.
Митингът на СДС на 7 юни, 1990 г. Снимах се с моя приятел Сашо от Бургас, който долетя със самолет, специално за събитието.
ЛИЯНА ПАНДЕЛИЕВА
Когато Петко Симеонов ме покани да стана лице на СДС, бях на 19 години. 10 ноември ме завари на работа в „Панорама“, а в телевизията нищо драматично не се случи. Работех като секретарка на Иван Гарелов (бях завършила с първи клас квалификация машинопис и стенография и говорех перфектен руски).
Официалният говорител на СДС Георги Спасов записа първото си политическо обръщение, седейки на моя стол. Никой не бе забелязал, че зад нега са подредени два рафта с играчки и затова правихме втори запис без тях. Спасов плашеше аудиторията с голямата си черна брада и смръщения си поглед. Компанията се допълваше от също така брадатия Петър Берон. Само Петко Симеонов нямаше брада, но не беше телегеничен. Огромен недостатък на първите лидери на СДС бе липсата на визия. Офертата на Петко Симеонов към мен да стана лицето на СДС бе потвърдена от Желю Желев на вечеря в Руския клуб. Много пъти са ме питали как съм се появила на прословутия плакат. Според някои идеята била на Жак Сегела. Говорих с него след години и той отрече. Петко Симеонов ме прати в някакво студио където ми връчиха картонче с надписа СДС и ми казаха да се усмихна на фотографа. Никой не обясни за какво ме снимат. Така една утрин цяла България бе залята с лицето ми. Тиражът бил отпечатан в Гърция и напълнил цял тир. Няколко милиона плаката! Днес не притежавам нито едно копие от него. Невъобразим шок е слизайки от тролей, да се озовеш срещу стена, облепена са 20 плаката само с твоето лице. А в следващия миг към мен тичат три гражданки, показват с пръсти знака на победата, сякаш се канят да ми извадят очите. Колкото успешен беше този плакат, толкова кошмарно голяма грешка бе картата с черепите. На нея бяха показани всички места, където комунистите са убивали хора. Резултатът от този ход по-късно бе отъждествен с политическо харакири. Идеологът на този изключително неуспешен продукт вече беше Жак Сегела. Лелки от всякакъв калибър, озовали се незнайно как в СДС, твърдяха, че не е редно толкова младо и хубаво момиче да се показва редом със сериозните лидери. Мразеха ме до степен да напускат стаята, в която влизам. В същото време сериозни поддръжници ми бяха Петко Симеонов, Петър Берон, Желю Желев, Петър Дертлиев, Ивайло Трифонов, Михаил Неделчев. Георги Спасов стана мой добър приятел години по-късно. Той беше много искрен и отдаден на каузата човек който дълбоко преживяваше всичко, което се случва. По време на транспортно произшествие след късно връщане от митинг се събудих с глава, притисната към гърдите му. В мига, когато колата ни полита към външната мантинела на мост по магистрала „Хемус“, Желю Желев в последния миг завърта волана на задрямалия водач. Тогава Георги Спасов ми прегръща главата, за да я запази, ако катастрофата е по-сериозна. Книгата, която написах за събитията през 90-а, бе вдъхновена от него и затова и му я посветих. Моята ключова роля бе участие в телевизионното студио на СДС. То обаче се превърна във второто най-вредно нещо, след плаката с черепите. Бе изпълнено с негативизъм. От екрана се лееха буквалистични истории за побои, насилие, хитлеровски методи на изтезание, жертви и зверства. Всъщност студиото не работеше за предстоящите избори, а избиваше комплексите на група кинорежисьори. Някой с право ще изсъска, че аз бях женена за един от тях Огнян Купенов. Съвместният ни живот не продължи повече от 2 седмици. И до днес не мога да обясня на хората какво е да си на 19 години, а да те възприемат едва ли не като божество. Старци ме спираха по улицата, за да ми целунат ръка. Възрастни жени трескаво сваляха от себе си бижута и ми ги бутаха в ръцете. Млади майки ми подаваха бебета за благословия. Непознати ми поднасяха огромни наръчи с цветя. Целуваха ме, мачкаха ме, дърпаха ме. Разписвах хиляди плакати, а всеки искаше и лично посвещение. Сякаш цяла България беше полудяла и всички твърдяха, че именно аз нося демокрацията. Не можех да се разходя, да пазарувам, не можех като всяко нормално момиче да се огледам в някоя витрина. Отвътре обезателно някой щеше да размаха два пръста. В същото време се движех сред новите лидери. Те, водени от амбиция да излязат на политическа сцена, трескаво замитаха онова, което са били до този момент. Нямам доказателство за тайните контакти на Петко Симеонов, но само него съм чувала да говори по „петолъчка“ от кабинета си на „Раковски“ 134 (специален четирицифров телефон за връзка между водачите в ЦК и за топ журналистите в телевизията и радиото, а в случая и на СДС лидерите) с Андрей Луканов по следния начин: „Лукчо, братче, не ни пускат момичето по телевизията. Хайде звънни им, че тази вечер я искаме да прочете една декларация“. С лидерите на СДС се запознавах в движение докато пътувахме по митинги из страната. Първият за мен бе във Велико Търново. И до днес като отида там се качвам на мястото, откъдето говорих. На този първи митинг вдъхновен поп ми подпали косата със свещ защото се спъна и я изпусна. Композиторът Стефан Димитров ми загаси главата, като ме удряше с две ръце. После Къци Капанов ме подстрига така, че да не личи колко малко коса бе останала на темето ми. Вечерите след митингите из страната помня като нещо черно и тревожно. Тогава лидерите местни и национални ставаха истински. Почти всички се напиваха здраво. Местните започваха да крещят, че не ги оценяват, че на техните плещи се крепи СДС. Онези, които вече бяха на водещи позиции, не оставаха длъжни. Някои от тях днес са тачени бизнесмени и банкери.Когато спирахме в малки населени места и селца да говорим за демокрацията, ни гледаха като маймуняци и често ни се смееха. Нямаше значение кой какво би казал. Първата ми среща с Емил Кошлуков бе докато работех в телевизията. Тогава беше юноша блед, ама много блед и много гладен. От лавката му купих баничка и той си я хапна, докато се топлеше на радиатора в кабинета ми. Впоследствие се превърна в една от най-противоречивите личности на СДС.Истината за дълбочината на въодушевлението от настъпването на демокрацията стана болезнено ясна още след утрото на първия тур на изборите на 10 юни. Прибрах се от изборната нощ в НДК към 4 сутринта, а когато се събудих в 8, синьото по околните балкони и прозорци бе изчезнало. Плакатите и знамената бяха изчезнали още през нощта. Повечето хора бяха решили, че със СДС е дотам. Само след няколко години настъпи и пълното отрицание на всички лица от 90-а. До един влязохме под общия знаменател на предатели на синята идея. Филип Димитров публично заяви, че Надежда Михайлова е била единственото лице на СДС в неговата история. Още през 92-а тя бе задължена да се подстриже като мен и да се накъдри. Избухна враждата между Петър Берон и Желю Желев. Берон никога не можа да преживее факта, че Желев разкри агентурното му минало. Сърдит бе и Петър Дертлиев, който считаше, че Берон нечестно е заел председателското място в СДС, след като Желев стана президент. В самото начало в СДС нямаше нито Иван Костов, нито Надежда Михайлова, нито много други хора, които разчитайки на обърканите спомени на хората, те днес твърдят, че са основатели и двигатели на движението. Мнозина от успешно реализиралите се бивши лидери на движението бързо развиха търговския си инстинкт. Те намираха богатите българи зад граница, обещаваха им реституция, обещаваха апетитен бизнес и срещу услуги в България получаваха великолепни комисионни и издръжка за пътуване по света. Истината е, че голямата сделка, която осъществи СДС, бе реституцията
Партията беше силна, докато от нея зависеше финализирането на този процес. В резултат на този акт обаче, класовото деление в страната стана така осезателно, че то възроди омразата у българите, които не наследяваха нищо от никого.
Но горчивата истина е, че роенето, деленето и цепенето вътре в СДС бяха резултат от отдавна таената личностна неприязън и завист между отделните лидери. Мнозина личностно и житейски объркани хора виждаха последния влак да се реализират именно чрез партийна принадлежност. Разпадът в СДС се случи не по политически и идейни причини, а поради лична ненавист и желание за власт и популярност. Днес, когато демокрацията навършва пълнолетие, този проблем все още не е преодолян.
http://www.monitor.bg
Долна лъжкиня! Червена подлога!
Кучка. Объркана, безидейна. Лице на СДС, после лице на БСП. Да се занимаваме с такива хора може само между два вица.
Символът на демокрацията не е богата, гледа дъщеря си сама, язди коне, била е безработна, нищо не дължи на лидерите на СДС
20 години след 10 ноември символът на
демокрацията Лияна Панделиева работи като журналист във всекидневник.
Момичето, което бе лицето на промяната, днес е майка на 17-годишна
дъщеря. Има зад гърба си два неуспешни брака, не е забогатяла и не се е
облагодетелствала по никакъв начин от политиката. Какви спомени пази от
онова време на еуфория? Кои са били най-тежките й мигове през тези две
десетилетия? Поддържа ли връзка с бившите си съпрузи? Всичко това ще
научите от откровеното интервю, което Лияна даде за нашия вестник.
– Лияна, как живее днес символът на демокрацията?
– Работя много, с хъс, с желание. Не ми
омръзва постоянно да се сблъсквам с нови начинания и да преодолявам
проблемите, които срещам.
– Такава демокрация ли си представяше през 1989 година?
– Не си представях нещо конкретно, но
знаех, че няма да бъде нито лесно, нито красиво. Пък и какво не й е в
ред на демокрацията? Ние сега изживяваме онова, което други народи са
преминали преди десетки години.
– Кой миг от времето на еуфорията е паметен за теб?
– Най-първият митинг, на който
участвах, и нощта на изборите, когато хората настъпваха да влязат в НДК,
а аз се качих на парапета на една тераса и казах, че ако само още някой
направи крачка, ще се хвърля сред тях. Тогава някой ме държеше за
глезените, друг за роклята, а аз цялата висях напред… Знаеш ли, отдавна
не мисля за това време. То отмина. Не гледам назад.
– Помня, че ти подпалиха косата…
– Хе, те после ми подпалиха главата!
Да, правилно си спомняш. Случи се на първия митинг, на който някога
участвах -във Велико Търново.
Там отидох с д-р Желев, Любомир Павлов. Когато стъпих на трибуната,
хората толкова силно започнаха да скандират името ми, че се обърнах да
избягам. Берон ме хвана за ръката, изведе ме напред и като на победител
на боксов мач я вдигна високо. Пред себе си видях море от ръце, лица,
знамена и оглушителни викове.
Когато застанах зад микрофона и целият площад замлъкна, разбрах, че се
случва нещо голямо и неповторимо. Помълчах може би 15-ина секунди. Това
беше най-силният момент. Разбрах повече, отколкото ако бях слушала
приказки 15 часа.
След не повече от 3 минути говорене се дръпнах от микрофона. Наобиколиха
ме хора, даваха ми подаръци, прегръщаха ме. Изведнъж някой страшно
силно ме удари по тила
И продължи да ме удря. Не стига това, ами моят нападател ми се хвърли на
гърба, повали ме на колене и ме зави цялата с някакво платнище. Секунда
по-късно този човек ме изправи и се оказа, че е композиторът Стефан
Димитров, който държеше якето си в ръка. Удивено го погледнах, а той
доволно каза: „Е, угасихме те!“
Оказа се, че свещеник със запалена свещ в ръка също се засилил да ме
поздрави, спънал се, свещта паднала и косата на темето ми лумнала. Още
преди да усетя, Стефан нанесъл първия спасителен удар. Цяла нощ от мен
миришеше на пърлено. А после стилист Капанов направи такава подстрижка,
че отпред да съм с къдриците и да не личи, че на темето на практика
нямам коса.
– Пазиш ли някой от плакатите с твоя лик, с които бе облепена цяла България?
– Не, нито един. Не поисках да си
запазя. Ако щеш вярвай, но не познавам лицето върху плаката. То ми е
чуждо, защото е само плакат. Аз съм нещо друго.
– Защо не влезе в политиката, не стана депутат
– Станах. Още през 90-а година. И
предадох мястото на следващия след мен. Бях на 20. Вероятността да си
повярвам, че действително представлявам нещо, бе прекалено голяма. И щях
да съм какво? Най-младият депутат, някога избиран в Европа. Какво от
това? Нуждаех се от образование, от опит, от реализъм. А да бъда
парламентарна кукличка, не бе представата ми за успешна реализация.
– Кои политици останаха твои приятели през годините?
– Не съм била приятел с нито един
политик. Лидерите бяха поне с 30 години по-възрастни от мен. Запазих
топли отношения с повечето, които участваха в първата и най-силна
кампания на СДС, но само толкова.
– Вярно ли е, че не си в добри отношения с Емил Кошлуков?
