За независимостта, цената й и паметта ни

.

1454660_705024599579087_3636323636174308861_nПри честване на поредната годишнина от обявяването на независимостта на България е необходимо да изясним няколко важни и съществени факта, пропускани от вниманието на пишещите съзнателно или не.

Първо, проблемът за независимостта на страната е пряко обвързан с Берлинския договор от 1 юли 1878 година, и по-точно с неговото нарушаване. Опити за обявяване на независимост са правени още при управлението на Константин Стоилов (1897 год.), но едва десет години по-късно, на Хагската конференция за мир (15 юни-18 октомври 1907 год.), когато Турция енергично протестира срещу желанието на България да се представи като суверенна държава, за родния политически елит става ясно, че унизителните клаузи на васалитета трябва да бъдат премахнати.

Благоприятният конюнктурен повод се появява през лятото на 1908 година с избухването на младо-турската революция (11 юли) и възстановяването на Конституцията на Османската империя от 1876 година (23 юли). Инициативата за форсиране обявяването на независимостта принадлежи на премиера демократ Александър Малинов, който сондира становището на монарха чрез серия от разговори между 23 и 26 август.

Към благоприятните обстоятелства добавяме дипломатическият скандал с българския агент в Цариград Иван Ст. Гешов на 30 август, когато не е поканен на приема от турския външен министър Тефик паша, с цел да подчертае васалния му статут, както и с избухналата на 5 септември стачка на Източната жп линия в Турция, която се пренася и върху частта й на българска територия. В тези напрегнати дни е от значение подкрепата за родната кауза от поне една от Великите сили. Фердинанд я получава във Виена на 11 септември. Следва изборът от правителството на подходящия момент за обявяване акта пред българското общество с цел спечелване на максимална популярност и одобрение.

В този аспект случилото се в Търново на 22 септември 1908 година е ритуално-спектакловият финал на един етап от борбата за признаване на българската независимост. В целия ритуал на 22 септември и особено при прочитане на манифеста от монарха в църквата “Св. 40 мъченици”, завършващ с възгласа “Да живее свободна и независима България! Да живее българският народ!” има много показна пищност, но и връзка с традицията, с историческото ни минало, с уважение към чувствата на сънародниците, зад които се крие трудът и опитът на плеяда дипломати и политици, борили се още дълго и упорито, докато на 6 април 1909 г. “прогласената във Велико Търново независимост е получила най-после одобрението и признанието на Великите сили и нашите съседи” (Ал. Малинов).

Второ, с обявяване на независимостта е свързан още един акт, пренебрегван от изследвачите. Оказва се, че в новата ни история Фердинанд е единственият владетел, не само избран за такъв от Велико народно събрание (Третото, на 25 юни 1887 год.) в Търново, но и провъзгласен за цар в старата българска столица на 22 септември 1908 год. в унисон с изискванията на Търновската конституция и заветите на Учредителното народно събрание. Това говори за уважение и придържане към изискванията на родовата памет. Само военно-временните условия на 3 октомври 1918 год. спасяват простъпката на сина му Борис III да не бъде коронясан в Търново, както повеляват изискванията, а набързо в София и не пред Велико народно събрание, което да узакони прерогативите му след абдикацията на неговия баща.

Трето, както всеки трус в нашата история, и обявяването на независимостта ни е свързано с компромиси, които се заплащат с определена цена. В своите мемоари и премиерът Малинов, и финансовият министър Иван Салабашев засягат този деликатен и щекотлив проблем, занимавал управляващите демократи от 1 октомври 1908 год. до 6 април 1909 год. Става дума за откупуване на турския дълг към Русия, останал от времето на Освободителната война, както и на Източните железници у нас – тегоби, прехвърлени върху българската хазна. Подробност е, че сумата за откупа от 82 млн. лева, одобрена на око и с лека ръка от търговския министър Андрей Ляпчев с цел спечелване на руските симпатии, е оспорена от министъра на финансите Салабашев, изчислил, че обезщетението, което България трябва да плати за железниците и независимостта е 50 310 334 лева (!).

Въпреки съпротивата му, единственото, което постига след преговорите с руските външен и финансов министри Изволски и Коковцев, е разсрочване на плащането на заема от наша страна към Русия от 82 млн. лева за 75-77 години при 4.75% лихва. А за да бъде обвързването с “освободителката” ни пълно, се предлага да подпишем нова военна конвенция, с която се поставяме под руска егида. Поводът е посещението на Малинов, Фердинанд и външния министър Стефан Паприков в Петербург от 10 до 19 февруари 1910 год., а примамката – Велика България, по-голяма и от Сан-Стефанска. Царят обаче усеща капана и отлага сключването на спогодбата, както и на политическата конвенция във варианта й от 20 март с.г., а на 13 юни 1909 год. е подписано и споразумението с дружеството, експлоатиращо Източните железници у нас за обезщетение от 2 111 978,55 лева, с 6-месечен срок на изплащане.

Четвърто, не е лошо да се замислим върху още един болезнен проблем. Докато България е васална на Турция (независимо от неудобствата и ограниченията), тя преживява стопански и културен подем. Националните катастрофи ще я преследват една след друга (независимо дали покровителят се казва Русия или Германия) скоро след обявяване на нейната независимост. И тъй като в обществено-политическата действителност няма нищо случайно, си струва да дискутираме върху незрелия и непрецизен подход на нашите управници, защитавали или не националните ни интереси, пренебрегвайки или недооценявайки фактора “съседи” и могъщи държави, доминиращи при определяне насоките на голямата европейска и световна политика.

Борислав Гърдев / point-of-view.org

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert