Филмовата сага „Великолепният век“ спечели телеманите не само в България, но и в съседите ни на Балканите и в Близкия изток. Въпреки това в самата Турция тя получи много критики като обида към историческата истина за личността на един от най-великите владетели на Османската империя – султан Сюлейман.
Критика отправя и турският президент Ердоган, който публично поиска санкции. Но Истанбулският съд отхвърли обвиненията срещу екипа на филма. Все пак сценаристите бяха принудени да премахнат някои „неподходящи“ сцени.
В интерес на истината трябва да се признае, че сред достоверните исторически факти и отличната актьорска игра има и доста неточности и сценични трактовки по отношение например на външността и облеклото на героите, пише “Телеграф”.
Султан Сюлейман, чиято майка Айше Хафса Султан е кримска татарка, имал слаба, суховата фигура, скулесто лице с дълъг нос и леко криви крака (като дете страдал от рахит).
Венецианският посланик при Високата порта Бфагидин описва Хюрем (Мерием Узерли в сериала) като доста ниска на ръст, с бяло лице, но доста безцветна, ако не са богатите украси на дрехи и бижута.
И макар да не е класическа красавица, има силен характер, говори няколко езика, свири на саз (турска китара) и пее красиво. Знае се, че Хюрем внесла много европейски промени в двора, въпреки това гардеробът на жените във филма има прекалено европейски вид.
Мода
Сведения за автентичното облекло на жените в харема ни дава писмо на лейди Мери Монтегьо, съпруга на английския посланик в Истанбул около 1700 г.
„Първата част от облеклото са панталоните – много широки, стигат до обувките. Ушити са от тънка дамаска в нежни цветове с втъкани сребърни цветя. Обувките са от бяла ярешка кожа, извезани със златна сърма. Отгоре се спуска риза от фина бяла газена материя, поръбена с бродерии, с широки ръкави до лакътя. На врата се закопчава с диамантено копче и през нея прозира формата на гърдите.
Следва антерия – жилетка, ушита по тялото, от златотъкана материя с много дълги ръкави, завършващи със златна ивица и с диамантени или перлени копчета. Отгоре е кафтанът – рокля по тялото до петите. Гарнира се с колан, широк 4 пръста, от сатен, целият обшит със скъпоценни камъни, закопчан с диамантена тока.
В студено време се намята кюрк – широко палто от брокат, подплатено с хермелин или самур, с ръкави до раменете. На главата се носи калпак, през зимата от кадифе, извезан с перли, през лятото от тънка сребърна материя. Носи се леко накривен, прикрепен с диамантена диадема и висящ златен пискюл.
Жените на султана го прикрепят с букет от скъпоценни камъни, направени като естествени цветя. Косата се спуска в многобройни плитки, преплетени с панделки и перли…“
Критерии
Османската харемска традиция до епохата на Сюлейман определя, че султанът може да има много робини и наложници, но само 4 официални съпруги. И те трябва задължително да бъдат или с чистокръвен огузки (тюркски) произход, или принцеси с царски ранг.
Обикновено тези бракове били по дипломатически причини и често султанките били от европейски християнски царски фамилии. По тази причина в края на Османската империя – султан Мехмед VI (1918-1922 г.), процентът на огузкия ген в кръвта на султанската фамилия е само 0,195%.
Сред историческата поредица от султанки европейки има и българки. Най-известна е принцеса Тамара Мария Шишман, дъщеря на цар Иван Александър, управлявал от 1331 до 1371 г., и първата му съпруга Теодора. Неин брат е Иван Срацимир – владетел на Видинското царство. А цар Иван Шишман, наследник на Търновското царство, е полубрат от втората съпруга на баща й – еврейката Сара.
Съдбата на Кера (госпожа, дама – от гр.) Тамара е възпята в много балади в българския фолклор, където се подчертава нейната саможертва в името на българската вяра. Ликът й е запазен сред миниатюрите на царската фамилия Шишман, запечатали образите им в Лондонското Четвероевангелие. То е създадено около 1355 г., когато Тамара е вече омъжена за първия си съпруг деспот Константин.
