.
В студиото на предаването „Под лупа” на телевизия „Европа” Яков Джераси, евреин по произход, роден в България, днес председател на Международната фондация „България” каза, че темата за спасението на българските евреи е една много голяма тема и ние трябва да се отърсим от комплекса на срамежливост и да запознаем света с доблестната постъпка на българския народ. Г-н Джераси изтъкна, че българските евреи в Израел нямат комплекса на Холокоста, какъвто имат полските или румънските евреи и „много пъти България получава подкрепа от международни кръгове само заради тази тема”.
ИНТЕРВЮ НА НИКОЛАЙ ЛЕФЕДЖИЕВ
– Защо според вас се реанимира тази история за депортацията на евреите в т.нар. „Нови земи” през 1943 г.?
– Ние трябва да помним, че тези територии се дават като награда на България за това, че е съюзник на Германия. Добруджа се дава веднага и гражданите й стават български граждани. В Тракия и Македония положението е доста по-различно. Тези територии са обещавани след войната на България и дори в картите виждате те имат друг начин на изражение на самата географска карта. България администрираше тези територии с полиция и войска по указания на СС офицерите – как да се управляват тези територии.
– Как според вас една малка държава, макар и съюзник на Германия е устояла на този неистов натиск на Берлин за депортация на евреите?
– Фактът, че аз съм тук и съм жив и говоря с теб, това е заради тази агитация, която става през 1943 г. Трябва да не се забравя, че църквата играеше много голяма роля. Църквата в Северна Гърция и в районите на Югославия не играха такава роля. Интелигенцията тука взе пряко отношение, пряко и царя взе отношение, депутатите също. Това са съюзниците на Германия, които подписват петицията. Агитацията беше да се спасят евреите в България. Дилемата на евреите в Македония и Тракия не беше отговорност на жителите и моите сънародници в България. Такава беше съдбата на евреите в другите държави.
– Евреите в Беломорието и във Вардарска Македония никога не са били поданици на Царство България, като това не се знае от много хора.
– Това е главното нещо. Те не бяха още анексирани към България. Техните жители бяха жители на Гърция или Югославия. Има много случки, когато се изкарват от вагоните жители на България. Да бъдеш български евреин беше голям плюс в тези времена.
– Доколкото ми е известно чрез смесени бракове се спасяват много български евреи?
– Да, така евреите от смесените бракове бяха оставяни „за после”, да се види как ще се справят с дилемата. Това не беше пикник за никой. Трябва да кажа, че моите родители, които заминаха в Израел, бяха освободени от комплекса, който имаха други евреи в Израел, това е комплексът на Холокоста. Нашите български евреи напуснаха една страна с много добри чувства, заминаха в друга страна пак с хубави чувства. Това е разликата между полския евреин и българския евреин. Ние бяхме продуктивни тук и бяхме продуктивни и там.
Към проф. Михаел Бар-Зоар, написал много книги за българските евреи по телефона от Израел:
– Какво си спомняте за събитията от това време?
– Аз бях дете. Нашето семейство се премести от Кюстендил и помня, че майка ми разказва, как са искали да ни изпратят всички в Полша и как в последната минута бяхме спасени.
– А в началото на 90-те години вие подехте една кампания за популяризирането на ролята на България за спасяването на 50 хил. български евреи. 20 години по-късно смятате ли че светът знае достатъчно за това?
– Не, светът не знае достатъчно за това. Нито книги, нито програми, нито документални филми ще оправят това нещо.
– Имаше един филм „Ешелоните”, в който се преиначаваше историята, защото основната роля за спасяването на нашите евреи се падаше на българската комунистическа партия.
– Това беше един политически филм, който наказваше цялата история. Партията тогава беше в нелегалност, както и да е искала да помогне. Евреите бяха спасени от българския народ, от църквата, от парламента.
– Г-н Джераси, не само в Македония, но и в България се случва да се преиначава историята и това става, когато БКП след 9 септември обсебва спасяването на българските евреи. Дори се стига до една идея да предложат Тодор Живков за Нобелова награда за мир. Как бихте коментирали това?
– Моят чичо, Карл Джераси, беше поканен в Лондон на една вечеря в комунистическо време да даде подкрепа, защото той беше 7-8 пъти номиниран за Нобеловата награда. Молбата беше тогава да види как той може да помогне. Но чичо ми не го прие на сериозно и нищо не стана.
– По целия сват срещате се с различни хора. Как ни възприемат отвън? Как гледат те на България в ролята на спасител на своите евреи?
– Ние не знаем как да изкараме тази информация навън. Ние малко се страхуваме. Знам го и от предишните президенти на България, че има този страх да не „бият барабаните”. Ние не водим тази тема, ние се влачим в тази тема. Ето сега трябва да отговаряме на македонски изказвания, вместо те да се влачат след нас. Аз винаги мисля, че или президентът на републиката, или министър-председателят трябва да създаде един комитет от видни световни евреи, които да задават важни теми и тогава ще се смени цялата визия по въпроса. Това е национален капитал. Не можеш да го дадеш на хора, които отводняват темата и всъщност те не разбират темата. Те използват полуистини и ги използват неправилно. Има политици в страната, които казват полуистини и голяма част от народа им вярва. Същото е и с тази тема. Трябва да се внимава тук, трябва да се изберат точните хора, които нямат тази идея за политизация, за някаква лична цел. Ние имаме темата, само че ние не знаем как да я разказваме. Това е водеща тема. Както българското сирене и българското мляко, на тази тема трябва да се гледа много сериозно. Много пъти България получава подкрепа от международни кръгове само заради тази тема.
– Може би това е урокът на историята, който ние трябва постоянно да повтаряме като наша ценност, като наш капитал.
– Ние имаме един комплекс на срамежливост. На този свят, който бий барабана, който вика на пазара най-силно, той получава вниманието.
Източник: ekipnews.com