Икономическата същност на политическата инфекция „Иван Костов” (Част 1): Иван Костов – първа услуга на партиен другар

.

Image_772179_5Историята е най-добрият съдник, но за да изпълнява тази функция, тя трябва да се помни. В поредица от документални статии на Антон Тодоров, обединени под рубриката „Политическата инфекция „Иван Костов”, в „Труд” през миналата седмица бе разкрита особената морална флексия на един асистент по политикономия, промъкнал се в средите на антикомунистическата формация СДС, станал неин лидер и ликвидатор.

От прегледа на архивите на висши учебни заведения и на специалните служби, който авторът прави, ясно личи доверието, с което Иван Костов се е ползвал в средите на яростните икономисти на комунистическия режим. Това доверие в смутните дни около 10 ноември прераства в особено внимание от страна на главния редактор на преврата в БКП – Андрей Луканов.

Костов заедно с още десетина правилни икономисти е в специалната група на Андрей Карлович, както свойски го наричат, която трябва да превърне политическия режим на партията в икономически.

В новата поредица на „Труд” авторът Георги Георгиев разкрива как Иван Костов творчески решава тази задача, давайки всичко от себе си, но давайки и нещо на себе си.

Още от първата статия е видно, че партийно-политическа корупция е името на вируса, който той е прихванал от своите учители по марскизъм-ленинизъм и който разпространява след 10 ноември 1989 година. И ако преобразената БКП има известен имунитет, придобит през 45-те години на власт, то за крехката опозиция в лицето на СДС заразата дава летален резултат.

Днес Костов стои скрит в сянката на „Лаборатория за управление на рискове”, която ръководи. Опитва се да скрие и времето, когато под неговото „вещо” управление и политиката му на изключения от България бяха отхапани апетитни финансови залци от определени личности и кръгове, близки до депутата, министъра, премиера, лидера на СДС, а после и на ДСБ.

От това време още виси във въздуха тежкият въпрос на президента Петър Стоянов: „Кажи си, Иване!” Но Иван мълчи и до днес. Вместо него говори Радан.

Аферата с фондация „Сапио” става известна на народа през 1992 година, а основни действащи лица в нея са председателят на организацията Ясен Златков и Иван Костов, финансов министър в правителството на СДС с премиер Филип Димитров.

Тогава Костов вече е старо куче на този пост – заемал го е и в предишния служебен кабинет, оглавяван от Димитър Попов с личната протекция на Андрей Луканов. За това време министърът вече е успял да забърка кашата със заема от 150 милиона долара, изтеглен от Световната банка за спасяване на предприятията „Нефтохим” и „Плама” – споразумение, което по-късно води до точно обратния ефект и удря жестоко бюджета на страната ни (за това четете в следващите части на поредицата).

Спокоен, че е останал в шефския стол на финансовото ведомство, Иван Костов започва да утвърждава позициите си в правителството на Филип Димитров, поело властта на 8 ноември 1991 година.

Дали през март 1992 г. вече е смятал, че над него е само Господ, никой не знае. Но това, което извършва, до днес е синоним на управленска наглост и убеденост, че никой няма да му потърси отговорност. Както и става.

Скандалът

На 19 февруари 1992-ра шефът на фондация „Сапио” Ясен Златков изпраща мило писмо до Костов.

Двамата се познават добре от пленарната зала на 7-ото Велико народно събрание, където са били депутати от СДС. За разлика от Костов неговият приятел се е насочил към популярния тогава бизнес, осъществяван от фондации.

Причина за модата организации с идеална цел да въртят търговия със стоки е Постановление №133 на правителството на Андрей Луканов, прието и обнародвано през декември 1990 година.

Ето какво гласи то, и по-точно член 1 от него: „Фондациите, които са учредени и извършват дейност съгласно чл. 149-152 от Закона за лицата и семейството, се освобождават от държавни и местни данъци, такси и мита.”

Ясен Златков моментално усеща, че златната кокошка е дотичала в неговия двор, наречен „Сапио”, която той основава точно месец преди приемането на ПМС/133.

Развихря се внос на стоки от всякакъв вид – от ядки, цигари и алкохол до телевизори – всичко, което може да се купи евтино от чужбина, се внася у нас и се продава на двойни и тройни цени.

За ужас на всички началници на дружества с идеална цел на 26 февруари 1992 година правителството на Филип Димитров приема Постановление номер 35, с което променя ПМС/133 и така фондациите вече трябва да внасят пари в хазната под формата на мита.

Връзките на Ясен Златков с тогавашния политически елит още са топли и той е уведомен по-рано какво подготвя Министерският съвет. Затова, далновидно още на 19 февруари, седмица преди кабинетът да одобри ПМС/35, изпраща на финансовия министър Костов писмо със следния смирен текст:

„Уважаеми господин ми­­нистър,

За да набере необходимите средства за постигане на своите цели, „Сапио” фондация е подписала договори и е извършила плащания към чужбина за доставка на стоки от внос. Икономическите разчети за стоките са направени от фондацията по силата на 133/ПМС1990.

1. Предвид последните изменения на 133/ПМС1990 и на основание на това, че: договорите и плащанията за доставката на стоките са извършени по досега действащия режим и

2. както предметите, така и приходите от доставките са от определящо значение за постигане идеалните цели на фондацията,

Моля по изключение да разрешите договорените вече стоки да бъдат внесени по режима, предвиден от 133/ПМС1990.

Ползвам се от случая, уважаеми г-н министър, за да Ви изкажа най-дълбоко уважение”.

Малко повече от месец след като получава писмото, Иван Костов слага министерския си подпис, придружен с думичките „По изключение до 31.03.92 г.”

Какво следва – за тези седем дни, в които важи „изключението”, е нанесена жестока щета на хазната. „Сапио” завърта такъв внос, че всеки контрабандист би завидял. С 52 митнически декларации в страната влизат стоки, които нямат нищо общо с идеалните цели на фондацията – ядки, шоколади, маркови цигари и алкохол, техника.

Две години по-късно Временната анкетна комисия, създадена в парламента, за да разследва аферата, ще стигне до извода, че „Сапио” е нанесла щети на бюджета за космическата сума от

338 498 022 лева, които тогава са се равнявали на

13 540 000 щатски долара.

В края на пролетта на 1992 г. информацията за „изключението” на Костов започва да излиза в медиите. Явно притеснен от това, финансовият министър привиква в кабинета си в МФ Ясен Златков, като му заръчва да носи със себе си и писмото, което е подписал в края на март.

До днес Златков отказва да каже какво са си говорили двамата, с аргумента, че не си спомня в детайли. Ясно е само, че Костов си прибира писмото. Но вече е късно. Скандалът стига и до парламента.

На 19 юни 1992 година Иван Костов е попитан от трибуната от депутата от БСП Иво Атанасов за „Сапио”.

Ето част от отговора: „Първо, фондацията „Сапио” не е освободена от данъци, нито от акцизи. Второ, на фондацията „Сапио” не е издаван официален документ за каквото и да било освобождаване от мита. Става въпрос преди всичко, тук ще говорим в бъдеще за мита, и импортна такса. Като казвам „официален документ”, аз имам предвид официален отговор, изведен по съответния начин от Министерството на финансите. Това, което е направено, е следното. На едно писмо на фондацията под претекст, че се внася ксерокс за нуждите на издаване на учебник по вероучение, аз съм написал „една седмица удължаване на срока на привилегията”, която фондациите имаха, за да могат да внесат този ксерокс. Това е станало обаче по неофициален път и това становище, което е написано „по изключение” върху самото писмо, според мен няма доказателствена сила и не би трябвало да има такава. Първо, поради това, че не е официален отговор и, второ, защото, както се оказа впоследствие, става въпрос не за внос на един ксерокс и за освобождаване на мито от порядъка на 5000 лв., каквито са моите правомощия, а е ставало въпрос за крупен внос, който фондацията е осъществила на базата на това формално основание.”