Като царска дъщеря тя получила високо образование – говорела гръцки, сръбски, а по-късно и турски език. Имала и музикално образование – пеела, свирела на няколко инструмента. Освен това била и красавица. Но твърде рано остава вдовица, а скоро умира и баща й.
След скандал за наследяването брат й Срацимир оглавява Видин, а Тамара остава при полубрата си в Търново. По това време най-силният политически играч на Балканите е султан Мурад Първи. След разгрома на феодалите Вълкашин и Углеша положението на младия цар било особено нестабилно. И тогава идва предложение от султана за ненападение на Търновското царство, ако се сключи династичен брак със сестрата на Шишман Мария.
Въпреки наложената фолклорна представа Тамара всъщност дава доброволно съгласие за този съюз. Тя си дава сметка, че вече е вдовица и има малък шанс за царствен брак. И макар че Мурат вече има три съпруги, тя става четвъртата.
Майката на Мурат била византийка християнка и той имал проевропейски манталитет. Бил порядъчно образован, говорел гръцки, добър оратор и толерантен към друговерците. При набезите си не позволявал да се убива безпричинно. В бейлика му със столица Бурса бил пример за справедливост. Тамара получила богата зестра, а в замяна на Шишман били върнати загубени земи и градове, най-вече в Южна България.
Около днешния Бургас новоомъжената принцеса получила хас (лична собственост), защото скоро станала хасеки (любимка) на султана, който бил доста по-възрастен.
Фолклор
Във фолклора особено се подчертава, че българската царкиня не приема исляма и остава вярна на християнската си вяра. Тя запазва също и християнското си име Мария, тъй като само робините и наложниците били задължени да приемат ислямски имена, понеже били отглеждани в харема. Според запазени турски документи Тамара вече имала положение на първа дама при сватбите на сина на Мурат – Баязид, и дъщеря му Девлет хатун.
Има предположения, че Тамара е родила деца на султана, но вероятно те или са починали малки, или са били момичета. След смъртта на Мурат в битката при Косово поле (през 1389 г. той е на 63 г.) на престола се качва Баязид Илдъръм. Бракът на Мария осигурил 10-годишен мир за България. Знае се, че тя е подарила икона на Рилския манастир с вградени за реликва частици мощи от светци. Баязид обаче повел експанзивна политика.
Той наложил васалитет на българските княжества и скоро подчинил Търново. Иван-Шишман бил убит през 1395 г. в Никопол, а Срацимир – през 1397 г. Преди това сестра им, султанката, пише на братята си: „Ако бяхте повече братя, отколкото царе, сега България щеше да я има“.
След битката при Ангора (днес Анкара) Тимур разгромява армията на Баязид, взима го в плен и по-късно го обезглавява. Тамара се обявява за султанка и регент на малолетния Мехмед Първи. Цели 11 години – до смъртта си около 1411 г., тя еднолично (като регент) управлява Османската империя от Одрин. Тогава Цариград още не е превзет.
Въпреки че Баязид имал 8 съпруги, повечето европейки, Тамара отглежда и се грижи за Мехмед Първи и той я уважава твърде много като майка. Той нарежда Тамара да бъде погребана до султан Мурат в мавзолея на фамилията в Бурса със султански регалии, но с кръст на гърдите.
В последното столетие от съществуването на Османската империя друга българка става султанка и се издига до Валиде (майка на султана и първа дама в харема). Тази длъжност се налага при снахата на Хюрем – Нурбану султан. След като Хюрем разбива модела на официалните съпруги и става първата робиня наложница, която има официален брак и става единствена съпруга на султана, то снаха й е в основата на т.нар. женски султанат.
При него майката на царстващия султан ръководи негласно империята чрез сина си. През 1773 г. на османския престол седнал Абдулхамид Първи. Неговата майка била французойка – Шермин султан.
Той имал голям брой жени и деца, но повечето починали рано. Една от съпругите му била Соня (София) султан. Тя била родена в Родопите около 1761 г. и вероятно била отведена в Истанбул като пленница. По това време населението на Родопския край било насилствено ислямизирано и много били поробвани. Соня също насила приела исляма и мюсюлманското име Айше Сениепервер.
