София е предложена за столица от Марин Дринов

През 1878 г. София има по-малко от 12 00 жители

София, от времето, когато е предложена за столица на България

Едно голямо село Средец – такова е описанието на столицата на Третата българска държава след Освобождението от турско робство. В Средец живеят има-няма 11 000 души при Освобождението на 4 януари 1878 г. Битките на Руско-турската война 1877-1878 г. показват възловото географско положение на града. И още преди официално да е обявена за столица на Княжество България, в римската Сердика е издигнато зданието на Българската народна банка. Това става на 25 януари 1879 г.

А обявяването на Средец-София за столица на България е на З април 1879 г. Такова е решението на Учредителното събрание във Велико Търново. Затова и 4 април тогава е обявен за празник на новата българска столица. Именно възловото и удобно географско разположение на София е главната причина древният град да отнеме претенциите на Велико Търново, Пловдив и Русе за столици на Третото българско царство. Всъщност споровете съвсем не са ожесточени, защото по онова време, когато те се случват, Учредителното събрание има по-важни задачи като изработването на първата българска конституция, което се случва окончателно на 16 април 1879 г.

Идеята София да бъде столица на новата българска държава е на историка и виден общественик професор Марин Дринов. Той пише на чешкия си колега и български политик впоследствие Константин Иречек в първите месеци след Освобождението:

„Наша София полека-лека се украшава и готви да стане столица”. В характерния му стил Иречек отговаря: „Столица не може да бъде друга освен Средец, в средата на българската земя”. С идеята на Марин Дринов са съгласни и повечето от видните по това време български общественици.

В случая си казват думата и известни „връзки” на Марин Дринов с руското временно управление. Дринов е съветник на княз Дондуков, който оглавява временното руско управление на България.

През февруари 1878 година в разгара на военните действия на Руско-турската война населението на София намалява почти наполовина и по данни на общината е 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.

В спомените си Христо Златарев пише:

„До Освобождението София била застроена предимно с малки едноетажни къщи с гърба към тесните криви улици и прозорци откъм двора. Дворищата винаги се ограждали със стени. По-редки били двуетажните турски и християнски постройки с прозорци по всичките стени, но, с редки изключения постройките били винаги в двора, здраво ограден и със здрави порти.
Само булевард „Мария-Луиза” от Лъвовия мост до „Света Неделя” и още някои улици бяха по-прави и по-широки. Всички други улици бяха криви и тесни и нерядко на 100-200 крачки от дома си децата се загубваха из улиците.

Преди Освобождението градът заемаше приблизително пространството между булевард „Фердинанд” (днешния „Васил Левски – бр.) докъм паметника Цар Освободител, до Синодалната палата и църквата „Света София”, към 1-ва мъжка гимназия, през булевард „Дондуков” до булевард „Сливница”, пред булевард „Мария-Луиза” до булевард „Драгоман“, по булевард „Ботев“, по булевард „Патриарх Евтимий“ до края на пехотните казарми и по Хендека, споменат по-горе, до булевард „Фердинанд“ при Германската легация на същия булевард. Вън от тия граници, на изток, юг и север градът беше обграден с бостани”.

В доосвобожденска София почти липсва градоустройство. Уличната система и застрояването са хаотични. Основата на новия град е поставена от цяла плеяда европейски архитекти, които изграждат поредица сгради с обществено предназначение. Сред първите са Царският дворец, Народното събрание, Държавната печатница, Мъжката гимназия, както и редица частни домове на новия софийски елит. По-късно от европейските университети излиза и първото поколение родни архитекти, някои от които оставят съществена диря в българската архитектура през следващите десетилетия.

Много от централните столични улици и сгради имат своята уникална и позабравена история. Например днешният бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ е сред „жертвите“ на политическата конюнктура. Първоначално е наречен на българския предприемач и дарител за издигането на сградата на Софийския университет Евлоги Георгиев. По някое време с издигането на националсоциализма в Германия, става бул. „Адолф Хитлер“ и се простира от „Янко Сакъзов“ до Орлов мост.

От Орлите до днешния НДК е кръстен на друг фашист диктатор – Бенито Мусолини. След още време в комунистическа България става „Клемент Готвалд“ – „побратим“ на българските комунисти от чехословашката компартия. Най-сетне и досега натоварената улица се казва булевард „Евлоги и Христо Георгиеви“.

София си има и нобелов булевард. Не защото Алфред Нобел се е разхождал по него, а защото носителят на Нобелова награда за мир Фритьоф Нансен прави много за спасяване на българските бежанци от Западна Тракия по време на Гръко-турската война 1919 – 1922 г. По това. време Фритьоф Нансен е върховен комисар за бежанците на Обществото на народите, сегашното ООН.

Той измисля специален документ, даващ право за преминаване през границите на хора без паспорти. Точно заради т. нар. Нансенов паспорт българите се прибират, а милиони руснаци и арменци успяват да се спасят от репресии. За тази си дейност дипломатът получава Нобелова награда за мир през 1922 г., а когато е на 67 години се снима гол за 30 години по-младата си любима жена.

От Мрежата

Зад завесите на комплексирани отрочета на бивши величия

Тези дни хвърлих око на Калин Тодоров-ата книга, „Зад завесите на Соца“.

Тъй като нямам контакт с него, ако някой от приятелите ми има, да разкаже част от живота на баща му, който не знам дали му е известен.

Касае баща му, Станко Тодоров, шивачът с третокласно образование, който 25 години беше министър председател на България.

Та така. Веднага след 09.09. току що изпълзели от дупките си шумкари, натрисат на баба ми, като квартиранти в къщата ни, другаря Станко с любовницата му.

От баба ми знам, че не бил лош човек, но вземе ли нещо „на заем“, забравял да го върне.

