Тито избива стотици македонски българи в къща в Битоля

Зловещата държавна сигурност на югославския диктатор Тито избива стотици македонски българи в къща в центъра на град Битоля след 1945 г. Част от тях преди да бъдат избити са обесени с краката нагоре. Сред убитите е и легендарният гемиджия Павел Шатев.

Отидох да се изправя пред това, от което се страхувах, всичко, което потъна в плаващите пясъци. Запътих се към къщата, където бяха затворени предците ми, към онова място в центъра на града, което все избягвах. Стъпките ми са тежки и бавни. Артериите на слепоочията бият така лудо и нещо дълбоко в гърдите ми ме стиска. Обзета съм от страх, причината за който търся напразно.

Градът е под знака на зеленината, на дивата свирепа, фанатична растителност, която изригва от евтина некачествена трева, отровна, злокачествена, паразитна. Странно нещо, казвам си, колко луда жизненост, безсмислена и непродуктивна тлее в този сега малък и полуразрушен град.

Най-накрая стигнах до къщата. Отварям желязната порта. Възрастна жена седи на верандата. Поздравявам я с треперещ глас, представям се и ѝ обяснявам. Тя е мила и отзивчива. Разбира и ми казва, че и тази къща им е взета. Сега е частна собственост. Моля нейните близки да ме разберат, поне да ми позволят да видя избите, където са били затворени дядо ми, баба ми и баща ми. С изключение на брата на дядо ми, който беше поставен в килия, в която не може да се диша.

Дървената врата към мазето се отвори. Само малък лъч светлина осветява стаята!

По същото време в тази килия е затворен и Павел Шатев. Той умира тук. Убиха го, оставен без храна и болен. Новите югославски власти дори не му позволиха лечение.

Докосвам стените, които докоснаха моите. Струва ми се, че ще разпозная под пръстите си чертите на затворническите календари и записи. Не знам какво чувствам. Внезапна празнота и замайване. Чувство, когато пространството около мен е изгубено и чиито граници не виждам. Това е потъване в утробата, изтръгнато от мен, като внезапно пропадане в някакво безтегловно състояние. Искам да замина възможно най-скоро, някъде далече и не знам къде.

Изпитвам ли страх? Не си струва да се лъжем. Да, това е страх, който потиснах в плаващите пясъци като дете, страх, който дори тогава допринесе за влошаването на здравето ми.

Излизам бързо.

Гледам къщата… Главната къща на УДБА, която е трябвало да бъде укрепление, бастион, укрепена сграда, която да контролира всичко – наполовина крепост, наполовина театър, наполовина лаборатория за наблюдение. Тук е трябвало да се контролира новото законодателство, да се прогонят „вредните“ български елементи, да се прочистят интелектуалците, да се затвори устата на всеки мислещ, за да се издигне новата йерархия в името на техния другар Тито. Животът им трябваше да белязан от непрекъснато просветление (често с искри от юмруци).

Хората са измъчвани по различни начини. Връзвани са за телефонна жица, често осакатявани нарочно, връзвани са за краката от оградата на балкона, за да висят надолу… а някои са и умишлено хвърляни от балкона.

Падайки по парабола, носен от силата на замаха, осъденият полита във въздуха и тялото му се чупи от тротоара. На сферичната повърхност на балкона, гладни и чудовищно малтретирани, във всяка част на денонощието по няколко души, съблечени и тънки като скелети, висящи на въже за краката си. Понякога се люлеят от поривите на вятъра, нито живи, нито мъртви, а минувачите ги наблюдават. Някои обръщат глави, други им пожелават това, което им се случва. Случаен минувач ще хвърли камък по тях, може би ще ги удари в слепоочието или някъде другаде, кръвта бликва от всички страни, а ръцете им на ковчега са стиснати в спазъм, сякаш държат своя предсмъртен венец. Всички тези хора желаят собствената си смърт, но тя никога не идва.

И много други неща са направени, но трябва да сме политически коректни, нали? Нека не нараняваме чувствата на потомците на онези, които ни причиниха това. Трябва да сме мили, лицемерни и със сигурност „нормални“ в рамките на тяхната „нормалност“ и „рационалност“.

Старите жители на Битоля разказват, че пациентите, които лежали в старата болница (днес тя не съществува, била е разрушена и на това място са изникнали сгради), а тя се намирала на 300 метра от тази къща, не можели да спят през нощта, чували болезнените писъци и викове на затворниците, които били измъчвани.

По това време огромната пропагандна машина от доносници и сътрудници на УДБА „работи” на пълни обороти. Трябвало да бъдат създадени врагове. Затворниците трябвало да бъдат почернени колкото е възможно повече, толкова по-бели да станат лицата на доносниците. Всеки ден седят на чаршията и си говорят, а останалото население е гладно да слуша провинциални клюки за чуждите нещастия. Това им дава сила. Казват, това сме ние, ние сме силни и УДБА ни пази от „враговете“!

Нещо подобно на днес.

Между другото, шпионирането е доста доходоносна „работа“ по онова време, а за Бога и сега е така. За мнозина то осигурява добър, комфортен живот, апартаменти и образование за децата им в чужбина. Изведнъж станаха комунисти, партизани, провъзгласиха се за някакви национални герои, взеха огромни пенсии. Днес същите са най-патриоти. Не че обичат Македония, но се борят да не излязат наяве кървавите им души.

Полицейско разследване – 1949 г.

Дългата и кървава разправа с десницата е към своя край, а сега започва кървавата разправа с левицата. Битоля е превърната в стая за мъчения. Неистово се арестуват хора както от десницата, така и от левицата. Колко души бяха затворени тук? За мнозина това място означава край на жизнения им път. Хората са измъчвани, искани са им някакви самопризнания, за да бъдат виновни. Те просто трябваше да се направят виновни!

УДБА арестува през нощта. След първия час сън, когато ти е най-сладко. Сигурно и днес е така, не знам. На 13 февруари е задържан близък роднина на дядо ми, който живял в къщата му. Под етикета Сталинист. Не знам дали се е обявил “за” Сталин или е било заповед от Тито за прочистване на интелигенцията от редовете на Комунистическата партия. От съседната къща се чува скърцане на желязна порта. Да, арестуват и брата на дядо ми.

Павел Шатев е отведен в къщата и вече е преминал „бойното кръщение“. Дядо ми е отведен в същата къща, но в друга килия. Братът на дядо ми – във вътрешна клетка без въздух.

Първоначално дядо ми е осъден на разстрел по бързата процедура. Заведен под графата С-СТРЕЛБА! Но на някой му хрумва, че ще му трябва като интелектуалец. Да, ще го задържат, след като унищожат цялото му семейство. И ще сложат примката около врата му завинаги. Да бъде послушен, да бъде възстановен до незначителност, до посредственост. Възелът, в който е вързана душата, не е фалшив възел, който се развързва, когато се издърпа единият край. Напротив, стяга се все повече и повече. Следваме хода на конеца, но вместо да се разхлаби, той се стяга повече.

Едно полицейско разследване (ако може да се нарече разследване) е като да бягаш маратон с много препятствия, но накрая не стигаш доникъде. Разследването започва, а УДБА на всяка цена трябва да издейства някакво признание. Търси се вината. Лесно е с тези, които имат вина, но какво да кажем за тези, които нямат? Тогава се преминава към максимално физическо мъчение. Тогава те заплашват да унищожат цялото ти семейство.

Започват с обикновени въпроси, а ти не си наясно, че ако признаеш нещо, което ти се струва банално, следва верижна реакция. Започват да пишат протокола. Тогава научаваш от полицията неща, които дори не знаеш за себе си, че си бил шпионин и едва ли не си започнал война между Америка и Русия! Че си спечелил от войната, въпреки че им показваш оригиналните документи за работата си.

Още по-ужасно!

Сътрудничили ли сте с Америка и Англия? О, значи сте американец, англичанин и българин, а щом сте сътрудничил с Индия, сте и индийски шпионин. Може и немски, не знам. Освен че ти ругаят майка българска, те наричат и с обидни имена. Трябва да те изкарат и враг на държавата, а щом УДБА има намерение, ще го направи. Разбира се, ти не си участвал в писането на протокола, освен когато го прочетеш и няма как да не забележиш правописните грешки на полуграмотния следовател.

Търсиш адвокат, а те ви питат дали може би се шегувате?

В някои случаи адвокатът също може да бъде арестуван. Разбира се, че и той няма да разбере защо!

Дават те на съд, а преди това вече са конфискували цялото имущество, което ти и десет поколения преди това сте придобили. Разбира се, те дори не споменават задигнатите пари.

Тези дни преглеждам файловете и протоколите. В жанрово отношение могат да се поставят между документалната проза и научната фантастика. Може да се каже, че това е единствената област, в която художествената литература се приема като документ, но трябва да постулира някаква обективна реалност. Смеехме се на схоластиците, които изчисляваха броя на ангелите, които могат да танцуват на върха на иглата. И УДБА не само изрази това число емпирично, но и накара по-голямата част от ангелите да играят на върха на иглата! Разбира се, напълно емпирично!

Дядо ми е подложен на такива мъчения, които дори тъмните умове не биха могли да си представят. Следствието продължава шест месеца и дядо ми е затворен в тази къща.

Баба ми и прабаба ми също са отведени … Баба ми, също изложена на ужас, не иска да признае никаква вина, защото вина няма. След това вземат нейния 12-годишен син, баща ми, който ще види майка си вързана за стол, и го настаняват в друга килия, съседната. Баща ми е задържан повече от 10 часа в УДБА, плаче силно, а майката слуша плача на детето. Тогава баба ми получава инфаркт в УДБА. Не знам какво се е случило с баща ми, но знам, че е оставило дълбоки следи върху него. И преди да умре, той ми го призна.

Кое чудовище го свърши? Този въпрос е за разглеждане в областта на психопатологията.

Знам кой е. И днес той е национален герой! И тук е точката, която ме разбива, точката, от която вече не мога да продължа този текст.

Само скици, разпръснати спомени. Защото не мога да пиша кога ненормалното стана норма. Защото не може да се напише иначе, освен ако всичко не изглежда като кошмар. Като Песните на Малдорор от Лотреамон или… може би, според предписанието на Артюр Рембо, под „разстройство на всички сетива“.

Дядо ми е арестуван и след затвора, до 90-те години. Беше ранен в окото, ръцете му трепереха, ухото му беше наранено. През 1990-та година, на 88-годишна възраст, той написа своите мемоари. Добре образован, той знаеше много добре френски и английски и писа до всички международни организации. Той писа и до всички македонски политически лидери, но те не му отговориха.

Помня, когато го арестуваха. Бях на няколко години, плачех, коленичих до краката му и ги стисках силно. Идват добре познатите ми „чичовци“ от УДБА, избутват ме и отвеждат дядо ми, не знам по кой път. Помня ги много добре. Те бяха облечени в дълги кожени шлифери, най-висшият израз на революционния шик на времето. Днес от тази гледна точка те изглеждат като провалили се летци, които отдавна са загубили курса и чийто самолет се е разбил някъде в бездната.

Гледам албумите. Размишлявам. Трябва да се напише книга “Македония срещу Македония”.

Като се започне от Димитър, осъден на 101 години затвор в Анадола, като един от организаторите на Илинденското въстание. Брат му също убит, след това Стерьо Боздов, осъден на 5 години затвор в Главняча. Тогава дядо ми е на 14 години, баба ми на 2 години, братът на дядо ми на 12 години. Павел Шатев е убит …и още едно убийство!

Защо?

Тези хора дадоха много за Македония!

Но винаги е така. Маса хора се противопоставят на тези, които го водят във възвисението. Особено когато това възвисение презира съблазънта, ласките, обещанията.

Днес цялата сфера на живота е разделена, разчленена, поставена под контрол. Беше обявена невъзможност за възвисение, беше обявена неговата неизползваемост. Безличната страна на събитията, числата, статистиката е подчертана, а историята е пълна с мравуняци и охладени от прах гробове на величие. І

 Ели Секуловска,

активист за правата на човека в Северна Македония.

Русофили ли? 1916 година на Южния фронт французите се опитват да деморализират българските войници с руски песни и това вбесява българите. Дневникът на френския сержант Жер Оливие

.

kenaliБългарската русофилия е насадена по време на руско-съветската окупация след 1944 година. Доколко русофили са били българите през 1916 година можем да съдим от дневника на френския сержант Жер Оливие. Провалът на манипулацията се вижда от този пасаж:

“Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите – те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сварихме да се изпокрием…”

Селото Кенали е разположено в Битолската равнина на 15 километра южно от град Битоля, до железопътната линия Битоля – Солун. Тук от 3 октомври до 14 ноември 1916г. българските войски водят кръвопролитни отбранителни боеве срещу връхлитащите съглашенски войски.
Цели 42 денонощия малобройните български войски обезкървяват силите на Антантата и спират временно настъплението им към Битоля.

В Кеналските боеве полковете на 8-а Тунджанска дивизия току – що окопали се в каменистата почва, без големи бетонни укрития, както при Дойран срещат в открит бой превъзхождащите френски войски. 42 денонощия българските войски с много воля и безумна храброст отразяват атаките на противника. Французите имат мощна артилерия и преорават постоянно българските позиции и окопи. След това атакуват с пехотата. Особено ожесточени са пехотните френски атаки на 4, 14 и 28 октомври и 14 ноември 1916г. Те са отблъснати с големи загуби за противника. Унищожен е 2/3 от състава на френската колониална дивизия.

Днес във френското Битолско военно гробище почиват костите на близо 15 000 френски офицери и войници, загинали в жестоките боеве при Кенали. Тунджанските полкове, към които се присъединяват и други полкове – части от 21-ви полк и 33-ти Свищовски полк от 9-та Плевенска дивизия също понасят сериозни загуби. 12-ти Балкански полк и 23-ти Шипченски полк, сражаващи се на Кеналската позиция губят половината от личния си състав, който е около 5000 души.

Ясна представа за битката може да се получи от дневника на френския войник сержант Жер Оливие, от 54-ти колониален полк, който е пленен на 28 октомври 1916 година.:

11 октомври 1916 г.
..Проклетата им Битоля… Българите усилено бомбардират гарата Кенали. Вали, кал, вода, проснал съм се по корем всред калта и очаквам… очаквам събитията. Какво ли ще дочакам?
13 октомври 1916 г.
Тая сутрин нашата артилерия усилено бомбардира неприятелските позиции. Особено тука в ляво има една батарея от 155, обръща им из дъно окопите.
Но и българите не си играят, шрапнелите им току фучат, свирят, гранати раздират въздуха, от вред трещят бомби. Току изведнъж без да знаем защо, се разгърмяват, пламва цялата линия от адска престрелка…Заради тази престрелка стана вече 3 часа лежа на корема си в тинята – не си познавам ни дрехите, ни обущата – всичко е безформена и безцветна маса – славата на Франция на Балканите!…
Някой разправя зад траверса, че тука не са само българи насреща ни. Здраво се държат тия поразеници, инат паплач, забили се в земята и макар, че на тъй на инак нашата артилерия ги рови и разравя – не шават. Тука половината и повечето трябва да са германци. Непременно, защото българите не могат удържа това – казват, че не ги бивало за модерна окопна война.
14 октомври 1916 г.
Вразуми ги, Господи, те искат да атакуваме! Вече раздадоха и вино да ни позамъглят главите – ще има значи атака днес…
…Боже, Боже, имам съвсем слаба надежда да видя още веднъж Франция…Да умреш поне във Франция или за Франция, а то за тия голтаци… По врага му и сърбите, и българите, и целият им изток…
15 октомври 1916 г., при гара Кенали.
Какви ти германци! То били българи – брадясали, страшни, черни цървулани. Видях ги с очите си, макар отдалече – цели покрити с косми, с пъклени очи. Отървахме се, ама как, сам си зная, а за другите един Бог знае. На ти тебе атакувай! Не разбирали българите от окопна война! Сочейки безспорната мощ на нашата артилерия, поручик Шотард ревеше: „Те всички са избити от барабанния ни огън. Вървете направо към окопите, никаква съпротива, никаква жива душа няма да срещнете и довечера сте в Битоля – там е почивката, там е избавлението. En avant! Vive le France!
И ние се втурнахме. Аз бях с команда чистачи на окопи / nettoyeurs/, която вървеше по-отзад, със задача, щом се заемат окопите, да се пръсне по тях и с нож и бомби да очисти всички ходове и окопи от останалите и скрилите се българи.
Отначало никой не се обаждаше и ние с още по-голяма увереност тичахме към телените им мрежи, гдето действително всичко бе разринато от нашата артилерия. Ненадейно като зафучаха снаряди върху нас, от вси страни се разтракаха картечници и тъкмо навлизахме в окопите им, сякаш из под земята изскочиха тия чудовища, нададоха едни дивашки викове и като бесни вълци се втурнаха право срещу нас, що бяхме отзад, с ножове, бомби, ятагани… с хиляди бяха, не видях точно колко бяха, не сварих и да видя – чистачи, щурмующи, черни, бели, всички се разбъркахме от тая изненада и рукнахме назад.
Че като започна и нашата артилерия върху нас, че и тяхната бие, та се къса, онези страшилища надали адски викове тичат подире ни, гърмят, хвърлят бомби, колят кого да сварят. Аз по чудо стигнах и минах нашите окопи и се скрих, останалите, особено щурмующите на поручик Шотард – смляха ги, нищо не остана от тях.
Бил съм и в други боеве и при Сома, и при Вердюн, но такава страхотия и такъв бесен народ не съм виждал.
Ребюфа, горкият Ребюфа! Жив го уловиха. Тежко му! Той от тия канибали най-много се боеше. И Кампло, и него уловиха жив. Каква съдба ги чака… Боже, Боже, къде ни изпрати.
Аз си знаех, че няма да успеем, но дружинният като викнал: ”Атакувай! En avant!” Я ти ела да те видя, я ти излез срещу българите, като били толкова прости и не разбирали от модерен бой…
Да бяхме само бели, поне нямаше тъй нещастно да свършим. Аз го заявих и на ротния: ”Mon capitain, не ви ща 30 души във взвода, половината ми дайте, само десет ми дайте, да, десет, но да са бели французи.” С тия ваксаджийски кутии /boites a cirrage/ – сенегалците, никъде не можеш да отидеш. Те и френски не разбират. Само зъзнат от студ и за вкъщи плачат. Отвратителна сган са тия черни. Ех, да беше цялата ни войска само бели…
16 октомври 1916 г.
Нашата артилерия бомбардира най-усилено неприятелските позиции – същински вердюнски ад. А те, българите, не мърдат, а се нахвърлят с шрапнели и фугаси по окопите ни. И ние се обърнахме на страшилища. С нашите почернели немити лица, рошави бради, с окаляните до неузнаваемост дрехи, ние сме същински пещерни люде, които газят на четири крака из тинята, гледат подплашено с изцъклени очи и нищо не виждат. Смеехме се на българите…
Ето, тоя огън се превръща във фурия. Ох, нещастие! Пак ли ще атакуваме? Все ние ли се намерихме да ни хвърлят срещу българите?…
18 октомври 1916 г.
Отървахме се. Светна ми. Нощес изтеглиха ротата. Та какво ли беше останало?… Ще си почина, ще полежа и ще подишам малко без гърмежи, без кошмари за тия грамадни страшни цървулани….

24 октомври 1916 г. , с. Секулево.
Това не е почивка, ден и нощ вали дъжд, палатки, окопи, пътища – всичко е плувнало във вода. Кал, невъобразима кал. Не съм виждал в живота си толкова кал – тука е война и с тая непобедима сръбска кал… Изпратиха ни на тия проклети Балкани и вече не се погрижват за нас. Да се биехме за Франция, за нещо свое, а то стовариха ни в тая кал, в тая дива страна, всред тия мръсни сръбски селяни, мръсни като тяхната кал, ние гнием в нея заради техните македонски коптори, докато един ден тия българи скочат върху ни и ни изтрепят. Те поне все пак са си у тях или до тях си и са свикнали. Аз се питам, нас защо ни пратиха тука да мрем? Ние що щем тук?
Малко ни важи, чия била Македония. За техните кавги, ние нещастния французки народ патиме.
Неразбрана война! Но смееш ли да кажеш, че не тука е нашето място, че ние трябва нашата земя да браним, защото я нагазиха бошовете / германците le boshes /. Ще дойде време, всичко ще се разбере, но колко ми струва, когато всички безполезно си отидем по реда из тия чужди нам пущинаци…
… Студено ми е, треперя…как страдам, как ужасно страдаме всички изхвърляни тук.
Сити сме да се търкаляме из тая кал, всред тия пущинаци,разбирате ли, хей там в Париж, който сте виждали Балканите само на карта, тилови /embusques/ такива…
26 октомври 1916 г.
Пак ни турнаха на линията. Натъпкаха ни в едни по-мизерни окопи, до една река. Гарата Кенали остава по на запад от тук. Българите са съвсем близо, та не смеем да се подадем и да погледнем – цял ден стрелят…
Ротният казва, че дошла още много наша артилерия и получила заповед да не оставя ни една българска батарея да се обади. И действително от нашите артилеристи не можем се оплака – ден и нощ стрелят. Онези – българските – трябва да виждат голяма мъка, но въпреки всичко пак се обаждат. Кой ги знае – нашите ли не ги виждат хубаво, крият ли се някъде…
Казват, че по на изток сме имали успехи и българите отстъпали. Не знам, какви успехи имат там ония – сърбите – но тука с толкова артилерия не можем не само да ги поклатим, но и големи мъки ни създават.
Нощес ми докарали някакъв си русин да пее руски песни от нашите окопи, за да разколебават българите – те нали нещо са сродни. Той пя, те го слушаха, че като откриха един огън по нас – на ти тебе едно разколебаване, едни песни ни в туй, ни в онуй време. Едва сверихме да се изпокрием…
28 октомври 1916 г.
Пак атака! Вече раздадоха вино да ни понапият… Тия хора са си загубили ума. Дъжд вали на порой – сякаш потоп ще става. Мене едва ме прибра поручик шотард под един навес, където и пиша…
Да може дъждът да отмени атаката!…
Тия проклети българи, сто пъти проклети! Залостили са се ей там и всред тоя потоп от дъжд и от огън на стотини наши оръдия, всред тая ужасна тъма и те не спират, а стрелят, трещят с бомби, артилерията им бие по нашите окопи,… и кръв, кал, вода, дим, трясък, тела – всичко се смесва… усещам, че разумът ми се губи в тоя хаос.
Глава не можеш да повдигнеш, а ще трябва да атакуваш. Че в това ли време намислиха да ни изкарват на разстрел от тия вълци – те само това чакат…
Да се помни и да се знае, че който не е бил в атака при Кенали, който не е бил мачкан от тоя рядък, но жесток огън на българите, който в тоя пороен дъжд не се е влачил по корем из калта на плувналия окоп, чакайки часа на атаката, но сигурната смърт, който не е чувствал ужаса всеки момент, да бъде заринат от българска граната, в тая чужда земя или жив разкъсан от внезапно изскочилите български страшилища … в тоя див далечен край, далече от…
…../ зацапаното с кръв не се чете…/
…По-хубаво наместо да се мъчим, да тръгнем, па ако ще би и живи да ни изядат тия българи …

сержант Жер Оливие