Не се знае как точно Соня попада в султанския харем, но явно е впечатлила Абдулхамид, защото тя му става хасеки (любимка) за дълъг период – около 10-12 години.
През това време тя ражда няколко принцове и принцеси, от които най-известни са султан Мустафа IV и принцеса Есма султан. Когато Абдулхамид получава удар, парализира се и умира през 1789 г., Соня-Айше е на 37 години, а синът й Мустафа бил 10-годишен. За султан е провъзгласен племенникът Селим Трети.
Дъщеря й Есма пък била омъжена за приемен брат на Селим – Хюсеин паша. Станала една от най-богатите жени и имала видно място в османското висше общество.
Въпреки че Селим Трети внесъл европейска култура и много реформи, една от тях – разпускането на еничарския корпус, срещнала съпротива. Соня и дъщеря й Есма организирали военен бунт на еничарите и Селим бил принуден да абдикира в полза на Мустафа IV през 1807 г.
Регентка
Според исторически данни обаче Мустафа страдал от психично заболяване и Айше, издигната като Валиде, станала негова регентка през цялото му управление – 14 месеца. През юли 1808 г. Мустафа бил детрониран и по-късно удушен по заповед на новия султан Махмуд Втори. Айше (Соня) живеела в Ески сарай, но притеснена за живота си, помолила султана да я освободи и върне в родния край.
Като султанка и Валиде тя успяла да събере голямо състояние. Когато се прибрала в Родопите, Соня-София заварила пълно разорение на селата. Освен недоимък населението било разтревожено от събирането на млади мъже за новата модерна армия на Махмуд Втори. Соня си построила къща, известна като Айше конак. Купила пушки и амуниции и с местен хайдутин обучила 2500 млади българи. Те завардили всички проходи и не пуснали султанските емисари.
Облечена в мъжки дрехи, на черен кон и с два сребърни пистолета и сабя със златна дръжка, Соня-Айше обикаляла позициите. И тогава родопчани разбрали, че тя е била Валиде султан. Те я провъзгласили за своя султанка. Много земи и села – от Македония и Тракия, искали да й плащат данък, за да ги защитава. Така тя сформирала минидържава в границите на Османската империя.
По това време този процес бил вече задействан и от други паши губернатори на вилаети, решили да скъсат с Високата порта в Истанбул.
Това било началото на разпадането на империята. В края на живота си Соня-Айше се върнала в Истанбул при дъщеря си Есма, твърде известна дама в османския двор. Валиде починала през декември 1828 г. и е погребана в двора на джамията в квартал „Еюб“ в Истанбул.
Според турски хроники султан Мехмед Втори бил роден от българка робиня и наложница на име Хума хатун. Тя обаче починала рано и той бил отгледан и възпитан от съпругата на Мурат Втори – сръбската принцеса Мара Бранкович. Така българката Хума не станала Валиде, но пък в памет на рождената си майка султан Мехмед разрешил на Мара Бранкович да стане главно действащо лице при преместването на мощите на българския светец Иван Рилски от Търново в Рилския манастир.
Поместете аргументиран довод в социалните мрежи, който включва имената на определени национални лидери, и ще получите предвидим отговор. В рамките на няколко часа страницата ви ще бъде залята с обиди и подигравки в целенасочено усилие да се прекърши всеки разумен опит да бъдете чути.
Всички сме наясно с безсмислената жестокост на отделни тролове, които прекарват неадекватния си живот в провокиране на другите, но те не си заслужават мястото на този документ.
Когато в социалните медии се появи ключова дума като Тръмп, Путин, Байдън или Зеленски, тя се появява на екраните в спалните и офисите на ярки млади клавиатурни оператори, които просто изрязват и поставят отрицателен отговор. Тези „ферми за тролове“ са трудни за проследяване, тъй като могат да работят отвсякъде и да се движат бързо. Троловете са мотивирани единствено от пари, а не от идеология. Тяхната цел е да ви сплашат, унижат и изолират, за да мълчите. Това е коварна форма на тормоз, която е политически мотивирана – и работи.
