.

Статията според мен е брутално написана, като не мога да отрека, че има и зрънце истина в нея. (Стефан К.)

.

„Искам парти със стаи, пълни със смях. Искам десет хиляди тона сладолед.  И ако не получа това, което искам, ще пищя!“ – това заявяваше Верука Солт от „Чарли и шоколадовата фабрика“, разглезеното богато момиче, което получава всичко, което поиска от родителите си.

Имало е време, когато обществото би реагирало с ужас на перспективата за подобни хленчещи, разглезени малки келемета. Поради някаква необяснима причина обаче, вместо да заклеймяваме тази армия от съвременни събратя и посестрими на Верука Солт, ние сме решили да ги поощряваме.

Въведение в поколението на хилядолетието

В петък бяха публикувани резултатите от потресаващо изследване: очевидно „поколението на хилядолетието“ по-скоро би се отказало от кафе за седмица, отколкото за седем дни да се лиши от Wi-Fi.

Потресoх се не от резултатите на изследването, естествено, а от две други неща, които осъзнах:

Първо, някой в медиите смята, че представителите на поколението на хилядолетието предпочита Wi-Fi пред кафето за тема, представляваща интерес. В смисъл, кой в репродуктивна възраст би отговорил на въпроса „Wi-Fi или кафе?“ с нещо в духа „О, ще взема кафето, благодаря“?

Като се има предвид, че Wi-Fi по принцип се е превърнал в синоним на Интернет, въпросът би могъл да бъде формулиран и по следния начин „Какво бихте предпочели: да се налага да избирате алтернативна напитка, или да бъдете затворени в тъмна стая за седмица?“

Или, както би го формулирал Еди Изърд: „Торта или смърт?“

Второто потресаващо осъзнаване е, че според изследването на Wakefield Research, член на поколението на хилядолетието е всеки, роден между 1980 и 1993 г.

Като човек, роден през декември 1979 г., това колко на косъм съм се измъкнал, ме плаши. В крайна сметка на база всички налични доказателства, поколението на хилядолетието е най-противното, убедено в своите права, мързеливо и съзнателно невежо поколение, бродило някога по Земята.

Отношението им към труда

Не, не се шегувам. Просто прекарайте няколко минути в търсене в Google на хилядите публикувани материали за възхода на това поколение. Предизвиквам ви да намерите един-единствен цитат, който оставя положително впечатление за него, особено когато става дума за отношението им към труда.

Да вземем например този младеж на около двадесет години, който заявява в предаването „60 минути“ на CBS: „Имаме избор… Можем да продължим да сменяме местоработата. Вече не е нещо лошо да си посочил четири работни места в биографията си за година… това е новата реалност за нас. И ще продължаваме да се адаптираме и да сменяме местата, и да пробваме нови неща, докато разберем кое точно от тях ни е по душа.“

Нещата стават още по-лоши (също от „60 минути“)…

„Хората от фирмите по кариерен ръст се оплакват от родителите, които идват да обновят биографията на детето си. Всъщност отиваш при работодателите и те започват да изразяват опасения, след като има родители, които звънят на представителите на „Човешки ресурси“, заявявайки нещо в духа на „Ама моята малка Сузи или моят малък Джони не са получили оценка на ефективността, която аз смятам, че те заслужават“.“

Как се комуникира с поколението на милениума

Междувременно на PSFK.com („Вашият източник за нови идеи“), имаме на разположение обяснение как да се комуникира с представители на поколението на хилядолетието: „Изживяванията, създадени за тях, трябва да бъдат интуитивни и да бъдат лесно разбираеми от пръв поглед. Те не желаят да четат инструкции.“

Всеки, който някога е навлизал в мрачния неграмотен свят на актуалните теми в Twitter, може да се осмели да навлезе в повече подробности. Не че поколението на хилядолетието не обича да чете и пише, просто голяма част от тях не умеят въобще да правят нито едното, нито другото.

Искат да са обект на възхищение

Когато се стигне до потребностите по Маслоу от себеактуализация, PSFK ни заявява, че младежта на хилядолетието „иска да бъде оценена и разбрана“. Всъщност да бъдат разбрани е последното, което тези младежи желаят: оценката и разбирането предполагат постижения, които заслужават да бъдат оценени.

Това, което поколението на хилядолетието всъщност желае, е да бъде обект на възхищение. Конан О’Брайън обобщава отношението им, когато говори за децата, които му се хвалят, че ще бъдат известни, без да обясняват с какво всъщност ще станат известни.

Учени и академици са изследвали този проблем. Проучване на Пол Харви, доцент по мениджмънт в университета в Ню Хемпшър, установява, че поколението на хилядолетието като цяло „има нереалистични очаквания и силна съпротива срещу получаването на негативна обратна връзка… Мениджърите установяват, че по-младите служители често демонстрират силна съпротива срещу всичко, което не е свързано с похвали и награди.“

Кого наемате? Бебетата мъпети?

Преди няколко седмици моят приятел Андрю Маклафлин, изпълнителен директор на Huddle, писа материал за Forbes, обясняващ как фирмите трябва да се адаптират, за да бъдат привлекателни за младежта на новото хилядолетие: „Мисълта да бъдеш прикован към бюро по цял ден въобще не им изглежда атрактивна“, споделя той.

Колко тъжно. Междувременно, във фирмата за търговия с облекло Zappos са стигнали дотам да правят стаи за отдих и сън, за да могат техните зле възпитани служители да се чувстват комфортно. Без майтап -стаи за сън. Кого наемат те? Бебетата мъпети?

„Здравейте, г-н Солт. Прочетох 60-страничната автобиография на вашата дъщеря Вероника: много добре сте се справили с писането й на компютър, вместо нея. Сега бихме желали да ви поканим да я докарате за интервю. Ама какво имате предвид? Тя не ходи на интервюта? Е, ами тогава просто ще пропуснем тази стъпка и така или иначе ще й предложим работата.

Какви са очакванията й за заплата? Розови ореховки и милион балони? Няма проблеми. Ще добавим към това и изпълняващи циркови трикове павиани. Още нещо? Стаи за сън? Е, г-н Солт, все пак не мислите ли, че би трябвало да теглим чертата някъде?…“

Култура на „правото на нещо си“

Неизбежно тази култура се е просмукала в разработката на технологични продукти. Миналия месец имах спор със създателите на „Gripe“, приложение, което позволяваше на (както на мен ми звучи) „самоопределилите се като задници на новите медии“, да тормозят работещите с клиенти служители в магазини, барове, хотели и ресторанти, така че те да отстъпват на всеки техен каприз, за който са убедени, че им се полага по право.

Ако служителят откаже да се съобрази с желанието на клиента (каквото и да е то), приложението позволява те да бъдат опозорени – поименно – в Twitter, Facebook и всяка друга съществуваща социална мрежа. Съвършеното приложение за младежта на хилядолетието.

http://www.webcafe.bg

Пол Кар, По TechCrunch

.

Стоян Михайловски

.

– Дванадесет прасци родих –

стопана си обогатих!…

(Тъй бъбрела една свиня,

от много плодовитост изумяла…)

Благословени са онез поля,

онез гори,

където желъди съм яла

и динени кори!…

Дванадесет прасци –

и хубавички кат орли;

да имаха криле,

изпълнили би светлото небе…

Но само Бог е съвършен!

Все пак блазе, блазе на мен!

Туй село ако изгори

в един прекрасен ден,

мор ако го опустоши –

от мен само би могло да се насели,

единствено чрез мен!

Елате се чудете,

елате се дивете!

Свинчета – като херувими!

Ето ги – сучат!

Шопари – като серафими!

Ей ги – да квичат учат!

Да ти е мило, да ти е драго

да ги погледнеш само!…

И тоз рой, и таз чета,

и тоз сонм, и таз войска,

и туй прекрасно стадо –

е плод на моята утробица!…

– Пък аз,

отвърнала тогаз

могъщата лъвица –

едничка рожба аз родих, но Лъв се тя нарича!

.

.

Циганите са „безбожни и лоши хора“. Дали?

Ромите в Европа за пръв път се споменават във Византия през 11 век. Дълго време не се знае откъде произхождат. В началото ги наричали египтяни, което е и коренът на наименованието им в редица модерни езици: на английски „джипси“, на испански „житанос“, на френски „житан“. Немското наименование е „цигойнер“, подобно на това в някои славянски езици – „цигани“, което идва от гръцкото „атсинагонас“, наименование на секта в Мала Азия, практикуваща черна магия.

Крадат всичко, което им попадне?

В Западна Европа ромите се споменават за пръв път през 1414 година в Южна Германия. Където и да се появявали, с неортодоксалния си начин на живот те будели почуда у местните жители. Заради тъмния си тен на лицето били смятани понякога за татари или сарацини. Необичаен за местното население бил и номадският им живот.

Приемани първоначално с известна симпатия, впоследствие те предизвикват гнева на църквата, тъй като не спазват Божиите закони и не ходят на църква. В енциклопедия от 1735 г. Йохан Цедлер описва ромите като „вечно безбожни, лоши хора“. Враждебността към ромите нерядко е била вкоренена в законите.

Най-лошите форми на дискриминация – тези, които днес наричаме етнически чистки, – са практикувани в Западна Европа. Ромите са бивали прокуждани под заплаха от смъртно наказание, мъчения и затвор. В Германия и Холандия преследванията срещу тях продължават до 19 век. Една от главните причини за прокужданията е, че ромите са били смятани за непоправими крадци.

Изтокът – по-толерантен от Запада

В по-ранни издания на енциклопедия „Британика“ се твърди, че ромите крадяли всичко, което им попадне под ръка. Смята се, че причина за това е материалното им положение – бедността ги принуждавала да посягат на чуждата собственост.

Предубеждения към ромите е имало и в Източна Европа. Само че тук хората са съзнавали икономическото значение на тази малцинствена група. Точно по тази причина в източната част на континента не се появяват закони, които налагат прокуждане на ромите.

http://www.dw-world.de/,
като заглавието* е добавено от мен

.

Конспиративните теории имат за цел да предизвикат ирационално недоверие и съмнение в определени групи от хора, било то тайни служби или етнически общности. Те са породени от неразбирателството между два народа или пък от недоверието към дадена част от обществото. Измислените догадки относно съответната група прерастват в злобни нападки с ясен резултат – поредната теория за световен заговор.

Добрите срещу лошите

Най-популярният мотив, на който се градят повечето подобни измислици, е разделянето на хората на добри и лоши. Добрите сме ние, а лошите са другите, чуждите, непознатите. Много от подмолните интриги, насочени понякога срещу цели народи, са резултат на предразсъдъци – например твърдението, че евреите искат да завладеят света.

Тайни служби от ранга на ЦРУ, Мосад и КГБ са също от години главни действащи лица във фантасмагориите. Причината за това е съвсем проста – дейността на тези служби е секретна, поради което никой не знае какво точно вършат те.

Ако искате да съставите конспиративна теория, трябва да направите следното – избирате си цел, например ЦРУ, и свързвате всяка световна катастрофа и всеки голям проблем с тази тайна служба. Не забравяйте, че трябва да свързвате „виновника“ само с действителни факти. Само така хората ще ви повярват. Най-добрият пример за подобна връзка са атентатите от 11 септември, които се превърнаха в любим мотив на съставителите на конспиративни теории.

Зад идеите за световен заговор стоят четири вида „болни мозъци“. Първият са „преследваните“. Те са странни личности и в повечето случаи страдат от психическо разстройство. Техните теории по принцип не се славят с голяма популярност. Вторият тип са така наречените „обезумели просветители“. Те самите са последователи на някоя вече позната теория и с цената на всичко се опитват да убедят целия свят в истинността й.

Третата категория теоритици са „идеолозите“. Те съчиняват свои собствени истории и търсят последователи. Един от най-популярните „идеолози“ е швейцарецът Ерих фон Деникен. Според него в далечното минало Земята не е била обитавана само от динозаври, а и от извънземни. Научни доказателства в подкрепа на тезата му не са открити, разбира се.

Вечно актуалният „лов на вещици“

Най-опасни са „ловците на вещици“. Историята познава много жертви на налудничави теории. В съвременната епоха явлението „лов на вещици“ още не е напълно изчезнало. То се среща най-вече в общности, където религиозни фанатици осъждат невинни хора в практикуване на магьосничество и окултизъм.

През 15 век доминиканският инквизитор Хайнрих Кремер съставя наръчник с инструкции за разпознаване на вещици и дава началото на безброй мъчения и убийства, извършени под общия знаменател „лов на вещици“. Негов последовател е американският сенатор Джоузеф Маккарти, станал известен през 50-те години на 20 век с гоненията и нападките си срещу симпатизанти на комунизма и срещу хора, заподозрени в шпионаж за СССР.

http://www.dw-world.de/

.

Човекът може да бъде независим само в две основни житейски да ги наречем състояния – духовно и финансово. Докато зависим може да е не само във финансово, но в никакъв случай в духовно. Духовно зависими могат да бъдат само бездуховните!

Абсолютно гностичен е въпросът: Бедният може ли да е независим, и богатият задължително ли е зависим. Или може би е обратното?

Духовната независимост е това, което прави човекът такъв, в смисъл не независим, а Човек. Духовността не съществува извън Човека, защото тя е дете на Разума, както и Човекът, който, поради липса на други доказателства, е дете на Бог. Не се плашете, не съм религиозен в клиничен смисъл. Но ако някой знае нещо друго за произхода на Разума, нека го каже сега, или завинаги да замълчи! Добре го казах, нали?

Не знам дали клетите български социалисти и останали още по-клети левичарчета от опозиционно-поддържащо-атакуващ тип го осъзнават, но Независимоста е крайно дясно състояние!

Независимият човек иска сам да отговаря за живота си, сам да печели парите си, сам да ги харчи, сам да избира училището за децата си, сам да губи битките с Живота и сам да се изправя след загубите! Независимият човек е горд и не се страхува, че ще загуби поради собствената си глупост и некомпетентност. Защото независимият човек по презумпция е интелигентен, и всяка загуба за него е урок, след който той е по-умен.

Независимият човек живее като се учи, а не като учи другите как да живеят, сещам се са комуносоциалистите…

Независимият човек няма нужда от Държавата, но Държавата има нужда от него, и той за съжаление го знае.

Независимият човек не може да понесе мисълта, че губи целия си живот, възможностите да опита, и най-важно – възможноста да докаже поне на себе си, че е читав – поради чужда глупост, некомпетентност и корумпираност! В никакъв случай нямам предвид бойкоборисовост, макар че вече се замислям и по този параметър.

България може би още дълго време ще има своя Ден на Независимоста. Но Независимите в нея ще стават все по-малко и по-малко. Защото зависимостите ще стават все повече и повече.

Огледайте се. Виждате ли наоколо поне един независим и вярващ в себе си и бъдещето си човек? Да?

Значи Денят на Независимоста все още има някакво значение!

Догодина пак ще се преброим…

Белчо Дончев

*) Л.П.

http://tovae.to/

.

От известно време по радиото вървят реклами за игра на тото. В края на рекламата един задимен глас на жена-пушачка казва: „Хазартът може да доведе до пристрастяване!”. Произнася го доста секси. Всичко, което ни доставя удоволствие, може да доведе до пристрастяване – това би трябвало да се е разчуло вече, нали така.

Животът – облепен с предупредителни надписи

Който обича да хапва, може да се пристрасти към яденето и някоя сутрин да се събуди 200 килограма. Казват, че имало също така пристрастени към компютрите и пристрастени към секса. Как ли още не са сетили да налепят предупредителни надписи по мониторите и по хладилниците? А сексуално атрактивните хора задължително трябва да си татуират по съответните части от тялото предупредителния надпис: „Внимание, сексът с мен води до пристрастяване!”.

Принципно нямам нищо против грижата за човека, стига да не е прекалена. Защото напоследък постепенно ми се струва, че държавата ме третира като малко дете, а това страшно ме изнервя. И сам мога да се досетя, че не е добра идея да давам по 1000 евро седмично за фишове. Между другото, вече сам пресичам улицата и мога сам да се изпишкам. А който е дотам тъп, че да хвърля по 1000 евро за тото всяка седмица, той няма да отлепи и от предупреждението по радиото. Или пък дотолкова е изперкал, че му е все тая, включително и секси-гласът на пушачката. Това предупреждение е съвършено безсмислено, то ни казва само едно: „Големият брат те дебне!”.

Знам си какво ще стане сега. Ще получа гневни имейли от дузина организации и индивиди, които пишат, че някога са били пристрастени към хазарта, а пък аз съм наивник. Ама чакайте, не за това става дума. Да, хората се разоряват в казиното, това ми е известно. Други обаче се давят във ваната.

Хранят ни с кашица, макар че имаме зъби…

Животът е пълен с рискове и човек винаги трябва да си отваря очите на четири. Но дори когато си отваряш очите на четири, онази с косата пак някой ден ще почука и на твоята врата. Ами сега? Да вземем да й лепнем предупредителен надпис на косата: „Умирането води до смъртна опасност!” Пък дано помогне…

Ако някой се разори от хазартни игри, за това не е виновен нито Тотализаторът, нито държавата – крив си е самият човек. Появило се изкушение, той не му устоял – и така. Другите как устояват? Предупрежденията са симптом за едно общество, което функционира като санаториум. И всички ние, дори да сме само на по двайсетина години, отдавна вече живеем в гигантски старчески дом. Вързани сме с каиши за болничното легло и ни хранят с кашица, макар че още си имаме зъби. Подсигурени сме, а отговорността за всичко останало не я носим ние. И не бива да се ядосваме, че от това се вдига кръвното…

http://www.dw-world.de

.

Забрадката е нещо безобидно? В никакъв случай – казва легендарната германска феминистка Алис Шварцер и добавя: Всички, които вярват, че без забрадка жената е нечиста, да си го вярват и занапред, само че у дома!

.

На 23 септември излиза сборникът „Голямото забулване – за интеграция, против ислямизма” на Алис Шварцер, която е авторка и съставителка. Германската феминистка и нейните съавтори категорично отхвърлят всякаква толерантност към забрадките и изнасят потресаващи факти за съдбата на жените в ислямския свят:

За Алис Шварцер носенето на забрадка в никакъв случай не е просто въпрос на личен вкус. Тя твърди, че момичето, което носи забрадка, не може току-тъй да се сравнява с момичето, носещо примерно многобройни плитчици. „Целта е забрадката да се въздигне в ранга на символ върху бойните знамена на онези, които са тръгнали на поход срещу правата на жените“ – казва Алис Шварцер пред Дойче Веле.

Бурката е варварска дреха!

В книгата си германската феминистка разяснява, че забрадката и бурката са политически и религиозен символ. И двете са отражение на една представа за света, според която жените са „нечисти” и по определение подчинени на мъжете. Покриването на главата има една-единствена цел: да възстанови априорно липсващото достойнство на жената. Ето защо незабулената жена винаги е жена без достойнство.

Настъплението на бурките и забрадките не само в мюсюлманските държави, но и в Европа, предизвиква основателни тревоги. Та как ще бъдат жените равноправни и уважавани, след като единствено под булото те имат достойнство и са имунизирани срещу морални подхлъзвания – каквото е посланието на забрадката или бурката.

В книгата четем разтърсващи лични истории на млади жени, които са нахлузили забрадката под силния натиск на религиозни свекъри или съученички. Няколко учителки разказват за свои ученички, които след ваканцията си у дома неочаквано се завръщат в Германия със забрадки и с дълги палта. Мнозина защитават тази тенденция, като се позовават на религиозната свобода. В обществената дискусия те пледират за религиозно многообразие вместо насилствена еманципация.

Идеята, че забрадката е нещо безобидно, възмущава дълбоко Алис Шварцер. Тя е безкомпромисна: жените не могат да бъдат толерантни тогава, когато правата на други жени се орязват. Едно от елементарните права в тукашното общество е равноправието между половете. То не бива да се жертва в полза на никаква толерантност. Тъй че онези, които вярват, че жената е нечиста и трябва да се подчинява на мъжа, нека си го вярват и занапред, само че у дома. Алис Шварцер смята, че не е достатъчно забрадките в германските училища да се забранят само за учителките – не бива да ги носят дори ученичките. Защото забрадката отваря вратата за всякакви други посегателства върху правата на момичетата-мюсюлманки.

Например, както припомня Алис Шварцер – изискването да не участват в часове по плуване заедно с момчета, да не се включват в общите излети на класа и да не присъстват в часовете по биология или история, в които се преподава материал, несъзвучен с исляма. Допуснем ли в училище забрадките, смята авторката, после ще трябва да допуснем и ученички с бурка. А може би и с белезници, с кучешки нашийник и с девствен пояс?

В държави, където правата на жената са под закрила, бурката няма място, категорична е Шварцер, за която бурката е варварска дреха и символ на презрението към човека. Авторката разказва историите на многобройни жени от мюсюлмански държави, заплатили отказа да покриват главата си с бичуване, изтезания и дори със смърт.

Забрадката – преден пост на насилието

Посланието гласи: груба грешка е да се изважда въпросът за забрадките и бурките от културния контекст на онези държави, където жените биват заливани с киселина, само защото забрадката им се е поразхлабила, или пък момичета стават жертва на атаки с отровен газ, защото искат да ходят на училище. В Афганистан например само през тази година вече имаше 11 такива случая.

Забрадката не е моден аксесоар, тя е предният пост на световното насилие срещу жените. Друг пример са убийствата на момичета, обикновено новородени, само заради това, че са момичета. През последните 50 години техният брой в световен мащаб е по-голям от броя на мъжете, убити през всички войни на ХХ-ти век! А за жените на възраст между 15 и 45 години в Третия свят вероятността да бъдат осакатени или пребити до смърт от собствените си мъже е по-голяма, отколкото да умрат от болест, злополука или война.

Алис Шварцер поставя и няколко много важни изисквания. Например: нотариусите в Германия не бива повече да затварят очи и безропотно да подписват завещания, в които жените незаконно биват обезнаследявани. И още: здравните каси да не признават полигамните бракове, а съдиите да не се съобразяват с т. нар. „културни различия” и строго да наказват мъжете, които малтретират съпругите си.

Alice Schwarzer: „Die große Verschleierung: Für Integration, gegen Islamismus“, 272 Seiten, € 9,95, ISBN 978-3462042634, Verlag: Kiepenheuer & Witsch

http://www.dw-world.de/

.

Не е хубаво човек да се размисля много, много и то по никое време през нощта преди рождения си ден!

Е, не е, но те мислите не питат кога да те връхлетят – просто те връхлитат и не ти дават мира, особено в нощ като тази.

Правиш си равносметка на изминалото време, хей така, без да го искаш!

Питаш се: какво постигнах, колко можех още, какво добро направих…? Направих ли всичко, което можех…?

Само добро ли правех или не винаги?!

Мисли, мисли… не ми дават мира!

Слагам като на кантар делата си – честно и без да прикривам някои, които не ми харесват кой знае колко!

Имам чувството, че добрите натежават! Е, поне така ми се иска!

Ами то и електронна везна да е, пак не може да отмери с точност кое е повече, камо ли кантарът на съвестта!

Мисля си, че съвестта ми е чиста. Опазих я и не направих с нея компромис, за тези 53 години, на които сега правя равносметка.

Не се пазарях и не се продавах… Няма от какво да се срамувам!

И все пак… Направих ли всичкото добро, което можех или не успях?

Мисли, мисли… в нощта преди рождения ден.

Сигурно е нормално – на мен всяка година по това време, не ми дават покой!
.

.

Вацлав Хавел – буржоа по произход, дисидент по призвание, хуманист по душа, абсурдист по професия и благородник по поведение.

От породата на Монтен!

Струва си човек да го познава. Дори само заради такива изречения, с които разстройва непоправимо нервите на мними приятели и откровени врагове:

„Десният догматизъм с неговата нетолерантност и догматична вяра в общи поучения ми пречи по същия начин, както и левите предразсъдъци, заблуди и утопии. Отказвам и винаги съм отказвал да се причислявам към десницата или левицата. Стоя извън тези политико-идеологически фронтове и съм независим от тях. Пазя своята свобода дотолкова, че без притеснения да имам за всичко собствено мнение и да не се чувствам ограничен от свои предходни самоограничения. Приемам дадено мое мнение да изглежда „левичарско”, друго пък – „десничарско”. И да си призная – все ми е едно.”

(Из послеслова към „Летни размишления”)

•••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••••

(…) Връщането на свободата в една морално напълно разложена среда предизвика явления, които можеха да се очакват, но въпреки това надминаха представите ни. Става дума за огромния и почти ослепителен взрив на всички възможни лоши човешки качества.

Правилата, ако могат така да се нарекат, които авторитарният режим беше създал, са премахнати. Новите правила на свободно поетата отговорност към общото и за общото, все още не са създадени. Те и не могат да бъдат създадени, защото такова нещо се ражда и култивира в продължение на дълги години.

Обществото ни се освободи, но в някои моменти постъпва много по-лошо, отколкото когато не беше свободно. Стремително нарастнаха всички видове криминални престъпления, а в медиите се изля онази позната мръсотия, която извира от тъмните пластове на обществата винаги по време на исторически преломи.

Появиха се и още по-сериозни и опасни явления: национална недоброжелателност с признаци дори на фашизъм, безбожна демагогия, интригантство и съзнателно лъгане, непримирим и безогледен сблъсък на лични интереси, жажда за власт и крайна амбициозност, фанатизъм от най-различен характер, мафия, всеобщ недостиг на толерантност, липса на вкус, на чувство за мярка и на размисъл.

Разбира се, не съм толкова самомнителен, че да се смятам за единствения справедлив човек в тази страна. Аз обаче отново и отново се убеждавам, че в нашето общество е скрит огромен потенциал от добра воля. Само дето тази добра воля е някак си атомизирана, наплашена, задавена и объркана от ситуацията; осакатена и безпомощна. Тя сякаш не знае на какво да се опре, как да започне, къде и по какъв начин смислено да се реализира.

Говори се, че всеки народ има такива политици, каквито заслужава. В определен смисъл това е така: политиците действително са огледало на обществото и въплъщение на неговите възможности. Но същевременно – което е парадоксално – валидно е и обратното: обществото също е огледало на своите политици.

Впрочем от политиците до голяма степен зависи, кои сили в обществото ще освободят и кои ще потиснат; дали ще се опрат на по-доброто или на по-лошото у всеки човек поотделно.

Непрекъснато някой ме съветва да се преструвам, когато се налага. Да се съобразявам с политическите капризи на деня, пък ако трябва и да полаская тогова-оногова, само защото ще му е приятно. Непрекъснато слушам и съвети от друг вид. Например как трябвало да бъда по-твърд, по-решителен, понякога да ударя по масата, на някого да изкрещя или, с други думи, в интерес на общото благо да предизвикам малко страх, дори малко ужас.

Знам обаче, че ако искам да остана верен на себе си и на своето разбиране за политиката, не трябва да обръщам внимание на такива съвети. Откровеността никога не може да се наложи чрез увъртане, истината – чрез лъжа, а демократичният дух – чрез авторитарно нареждане.

Хората искат да бъдат публично уверявани, че елементарните правила на човешкото съжителство имат смисъл. Искат да знаят, че „ония горе” са на тяхна страна. Така се чувстват подкрепени и обнадеждени. Те искат да чуят, че приличието и смелостта си струват; че в схватката с мерзостта трябва и да се рискува. Искат да знаят, че не са самотни, забравени и отписани.

Едно от моите изненадващи познания в областта на „високата политика” е, че проявата на вкус е по-важна от каквото и да било политоложко образование. В политиката много по-важни са такива неща като вживяването в другия, умението да го заговориш, способността бързо да се ориентираш не само в проблемите на хората, но и в душите им.

Не е истина, че принципният човек не става за политик. Стига неговата принципност да е допълнена с търпеливост, размисъл, мярка и умение да разбира останалите.

Не е вярно, че в политиката успяват само безчувствените циници, фукльовците, нахалниците и грубияните. Действително всички тях политиката ги привлича, но в крайна сметка тежест имат единствено почтеността и възпитанието.

Признавам, че културният упадък ме ужасява повече от икономическия. Той повече се вижда и по някакъв начин „физически” тормози човека. Много повече би ми пречило, ако, да речем, кръчмата, в която ходя, е оплюта и с мен се държат просташки, отколкото ако не мога да я посещавам всеки ден и да си поръчвам най-скъпите ястия.

Никой не може да ме убеди, че медицинската сестра ще започне да се отнася по-добре към пациента, едва когато е по-добре заплатена. Че единствено по-скъпото жилище може да бъде по-уютно. Че само богатият търговец може да бъде учтив, и че единствено преуспяващият фермер може да се отнася човешки към добитъка.

Светът никога няма да бъде рай, където всеки ще обича другия, всички ще са пожертвователни и добри, земята ще процъфтява, и всичко наоколо ще е красиво и хармонично – за голямо удовлетворение на Господ. Човечеството има най-лош опит именно с утопистите, които обещаваха подобни неща.

Злото ще съществува винаги, човешката мъка – също. Политическата арена постоянно ще привлича безотговорни авантюристи, честолюбиви люде и мошеници. Дори унищожаването на планетата няма да престане току-така. Нито аз, нито който и да било друг ще спечели тази война един път завинаги. Най-многото тук-там да бъде спечелена някоя отделна битка. Дори и това не е сигурно.

И все пак ми се струва, че има смисъл усилията ни да не спират. Тази война е водена столетия наред и да се надяваме, че ще продължи да се води още векове. Тя трябва да бъде водена заради принципа. Просто защото трябва, защото това е правилно. Или ако щете, защото Господ го желае. Това е вечна, никога несвършваща война.

Малко са хората с толкова нищожни илюзии, каквито са моите. Чувствам се обаче задължен да отстоявам онова, което смятам за добро и правилно. Не знам ще успея ли, няма ли, да променя нещо в тази посока. Допускам и двете възможности. Не допускам само едно: че е безсмислено човек да се бори за доброто.

Никога няма да изградим правова и демократична държава, ако едновременно не изграждаме държава човешка, нравствена, духовна и културна – колкото и ненаучно да звучи това в ушите на политолога. И най-добрите закони, и най-добре измислените демократични механизми не гарантират нито законността, нито свободата, нито човешките права, щом не са подплатени с определени човешки ценности. Какъв смисъл би имал, например, един закон, който никой не уважава, никой не защитава и никой не изпълнява?

Знаем от собствения си неотдавнашен опит, какво може да стане с един напълно почтен закон, ако той попадне в ръцете на един непочтен съдия, и колко лесно непочтените хора могат да използват демократичните институции за установяване на диктатура и терор.

Законът сам по себе си и демократичните институции сами по себе си са безсилни, ако зад тях не застанат волята и смелостта на порядъчните хора, които да не разрешават злоупотреби.

Ние няма да намерим своето уважавано място под слънцето, ако крещим непрекъснато, че искаме да ни уважават. Това ще стане, когато привлечем вниманието на другите със съдържанието на своето съществуване.

Ще продължа да говоря до втръсване и напук на снизходителните усмивки за отговорността и морала, лице в лице със сегашния обществен маразъм. И днес, както и преди, нямам причина да смятам тази своя битка за обречена.

Със сигурност може да бъде изгубена само една битка – тази, от която предварително си се отказал.

(Из „Летни размишления”)

.