Големите политически убийства в историята на България

.

Mинистър-председатели, министри, поети и писатели са ставали жертва на политически убийства в България. Началото е поставено със Стефан Стамболов, министър-председателя, убит на 15 юли 1895 г. в центъра на София.

Интереси в политиката, икономиката, геополитиката, намеса на специалните служби или ръката на мафията – всички тези фактори по странен начин се оказват намесени в преврати и убийства на политиката. Покушения и политически убийства са се случвали и се случват във всяка една държава векове наред. Много от тях остават неразкрити, в други случаи посоката на разкритието се отклонява от истинските поръчители и извършители, на трето място – се изтиква на преден план фалшив извършител. За определени убийства и покушения се знае преди те са бъдат извършени, за други – мотивът се крие в събитията, които следват след това.
От куршуми паднаха на улицата показно: Стефан Стамболов, Димитър Петков, бившият министър-председател Андрей Луканов, бизнесмени като Илия Павлов, Емил Кюлев. Последните двама, близки до висши фигури от върховете на властта. След смъртта на Павлов и Кюлев империите им постепенно се разпаднаха, а за смъртта на Луканов се проведе дълго следствие, което завърши с оправдателни присъди на нарочените за поръчители.
В тези години бяха спрени и закрити десетски хиляди дела, никой от изпълнителната и съдебната власт не потърси отговорност за изчезналия Пенсионен фонд, никой не разследва начина, по който бе проведена приватизацията, никой никога не потърси произхода на парите на най-богатите българи. 20 години съдебната система бе разсипвана целенасочено по време на мандата на различни парламенти и правителства, независимо от политическия им цвят. Същото се случи и със специалните служби, агентурния апарат, икономическата полиция – всеки, който можеше да потърси сметка за непрозрачно източване на държавни капитали бе закрит, опозорен, оплют, изхвърлен. Стигнахме до мига да имаме една неработеща съдебна система, ниско платена и беззъба полиция, национално следствие с вързани, законодателно ръце, неработещи ефективно прокуратура и съд. Всичко това доведе до там, че България рухна икономически, и макар и влязла в НАТО, и Европейския съюз стана еталон за корупция по етажите на властта, и показните поръчкови убийства, които така никога не бяха разкрити.

Mинистър-председатели, министри, поети и писатели са ставали жертва на политически убийства в България. Началото е поставено със Стефан Стамболов, министър-председателя, убит на 15 юли 1895 г. в центъра на София.

По-малко от десет години след това политическо убийство България е поразена от убийството на още един премиер. През 1907 г. Димитър Петков, който оглавява 27-ото правителство на България, е убит от политическите си противници на бул. „Цар Освободител“ в София. Погребан е до Стефан Стамболов. Димитър Петков е баща на земеделските политици Никола Петков и Петко Петков. И двамата имат съдбата на баща си – убити са от политическите си противници.

Александър Стамболийски е третият убит министър-председател. Водач на Българския земеделски народен съюз, той е министър-председател на България в 40-ото правителство (1919–1923). Заловен е край родното си село Славовица през 1923 г., убит по особено жесток начин.

Следват няколко десетилетия, през които в България няма убит от политическите си противници министър-председател. Затова пък има няколко министри, намерили смъртта си като резултат от политическа поръчка. Сред тях са Петко Д. Петков, Никола Петков, регентите след 9 септември 1944 г., жертвите на Народния съд. До четвъртия убит премиер на България на 2 октомври 1996 г. – Андрей Луканов.
До днес все още убийците му не са разкрити. Сред политическите убийства в новата българска история се нареждат и тези на творци като Алеко Константинов, Гео Милев, Никола Вапцаров и др.
След убийството на банкера Емил Кюлев се получи леко разминаване в оценката на важните фактори дали то е политическо или икономическо. Както повечето неща у нас и в този конкретен случай не стана ясно кой какво има предвид под дефиницията кога
едно убийство може да се смята за политическо и кога то е икономическо. Когато
примерно бе убит политикът и експремиер Андрей Луканов, изглеждаше недвусмислено, че става дума за политическо разчистване на сметки. И въпреки че и до ден-днешен не е ясно кой е поръчителят, някак си от само себе си се подразбира, че това покушение е свързано с преобразуването на държавния ресурс в частен капитал. Луканов се смята за един от изпълнителите на този план у нас, осъществен с поразително сходство във всички бивши комунистически страни. С други думи, Кюлев е също един от играчите, които чрез политическа протекция е успял в бизнеса. Изобщо историята на българския преход може да се опише и като време за първоначално натрупване на капитал по метода на източването на държавните предприятия с политически чадър. За да укрепне този капитал, едно от най-важните условия беше групировките да си разпределят териториите на влияние, за да държат монополни позиции на ключови места в икономиката.
Но кой обръща чак толкова внимание какво се крие зад едно или друго изречение.
И всъщност кой го е грижа политическо или икономическо е това убийство. Както
много точно забеляза един познавач на икономиките в преход, то е възможно
единствено тук или в Русия. Защото е по-евтино конкуренцията да плати примерно 40
000 евро на килъра, отколкото да инвестира пари в маркетинг, мениджмънт, реклама,
качествени кадри. В този смисъл този тип покушенията над политици си имат и
“икономически” мотиви. Но те са възможни именно при условията на голяма корупция
(тук поне определението е ясно – срастване на властта с престъпността), чието наличие
вече не се отрича от никого.

1.Убийството на Стамболов

Стефан Стамболов е най-преследваният от атентатори български държавник. Още като министър-председател през 1891 г. го нападат пред кафе-сладкарница „Панах” (днес хотел „България”), но убиват погрешка министъра на финансите Христо Белчев. Оттогава Стамболов взема изключителни за времето си мерки за сигурност. Тъй като още няма специална служба за охрана на висшите държавници, за това се грижи полицията. Около дома на Стамболов на ъгъла на улиците „Раковски” и „Хан Крум” в София непрекъснато дежурят стражари. Ескорт от конна полиция съпровожда файтона му. Стамболов ходи винаги въоръжен с револвер в джоба и дори на приемите в княжеския дворец с него върви личният му телохранител.
Нещата се променят, след като Стефан Стамболов пада от власт на 18 май 1894 г. Управлявал е с твърда ръка, почти диктаторски в продължение на седем години и си е спечелил много врагове. Падналите величия предизвикват злорадство и прилив на смелост. Пред дома му се събират тълпи и крещят обиди, а по улиците го замерват с камъни. Три месеца след падането му от власт пред къщата на Стамболов е поставена полицейска охрана, която не разрешава на никого да влиза или излиза след залез слънце. Предлогът е неговата безопасност.
На 7 март 1895 г. бившият главен секретар на МВР Илия Луканов разкрива пред Стамболов подготвения заговор за убийството му. На другия ден експремиерът разказва за конспирацията на кореспондента на немския вестник „Кьолнише цайтунг”. На 14 април 1895 г. му поверява запечатано писмо с дата 16 март 1895 г., наречено „Кроежа за убиването ми”, с молба да го отвори и публикува след смъртта му.
Конспирацията се готви от участници в покушението, при което загива Христо Белчев. Наум Тюфекчиев, тъмна личност, който е в дъното на първия атентат, иска да отмъсти за смъртта на брат си Денчо, пребит в полицията след убийството на Белчев. Другият организатор, Григор Начович, е министър на външните работи в правителството на Константин Стоилов и политически противник на Стамболов. Той трябвало, според Стамболов, да осигури леки присъди на убийците, ако ги заловят. За изпълнители са привлечени група македонски комити, сред които е и другият убиец на Белчев, Михаил Ставрев с прякор Халю..
Двата заговора срещу бившия властник – официалният и нелегалният, се пресичат фатално само след два месеца. През май 1895 г. Стефан Стамболов, който се оплаква от сърце и начална форма на диабет, иска да замине на лечение в Карлсбад (днес Карлови вари). Отказват му задграничен паспорт под предлог, че трябва да е на разположение на парламентарната анкетна комисия.

Според проф. Георги Марков два пъти заговорниците планират да убият Стамболов по време на лов през пролетта на 1895 г., но го спасява компанията на австро-унгарския дипломатически агент Буриан. Активизират се отново, когато изтича срокът за парламентарната анкета, за да не допуснат възможността Стамболов да замине извън страната. В края на юни той получава заплашително писмо, че ще умре от същия нож, с който е убит и д-р Вълкович. На 1 юли Стамболов отива на лов в Искърското дефиле. Час след него потеглят няколко коли с въоръжени мъже. В село Богров те разпитват накъде е тръгнал, но кръчмарят, който му е приятел, ги праща в погрешна посока и така атентатът е осуетен.
Няколко пъти през юни и юли Гунчо забелязва едни и същи подозрителни лица, които се стремят да се доближат до файтона, и предлага на Стамболов да пътуват с оръжие в ръка. Политикът обаче не иска да приказват, че го е страх да се движи свободно из София. Така се стига до фаталния ден.
На 3 юли 1895 Стамболов отива в „Юнион клуб”, който е само на 400 крачки от дома му. Тръгва си още по светло – към 19,45 ч., заедно с Димитър Петков и телохранителя Гунчо. Сбогува се със своя съмишленик Димитър Греков, с Иван Салабашев и Рихард фон Мах, който играе шах, и излиза.
Стамболов се качва на първия срещнат файтон, а той е нает от заговорниците – метод, който и днес атентаторите прилагат, само че с таксита. Файтонът потегля към дома на Стамболов. Когато стига до пресечката с ул. „Стефан Караджа”, оттам изскачат двама мъже, единият застава пред файтона и стреля. Стамболов извиква на Петков „Загубени сме!” и скача от файтона. Той побягва назад по ул. „Раковски” към „Юнион клуб. Тичайки, Стамболов вади от джоба си револвера, който винаги носи, и го насочва към преследвачите си. В този миг Халю го настига и с ятаган посича дясната му ръка. Стамболов пада, а убийците продължават да го удрят с ножове по главата.
Тъкмо тогава се появява полицията, която е изчезнала в минутите, докато съсичат Стамболов.

Същата нощ Стамболов е опериран. Въпреки грижите на лекарите в 4 часа сутринта на 6 юли 1895 г. той умира.
В деня след покушението на Стамболов българската делегация в Санкт Петербург най-после научава, че ще бъде приета от руския император Николай ІІ. Така започва помирението между България и Русия, което завършва през 1896 г. с покръстването на българския престолонаследник Борис в православната вяра.
Биографите на Стамболов смятат, че ако беше продължил да участва в политическия живот, историята на България нямаше да бъде същата. Според тях Фердинанд не би могъл да наложи личен режим и съдбата на страната ни вероятно щеше да е друга. Все пак това е само предположение. Стамболов, подобно на Андрей Луканов, сто години по-късно, е убит в момент, когато вече не е на власт и смъртта му не предизвиква такава рязка промяна в политическия курс на България, както убийството на други министър-председатели като Александър Стамболийски и Димитър Петков.
От самото начало министър-председателят Стоилов лансира версията, че убийството на Стамболов е отмъщение за екзекуцията на майор Коста Паница, осъден на смърт по време на Стамболовото управление.

2. Убийството на Димитър Петков

.
Димитър Петков не е нито първият, нито последният убит български министър-председател. Но е единственият, който загива на поста си и за чиято смърт са съдени като подбудители двама журналисти.
Петков е застрелян в понеделник, на 26 февруари 1907 г. на софийския булевард „Цар Освободител”. Към 16.30 часа той тръгва на разходка към Борисовата градина, придружен от министрите Никола Генадиев, Лазар Паяков и ген. Михаил Савов. В онези времена, когато магазини за оръжие е имало на всяка крачка и за покупката му не се е искало специално разрешение, напук на логиката е нямало Национална служба за охрана. Четиримата са пазени само от един телохранител и един полицай, които вървят зад тях на разстояние около 20 крачки. Часът е точно 17, когато някакъв младеж ги пресреща, вади пистолет и стреля четири пъти. Един куршум улучва премиера, два – Никола Генадиев, четвъртият е неточен, а на петия пистолетът засича.
Нападателят побягва, млад офицер, поручик Александър Константинов, който се разхожда по булевард „Цар Освободител”, пресреща атентатора и със сабята си избива пистолета от ръцете му.
Генадиев е ранен леко в дясната ръка, финансовият министър и Михаил Савов се разбягват на различни страни, за което после генералът е подиграван от опозиционната преса. Димитър Петков прави няколко крачки и рухва на тротоара. Оказва се, че куршумът е влязъл през гърба му и е скъсал белодробната артерия. Премиерът умира след минути.
Атентаторът се оказва видинчанинът Александър Петров, 22-23 годишен младеж. Незаконен син на видински селянин от една туркиня, той още в училище е изключван за кражба. Сутринта на 26 февруари 1907 г. Петров, според собствените му признания, се заема с поетично отмъщение. Първоначалното му намерение било да убие Петков и Генадиев в Народното събрание, но разстоянието от ложата, в която влиза, му се вижда голямо. Тогава изчаква края на парламентарното заседание и проследява премиера. Вижда, че той заедно с другите трима министри влиза в Борисовата градина, затова сяда на една пейка и ги изчаква. Когато те се връщат и се изравняват с него, открива огън.
Убиецът прави веднага пълни самопризнания, които са потвърдени от свидетели. На властта обаче не й е необходим терорист-единак, а непременно заговор на опозицията. Както винаги зад атентата се търси конспирация на принципа „кому е изгодно”. Убийството по лични мотиви изглежда несериозно и е неизползваемо от политическа гледна точка.
Само два дни преди убийството, на 24 февруари 1907 г., вестникът публикува на първа страница карикатурата „Гадание” на художника Иван Славов с текст на журналиста Матей Геров, която прави ясен намек за премиера, оставил лявата си ръка като опълченец на Шипка. Текстът под нея гласи:
Оно се на лява ръка по-харно познава, току като я нямаш и на дясната може. Минало ти през глава минало, ама и много ще ти мине. Ега се зло разкръсти … лошо показва. Преди да вършиш нещо, мисли за сетнините.
Карикатурата е намерена у убиеца. Затова следствието се насочва и към „Балканска трибуна”. В редакцията му и във в. ”Ден” са направени обиски, които установяват подозрителни според властта факти. Таванът на редакционните помещения на „Балканска трибуна” на ул. „Аксаков” е надупчен от куршуми. Установява се, че на 24 февруари Александър Петров е бил в редакцията на вестника и се е срещал с директора му Иван Икономов. Там го завел Хранов. Икономов, Геров и Славов са задържани. Според следствието тримата били подбудители. Икономов поръчал карикатурата след разговора си с Петров, в който уволненият чиновник дал ясно да се разбере какви намерения има. Той попитал директора добре ли ще е, ако бъде застрелян Генадиев. Икономов отвърнал:
– За нас важно е да се убие Петков, защото той е злото на всичкото. Но ако може да се убие и Генадиев, тогава ще бъде още по-добре… Като мериш, гледай да го убиеш на място, защото, ако само го нараниш, положението ще бъде още по-лошо.
Според Петров Икономов му обещал и закрила, защото без Петков Народнолибералната партия щяла да загуби властта и тогава, като дойде на власт сегашната опозиция, ще го спаси. Целият български народ щял да го носи на ръце, щели да му издигнат паметник, по-висок, отколкото на Цар Освободител.
Директорът на „Балканска трибуна” отрича. Според него Петров го питал дали да убие княза, но той го разубедил. Следите от куршуми в редакцията били резултат на неволни изстрели на журналистите, а те до един били въоръжени, след като на 20 януари 1907 г. на ъгъла на улиците „Ангел Кънчев” и „Солунска” бил пребит до смърт художникът Иван Славов. Но най-голямото противоречие във версията на атентатора са датите. Ако срещата му с директора е била на 24 февруари и директорът е поръчал карикатурата след разговора им, тя не би могла да излезе в броя от същия ден.
Правителството използва максимално убийството на Димитър Петков. То прокарва в Народното събрание закон за анархистите и престъпниците против държавата и обществената сигурност с обратна сила. Според него атентаторите срещу министри се съдят от военен съд. Затова през юни 1907 г. пред съда застават Александър Петров, двамата му уволнени другари Хранов и Бояджиев и двамата журналисти – Икономов и Геров. Съдът не дава вяра на версията на Икономов за срещата му с Петров. Противоречието в датите се поправя лесно – убиецът е бил в редакцията на „Балканска трибуна” не на 24-ти, а на 23-ти февруари. Един видински свещеник прави последен опит да спаси Петров от бесилката, като свидетелства, че той няма 21 години, т. е. по тогавашните закони е малолетен.
От подсъдимите е оправдан само журналистът Геров. Убиецът е осъден на смърт, а Хранов и Икономов като помагачи – съответно на доживотен и на 15 години затвор. Княз Фердинанд утвърждава присъдата и на 3 юли 1907 г. Александър Петров е обесен в двора на Черната джамия (днес църквата „Св.Седмочисленици”) в София.
Раните на Генадиев не са тежки и на следващия ден той се изправя на парламентарната трибуна с превързана дясна ръка. Правителственото мнозинство го избира за председател на Народнолибералната партия на мястото на убития премиер. След 16 години той също като своите предшественици и приятели Стамболов  и Димитър Петков пада убит от терорист.
Петков единствен е убит като премиер. Всички други министър-председатели на България, загинали от насилствена смърт – Стефан Стамболов, Александър Стамболийски и Андрей Луканов – са погубени, след като са били свалени от високия пост. Те стават жертви на репресии, докато смъртта на Петков става причина за репресии срещу политическите му противници.

3. Убийството на Никола Генадиев

Никола Генадиев е третият водач на Народнолибералната партия, който е убит. Преди него същата участ постига основателя на партията Стефан Стамболов и Димитър Петков. Това говори както за тогавашните политически нрави, така и за начина на управление на народнолибералите. Когато са на власт, те проявяват твърдост, стигаща до бруталност, пренебрегват гражданските права и репресират опозицията. Неведнъж след падането им са малтретирани или съдени за отмъщение.
Никола Генадиев не прави изключение. Той има типичната биография на политик от епохата след Освобождението. Произхожда от виден македонски възрожденски род и кариерата му минава през всички обичайни за епохата фази: поборник, адвокат, депутат, министър и затворник. На няколко пъти животът му виси на косъм. Той е заедно с Димитър Петков, когато го убиват, и е ранен от атентатора. През 1912 г. турското разузнаване му изпраща колет-бомба, но покушението е осуетено от българската полиция. Три години по-късно водачът на македонската революционна организация Тодор Александров го заплашва със смърт заради позицията му, че България трябва да влезе в Първата световна война на страната на Съглашението, т. е. да стане съюзник на Сърбия. Пак по същата причина политическите му противници се опитват да го замесят в атентата в Градското казино.

След примирието Стамболийски става премиер и предлага високи постове на много от съкилийниците си. Разгромът на Централните сили и заедно с тях на България, предвиден от Генадиев, го реабилитира като политик. Той не влиза в коалиция с БЗНС, но и не се присъединява към обединението на опозицията, наречено Народен сговор, а се заема с възстановяването на разнебитената си партия, разцепила се по време на войната. През 1920 г. повечето от многобройните либерални фракции се обединяват в Националлиберална партия. След преврата на 9 юни 1923 г., когато Сговорът с помощта на армията сваля Стамболийски и го убива, в партията отново започват разногласия каква позиция да се вземе. На 12 септември 1923 г. с едно отворено писмо Никола Генадиев шумно подава оставка от ръководството на националлибералите и обявява, че ще създаде нова партия, наречена “Народно единство”. Именно това според повечето историци става причина за убийството му.
След 9 юни 1923 г. сговористкото правителство апелира към адвокатите да не защитават дружбашите, обвинени, че са се противопоставили на превратаджиите с оръжие в ръка. Генадиев не се вслушва в този апел на властта и си навлича нейния гняв. Той поема защитата на 68 души от Долни Дъбник и на много други земеделци. Политическата цел на Генадиев е на предстоящите парламентарни избори през ноември 1923 г. да привлече гласовете на земеделците и с тяхна помощ да вземе властта.

Султана Петрова се заема да разубеди Генадиев от неговите намерения. В края на октомври един следобяд тя се среща насаме с него в дома на общи приятели и го пита вярно ли е, че замисля да дойде на власт със земеделците.
­Боже опази, г-жа Петрова ­ отвръща Генадиев. ­ Никога не съм мислил да връщам България в ония полукултурни времена. Напротив, аз мисля, че сега е абсолютно нужно да се съберат всички наши най-добри сили ­ Малинов, Ляпчев, Маджаров, Тодоров, Сакъзов и пр., и да се създаде един силен кабинет от умни, добре възпитани държавници, които да изкарат България от лошото положение, в което се намира тя днес.
Султана Петрова го увещава да се откаже от участие в изборите и да замине временно в чужбина, докато нещата се уталожат. Генадиев отхвърля предложението й. Изглежда той е получавал и други заплахи. По това време Генадиев е на 55 години. Почти всяка вечер, като Стамболов някога, той се отбива в “Юнион клуб”. На 30 октомври 1923 г., понеделник, изиграва партия бридж в клуба и към осем и половина вечерта си тръгва оттам заедно с дипломата Иван Ст. Гешов, братовчед на бившия премиер със същото име. Гешов го изпраща почти до дома му на ъгъла на улиците “Кракра” и “Шипка”. В този момент ги пресреща един младеж. Изглежда убиецът знае, че политикът ходи със зареден пистолет в джоба, защото не поема никакъв риск. Без да каже дума, той вади револвер и стреля три пъти в Генадиев. Той пада, убит на място. Гешов се опитва да побегне, но четвърти изстрел го ранява в крака.
Заподозрени и арестувани са шестима души, обаче доказателства срещу тях няма и те са освободени. Оръжието на престъплението се оказва държавна собственост.
Сговорът печели парламентарните избори.
Захвърленият револвер вероятно е трябвало да насочи следите към властта. Така лидерът на ВМРО се презастрахова срещу евентуално преследване.

4. Убийството на Райко Даскалов

26 август 1923 г. е неделя и Райко Даскалов смята да остане в дома си на улица “Шведска” в пражкия квартал Смихов. Той е наел там вилата на инж. Бенеш, след като е принуден да напусне българската легация в Прага.
Само до преди броени месеци заместник министър-председател, втори човек в Българския земеделски народен съюз и в правителството, през май 1923 г. Даскалов е изпратен като пълномощен министър на България в Чехословакия. Това понижение може би му спасява живота. Ако превратът на 9 юни 1923 г. го беше заварил в родината, вероятно щеше да го сполети участта на премиера Стамболийски. Двамата са съмишленици и приятели. Стамболийски е кум на Даскалови, а след преврата в дома им в Прага се настанява неговата дъщеря Милена Стамболийска с мъжа си Иван Бояджиев, по-рано секретар на Даскалов. Както виждате, шуробаджанащината в българската политика не е от вчера.
Към 10,30 преди обяд в този неделен ден Александър Оббов се обажда по телефона на Даскалов и го кани на среща с новодошли земеделски емигранти. Даскалов се колебае. По различни канали до Прага достигат сведения, че се готви убийството му. Полицията го е предупредила да бъде внимателен. Дори са му пратени двама агенти за охрана, но единият си тръгва, когато той решава да остане у дома си през целия ден. Райко Даскалов има доста основания да не иска да излезе от дома си. Оббов обаче е настоятелен. Най-сетне към 11 часа Даскалов решава да отиде на срещата. Заедно с него тръгват агентът Йозеф Малина от охраната, Иван Бояджиев и студентът Георги Босолов. По-късно телохранителят Малина дава следните показания:
От лявата му страна вървеше Босолов, от дясната ­ Бояджиев. Аз ­ на десетина крачки зад тях. Излязохме на улица “Холечкова”. Чух зад себе си стъпки. Точно когато се обърнах, бързо ме надмина един човек и веднага започна да стреля. Скочих към него и го хванах отзад.
Убиецът стреля два пъти в гърба на Райко Даскалов. Георги Босолов успява да отблъсне ръката му и третият изстрел попада в стената, рикошира и ранява Иван Бояджив. След това Малина залавя атентатора.

Убиецът е 22 годишният българин Атанас Николов, а оръжието му ­ деветмилиметров “Наган” –  точно с такъв са застреляни по-късно д-р Никола Генадиев и Петко Петков. Подбудите на убиеца се изясняват веднага. Самият Николов признава, че от шест месеца търси удобен повод да убие Райко Даскалов по заповед на ЦК на ВМРО. Лично Тодор Александров прочита пред група четници “смъртната присъда” и по жребий се пада на Николов да я изпълни. Дотогава той не бил пипал оръжие и не знаел да стреля, но ако не убиел Даскалов, щял сам да бъде екзекутиран.
Доста невероятно звучи, че македонската организация ще изпрати чак в Прага неопитен човек и че още при първия си допир с револвера той ще изстреля и трите куршума в целта. защитата обаче се заема да докаже, че убиецът е бил под въздействието на непреодолима принуда. Делото се гледа на 13 и 14 ноември 1923 г. в Прага и за обща изненада с 8 срещу 4 гласа съдебните заседатели оправдават убиеца. Присъдата предизвиква буря от негодувание в страната и в цяла Европа. Междувременно обвиняемият прави сензационното разкритие, че не се казва Атанас Николов, а Йордан Цицонков от Щип, родното място на Тодор Александров. Насрочено е ново дело, което се гледа в град Табор от 22 до 27 октомври 1924 г. Този път сред 12-те съдебни заседатели има само една жена.
След като е поставена под въпрос самоличността на подсъдимия, се преразглеждат и подбудите му. Наистина ли ВМРО е изпратила убиеца? Близките на Райко Даскалов полагат големи усилия да докажат, че Цицонков е изпратен с помощта и по поръка на Цанковото правителство. Доказателствата: убиецът пристига в Прага веднага след преврата; след като два месеца не предприема нищо, го посещава българският военен аташе майор Найденов, за да го подкани да действа; малко по-късно Даскалов е убит; след оправдаването на убиеца българската легация му издава паспорт пак на името Атанас Николов. И накрая ­ в свое писмо сестрата на Босолов настоятелно съветва брат си да напусне Прага. А тя е жена на Петър тодоров, министър на финансите в правителството на Цанков.
Според земеделската емиграция и комунистическата преса всичко това говори за съучастието на деветоюнската власт в атентата. Тази версия обаче не се доказва от нищо освен от логически умозаключения от типа “кой има полза от убийството”. По искане на защитата в София е разпитан бившият български министър-председател д-р Стоян Данев. Той свидетелства, че ВМРО няма нищо общо с новото правителство. Новото жури единодушно осъжда Йордан Цицонков на 20 години затвор, като всеки 26 август ­ деня на престъплението, той трябва да прекарва в тъмна килия.
След време до властите достигат слухове, че ВМРО подготвя бягството му. Цицонков е преместен в строго охранявания затвор в град Картаузи, където на 23 януари 1926 г. се обесва.
Райко Даскалов е погребан на 28 август 1923 г. в Прага, но според балканските политически нрави: траурната процесия е освиркана от български студенти, противници на бившия земеделски режим. Заради това чехословашкото правителство екстернира трима студенти. През 1946 г. костите му са върнати в България. Гробът му днес е в софийската Борисова градина.
Дали правителството в София е отговорно за неговото убийство? Наистина в продължение на две седмици след преврата Райко Даскалов успява да забави признаването на кабинета на Цанков от Чехословакия. премиерът Антонин Швехла е от Аграрната партия, сродна на БЗНС. От Прага Даскалов заплашва българските дипломати и в другите европейски столици, че ще отговарят за предателство, ако изпълняват нарежданията на превратаджиите. Все пак в края на краищата всички държави признават кабинета на Цанков.
Несъмнено с Райко Даскалов начело БЗНС, а може би и България, биха имали друга съдба. Има например сведения, че той се обръща с писмо към съветския комисар (министър) на външните работи Георгий Чичерин и го моли чрез Коминтерна да повлияе на БКП да подкрепи едно бъдещо земеделско въстание срещу Цанков. Макар да има много грехове към законността, Даскалов е бил решителен и енергичен политик, далеч над Оббов и другите земеделски водачи и по качества, и по популярност.

5. Убийството на Александър Димитров

В основата на всички заговори е Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Нейна първа мишена сред земеделските лидери става Александър Димитров, наричан Брадата. Димитров винаги е поддържал връзка с македонските дейци. Но когато става министър на вътрешните работи в правителството на Стамболийски, влиза в конфликт с възстановената ВМРО.

Ал. Димитров е привърженик на „здравата ръка“ и „силната власт“ и има многобройни доказателства, че никога не е изпитвал особено уважение към законите и политическата принципност. През Първата световна война например той увещава Стамболийски да се съгласи БЗНС да влезе в коалиционно правителство с либералната партия, а след като идеята пропада, планира убийството на премиера Радославов; след това пък го предупреждава за подготвяния атентат…
Трагедията на вътрешния министър е, че няма достатъчно власт дори над собствените си подчинени. По онова време много хора в полицията, армията и в държавния апарат изобщо симпатизират на македонската кауза.

На 30 май 1921 г. Александър Димитров се среща в Белград с министър-председателя на югославското кралство Никола Пашич и му обещава да не пропуска чети в Македония. В своята борба с ВМРО правителството на БЗНС се опира на другото крило в македонското движение – федералистите. Хората на ВМРО, или автономистите взимат на мушка федералистите и така възобновяват братоубийствата, започнали през 1907 г. с хладнокръвния разстрел на Борис Сарафов и Иван Гарванов. На 28 юни 1921 г. в София автономистите убиват Гьорче Петров, един от ветераните на македонското революционно движение. На следващия ден по заповед на Александър Димитров в Кюстендил е арестуван автономистът Симеон Георгиев, близък на Тодор Александров. Георгиев е пребит до смърт, а трупът му е изхвърлен край кюстендилското село Жилинци. Министерството на вътрешните работи съобщава, че е освободило Георгиев и той си тръгнал за Кюстендил, но по пътя бил отвлечен от сръбски четници, които по-късно го убили. Намира се дори свидетел на отвличането – полицейският агент Тончев, но няколко дни по-късно и той е намерен убит. Разбира се, никой не вярва на официалната правителствена версия. Войната между македонския водач и министъра става открита и лична. На 3 август 1921 г. ВМРО издава смъртна присъда на Александър Димитров.
През юни 1921 г. Стамболийски прави една от многобройните реорганизации на кабинета си (през четиригодишното си властване той сменя 20 министри). Върху него се оказва силен натиск да отстрани Димитров от правителството, но в края на краищата той сменя портфейла на вътрешните работи с министерството на войната. Със своето влияние и решителност той остава вторият човек след Стамболийски и замества премиера през време на стодневната му обиколка из Европа. Вътрешното министерство е поето от Константин Томов.
В Пиринска Македония ВМРО изгражда

http://omdabg.com/

5 Gedanken zu „Големите политически убийства в историята на България

  1. edin  nestixvasht  teror  nad  bulgaria  ot  izrodi  koito  nikoga  ne  lipsvat  i  po  niakakva  prichina  sa   vse silni   na  denia  i  vremeto…..

  2. На днешния ден През 1923 г.по заповед на цар Борис поручик Иван Харлаков и неговата банда от главорези от ВМРО зверски убиват Александър Стамболийски и брат му Васил.За награда царят им разрешава да си поделятпарите,които се намират в касата на Стамболийски,от където да вземат и му предадат един докумен уличавщ го за извършено от него страшно престъпление.Именно този документ е причината за убийството на Стамболийски.В документа са описвало,че по време на войната Борис е имал любовница еврейка,която му ражда дете,но той лично ги убива.Може гузната му съвест го е измъчвала и през 1943 г.той спа е сява 50000 български евреи от немсите коцлагери.Но за злодеянията си през същата година е наказан.Не немцит,не руснаците,а една мноото съвместни любоници с брат му Кирил го отровила

    • Иване, прегледай се. Може и все още да не е късно и психиатрите да могат да те пооправят.

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.