Владимир Перев
Македония отбелязва своя национален празник, 11 октомври, деня на началото на въоръженото въстание срещу, както ни учеха, „българската фашистка окупация“. А именно на този ден през (не толкова далечната) 1941 г. с пушка и нападение в полицейския участък в Прилеп започва въоръженото въстание в Македония срещу българската фашистка окупация. Само няколко години по-късно, около 1950 г., формулировката е променена, думата „фашистка“ нарочно е пропусната и по-младите поколения научават, че борбата се води срещу целия български народ, винаги представян като окупатор. Правителството „обърна плочата“ някъде след 1992 г., а терминът „фашистки“ отново влезе в употреба, а пък сега със сетни мъки идеята е да остави само думата „фашистки“ а определението „българския“ да бъде заличено. Сега нещата стават все по-трудни, тъй като тази терминология за българите остана психологическо наследство на македонските поколения,
отгледани в духа на титовизма, комунизма и вулгарния македонизъм
Какво наистина се случва през 1941г. През април, около двадесет дни след влизането на германските войски в Македония, влизат и части от българската армия, които са посрещнати като освободители на народа от сръбските жестокости и насилие. Но младите, безработни, студенти от Белградския университет, сръбските колонисти, заедно с група от наистина безработни и криминални типове от подземния ъндърграунд в Прилеп, не са доволни от реда в града. Студентите са привлечени в схемата на белградските комунисти и редовно получават заповеди за бунт по тайни канали, винаги подканени и проектирани от централата на Коминтерна в Москва. Под силното влияние на Белград и Москва и с дългогодишното намаляване на авторитета на тогавашния партиен раководител за Македония, Методи Шаторов Шарло, комунистите от Прилеп, обединени с откровени престъпници, извършват терористична атака срещу полицейски служител в Прилеп. Убит е член на охраната на затвора, а партизаните се оттеглят без жертви и се крият по селата в околноста на Прилеп. До началото на зимата селяните са ги предали на българските власти и много от тях се озовават в затворите из цяла Македония и България. На никого от участниците в това нападение не е наложена смъртна присъда. Почти всички оцеляват до края на войната, в затвора или на свобода, за да можат всички след „победата“ да бъдат удостоени с най-високи отличия и наградени с големи държавни награди. Всички освен един …
Кой е той? В критичната нощ на 11 октомври 1941 г. изстрел от пистолет „Браунинг“, използван от кралската югославска армия и полиция и носещ емблема „пистолет военнo държавен“, поставя началото на така нареченото въстание. Стрелецът и убиецът се казва Душко Наумовски и името му не се споменава до 1991 година.
Душко Наумовски е роден на 2 юли 1921 г.
в Крушевац, Сърбия, Кралство Югославия и това е всичко, което се знае
за него, до 1950 година. Мрачен, неясен човек, човек, винаги замесен в
престъпления, подземни дейности и партиен комунистически слуга, нещо
обичайно по онова време. Роднините му се преместват в Сърбия още от
турско време и работят там като пекари. Уж баща му бил агроном, но това
не е сигурно.
Преди германските войски да влязат в Сърбия,
семейството се връща в Прилеп. Той винаги е в компанията на белградски
студенти, връща се в Прилеп и заедно с тях решава да участва в
терористичния акт, нападението на участъка, както се казва още в града.
Нещо повече той доброволно изпълнява най-трудната задача – да убие
пазача на входа.
Затворническата охрана е мъж на средна възраст от село Смилево, родното място на Даме Груев. Казва се Петър Колев, женен е и е баща на три непълнолетни деца. Той е мобилизиран и служи като запас в Българската армия. Най-важното е, че бащата на Душко и пазачът се познават и са добри приятели. Душко не се появявал вкъщи от няколко дни, затова баща му отишъл при приятеля си същата критична вечер, за да попита стражаря дали не е виждал Душко и ако го е видял, да му каже да се прибере у дома. Освен всичко друго Душко е известен и като комарджия, така че баща му се притеснява за съдбата му.„
След това нещата се случват
като в древна трагедия
Същата
вечер Душко се приближава до стражаря, който го пита дали е Душко и му
казва, че баща му е поръчал да се прибере вкъщи, тогава Душко е
приближава приятелски и убива злополучния стражар с един изстрел. След
това другите терористи хвърлят бомби в затвора и се оттеглят. Това е
краят, просто една жертва на едно нещастно приятелство.
Душко не
отстъпва с партизаните в планината. Той остава в Прилеп, живее в смут
три дни, докато българската полиция най-накрая го арестува и задържа.
Той е осъден на шест и половина години затвор, лежи известно време с
Лазо Колишевски в затвора в Битоля, а след падането на България е
освободен от затвора в Скопие след 9 септември 1944 година.
Убиецът Душко Наумовски успява да оцелее във войната, но не успява да избяга от съдбата и собствените си страсти. Следвоенната му биография е неясна. Работи в УДБ-а в Прилеп, след това работи в УДБ-а в Белград. В Прилеп той е обвинен от млада жена за кражба на златни бижута, а в Белград за вземане на подкуп и кражба. Отново е вкаран в затвора, но след намесата на Лазо Колишевски е освободен от затвора и работи като актьор, режисьор и накрая като директор на Народния театър в Битоля. Югославия на Тито се отнася към него с презрение, той не получава никакви медали и награди от управляващите тогава власти. Мразен и презрян от своите партийни другари, той живее под светлините на Битолския театър, с бягството от реалността и бягството от себе си. Но Македония не успява да избяга от неговата постъпка…
Изстрелът с пистолет на един обикновен убиец, претенциозно наречен „първата пушка“, отваря нова, най-трагична глава в македонската история. Само три години и половина по-късно от планините слизат примитивни главорези които въвеждат насилие, непознато и в турско време. Масовите екзекуции в цяла Македония са нещо обичайно а предварително уговорените съдебни процеси са реалност до 1990 г. и дори до днес. Всичко това е свързано с насилствената национализация и конфискация на имотите на гражданите, за да завърши в безсмислената война на югославските националисти.
За белградските терористи Москва беше единственият учител,
там бяха алфата и омегата на тяхното политическо и (не) човешко образование и идеология.
На Великден 1961 г. Душко Наумовски губи живота си при пътнотранспортно произшествие на пътя Прилеп – Битоля. Неправилно е също, че датата на смъртта му, която е изтекла чрез сайтовете, че той е починал на 10 декември, и че мястото на произшествието е на Плетвар … сякаш историята се е грижила да го заличи от реалността на страниците си.
Така приключва животът на партизанина, затворника и терориста Душко Наумовски. Погребан е на гробищата в Прилеп и дори тогава някой се е погрижил надгробният му камък да бъде съборен. Той беше просто обикновен престъпник, който никога не е бил истински революционер. Изстрела от неговия пистолет и невинната жертва Петър Колев от Смилево разкриха бездната на македонската трагедия и трагедията на македонските българи. Свободата остана далечна, неосъществена мечта.
faktor.bg