Троловете също така наблюдават успешните блогъри и търсят поводи да се оплакват и да карат блогъри/влогъри, да бъдат закрити. Бъдете много внимателни при използването на езика, никога не използвайте намеци или ирония, (алгоритмите не разбират иронията).
Никога не отговаряйте на глупости онлайн, никога не влизайте в спор с човек, който или е сляп за вашите аргументи, или просто му се плаща, за да ви разстрои. Блокирайте и изтривайте!
Мълчанието като последна дума може да бъде полезно оръжие. Нулевият отговор е поражение за трола, а изолацията (блокирането) го прави още понеефективен.
Социалните медии могат да бъдат ефективен и остър инструмент за приятели и бизнес. Не позволявайте да ви навредят!
Успехът е свързан с малки и големи постижения. Дават ни се цели или ние сами си ги поставяме. Ако постигнем тези цели, получаваме чувство на удовлетворение. Някои с право твърдят, че това емоционално усещане означава успех.
Целите, които избираме, могат да включват работата ни и стремежа към повишение, по-висок статус и заплащане. От друга страна, това може да означава да бъдем щастливи в работата, да сме щастливи у дома и с приятелите си, да се носим по течението и да избягваме стреса.
Древните китайци са казали, че щастливият живот трябва да бъде баланс между работата, семейството и себе си. Подобно на табуретка с три крака, той работи най-добре, когато и трите са в равновесие.
Всички ние се нуждаем от храна, подслон, енергия и транспорт, за да оцелеем. Установяването на тези основни неща може да бъде първото ниво на успех в живота ни. След като установим независимостта си, можем да градим бъдещето си. Дали ще печелим повече пари, ще се сдобием с по-голяма къща, кола, банкова сметка, почивки, дългове, или ще направим нещо алтруистично, което ще подобри състоянието на нашите семейства или дори на семействата на другите?
Трябва ли да ходим на работа по-дълго или да прекарваме повече време със съпрузите и децата си? Да купим ли на децата си топка или да играем с тях? Трябва ли да се обаждаме на съпругите си всяка вечер или да се прибираме всяка вечер вкъщи?
Работата в трудни моменти е успех. Приятелите и рисковете, които сте поели заради тях, изграждане на взаимоотношения, които са трайни и ви дават повече сигурност от всички пари на света. Прощаването на грешките, достойнството и самоуважението, които идват от поставянето на високи стандарти за себе си и воденето на достоен живот?
Може би последното изречение е успех? Това, разбира се, е въпрос на гледна точка. Какво ни кара да се чувстваме успешни? По-голямата банкова сметка или истинската любов на нашите семейства и приятели? Можем ли да имаме всичко това?
Много въпроси. Може би трябва да се върнем към онази китайска поговорка. Имаме нужда от достатъчно работа, за да си платим сметките, от достатъчно време със семейството, за да се ценим и разбираме взаимно, и от достатъчно време за себе си, за да размишляваме и да избягаме за малко. Ако имаме това, можем да твърдим, че сме спокойни и следователно успешни.
Успехът може да се измерва по-скоро с това, което сме оставили след себе си, отколкото с това, което имаме сега. Можем да оставим след себе си корпорация, в която работят хиляда души, семейство, което никога не е искало нищо. Можем да оставим след себе си истории за министър-председател, президент или астронавт. Или пък можем да оставим след себе си спомени за постоянна работа, къмпинги, дни край морето, за постижение, за което сме работили, спестявали и чакали, и за изпитания, които сме преодолели.
Какво ще кажат важните за нас хора, когато времето, прекарано с нас, отмине? Бяхме ли успешни?
Житейски път, изпълнен с причудливи метаморфози, е зад гърба ни. Незабележим тийнейджър, израснал в предградията на Ленинград. Скромен служител на КГБ, известен сред колегите си с прякора „Мол“.
Руски чиновник от 90-те години, започнал с носене на куфари на кмета на Санкт Петербург и постепенно се издигнал до премиер. И накрая, дяволският фюрер на 21 век, който започна най-голямата война в Европа от 1945 г. насам и заплашва целия свят с ядрен апокалипсис.
