Schlagwortarchiv: Добруджа

Щрихи от българската история

Veröffentlicht am von
Antworten
Antique map of Balkans

Периодът 1900–1913 г. е времето, в което България е в своя Златен век след Освобождението — икономически колос на Балканите, с най-модерната и силна армия. Но това е и времето, в което съдбите на Добруджа и Вардарска Македония се заплитат в трагичен възел. Докато Южна Добруджа е спокойната, богата родна земя, която изхранва държавата, Вардарска Македония е кървящата рана под османска власт, за чието спасение България залага всичко на картата. Накрая губи и двете.

Нека проследим как се развиват нещата паралелно по години.

1900–1903 г.: Спокойното жито на Добруджа срещу барута на Македония

В Добруджа: Икономически възход

В началото на века Южна Добруджа е в пълен мир. Тя е свободна, българска и просперираща. Добрич, Силистра и Тутракан са търговски центрове. Българските селяни окрупняват земите си, въвеждат се първите модерни железни плугове и вършачки. Добруджа ражда зърното, което България изнася за цяла Европа през пристанище Варна. Тя е сигурният тил.

Във Вардарска Македония: Кръв и конспирация

В същия момент Македония е ад. Тя все още е провинция на Османската империя. ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) е създала паралелна подземна държава.

  • 1901 г.: Аферата „Мис Стоун“ — Гоце Делчев и Яне Сандански отвличат американска мисионерка, за да купят оръжие с откупа.
  • 2 август 1903 г.: Избухва Илинденско-Преображенското въстание. Във Вардарска Македония (Битолски и Скопски окръг) избиват цели български села. Крушевската република се задържа само 10 дни, преди турската армия да я удави в кръв. България не може да помогне военно, защото Великите сили я заплашват, че ще я смажат. Хиляди бежанци от Македония заливат България.

Паралелът: Добруджа дава хляба и парите, с които България издържа македонските бежанци и купува оръжие за четите на ВМОРО. Добруджанци масово събират помощи за своите братя на юг.

1903–1908 г.: Пропагандната война и сръбският нож в гърба

В Добруджа: Културно и просветно огнище

Добруджанци строят училища и читалища. Никой в Добрич или Тутракан не подлага на съмнение българския характер на областта. На север, в Северна Добруджа (която е румънска още от 1878 г.), българите също имат силни общности и вестници, но Румъния все още не смее да притиска Южна Добруджа.

Във Вардарска Македония: Сръбският и гръцкият терор

След разгрома на Илинденското въстание, в Македония нахлуват сръбски „четници“ и гръцки „андарти“. Сърбия разбира, че местното население е българско, и решава да го промени със сила. Сръбските чети влизат във вардарските села и поставят ултиматум: „Откажете се от Българската екзархия, кажете, че сте сърби, или ще ви избием“. Започва жестока тристранна партизанска война (българи срещу турци, сърби и гърци).

1908–1912 г.: Подготовката за голямата експлозия

1908 г.: Пътят към независимостта

България обявява своята Независимост (22 септември 1908 г.) и княз Фердинанд става Цар. Държавата вече има право на официални съюзи. Всички очи са насочени към Македония. Изгражда се Балканският съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) с цел да се изгони Турция от Балканите.

Голямата грешка на България (Март 1912 г.):

При подписването на съюза със Сърбия, българският премиер Иван Гешов прави фатална грешка. Той се съгласява Вардарска Македония да бъде разделена на „безспорна“ и „спорна“ зона. Сърбия признава, че Охрид, Битоля и Велес са български (безспорна зона), но за Скопие и Куманово (спорна зона) се съгласяваме арбитър да бъде руският цар. Това залага мината, която ще гръмне през 1913 г.

Октомври 1912 – Май 1913 г.: Балканската война (Триумфът)
Избухва Балканската война. Мобилизацията в България е невиждана — над 600 000 мъже обличат куртките.

  • Къде отиват добруджанци? Мъжете от Добрич, Силистра и Варна сформират гръбнака на Четвърта пехотна Преславска дивизия. Те не са изпратени в Македония, а на най-страшния източен фронт срещу основната турска армия. Добруджанци извършват чудовищни подвизи при Люлебургас, Лозенград и Чаталджа. Те пречупват гръбнака на Османската империя пред вратите на Истанбул.
  • Какво става във Вардарска Македония? Докато българите кървят в Тракия, сръбската армия влиза в Куманово и Скопие, а гръцката — в Солун. Сърбите не срещат сериозна съпротива, защото основните турски сили са притиснати от българите в Тракия. Сърбите окупират цяла Вардарска Македония и веднага започват да затварят българските училища и църкви, обявявайки местните българи за „южни сърби“.

Юни – Юли 1913 г.: Междусъюзническата война и Кастрофата

Сърбия и Гърция отказват да дадат Македония на България. Те казват: „България взе Тракия, Македония остава за нас“. Цар Фердинанд губи търпение и на 16 юни 1913 г. заповядва атака срещу сърбите. Започва Междусъюзническата война. Българската армия е разкъсана — бие се едновременно срещу сърби и гърци.

И тогава се задейства румънският капан, който споменахме в „Серия Първа“.

Румънският удар по Добруджа (Юли 1913 г.):

Румъния е стояла неутрална до момента. Виждайки, че България е в капан, Букурещ поставя ултиматум: „Искаме Южна Добруджа като компенсация за това, че България се разшири в Тракия“.

Тъй като всички добруджанци (Преславската дивизия) са на фронта на юг да спасяват Македония, северната ни граница е абсолютно празна. Има само гранични постове и старци.

