Как бързо минава времето! Това изречение се чува не само в края на старата и началото на новата година. Но какво представлява времето? Швейцарски експерт по феномена „време“ има няколко отговора на този въпрос.
„Най-добрата дефиниция, която съм срещал, сочи, че времето е всъщност промяна. Както казва Луман, фактът, че светът се променя, поражда времето“, казва швейцарският експерт по феномена „време“ Михел Баерисвил. Той е женен, има две деца и следователно твърде малко време. Но тъй като и съпругата му работи, грижите за децата се поделят.
„Битието ми определя съзнанието за време“
„Същината на времето е промяната и тъкмо защото светът непрестанно се променя, съществува феноменът време“, обяснява ученият. Времето е универсално, казва той. Всеки човек в света има определена представа за времето – представите могат да се тълкуват от гледна точка на културата. А от кога съществува времето като понятие?
„Според някои антрополози и еволюционни биолози съществуването на човека само по себе си, поне както го познаваме, т.е. от момента, когато човекът вече не е неандерталец – точно това е преходът към наистина модерния човек и този преход съвпада с факта, че времето става релевантно, то бива открито. С други думи, човешкото съществуване е пряко свързано с откриването на времето, на преходността на света.“
Отношението си към времето швейцарският учен определя така: „Ако трябва да използвам твърдението, че битието определя съзнанието, то моето битие определя и моето съзнание за време. Аз работя на свободна практика, т.е. времето ми не е строго регулирано съобразно трудовия ми ритъм. Имам сравнително много свобода да избирам, така у мен възниква чувството, че всъщност животът ми е добре запълнен.“
Часовникът променя обществото
Алберт Айнщайн, който първоначално е бил чиновник в патентно бюро в Берн, твърди по-късно, че времето е онова, което показва часовникът. Според Баерисвил това е странно статично понятие за време. От индустриалната революция насам времето е норма, а часовникът – контролен инструмент на стандартизирането и ефективността.
Дали времето във френска Швейцария, там, откъдето идват часовниците, е по-специално? „Когато съм в швейцарските планини, установявам, че там е много по-спокойно, отколкото другаде; планинските склонове са далеч от големите транспортни потоци. Дали обаче времето е друго, по-специално, не знам.“
Баерсвил обича точността. Казва, че мрази да закъснява и да кара другите да чакат. Но иначе часовникът изобщо не е важен за него, казва швейцарският учен.
Добрите намерения са неизменна част от началото на Новата година – това е идеалното време да решиш да промениш нещо в живота си, както отбелязват психолозите. Но често всичко пропада набързо поради вътрешна съпротива.
„Основната предпоставка е човек наистина да го иска“ – казва психоложката Юлия Шамхорст и продължава: „Би трябвало сериозно да си зададем въпроса дали разполагаме с достатъчно сили и готовност да вложим енергията си в новата посока“. В крайна сметка преобръщането на рутината от делника изисква повече енергия, отколкото се предполага.
Мислете конкретно!
От психологическа гледна точка реализацията на намеренията има по-добри изгледи за успех, ако набелязаната цел е позитивна. Да спрем пушенето, да намалим алкохола или стреса – това са негативни намерения, които показват какво не искаме. „Не е достатъчно да се освободиш от нещо, трябва да знаеш къде искаш да стигнеш“ – съветва експертката.
В случая с пушенето, привлекателната перспективата за отказалите се от тютюна би могло да бъде изкачването на стълби без задъхване. А тези, които искат да отслабнат, могат да си поставят за конкретна цел „влизането“ в любими преди дрехи, по този начин ще си осигурят необходимата мотивация.
Друга от често допусканите грешки е непрецизното формулиране на добрите намерения. „Повече движение“ или „по-малко стрес“ са начинания, които набързо могат да бъдат отново отхвърлени, тъй като не казват достатъчно и не са обвързващи.
Много по-добре от „повече движение“ би било в този смисъл планирането на половинчасова разходка по три пъти седмично. В случая с пушенето пък помага по-доброто обмисляне на собственото поведение в „рискови“ ситуация, например когато се събират множество пушачи на едно място.
С търпение и контрол се стига далеч
Освен всичко това добрите намерения изискват търпение. За да не се изчерпи то, е препоръчителен постоянният контрол на успехите – съветва берлинският психолог Щефан Якоб. Най-голям смисъл има при набелязването на намеренията още на Нова година да се заложат и срокове, при изтичането на които да се направи рекапитулация.
При някои намерения, като например за отслабване, повечето по-малки стъпки обещават по-голям успех, отколкото някоя голяма. А ако мине твърде много време, докато бъде постигната целта, това би могло да се отрази обезкуражаващо, отбелязват психолозите.
Истинското изпитание за намеренията настъпва тогава, когато се стигне до някое поражение. То често подтиква да се откажеш от целта си. „Този, който след две седмици непушене отново посегне към цигарата, не бива да се отчайва“ – убеждава психоложката Шарнхорст.
Справянето с подобни поражения е също изкуство и е част от предизвикателството. А който наистина успее да преодолее вътрешната си съпротива, ще бъде възнаграден подобаващо. „Успехите не само се отразяват добре на здравето, но и укрепват самочувствието“, подчертава Шарнхорст. В повечето случаи усилията получават и съответното социално признание.
„Предизвикателство е обаче и това да се харесваш такъв, какъвто си“ – посочва психоложката. Този, който започва Новата година без намерения, навярно просто е доволен от живота и себе си човек.
Магията на Божич се пренася в деня на Рождество Христово! Светли празници на всички приятели!
Във времето, когато се раждало небесното Слънце, а пророци в далечна и нечувана Юдея предсказали раждането на Спасителя, българите празнуват Бъдни вечер. Наричат празника още Мали Божич – време, изпълнено с тайнственост, в което гадателки и ясновидки се отдават на магии и заклинания за здраве, щастие и късмет.
Мъжете приготвят бъдник – дебело крушево дърво, в който палят големият огън – символ на небесното слънци. Жените месят обреден хляб – боговица, вечерник, светец, който слагат в средата на празнична трапеза, на която нареждат царевица, чесън, лук, боб, ябълки,ошав, пуканки, орехи и различни постни ястия. От всяка гозба оставят по малко за починалите близки, което на сутринта носят на гробищата.
В деня на големия църковен празник Рождество Христово – 25 декември, по стара обичай отбелязваме Коледа. Вестта за раждането на Исус донасят коледарите – момчета между 12 и 18 години, празнично облечени, с дрянови тояги, пишно украсени. Те обикалято къщите, пеят песни и благославят за здраве и късмет. В знак на благодарност стопните ги даряват с кравайчета, орехи, ябълки, сушени сливи.
По традиция във всяка къща се нарежда празнична трапеза, на която жените слагат много и разнообразни ястия, както след голям пост. На софрата винаги има пита, пача, свинско печено и пържолки, свинско месо с праз, баници със сирене или месо, пастърма със зеле, сърмички от зелеви лита, печена кокошка, млечна сладка баница, плодове, ошав, пуканки и бъклица със студено, руйно вино.
Българите благославят Христос и си пожелават здраве и живот, да е плодородна годината и всеки да намери своето щастие и късмет. Именници днес са Христо, Христина, Манол, Емануил и други.
Има нещо гнило в България и това е езикът. Простащината, вулгарността и чалгата настъпват агресивно и завземат все по-обширни територии. А за това е виновен не само „шибаният народ“ – пише в коментара си Еми Барух.
.
Чета заглавията на тиражните вестници, гледам снимковия материал, слушам интервютата с началници и политици, наблюдавам начина, по който общуват хората около мен… (Копеле, копеле!…) Каква завършена обществена деградация! Борат се възприема не като културен феномен, насочен срещу политическата демагогия, а като модел, матрица, еталон на модерния непукизъм.
Простакът трупа мускули
Публичният език на нашето време извади на бял свят културната патология на днешната власт. (Шибан народ – шибани управници!) Желанието за идентификация с масите доведе до тиражиране на площадното говорене, до пълно изместване на високия стил с улична реч, което се възприема като демократичен диалог на „елита“ с „народа“.
Така говорят министрите, така говорят бодигардовете им, така се говори в магазина, така се говори в семейството, така се говори в училище. Това агресивно настъпление на простащината фактически заличи йерархиите, унищожи дистанцията между културните нива, обезсмисли присъствието на авторитети в критичния дискурс на съвременността.
Простакът набъбна пред очите ни, порасна, натрупа мускули и продължава да завзема все по-обширна територия. Фамилиарниченето, жаргонът, безпардонното ругателство, липсата на респект станаха част от груповата идентичност на властта, която намира израз в нейния публичен език. Струва ми се, че би могло да се проследи неговото влияние върху маниерите на цялата администрация. Питам се дали тези маниери са вдъхновени от поведението на шофьорите по българските пътища или именно тираджиите задават модела на етикета…
Народ или тълпа?
Всичко това издава дълбоко неуважение и пренебрежение към духовното, към коректността, към нравственото. На фона на примитивната потребителска култура отклоненията от този стил на говорене се възприемат като превземки, като субстрат привнесен отвън.
Смея да твърдя, че една от причините за бягството на част от образованите млади е в повсеместната пошлост, в чалгата, която стана норма на живота около нас. Потънали в нея все по-рядко се сещаме, че простащината превръща гражданите в население; държавата в територия; народа в тълпа; общуването във вулгарност; неприличието в норма и грамотността в анахронизъм.
Възприемам мълчанието по този повод като вид съучастничество.
България е най-тъжното място на света, а българите са по-нещастни дори от хаитяните – твърдят двама американски учени в свое изследване. Но кои са причините? Любослава Русева предлага следния отговор:
България е най-тъжното място на света, твърди авторитетното списание „Икономист“. Изводът се основава на връзката между доходите на глава от населението и задоволството от живота, обясняват двамата американски учени, изследвали я в продължение на години. Те установяват, че:
1. Хората в богатите държави са определено по-щастливи.
2. В колкото по-бедна държава живееш, толкова по-окаян се чувстваш.
…
Смеете се, нали? Но не е чак толкова елементарно!
Въпреки че Бетси Стивънсън и Джъстин Уълфърс от университета на Пенсилвания се заемат да оспорят „Парадоксът на Йистърлин”, който гласи, че „щастието не се купува с пари”, двамата доразвиват теорията му чрез прегледна скала. Слагат, с други думи, след „щастието не се купува с пари” едно много важно „защото” и по този начин индивидуализират щастието/тъгата.
…
Ето някои от изводите:
– Да си беден в Норвегия не е трагедия, защото получаваш достатъчно, за да изплащаш ипотеката си, а през лятото да си починеш в Палма де Майорка.
– Да си богат в Русия е трагедия, защото се съобразяваш с десетки административни препятствия и „благословии” от най-високо място преди да отидеш на почивка в Палма де Майорка.
– Да си беден в Швейцария не е трагедия, защото живееш като богатите, само че по-скромно.
– Да си богат в Молдова е трагедия, защото живееш като бедните, само че по-нескромно.
…
„Усещането за щастие е относително”, заключават Стивънсън и Уълфърс, описвайки как азиатците изглеждат по-нещастни, а скандинавците – доста по-доволни от живота, отколкото доходите им предполагат. В Хонконг и Дания, дават пример те, имат сходна покупателна способност, но хонконгците показват удовлетворение 5.5 по 10-степенна скала, докато датчаните – 8. България пък, сред изследваните 131 държави, не е никак зле – страната ни е над средното ниво по доходи. Като удовлетвореност на българите от собствения им живот обаче попадаме далеч под държавите със сравним среден доход и с индекс под 4 за щастие – по-ниско и от… Хаити.
…
През януари тази година остров Хаити беше разтърсен от унищожително земетресение, в което загинаха 230 хиляди души. Близо един милион останаха без покрив. Икономиката беше срината, като щетите се оценяват на 9 млрд. долара.
В момента епидемията от холера продължава да се разраства – по данни на ООН на острова са регистрирани повече от 80 000 случая. Очаква се през 2011 г. броят на заразените да надхвърли 400 000 души. Обстановката се усложнява и от масовите безредици заради фалшифицирането на резултатите от изборите, проведени на 28 ноември.
…
Общо 59% от българите се смятат за бедни, оповести тези дни и „Алфа рисърч”. Въпреки че част от тях имат доходи над средните за страната, близо две трети от анкетираните отговарят, че се чувстват неудовлетворени.
Собственото ми проучване даде още по-печални резултати: 87% от моите приятели отговарят, че са бедни – съответно тъжни, като всеки от тях посочва различно „защото”.
М.: Не съм си купувала книги от две седмици.
В.: Няма как да отида на ски в Австрияпрез януари.
С.: Той не печели и стотинка, не купува хляб, даже хляб не купува!
Г.: От половин година не съм плащал ипотеката, спрях детето от тенис.
…
Доходите на тези 87% от моите приятели са средни или малко над средните. Живеят в средно големи апартаменти. Семействата им са средностатистически, обикновено с две деца, които са средно грамотни, средно добре облечени и средно възпитани. Работят средно или малко над средно добре. По средата на лятото ходят на море, по средата на зимата – на ски ваканция. Средно високи са. Бих казала, че и тъгите им са средни.
Никой от тези хора не е преживявал унищожително земетресение, в което да загуби всичко. Само са чували какво е холера или пък имат по-скоро романтична представа за тази смъртоносна болест покрай „Любов по време на холера” от Маркес.
…
Бедата на Хаити, твърди американският политолог Даниел Ериксън в стоя статия във „Форин полиси” от този януари, е на второ място неблагоприятното географско положение – островът се намира върху пукнатина на земни пластове, предразполагаща към трусове. Преди да стигне до първата причина, Ериксън уточнява: Хаити не е във война със съседите си, всички хаитяни говорят общ език и са една от културно най-хомогенните нации в региона. Военните, някога най-тежко въоръжените в западното полукълбо, са разформировани и заменени от полицейски сили – наистина корумпирани и некомпетентни, но със сигурност не и силов апарат за държавни репресии. Въпреки усещането, че в страната цари неовладяемо насилие, убийствата на глава от населението са доста по-ниски от тези в други страни в Латинска Америка и Карибите.
…
През последните 20 години обаче в Хаити управляват клептократични режими. Съответно корупцията е превърната в норма, а бедността е стигнала до онова ниво, в което проблем за управляваните е да се хранят поне веднъж дневно. Дивото обезлесяване – и то следствие от бедността, още повече засилва уязвимостта на страната, защото нищо не може да спре ураганите и циклоните, които възникват в Атлантическия океан. Столицата Порт-о-Пренс е най-очевидният пример за тази уязвимост. Градът е обраствал с бидонвили, които при всеки силен дъжд се разпадат на картонена каша.
Бедата на Хаити – продължава Ериксън – е в неспособността на правителствата да уцелят средното ниво на бедност.
…
Много бедният човек е много опасен. А 99% от хаитяните са тъкмо такива. Те нямат какво да загубят. Затова след 30 години диктатура на фамилията Дювалие, от 1986 г. страната навлиза в период на често повтарящи се политически кризи, прекъсвани от кървави държавни преврати. Цели 20 години Хаити продължава да затъва в бедност, а основното занимание на населението му, което наброява около десет милиона души, е да сече дървета и храсти от хълмовете, за да прави дървени въглища. С тях приготвя най-простите ястия, а когато вече не може да приготви и тях, обръща „дърветата” срещу властта.
…
Много бедният човек е яростен. Той не може да си позволява лукса да тъгува. Това може да прави само средно бедният човек, който е средно спокоен за утрешния ден. Точно толкова спокоен, колкото хем да се тревожи как ще оцелее, хем да не излезе на улицата с „дърветата”. Зает с тези мисли, той не хаби енергия да се сдружава с други средно бедни хора. Всеки оцелява поединично. Както казва моята средно бедна приятелка В., „това е като при замръзването – пазиш си силите и се мъчиш да не заспиш.”
…
Средно бедният човек е примирен, не отчаян. Неговият стандарт е средно търпим, жизненият хоризонт – средно ясен. Той е „да сме живи и здрави, пък другото все ще се нареди.” Той е „важното е хляб да има” и „да свържем двата края”. Неговото тихо мрънкане е безобидно. „Когато са тъжни, хората често стават тихи, по-малко енергични и затворени в себе си.” Средната тъга на средно бедния е благодат за управляващите.
…
В момента от кръчмата под нас се носи рефрен:
Тъгувам аз, нощите са дълги, пусти и студени,
тъгувам аз, моля те ела!
Тъгувам аз, даже и в съня си
чувам твоя глас,
тъгувам аз…
Гласът на певицата е кахърен, а последното „тъгувам аз” прозвучава като стон. Долу има сватба.
. Днес дискутирах с един мой приятел (млад емигрант – антикомунист) инициативата на ГЕРБ за изчистване на дипломатическите ни мисии от креатури с агентурно ДС минало и с учудя открих, че масово е разпространено мнението, че ДСБ са в основата на този успех за Демокрацията (отварянето на досиетата). Смея да твърдя, че това не отговаря на истината, а всичко започна от една моя идея (инициатива), в един (тогава) десен форум* (демократи.орг).
Не само това, ами като се обърнах за помощ (посредством мейлове), към някои от активистите на ДСБ, с разочарование забелязах, че нещо увъртат и не са склони да подкрепят инициатива, не координирана (съгласувана) с ръководството на партията.
Тогава на своя глава я стартирах, като слава Богу, че в техническото изпълнение ми помогнаха много от редовите участници във форума. Все пак трябва да отбележа, че по това време (края на май, първите дни на юни, 2006) още никой не беше си позволил да пише директно до ЕС депутатите и да ги моли за съдействие, като много хора се смущаваха, как ще се реагира на подобна постъпка. Лично аз нямах смущения, защото от 1987 съм австрийски гражданин, порядъчен ЕС данъкоплатец и бях убеден, че ще получа отговор на молбата ми, за интервенция, относно отварянето на досиетата. Затова и посланието съчиних, написах и подписах лично, за да се конкретизира проекта. След това молбата-послание, заедно с един отговарящ на текста плакат, бяха изпратени персонално до всичките над 700 ЕС депутати.
Ето и самия текст, заедно с плаката:
Sehr geehrte Herr/Frau Xxxxx!
Helfen Sie mit Ihrem Einfluß, dass die Akten der alten Staatssicherheit Dienst in Bulgarien geöffnet werden.
Das Parlament ist von alten Kommunisten und Angehörigen/Spitzel des alten Kommunisten repressiven Apparates besetzt und mit aller Kraft versuchen sie, dass diese Informationen ihren Weg nicht an die breite Öffentlichkeit finden.
Diese Akten sind der Grund für die massenhaften Erpressungen und Drohungen von den Vertretern des alten repressiven Apparates.
Ihre Hilfe ist ausgesprochen wichtig für alle bulgarischen Bürger, welche in die EU als gerechte und stolze Bürger eintreten wollen.
Mit freundlichen Grüßen
Mag. Stefan Kraev
www.democrati.org
Същият текст и снимка изпратих, както до водещи принт-медии в Европа, така и публикувах в един сайт, където членуваха (отдавна не съществува, защото опростачването и масовостта стана второто лице на онлайн платформите) наистина само отбрани европейски политици, бизнесмени и журналисти – Cyre Club® Community.
Инициативата имаше неочакван, дори и за мене, успех. Не само, че повечето ЕС депутати отговориха, че ще се застъпят за каузата, ами и много от тях в лични мейлове започнаха да ме разпитват за положението в страната, тогава. Някои от тях се заинтересуваха и за политическата ми принадлежност на мен и аз въпреки, че по това време никъде не членувах, написах ДСБ…, защото трябваше да се идентифицирам някъде, а тогава тази партия отговаряше най-точно на моите критерии (в последствие доста неща се промениха, ама това не е нито момента, нито мястото за до уточняване).
Няма да забравя, когато едни от хората отговарящи за евентуално ни присъединяване в ЕС (Elmar Brok, Michael Kambeck) се обърнаха директно към мен с молба да формулирам по-конкретно, какво точно смятам, че би било най-удачно в случая, като натиск върху правителството, за отварянето на досиетата…
Без излишно неудобство (скромничене), трябва да призная, че се гордея с тези времена и постъпката (инициативата) си от тогава, защото аз знаех, че имам дебело досие и моята малка война с комунягите тогава, беше именно, отварянето им!
Тази инициатива, тъй като беше съвсем открита и всяка стъпка беше упомената и поствана във въпросния форум, послужи след това, като почва за стартирано на много други платформи, целящи съзиране на западното мнение.
.
*) Предполагам, че ако не са прибрани в някаква закрита част на форума, всичко това може да се проследи по дати. Първата молба за съдействие, касаеща отварянето на досиетата, изпратих на 05.06.2006
Аз лично пазя цялата си кореспонденция с всички ЕС депутати от тогава.
Едва 7 процента от студентите в България вярват в държавата. За останалите млади държавата е или най-голямото зло, или нещо, от което само се срамуват.
Дали да заклеймим тези 83% като песимисти, като безпросветни или социално нечувствителни? Днешните студенти са родени малко преди 1989 г. или точно тогава.
Расли са в годините, когато държавата наистина си взе дълга отпуска. Когато държавата бе заместена от мутрите, от новобогаташите и от онези, които могат само да мразят.
Тези деца са чували, че държавата „едно време“ е била „Татова“ и че повече е забранявала, отколкото е позволявала. Тези деца са видели с очите си как дългове се плащат на мъже с бухалки и как ако караш Мерцедес, си успял в живота.
За днешните студенти държавата е онзи мъчител, който всяка година пренаписва учебници, въвежда и отменя матури, закрива техникуми и ги праща в 13-и клас. За новите млади държавата е тази, която създава правила, които никой не спазва.
Държавата е и тази, която събира пари за здраве и пенсии, а после си ги взима, за да попълва дупки.
18-годишните днес са прохождали във времената, когато хората спряха да се усещат като общност. Те са сричали азбуката в годините, когато всеки се учеше да разчита на себе си, а не на държавата.
Как да искаме от днешните студенти да са горди граждани на своята държава? Корим ги, че не са водачите на гражданското общество, че не са будните млади, които крещят по барикадите и свалят правителства.
Без да се запитаме какво е усещането да си гражданин, без да имаш държава.
Неотдавна руската преса съобщи, че 80% от българите били русофили. И не само това: във вените на 12% от българите течала руска кръв.
.
.
Е. Никлева
Как ли е било установено русофилството на българите? С допитване? Или си имаме работа с типичното пожелателно мислене, което – като част от руската политика – вменява на България: вие завинаги си оставате в нашата зона на влияние, независимо към какви западни клубове се присъединявате!
В Централна Европа никога не са забравяли, че Русия все я тегли към старата й зона на влияние. Нека си припомним няколко актуални факта: Чешкото разузнаване периодично съобщава за активизиране на руската агентура в страната. Дипломатически представители на Москва бяха изгонени от страната заради шпионаж.
Като слънцето и въздуха…
Покойният полски президент Качински предложи да се създаде енергийно НАТО, за да се защитят новите демокрации от енергийната и политическа експанзия на Русия. (Впрочем, Чехия и Полша винаги са искали американско присъствие като гаранция за окончателното си еманципиране от Русия.)
Преди време чешкият външен министър Шварценберг и руският му колега Лавров влязоха в остър географски спор: руският представител твърдеше, че Чехия е в Източна Европа, чешкият виждаше страната си в Централна Европа. Очевидно е, че и за чехите, но и за руснаците, “Източна Европа” означава принадлежност към руската орбита.
На българите обаче постоянно се вменява, че са русофили така да се каже по произход – и винаги ще си останат такива. Нищо, че България се присъедини към Европейския, а не към Съветския съюз, както искаше Тодор Живков. Руснаците като “двойни освободители” -това днес звучи глупаво. Руският език отдавне вече не е задължителен в българските училища. Лозунгите за „вечна дружба“ и за българо-съветската дружба като „слънцето и въздуха“ за всяко живо същество днес кънтят на кухо, като комично ехо от миналото. Български студенти учат най-вече в Германия, Австрия, Англия и Съединените щати – но не и в Русия. Откъде тогава блика това предполагаемо непресъхващо русофилство? И най-важното: дали днешна Русия е пример за подражание?
Руското проникване в България
Какво представлява Русия, разкри неотдавна скандалният “теч” с дипломатическите телеграми: мафиотска държава, в която полицията рекетира малките фирми, а службите за сигурност – големите, в Кремъл се внасят куфари с банкноти, Путин е най-богатият европеец с милиарди в Швейцария, руско-украинският газ е в ръцете на организираната престъпност, а руската мафия е разгърнала структурите си от Испания до България.
Към тази ли точно Русия българите трябва да изпитват обич? Когато погледнем Русия в огледалото „Уикилийкс“, понятието “енергийна сигурност” внезапно придобива и буквален смисъл. Не просто (и не само) като диверсифициране на енергийните източници, за да няма “спиране на кранчето” от Москва, но и като препятствие пред руските криминални структури, които навлизат в региона тъкмо през енергетиката.
Известно е, че руснаци купуват имоти в България. Не е известно обаче какъв е процентът на руската собственост в страната. Защото руска собственост означава руско присъствие. Всеки знае, че стъпвайки в България, Русия стъпва в ЕС и в НАТО. Ако днес руската преса безгрижно твърди, че 12% от българите имат във вените си руска кръв, какво ще се окаже утре? Че в България има значително руско малцинство? Добре позната е политиката на Русия да прониква в други държави чрез манипулации с малцинствата.
Българинът е русофил, защото е русофил!
В българското общество безкритично се мълчи по много въпроси, липсва дебат по важни обществени теми. Но това не означава, че някой има право да говори от името на българите и вкупом да ги определя като русофили. Подобни клишета рядко се подлагат на критична преоценка.
Българинът е русофил, защото е русофил. Оттук: България остава в зоната на руския интерес, защото населението й е русофилско. Това е доста опасна подмяна, историко-политически детерминизъм, който завинаги обрича България на една и съща, неизбежна съдба. От нея имат интерес онези среди вътре в България, които теглят страната на Изток в противовес на прозападните й ориентации.
Как бързо минава времето! Това изречение се чува не само в края на старата и началото на новата година. Но какво представлява времето? Швейцарски експерт по феномена „време“ има няколко отговора на този въпрос.