Е ОК, баба ми не е била бедна жена, наследила достатъчно, както от баща си, така и от починалия ѝ съпруг, така че е преглъщала тези дреболии.

Друго е по интересно от историята на кокошкаря Станко.

Уредил на любовницата си първия в София магазин за втора ръка стоки, а всъщност крадени от убитите буржоа дрехи и аксесоари.

Предлагали и на баба ми подарък неща, защото така и така наем не плащали, нали Партията ги била там натресла, ама тя им казала, че това е грях и не приела нищо.

Алъш-вериша е им е вървял една-две години много добре поради липсата на стоки след войната, докато съпартийци им завидели, наколадили ги и какво мислите станало?

Другарят Станко изведнъж се направил на нищо не знаещ, разграничил се от любовницата си и сменил квартирата си.

Нещастната женица я вдигнали милиционерите и само един Господ знае, какво е станало с нещастницата след това, защото баба ми никога повече не чула ни вест, ни друго от нея.

Най-вероятно е изгнила по лагери и затвори…

Та ако видите Калин, кажете му да допише това в мемоарите си. Все пак е част от историята на баща му.

П.П. Позволих си да се поразпитам що за индивид е отрока на шивача с трето отделение, Станко Тодоров, дето под диктовката на руската мечка, танцуваше казачок на главите ни.

Не съм учуден от обрисуването му от наша известна журналистка, познаваща го от зората на Промяната та до днешни дни, като „тежък алкохолик, не можеш да приеме съдбата си, че отдавна вече не е богоизбран“, както и водещ български експерт в нумизматиката, който го обрисува, като „нещастен и неуспешен човечец, разпродал ордените на майка си и обикалящ около руското посолство, като куче пред касапница“.

Българките в султанския харем

Филмовата сага „Великолепният век“ спечели телеманите не само в България, но и в съседите ни на Балканите и в Близкия изток. Въпреки това в самата Турция тя получи много критики като обида към историческата истина за личността на един от най-великите владетели на Османската империя – султан Сюлейман.

Критика отправя и турският президент Ердоган, който публично поиска санкции. Но Истанбулският съд отхвърли обвиненията срещу екипа на филма. Все пак сценаристите бяха принудени да премахнат някои „неподходящи“ сцени.

В интерес на истината трябва да се признае, че сред достоверните исторически факти и отличната актьорска игра има и доста неточности и сценични трактовки по отношение например на външността и облеклото на героите, пише “Телеграф”.

Султан Сюлейман, чиято майка Айше Хафса Султан е кримска татарка, имал слаба, суховата фигура, скулесто лице с дълъг нос и леко криви крака (като дете страдал от рахит).

Венецианският посланик при Високата порта Бфагидин описва Хюрем (Мерием Узерли в сериала) като доста ниска на ръст, с бяло лице, но доста безцветна, ако не са богатите украси на дрехи и бижута.

И макар да не е класическа красавица, има силен характер, говори няколко езика, свири на саз (турска китара) и пее красиво. Знае се, че Хюрем внесла много европейски промени в двора, въпреки това гардеробът на жените във филма има прекалено европейски вид.

Мода

Сведения за автентичното облекло на жените в харема ни дава писмо на лейди Мери Монтегьо, съпруга на английския посланик в Истанбул около 1700 г.

„Първата част от облеклото са панталоните – много широки, стигат до обувките. Ушити са от тънка дамаска в нежни цветове с втъкани сребърни цветя. Обувките са от бяла ярешка кожа, извезани със златна сърма. Отгоре се спуска риза от фина бяла газена материя, поръбена с бродерии, с широки ръкави до лакътя. На врата се закопчава с диамантено копче и през нея прозира формата на гърдите.

Следва антерия – жилетка, ушита по тялото, от златотъкана материя с много дълги ръкави, завършващи със златна ивица и с диамантени или перлени копчета. Отгоре е кафтанът – рокля по тялото до петите. Гарнира се с колан, широк 4 пръста, от сатен, целият обшит със скъпоценни камъни, закопчан с диамантена тока.

В студено време се намята кюрк – широко палто от брокат, подплатено с хермелин или самур, с ръкави до раменете. На главата се носи калпак, през зимата от кадифе, извезан с перли, през лятото от тънка сребърна материя. Носи се леко накривен, прикрепен с диамантена диадема и висящ златен пискюл.

Жените на султана го прикрепят с букет от скъпоценни камъни, направени като естествени цветя. Косата се спуска в многобройни плитки, преплетени с панделки и перли…“

Критерии

Османската харемска традиция до епохата на Сюлейман определя, че султанът може да има много робини и наложници, но само 4 официални съпруги. И те трябва задължително да бъдат или с чистокръвен огузки (тюркски) произход, или принцеси с царски ранг.

Обикновено тези бракове били по дипломатически причини и често султанките били от европейски християнски царски фамилии. По тази причина в края на Османската империя – султан Мехмед VI (1918-1922 г.), процентът на огузкия ген в кръвта на султанската фамилия е само 0,195%.

Сред историческата поредица от султанки европейки има и българки. Най-известна е принцеса Тамара Мария Шишман, дъщеря на цар Иван Александър, управлявал от 1331 до 1371 г., и първата му съпруга Теодора. Неин брат е Иван Срацимир – владетел на Видинското царство. А цар Иван Шишман, наследник на Търновското царство, е полубрат от втората съпруга на баща й – еврейката Сара.

Съдбата на Кера (госпожа, дама – от гр.) Тамара е възпята в много балади в българския фолклор, където се подчертава нейната саможертва в името на българската вяра. Ликът й е запазен сред миниатюрите на царската фамилия Шишман, запечатали образите им в Лондонското Четвероевангелие. То е създадено около 1355 г., когато Тамара е вече омъжена за първия си съпруг деспот Константин.

Като царска дъщеря тя получила високо образование – говорела гръцки, сръбски, а по-късно и турски език. Имала и музикално образование – пеела, свирела на няколко инструмента. Освен това била и красавица. Но твърде рано остава вдовица, а скоро умира и баща й.

След скандал за наследяването брат й Срацимир оглавява Видин, а Тамара остава при полубрата си в Търново. По това време най-силният политически играч на Балканите е султан Мурад Първи. След разгрома на феодалите Вълкашин и Углеша положението на младия цар било особено нестабилно. И тогава идва предложение от султана за ненападение на Търновското царство, ако се сключи династичен брак със сестрата на Шишман Мария.

Въпреки наложената фолклорна представа Тамара всъщност дава доброволно съгласие за този съюз. Тя си дава сметка, че вече е вдовица и има малък шанс за царствен брак. И макар че Мурат вече има три съпруги, тя става четвъртата.

Майката на Мурат била византийка християнка и той имал проевропейски манталитет. Бил порядъчно образован, говорел гръцки, добър оратор и толерантен към друговерците. При набезите си не позволявал да се убива безпричинно. В бейлика му със столица Бурса бил пример за справедливост. Тамара получила богата зестра, а в замяна на Шишман били върнати загубени земи и градове, най-вече в Южна България.

Около днешния Бургас новоомъжената принцеса получила хас (лична собственост), защото скоро станала хасеки (любимка) на султана, който бил доста по-възрастен.

Фолклор

Във фолклора особено се подчертава, че българската царкиня не приема исляма и остава вярна на християнската си вяра. Тя запазва също и християнското си име Мария, тъй като само робините и наложниците били задължени да приемат ислямски имена, понеже били отглеждани в харема. Според запазени турски документи Тамара вече имала положение на първа дама при сватбите на сина на Мурат – Баязид, и дъщеря му Девлет хатун.

Има предположения, че Тамара е родила деца на султана, но вероятно те или са починали малки, или са били момичета. След смъртта на Мурат в битката при Косово поле (през 1389 г. той е на 63 г.) на престола се качва Баязид Илдъръм. Бракът на Мария осигурил 10-годишен мир за България. Знае се, че тя е подарила икона на Рилския манастир с вградени за реликва частици мощи от светци. Баязид обаче повел експанзивна политика.

Той наложил васалитет на българските княжества и скоро подчинил Търново. Иван-Шишман бил убит през 1395 г. в Никопол, а Срацимир – през 1397 г. Преди това сестра им, султанката, пише на братята си: „Ако бяхте повече братя, отколкото царе, сега България щеше да я има“.

След битката при Ангора (днес Анкара) Тимур разгромява армията на Баязид, взима го в плен и по-късно го обезглавява. Тамара се обявява за султанка и регент на малолетния Мехмед Първи. Цели 11 години – до смъртта си около 1411 г., тя еднолично (като регент) управлява Османската империя от Одрин. Тогава Цариград още не е превзет.

Въпреки че Баязид имал 8 съпруги, повечето европейки, Тамара отглежда и се грижи за Мехмед Първи и той я уважава твърде много като майка. Той нарежда Тамара да бъде погребана до султан Мурат в мавзолея на фамилията в Бурса със султански регалии, но с кръст на гърдите.

В последното столетие от съществуването на Османската империя друга българка става султанка и се издига до Валиде (майка на султана и първа дама в харема). Тази длъжност се налага при снахата на Хюрем – Нурбану султан. След като Хюрем разбива модела на официалните съпруги и става първата робиня наложница, която има официален брак и става единствена съпруга на султана, то снаха й е в основата на т.нар. женски султанат.

При него майката на царстващия султан ръководи негласно империята чрез сина си. През 1773 г. на османския престол седнал Абдулхамид Първи. Неговата майка била французойка – Шермин султан.

Той имал голям брой жени и деца, но повечето починали рано. Една от съпругите му била Соня (София) султан. Тя била родена в Родопите около 1761 г. и вероятно била отведена в Истанбул като пленница. По това време населението на Родопския край било насилствено ислямизирано и много били поробвани. Соня също насила приела исляма и мюсюлманското име Айше Сениепервер.

Не се знае как точно Соня попада в султанския харем, но явно е впечатлила Абдулхамид, защото тя му става хасеки (любимка) за дълъг период – около 10-12 години.

През това време тя ражда няколко принцове и принцеси, от които най-известни са султан Мустафа IV и принцеса Есма султан. Когато Абдулхамид получава удар, парализира се и умира през 1789 г., Соня-Айше е на 37 години, а синът й Мустафа бил 10-годишен. За султан е провъзгласен племенникът Селим Трети.

Дъщеря й Есма пък била омъжена за приемен брат на Селим – Хюсеин паша. Станала една от най-богатите жени и имала видно място в османското висше общество.

Въпреки че Селим Трети внесъл европейска култура и много реформи, една от тях – разпускането на еничарския корпус, срещнала съпротива. Соня и дъщеря й Есма организирали военен бунт на еничарите и Селим бил принуден да абдикира в полза на Мустафа IV през 1807 г.

Регентка

Според исторически данни обаче Мустафа страдал от психично заболяване и Айше, издигната като Валиде, станала негова регентка през цялото му управление – 14 месеца. През юли 1808 г. Мустафа бил детрониран и по-късно удушен по заповед на новия султан Махмуд Втори. Айше (Соня) живеела в Ески сарай, но притеснена за живота си, помолила султана да я освободи и върне в родния край.

Като султанка и Валиде тя успяла да събере голямо състояние. Когато се прибрала в Родопите, Соня-София заварила пълно разорение на селата. Освен недоимък населението било разтревожено от събирането на млади мъже за новата модерна армия на Махмуд Втори. Соня си построила къща, известна като Айше конак. Купила пушки и амуниции и с местен хайдутин обучила 2500 млади българи. Те завардили всички проходи и не пуснали султанските емисари.

Облечена в мъжки дрехи, на черен кон и с два сребърни пистолета и сабя със златна дръжка, Соня-Айше обикаляла позициите. И тогава родопчани разбрали, че тя е била Валиде султан. Те я провъзгласили за своя султанка. Много земи и села – от Македония и Тракия, искали да й плащат данък, за да ги защитава. Така тя сформирала минидържава в границите на Османската империя.

По това време този процес бил вече задействан и от други паши губернатори на вилаети, решили да скъсат с Високата порта в Истанбул.

Това било началото на разпадането на империята. В края на живота си Соня-Айше се върнала в Истанбул при дъщеря си Есма, твърде известна дама в османския двор. Валиде починала през декември 1828 г. и е погребана в двора на джамията в квартал „Еюб“ в Истанбул.

Според турски хроники султан Мехмед Втори бил роден от българка робиня и наложница на име Хума хатун. Тя обаче починала рано и той бил отгледан и възпитан от съпругата на Мурат Втори – сръбската принцеса Мара Бранкович. Така българката Хума не станала Валиде, но пък в памет на рождената си майка султан Мехмед разрешил на Мара Бранкович да стане главно действащо лице при преместването на мощите на българския светец Иван Рилски от Търново в Рилския манастир.

перископ.бг

Войната на троловете

Поместете аргументиран довод в социалните мрежи, който включва имената на определени национални лидери, и ще получите предвидим отговор. В рамките на няколко часа страницата ви ще бъде залята с обиди и подигравки в целенасочено усилие да се прекърши всеки разумен опит да бъдете чути.

Всички сме наясно с безсмислената жестокост на отделни тролове, които прекарват неадекватния си живот в провокиране на другите, но те не си заслужават мястото на този документ.

Когато в социалните медии се появи ключова дума като Тръмп, Путин, Байдън или Зеленски, тя се появява на екраните в спалните и офисите на ярки млади клавиатурни оператори, които просто изрязват и поставят отрицателен отговор. Тези „ферми за тролове“ са трудни за проследяване, тъй като могат да работят отвсякъде и да се движат бързо. Троловете са мотивирани единствено от пари, а не от идеология. Тяхната цел е да ви сплашат, унижат и изолират, за да мълчите. Това е коварна форма на тормоз, която е политически мотивирана – и работи.

Троловете също така наблюдават успешните блогъри и търсят поводи да се оплакват и да карат блогъри/влогъри, да бъдат закрити. Бъдете много внимателни при използването на езика, никога не използвайте намеци или ирония, (алгоритмите не разбират иронията).

Никога не отговаряйте на глупости онлайн, никога не влизайте в спор с човек, който или е сляп за вашите аргументи, или просто му се плаща, за да ви разстрои. Блокирайте и изтривайте!

Мълчанието като последна дума може да бъде полезно оръжие. Нулевият отговор е поражение за трола, а изолацията (блокирането) го прави още понеефективен.

Социалните медии могат да бъдат ефективен и остър инструмент за приятели и бизнес. Не позволявайте да ви навредят!

От Мрежата

Успехът е трикрако столче.

Успехът е свързан с малки и големи постижения. Дават ни се цели или ние сами си ги поставяме. Ако постигнем тези цели, получаваме чувство на удовлетворение. Някои с право твърдят, че това емоционално усещане означава успех.

Целите, които избираме, могат да включват работата ни и стремежа към повишение, по-висок статус и заплащане. От друга страна, това може да означава да бъдем щастливи в работата, да сме щастливи у дома и с приятелите си, да се носим по течението и да избягваме стреса.

Древните китайци са казали, че щастливият живот трябва да бъде баланс между работата, семейството и себе си. Подобно на табуретка с три крака, той работи най-добре, когато и трите са в равновесие.

Всички ние се нуждаем от храна, подслон, енергия и транспорт, за да оцелеем. Установяването на тези основни неща може да бъде първото ниво на успех в живота ни. След като установим независимостта си, можем да градим бъдещето си. Дали ще печелим повече пари, ще се сдобием с по-голяма къща, кола, банкова сметка, почивки, дългове, или ще направим нещо алтруистично, което ще подобри състоянието на нашите семейства или дори на семействата на другите?

Трябва ли да ходим на работа по-дълго или да прекарваме повече време със съпрузите и децата си? Да купим ли на децата си топка или да играем с тях? Трябва ли да се обаждаме на съпругите си всяка вечер или да се прибираме всяка вечер вкъщи?

Работата в трудни моменти е успех. Приятелите и рисковете, които сте поели заради тях, изграждане на взаимоотношения, които са трайни и ви дават повече сигурност от всички пари на света. Прощаването на грешките, достойнството и самоуважението, които идват от поставянето на високи стандарти за себе си и воденето на достоен живот?

Може би последното изречение е успех? Това, разбира се, е въпрос на гледна точка. Какво ни кара да се чувстваме успешни? По-голямата банкова сметка или истинската любов на нашите семейства и приятели? Можем ли да имаме всичко това?

Много въпроси. Може би трябва да се върнем към онази китайска поговорка. Имаме нужда от достатъчно работа, за да си платим сметките, от достатъчно време със семейството, за да се ценим и разбираме взаимно, и от достатъчно време за себе си, за да размишляваме и да избягаме за малко. Ако имаме това, можем да твърдим, че сме спокойни и следователно успешни.

Успехът може да се измерва по-скоро с това, което сме оставили след себе си, отколкото с това, което имаме сега. Можем да оставим след себе си корпорация, в която работят хиляда души, семейство, което никога не е искало нищо. Можем да оставим след себе си истории за министър-председател, президент или астронавт. Или пък можем да оставим след себе си спомени за постоянна работа, къмпинги, дни край морето, за постижение, за което сме работили, спестявали и чакали, и за изпитания, които сме преодолели.