Така Костов признава пред депутатите, че е направил „изключение”, но отказва да поеме отговорност.

Прокуратурата

Аферата „Сапио” се чопли по времето на двама главни прокурори – вече покойния Иван Татарчев и наследника му на поста Никола Филчев.

През 1993 година Костов е депутат, след като кабинетът на Филип Димитров пада от власт на 30 декември 1992 г. През февруари 1993-та започва предварителна проверка на Костовото „изключение”. Но тя завършва с заключението, че няма данни за престъпление. По време на работата има редица пропуски – не е разпитан нито Ясен Златков, нито митничарите, през които са минавали стоките на „Сапио”.

Пет години по-късно, през 1998 г. Иван Татарчев получава сигнал от депутати от БСП за възобновяване на проверката.

Костов вече е премиер, започнал е приватизацията, в която се случва най-голямото разграбване в новата ни история – огромни държавни активи, оценени на милиарди, се продават за „жълти стотинки”. Жертва на престъпната политика на кабинета на ОДС стават авиокомпанията „Балкан”, „Кремиковци” и още стотици предприятия. Новите им собственици опоскват всичко, дружествата фалират, а Костов и министрите му вдигат ръце и казват: „Ще им търсим отговорност.” Както ще прочетете в следващите части от поредицата, много от разбойническата приватизация се случва благодарение на навика на премиера Костов да прави „изключения”.

През 1998-а той е убеден, че главният прокурор Татарчев ще подмине сигнала за „Сапио”, но се случва точно обратното – започва нова проверка. В началото на октомври заключението е същото като през 1992 г. – няма данни за престъпление. Иван Татарчев обаче продължава да упорства и нарежда работата по случая да продължи. През 1999 година следователят Георги Бояджиев съобщава, че са събрани достатъчно данни за извършено престъпление. Иван Костов не е щастлив – ако влезе в съда и бъде признат за виновен, го чакат между 3 и 10 години затвор.

За негово щастие мандатът на Татарчев изтича след броени дни. Главният прокурор решава да остави встъпващия в длъжност Никола Филчев да подпише предварителното производство срещу Костов. Но на 22 февруари 1999 г. Филчев заявява, че всичко е прекратено, защото нямало доказателства за престъпление от страна на премиера в аферата „Сапио”.

Така случаят приключва и Иван Костов излиза сух. Работата по „Сапио” вече не може да бъде подновена – давността за образуване на дело изтече преди няколко години.

Важното е, че бившият финансов министър, премиер и политик може да бъде подведен под отговорност за други свои „своеволия” и „изключения” през годините. И е възможно не само историята да го съди, а сметка да му потърси и българският съд.

Кой е Ясен Златков

Ясен Златков е депутат от СДС в Седмото Велико народно събрание. Той е един от 39-те представители на дясната партия във ВНС, които на 14 май 1991 година напускат институцията, а част от тях обявяват и гладна стачка. Те не са съгласни с текстовете в новата конституция. Основното им искане е парламентът да бъде разпуснат и основният закон да се гласува от нов, в който да не доминират комунисти.

За да са по-убедителни, „гладните”, както стават известни, издигат палат­ков лагер край храм-паметника „Св. Александър Невски” и провеждат кампанията си там.

След новите избори, спечелени от СДС, Златков не попада в парламента. Но няма и защо, тъй като вече има добре развит частен бизнес благодарение на „Сапио”. В центъра на София фондацията има магазин, бар. Там се продават стоки, закупени на безценица от чужбина, като у нас цената има за обеднелия народ е тройна и четворна.

След скандала покрай аферата с фондацията му Златков заминава да живее в САЩ, защото у нас не можел да развива повече бизнес. Причината е, че „започнали да се появяват силовите групировки”.

Чак през 2004 година Софийският градски съд осъди някогашния депутат условно заради „Сапио”.

trud.bg

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.