ДС – машина за легитимност, легенди и фалшиви биографии

.

Държавна сигурност обикновено е описвана като политическата полиция на комунистическия режим, като институцията, чиято основна задача е да потисне дисидентите или другите инакомислещи хора през комунизма. Акцентът в тази теза пада върху репресивните характеристики на системата, която има възможност да провали живота на един човек само въз основа на недоказани доноси или съмнения в неговата политическа лоялност. Същата теза защитават и жертвите на ДС, доколкото те въобще някога са получавали трибуна и възможност за морално възмездие в посткомунистическа България.

Репресия и пропаганда

Това описание на ДС в никакъв случай не може да се нарече некоректно. То обаче далеч не съдържа цялата информация за същността и ролята на ДС през комунизма. Репресията е само една от страните й, макар и от най-съществените. Наред с тези си функции ДС има далеч по-широки задачи и правомощия, свързани с набавянето на липсващата политическа легитимност на режима. Начините, по които ДС трябва да осигури обществената подкрепа, варират от политическо насилие, през активни мероприятия за компрометиране на едни хора или промотиране на други и се стигне до стремеж за манипулиране на общественото мнение в страната или чужбина чрез контрол на по-важните обществени групи и провеждането на мащабни пропагандни кампании. Това се отнася за всички структури на системата – както разузнавателните, така и контраразузнавателните имат задача не само да парират появата на политическа опозиция, но и активно да убеждават обществеността в правилността на решенията на партийното ръководство.

Универсален инструментариум

На пръв поглед контраразузнаването (политическата полиция) би трябвало да разчита в своята работа основно на репресията. Това обаче не отговаря напълно на истината. Тъй като контраразузнавателните управления разполагат с най-много информация в държавата, те имат възможност също така да свеждат партийната политика по възможно най-приемливия за обществото начин – чрез разпространение на слухове, манипулиране на общественото мнение чрез медиите или привличане към сътрудничество на неформалните лидери на определени обществени групи. Крайната цел е ясна – осигуряване подкрепа за управляващия режим.

Измамно е също така първоначалното впечатление, че тъй като работи в чужбина и във враждебна среда, разузнаването разчита само на агентурата и в много по-малка степен на репресиите. За провеждане на специфичните си кампании за пропагандиране на комунистическия строй обаче то има и задължението да контролира дейността на българската емиграция – отначало да не бъде допуснато формирането на антикомунистически център, а впоследствие – за да бъдат спрени гласовете на тези емигранти, които има опасност да се превърнат в мотивираща сила за инакомислещите вътре в страната. В това отношение разузнаването също има ясни репресивни функции, а враждебната среда, в която работи, го прави изключително брутално и престъпленията му – публични и обществено значими.

Същата функция да легитимира режима изпълняват и културно-историческото разузнаване в структурата на Първо главно управление, както и широко рекламираната борба на Шесто управление с иманярството и незаконния износ на антики от България. Обяснението е, че непопулярността на режима може частично да бъде компенсирана чрез стимулиране на патриотизма и умерения национализъм. Много вероятно за създаването на тези структури съществуват и чисто практически причини, тъй като изпратени в чужбина по линия на културно-историческото разузнаване хора могат да бъдат използвани и за изпълнението на задачи на други отдели в управлението.

Поради всички тези причини трудно могат да бъдат приети опитите на част от ДС (контраразузнаването и конкретно Шесто управление) да бъдат обявени за органи на политическата репресия, а другите (предимно разузнаването) да бъдат квалифицирани като защитници на националните интереси. Всъщност двете основни направления в ДС се разграничават само и единствено по мястото, където извършват дейността си. По-вярно е твърдението, че за контролирането и потушаването на политическото недоволство вътре в страната контраразузнаването използва средства, които отначало са били разработени за нуждите на разузнаването.

Работилница за фалшиви биографии

Като се имат предвид методите на работа на тази система, може да се направи извод по какъв начин ДС е имала възможност да влияе върху процеса на прехода в България. Най-известният е директното включване в политиката на офицери или секретни сътрудници. Друго средство от арсенала на ДС е практиката на системата да „произвежда“ биографии. Този аспект често остава в периферията на общественото внимание, концентрирано предимно върху репресивните характеристики на системата и нейната отговорност за проваляне на кариерата или живота на политическите противници на компартията. „Производството“ на биографии е обратната страна на същата монета. Тази практика отново е измислена от разузнаването, но тя намира широко приложение и вътре в страната.

На езика на системата тя се нарича „изграждане на легенда“ на разузнавача и това е нормален процес, който се използва от всяко разузнаване по света. Дилемата на прехода е, че всички тези служители в посттоталитарните общества получиха правото да използват своите легенди като доказателство за богата и успешна професионална биография, а това им даде възможност да бъдат обществено приемливи и влиятелни личности. Същият подход е широко използван и от политическата полиция вътре в страната.

Въпросът за произведените биографии има две морални страни. Едната е доколко служителите на разузнаването или агентите на контраразузнаването имат право да използват легендата си в цивилния живот, след като тази биография е изградена само за прикритие на същинските им функции и не може да бъде доказателство за професионални качества в работата им в институцията под прикритие. Другата страна е съществуването на такъв опит в производството на биографии, който може да превърне в публична фигура почти всеки човек, независимо от неговите реални качества. За съжаление мащабите на този процес на производство и използване на фалшиви биографии могат да бъдат разкрити едва след пълното декласифициране на досиетата на ДС, макар че дори и тогава неговото публично осъждане ще е почти невъзможно.

Друга важна характеристика на ДС е желанието на някои бивши офицери да излязат от конспиративността и анонимността, на която са обречени във времената на комунизма. След кратък период в началото на 90-те години, когато имаше опасност от търсене на някакъв вид възмездие от тях, някои офицери се превърнаха в публични фигури и дори успяха да представят своята дейност по времето на комунизма като обществено приемлива. Частично това е и обяснението за взрива от мемоарна литература на бивши работници в системата непосредствено след падането на комунизма.

Пренасочване на нетърпимостта

Безплодният дебат за наследството на ДС беше едно от средствата за релативизиране на целия процес на преход в България. След 1989 г. обществената нетърпимост беше насочена срещу доносниците на политическата полиция вътре в страната. С изключение на офицерите от Шесто управление обаче другите „оперативни работници“ останаха встрани от тази нетърпимост, а няколко години по-късно дори потърсиха обществено признание. От настоящото състояние на архивните източници обаче може да се заключи, че ако става дума за морална отговорност за извършените от ДС репресии, то нея със сигурност трябва да я понесат работещите в системата офицери, чиято дейност много трудно може да бъде квалифицирана като защита на националната сигурност.

Що се отнася до доносниците, наличните документи доказват, че ДС е имала възможност да привлече (включително принудително) всеки интересуващ я човек, както и да осигури неговото сътрудничество, докато е необходимо на системата. В този смисъл отварянето на архивите ще даде информация и за това кои от сътрудниците са правили това доброволно и кои са били принудени.

Би било пресилено да се твърди, че практиките на ДС – производство на биографии, активни мероприятия, манипулиране на общественото мнение, конспиративни теории – са наложени в българското общество след 1989 г. от бившите служители на ДС. Но няма да е пресилено твърдението, че методите и средствата на ДС могат да бъдат прилагани успешно в демократична среда до момента, в който широката публика узнае техния произход и получи информация за конкретните примери за тяхната употреба по времето на комунизма.

Тогава ще бъде разкрита и старателно изгражданата легенда на комунистическия режим в България, както и на неговата Държавна сигурност.

.

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.