Какво ще кажат важните за нас хора, когато времето, прекарано с нас, отмине? Бяхме ли успешни?

От Мрежата

Ролята на молеца в историята

Владимир Путин навърши седемдесет.

Житейски път, изпълнен с причудливи метаморфози, е зад гърба ни. Незабележим тийнейджър, израснал в предградията на Ленинград. Скромен служител на КГБ, известен сред колегите си с прякора „Мол“.

Руски чиновник от 90-те години, започнал с носене на куфари на кмета на Санкт Петербург и постепенно се издигнал до премиер. И накрая, дяволският фюрер на 21 век, който започна най-голямата война в Европа от 1945 г. насам и заплашва целия свят с ядрен апокалипсис.

Военните успехи на въоръжените сили развалиха доста юбилея на Путин, пречейки на възрастния диктатор да се почувства победител. Юбилярът не получи като подарък нито превземането на Киев, нито достъпа до административните граници на Донбас, нито дори запазването на завзетите по-рано украински територии.

Седемдесетгодишният президент на Руската федерация трябва да се задоволи с факта, че днес той е мразен и проклинат от много милиони земляни: следователно той е постигнал нещо в живота си.

Вярно е, че няма единство сред нашите съвременници, които срамуват от Владимир Путин. До есента на 2022 г. се оформиха две алтернативни гледни точки към омразната кремълска фигура.

Първото мнение предполага, че Путин е зъл гений, който преобърна хода на световната история. Подобно на легендарния ловец на плъхове Хамелн, руският лидер превзе огромна държава и я превърна в крепост на мракобесие, диктатура и военна агресия.

С изключителна упоритост и ненадмината хитрост той разруши обичайния световен ред, достигайки до заплахата от ядрен Армагедон. Първо цяла Русия, а след това и цялата планета станаха заложници на идеите на Путин, решенията на Путин и манията на Путин.

А втората гледна точка се свежда до факта, че Путин беше и си остава молец: избелял и безцветен. Руският диктатор няма изключителни способности и не е надарен с изключителна вътрешна власт.

За историята той е значим дотолкова, че става изразител на масовите руски настроения – имперско негодувание, войнстващ реваншизъм, култ към силната ръка.

Сегашният жител на Кремъл е като празен съд, който се пълни отвън. След 2000 г. той не ръководи собствената си държава, а напротив, следваше я.

Някои обвиняват Путин, че е унищожил руската демокрация, потиснал руските свободи, започнал агресивни войни и взел фаталното решение да нахлуе в Украйна. Смята се, че някой друг ще бъде на негово място – Черномирдин, Примаков, Лужков, Степашин или дори Зюганов – всичко по-горе не може да бъде.

Други смятат, че унищожаването на демокрацията, потискането на гражданските свободи и въоръжената агресия срещу Украйна отразяват волята на мнозинството руснаци – а Путин само доведе витаещите във въздуха идеи до техния логичен завършек. Ако чекистът от Санкт Петербург не се беше появил в Кремъл, същите решения неизбежно щяха да бъдат изпълнени от някой друг.

Първите са убедени, че в словосъчетанието „Русия на Путин“ трябва да се наблегне на прилагателното „Путинова“.

Други наблягат на думата „Русия“ без колебание.

Е, както знаете, всичко ново е добре забравено старо. И всъщност пред нас е учебникарски спор за ролята на масите и индивида в историята. Същият дебат, който занимаваше най-добрите умове на човечеството през 19 век.

Сред мислителите, които възхваляваха ролята на индивида, можем да споменем Томас Карлайл. Негова писалка е бестселърът от викторианската епоха „Герои, поклонение на герои и героична история“. Според известния британски автор „универсалната история всъщност е историята на великите хора“. Карлайл подчертава, че изключителните владетели и политици са в състояние да „определят формата и посоката на живота на хората, да ги убедят към мир или война“ по собствена воля.

Идеята, че историята всъщност се създава от масите, е насърчавана от класиците на марксизма.

Критикувайки опонентите си, другарят Енгелс пише: „Идеята, че гръмките политически действия са решаващи в историята, е стара колкото самата историография. Тази идея беше основната причина, поради която сме запазили толкова малко информация за развитието на нациите, което се случва в мълчание, на фона на тези шумни изпълнения и е истинската движеща сила.“

Днес по-голямата част от руската либерална опозиция с готовност би се присъединила към думите на Карлайл. Недоволните руснаци могат да напишат книгата „Антигерои и антигероизми в историята на Руската федерация“, където ролята на главно действащо лице ще бъде поверена на Владимир Путин.

Именно демоничният Путин, когото покойният Елцин толкова безразсъдно избра за свой наследник, е източникът на всички беди на съседа. Именно той подведе Русия и я превърна в разбойническа държава. Именно той се подигра с човешките права и свободата на словото. Именно той прелъсти и измами нещастното руско население. И сега, по волята на Путин, страната е осъдена на ужасна война, която не е нужна на никого, освен на кремълския маниак.

Напротив, марксисткият подход към историята е много по-близък до декомунизираното украинско общество. Нейната движеща сила не са отделни политически фигури, а широките народни маси. В този случай милиони руснаци са отговорни за всичко, което се случва в Руската федерация от 2000 г. насам.

Те доведоха Путин на власт и му послужиха като социална опора. Те дадоха картбланш на Кремъл за изграждане на диктатура. Именно те подкрепяха управляващия режим или не му оказаха достатъчна съпротива; приветства анексирането на Крим и не протестира срещу пълномащабното нахлуване в украинска земя.

Политиката на Путин е отражение на техните интереси и желания, техните предразсъдъци и страхове, тяхната воля и бездействие, техните действия и тяхното бездействие.