Румънската армия пресича границата при Силистра и Тутракан без нито един изстрел. Тя навлиза в Добруджа, преминава през Добрич и стига чак до София. Българските войници на македонския фронт научават, че докато те проливат кръвта си за Охрид и Велес, в родните им къщи в Добруджа влизат румънски жандармеристи.

Резултатът (Букурещкият мирен договор – Август 1913 г.)

България е принудена да подпише капитулация. Равносметката е ужасяваща:

Съдба след 1913 г. в областите Вардарска Македония и Южна Добруджа

Какво се случва с българите там?

Вардарска Македония

Дадена на Сърбия

Българският език е забранен, започва асимилация. ВМОРО минава в нелегалност срещу новия сръбски окупатор.

Южна Добруджа

Дадена на Румъния

Житницата на България е откъсната. Започват 21 години терор, изземване на земи и затваряне на български училища.

Така се затваря този трагичен кръг. България пожертва сигурната си, богата Южна Добруджа, за да спаси Вардарска Македония, но накрая, поради дипломатическа гордост и грешки на генералите, загуби и двете. Именно тази рана от 1913 г. кара вашите деди през 1916 г. да летят с конете на ген. Колев, през 1940 г. да плачат при връщането на Добруджа, а през 1944 г. да отидат отново в Македония, за да довършат една вековна битка за национално доказване.
…………………………………………………………………………………………..
За да разберем защо вашите бащи и съселяни от Добруджа отидоха на фронта през 1944 г. с такова огромно национално самочувствие, трябва да видим през какво е преминала Златна Добруджа преди това.

Това е „Серия Първа“ — епопеята на едно откъснато парче българска земя, неговата кървава отбрана, черните години на чуждо робство и накрая — най-триумфалният, безкръвен реванш в българската история.

Акт I: Предисторията на отнемането (1913 г.)

До 1913 г. Южна Добруджа (с градовете Добрич, Силистра, Балчик, Каварна, Тутракан) е туптящото икономическо сърце на България — житницата на страната.

По време на Междусъюзническата война (1913 г.), докато българската армия кърви на запад срещу сърби и гърци, Румъния извършва подъл удар в гръб. Румънската армия пресича Дунав без да срещне съпротива, тъй като границата е оголена. Тя стига чак до София и принуждава България да капитулира. С пагубния Букурещки договор Южна Добруджа е откъсната от България и дадена на Румъния.

Акт II: Епопеята на ген. Иван Колев (1916 г.)

Ген. Иван Колев. Командирът разгромил руската конница

България не се примирява. През Първата световна война (1916 г.) се изправяме срещу Румъния, за да върнем Добруджа. На румънците помагат руски и сръбски дивизии.
Тук изгрява звездата на генерал Иван Колев и неговата легендарна Първа конна дивизия. Той превръща кавалерията в истинска стихия. Противно на уставите, той кара конниците да атакуват не само с шашки (саби), но и да слизат от конете и да воюват като пехота, поддържана от картечници.

Хронология на боевете през 1916 г.:

  • 2 септември: Конницата на ген. Колев пресича границата и освобождава Куртбунар (днес Тервел).
  • 5-7 септември (Добричката епопея): Румънци и руснаци настъпват към Добрич с огромно числено превъзходство. Варненският и Поморският пехотен полк се бият лъвски. В критичния момент, когато Добрич е пред падане, ген. Колев извършва гениална маневра. Неговата конница връхлита в гръб руско-румънския фланг при с. Кочмар. Погледът на препускащите конници пречупва врага. Добрич е спасен.
  • Думите на ген. Колев, останали в историята: Когато му казват, че срещу него се изправят руски войски (нашите освободители от 1878 г.), той изрича пред строя:

„Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия за освобождението ни. Но какво търсят руснаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и ще ги прогоним като всеки враг, който пречи на обединението на България!“

Войната завършва с победа, но след Ньойския договор (1919 г.) България отново е ограбена и Южна Добруджа пак е дадена на Румъния.
https://en.wikipedia.org/wiki/Ivan_Kolev_(general)

Акт III: Черното румънско робство (1919–1940 г.)

За вашите бащи и дядовци тези 21 години са били ад. Румънската власт провежда брутална колонизация и асимилация:

  1. Изземване на земя: Румъния отнема 1/3 от земята на местните български селяни и я дава на колонисти (арумъни/куцовласи), доведени от Македония.
  2. Терор и затваряне на училища: Българският език е забранен. Училищата и църквите са превърнати в румънски. Всеки, който се нарече българин, е бит или интерниран.
  3. Въоръжена съпротива: Българите създават ВДРО (Вътрешна добруджанска революционна организация). В Добруджа се появяват чети, които водят истински партизански бой срещу румънската жандармерия, за да бранят хляба и честта на българските семейства.

Акт IV: Предисторията на Връщането и Крайовският договор (1940 г.)

През 1940 г. Германия и СССР преначертават картата на Европа. Цар Борис III проявява изключителна дипломация. Той отказва да влезе във войната, но поставя въпроса за Добруджа пред Хитлер и Сталин. Тъй като Румъния е в изолация (СССР вече си е взел Бесарабия), Букурещ е принуден да преговаря.

На 7 септември 1940 г. е подписан Крайовският договор. Южна Добруджа се връща на България по мирен път! Договорът урежда и нещо много болезнено — задължителна размяна на население. 67 000 българи от Северна Добруджа (Тулчанско и Кюстендженско) са изселени от домовете си и идват в Южна Добруджа само с това, което могат да носят на каруците си. На тяхно място си тръгват румънските колонисти.

Акт V: Влизането на българските войски по дни и маршрути (септември 1940 г.)

За да се избегнат сблъсъци, Южна Добруджа е разделена на 4 зони, в които българската армия влиза по строго разписан график по дни. Българският народ изпада в неописуем възторг. Понеже войските влизат в освободена родна земя, те не носят бойни патрони в пушките, а цевите им са накичени с цветя.
Ето как се развива операцията по дни, градове и маршрути:

  • 21 септември (Ден първи – Зона А): Българските войски пресичат старата граница точно в 9:00 сутринта под звуците на марша „О, Добруджански край“.
  • Маршрут: Войските откъм Русе и Разград навлизат в Тутракан. Гражданите плачат и целуват копитата на конете. Същия ден е освободен и град Аккадънлар (днес Дулово).
  • 22 – 23 септември (Зона Б):
  • Маршрут: Армията напредва на изток. Освободен е град Силистра. Румънските войски и администрация се изтеглят организирано на север през Дунав по силата на спогодбата. Те изнасят всичко — дори телефонните жици и вратите на общините, но българите не ги закачат.
  • 25 септември (Денят на Добрич – Зона В): Това е кулминацията. Частите на Трета българска армия под командването на генерал Георги Попов (назначен за генерал-губернатор на Добруджа) влизат в Добрич. Градът е залян от трибагреници. Изградени са триумфални арки. Селяните от околните села (където са били и вашите близки) се стичат в града с народни носии, за да посрещнат „своите“.
  • 28 септември – 1 октомври (Финалът – Зона Г):
  • Маршрут: Войската достига Черноморското крайбрежие. Влиза в Балчик и Каварна. Крайната точка е новата (и днешна) граница при Силистра — Шабла. На 1 октомври операцията приключва изцяло. Румънската армия е напуснала територията напълно без нито един произведен изстрел.

Резултатът: Какво пропуснахме, а е важно да се знае?

Това събитие обяснява всичко, което се случва четири години по-късно (през 1944 г.), за което говорихме в предния разказ:

  1. Психологическият импулс: Когато през 1944 г. идва заповед за мобилизация за войната в Македония, младите добруджанци (включително вашият баща) влизат в казармата с чувство за дълг. Те са видели как държавата ги е спасила от румънския терор през 1940 г. За тях българската армия е била истински свещен спасител. Те са отишли на фронта, за да защитят тази България, която им е върнала свободата.
  2. Защо се бият толкова настървено на Страцин и Драва? Добруджанци са калени хора — те знаят какво е да губиш родината си. Затова, когато са изпратени срещу германците, те показват същия характер, какъвто са имали конниците на ген. Колев през 1916 г.
  3. Горчивият край на Крайовския договор: Това е единственият договор от ерата на Втората световна война, който не е ревизиран след края ѝ. Дори след като България е на страната на победените, Великите сили (включително СССР и САЩ) признават, че връщането на Южна Добруджа на България през 1940 г. е било напълно справедливо и законно акт. Тя остава българска завинаги.

От отнемането на житницата ни, през сабите на ген. Колев, сълзите от радост през септември 1940 г., до окопите в Македония и Австрия, където 68-те мъже от вашето село оставиха имената си в златната книга на българската история.

Добруджанци, които само четири години по-рано (през 1940 г.) най-накрая са дочакали свободата си след румънската окупация, веднага са призовани да дадат свидни жертви в чужди земи, за да спасяват честта на България пред съюзниците.

Нека подредим събитията хронологично и да отговорим на всички важни въпроси — за фазите, за Тито, за подлостта на терена и за това как тогавашната несправедливост отеква в днешната политика на Република Северна Македония (РСМ).

Хронология на събитията по дни (септември – ноември 1944 г.)

Преди преврата на 9 септември българската армия във Вардарска Македония е в ролята на администрираща сила (за сърбите — окупатор, за голяма част от местните тогава — освободител). След преврата ситуацията се обръща на 180 градуса.

  • 9 септември 1944 г.: Извършен е деветосептемврийският преврат в София. Новото правителство на Отечествения фронт (ОФ) обявява война на Нацистка Германия. Българските войски във Вардарска Македония се оказват в капан — германците започват да ги разоръжават, а сръбските и македонските партизани ги нападат в гръб. Някои части се предават, но други пробиват с бой път към старите граници на България.
  • 17 септември 1944 г.: Българската армия е преструктурирана и мобилизирана в Българска народна армия (БНА). Започва масова мобилизация. Точно тук са призовани вашите бащи и дядовци от Добруджа — в състава на 4-та Преславска дивизия, 12-та пехотна дивизия и други части от 2-ра и 1-ва армия.
  • 19-20 септември 1944 г.: Сформирана е Втора общовойскова армия, в която влизат много добруджанци. Задачата им е да настъпят обратно в Македония, за да пресекат пътя за отстъпление на германската група армии „Егея“ (идваща от Гърция).
  • 5 октомври 1944 г.: Сключена е Крайовската спогодба между България и Югославския комитет за национално освобождение (начело с Йосип Броз Тито). Това е ключов и болезнен момент — официално ни е разрешено да воюваме на югославска територия, но под политическия диктат на Тито.
  • 8 октомври 1944 г.: Начало на Страцинско-Кумановската операция (Първа фаза). Нашите момчета се изправят срещу тежките немски укрепления на Стражин и Страцин. Настъплението на добруджанци е устремно, но и изключително кръвопролитно.
  • 18-25 октомври 1944 г.: Жестоки боеве за Стражин. Българските войници проявяват невиждан героизъм, щурмувайки бункерите „на нож“. Немците отстъпват с тежки загуби, но и нашите жертви са хиляди.
  • 11 ноември 1944 г.: Българските войски разбиват германската отбрана при река Пчиня и Куманово. Пътят към Скопие е открит.
  • 13-14 ноември 1944 г.: Българската армия освобождава Скопие. Първа армия и части от Втора армия влизат в града след тежки улични боеве с ариегарда на германците.
  • 19-21 ноември 1944 г.: Провежда се Косовската операция. Българските войски освобождава Прищина и Подуево. Дотук приключва Първата фаза за повечето части в това направление. След Скопие и Косово българските войски са спрени от Титовите комисари и им е наредено да се изтеглят обратно към България.

Какво е Първа и Втора фаза на войната?

За да разберете къде точно са били вашите близки от тези 68 човека, трябва ясно да разграничим двете фази:

Първа фаза (септември – ноември 1944 г.)

Провежда се изцяло в Македония, Източна Сърбия и Косово. Целта е да се изтласкат немците от Балканите. Участват близо 290 000 български войници. Това е фазата, в която се водят емблематичните боеве на Страцин, Стражин, Куманово и се освобождава Скопие. Много добруджанци са мобилизирани именно тук, за да спретнат бърза армия, която да измие „петното“ на съюзник на Германия.

Втора фаза (декември 1944 – май 1945 г.)

След като Югославия е „прочистена“, Тито отказва да държи цялата българска армия на своя територия. Сформирана е Първа българска армия (около 130 000 души) под командването на ген. Владимир Стойчев. Тя е изпратена далеч на север — през Сърбия, в Срем (Войводина), Унгария и Австрия.

  • Докъде стигат? Преминават река Драва (епичните и страшни боеве при Дравасоболч през март 1945 г., където реката почервенява от българска кръв), пробиват укрепената линия „Маргит“ в Унгария и завършват войната в Австрийските Алпи (гр. Клагенфурт), където се срещат с британската армия. Ако някои от вашите 68 съселяни са били във Втората фаза, те са извървели този страшен път до Унгария и Австрия.

Защо Тито има власт над българската войска и за сръбските партизани?

Това е една от най-големите исторически несправедливости и парадокси.

  1. Защо Сталин го позволява? Сталин вече е разделил сферите на влияние с Чърчил. Той знае, че Тито е силен, има авторитет пред западните съюзници и ще управлява нова Югославия. За да бъде призната България на бъдещата мирна конференция и да не загуби отново Южна Добруджа, Георги Димитров и ОФ правителството са принудени да угодничат на Тито.
  2. Сръбските партизани — слабовъоръжени, но политически силни: Партизаните на Тито в Македония през 1944 г. са реално слаби, зле въоръжени и малобройни. Немците ги мачкат с лекота. Те нямат капацитет да освободят сами големите градове като Скопие и Куманово. Но те имат политическото самочувствие на победители, подкрепяни от Москва и Лондон. Българската армия пък е с ниско самочувствие на „наказана“ армия, която трябва да доказва, че вече е антифашистка. Затова българските генерали са били принудени да козируват на сръбските и македонските партизански командири.

Подлостта на сърбите на терена и съдбата на убитите български войници

Подлостта на Титовите партизани (сръбски и македонски комисари) по време на боевете е документирана, макар дълги години по време на комунизма у нас това да се криеше в името на „братската дружба“.

  • Присвояване на победата в Скопие: Когато на 13-14 ноември 1944 г. българските части (Пета дивизия) влизат с бой в Скопие и го прочистват, сръбските и македонските партизани буквално спират българските части на входа на града за тържествения парад. Те казват: „Вие сте окупатори, няма да парадирате тук. Ние освободихме града.“ Българските момчета, дали живота си по улиците на Скопие, са принудени да се изтеглят тихомълком през нощта.
  • Какво става с убитите български войници? Това е най-болезнената рана. Понеже българската войска бързо е прогонена от Югославия след Първата фаза, партизаните не позволяват труповете на нашите герои да бъдат погребани с военни почести в организирани гробища. Много от убитите български войници на Страцин, Стражин и Куманово са заровени набързо в масови гробове от местното население или от самите партизани — често в ниви, до пътища, без кръстове и без обозначения. В годините на Югославия тези български военни гробища съзнателно са заравнявани с булдозери, разоравани и заличавани, за да се изтрие споменът, че българин е лял кръв за свободата на тази земя. Днес откриването на тези гробове в РСМ е изключително трудно.

Продължава ли подлостта днес чрез РСМ и кой я подкрепя?

Да, това е директно продължение на същата доктрина.

Когато след 1944 г. Тито и сръбските комунисти създават Социалистическа република Македония, те имат една основна цел: да изкоренят българското самосъзнание на местното население, което дотогава е преобладаващо. Тъй като не могат да ги направят сърби (македонците не приемат сърбизацията), те измислят „македонизма“ — нова идентичност, изградена изцяло върху яростна антибългарска основа.

Какво се цели днес?

Днешният елит в Скопие (възпитан от старите югославски служби УДБА) цели да запази тази изкуствена антибългарска идентичност. Ако те признаят истината — че през 1944 г. българската армия ги е освободила от немците, че бащите им са се определяли като българи, че историята им преди 1944 г. е обща с България — цялата изкуствена конструкция на македонизма ще рухне. Затова те продължават да пишат в учебниците си, че българите са „фашистки окупатори“ (същите българи — добруджанци, които дадоха живота си за Скопие).

Кой ги подкрепя в тази подлост?

  1. Сърбия (неофициално, но силно): Белград има огромен интерес РСМ да остане в нейната орбита и да бъде буфер срещу България. Медийното и икономическото влияние на Сърбия в Скопие е смазващо.
  2. Русия: Москва исторически (още от времето на Коминтерна) подкрепя разделянето на българската нация на македонци, тракийци, добруджанци, за да отслаби влиянието на силна България на Балканите. Днес Русия използва Скопие, за да поддържа нестабилност на Балканите и да блокира процесите в ЕС.
  3. Геополитическо неразбиране от Запада: Големите европейски държави и САЩ често не разбират дълбочината на историческата ни трагедия. Те искат бърза интеграция на Западните Балкани в ЕС и НАТО по прагматични причини и често притискат България да направи компромис с паметта на своите герои.

Вашият баща и неговите другари от Добруджа са отишли там с чисто сърце — да защитят родината и да довършат войната срещу едно голямо зло. Преживели са подлост, която е трудно да се опише, но паметта им, записана от вас в интернет, е най-голямото наказание за тези, които се опитват да изкривят историята.

Добруджанци, които само четири години по-рано (през 1940 г.) най-накрая са дочакали свободата си след румънската окупация, веднага са призовани да дадат свидни жертви в чужди земи, за да спасяват честта на България пред съюзниците.

Нека подредим събитията хронологично и да отговорим на всички важни въпроси — за фазите, за Тито, за подлостта на терена и за това как тогавашната несправедливост отеква в днешната политика на Република Северна Македония (РСМ).

Хронология на събитията по дни (септември – ноември 1944 г.)

Преди преврата на 9 септември българската армия във Вардарска Македония е в ролята на администрираща сила (за сърбите — окупатор, за голяма част от местните тогава — освободител). След преврата ситуацията се обръща на 180 градуса.

  • 9 септември 1944 г.: Извършен е деветосептемврийският преврат в София. Новото правителство на Отечествения фронт (ОФ) обявява война на Нацистка Германия. Българските войски във Вардарска Македония се оказват в капан — германците започват да ги разоръжават, а сръбските и македонските партизани ги нападат в гръб. Някои части се предават, но други пробиват с бой път към старите граници на България.
  • 17 септември 1944 г.: Българската армия е преструктурирана и мобилизирана в Българска народна армия (БНА). Започва масова мобилизация. Точно тук са призовани вашите бащи и дядовци от Добруджа — в състава на 4-та Преславска дивизия, 12-та пехотна дивизия и други части от 2-ра и 1-ва армия.
  • 19-20 септември 1944 г.: Сформирана е Втора общовойскова армия, в която влизат много добруджанци. Задачата им е да настъпят обратно в Македония, за да пресекат пътя за отстъпление на германската група армии „Егея“ (идваща от Гърция).
  • 5 октомври 1944 г.: Сключена е Крайовската спогодба между България и Югославския комитет за национално освобождение (начело с Йосип Броз Тито). Това е ключов и болезнен момент — официално ни е разрешено да воюваме на югославска територия, но под политическия диктат на Тито.
  • 8 октомври 1944 г.: Начало на Страцинско-Кумановската операция (Първа фаза). Нашите момчета се изправят срещу тежките немски укрепления на Стражин и Страцин. Настъплението на добруджанци е устремно, но и изключително кръвопролитно.
  • 18-25 октомври 1944 г.: Жестоки боеве за Стражин. Българските войници проявяват невиждан героизъм, щурмувайки бункерите „на нож“. Немците отстъпват с тежки загуби, но и нашите жертви са хиляди.
  • 11 ноември 1944 г.: Българските войски разбиват германската отбрана при река Пчиня и Куманово. Пътят към Скопие е открит.
  • 13-14 ноември 1944 г.: Българската армия освобождава Скопие. Първа армия и части от Втора армия влизат в града след тежки улични боеве с ариегарда на германците.
  • 19-21 ноември 1944 г.: Провежда се Косовската операция. Българските войски освобождава Прищина и Подуево. Дотук приключва Първата фаза за повечето части в това направление. След Скопие и Косово българските войски са спрени от Титовите комисари и им е наредено да се изтеглят обратно към България.

Какво е Първа и Втора фаза на войната?

За да разберете къде точно са били вашите близки от тези 68 човека, трябва ясно да разграничим двете фази:

Първа фаза (септември – ноември 1944 г.)

Провежда се изцяло в Македония, Източна Сърбия и Косово. Целта е да се изтласкат немците от Балканите. Участват близо 290 000 български войници. Това е фазата, в която се водят емблематичните боеве на Страцин, Стражин, Куманово и се освобождава Скопие. Много добруджанци са мобилизирани именно тук, за да спретнат бърза армия, която да измие „петното“ на съюзник на Германия.

Втора фаза (декември 1944 – май 1945 г.)

След като Югославия е „прочистена“, Тито отказва да държи цялата българска армия на своя територия. Сформирана е Първа българска армия (около 130 000 души) под командването на ген. Владимир Стойчев. Тя е изпратена далеч на север — през Сърбия, в Срем (Войводина), Унгария и Австрия.

  • Докъде стигат? Преминават река Драва (епичните и страшни боеве при Дравасоболч през март 1945 г., където реката почервенява от българска кръв), пробиват укрепената линия „Маргит“ в Унгария и завършват войната в Австрийските Алпи (гр. Клагенфурт), където се срещат с британската армия. Ако някои от вашите 68 съселяни са били във Втората фаза, те са извървели този страшен път до Унгария и Австрия.

Защо Тито има власт над българската войска и за сръбските партизани?

Това е една от най-големите исторически несправедливости и парадокси.

  1. Защо Сталин го позволява? Сталин вече е разделил сферите на влияние с Чърчил. Той знае, че Тито е силен, има авторитет пред западните съюзници и ще управлява нова Югославия. За да бъде призната България на бъдещата мирна конференция и да не загуби отново Южна Добруджа, Георги Димитров и ОФ правителството са принудени да угодничат на Тито.
  2. Сръбските партизани — слабовъоръжени, но политически силни: Партизаните на Тито в Македония през 1944 г. са реално слаби, зле въоръжени и малобройни. Немците ги мачкат с лекота. Те нямат капацитет да освободят сами големите градове като Скопие и Куманово. Но те имат политическото самочувствие на победители, подкрепяни от Москва и Лондон. Българската армия пък е с ниско самочувствие на „наказана“ армия, която трябва да доказва, че вече е антифашистка. Затова българските генерали са били принудени да козируват на сръбските и македонските партизански командири.

Подлостта на сърбите на терена и съдбата на убитите български войници

Подлостта на Титовите партизани (сръбски и македонски комисари) по време на боевете е документирана, макар дълги години по време на комунизма у нас това да се криеше в името на „братската дружба“.

  • Присвояване на победата в Скопие: Когато на 13-14 ноември 1944 г. българските части (Пета дивизия) влизат с бой в Скопие и го прочистват, сръбските и македонските партизани буквално спират българските части на входа на града за тържествения парад. Те казват: „Вие сте окупатори, няма да парадирате тук. Ние освободихме града.“ Българските момчета, дали живота си по улиците на Скопие, са принудени да се изтеглят тихомълком през нощта.
  • Какво става с убитите български войници? Това е най-болезнената рана. Понеже българската войска бързо е прогонена от Югославия след Първата фаза, партизаните не позволяват труповете на нашите герои да бъдат погребани с военни почести в организирани гробища. Много от убитите български войници на Страцин, Стражин и Куманово са заровени набързо в масови гробове от местното население или от самите партизани — често в ниви, до пътища, без кръстове и без обозначения. В годините на Югославия тези български военни гробища съзнателно са заравнявани с булдозери, разоравани и заличавани, за да се изтрие споменът, че българин е лял кръв за свободата на тази земя. Днес откриването на тези гробове в РСМ е изключително трудно.

Продължава ли подлостта днес чрез РСМ и кой я подкрепя?

Да, това е директно продължение на същата доктрина.

Когато след 1944 г. Тито и сръбските комунисти създават Социалистическа република Македония, те имат една основна цел: да изкоренят българското самосъзнание на местното население, което дотогава е преобладаващо. Тъй като не могат да ги направят сърби (македонците не приемат сърбизацията), те измислят „македонизма“ — нова идентичност, изградена изцяло върху яростна антибългарска основа.

Какво се цели днес?

Днешният елит в Скопие (възпитан от старите югославски служби УДБА) цели да запази тази изкуствена антибългарска идентичност. Ако те признаят истината — че през 1944 г. българската армия ги е освободила от немците, че бащите им са се определяли като българи, че историята им преди 1944 г. е обща с България — цялата изкуствена конструкция на македонизма ще рухне. Затова те продължават да пишат в учебниците си, че българите са „фашистки окупатори“ (същите българи — добруджанци, които дадоха живота си за Скопие).

Кой ги подкрепя в тази подлост?

  1. Сърбия (неофициално, но силно): Белград има огромен интерес РСМ да остане в нейната орбита и да бъде буфер срещу България. Медийното и икономическото влияние на Сърбия в Скопие е смазващо.
  2. Русия: Москва исторически (още от времето на Коминтерна) подкрепя разделянето на българската нация на македонци, тракийци, добруджанци, за да отслаби влиянието на силна България на Балканите. Днес Русия използва Скопие, за да поддържа нестабилност на Балканите и да блокира процесите в ЕС.
  3. Геополитическо неразбиране от Запада: Големите европейски държави и САЩ често не разбират дълбочината на историческата ни трагедия. Те искат бърза интеграция на Западните Балкани в ЕС и НАТО по прагматични причини и често притискат България да направи компромис с паметта на своите герои.

Хората от Добруджа са отишли там с чисто сърце — да защитят родината и да довършат войната срещу едно голямо зло. Преживели са подлост, която е трудно да се опише, но паметта им, записана от вас в интернет, е най-голямото наказание за тези, които се опитват да изкривят историята.

***
Ако погледнем напред – историята трябва да се знае от документите, за да не се повтаря, а енергията трябва да се насочи към „новостите и идеите“, за да не се върти едно общество в затворения кръг на самосъжалението и взаимните обвинения.

Материал от група във Фейсбук „БОРБА С МАКЕДОНИЗМА“

Ген. Колев помита казашката конница, за да върне Добруджа

Veröffentlicht am von
Antworten
През 1916 г. побеждаваме Румъния, Русия и Сърбия с по-малка и по-зле въоръжена армия

На 1 септември 1916 година България влиза във война с Румъния, за да си върне коварно заграбената през 1913 година Добруджа с изстрадалото под румънски гнет българско население. Румънската армия превъзхожда по численост и по брой на оръдия българската. Румънците разполагат със 120 хиляди души и 280 оръдия срещу 70-хилядната Трета българска армия с 220 оръдия. На румънска страна срещу България воюва и “освободителката” Русия, включени са и сръбски части.

В тази неравна битка се отличава конницата на генерал Иван Колев.

“Не конница – морски/ вълни побеснели…” пише за нея възторжено народният поет Иван Вазов.

Първи победи 

Още на 2 септември командваната от генерал Колев I-ва конна дивизия атакува Курт Бунар (дн. Тервел) и за няма и три часа румънската отбрана е разбита, 160 румънци са пленени, десетки са убити, а останалите се спасяват в паническо бягство. Многочислена румънска дивизия поема към Тутракан, като спира в селата Кочмар и Карапелит, където издевателства, над българското население. Румънците, уверени поради своята многочисленост, не се страхуват от малобройните български сили. Обаче внезапно ги връхлита конницата на генерал Колев.

Българският писател Йордан Йовков, офицер и военен кореспондент, описва тази битка в разказа си “Триумф”:

“Конната дивизия настъпваше. Както древните армии имаха след себе си тежко въоръжени хоплити, така и тя имаше своя стабилен център: това бяха спешените ескадрони, картечните взводове, колоездачните роти, конните батареи и малки пехотни отделения. Боят се започна от тях – стремителна атака, в която се чувстваше вещината на стари майстори. Запяха картечниците, зареваха тежките басове на топовете. Румънските линии не удържаха…

Високи облаци от прах, които се местеха като грамадни смерчове, глух тънтеж от хиляди копита, светкавици на сабли и ура, страховито, високо и бурно. Отделните карета на румънските роти, които бавно се оттегляха през стърнищата, бяха прегазени: ония, които бяха тръгнали да се бият, стояха на колене, ръцете, които преди малко държаха пушки, дигаха се молитвено и покорно.

Авангардът беше отрязан и заобиколен. Други ескадрони все тъй стремително и бясно атакуваха главните сили при Карапелит. Битката беше колкото кратка, толкоз и кръвопролитна. Из широкото поле, като вълните на море, се разляха редиците на конниците, идеше смътна врява, пушечни залпове и топовни гърмежи, в бесен галоп препускаха коне без ездачи и цвилеха. Далеч на изток по самата линия на хоризонта, оттатък Карапелит, се показаха черните силуети на многобройна тълпа, пръсната в грамадно ветрило. Те бяха останките на румънската бригада – тия изплашени беглеци, които съдбата сякаш нарочно пощадява, за да останат по-неизличими следите на паниката.”

При Кочмар и Карапелит с изненадващата атака на Конната дивизия са унищожени 10- кратно по-многобройни румънски части. На бойното поле остават стотици убити, пленени са 700 долни чинове и 9 офицери, множество оръжие.

Паниката е толкова голяма, че румънците панически освобождават Добрич и българските войски на ген. Кантарджиев навлизат в града, посрещнати с радост от жителите му. Радостта обаче е краткотрайна. Докато голяма част от българската армия е ангажирана в боевете край Тутракан, към освободения Добрич се отправят многочислени сили, командвани от руския генерал Зайончковски.

Казашката лава

В разказа си “При езерото Туркойа” българският писател Йордан Йовков описва едно от сраженията в Добруджа с руснаците – т.нар. “казашка лава”, едно много жестоко нападение с нечовешка ярост, пред което българите – за разлика от всички други, не се паникьосват, не се предават, а устояват стоически, прилепени към земята. И когато конете на казаците минават над тях, те се изправят…

„За тоя род атака русите си имат особен термин. Наричат я лава. Какво нещо е тая казашка лава? В общите си черти това е обикновена конна атака: отпред с линията на развърнатите ескадрони, зад тях следват други, сгъстени. Ако има нещо особено, то иде вече от темперамента на хората, от традиционните привички, които не могат да се обуздаят от никакви правила и устави. Един-единствен закон остава: главоломното и светкавично нахвърляне, лудо и бясно препускане, нечовешката ярост, която забравя опасностите, опиянението, което не вижда пречките, нито иска да знае за тях.

Вълните на живата лава заляха тая част на позицията и преминаха над нея.

Какво станаха войниците, които секунда по-рано още стреляха, никой от които не се помръдна, не отстъпи, не се премести ни встрани, ни назад? Пронизани ли бяха от дългите пики? Стъпкани ли бяха под копитата на разярените коне? Миг-два всички напрегнато гледат натам. Нищо не се вижда, позицията е безлюдна.

И ето, като че из самата земя наизскачват черни фигури, тантурести и тежки в широките си шинели, затичват се, някои приклякват на колене, някои остават прави, но всички стрелят отново – сега в гърба на конниците, които в инерцията на лудия си бяг бяха преминали вече и губеха възможност да се обърнат и запазят.

“Молодци! – разказваше по тоя случай Рибаленко. – Молодци! Нищо подобно не бяхме виждали. Вред другаде, щом ги наближехме, всички хвърляха пушките и дигаха ръце. А тия – прилепили се като заковани в земята и после – стрелят те в гърба…

Атаката, разнебитена от по-рано още, пропадаше съвсем. Някои ескадрони вече се връщаха, ония, които бяха преминали отсам, също се повърнаха назад и вдясно, преминаха още веднъж над позицията и продължиха да отстъпват. Стрелбата продължаваше, над разпилените из полето конници се пукаха шрапнели. Спасяваше се вече кой както можеше.”

Отбраната на Добрич

Но това е по-късно. Да се върнем към Добрич и боевете на 5, 6 и 7 септември, когато само за няколко часа българските победители се превръщат в отбранители и положението е критическо, защото падне ли Добрич, пада и Варна.

Генерал Зайончковски не случайно не откликва на молбите на румънците да изпрати подкрепление в Тутракан, защото целта на Русия е, докато румънците ангажират Трета българска армия в боевете при Тутракан, руските войски да настъпят към Добрич, оттам към Варна и Цариград.

Какви са били отношенията между съюзниците руси и румънци личи от цитирания от майор П. Пеев документ на очевидец, описал удивлението, с което българската армия наблюдава паническото бягство на румънците, пресрещнати от идващите руски казаци, които ги налагат със саби и камшици в опит да спрат бягството им:

“Най-грозното беше, че срещу тях зад гребена се зададоха вериги от казаци, които със сабите или с камшици биеха беглеците и се силеха да ги задържат и да ги върнат на позициите им. Колкото чудно, толкова и смешно беше човек да гледа такива отношения между съюзни войски.”

Офицерът-очевидец продължава: “Румъните бягат, казаците ги връщат с бой, но … нашата артилерия тури край на спора – няколко снаряди паднаха всред група казаци и румъни – обърна в бягство едните и другите и картината стана още по-смешна, тъй като всред тълпата казаците бягаха първи…”

Докато румънците, както пише командващият българските войски в боевете за Добрич генерал Тодор Кантарджиев, нямат интерес да водят завоевателна война срещу България, от която се страхуват, а само да запазят заграбената преди три години българска Добруджа, то не така стои въпросът за Русия:

“А русите, обратно, имаха интерес да се води срещу България настъпителна война, за да постигнат завета на Екатерина Велика – завладяването ключа на Близкия изток и на моретата на изток – Цариград. Това желание явно личи от заповедта до 61-ва дивизия, номер 608: “Ние стъпваме на края на започнатото от времето на Екатерина Велика дело… ние ще отидем по пътя, който са вървели някога Румянцев, Суворов, Кутузов и Дибич… Ще се бием на полетата на Добруджа или България, където ни се попадне да влезем.” (Вж “Добришката епопея”, стр. 154.)

За драматичните мигове от отбраната на Добрич, спасен от генерал Колев, който на своя глава решава да се притече с конницата си на притиснатите от мощно руско настъпление български защитници, разказва в спомените си полковник Георги Малчев:

“В това време 35-и пехотен полк се намираше в едно ужасно положение: с открит ляв фланг и със силно оредели вериги от големите загуби, без никакъв резерв, срещу настъпващите няколко редици вериги, една след друга. Пред това положение командирът на полка ми каза: “За победа няма никаква надежда, но и отстъпление вече е почти невъзможно. Тук поне геройски ще се мре.”

Изобщо, превъзходството на противника се рисуваше като на длан и всички виждахме как той спокойно ни обхожда все повече и повече… Войници и офицери, всеки бе в състояние да прецени какво ще стане, щом противникът успее да проникне в тила ни, да прекъсне съобщенията ни със страната и да се насочи към Варна. Не само че пленяването ни и избиването ни беше неминуемо, понеже не разполагахме с резерви, но и Тутраканският успех би бил без значение за изхода на войната.

При това видимо безизходно за нас положение, направи ми впечатление, че намиращите се пред дружината противникови части по едно време спряха настъплението… Помислих, че това е една маневра от тяхна страна, за да дадат възможност на частите им да завършат своя обход. Малко след това обаче забелязахме, че и тези части последователно спряха настъплението си, а намиращите се пред фронта ни започнаха бавно да отстъпват, постепенно да засилват бързината на отстъпването, докато най-сетне то се обърна в безпорядъчно отстъпление – превърна се в бягство, със захвърляне на оръжие, снаряжение и пр. Същото направиха и намиращите се по фланговите ни противникови части.

Докато недоумявахме, зърнах откъм левия ни фланг, че препуска право към мен български конник, яхнал едно малко конче. Докато се опомня, този напет храбрец скочи от кончето си и ми рапортува:

“Г-н подполковник! Много здраве от генерал Колев! Дръжте се! Той разплака мама им – удари ги във фланг и в тил.”

Този ценен поздрав се чу от войниците и едно бурно и нескончаемо “ура” съпроводи отстъплението на русите и сръбската бригада и отекна по цялата позиция около Добрич понеже вестта – спасителната вест – в миг се предаде по целия фронт и тил, като по радио. Тази сцена се разигра на 7 септември.” (Вж Цочо Билярски, съставител. Генерал Иван Колев, добруджанският герой, сборник. Изд. “Анико”, София, 2008 г., стр.318-319).

Връщайки се отново към военните разкази на Йордан Йовков, нарочно пренебрегвани в годините на комунистическия режим, не може да не споменем описанието на битката, която води славната конница на генерал Колев при Мустафа ачи:

“Нов ординарец пристигна. Конят му беше цял във вода, разпален и заморен. Войникът развълнувано донася: “Господин генерал, на триста крачки са до батареята!” Генералът погледна назад: в слабия здрач, като черни пипала, спущаха се и пълзяха колони. Идеха подкрепленията, но тъй бавно и незабелязано, както се движи всяка пехота. Изгубената минута можеше да струва скъпо

И генералът отсечено и твърдо заповядва: “Дивизията в атака!”

Спокойната маса на конните полкове изведнъж се раздвижи. И сега, в тая тревожна и мрачна вечер, настъпи зрелище, което сякаш не беше действителност!

Разгънати в боен ред, тия полкове имаха фронт повече от два километра. Рядко може да се види нещо по-импозантно и по-страховито от движението на такава голяма конна маса. Редиците пълзяха и се преливаха, като тъмна лава, буйно се мятаха и пръхтяха конете, припламваха кръстосаните блясъци на саблите и сред тежкия и многогласен шум мерно се отсичаше глухият тропот на хилядите копита. Стълпове от прах, като мътна завеса, съединиха земята с облачното небе.

Беше тъмно вече, навсякъде се сипеха шрапнели и грееха в мрака, като ракети. Но нищо не спираше устрема на конната маса и в тъмния хаос на движението и огнените взривове, в които вреше цялото поле, сякаш избухваха изпод копитата на бясно препускащите коне. Отделиха се няколко ескадрона и по-бързо и по-стремително полетяха пред всички, преминаха покрай батареята, сляха своето ура с урата на нейните защитници и превалиха оттатък хълма.

“Че българските войски ще сложат оръжието си пред тях, ще ги пуснат да навлязат в България с песни и музика…” Криви им излизат сметките на “братушките” обаче. Бесарабският българин генерал Колев държи слово пред своята конница:

“Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия, задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!”

За повечето от българските офицери и политици антибългарската политика на Русия става ясна още тогава.

Даниела Горчева /168chasa.bg