– Не е вярно. Никога не сме били дружки и близки приятели, но аз поне искрено се радвам, като го видя.
– Обидата, която не успя да преглътнеш?
– Слуховете, които именно от СДС
подклаждаха, че с тяхна помощ съм отишла в САЩ. Просто това беше гнусно.
Никога не съм получила една стотинка от СДС, нито подкрепа в кое да е
мое лично начинание.
– Кой беше най-тежкият ти период през тези 20 години?
– Поради измамата на една дама останах без работа за година и два месеца. По-тежко нещо не
ми се е случвало.
– Защо никой от политиците в СДС не ти подаде ръка, когато беше без работа?
– Защото не съм се обърнала към никого от тях. Дори не би ми хрумнало.
– Днес на коя политическа сила симпатизираш?
– На националния отбор по художествена
гимнастика! За Бога, стига с политическите симпатии. Моят баща
продължава да симпатизира на СДС-то. Като го попитам „кое СДС“ – пъшка.
– Веднага след промените ти сключи брак с режисьора Огнян Купенов. Това поръчка на СДС ли беше?
– Не, разбира се! Това беше моят изключително несполучлив опит да променя със замах себе си.
Ето този брак е нещо, за което съжалявам
Не заради себе си, а заради онези няколко хиляди души, които дойдоха на церемонията, за да ми пожелаят щастие.
– Защо бракът ви просъществува толкова кратко?
– Защото изобщо не трябваше да се случва.
– Чувате ли се с Огнян Купенов?
– Никога.
– След това замина за САЩ и се омъжи за американец, но и този брак не продължи дълго. Каква е причината?
– Не можеш да устоиш да не изровиш
личните истории, нали! Мисля, че още при първия си брак исках само едно –
да родя дете, което да отгледам с огромна любов и да възпитам. Идеята
за детето бе по-силна от визията ми за работещ брак. Освен това със
съпруга ми Гейлън Джон се разбрахме, че аз на всяка цена ще се върна в
България и той ще се пренесе тук. Когато дойде, не му хареса. И така аз
си останах в София, а той се върна в Калифорния.
Разводът ни беше много лек и при пълно съгласие по всички въпроси.
– От този брак е прекрасната ти дъщеря Ванина. Баща й интересува ли се как живее тя?
– Тъй като Ванина е вече на 17, мисля да й спестим публичен разказ за семейните взаимоотношения.
– Има ли мъж до теб сега?
– Кого би интересувало това, освен мен? Личният ми живот е само личен.
– Кои са твоите забавления? Знам, че си запалена по ездата, обичаш да снимаш….
– Яздя при всяка възможна минута на
конната база в Ихтиман и из околностите. По време на отпуската си съм
само с конете. Сбъднах най-голямата си мечта от детството. Дъщеря ми
също язди доста добре и обожавам, когато заедно с нея препускаме. От
години се занимавам и с фотография и тази година мой кадър влезе в
албума на National Geographic 101 Best Photos. Приятно е.
– Най-екстремното нещо, което си правила, е…
– Ха, ха… Ти всъщност книга ли искаш да
пишеш? Ще ти кажа кое е последното щуро нещо: бях на рафтинг в
Австрийските Алпи и плувах при 7 градуса температура на водата. Ти
остави това, ами щях да се удавя, защото поех грижа за моята приятелка
Мариана, която не може да плува. Когато се обърнахме в бързей, лодката
ни похлупи. Тя се държеше за жилетката ми, а аз вместо да се дръпна
настрани, започнах да се въртя под лодката и да търся нея. Започнах да
гълтам вода. Усетих, че ако не се концентрирам, ще се удавя. Отворих
очи, видях Мариана, отблъснах се към светлината и вече бяхме на въздух.
Цялото преживяване беше невероятно!
– Какво ти казват хората днес?
– Наскоро някакви мъже ме спряха на Орлов мост и казаха:
„Панделиева, време е да си боядисате косата“
Спират ме хора, които ме питат защо съм толкова слаба и къде са отишли
бузките от 90-а година. Най-обичам, като някой ми грабне ръката и
попита: „И какво се случи с демокрацията?“ Всъщност, познават ме много
повече, отколкото би ми се искало. Положих огромни усилия да не бъда
„символът“ и „детето“, но този спомен просто няма да се промени.
– Какво си казваш 20 години след промените?
– Мале, вече съм почти на 40, а на акъл съм още на 20. Ами сега?