Руските опозиционери убеждават Запада, че атаката срещу Украйна е лична война на Путин, за която руснаците не могат да бъдат обвинявани. Украинците доказват, че това е съвместна война на руснаците, за която не може да бъде виновен само Путин.

Но е трудно и за двете страни да докажат собствената си правота, докато седемдесетгодишният господар на Кремъл остава на власт.

За съседните либерали е важно да покажат на света алтернативна Русия без Путин, която по чудо ще се възстанови и ще престане да бъде агресивна и опасна. И техните украински опоненти трябва да демонстрират, че една алтернативна Русия без Путин няма да претърпи фундаментални промени и, както и преди, ще представлява заплаха за цивилизацията.

Възрастният руски диктатор се оказва излишен – и за тези, които го виждат като едноличен творец на историята; и за тези, които го смятат за молец, появил се на точното място в точното време.

И двете групи спорещи мислено се обръщат към епохата след Путин. И въобще Путин трябва да бъде убит, дори само за да продължи интригуващата историческа дискусия.

Преведено от статия на Михайло Дубинянський

Нестандартни въпроси, ĸoитo иновативни шефове задават при интервюта за работа

Добрите лидери са тези, които наемат по-умни хора от себе си.

Aĸo ви ce oтвopи възмoжнocт дa ĸaндидaтcтвaтe зa paбoтa в ĸoмпaниитe нa няĸoи oт нaй-ycпeлитe xopa в бизнeca, тo cъc cигypнocт щe ви тpябвa дoбpa пoдгoтoвĸa.

Toвa ce нaлaгa, тъй ĸaтo няĸoи oт тoп изпълнитeлнитe диpeĸтopи cи пaдaт пo cтpaнни въпpocи пo вpeмe нa cpeщитe c ĸaндидaти, ĸoитo нa пpъв пoглeд нямaт нищo oбщo c пoзициятa.

Зa тoвa oбaчe cи имa ocнoвaтeлнa пpичинa. Aĸo cтe интepвюиpaни дocтaтъчнo пъти, вepoятнo cтe пpидoбили дocтa oпит в тoвa дa пpeдcтaвятe ceбe cи пo нaй-дoбpия нaчин.

Bъпpocи ĸaтo тeзи oбaчe мoгaт дa ви нaĸapaт зa ce зaмиcлитe и дa дaдeтe твopчecĸи oтгoвop, a тяx пpeдcтaви Вuѕіnеѕѕ Іnѕіdеr.

Cтoитe нa пoвъpxнocттa нa Зeмятa. Bъpвитe eднa миля нa юг, eднa миля нa зaпaд и eднa миля нa ceвep. B ĸpaйнa cмeтĸa ce oзoвaвaтe тoчнo тaм, oтĸъдeтo cтe тpъгнaли. Kъдe ce нaмиpaтe?

C тoзи въпpoc Илън Mъcĸ изпитвa интeлигeнтнocттa нa бъдeщитe cлyжитeли в ЅрасеХ.

Kaĸ щe cпeчeлитe пapи oт щaнд зa cлaдoлeд в Сеntrаl Раrk?

Яcмин Гpийн, ĸoятo e шeф нa oтдeлa зa пpoyчвaния и paзвитиe ĸъм тexнoлoгичния инĸyбaтop нa Аlрhаbеt, иcĸa дa нaeмa нa paбoтa ĸpeaтивни ĸaндидaти c нecтaндapтнo миcлeнe, зaтoвa oбичa дa зaдaвa тoзи въпpoc пo вpeмe нa интepвютa.

Tи ли cи нaй-yмният чoвeĸ?

Toвa e въпpoc, ĸoйтo зaдaвa пpeдceдaтeля нa Оrасlе и глaвeн тexничecĸи диpeĸтop нa ĸoмпaниятa Лapи Eлиcън. Toй нaeмa изĸлючитeлнo тaлaнтливи и изĸлючитeлнo интeлигeнтни cлyжитeли.

Πo cĸaлaтa oт eднo дo дeceт ĸoлĸo cтpaнeн cтe?

Eднa oт ocнoвнитe цeннocти нa Zарроѕ e дa cъздaдe зaбaвeн и мaлĸo cтpaнeн eĸип cпopeд глaвния изпълнитeлeн диpeĸтop нa ĸoмпaниятa.

Kaĸъв бeшe пocлeдният ĸocтюм, ĸoйтo нocиxтe?

Чpeз тoзи въпpoc ocнoвaтeлитe нa Wаrbу Раrkеr paзбиpaт дaли бъдeщитe им cлyжитeли мoгaт дa cъздaдaт зaбaвнa paбoтнa cpeдa.

Aĸo бяxтe живoтнo, ĸoe тoчнo щяxтe дa бъдeтe?

Чpeз oтгoвopa нa тoзи въпpoc чoвeĸ изpaзявa cвoитe ĸaчecтвa и xapaĸтepиcтиĸи, a зaпитвaнeтo e любимo нa пpeзидeнтa нa Оvеrѕtосk Cтopми Cимoн.

money.bg

Легендата за Баба Марта

Един от най-хубавите и любими празници, свързани с пролетта, е Баба Марта и закичването с мартеници. Мартеницата e украса от усукани конци, червен и бял, която традиционно се слага на 1 март за здраве. 

 Този обичай е характерен за Балканския полуостров и се е превърнал в балканска традиция. Присъства в Румъния и Молдова, където мартеницата се нарича мърцишор. С мартеници се закичват и в българските етнически територии, останали в пределите на съседните страни – Западните покрайнини, Република Македония (наричат мартеничката – мартинка), Северна Гърция (марти) и областите Голо Бърдо и Преспа в Албания (моняк).

Мартеница

В класическия си вид мартеницата представлява усукани бял и червен конец, най-често вълнени. Цветовете имат строго определен смисъл: червено – кръв, живот; бяло – чистота, щастие. Белият цвят на мартеницата първоначално е символизирал мъжкото начало, силата. Той е цветът на Христос. Червения цвят е женското начало, здравето. То е знак на кръвта, на зачеването, на раждането. Не случайно първоначално женските сватбени носии са били червени. Срещат се и други цветове, които имат своята символика. Синият цвят е свързан с небето и водата. Той е белег на божествена вечност и аристократичност. Зеленият цвят е символ на плодородност, възраждане и празничност. Мартеницата, включва различни елементи и символи –  сини мъниста (против уроки), парички (за благополучие) и др.

 Когато се прави мартеница, тя трябва да се усуква винаги наляво, както и че се закичва винаги на лявата част на гърдите. Традицията е на първия ден от март най-старата жена в семейството да закичва на гърдите или да връзва на ръцете на децата пресукания бял и червен конец за здраве, благополучие и късмет, против уроки.  Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първата прелетна птица, тоест до настъпването на пролетта. След това се поставят на дърво или под камък. В последния случай по тях може се гадае. Ако след един месец под камъка има мравки, годината ще е плодородна и удачна. Друг обичай е мартениците, носени до първа пролет, да се завържат след това на клончета от цъфнало дърво или храст. Така на много места в България традиционно се виждат окичени с мартеници дървета и храсти. Друг обичай е мартениците да се носят докато се видят първите щъркели и чак тогава да се закичат на дърво. В някои краища на България с мартеници се окичват и домашните животни и плодните дръвчета.

 Понякога мартеницата се пуска в най-близката река „че да върви, както тече реката“. Традицията гласи още, че щастие и късмет носи онази мартеница, която ти е подарена. Затова всички окичват на роднините и приятелите си мартеници. В Шоплука и Мелнишко вместо бял конец в мартеницата се вплита син конец (против уроки), а в Родопите се слагат още няколко цвята.

 Празникът на Баба Марта в българските традиции е символ на пролетта и носи пожелание за здраве и плодородие в началото на новия цикъл в природата. Първи март бележи идването на Баба Марта и наближаването на пролетта. Традицията е свързана с древната езическа история от Балканския полуостров, свързана с всички земеделски култове към природата. 

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име — Сечко. Само че единият наричали малък, а другия — голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.

 Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
– Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде — думал й свекърът, стар стария.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
– Кърпикожусите цъфтят сега, снахо — топло й напомнил старецът. — Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи — казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.

 Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат! Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея. Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината. Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна „баба Марта“ , да не се сърди и да носи само добрини на хората.

Обичаи на 1 март

 Сутринта рано стопанките простират или закачват пред домовете си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци: те пазели къщата, да не влезе в нея злото – болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце. Предварително жените усукват бели и червени вълнени конци – мартеници, които завързват или окачват на всеки от семейството. Мартениците трябвало да са така усукани, както момите се усукват около момците. Невестите носят мартениците отдясно, момите – отляво. Ергените ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже — изрязани до възела, за да не се развяват по седенките.

Източник: www.webbukvar.com

Михаил III „Пияницата“

Михаил III „Пияницата“

Михаил III „Пияницата“ AV Solidus. Константинопол, 856-866 г. сл. Хр. IhSЧS XRISTOS *, обърнат бюст на Христос Пантократор, носещ палий и колобиум, кръст зад главата / + MIXAHL bASILЄ‘, обърнат бюст на Михаил, носещ корона и лорос, държащ вексилум, украсен с кръст и акакия. Füeg 3.B; DOC 3; Sear 1688. 4.40g, 20mm, 6h.

Добър Изключително добър; малка площ на плоскост. Много рядко, особено при това състояние.

Монетата е от частна европейска колекция.

Михаил III става едноличен император само на две години, а в ранна детска възраст империята се управлява от майка му Теодора и министъра Теоктистос. По време на периода на регентството използването на религиозни икони, което предишните владетели се опитваха да забранят, беше възстановено. Този окончателен край на иконоборството доведе до ренесанс във визуалните изкуства.

По-късното му управление е трудно да се оцени поради открито враждебните разкази, написани при Василий I, които го характеризират като пияница. Впечатлението, натрупано от арабските източници обаче, е за Михаил като активен и често успешен военачалник. Най-важното е, че по време на неговото управление България се е превърнала от опасен враг в религиозен и културен сателит на Византия. Това покръстване на българите е оценено като едно от най-големите културни и политически постижения на Византийската империя.

ГЕНА (уруспията) АБИСИНКАТА

Абисинсци на Балканите след ПСВ

(откъс)

Григор Симов, с. Торос

/…/ Та един прекрасен ден, в навечерието на ньойския договор, в село Торос пристигнали фронтовите герои, придружени от Абисинеца, черен като катран и радостта на жените и децата се сменила с удивление, потрес, страх, вайкане, радост за някои, проклетисване от попа и други такива емоции от началото на 20 век. Опипвали го, разглеждали отдалече това чудо, дивили се, че притежавал всички човешки атрибути, но … черни. Прадядо ми имал по това време кръчма и го взел за помощник, момче за всичко. Така повишил чувствително клиентелата. Хората идвали да опознаят по-отблизо черния човек, носели му това-онова, опитвали да го приобщят към селския бит. Абисинеца бил кротък и непретенциозен, ходел бос, помагал в кърската работа, най-много дивял селяните, че без притеснение хващал змии, дерял ги и дори ги хапвал. Научили го да пие ракия и вино. Много му харесвали. Особено се пристрастил към селските веселия и празници. Задължително се хващал на хорото, не налучквал стъпките, но скачал като изоглавен неуморно и със страст. Идвали да го гледат и от съседните села. Абе – приобщил се към народа. С общоселски труд му спретнали две стаички в циганската махала, отделили му декар-два от селската мера и скоро го цанили за пастир на добитъка. Дори първата зима го убедили да обуе свински цървули, та да не премръзнат краката му. Въобще – интеграцията вървяла с пълна сила и скоро Абисинеца щял да се превърне в равноправен член на село Торос, но човека бил млад и силен и взел да подпитва как стои въпроса с местните моми. Тук работата ударила на камък. Местните циганки изпитвали страх от непознатия цвят на кожата, дори парясниците в селото не искали да го погледнат. Вдовиците, които след войната били доста, също се ослушвали. За целта го кръстили в селската църква, но работата по тънката част не мръднала въобще.

Някъде тогава ще да е било, в селото се върнала Гена Уруспията, която била женена за трети път в съседно село, но скъсала семейните окови пак, за срам и резил на цялата околия. Водела и двете си деца. Родителите и` не давали дума да се отваря да я приберат отново в родната къща, приютили само децата, но Гена имала доволно почитатели от мъжкото население и не останала на улицата. Много скоро селските първенци свикали съвета да решат въпроса с покварата, която сеела Гена из китното поселище. Викнали и нея. След дълги разговори за моралната чистота на селото, женските задължения, лошите навици и трудовия делник, на селския поп му хрумнала спасителна идея и директно предложил на Гена да се вземе с Черньо Абисинеца, та белким оцелее семейството и окончателно го приобщят към Торос. Тутакси останалите първенци приели идеята – хем запазвали местната атракция, хем се надявали да отърват селските пияници от Гена Уруспията. Тя не се колебаела много-много. За разлика от другите жени Гена не се гнусяла от различния цвят на кожата, пък и иностранеца вече си имал и къща, утвърден бил в пастирския занаят и не придирял за нищо специално.

Оженили ги в кръчмата на прадядо, венчали ги както пише в Голямата книга, духовата музика се раздала, раздал се и Абисинеца, мятал се безспирно на хорото, защото видял края на сексуалните си мъки. Е, първата вечер се напил тежко и безпаметно, но в тамошните предели това си е повече от доказателство за мъжко достойнство. Така се родило торошкото семейство на Абисинците. Гена, от Уруспията, достойно станала Абисинката, започнала чат-пат да се появява на неделна църква, та да се похвали със сексуалната мощ на Черньо, а другите жени цъкали и се кръстели, че точно в тяхното село се пръкнала жена, която имала черен мъж. Младото семейство скоро се сдобило и с отроче, после още едно и накрая Гена затретила, но на децата и` не викали уруспийчетата, а носели гордото име абисинчетата. Трите общи деца не били толкова черни, проговорили на български, попа ходил чак до митрополията в Ловеч да пита дали директно да ги въвежда в православната вяра, въобще – интеграцията вървяла ударно.

Петте абисинчета /две от първите бракове и три от последния на Гена/ се учили прилично, помагали в пастирския занаят на баща си, а той пък окончателно станал местен, когато се установило, че е майстор в коленето на всякакъв вид твари, най-вече свинете. И добавил още едно занимание към овчарлъка – станал щатен касапин по Коледа и селските курбани.

Абисинеца като пленник говорел само развален английски и бая се узорил докато научи българските слова, останал му спомена от английския език, дори понаучил малко и Гена Абисинката. Тя изумила цялото село, когато разменила две-три изречения на английски с някакъв търговец на праскови и селяните окончателно потиснали спомените за Уруспията. По това време на особена почит в местното училище бил френския език, после – немския. Английски никой не учил и Гена си останала единствената с няколко изречения от шекспировия език.

Пламнала Втората световна война, засегнала и с. Торос, дошли немски войници, появили се шумкарите, дядо Георги си отишъл през 1943 г. кръчмата му позападнала, Абисинеца минал на домашна ракия, пък Абисинката се залюбила със селския стражар на стари години за срам и резил на енориашите. Разбрал работата съпруга и заговорила мъжката чест. Една трагична вечер в кръчмата настанал големия бой за Гена, в който пияния Абисинец извадил нож на стражаря, ранил го, а представителя на селската власт в уплаха си взел, че стрелял и оня се капичнал. Не могли да го спасят. След два дни местната чернокожа атракция предал Богу дух. Било началото на 1944 г. Стражарят го съдили, но хората, присъствали на боя в съда твърдели, че всичко станало при самоотбрана и на пияни глави. Осъдили го нещо условно, уволнили го от работа и той се запилял някъде по Южна България, та белким забрави за Гена Абисинката, която макар и на години и с пет деца вече започнала да се оглежда за нов „другар в живота”.

Ама дошъл Девети септември и се преобърнал живота. Влязъл в Торос червенобрежкия партизански отряд „Г. Бенковски”, начело с Вълка Горанова, Пеко Таков и Митка Гръбчева, избили кмета, попа и директора на училището и направили „митинг на победата”. Изумлението било пълно, когато на трибуната застанала Гена Абисинката, бившата Уруспия и говорила колко жестоко била тормозена от фашистите, как я оставили вдовица като убили възлюбения и`, при това с кървавите ръце на стражаря. Виела и се тръшкала за възмездие. Подчертала, че покрай екзотичния си съпруг понаучила английски, т.е. езика на бъдещите победители. Ще да е направила речта впечатление на „високопоставените другари”, защото Гена скоро събрала оскъдната покъщнина и завинаги напуснала селото. Настанили я в национализирана къща в София с петте деца и поради езиковите и` умения станала служител в международния отдел на БКП. После станала и активен борец срещу фашизма и капитализма, а децата и` се изучили солидно в политическите мурафети. Две от тях дълги години бяха дипломати на Народната Република. Щастливо и доволно изживяла живота си Абисинката, умело използвайки мурафетите на работническата класа.

Фейсбук