Вотът в чужбина

Чаках умишлено ЦИК да оповести официално резултатите, та да пусна накрая и моите два цента, относно вотът на сънародниците ни в чужбина.
Поздравявам Демократична България, затова че съумяха почти изцяло да го придърпат към себе си.
Разбира се, това не бе винаги така.
Поначало преди години никоя политическа сила не обръщаше внимание на тази маса от избиратели. До ден днешен те почти на са особено активни (а имат много висок потенциал), освен политизираното им ядро, което се зароди, някъде след изборите 2009-та.
Приобщи ги ДСБ, след една статия на тогавашната ПиАр-ка на партията, Адриана Белла-Белева.
Ама защо, какво предизвика тази промяна в отношението на партията, спрямо емигрантите? За това ме сърбят пръстите, да разкажа, та въжеиграчи да не си приписват измислени заслуги.
По онова време, по една или друга причина, бях доста навътре с делата на Кърниградска.
Стигало се е и до такива комично-сконфузни ситуации, че Костов идвайки, на другите кимваше, а на мен подаваше ръка. Де да знам, защо? Може би причината бе, че идвах най от далеч, знам ли. А и не е и интересно.
Ама отнесох се в детайли. Да се върна пак към изборите извън страната.
Тогава бяха съвсем символични. По една, едва две, в много големите западни страни. Хората и да искаха, не можеха заради разстоянията да гласуват.
Та тогава, месеци преди изборите 2009, вдигнах телефона в посолството и ги направих на нищо, докато не разрешиха втора секция в Културния дом.
Радвах се, защото бях помогнал, повече сънародници да могат да гласуват, а не да се отказват, виждайки километрични опашки.
Звъннах и на Ади (Адриана Белла-Белева), ама тя ме поля със студен душ, обяснявайки ми, че тези гласове не били интересни и било само губене на време и ресурси.
Говорихме дълго. Между половин и един час. Тогава международните разговори бяха още доста скъпи, та добре, че ползвах фирмения ми мобилен, чиито разговори отписвах от данъците.
Пак се отнесох. Да се върнем на разговора ни.
Мъчих се да я убедя, че трябва едно протоколно рамо от ДСБ, та усилията ми да получат някакъв официален характер.
Хъка-мъка, накрая да не ми скърши хатъра, с рициново масло склони да публикува една статия във вестника, та да видим резултата, т.е. как ще реагират нашенците в другите страни.
Междувременно се обадих на много мои приятели-единомишленици, емигранти, та да ги подготвя да започнат агитация и те.
Статията излезе и успеха надмина и най-големите ми/ни очаквания. Като отприщена река заваляха от всякъде обаждания на българи в чужбина да помагат.
Започна се. Някои познати се притесняваха и ме молеха да се обаждам със скрит номер, да се обаждал от тяхно има по местните посолства. Помня, че на една позната от Щутгард, Лидия Фауст, през смях обесник, че от нейно име, едва ли ще ме вземат на сериозно… 😉
Разбира се, в тази мътна вода на повсеместна еуфория, на бърза ръка се наместиха и плеада въжеиграчи, регистрирайки една след друга бутафорни НПО, търсещи, бързи и лесни пари, около старите емигранти.
Това ме отврати и се отдръпнах. Не исках името ми да се замесва с организации за търговия с „Рога и Копита“. Ролята на балкански Остап Бендер винаги ме е отвращавала, от дъното на душата.
И така до днес.
Защо драснах тези редове, ли? Та облагодетелстваните сега да знаят, от къде започна всичко…, а не да мислят, че е тяхна заслугата да организират тези хора.
Всичко започна с една насила изпросена статия, ама така е с повечето хубави работи. Започват с една идея… и малко с Божия помощ, късмет.

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert