ДС и емиграцията – изолиране, разлагане, компрометиране

.

Държавна сигурност има за задача да осигурява политическата лоялност към режима не само вътре в страната, но и сред българската емиграция в чужбина. Макар и да изглежда странно, това е една от основните задачи на ДС. Тя е обяснима за ранния период на комунистическия режим, когато ДС е трябвало да парира опитите за създаване на силни опозиционни групи в емиграция, които се представят пред света като реални конкуренти на комунистическата власт (вероятно службите са били достатъчно добре запознати със случаи в световната история на международно признати правителства в изгнание). Но ако това е възможен мотив за работа срещу емиграцията най-късно до средата на 60-те години, след този период основната цел е именно осигуряване на политическата лоялност на емиграцията, тъй като тя гарантира и пропагандни успехи за режима.

ДС е институцията, която притежава цялата информация за състоянието на българската общност в чужбина и за настроенията в нея. Политиката към емиграцията може да бъде разделена на няколко периода, които в известен смисъл съвпадат с периодизацията на историята на самата ДС. В първите години приоритет е контролът върху „вражеските емигранти“, особено в съседните държави, поради опасения от организиране на антикомунистически „банди“, които да бъдат прехвърляни на българска територия. От средата на 50-те години заедно с относителния икономически успех на режима е налице процес на активно търсене на политическа легитимност и пропагандни успехи, включително чрез привличане на част от емигрантите обратно в страната. Този период на относителна либерализация се дължи най-вече на съзнанието за идеологическото превъзходство на комунистическите режими през този период, подплатено със съответните икономически и технологични успехи.

Водоразделът – 1966 г. и раждането на Шесто

Относително толерантната политика към емиграцията е ревизирана през 1966 г., когато Политбюро приема „Решение за пресичане на дейността на българската емиграция срещу България“. Това е истински завой и е показателно за началото на идеологическото затваряне на комунистическия режим, част от което е и ограничаването на контактите между българските граждани и емигрантите. Инициатор е самата ДС, като в мотивите на предложението е констатиран пълен провал на следваната до този момент линия на привличане на емиграцията. Според ДС към 1966 г. емигрантите са 5933 души, от които 372 са класифицирани като „невъзвращенци“. Малцина са се възползвали от амнистията, дадена съгласно указ от 1954 г. На пръв поглед исканата промяна се дължи на присъщата за спецслужбите параноя да виждат навсякъде заговори срещу властта. Реалната причина е обаче именно съзнанието за загубената идеологическа битка със Запада. Според терминологията на ДС завърналите се в страната емигранти извършват „идеологическа диверсия“, като демонстрират непознат за българските стандарти начин на живот. „При завръщането си донасят голяма сума долари, идват с леки коли и преднамерено демонстрират всичко това пред обществото. Други получават високи пенсии от капиталистическите страни. Има сериозно основание да се счита, че тези средства се дават от чуждите разузнавания. На практика се получава така, че изменникът на родината, извършил престъпление, когато се завърне в родината, се обезщетява“, се казва в решението от 27 декември 1966 г.

Затова тези емигранти са оценени като заплаха, поставяща под въпрос легитимността на режима и ДС иска коренна промяна в досегашната политика. Спира привличането обратно на бежанци и на българските институции в чужбина се разпорежда да изолират емигрантите, спира и действието на амнистията. В същия документ се предвижда и забрана за срещи между емигрантите и техни роднини, ограничаване на кореспонденцията, както и на възможността емигрантите да изпращат пари и колети.

Това решение почти съвпада със създаването през 1967 г. на Шесто управление на ДС, което в перспектива също поема работата срещу емиграцията. Това е и границата между двата периода в историята на ДС – този на относителна либерализация и този на новия възход на спецслужбите. Пражката пролет от 1968 г. само катализира втвърдяването на комунизма в България, но този процес е започнал поне две години по-рано и не е директно свързан със събитията в други държави.

Последните 12 години – триумфът на Първо главно

Следващата стъпка е през 1977-1978 г., когато пак по инициатива на ДС Политбюро приема две решения, които фактически мобилизират цялата структура на Държавна сигурност да се бори срещу емиграцията. Този път вече ясно е формулирана водещата роля на разузнаването, а другите управления имат спомагателна роля. За новите мерки се изисква подготовката на мащабна програма за противодействие на заплахата от страна на емигрантите. Тя следва три посоки. Първата е да се работи „за политическото, идейното и организационното разлагане, компрометиране и изолиране на вражеската емиграция, да се пресекат каналите, по които тя получава попълнения, да се сведат до минимум бягствата зад граница…“. Втората насока е „усъвършенстване на нашата система за подбор и подготовката на кандидатите за пътуване в капиталистическите и развиващите се страни“. Третата насока е възприемането на диференциран подход по отношение на вражеската и политически неактивната емиграция – открито репресивна линия към вражеската и по-либерално към неактивната, но без това да означава търпимост към нея.

Доклад на колегиума на МВР от 1989 г. потвърждава, че до последно нищо от това отношение не се е променило.

.

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert