Зловещата държавна сигурност на югославския диктатор Тито избива стотици македонски българи в къща в центъра на град Битоля след 1945 г. Част от тях преди да бъдат избити са обесени с краката нагоре. Сред убитите е и легендарният гемиджия Павел Шатев.
Отидох да се изправя пред това, от което се страхувах, всичко, което потъна в плаващите пясъци. Запътих се към къщата, където бяха затворени предците ми, към онова място в центъра на града, което все избягвах. Стъпките ми са тежки и бавни. Артериите на слепоочията бият така лудо и нещо дълбоко в гърдите ми ме стиска. Обзета съм от страх, причината за който търся напразно.
Градът е под знака на зеленината, на дивата свирепа, фанатична растителност, която изригва от евтина некачествена трева, отровна, злокачествена, паразитна. Странно нещо, казвам си, колко луда жизненост, безсмислена и непродуктивна тлее в този сега малък и полуразрушен град.
Най-накрая стигнах до къщата. Отварям желязната порта. Възрастна жена седи на верандата. Поздравявам я с треперещ глас, представям се и ѝ обяснявам. Тя е мила и отзивчива. Разбира и ми казва, че и тази къща им е взета. Сега е частна собственост. Моля нейните близки да ме разберат, поне да ми позволят да видя избите, където са били затворени дядо ми, баба ми и баща ми. С изключение на брата на дядо ми, който беше поставен в килия, в която не може да се диша.
Дървената врата към мазето се отвори. Само малък лъч светлина осветява стаята!
По същото време в тази килия е затворен и Павел Шатев. Той умира тук. Убиха го, оставен без храна и болен. Новите югославски власти дори не му позволиха лечение.
Докосвам стените, които докоснаха моите. Струва ми се, че ще разпозная под пръстите си чертите на затворническите календари и записи. Не знам какво чувствам. Внезапна празнота и замайване. Чувство, когато пространството около мен е изгубено и чиито граници не виждам. Това е потъване в утробата, изтръгнато от мен, като внезапно пропадане в някакво безтегловно състояние. Искам да замина възможно най-скоро, някъде далече и не знам къде.
Изпитвам ли страх? Не си струва да се лъжем. Да, това е страх, който потиснах в плаващите пясъци като дете, страх, който дори тогава допринесе за влошаването на здравето ми.
Излизам бързо.
Гледам къщата… Главната къща на УДБА, която е трябвало да бъде укрепление, бастион, укрепена сграда, която да контролира всичко – наполовина крепост, наполовина театър, наполовина лаборатория за наблюдение. Тук е трябвало да се контролира новото законодателство, да се прогонят „вредните“ български елементи, да се прочистят интелектуалците, да се затвори устата на всеки мислещ, за да се издигне новата йерархия в името на техния другар Тито. Животът им трябваше да белязан от непрекъснато просветление (често с искри от юмруци).
Хората са измъчвани по различни начини. Връзвани са за телефонна жица, често осакатявани нарочно, връзвани са за краката от оградата на балкона, за да висят надолу… а някои са и умишлено хвърляни от балкона.
Падайки по парабола, носен от силата на замаха, осъденият полита във въздуха и тялото му се чупи от тротоара. На сферичната повърхност на балкона, гладни и чудовищно малтретирани, във всяка част на денонощието по няколко души, съблечени и тънки като скелети, висящи на въже за краката си. Понякога се люлеят от поривите на вятъра, нито живи, нито мъртви, а минувачите ги наблюдават. Някои обръщат глави, други им пожелават това, което им се случва. Случаен минувач ще хвърли камък по тях, може би ще ги удари в слепоочието или някъде другаде, кръвта бликва от всички страни, а ръцете им на ковчега са стиснати в спазъм, сякаш държат своя предсмъртен венец. Всички тези хора желаят собствената си смърт, но тя никога не идва.
И много други неща са направени, но трябва да сме политически коректни, нали? Нека не нараняваме чувствата на потомците на онези, които ни причиниха това. Трябва да сме мили, лицемерни и със сигурност „нормални“ в рамките на тяхната „нормалност“ и „рационалност“.
Старите жители на Битоля разказват, че пациентите, които лежали в старата болница (днес тя не съществува, била е разрушена и на това място са изникнали сгради), а тя се намирала на 300 метра от тази къща, не можели да спят през нощта, чували болезнените писъци и викове на затворниците, които били измъчвани.
По това време огромната пропагандна машина от доносници и сътрудници на УДБА „работи” на пълни обороти. Трябвало да бъдат създадени врагове. Затворниците трябвало да бъдат почернени колкото е възможно повече, толкова по-бели да станат лицата на доносниците. Всеки ден седят на чаршията и си говорят, а останалото население е гладно да слуша провинциални клюки за чуждите нещастия. Това им дава сила. Казват, това сме ние, ние сме силни и УДБА ни пази от „враговете“!
Нещо подобно на днес.
Между другото, шпионирането е доста доходоносна „работа“ по онова време, а за Бога и сега е така. За мнозина то осигурява добър, комфортен живот, апартаменти и образование за децата им в чужбина. Изведнъж станаха комунисти, партизани, провъзгласиха се за някакви национални герои, взеха огромни пенсии. Днес същите са най-патриоти. Не че обичат Македония, но се борят да не излязат наяве кървавите им души.
Полицейско разследване – 1949 г.
Дългата и кървава разправа с десницата е към своя край, а сега започва кървавата разправа с левицата. Битоля е превърната в стая за мъчения. Неистово се арестуват хора както от десницата, така и от левицата. Колко души бяха затворени тук? За мнозина това място означава край на жизнения им път. Хората са измъчвани, искани са им някакви самопризнания, за да бъдат виновни. Те просто трябваше да се направят виновни!
УДБА арестува през нощта. След първия час сън, когато ти е най-сладко. Сигурно и днес е така, не знам. На 13 февруари е задържан близък роднина на дядо ми, който живял в къщата му. Под етикета Сталинист. Не знам дали се е обявил “за” Сталин или е било заповед от Тито за прочистване на интелигенцията от редовете на Комунистическата партия. От съседната къща се чува скърцане на желязна порта. Да, арестуват и брата на дядо ми.
Павел Шатев е отведен в къщата и вече е преминал „бойното кръщение“. Дядо ми е отведен в същата къща, но в друга килия. Братът на дядо ми – във вътрешна клетка без въздух.
Първоначално дядо ми е осъден на разстрел по бързата процедура. Заведен под графата С-СТРЕЛБА! Но на някой му хрумва, че ще му трябва като интелектуалец. Да, ще го задържат, след като унищожат цялото му семейство. И ще сложат примката около врата му завинаги. Да бъде послушен, да бъде възстановен до незначителност, до посредственост. Възелът, в който е вързана душата, не е фалшив възел, който се развързва, когато се издърпа единият край. Напротив, стяга се все повече и повече. Следваме хода на конеца, но вместо да се разхлаби, той се стяга повече.
Едно полицейско разследване (ако може да се нарече разследване) е като да бягаш маратон с много препятствия, но накрая не стигаш доникъде. Разследването започва, а УДБА на всяка цена трябва да издейства някакво признание. Търси се вината. Лесно е с тези, които имат вина, но какво да кажем за тези, които нямат? Тогава се преминава към максимално физическо мъчение. Тогава те заплашват да унищожат цялото ти семейство.
Започват с обикновени въпроси, а ти не си наясно, че ако признаеш нещо, което ти се струва банално, следва верижна реакция. Започват да пишат протокола. Тогава научаваш от полицията неща, които дори не знаеш за себе си, че си бил шпионин и едва ли не си започнал война между Америка и Русия! Че си спечелил от войната, въпреки че им показваш оригиналните документи за работата си.
Още по-ужасно!
Сътрудничили ли сте с Америка и Англия? О, значи сте американец, англичанин и българин, а щом сте сътрудничил с Индия, сте и индийски шпионин. Може и немски, не знам. Освен че ти ругаят майка българска, те наричат и с обидни имена. Трябва да те изкарат и враг на държавата, а щом УДБА има намерение, ще го направи. Разбира се, ти не си участвал в писането на протокола, освен когато го прочетеш и няма как да не забележиш правописните грешки на полуграмотния следовател.
Търсиш адвокат, а те ви питат дали може би се шегувате?
В някои случаи адвокатът също може да бъде арестуван. Разбира се, че и той няма да разбере защо!
Дават те на съд, а преди това вече са конфискували цялото имущество, което ти и десет поколения преди това сте придобили. Разбира се, те дори не споменават задигнатите пари.
Тези дни преглеждам файловете и протоколите. В жанрово отношение могат да се поставят между документалната проза и научната фантастика. Може да се каже, че това е единствената област, в която художествената литература се приема като документ, но трябва да постулира някаква обективна реалност. Смеехме се на схоластиците, които изчисляваха броя на ангелите, които могат да танцуват на върха на иглата. И УДБА не само изрази това число емпирично, но и накара по-голямата част от ангелите да играят на върха на иглата! Разбира се, напълно емпирично!
Дядо ми е подложен на такива мъчения, които дори тъмните умове не биха могли да си представят. Следствието продължава шест месеца и дядо ми е затворен в тази къща.
Баба ми и прабаба ми също са отведени … Баба ми, също изложена на ужас, не иска да признае никаква вина, защото вина няма. След това вземат нейния 12-годишен син, баща ми, който ще види майка си вързана за стол, и го настаняват в друга килия, съседната. Баща ми е задържан повече от 10 часа в УДБА, плаче силно, а майката слуша плача на детето. Тогава баба ми получава инфаркт в УДБА. Не знам какво се е случило с баща ми, но знам, че е оставило дълбоки следи върху него. И преди да умре, той ми го призна.
Кое чудовище го свърши? Този въпрос е за разглеждане в областта на психопатологията.
Знам кой е. И днес той е национален герой! И тук е точката, която ме разбива, точката, от която вече не мога да продължа този текст.
Само скици, разпръснати спомени. Защото не мога да пиша кога ненормалното стана норма. Защото не може да се напише иначе, освен ако всичко не изглежда като кошмар. Като Песните на Малдорор от Лотреамон или… може би, според предписанието на Артюр Рембо, под „разстройство на всички сетива“.
Дядо ми е арестуван и след затвора, до 90-те години. Беше ранен в окото, ръцете му трепереха, ухото му беше наранено. През 1990-та година, на 88-годишна възраст, той написа своите мемоари. Добре образован, той знаеше много добре френски и английски и писа до всички международни организации. Той писа и до всички македонски политически лидери, но те не му отговориха.
Помня, когато го арестуваха. Бях на няколко години, плачех, коленичих до краката му и ги стисках силно. Идват добре познатите ми „чичовци“ от УДБА, избутват ме и отвеждат дядо ми, не знам по кой път. Помня ги много добре. Те бяха облечени в дълги кожени шлифери, най-висшият израз на революционния шик на времето. Днес от тази гледна точка те изглеждат като провалили се летци, които отдавна са загубили курса и чийто самолет се е разбил някъде в бездната.
Гледам албумите. Размишлявам. Трябва да се напише книга “Македония срещу Македония”.
Като се започне от Димитър, осъден на 101 години затвор в Анадола, като един от организаторите на Илинденското въстание. Брат му също убит, след това Стерьо Боздов, осъден на 5 години затвор в Главняча. Тогава дядо ми е на 14 години, баба ми на 2 години, братът на дядо ми на 12 години. Павел Шатев е убит …и още едно убийство!
Защо?
Тези хора дадоха много за Македония!
Но винаги е така. Маса хора се противопоставят на тези, които го водят във възвисението. Особено когато това възвисение презира съблазънта, ласките, обещанията.
Днес цялата сфера на живота е разделена, разчленена, поставена под контрол. Беше обявена невъзможност за възвисение, беше обявена неговата неизползваемост. Безличната страна на събитията, числата, статистиката е подчертана, а историята е пълна с мравуняци и охладени от прах гробове на величие. І
активист за правата на човека в Северна Македония.