.

Повод да седна и да напиша долните редове ми даде празнуването на един мой имен ден, на който присъстваха  и доста мои приятели, българи, част от които  стари политически емигранти от преди 10-ти, както и по-млади хора, присъединили се към българската колония след т.н. ‚промяна‘, т.е., излезли от страната с легални лични задгранични паспорти (документи).
Та няма да сме нашенци, ако под действието на алкохола, не започнем да спорим (да се подърляме) за нещо, като се съберем да празнуваме, ама в случая, смятам (може би съм малко пристрастен), че принципно, веднъж за винаги трябва да се постави някаква яснота по въпроса, с широко добилата популярност думичка ‚емигранти‘.
Не съм филолог за да се впусна да изследвам корена на думата ‚емигрант‘, ама според мен, от чисто човешки личен аспект,  не мога да приравня, свързаното с ред екстремни рискове, минаване през границата (било то през браздата на „зелено“, било то чрез подправени документи или по някой си „трети“, по своему креативен, ама пак рисков начин) и… изселването по икономически причини от България с редовни документи, като предварително е проучено и съгласувано с други близки и познати в съответната страна това заминаване (изселване). Някак си двете неща не са еднозначни и ако се приравнят, то първата изключително малочислена група, някак си ще се размие в масата на търсещите само по-добър жизнен стандарт, хора.

Не ме разбирайте погрешно, аз не упреквам тези мои сънародници, които от битови съображения (нужди) са напуснали страната, дори ментално ги поощрявам и се мъча, колкото е по силите ми да им помогна в началото, ама също правя разлика между политически емигрант, икономически изселник (историята ни е пълна с подобни масови събития, още от турско време) или само временен гурбетчия (последното не е в някакъв унизителен подтекст споменато, а също е напълно разбираема човешка реакция – все пак имаме само по един живот, де…).
В този ред на мисли, смятам, че е в пъти  по-правилно, ако постепенно думичката ‚емигрант‘ се замести с ‚изселник‘, за да може, ако действително за емиграция се говори, то да се акцентува на рисковете, които дадената персона на времето е предприел/а, за да се измъкне от комунистическа България.

Мога тези мои думи да подкрепя с разкази за мои приятели, стари политически емигранти, които дори са хващани по повече от един път за бягство зад границата, лежали са в затвора след всеки неуспешен пореден опит  и накрая пак са успели да осъществят едно успешно бягство и някак си да се доберат до Запада преди 10-ти…
Та тях последните, някак сърцето не ми дава да ги приравня към тези, които всяка година си ходят в България на море (или на село) и после връщайки се в новата им държава, не забравят да си донесат по някой и друг буркан с печена капия, приготвена от мама… 😉

.

ПП. За не дотам добрият ми стил на изразяване,  моля за снизхождение, ама и аз вече 27 год. съм извън страната…, та езиковото богатство се топи… (упс)

.