На днешният ден през 1953-та година умира съветският диктатор – Йосиф Висерионович Джугашви́ли, известен като Сталин.
От медицинска гледна точка: след като получава в следствие на високо кръвно налягане мозъчен кръвоизлив в бюрото си (хеморагичен инсулт), той първо лежи напикан и вероятно насран (с изпуснати тазови резервоари) и оповръщан (хипертензивен емезис) на пода на килима в продължение на много часове. Въпреки че пред вратата му има въоръжени войници, той е издал заповед, ако някой влезе в бюрото му, без да го е повикал да бъде разстрелян. Те чуват виенето му, но не смеят да влязат и стоят вцепенени пред вратата.
Параноичен комунистът се бои от атентат.
Въпреки че не позвънява да му се донесат вестниците, едва след много часове войниците си позволяват да извикат втория и третия човек в СССР, които да влязат в стаята и да го намерят на пода, дишащ тежко, зачервен, напикан и оповръщан.
В това си безпомощно състояние масовият убиец не е в състояние да дава заповеди или да говори свързано. Те го поставят на дивана на кабинета му, където е свикнал да си поспива следобед.
Минават много часове, в които той не умира. Чак на следващия ден (понеже не умира) се викат и лекари, които се прощават с колегите си след като идва кола да ги вземе. Уви, лекарите, учили на Запад, както и тези, които са светила в сферата си, малко преди това са били или избити по заповед на диктатора или изпратени на заточение и наличните лекари, идващи и установяващи разлика в зениците, хемипареза и високо кръвно налягане след дълга дискусия се решават да му приложат лечение срещу високо кръвно от времето на Екатерина Велика – пиявици. Това могат оцелелите от репресиите му, това правят.
След три дни Сталин в крайна сметка се задушава в следствие на развита пневмония, понеже е вдишал стомашно съдържимо и умира по жесток начин на леглото в стаята си. До последно замахва с едната си ръка и се опитва да заплашва и да дава заповеди, от които обаче никой вече не се интересува.
Малцина знаят, че когато Сталин е още млад функционер, след като нарушава партийната политика, Ленин го наказва и изпраща на временно заточение във Виена, където по същото време и в същия този времеви период е и Адолф Хитлер и е много вероятно двамата бъдещи съперници да са се подминавали многократно по улиците и квартирите на австрийската столица, без да знаят какво ги очаква.
Въпреки че Сталин разрушава стотици църкви и избива десетки хиляди църковни служители, държавната църква на Русия днес го изобразява по икони, пред които зомбирани скотове се прекланят ежегодно.
Сред най-жестоките му заповеди е, че всеки район трябва да предаде 10% от населението си – противници на режима му за интерниране в лагери и принудителен труд. Особено жестоко е това предаване, където няма и 1% противници на режима му и партийните организации избира особено видните и образовани хора, за да ги жертва в изпълнение на заповедите му.
Сталин е лично отговорен за смъртта на десетки милиони съветски граждани, поради директна екзекуция, интерниране в лагери, гладомор и некадърност на командването му, по много изчисления и според много автори той е отговорен дори и за повече смъртни случаи на съветски граждани от самия Хитлер.
Инкарцинация на злото, параноиден и кръвожаден човекомразец – съветският диктатор от грузински произход умира като куче след тридневни мъки на днешния ден и със сигурност, ако има ад е там.
/…/ Та един прекрасен ден, в навечерието на ньойския договор, в село Торос пристигнали фронтовите герои, придружени от Абисинеца, черен като катран и радостта на жените и децата се сменила с удивление, потрес, страх, вайкане, радост за някои, проклетисване от попа и други такива емоции от началото на 20 век. Опипвали го, разглеждали отдалече това чудо, дивили се, че притежавал всички човешки атрибути, но … черни. Прадядо ми имал по това време кръчма и го взел за помощник, момче за всичко. Така повишил чувствително клиентелата. Хората идвали да опознаят по-отблизо черния човек, носели му това-онова, опитвали да го приобщят към селския бит. Абисинеца бил кротък и непретенциозен, ходел бос, помагал в кърската работа, най-много дивял селяните, че без притеснение хващал змии, дерял ги и дори ги хапвал. Научили го да пие ракия и вино. Много му харесвали. Особено се пристрастил към селските веселия и празници. Задължително се хващал на хорото, не налучквал стъпките, но скачал като изоглавен неуморно и със страст. Идвали да го гледат и от съседните села. Абе – приобщил се към народа. С общоселски труд му спретнали две стаички в циганската махала, отделили му декар-два от селската мера и скоро го цанили за пастир на добитъка. Дори първата зима го убедили да обуе свински цървули, та да не премръзнат краката му. Въобще – интеграцията вървяла с пълна сила и скоро Абисинеца щял да се превърне в равноправен член на село Торос, но човека бил млад и силен и взел да подпитва как стои въпроса с местните моми. Тук работата ударила на камък. Местните циганки изпитвали страх от непознатия цвят на кожата, дори парясниците в селото не искали да го погледнат. Вдовиците, които след войната били доста, също се ослушвали. За целта го кръстили в селската църква, но работата по тънката част не мръднала въобще.
Някъде тогава ще да е било, в селото се върнала Гена Уруспията, която била женена за трети път в съседно село, но скъсала семейните окови пак, за срам и резил на цялата околия. Водела и двете си деца. Родителите и` не давали дума да се отваря да я приберат отново в родната къща, приютили само децата, но Гена имала доволно почитатели от мъжкото население и не останала на улицата. Много скоро селските първенци свикали съвета да решат въпроса с покварата, която сеела Гена из китното поселище. Викнали и нея. След дълги разговори за моралната чистота на селото, женските задължения, лошите навици и трудовия делник, на селския поп му хрумнала спасителна идея и директно предложил на Гена да се вземе с Черньо Абисинеца, та белким оцелее семейството и окончателно го приобщят към Торос. Тутакси останалите първенци приели идеята – хем запазвали местната атракция, хем се надявали да отърват селските пияници от Гена Уруспията. Тя не се колебаела много-много. За разлика от другите жени Гена не се гнусяла от различния цвят на кожата, пък и иностранеца вече си имал и къща, утвърден бил в пастирския занаят и не придирял за нищо специално.
Оженили ги в кръчмата на прадядо, венчали ги както пише в Голямата книга, духовата музика се раздала, раздал се и Абисинеца, мятал се безспирно на хорото, защото видял края на сексуалните си мъки. Е, първата вечер се напил тежко и безпаметно, но в тамошните предели това си е повече от доказателство за мъжко достойнство. Така се родило торошкото семейство на Абисинците. Гена, от Уруспията, достойно станала Абисинката, започнала чат-пат да се появява на неделна църква, та да се похвали със сексуалната мощ на Черньо, а другите жени цъкали и се кръстели, че точно в тяхното село се пръкнала жена, която имала черен мъж. Младото семейство скоро се сдобило и с отроче, после още едно и накрая Гена затретила, но на децата и` не викали уруспийчетата, а носели гордото име абисинчетата. Трите общи деца не били толкова черни, проговорили на български, попа ходил чак до митрополията в Ловеч да пита дали директно да ги въвежда в православната вяра, въобще – интеграцията вървяла ударно.
Петте абисинчета /две от първите бракове и три от последния на Гена/ се учили прилично, помагали в пастирския занаят на баща си, а той пък окончателно станал местен, когато се установило, че е майстор в коленето на всякакъв вид твари, най-вече свинете. И добавил още едно занимание към овчарлъка – станал щатен касапин по Коледа и селските курбани.
Абисинеца като пленник говорел само развален английски и бая се узорил докато научи българските слова, останал му спомена от английския език, дори понаучил малко и Гена Абисинката. Тя изумила цялото село, когато разменила две-три изречения на английски с някакъв търговец на праскови и селяните окончателно потиснали спомените за Уруспията. По това време на особена почит в местното училище бил френския език, после – немския. Английски никой не учил и Гена си останала единствената с няколко изречения от шекспировия език.
Пламнала Втората световна война, засегнала и с. Торос, дошли немски войници, появили се шумкарите, дядо Георги си отишъл през 1943 г. кръчмата му позападнала, Абисинеца минал на домашна ракия, пък Абисинката се залюбила със селския стражар на стари години за срам и резил на енориашите. Разбрал работата съпруга и заговорила мъжката чест. Една трагична вечер в кръчмата настанал големия бой за Гена, в който пияния Абисинец извадил нож на стражаря, ранил го, а представителя на селската власт в уплаха си взел, че стрелял и оня се капичнал. Не могли да го спасят. След два дни местната чернокожа атракция предал Богу дух. Било началото на 1944 г. Стражарят го съдили, но хората, присъствали на боя в съда твърдели, че всичко станало при самоотбрана и на пияни глави. Осъдили го нещо условно, уволнили го от работа и той се запилял някъде по Южна България, та белким забрави за Гена Абисинката, която макар и на години и с пет деца вече започнала да се оглежда за нов „другар в живота”.
Ама дошъл Девети септември и се преобърнал живота. Влязъл в Торос червенобрежкия партизански отряд „Г. Бенковски”, начело с Вълка Горанова, Пеко Таков и Митка Гръбчева, избили кмета, попа и директора на училището и направили „митинг на победата”. Изумлението било пълно, когато на трибуната застанала Гена Абисинката, бившата Уруспия и говорила колко жестоко била тормозена от фашистите, как я оставили вдовица като убили възлюбения и`, при това с кървавите ръце на стражаря. Виела и се тръшкала за възмездие. Подчертала, че покрай екзотичния си съпруг понаучила английски, т.е. езика на бъдещите победители. Ще да е направила речта впечатление на „високопоставените другари”, защото Гена скоро събрала оскъдната покъщнина и завинаги напуснала селото. Настанили я в национализирана къща в София с петте деца и поради езиковите и` умения станала служител в международния отдел на БКП. После станала и активен борец срещу фашизма и капитализма, а децата и` се изучили солидно в политическите мурафети. Две от тях дълги години бяха дипломати на Народната Република. Щастливо и доволно изживяла живота си Абисинката, умело използвайки мурафетите на работническата класа.
