Никола Дафинов: Умориха бащата на Богдана Карадочева за една седмица!

.

На Сашо Сладура му трябваше един ден, за да умре.

Никола Дафинов е роден на 14 април 1942 г. в София, навремето е бил най-младият концлагерист в Ловеч. Баща му е зъболекар, а майка му е завършила Сорбоната в Париж, Франция. През 1960 г. на 12 декември без съд и присъда 18-годишният Никола е изпратен в трудововъзпитателно общежитие в Ловеч – каменните кариери. Пускат го през 1962 г. През 1966 г. го изселват в село Врани кон, Търговищко. През 1972 г. го изселват завинаги в село Светлен, Търговищко.

Как се оцеляваше в лагера? Или оцеляваха само вербуваните за доносници?

– Там беше един ад, в който оцелях по чудо. Аз бях там заради контакти с чужденци и заради това, че говорех езици. Учех в езиковата гимназия. Бях в 11 клас, последния, когато ме взеха. Там нямаше предложения за вербовка. Единственото изискване беше да нямам спомени за прекарването ми там, за видяното и чутото. За режимите, за убийствата, за Мирчо Спасовците и другите, защото това било секретно поделение. Караха ни, като излизаме, да подписваме декларация, че никога, по никакъв повод няма да споменаваме за каквото и да е по времето, когато сме били там.

Кои са по-известните личности, с които си бил заедно в ловешкия лагер?

– Повечето политически бяха земеделци. Обявени за кулаци. От софиянци известен беше Сашо Сладура, музикантът, който прекара в лагера само един ден. Пребиха го на първия ден. Друг известен беше Иван Карадочев, бащата на Богдана и Бойчо Карадочеви, който изкара около една седмица. Беше диабетик и уж му създаваха условия за оцеляване. Бяха му оставили и златните пръстени, и коженото яке дори. Уж, а го сложиха на забоя при най-работливите. При Чико – Васил Урумов, Жоро Куфара, сега би трябвало да е на 80 години. Хора, които единствено изкарваха нормите си.

Изкарваха по 75 вагонетки норма от камъка. Без нужните му лекарства за диабета след около седмица Карадочев умря. Чико-Васил Урумов си беше повече по криминална линия.

Беше лежал и преди. Кражби, хазарт. Имаше в тоя забой още няколко работари, които не ги малтретираха, че не са изкарали нормите. Не ги биеха и по време на работа и след това. Иначе на връщане, към десет и половина (б.а. 22.30 ч.) след 10-12 часа работа на кариерата, ако не си изпълнил нормата, оставаш на портала на лагера и започваше бой. Лягаш по корем и започват с маркучите, бой. Броиш си сам. Биеха охраната и надзирателите. Биеше и Альошева, шефката на надзирателите на жените. Първоначално бяхме към 120-130 човека декември 1960-а. През 1961-ва станахме към 2000- 2500 човека. Всеки божи ден си отиваха в чували по 10 – 15 човека. Носеха ги на тарги от кариерата. Пребити, убити. Телата не се връщаха, не се даваха на роднините.

Измисляха се някакви причини за смъртта като слънчев удар, инсулти, инфаркти. Диагностици бяха от милицията – естествена смърт. А те бяха с рани по един пръст дълбоки от тоягите, от побоищата. Телата им се хвърляха в едни чували, завързани. В тоалетната, която беше с 4 клекала, и когато бяхме 120 човека и после когато станахме 2500 – там лежаха и труповете. Стояха по 4-5 дни понякога в жегата, защото молотовката, която ги караше от Ловеч до Белене, не идваше. Първоначално се говореше, че ги хвърляли в Дунава. Впоследствие се оказа, че ги карали в някакъв обект, не знам пети ли, на Белене, и там ги заравяли плитко, за да ги разровят свинете, освирепели от глад, и да ги изяждат.

Как се лекувахте?

– Никакъв лекар нямаше, грам хапче или лекарство нямаше. Който оживее. Раните от хематомите загноясваха на по 1-2 см и ги ровехме с клечки, с ножчета. Вадехме червеите. Раните миришеха страшно, не можеше да се спи в помещенията от тая гной в жегата. За чупени крака се искаше някакво разрешение чак от София дали да те пратят в някаква болница на МВР в Ловеч. Ония казват не и ти си умираш. Раните от лопатите, от вилите, от вагонетките, мехурите, които се пукаха – ги напикавахме. Това беше единственото спасение, за да зарастват по-бързо. И връзвахме парцали, да можеш да държиш лоста, лопатата, вилата. Първите три месеца, особенно през зимата на 1960-61 г., беше – 30 градуса.

А къде се миехте, къпехте ли се?

– Никаква баня. Въшки по 2 см пълзяха. Сутрин се събуждаш, все едно, че си заклан. От 12-те часа непосилна работа спиш и въшките те налазват. Убиваш ги, спейки. Сутрин целият си в кръв. Някой ти каже “А бе, тука още си кървав!”. Никаква баня.

А жените и те ли бяха на същия режим?

– Те бяха отделени от нас с телена ограда. Разкриваха пръстта на кариерата, за да се стигне до камък и да се сложат бомбите.

Имаше ли известни между жените?

– Най-известната беше Надя Дункин, актриса от Пловдив. Мария Настева от София, също беше артистка. На не повече от 18 г. – все млади момичета. После дойде Елена Димитрова-Сусо, сега живее в Париж, също ученичка. Имала контакти с чужденци. Не знаехме какво правят с жените. Бяха през две телени огради от нас – около стотина от цяла България. Когато започнаха проверките в края на 1961 г., преди да закрият лагера 1982 г. март, започнаха проверките на Политбюро, жените ги скриха в Скравена. Там лагерът бил уж по-лек. Иначе си бяха с нас, на същия режим в Ловеч. Със същите цървули, шинели без ръкави, мръсотия. Товареха влаковете с камъни на ръка. По 30 вагона.

С какво ви хранеха в лагера?

– Смятам, че един помияр е ял по-читава храна от нас. Три гюма, сложени на открито. Само вечер се вадеше някаква чорба – с фиде или 2-3 зърна боб и 700 г хляб. Когато беше топъл, го изяждахме веднага. Половината си продаваха хляба за цигари, на тия, които не пушеха. Някои имаха право да получават записи – по 10 лв. на месец. Купуваха цигари и ги сменяха за хляб или друго. На обяд ни носеха храната на кариерата. Беше някаква замръзнала помия с 2 картофа или малко зеле. Ядеш от едно мръсно канче със счупена лъжица. Сутрин един чай и ако ти е останало парче хляб. После направиха лавка и на някои им разрешаваха да си купуват, обикновено свинска мас и тахан халва, и си мажеха.

Имаше ли сексуални отношения или извращения между вас, затворниците, или спрямо вас от охраната?

– Абсолютно невъзможно беше, въпреки че имаше няколко известни софийски педерасти. Иван Бриджитката и още трима-четирима, не им помня вече имената. Но беше изключено да се случи нещо. Наказваше се обикновенно със смърт. Опитите за бягство също завършваха със смърт. Даваха ти чувала, като отиваш на работа, и вечерта те връщат на таргата във въпросния чувал. Ако само си проговорил или си опитал нещо да направиш. Между 10 и 10.30 вечерта, след побоя, започваше проверка дали всички сме там. Започваше се с доносите през деня. Кой какво е говорил, какво се е опитал или е направил. Кой какво не е казал. Какво е мислил да направи. Седяхме по часове…
.
bolgari.net

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.