8 момчета. Имаше един Емил Първанов, който живее във Виена от много отдавна. Беше пиколо в хотел „България“ и беше на моите години. След това дойде един, който го убиха на втория ден и не помня името му. После едно момче с прякор Бриджитката – също на моята възраст. По-късно докараха и няколко ученици от Варна и Бургас. Имаше един, Петела му викаха, от много аристократична варненска фамилия, но и него го ликвидираха на първия месец. Убиваха наред и възрастта нямаше значение. От младите
оцеляхме
само 3 – 4-ма души
Другите ги убиха. Най-важното е писмото, с което те докарват. От него зависеше, като те вкарат в мелницата, дали ще оживееш.
– Вие как оцеляхте?
– На шестия месец започнаха да прииждат хора от цяла България, дотогава бяхме 300-400 души. И бройката се увеличи на над 1000. В един момент започнаха по-младите да ни изкарват да работим на обекти в Ловеч. Строяхме градския съвет, стадиона, тухлена фабрика. Там също беше много опасно, защото имаше допир с цивилни и можеш да издадеш какво става в лагера. Между лагеристите имаше шпиони и се пазехме и от тях, но най-страшното беше, ако споделиш за режима в лагера с цивилен. Тогава още вечерта на проверката си ликвидиран. Все пак може би благодарение на този режим се куртулисах малко.
– Защо лагерът се е наричал трудововъзпитателно общежитие?
– На кариерата нормата бе 75 вагонетки камък. Пет души на забой трябва да я изпълним. Всъщност те повече от 30 вагонетки не можеха да натоварят. Това са към 30 кубика. Отначало като най-млад аз бях вагонджия. Като се натовари вагонетката, трябва да се закара 500 м по наклона на една рампа и да се разтовари там, защото сутрин към 11 ч. се товареше 30-вагонен влак.- Как се стигна до закриването на лагера?
– Малко хора знаят, че заслугата за това е на един от лагеристите. През 1961 г. докараха едно момче – Трайчо Сръбчето от Благоевград. Той се скри под един камион от тези, които ги товарехме, освен влака. Камионът спира преди покрития мост в Ловеч – „Понте Векио“, както го наричахме, той се мушнал под него и така успява да избяга. Рискът беше много голям, защото всеки беглец
го връщаха и след
2 минути го няма
А той успява да стигне в София и там разбил два магазина нарочно, за да го задържат. Казва на милиционерите: „Нищо не съм откраднал, но искам да ви разкажа за едно място.“ В ареста чупи една лъжица и я гълта. Закарват го в МВР болница. Тогава при него идват големците и генералите, противници на Мирчо Спасов – 3 – 4-ма души, между които и Борис Велчев от политбюро. И започва да разказва за целия режим и мизерия в лагера, че ако го върнат там, ще го убият. Въпреки това го подкарват обратно. В Плевенското етапно чупи и гълта втора лъжица. Влиза и там в болница и успява отново да даде някаква гласност за лагера. Накрая го връщат в лагера, но не пада и косъм от главата му. Може би два месеца по-късно, през октомври и ноември 1961 г., под давлението на Борис Велчев пристигна ревизията от ЦК. Един по един ни разпитваха близо месец. Бяхме жалка гледка, защото повече от половината бяхме с гноясали рани с червеи по гърбовете. Благодарение на този случай премахнаха и тоягите, и убийствените норми. Побоят спря, но още тогава ги скриха и Газдов, и Гогов, и Горанов. Назначиха началника на Белене – някакъв Александров ли, Николаев ли беше. След тази комисия направиха и имитация на лечебница с фелдшер от Варна, чиято работа всъщност беше да пише смъртните актове.
– Кога ви освободиха?
– През януари 1962 г. Беше ужасен студ, а проверката траеше по 3 часа. Извикаха: „Никола Дафинов пред строя!“ Бях ужасен, помислих си: „Тези накрая ли са решили да ме ликвидират?“ А те ми наредиха да се преоблека с цивилни дрехи и ме пуснаха. След това бях изселен в село Врани кон, Шуменско, за 6 години. После ме изселиха „завинаги“ в село Светлен, Търговищко.
– Срещнахте ли някои от мъчителите след 1989 г.?
– Да – бригадира Благой Гайтанджиев-Благо Магарето. Той беше от Пловдив, виждахме се няколко пъти. След 10 ноември ми се обаждаше, явно се беше уплашил, че истината излиза на бял свят, и казваше: „Коле, ела да те видя, нали знаеш, с пръст не съм те пипал.“ Казвам му: „Не те ли е срам!“
Бях при Лилко Йоцев през 1992 г. и уж ще се води някакво дело. Той ми казва: „Сега в кабинета ми ще дойде един човек да видиме дали ще го познаеш.“ И доведоха някакво 19-годишно момиче. „Познаваш ли я?“ А то – дъщерята на Ръжгева, която приличала много на нея и на същите години, на които майка , когато беше в лагера. После доведоха и самата Ръжгева. Хвърлих се: „Помниш ли, мръснице, какво ни правеше, сега ще ти прегриза гърлото!“ Лилко Йоцев стои и не се намеси, а тя отговаря: „Не е вярно, аз не те познавам.“ Правеше се на луда и на процеса. Мирчо Спасов, инициаторът, умря преди 23 години. Газдов, Гогов, Горанов също вече не са живи. Убийците умряха ненаказани. Покриха ги, имената им смениха даже. Уж имаше процес, но видите ли, не се намерили съдебни заседатели – полковници и генерали, тъй като подсъдмите били майори. Когато влязохме с Кольо Босия в Координационния съвет на СДС, мръсотията продължи. Баталов, председателят на Съюза на репресираните, беше от ДС и дори не го криеше.
Доволен съм, че все пак успях да оглася истината Още през 1990 г. излязоха пространни интервюта с мен в „Шпигел“ и „Либерасион“ Участвах и в документалните филми – на Би Би Си и „Престъпленията на другарите“ на Ана Петкова, които се гледаха по целия свят. Пак по това време благодарение на Цветан Тодоров и Виктор Пасков успяхме да издадем във Франция и „В името на народа“ – книга за българските лагери по времето на комунизма.
– От закриването на лагера изминаха 50 г. Какво мислите сега?
– Надявам се, докато съм жив, наследниците на палачите да поискат прошка. Крайно време е да поискат извинение от народа. Лошото е, че през тези години никой не чу и не разбра за какво става дума, а това е истинското лице на комунизма. Нека да не се правят на ударени, със заповед на Тодор Живков се открива този лагер и имам документи, с които да го докажа. Именно той направи шеф на режима и най-големия изрод – Мирчо Спасов.
Днес, когато социалистите сядат на европейски столове, искам да им кажа: „Разкажете кои сте и как без съд и присъда убиваха стотици с тояги.“


http://www.168chasa.bg/

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert