Schlagwortarchiv: Коминтерна

Щрихи от българската история

Veröffentlicht am von
Antworten
Antique map of Balkans

Периодът 1900–1913 г. е времето, в което България е в своя Златен век след Освобождението — икономически колос на Балканите, с най-модерната и силна армия. Но това е и времето, в което съдбите на Добруджа и Вардарска Македония се заплитат в трагичен възел. Докато Южна Добруджа е спокойната, богата родна земя, която изхранва държавата, Вардарска Македония е кървящата рана под османска власт, за чието спасение България залага всичко на картата. Накрая губи и двете.

Нека проследим как се развиват нещата паралелно по години.

1900–1903 г.: Спокойното жито на Добруджа срещу барута на Македония

В Добруджа: Икономически възход

В началото на века Южна Добруджа е в пълен мир. Тя е свободна, българска и просперираща. Добрич, Силистра и Тутракан са търговски центрове. Българските селяни окрупняват земите си, въвеждат се първите модерни железни плугове и вършачки. Добруджа ражда зърното, което България изнася за цяла Европа през пристанище Варна. Тя е сигурният тил.

Във Вардарска Македония: Кръв и конспирация

В същия момент Македония е ад. Тя все още е провинция на Османската империя. ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) е създала паралелна подземна държава.

  • 1901 г.: Аферата „Мис Стоун“ — Гоце Делчев и Яне Сандански отвличат американска мисионерка, за да купят оръжие с откупа.
  • 2 август 1903 г.: Избухва Илинденско-Преображенското въстание. Във Вардарска Македония (Битолски и Скопски окръг) избиват цели български села. Крушевската република се задържа само 10 дни, преди турската армия да я удави в кръв. България не може да помогне военно, защото Великите сили я заплашват, че ще я смажат. Хиляди бежанци от Македония заливат България.

Паралелът: Добруджа дава хляба и парите, с които България издържа македонските бежанци и купува оръжие за четите на ВМОРО. Добруджанци масово събират помощи за своите братя на юг.

1903–1908 г.: Пропагандната война и сръбският нож в гърба

В Добруджа: Културно и просветно огнище

Добруджанци строят училища и читалища. Никой в Добрич или Тутракан не подлага на съмнение българския характер на областта. На север, в Северна Добруджа (която е румънска още от 1878 г.), българите също имат силни общности и вестници, но Румъния все още не смее да притиска Южна Добруджа.

Във Вардарска Македония: Сръбският и гръцкият терор

След разгрома на Илинденското въстание, в Македония нахлуват сръбски „четници“ и гръцки „андарти“. Сърбия разбира, че местното население е българско, и решава да го промени със сила. Сръбските чети влизат във вардарските села и поставят ултиматум: „Откажете се от Българската екзархия, кажете, че сте сърби, или ще ви избием“. Започва жестока тристранна партизанска война (българи срещу турци, сърби и гърци).

1908–1912 г.: Подготовката за голямата експлозия

1908 г.: Пътят към независимостта

България обявява своята Независимост (22 септември 1908 г.) и княз Фердинанд става Цар. Държавата вече има право на официални съюзи. Всички очи са насочени към Македония. Изгражда се Балканският съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) с цел да се изгони Турция от Балканите.

Голямата грешка на България (Март 1912 г.):

При подписването на съюза със Сърбия, българският премиер Иван Гешов прави фатална грешка. Той се съгласява Вардарска Македония да бъде разделена на „безспорна“ и „спорна“ зона. Сърбия признава, че Охрид, Битоля и Велес са български (безспорна зона), но за Скопие и Куманово (спорна зона) се съгласяваме арбитър да бъде руският цар. Това залага мината, която ще гръмне през 1913 г.

Октомври 1912 – Май 1913 г.: Балканската война (Триумфът)
Избухва Балканската война. Мобилизацията в България е невиждана — над 600 000 мъже обличат куртките.

  • Къде отиват добруджанци? Мъжете от Добрич, Силистра и Варна сформират гръбнака на Четвърта пехотна Преславска дивизия. Те не са изпратени в Македония, а на най-страшния източен фронт срещу основната турска армия. Добруджанци извършват чудовищни подвизи при Люлебургас, Лозенград и Чаталджа. Те пречупват гръбнака на Османската империя пред вратите на Истанбул.
  • Какво става във Вардарска Македония? Докато българите кървят в Тракия, сръбската армия влиза в Куманово и Скопие, а гръцката — в Солун. Сърбите не срещат сериозна съпротива, защото основните турски сили са притиснати от българите в Тракия. Сърбите окупират цяла Вардарска Македония и веднага започват да затварят българските училища и църкви, обявявайки местните българи за „южни сърби“.

Юни – Юли 1913 г.: Междусъюзническата война и Кастрофата

Сърбия и Гърция отказват да дадат Македония на България. Те казват: „България взе Тракия, Македония остава за нас“. Цар Фердинанд губи търпение и на 16 юни 1913 г. заповядва атака срещу сърбите. Започва Междусъюзническата война. Българската армия е разкъсана — бие се едновременно срещу сърби и гърци.

И тогава се задейства румънският капан, който споменахме в „Серия Първа“.

Румънският удар по Добруджа (Юли 1913 г.):

Румъния е стояла неутрална до момента. Виждайки, че България е в капан, Букурещ поставя ултиматум: „Искаме Южна Добруджа като компенсация за това, че България се разшири в Тракия“.

Тъй като всички добруджанци (Преславската дивизия) са на фронта на юг да спасяват Македония, северната ни граница е абсолютно празна. Има само гранични постове и старци.

Румънската армия пресича границата при Силистра и Тутракан без нито един изстрел. Тя навлиза в Добруджа, преминава през Добрич и стига чак до София. Българските войници на македонския фронт научават, че докато те проливат кръвта си за Охрид и Велес, в родните им къщи в Добруджа влизат румънски жандармеристи.

Резултатът (Букурещкият мирен договор – Август 1913 г.)

България е принудена да подпише капитулация. Равносметката е ужасяваща:

Съдба след 1913 г. в областите Вардарска Македония и Южна Добруджа

Какво се случва с българите там?

Вардарска Македония

Дадена на Сърбия

Българският език е забранен, започва асимилация. ВМОРО минава в нелегалност срещу новия сръбски окупатор.

Южна Добруджа

Дадена на Румъния

Житницата на България е откъсната. Започват 21 години терор, изземване на земи и затваряне на български училища.

Така се затваря този трагичен кръг. България пожертва сигурната си, богата Южна Добруджа, за да спаси Вардарска Македония, но накрая, поради дипломатическа гордост и грешки на генералите, загуби и двете. Именно тази рана от 1913 г. кара вашите деди през 1916 г. да летят с конете на ген. Колев, през 1940 г. да плачат при връщането на Добруджа, а през 1944 г. да отидат отново в Македония, за да довършат една вековна битка за национално доказване.
…………………………………………………………………………………………..
За да разберем защо вашите бащи и съселяни от Добруджа отидоха на фронта през 1944 г. с такова огромно национално самочувствие, трябва да видим през какво е преминала Златна Добруджа преди това.

Това е „Серия Първа“ — епопеята на едно откъснато парче българска земя, неговата кървава отбрана, черните години на чуждо робство и накрая — най-триумфалният, безкръвен реванш в българската история.

Акт I: Предисторията на отнемането (1913 г.)

До 1913 г. Южна Добруджа (с градовете Добрич, Силистра, Балчик, Каварна, Тутракан) е туптящото икономическо сърце на България — житницата на страната.

По време на Междусъюзническата война (1913 г.), докато българската армия кърви на запад срещу сърби и гърци, Румъния извършва подъл удар в гръб. Румънската армия пресича Дунав без да срещне съпротива, тъй като границата е оголена. Тя стига чак до София и принуждава България да капитулира. С пагубния Букурещки договор Южна Добруджа е откъсната от България и дадена на Румъния.

Акт II: Епопеята на ген. Иван Колев (1916 г.)

Ген. Иван Колев. Командирът разгромил руската конница

България не се примирява. През Първата световна война (1916 г.) се изправяме срещу Румъния, за да върнем Добруджа. На румънците помагат руски и сръбски дивизии.
Тук изгрява звездата на генерал Иван Колев и неговата легендарна Първа конна дивизия. Той превръща кавалерията в истинска стихия. Противно на уставите, той кара конниците да атакуват не само с шашки (саби), но и да слизат от конете и да воюват като пехота, поддържана от картечници.

Хронология на боевете през 1916 г.:

  • 2 септември: Конницата на ген. Колев пресича границата и освобождава Куртбунар (днес Тервел).
  • 5-7 септември (Добричката епопея): Румънци и руснаци настъпват към Добрич с огромно числено превъзходство. Варненският и Поморският пехотен полк се бият лъвски. В критичния момент, когато Добрич е пред падане, ген. Колев извършва гениална маневра. Неговата конница връхлита в гръб руско-румънския фланг при с. Кочмар. Погледът на препускащите конници пречупва врага. Добрич е спасен.
  • Думите на ген. Колев, останали в историята: Когато му казват, че срещу него се изправят руски войски (нашите освободители от 1878 г.), той изрича пред строя:

„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия за освобождението ни. Но какво търсят руснаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и ще ги прогоним като всеки враг, който пречи на обединението на България!“

Войната завършва с победа, но след Ньойския договор (1919 г.) България отново е ограбена и Южна Добруджа пак е дадена на Румъния.
https://en.wikipedia.org/wiki/Ivan_Kolev_(general)

Акт III: Черното румънско робство (1919–1940 г.)

За вашите бащи и дядовци тези 21 години са били ад. Румънската власт провежда брутална колонизация и асимилация:

  1. Изземване на земя: Румъния отнема 1/3 от земята на местните български селяни и я дава на колонисти (арумъни/куцовласи), доведени от Македония.
  2. Терор и затваряне на училища: Българският език е забранен. Училищата и църквите са превърнати в румънски. Всеки, който се нарече българин, е бит или интерниран.
  3. Въоръжена съпротива: Българите създават ВДРО (Вътрешна добруджанска революционна организация). В Добруджа се появяват чети, които водят истински партизански бой срещу румънската жандармерия, за да бранят хляба и честта на българските семейства.

Акт IV: Предисторията на Връщането и Крайовският договор (1940 г.)

През 1940 г. Германия и СССР преначертават картата на Европа. Цар Борис III проявява изключителна дипломация. Той отказва да влезе във войната, но поставя въпроса за Добруджа пред Хитлер и Сталин. Тъй като Румъния е в изолация (СССР вече си е взел Бесарабия), Букурещ е принуден да преговаря.

На 7 септември 1940 г. е подписан Крайовският договор. Южна Добруджа се връща на България по мирен път! Договорът урежда и нещо много болезнено — задължителна размяна на население. 67 000 българи от Северна Добруджа (Тулчанско и Кюстендженско) са изселени от домовете си и идват в Южна Добруджа само с това, което могат да носят на каруците си. На тяхно място си тръгват румънските колонисти.

Акт V: Влизането на българските войски по дни и маршрути (септември 1940 г.)

За да се избегнат сблъсъци, Южна Добруджа е разделена на 4 зони, в които българската армия влиза по строго разписан график по дни. Българският народ изпада в неописуем възторг. Понеже войските влизат в освободена родна земя, те не носят бойни патрони в пушките, а цевите им са накичени с цветя.
Ето как се развива операцията по дни, градове и маршрути:

  • 21 септември (Ден първи – Зона А): Българските войски пресичат старата граница точно в 9:00 сутринта под звуците на марша „О, Добруджански край“.
  • Маршрут: Войските откъм Русе и Разград навлизат в Тутракан. Гражданите плачат и целуват копитата на конете. Същия ден е освободен и град Аккадънлар (днес Дулово).
  • 22 – 23 септември (Зона Б):
  • Маршрут: Армията напредва на изток. Освободен е град Силистра. Румънските войски и администрация се изтеглят организирано на север през Дунав по силата на спогодбата. Те изнасят всичко — дори телефонните жици и вратите на общините, но българите не ги закачат.
  • 25 септември (Денят на Добрич – Зона В): Това е кулминацията. Частите на Трета българска армия под командването на генерал Георги Попов (назначен за генерал-губернатор на Добруджа) влизат в Добрич. Градът е залян от трибагреници. Изградени са триумфални арки. Селяните от околните села (където са били и вашите близки) се стичат в града с народни носии, за да посрещнат „своите“.
  • 28 септември – 1 октомври (Финалът – Зона Г):
  • Маршрут: Войската достига Черноморското крайбрежие. Влиза в Балчик и Каварна. Крайната точка е новата (и днешна) граница при Силистра — Шабла. На 1 октомври операцията приключва изцяло. Румънската армия е напуснала територията напълно без нито един произведен изстрел.

Резултатът: Какво пропуснахме, а е важно да се знае?

Това събитие обяснява всичко, което се случва четири години по-късно (през 1944 г.), за което говорихме в предния разказ:

  1. Психологическият импулс: Когато през 1944 г. идва заповед за мобилизация за войната в Македония, младите добруджанци (включително вашият баща) влизат в казармата с чувство за дълг. Те са видели как държавата ги е спасила от румънския терор през 1940 г. За тях българската армия е била истински свещен спасител. Те са отишли на фронта, за да защитят тази България, която им е върнала свободата.
  2. Защо се бият толкова настървено на Страцин и Драва? Добруджанци са калени хора — те знаят какво е да губиш родината си. Затова, когато са изпратени срещу германците, те показват същия характер, какъвто са имали конниците на ген. Колев през 1916 г.
  3. Горчивият край на Крайовския договор: Това е единственият договор от ерата на Втората световна война, който не е ревизиран след края ѝ. Дори след като България е на страната на победените, Великите сили (включително СССР и САЩ) признават, че връщането на Южна Добруджа на България през 1940 г. е било напълно справедливо и законно акт. Тя остава българска завинаги.

От отнемането на житницата ни, през сабите на ген. Колев, сълзите от радост през септември 1940 г., до окопите в Македония и Австрия, където 68-те мъже от вашето село оставиха имената си в златната книга на българската история.

Добруджанци, които само четири години по-рано (през 1940 г.) най-накрая са дочакали свободата си след румънската окупация, веднага са призовани да дадат свидни жертви в чужди земи, за да спасяват честта на България пред съюзниците.

Нека подредим събитията хронологично и да отговорим на всички важни въпроси — за фазите, за Тито, за подлостта на терена и за това как тогавашната несправедливост отеква в днешната политика на Република Северна Македония (РСМ).

Хронология на събитията по дни (септември – ноември 1944 г.)

Преди преврата на 9 септември българската армия във Вардарска Македония е в ролята на администрираща сила (за сърбите — окупатор, за голяма част от местните тогава — освободител). След преврата ситуацията се обръща на 180 градуса.

  • 9 септември 1944 г.: Извършен е деветосептемврийският преврат в София. Новото правителство на Отечествения фронт (ОФ) обявява война на Нацистка Германия. Българските войски във Вардарска Македония се оказват в капан — германците започват да ги разоръжават, а сръбските и македонските партизани ги нападат в гръб. Някои части се предават, но други пробиват с бой път към старите граници на България.
  • 17 септември 1944 г.: Българската армия е преструктурирана и мобилизирана в Българска народна армия (БНА). Започва масова мобилизация. Точно тук са призовани вашите бащи и дядовци от Добруджа — в състава на 4-та Преславска дивизия, 12-та пехотна дивизия и други части от 2-ра и 1-ва армия.
  • 19-20 септември 1944 г.: Сформирана е Втора общовойскова армия, в която влизат много добруджанци. Задачата им е да настъпят обратно в Македония, за да пресекат пътя за отстъпление на германската група армии „Егея“ (идваща от Гърция).
  • 5 октомври 1944 г.: Сключена е Крайовската спогодба между България и Югославския комитет за национално освобождение (начело с Йосип Броз Тито). Това е ключов и болезнен момент — официално ни е разрешено да воюваме на югославска територия, но под политическия диктат на Тито.
  • 8 октомври 1944 г.: Начало на Страцинско-Кумановската операция (Първа фаза). Нашите момчета се изправят срещу тежките немски укрепления на Стражин и Страцин. Настъплението на добруджанци е устремно, но и изключително кръвопролитно.
  • 18-25 октомври 1944 г.: Жестоки боеве за Стражин. Българските войници проявяват невиждан героизъм, щурмувайки бункерите „на нож“. Немците отстъпват с тежки загуби, но и нашите жертви са хиляди.
  • 11 ноември 1944 г.: Българските войски разбиват германската отбрана при река Пчиня и Куманово. Пътят към Скопие е открит.
  • 13-14 ноември 1944 г.: Българската армия освобождава Скопие. Първа армия и части от Втора армия влизат в града след тежки улични боеве с ариегарда на германците.
  • 19-21 ноември 1944 г.: Провежда се Косовската операция. Българските войски освобождава Прищина и Подуево. Дотук приключва Първата фаза за повечето части в това направление. След Скопие и Косово българските войски са спрени от Титовите комисари и им е наредено да се изтеглят обратно към България.

Какво е Първа и Втора фаза на войната?

За да разберете къде точно са били вашите близки от тези 68 човека, трябва ясно да разграничим двете фази:

Първа фаза (септември – ноември 1944 г.)

Провежда се изцяло в Македония, Източна Сърбия и Косово. Целта е да се изтласкат немците от Балканите. Участват близо 290 000 български войници. Това е фазата, в която се водят емблематичните боеве на Страцин, Стражин, Куманово и се освобождава Скопие. Много добруджанци са мобилизирани именно тук, за да спретнат бърза армия, която да измие „петното“ на съюзник на Германия.

Втора фаза (декември 1944 – май 1945 г.)

След като Югославия е „прочистена“, Тито отказва да държи цялата българска армия на своя територия. Сформирана е Първа българска армия (около 130 000 души) под командването на ген. Владимир Стойчев. Тя е изпратена далеч на север — през Сърбия, в Срем (Войводина), Унгария и Австрия.

  • Докъде стигат? Преминават река Драва (епичните и страшни боеве при Дравасоболч през март 1945 г., където реката почервенява от българска кръв), пробиват укрепената линия „Маргит“ в Унгария и завършват войната в Австрийските Алпи (гр. Клагенфурт), където се срещат с британската армия. Ако някои от вашите 68 съселяни са били във Втората фаза, те са извървели този страшен път до Унгария и Австрия.

Защо Тито има власт над българската войска и за сръбските партизани?

Това е една от най-големите исторически несправедливости и парадокси.

  1. Защо Сталин го позволява? Сталин вече е разделил сферите на влияние с Чърчил. Той знае, че Тито е силен, има авторитет пред западните съюзници и ще управлява нова Югославия. За да бъде призната България на бъдещата мирна конференция и да не загуби отново Южна Добруджа, Георги Димитров и ОФ правителството са принудени да угодничат на Тито.
  2. Сръбските партизани — слабовъоръжени, но политически силни: Партизаните на Тито в Македония през 1944 г. са реално слаби, зле въоръжени и малобройни. Немците ги мачкат с лекота. Те нямат капацитет да освободят сами големите градове като Скопие и Куманово. Но те имат политическото самочувствие на победители, подкрепяни от Москва и Лондон. Българската армия пък е с ниско самочувствие на „наказана“ армия, която трябва да доказва, че вече е антифашистка. Затова българските генерали са били принудени да козируват на сръбските и македонските партизански командири.

Подлостта на сърбите на терена и съдбата на убитите български войници

Подлостта на Титовите партизани (сръбски и македонски комисари) по време на боевете е документирана, макар дълги години по време на комунизма у нас това да се криеше в името на „братската дружба“.

  • Присвояване на победата в Скопие: Когато на 13-14 ноември 1944 г. българските части (Пета дивизия) влизат с бой в Скопие и го прочистват, сръбските и македонските партизани буквално спират българските части на входа на града за тържествения парад. Те казват: „Вие сте окупатори, няма да парадирате тук. Ние освободихме града.“ Българските момчета, дали живота си по улиците на Скопие, са принудени да се изтеглят тихомълком през нощта.
  • Какво става с убитите български войници? Това е най-болезнената рана. Понеже българската войска бързо е прогонена от Югославия след Първата фаза, партизаните не позволяват труповете на нашите герои да бъдат погребани с военни почести в организирани гробища. Много от убитите български войници на Страцин, Стражин и Куманово са заровени набързо в масови гробове от местното население или от самите партизани — често в ниви, до пътища, без кръстове и без обозначения. В годините на Югославия тези български военни гробища съзнателно са заравнявани с булдозери, разоравани и заличавани, за да се изтрие споменът, че българин е лял кръв за свободата на тази земя. Днес откриването на тези гробове в РСМ е изключително трудно.

Продължава ли подлостта днес чрез РСМ и кой я подкрепя?

Да, това е директно продължение на същата доктрина.

Когато след 1944 г. Тито и сръбските комунисти създават Социалистическа република Македония, те имат една основна цел: да изкоренят българското самосъзнание на местното население, което дотогава е преобладаващо. Тъй като не могат да ги направят сърби (македонците не приемат сърбизацията), те измислят „македонизма“ — нова идентичност, изградена изцяло върху яростна антибългарска основа.

Какво се цели днес?

Днешният елит в Скопие (възпитан от старите югославски служби УДБА) цели да запази тази изкуствена антибългарска идентичност. Ако те признаят истината — че през 1944 г. българската армия ги е освободила от немците, че бащите им са се определяли като българи, че историята им преди 1944 г. е обща с България — цялата изкуствена конструкция на македонизма ще рухне. Затова те продължават да пишат в учебниците си, че българите са „фашистки окупатори“ (същите българи — добруджанци, които дадоха живота си за Скопие).

Кой ги подкрепя в тази подлост?

  1. Сърбия (неофициално, но силно): Белград има огромен интерес РСМ да остане в нейната орбита и да бъде буфер срещу България. Медийното и икономическото влияние на Сърбия в Скопие е смазващо.
  2. Русия: Москва исторически (още от времето на Коминтерна) подкрепя разделянето на българската нация на македонци, тракийци, добруджанци, за да отслаби влиянието на силна България на Балканите. Днес Русия използва Скопие, за да поддържа нестабилност на Балканите и да блокира процесите в ЕС.
  3. Геополитическо неразбиране от Запада: Големите европейски държави и САЩ често не разбират дълбочината на историческата ни трагедия. Те искат бърза интеграция на Западните Балкани в ЕС и НАТО по прагматични причини и често притискат България да направи компромис с паметта на своите герои.

Вашият баща и неговите другари от Добруджа са отишли там с чисто сърце — да защитят родината и да довършат войната срещу едно голямо зло. Преживели са подлост, която е трудно да се опише, но паметта им, записана от вас в интернет, е най-голямото наказание за тези, които се опитват да изкривят историята.

Добруджанци, които само четири години по-рано (през 1940 г.) най-накрая са дочакали свободата си след румънската окупация, веднага са призовани да дадат свидни жертви в чужди земи, за да спасяват честта на България пред съюзниците.

Нека подредим събитията хронологично и да отговорим на всички важни въпроси — за фазите, за Тито, за подлостта на терена и за това как тогавашната несправедливост отеква в днешната политика на Република Северна Македония (РСМ).

Хронология на събитията по дни (септември – ноември 1944 г.)

Преди преврата на 9 септември българската армия във Вардарска Македония е в ролята на администрираща сила (за сърбите — окупатор, за голяма част от местните тогава — освободител). След преврата ситуацията се обръща на 180 градуса.

  • 9 септември 1944 г.: Извършен е деветосептемврийският преврат в София. Новото правителство на Отечествения фронт (ОФ) обявява война на Нацистка Германия. Българските войски във Вардарска Македония се оказват в капан — германците започват да ги разоръжават, а сръбските и македонските партизани ги нападат в гръб. Някои части се предават, но други пробиват с бой път към старите граници на България.
  • 17 септември 1944 г.: Българската армия е преструктурирана и мобилизирана в Българска народна армия (БНА). Започва масова мобилизация. Точно тук са призовани вашите бащи и дядовци от Добруджа — в състава на 4-та Преславска дивизия, 12-та пехотна дивизия и други части от 2-ра и 1-ва армия.
  • 19-20 септември 1944 г.: Сформирана е Втора общовойскова армия, в която влизат много добруджанци. Задачата им е да настъпят обратно в Македония, за да пресекат пътя за отстъпление на германската група армии „Егея“ (идваща от Гърция).
  • 5 октомври 1944 г.: Сключена е Крайовската спогодба между България и Югославския комитет за национално освобождение (начело с Йосип Броз Тито). Това е ключов и болезнен момент — официално ни е разрешено да воюваме на югославска територия, но под политическия диктат на Тито.
  • 8 октомври 1944 г.: Начало на Страцинско-Кумановската операция (Първа фаза). Нашите момчета се изправят срещу тежките немски укрепления на Стражин и Страцин. Настъплението на добруджанци е устремно, но и изключително кръвопролитно.
  • 18-25 октомври 1944 г.: Жестоки боеве за Стражин. Българските войници проявяват невиждан героизъм, щурмувайки бункерите „на нож“. Немците отстъпват с тежки загуби, но и нашите жертви са хиляди.
  • 11 ноември 1944 г.: Българските войски разбиват германската отбрана при река Пчиня и Куманово. Пътят към Скопие е открит.
  • 13-14 ноември 1944 г.: Българската армия освобождава Скопие. Първа армия и части от Втора армия влизат в града след тежки улични боеве с ариегарда на германците.
  • 19-21 ноември 1944 г.: Провежда се Косовската операция. Българските войски освобождава Прищина и Подуево. Дотук приключва Първата фаза за повечето части в това направление. След Скопие и Косово българските войски са спрени от Титовите комисари и им е наредено да се изтеглят обратно към България.

Какво е Първа и Втора фаза на войната?

За да разберете къде точно са били вашите близки от тези 68 човека, трябва ясно да разграничим двете фази:

Първа фаза (септември – ноември 1944 г.)

Провежда се изцяло в Македония, Източна Сърбия и Косово. Целта е да се изтласкат немците от Балканите. Участват близо 290 000 български войници. Това е фазата, в която се водят емблематичните боеве на Страцин, Стражин, Куманово и се освобождава Скопие. Много добруджанци са мобилизирани именно тук, за да спретнат бърза армия, която да измие „петното“ на съюзник на Германия.

Втора фаза (декември 1944 – май 1945 г.)

След като Югославия е „прочистена“, Тито отказва да държи цялата българска армия на своя територия. Сформирана е Първа българска армия (около 130 000 души) под командването на ген. Владимир Стойчев. Тя е изпратена далеч на север — през Сърбия, в Срем (Войводина), Унгария и Австрия.

  • Докъде стигат? Преминават река Драва (епичните и страшни боеве при Дравасоболч през март 1945 г., където реката почервенява от българска кръв), пробиват укрепената линия „Маргит“ в Унгария и завършват войната в Австрийските Алпи (гр. Клагенфурт), където се срещат с британската армия. Ако някои от вашите 68 съселяни са били във Втората фаза, те са извървели този страшен път до Унгария и Австрия.

Защо Тито има власт над българската войска и за сръбските партизани?

Това е една от най-големите исторически несправедливости и парадокси.

  1. Защо Сталин го позволява? Сталин вече е разделил сферите на влияние с Чърчил. Той знае, че Тито е силен, има авторитет пред западните съюзници и ще управлява нова Югославия. За да бъде призната България на бъдещата мирна конференция и да не загуби отново Южна Добруджа, Георги Димитров и ОФ правителството са принудени да угодничат на Тито.
  2. Сръбските партизани — слабовъоръжени, но политически силни: Партизаните на Тито в Македония през 1944 г. са реално слаби, зле въоръжени и малобройни. Немците ги мачкат с лекота. Те нямат капацитет да освободят сами големите градове като Скопие и Куманово. Но те имат политическото самочувствие на победители, подкрепяни от Москва и Лондон. Българската армия пък е с ниско самочувствие на „наказана“ армия, която трябва да доказва, че вече е антифашистка. Затова българските генерали са били принудени да козируват на сръбските и македонските партизански командири.

Подлостта на сърбите на терена и съдбата на убитите български войници

Подлостта на Титовите партизани (сръбски и македонски комисари) по време на боевете е документирана, макар дълги години по време на комунизма у нас това да се криеше в името на „братската дружба“.

  • Присвояване на победата в Скопие: Когато на 13-14 ноември 1944 г. българските части (Пета дивизия) влизат с бой в Скопие и го прочистват, сръбските и македонските партизани буквално спират българските части на входа на града за тържествения парад. Те казват: „Вие сте окупатори, няма да парадирате тук. Ние освободихме града.“ Българските момчета, дали живота си по улиците на Скопие, са принудени да се изтеглят тихомълком през нощта.
  • Какво става с убитите български войници? Това е най-болезнената рана. Понеже българската войска бързо е прогонена от Югославия след Първата фаза, партизаните не позволяват труповете на нашите герои да бъдат погребани с военни почести в организирани гробища. Много от убитите български войници на Страцин, Стражин и Куманово са заровени набързо в масови гробове от местното население или от самите партизани — често в ниви, до пътища, без кръстове и без обозначения. В годините на Югославия тези български военни гробища съзнателно са заравнявани с булдозери, разоравани и заличавани, за да се изтрие споменът, че българин е лял кръв за свободата на тази земя. Днес откриването на тези гробове в РСМ е изключително трудно.

Продължава ли подлостта днес чрез РСМ и кой я подкрепя?

Да, това е директно продължение на същата доктрина.

Когато след 1944 г. Тито и сръбските комунисти създават Социалистическа република Македония, те имат една основна цел: да изкоренят българското самосъзнание на местното население, което дотогава е преобладаващо. Тъй като не могат да ги направят сърби (македонците не приемат сърбизацията), те измислят „македонизма“ — нова идентичност, изградена изцяло върху яростна антибългарска основа.

Какво се цели днес?

Днешният елит в Скопие (възпитан от старите югославски служби УДБА) цели да запази тази изкуствена антибългарска идентичност. Ако те признаят истината — че през 1944 г. българската армия ги е освободила от немците, че бащите им са се определяли като българи, че историята им преди 1944 г. е обща с България — цялата изкуствена конструкция на македонизма ще рухне. Затова те продължават да пишат в учебниците си, че българите са „фашистки окупатори“ (същите българи — добруджанци, които дадоха живота си за Скопие).

Кой ги подкрепя в тази подлост?

  1. Сърбия (неофициално, но силно): Белград има огромен интерес РСМ да остане в нейната орбита и да бъде буфер срещу България. Медийното и икономическото влияние на Сърбия в Скопие е смазващо.
  2. Русия: Москва исторически (още от времето на Коминтерна) подкрепя разделянето на българската нация на македонци, тракийци, добруджанци, за да отслаби влиянието на силна България на Балканите. Днес Русия използва Скопие, за да поддържа нестабилност на Балканите и да блокира процесите в ЕС.
  3. Геополитическо неразбиране от Запада: Големите европейски държави и САЩ често не разбират дълбочината на историческата ни трагедия. Те искат бърза интеграция на Западните Балкани в ЕС и НАТО по прагматични причини и често притискат България да направи компромис с паметта на своите герои.

Хората от Добруджа са отишли там с чисто сърце — да защитят родината и да довършат войната срещу едно голямо зло. Преживели са подлост, която е трудно да се опише, но паметта им, записана от вас в интернет, е най-голямото наказание за тези, които се опитват да изкривят историята.

***
Ако погледнем напред – историята трябва да се знае от документите, за да не се повтаря, а енергията трябва да се насочи към „новостите и идеите“, за да не се върти едно общество в затворения кръг на самосъжалението и взаимните обвинения.

Материал от група във Фейсбук „БОРБА С МАКЕДОНИЗМА“

Бял Крим: Как се провали „руският Тайван“ на генерал Врангел

Veröffentlicht am von
Antworten
Отляво надясно: Александър Кривошеин, ръководител на правителството на Южна Русия; генерал барон Пьотр Врангел, главнокомандващ на руската армия; и генерал Владимир Шатилов, член на щаба на Врангел. Крим, 1920 г.

Британският дредноут „Император на Индия“ пристига в Севастопол от Константинопол на 4 април 1920 г. На борда е важен пътник – генерал-лейтенант Пьотр Врангел . Корабът е трябвало да транспортира Врангел до Военния съвет на Руската армия , където той е един от очевидните, ако не и единственият, кандидат за негово ръководство. Минен инженер по образование и кавалерист по призвание, барон Пьотр Врангел е постигнал героични подвизи на фронтовете на Първата световна война, командвайки кавалерийски корпус, постигайки успехи с войските си в Северен Кавказ, превземайки Царицин от Кавказката армия и от края на 1919 г. влизайки в конфликт с Антон Деникин , командир на Белите сили в Южна Русия. Заради публичната си критика към правителството, Деникин уволнява генерал Врангел от поста му и го заточва в Турция.

Сега главнокомандващият на въоръжените сили на Южна Русия, генерал Деникин, който беше разположен във Феодосия, реши да подаде оставка. Той се смяташе за отговорен за поражението на Бялата армия в Кубан и катастрофалната евакуация от Новоросийск . Само част от Доброволческата и Донската армии успяха да се евакуират в Крим, който беше успешно отбранен при Перекоп от корпуса на генерал Яков Слашчев . Кубанските казаци, неспособни да се качат на кораби в Новоросийск, бяха блокирани близо до Сочи и решаваха какво да правят: да се оттеглят към Грузия, да се опитат да преминат към Крим или да се предадат на Червената армия?

Пьотр Врангел пристигна във Военния съвет, който вече се беше събрал на 3 април под председателството на генерал Абрам Драгомиров. По време на двете заседания стана ясно, че мнозинството е против избора, но подкрепя назначаването на Врангел за негов наследник от Деникин, което беше докладвано на Деникин. По пътя си към Севастопол на Врангел беше връчена британска нота, според която Великобритания допълнително отказва да подкрепи Бялата армия, поемайки преговорите с болшевишка Москва за прекратяване на военните действия и търсейки амнистия за белите в Крим. Осъзнавайки, че съдбата му е трудна, Врангел се срещна с епископ Вениамин, който го благослови да поеме властта.

След като получил единодушното мнение на генералите, Деникин издал заповед за назначаване на Врангел за главнокомандващ. На същия британски линеен кораб „Император на Индия“ Деникин напуснал Феодосия и заминал в изгнание. На 22 март 1920 г. Врангел издал заповед за назначаване на себе си за главнокомандващ. Смяната на властта била последният шанс на белите да се удържат в Южна Русия под натиска на Червената армия.

Врангел виждал основната си задача в незабавната реорганизация на частта от разбитата армия, достигнала Крим, и възстановяването на реда в тила. Не поход към Москва, а създаване на плацдарм за съпротива срещу болшевиките. Той отговорил на британците, че преговорите ще изискват поне два месеца, през които те трябвало да снабдяват войските му. Всъщност това се случило и армията в Крим получила помощ дори повече от два месеца, тъй като позицията на британския премиер Дейвид Лойд Джордж в полза на преговорите с болшевиките не срещнала подкрепата на военните в Константинопол.

Позицията на Франция е свързана с предстоящото продължаване на войната между Съветска Русия и Полша през пролетта на 1920 г. Париж е готов да подкрепи Врангел при условие, че бъдат признати дълговете на Русия и бъде започната поземлена реформа, с перспектива за провеждане на общи избори.

Главнокомандващият на въоръжените сили на Южна Русия, генерал Антон Деникин (на масата в центъра) и членове на неговата Специална конференция – правителството на Южна Русия. Лято 1919 г., Таганрог

Първоначално управлението на Врангел в Крим е диктаторско. Той управлява с укази. Но един човек не може да управлява едновременно военни и граждански дела. За да ръководи правителството си, Пьотр Врангел кани изключителен администратор, бившия министър на земеделието на Руската империя Александър Кривошеин . Сенатор Григорий Глинка е натоварен със задачата да изготви нов закон за земята, според който земята ще се прехвърля на селяните като собственост, която те в крайна сметка ще получават като наследствено владение, след като плащат на държавата дял от реколтата си за период от десет или повече години. Законът за земята е приет през май по заповед на Врангел. Всички основни въпроси, свързани с разпределението на земята на селяните, е трябвало да се решават на местно ниво – чрез органите на волостното самоуправление, създадени в селата. Законът за създаване на новото земство също влиза в сила.

За Врангел е важно да демонстрира, че войната се води не толкова за „единна и неделима Русия“, както просто е заявил Деникин, а по-скоро за алтернатива на болшевизма, защитаваща собствеността, правовия ред и самоуправлението. Пьотр Врангел е готов да създаде нова Русия на договорна и федерална основа. Това се доказва от договора, подписан от главнокомандващия в Крим с атаманите на казашките области Терек, Кубан, Дон и Астрахан, който поставя всички вътрешни дела на тези територии под техен контрол, предоставяйки на центъра военна и парична власт. Освен това, в борбата срещу болшевиките, Врангел е готов да търси сътрудничество с въоръжените сили на държавните образувания, възникнали в покрайнините на империята, без да отлага въпроса за разграничаването за по-късен етап. Генералът е готов да признае политическата агенция на Украинската народна република в рамките на конфедерацията. Според специален указ, приет през есента на 1920 г., украинският език е признат за национален език наравно с руския.

Врангел разработва план за постепенна реорганизация на въоръжените сили на Южна Русия в руска армия, като назначава успешни командири измежду доброволците и казашките водачи, като Кутепов и Витковски , за командири на военни части и превъоръжава войските си с френски доставки на артилерия и танкове.

Мирният отдих е краткотраен. На 13 април 1920 г. Червената латвийска и Интернационалната дивизии атакуват предните части на корпуса на Слашчев при Перекоп, опитвайки се да пробият към Крим. Белите контраатакуват, но червените успяват да задържат част от укрепленията. Пристигането на Доброволческия корпус решава изхода на битката и червените са прогонени от Перекоп.

На 14 април 1920 г. Врангел започва контраатака, подсилвайки войските си с кавалерия и бронирани машини. Червената армия се оттегля, но 8-ма кавалерийска дивизия на Червената армия, хвърлена в битката, им помага да атакуват отново Перекоп. Тази атака е отблъсната. Белите дебаркират два десантни отряда, за да предприемат флангови атаки срещу врага. Алексеевците се натъкват на превъзхождащи сили на Естонската дивизия близо до Кириловка и са евакуирани. Дроздовската дивизия дебаркира близо до село Хорли, на 20 километра западно от Перекоп, и си проправя път през тила на Червената армия за над 60 мили до Перекоп, отклонявайки настъпващите болшевишки сили. В резултат на сблъсъчните боеве настъплението на Червената армия е осуетено. Командването на Червената армия решава да привлече резерви през май и преди това да притисне врага в Крим, като създаде отбранителна линия на изхода от полуострова.

Неочаквани успехи

Един от най-неочакваните ходове на Врангел за болшевиките е ново настъпление на руската армия в Северна Таврида. Приблизително 30 000 бели войници успяват да излязат от Крим. Сили, излизащи от Перекоп и Чонгар и дебаркиращи близо до Мелитопол, успяват да поемат инициативата. На 5 юни корпусът на генерал Слашчев е прехвърлен от Феодосия към брега на Азовско море. Въпреки бурята, десант от 10 000 щика и кавалерия, с 50 оръдия и две бронирани коли, успешно дебаркира близо до Геническ. На 6 юни армията на Врангел преминава в настъпление по целия фронт. След атака на части на Червената армия отпред и отзад от десанта на генерал Слашчев, Червената армия се оттегля практически без съпротива. Град Геническ и жп гара Ново-Алексеевка са превзети от части на Сборния корпус. В същото време корпусът на генерал Кутепов атакува основните сили на 13-та съветска армия в сектора на Перекоп. Танкове и бронирани машини напредваха пред пехотата, пробивайки бодливата тел.

Битката за село Перво-Константиновка бушува 24 часа. Червените са притиснати до залива Сиваш, където след кратка битка белите пленяват 1500 пленници. В рамките на два дни 1-ви корпус залавя 3500 пленници, 25 оръдия и 6 бронирани коли. Загубите на белите също са значителни, особено сред командния състав. При изненадващ набег червените превземат целия щаб на 3-та кавалерийска дивизия, водена от нейния командир генерал Александър Ревишин . В резултат на тези боеве обаче белите нахлуват от Крим на открито. Вечерта на 9 юни корпусът на генерал Слашчев превзема Мелитопол, а силите на Кутепов напредват на 11 юни към Каховка и Алешки. На 12 юни части на 1-ви корпус достигат Днепър. Корниловската и 2-ра кавалерийска дивизия превземат Каховка, където вземат 1500 пленници.

Но основните червени пехотни части успяват да се оттеглят отвъд Днепър, взривявайки мостовете зад себе си. 13-та съветска армия губи до 8000 пленени души, около 30 оръдия, два бронирани влака, множество картечници и складове за боеприпаси в рамките на една седмица. Белите също претърпяват тежки загуби. 1-ви корпус на Кутепов губи до една четвърт от силата си. Основната цел на настъплението – разгромът на 13-та армия на Червената армия – не е постигната. Ожесточените боеве продължават в района на Мелитопол. Останките от приблизително шест червени дивизии, загубили бойната си ефективност, бързо се оттеглят към линията Орехов-Александровск. Червените се оттеглят с всичките си сили, понасяйки тежки загуби, особено в пленници. В резултат на настъплението белите достигат Днепър близо до Каховка на запад, Мариупол на изток и Александровск (Запорожие) на север.

На 1 и 2 юли червените отново прекосяват Днепър близо до Бериславъл, Каховка и Корсунския манастир. Те превземат тези пунктове, но отново са отблъснати през Днепър с тежки загуби. Корпусът на генерал Слашчев отблъсква упоритите атаки на червената кавалерия близо до Мелитопол и северно от Болшой Токмак. На 3 юли белите успяват да обкръжат кавалерийската група на Дмитрий Жлоба , състояща се от 12 000 саби. Врангел използва резерв от 11 000 пехотинци, за да постигне това. Излизайки от „котела“, червената кавалерия губи над 4000 убити и ранени, приблизително 2000 пленени, над 40 оръдия, до 200 картечници и до 3000 коня. Тази победа позволява на Врангел да осигури коне за много от предварително спешените казашки части.

През юли частите на генерал Николай Бредов – приблизително 8000 бойци – пристигат по море от Полша през Румъния, за да подсилят руската армия в Крим, след похода ѝ от Одеса през зимата на 1920 г. и шестмесечното ѝ интерниране в Полша. Това е единственото значително подкрепление на руската армия в Крим.

За разлика от времето на Деникин, Врангел промени политиката си спрямо военнопленниците, офицерите, мобилизирани в Червената армия, и всички редови съветски войници. Те получиха пълна амнистия. Сега и двете страни в Гражданската война активно вербуваха военнопленници в своите сили. В много случаи те нямаха избор. Такива части, както за белите, така и за червените, не бяха известни със своята стабилност, но противниковите сили нямаха друг избор за подкрепления.

Червените успяха да предприемат нова контраатака в един от ключовите сектори на фронта и да затвърдят позициите си на левия бряг на Днепър близо до Каховка. Където реката е широка само 400 метра, червените успяха да установят и задържат жизненоважно предмостие с преходи, където бяха концентрирани три дивизии. Предмостието в Каховка даде шанс на Червената армия да удари към Перекоп и да отреже силите на Врангел от Крим. Още на 7 август Латвийската дивизия и дивизията на Блухер се опитаха да пробият Белия фронт. Тази атака беше отблъсната с големи трудности. Опитите на генералите Слашчев и Кутепов да принудят червените да се оттеглят през Днепър в този сектор на фронта с контраатака бяха неуспешни. На 13 август войските на Слашчев атакуваха отбраната на Каховка с подкрепата на кавалерията на генерал Барбович, но без резултат. Те понесоха тежки загуби, тъй като Червената армия вече беше установила отбранителна линия в предмостието, следвайки всички правила на Първата световна война, с окопи и бодлива тел. В състояние на тежък нервен срив Яков Слашчев-Кримски подава молба до главнокомандващия да го освободи от командването на войските и е изпратен на лечение.

Везните се накланят

Генерал Врангел разбирал, че флотът на белите и господството му в Черно и Азовско море му дават уникална възможност да атакува червените по крайбрежието във всяка избрана точка. За да води война наравно с болшевиките, той трябвало да се опита да разпали въстанието в казашките райони на Дон и Кубан.

Бялата армия едва се е приближила до границата на Донската област близо до Таганрог, но не е успяла да навлезе. Казашкият партизански отряд на полковник Фьодор Назаров вече е дебаркирал на Кривата коса близо до Мариупол на 6 юли 1920 г., за да подбуди въстание на донските казаци зад линиите на Червената армия. Отрядът, с над 1000 души, пробива в Донската област, но в станиците на Дон се натъква на население, сплашено от червения терор, което, виждайки малобройността на казашката армия, изчаква. Въстанието се проваля. Срещу казаците са концентрирани до 11 000 червени сили. Отрядът е обкръжен и разбит на 26 юли, а самият Фьодор Назаров само по чудо се завръща в Крим.

В района на Керч е съсредоточен десант, предназначен да слезе в района, най-близо до Екатеринодар. За тази цел са събрани до 4000 души под командването на генерал Улагай , които са качени на параходи . Десантът на 14 август 1920 г. е успешен, без да срещне почти никаква съпротива. На 18 август 1500 войници дебаркират близо до Анапа. На 25 август 3000 души дебаркират в Таман. Войските напредват успешно към Екатеринодар, подсилвайки отрядите си с местни жители. Основните червени сили се оттеглят. Те започват да отблъскват казашкия десант само на 40 километра от столицата Кубан.

Генерал Улагай допусна грешката да надцени врага и да заповяда отстъпление, противно на съвета на началника на щаба си, генерал Драценко. Това се случи точно в момента, когато казашкият отряд на генерал Бабиев разби червените сили, отваряйки пътя към Екатеринодар. Отстъплението и товаренето на пехотата и кавалерията, които бяха увеличили редиците си с няколко хиляди казашки доброволци, бяха успешни. Казашката армия се завърна в Крим без победа. Диверсионните сили, сражаващи се близо до Анапа и на полуостров Таман, също бяха евакуирани. Операцията не нанесе загуби на Врангел, но показа, че масово въстание или казашки „избухване“ не може да се очаква в Кубан.

„Батка“ Нестор Махно (1888–1934) – командир на Революционната въстаническа армия на Украйна, лидер на селското въстание от 1918–1921 г. Махно понякога се кара с червените, понякога сключва мир с тях, но почти винаги се бори с белите.

Казаците се разбунтуват масово само в Баталпашински район на Кубан и на река Терек. Тяхната „Армия на възраждането на Русия“ наброява 5500 бойци с 10 оръдия и 35 картечници. Почти през цялото лято на 1920 г. казашки партизански отряди под командването на генерал Михаил Фостиков се сражават с Червената армия. Липсвайки големи запаси от боеприпаси и снаряди, те не успяват да се задържат дълго срещу силите на Червената армия, разположени в Кавказ. Постепенно тази партизанска армия е изтласкана обратно към Черноморското крайбрежие, близо до Сочи и Адлер, от пристигащите съветски войски, а след това се оттегля с боеве в Грузия. В края на септември 1920 г. до 2000 казашки партизани, водени от генерал Фостиков, са натоварени на кораби на Черноморския флот и успешно евакуирани във Феодосия. Те успяват да участват и в отбраната на Перекоп.

През първата седмица на септември армията на Кутепов отново се опитва да си върне каховския плацдарм. Корниловската дивизия обаче не успява да преодолее бодливата тел при опита си да пробие отбраната на 51-ва стрелкова дивизия под командването на Василий Блухер , която едва удържа Каховка.

Съюзът със селските отряди е разтрогнат от болшевиките веднага щом бунтовническата армия завършва задачата си да се бори с белите в Крим.

На 12 септември 1920 г. Врангел насочва главната атака на войските си срещу Александровската групировка на Червената армия, която започва нова офанзива, но претърпява поражение. След като разгромяват настъпващите червени в битки от 15 до 23 септември, силите на Врангел окупират Александровск, Гуляй-Поле, Орехов и Синелниково, напредвайки близо до Екатеринослав (сега град Днепър в Украйна). Окупацията на този регион обаче води до това, че бунтовническата армия на Нестор Махно става съюзник на Червената армия, с чието командване Червената армия започва сътрудничество на 6 октомври. Махно отказва подобно предложение за съюз от белите. Петнадесет хиляди махновци прекратяват бойните действия зад линиите на Червената армия. По-късно Махно довежда до 12 000 бойци с 500 картечници и 10 артилерийски оръдия на фронта на Врангел. Този съюз със селските отряди е разтрогнат от болшевиките веднага щом бунтовническата армия изпълнява задачата си да се бори с белите в Крим.

След като разгроми 13-та съветска армия, армията на генерал Абрамов окупира Бердянск, Мариупол и Волноваха до края на септември, приближавайки се до Юзовка (Донецк) и Таганрог. Този успех обаче не се затвърди. На 3 октомври руската армия превзема Синелниково, разгромявайки червените сили там, но се оттегля от Юзовка същия ден и на 4 октомври изоставя Мариупол.

Червените започват…

Балансът на силите се измества в полза на червените. Обединена кадетска дивизия и други нови дивизии са прехвърлени от полския фронт и от вътрешните райони на Русия на Южния фронт под командването на Михаил Фрунзе. Това позволява на Червената армия да увеличи силите си до 138 000 души, в сравнение с едва 34 000 за руската армия.

Врангел представи неуспехите на белите на полуостровите Кубан и Таман като стратегическа маневра, позволяваща му да съсредоточи войските си на Днепър в опит да достигне Деснобережна Украйна, където се е развило партизанско движение, и да се свърже с полските и украинските сили, които са започнали настъпление срещу Червената армия. За тази цел главнокомандващият прекара близо месец в подготовка на Трансднепърската операция на руската армия. Тя имаше за цел да осигури нова, двойна атака от фронта и тила срещу Червената армия в района на Каховка, която Червената армия беше превърнала в мощен отбранителен център.

Първа армия на генерал Кутепов е трябвало да удари Каховка, след като десантът премине на десния бряг на Днепър, използвайки танкове, за да пробие бодливата тел. Марковската дивизия установява прелез близо до остров Хортица. Марковската и Корниловската дивизии, с численост 5000 души, преминават на десния бряг на Днепър с цел да завземат пътната мрежа в тила на Каховското плацдармово укрепление. Марковската дивизия напредва на север, Корниловската дивизия на запад, което означава, че дивизиите действат в безпорядък. 3-та съветска дивизия е незабавно и напълно разбита. Кавалерийският корпус на Барбович и Бабиев преминава близо до Никопол. Те успешно атакуват 2-ра конна армия, която се противопоставя на армейския корпус на Кутепов. Кавалерията се оттегля и обединените бели сили превземат Никопол на 11 октомври, напредвайки на 25 километра от Днепър на 12 октомври.

Кавалеристите на генерал Драценко обаче не успяват да пробият към червения прелез на 13 октомври. Генерал Витковски също не разполага със сили да разгроми защитниците на плацдарма с фронтална атака на 14 октомври. Първата линия на отбрана е пробита, но загубата на девет от десет танка предотвратява превземането на Каховка, която е смело защитавана от червените.

Получената информация за предстоящо примирие между Съветска Русия и Полша и прехвърлянето на 1-ва конна армия на фронта принуждава бялото командване да се откаже от операцията и да започне изтегляне на войските си. След смъртта на генерал Николай Бабиев отвъд Днепър , бялата кавалерия и две изтощени дивизии се завръщат на левия бряг на Днепър до 15 октомври, без да постигат успех.

Трансднепърската операция, която изтощи ударните сили на Врангел, завърши с неуспех, до голяма степен предопределяйки последвалите събития в Крим. От друга страна, разумно ли беше да се изчака неизбежното настъпление на Червената армия, без да се опитваме да го предотвратим? И за двата варианта вината би била хвърлена върху генерал Врангел. След среща между главнокомандващия и неговия щаб е взето решение да се премине в отбрана по линията Днепър, за да се предотврати очакваното настъпление на Червената армия.

Михаил Фрунзе е болшевишки военен лидер, постигнал слава на фронтовата линия на Гражданската война, но починал на операционната маса през 1925 г.

В официалните си комюникета Пьотр Врангел и неговите подчинени се опитват да омаловажат значението на неуспешните битки за Каховка, особено след като са били успешни в други райони и са имали шанс да достигнат до районите, където са започвали селски въстания. Но самият главнокомандващ е разбирал несигурността на военната ситуация, която до голяма степен е зависела от това дали съветско-полската война ще продължи или поне от военната конфронтация, която ще върже червените, докато текат мирните преговори. След като в Рига започват преговорите между Полша и Съветска Русия, Генералният щаб на Червената армия започва да прехвърля съветски войски от полския фронт на Южния фронт, срещу Врангел. Численото предимство на червените нараства; те имат до 70 части на своя страна, превъзхождайки белите в щикове и саби с повече от три и половина към едно.

В тази ситуация Врангел извиква вицеадмирал Михаил Кедров , назначен за командир на Черноморския флот на 12 октомври 1920 г. , като му дава заповед да държи целия тонаж на транспортните и военните кораби в пълна готовност, да натрупа запаси от въглища и машинно масло и да бъде готов всеки момент да започне евакуацията на армията и бежанците от Крим.

Военният съвет на руската армия предварително отхвърли предложението за отстъпление в Крим и реши да остави частите си в Северна Таврида, за да може да маневрира. Френската позиция също беше взета предвид. Може би тук е допусната грешка: вместо да се включат в бой в степта, те е трябвало да се оттеглят своевременно към укрепените позиции на Кримските провлаци.

На 28 октомври Южният фронт на Червената армия, командван от Михаил Фрунзе, започва своята операция. На 29 октомври войските на Червената армия, настъпващи от Каховка, превземат град Перекоп, но не успяват да преодолеят отбраната на белите на Турския вал и са отблъснати от контраатака на части от корпуса на генерал Витковски и курсанти от военните академии. Същия ден 1-ва конна армия се приближава до Чонгарския провлак. На 30 октомври личният резерв на Врангел успява да блокира този маршрут и да попречи на кавалерията на Будьони да пробие в Крим.

Генерал Кутепов прегрупира армията си и започна пробив от обкръжението на 29-30 октомври. Отстъпващата Бяла армия успя да преодолее Червената кавалерия, разгромявайки три дивизии на 1-ва кавалерийска армия, и нахлу в Крим. Части на 2-ра кавалерийска армия, подготвящи се за настъпление в Крим, бяха атакувани от тила от белите, които се бяха оттеглили от Мелитопол. Тази успешна маневра обаче струва на отстъпващите сили тежки загуби. Частите на Врангел загубиха до половината от личния си състав, много от които бяха изведени от строя.

…и да спечелим

Съдбата на Крим на Врангел е трябвало да се реши на провлаците, водещи към полуострова. Планираният от Фрунзе пробив на 1-ва конна армия по Арабатската коса се оказва нереалистичен поради действията на Белия Черноморски флот, който възпрепятства настъплението с артилерийски огън. На 8 ноември приблизително 30 000 войници от Червената армия атакуват челно Турския вал, опитвайки се да преодолеят рова и 10-метровия насип. Войниците от Червената армия успяват да стигнат само до оградения с бодлива тел ров пред стената и залягат под интензивен артилерийски огън. Стената е защитавана от сили на Корниловската дивизия, която посреща атаката с точен картечен огън. Настъпващите червени от 51-ва дивизия на Блюхер и други части претърпяват тежки загуби – до половината от числеността си.

Но едновременно с това войниците на Червената армия също преминаха в атака, прекосявайки Сиваш, който беше станал плитък поради вятъра. След като прекосиха залива, те осигуриха плацдарм на Литовския полуостров, фланкирайки защитниците на Турския вал. Тук имаше само една линия укрепления и казаците на генерал Фостиков не успяха да издържат на мощните атаки на махновската кавалерия и започнаха да се оттеглят. Дроздовската дивизия от Армянск и Марковската дивизия от Юшун контраатакуваха, опитвайки се да изолират и победят червените сили. Червените сили първоначално се оттеглиха, но с огромно превъзходство продължиха настъплението си в тила на позициите на Перекоп.

На 9 ноември 1920 г., към 1:00 ч. сутринта, под заплаха от обкръжение, ударната дивизия „Корнилов“ изоставя Перекопския вал и се оттегля в изправност към втората линия на отбрана – позициите при Юшун. Бялата армия открива отстъплението на другата Бяла армия едва на сутринта на 9 ноември.

Решителната битка се разигра на втората линия на отбрана на белите. Те успяха да контраатакуват врага в дефилето между езерата, но две червени дивизии удържаха фронта. Левите флангове на воюващите страни заплашваха да се обкръжат взаимно. Генерал Врангел изпрати основния си резерв, 4000-членния кавалерийски корпус на генерал Иван Барбович , за да започне контранастъпление. Той атакува махновците и части от 2-ра конна армия. Бялата кавалерия изтласка 15-та и 52-ра червени дивизии от позициите при Юшун към Литовския полуостров, разби две кавалерийски дивизии и заплаши тила на войските, пробили Перекоп. Но тогава кавалерията на Барбович беше нападната от засада на махновска кавалерийска част, която, симулирайки отстъпление, удари настъпващата бяла кавалерия, подреди около 500 картечници и принуди врага да се върне назад с огъня си. Генерал Врангел вече беше дал заповед за евакуация, но кавалерията беше изпратена в опасна атака, за да могат пехотните части да напуснат битката без загуби.

На 11 ноември атаките на Червената армия продължават и те постепенно успяват да пробият цялата укрепителна линия Юшун. В същия ден частите на Червената армия преодоляват и напредналите укрепления Чонгар. На 11 ноември 1920 г. Врангел нарежда евакуацията на „всички, които споделят кръстния път на армията, семействата на военнослужещите, цивилните служители със семействата им и лицата, които биха могли да бъдат в опасност в случай на пристигане на врага“.

Дори ако врагът не приеме тези условия, тогава, според мен, те не могат да бъдат повтаряни повече и трябва да се действа безмилостно с тях.

На 12 ноември 1920 г. силите на Червената армия окупират позициите на Юшун, а Бялата армия започва отстъпление към кримските пристанища. Червените нямат сили да ги преследват. Фрунзе изпраща радиограма с предложение за капитулация до Врангел, но не получава отговор. Предложението за капитулация с гаранции за живот на всички бели е остро осъдено от Владимир Ленин, председател на Съвета на народните комисари на РСФСР. Той телеграфира: „Изключително съм изненадан от прекомерната отстъпчивост на условията. Ако врагът ги приеме, тогава трябва да осигурим превземането на флота и неосвобождаването на нито един кораб. Дори ако врагът не приеме тези условия, тогава, според мен, те не могат да бъдат повторени и трябва да се действа безмилостно с тях.“

След като се откъснаха от преследването, белите сили набързо се оттеглиха към пристанищата (Евпатория, Севастопол, Ялта, Феодосия и Керч), където се качиха на кораби за евакуация към Константинопол. На сутринта на 14 ноември генерал Врангел и командирът на флота адмирал Кедров огледаха корабите в Севастопол с лодка, където товаренето беше към своя край. Същия ден корабите започнаха да отплават от Севастопол и на сутринта на 15 ноември пристигнаха в Ялта. В Ялта товаренето също вече беше завършено и всички желаещи да се качат бяха взети на борда.

Нещата във Феодосия са по-малко успешни. 1-ва Кубанска дивизия, неспособна да се качи на кораба, се оттегля към Керч. Някои казаци се преместват в планините. Смята се, че астраханските и терските казаци не са могли да се качат на кораба. От крайцера Врангел изпраща радиотелеграма до генерал Фьодор Абрамов в Керч, в която му нарежда „да изчака и да качи кубанските казаци на всяка цена“. На сутринта на 16 ноември по радиото е получено съобщение от Абрамов: „Кубанските и терските казаци са пристигнали в Керч и качването протича успешно“. Дали всички, които са желали да се евакуират, са успели да го направят, остава спорно. На 16 ноември последните патрули на кадети се качват на кораба в Керч.

Ден преди това части на Червената армия влязоха в Севастопол и Феодосия. На 16 ноември те превзеха Керч, а на 17-ти – Ялта. Кримската трагедия продължи с мащабен червен терор в Крим срещу военни и цивилни, останали в родината си. Десетки хиляди хора станаха жертва на чекистите.

Общо 126 кораба са отплавали от пристанищата на Севастопол, Евпатория, Керч, Феодосия и Ялта, превозвайки 146 000 души. Със специална резолюция генерал Врангел обещава военноморските кораби и плавателни съдове, участвали в евакуацията на войски и бежанци във Франция, да покрият разходите за евакуация и поддръжка на армията и цивилното население. По време на буря със сила седем по скалата на Рихтер в нощта на 20 ноември, теглителното въже, свързващо торпедния катер „Живой“ с разрушителя „Живой“, се скъсва. Ново теглително въже не може да бъде монтирано от влекача „Херсонес“, нито пък пътниците могат да бъдат евакуирани; корабът остава без движение. Очевидно „Живой“ потъва в бурята, убивайки 257 души. Останалата част от армадата отплава за Турция.

Режимът на генерал Врангел през 1920 г. предлага политическа алтернатива както на болшевизма, така и на неговите предшественици в администрацията на Деникин. За кратък период от време Врангел и неговите сътрудници успяват да създадат не само боеспособна армия, но и дадат пример за правова държава, доколкото е било възможно по време на гражданската война. Погромите и антисемитската агитация са потушени, обявена е амнистия за служещите с болшевиките, прекратена е дейността на самопровъзгласилите се контраразузнавателни агенции, възстановен е елементарен ред в тиловите структури и е установено снабдяване на войските и техните семейства. Приет е поземлен декрет, продължаващ традициите на Пьотр Столипин и фокусиран върху създаването на клас собственици на собственост. Приет е закон за волостно самоуправление, който при други обстоятелства би създал мрежа за подкрепа на правителството от обикновени хора.

Военните победи трябваше да бъдат съчетани с ясна политика спрямо селяните, казаците и населението на отпадащите покрайнини на империята.

В същото време, след края на Съветско-полската война, шансовете на Врангел да задържи Крим и Таврида са малки. Мобилизираните сили на Червената армия са поне три до четири пъти по-големи. Не е случайно, че на този етап белите търсят достъп до казашки райони или райони на народни въстания в Украйна и коригират политиката си, не се страхувайки от лозунги за федерализация или дори независимост. Военните победи трябва да бъдат съчетани с ясна политика спрямо селяните, казаците и населението на периферните райони, отделящи се от империята, разширявайки социалната база на Бялото движение. Такава политика не е съществувала както по време на успехите, така и на неуспехите на режима на генерал Деникин. Врангел се заема с нейното прилагане, но вече е твърде късно.

При благоприятни обстоятелства, Крим на Врангел би могъл да играе ролята на „Остров Крим“ от известния роман на Василий Аксьонов или алтернативна „друга Русия“. В Далечния изток Япония осигурява съществуването на неболшевишко Приморие в продължение на две години (1920–1922), но след това се оттегля, смятайки го за тежко бреме за бюджета. Никоя от европейските велики сили, дори Франция, която признава режима на Врангел, не се осмелява да предприеме подобен експеримент за разделяне на Крим от болшевишка Русия. Умората на западния свят от Първата световна война предотвратява подобна възможност. Нещо повече, след неуспешната кампания срещу Полша, въпреки подривната дейност на Коминтерна, в речите на съветско-руските политици започват да се чуват миролюбиви нотки. Великобритания отговаря на призивите на болшевиките за търговия, като прекъсва помощта за Врангел. Военната развръзка идва бързо.

„Руският Тайван“ така и не се осъществи. Но този опит на Пьотр Врангел показва, че първоначално „непредсказуемото“ бяло движение е имало реална алтернатива, която може би е имала шанс, ако Врангел беше заменил Деникин като политически лидер през 1919 г.

Радио „Свобода“

16 април 1925 г. – адът на комунистическия терор се отваря над София

Veröffentlicht am von
Antworten

Георги Боздуганов

На 16 април 1925 г. (Велики Четвъртък, както е и днес, б.а.)е осъществен първият мащабен проект на българо-съветската бойна дружба. Целта на проекта е умъртвяване на българския политически, военен и интелектуален елит, вдигане на въоръжен метеж и завземане на властта от комунистическата партия. Партията не е българска. По дефиниция тя е секционно подразделение на създадения от Ленин, Троцки и Зиновиев през 1919 г. Комунистически интернационал. Учреден е със задачата 

да наложи световно господство на болшевизма чрез диктатура на пролетариата

  Всъщност диктатура на Кремъл. За да не остават никакви съмнения, в  програмата на Коминтерна впоследствие е записано — “Международния пролетариат, който има в СССР своето единствено Отечество — най-важната опора на своите завоевания и най-главния фактор за своето международно освобождение…”.(1)
       Под съветско ръководство, планът е приведен в изпълнение от масови убийци, които само номинално са българи. 

 На 14 април в прохода Арабаконак е извършено покушение срещу Цар Борис III.  Царят успява да се спаси, но са застреляни двама от неговите спътници — проф. Делчо Илчев и ловецът Петър Котев. Целта е да се обезглави държавата, да се създаде хаос и подходящи условия за успешно завземане на властта. Провалът при Арабаконак не отказва комунистите. Същият ден, пред черквата “Свети Седмочисленици”, е застрелян генерал Константин Георгиев, който отива на вечерна служба заедно с внучката си. Терористите знаят, че на неговото опело, в катедралата “Света Неделя” (“Св. Крал”), ще се събере националния елит и поставят “адска машина” в кубето на храма. Тя е направена от няколко десетки килограма взрив и съд с димяща сярна киселина, която трябва да образува отровен газ и да избие всички оцелели след експлозията. По време на  църковната служба 

адът се отваря

 Очевидци сравняват гледката с картина на ужаса от книгата на Данте. На място загиват 134 души. Сред тях са герои от Освободителните войни — 12 генерали и десетки офицери, кметът на София, депутати, ученички от девическата гимназия. Ранените са 500, като мнозина умират впоследствие. Точният броx на загиналите не е установен, но надхвърля 200 души. Атентатът е считан за

 най-кървавият в историята,

 до взривяването на кулите в Ню Йорк през 2001г.

       Силите на реда действат светкавично и българо-съветския метеж е осуетен, въпреки че болшевишките скривалища са претъпкани с оръжие. Част от терористите бягат в Москва, други загиват в престрелка, а трима са обесени на последната публична екзекуция в страната. Имената на заплатените от Кремъл масови убийци едва ли заслужават дори споменаване.

     Руската историография отдавна е оповестила кои са иницаторите и организаторите на атентата и планираното завземане на властта. Съветското политическо ръководство възлага тази задача на Разузнавателното управление на Червената армия.(РУ)  Оперативният план е изготвен в Москва от началникът на IV- то управление на военното разузнаване Ян Берзин и в задграничния център във Виена от Владимир Степанович Нестерович.  Данните за Нестерович в публикуваните документи на ГРУ са оскъдни, но достатъчно красноречиви. Той е член на компартията от 1917 г., завършил е военно училище, военна академия и през Гражданската война се издига до командир на дивизия. “По разпореждане на РУ на РККА от август 1924 г. до април 1925 г. работи в Австрия по легална линия под името

Ярославски с псевдоним “Ибрахим”

 Координира действията на Военния център на Българската комунистическа партия. След взрива на 16 април 1925 г. в софийската катедрала напуска и заминава за Германия.”(1) През август същата година е отровен с кафе в германския град Майнц от агенти на кремълската политическа полиция. Вероятно е ликвидиран за да бъдат заличени следите на Кремъл.

       В София подготовката се направлява от агента на РУ Людвик Матвеевич Гавро (Лайош Гавро), установил се в страната под фалшивото име Франц Бауер. След атентата той се укрива в Пловдив, но е заловен от полицията и осъден на смърт чрез обесване. Впоследствие присъдата му е заменена с 12 години строг тъмничен затвор. С помощта на комунистически дейци успява да избяга от затвора и да се завърне в СССР.(2)

        По нареждане на РУ в България е командирован като ръководител на Военния отдел на ЦК на БКП Михаил Малхазович Чхеидзе. Получава задачите си директно от Берзин. Укрива се и напуска страната през ноември.(3)

     Христофор Интович Салнынь (Осип) е наричан в Москва “главен диверсант на Разузнавателното управление”. Доставя голяма част от оръжието на БКП. Специалист е по по създаване на бойни отряди и диверсантски групи. Ръководи подготовката в района на Сливен и Айтос, но пребивава и в други градове. Успява да се върне в Москва.

      В московската преса масовото убийство е опредлено като 

борба на компартията срещу фашизма

 В репортаж за атентата списание “Оганьок” отпечатва с дезинформационна цел стари снимки на непокътнатия храм “Александър Невски” и спестява на съветската общественост гледката на разрушената катедрала и смазаните трупове.
      Днес, за предстоящото преустройство на арихеткурната среда около храма “Света Неделя” се дават различни мнения, но не се чува нито един призив да се издигне паметник на жертвите.  Срам ме е. Гражданин на България съм.

——————————————
1. Лурье В. М., Кочик В. Я., ГРУ: дела и люди, “Нева”, Москва, “Олма-Пресс”, 2002, С. 442-443.
2. Кочик В., Разведчики и резиденты ГРУ, “Яуза”, Москва, 2004, Гл. 31.
3. Спецназ ГРУ: самая полная энциклопедия.  Колпакиди Ал., Север Ал. Эксмо, Яуза, 2012
4) Кочик В., Разведчики и резиденты ГРУ. Эксмо, Яуза, 2004

.

УНИКАЛНИ ФИЛМОВИ КАДРИ С ОСЪДЕНИТЕ НА СМЪРТ ТЕРОРИСТИ

Лентата е заснета през май 1925 год. от кинематографска фирма „Пате“. Тя е изпратила в България специално свои оператори да заснемат съдебния процес срещу атентаторите, взривили храма „Св. Неделя“ в София, тъй като е имал международен отзвук. Кадрите са били включени към кинопрегледи в цяла Европа. Запечатан е моментът, когато осъдените за зловещото деяние излизат от съда след произнасяне на присъдата. Трима са осъдени на смърт: Марко Фридман – мъжът на първа линия с мустаците, шапката и цигарата; Петър Задгорски, клисар в църквата – на втора линия вдясно, по-високият, с мустаци и каскет и Георги Коев – на втора линия, с шапка и дълго палто, без мустаци. (Кадрите са публикувани и описани от Sia Niko, б.р.) 

https://www.facebook.com/100015217292692/videos/877524472764788/UzpfSTU4MTQwNDYyODozMDYwNjExMjk0OTk0MTQ6NzU6MDoxNTg4MzE2Mzk5Oi0zMTM3OTk4MTQ2ODcyNjEwMDk5/

Благодарение на faktor.bg