Военните успехи на въоръжените сили развалиха доста юбилея на Путин, пречейки на възрастния диктатор да се почувства победител. Юбилярът не получи като подарък нито превземането на Киев, нито достъпа до административните граници на Донбас, нито дори запазването на завзетите по-рано украински територии.
Седемдесетгодишният президент на Руската федерация трябва да се задоволи с факта, че днес той е мразен и проклинат от много милиони земляни: следователно той е постигнал нещо в живота си.
Вярно е, че няма единство сред нашите съвременници, които срамуват от Владимир Путин. До есента на 2022 г. се оформиха две алтернативни гледни точки към омразната кремълска фигура.
Първото мнение предполага, че Путин е зъл гений, който преобърна хода на световната история. Подобно на легендарния ловец на плъхове Хамелн, руският лидер превзе огромна държава и я превърна в крепост на мракобесие, диктатура и военна агресия.
С изключителна упоритост и ненадмината хитрост той разруши обичайния световен ред, достигайки до заплахата от ядрен Армагедон. Първо цяла Русия, а след това и цялата планета станаха заложници на идеите на Путин, решенията на Путин и манията на Путин.
А втората гледна точка се свежда до факта, че Путин беше и си остава молец: избелял и безцветен. Руският диктатор няма изключителни способности и не е надарен с изключителна вътрешна власт.
За историята той е значим дотолкова, че става изразител на масовите руски настроения – имперско негодувание, войнстващ реваншизъм, култ към силната ръка.
Сегашният жител на Кремъл е като празен съд, който се пълни отвън. След 2000 г. той не ръководи собствената си държава, а напротив, следваше я.
Някои обвиняват Путин, че е унищожил руската демокрация, потиснал руските свободи, започнал агресивни войни и взел фаталното решение да нахлуе в Украйна. Смята се, че някой друг ще бъде на негово място – Черномирдин, Примаков, Лужков, Степашин или дори Зюганов – всичко по-горе не може да бъде.
Други смятат, че унищожаването на демокрацията, потискането на гражданските свободи и въоръжената агресия срещу Украйна отразяват волята на мнозинството руснаци – а Путин само доведе витаещите във въздуха идеи до техния логичен завършек. Ако чекистът от Санкт Петербург не се беше появил в Кремъл, същите решения неизбежно щяха да бъдат изпълнени от някой друг.
Първите са убедени, че в словосъчетанието „Русия на Путин“ трябва да се наблегне на прилагателното „Путинова“.
Други наблягат на думата „Русия“ без колебание.
Е, както знаете, всичко ново е добре забравено старо. И всъщност пред нас е учебникарски спор за ролята на масите и индивида в историята. Същият дебат, който занимаваше най-добрите умове на човечеството през 19 век.
Сред мислителите, които възхваляваха ролята на индивида, можем да споменем Томас Карлайл. Негова писалка е бестселърът от викторианската епоха „Герои, поклонение на герои и героична история“. Според известния британски автор „универсалната история всъщност е историята на великите хора“. Карлайл подчертава, че изключителните владетели и политици са в състояние да „определят формата и посоката на живота на хората, да ги убедят към мир или война“ по собствена воля.
Идеята, че историята всъщност се създава от масите, е насърчавана от класиците на марксизма.
Критикувайки опонентите си, другарят Енгелс пише: „Идеята, че гръмките политически действия са решаващи в историята, е стара колкото самата историография. Тази идея беше основната причина, поради която сме запазили толкова малко информация за развитието на нациите, което се случва в мълчание, на фона на тези шумни изпълнения и е истинската движеща сила.“
Днес по-голямата част от руската либерална опозиция с готовност би се присъединила към думите на Карлайл. Недоволните руснаци могат да напишат книгата „Антигерои и антигероизми в историята на Руската федерация“, където ролята на главно действащо лице ще бъде поверена на Владимир Путин.
Именно демоничният Путин, когото покойният Елцин толкова безразсъдно избра за свой наследник, е източникът на всички беди на съседа. Именно той подведе Русия и я превърна в разбойническа държава. Именно той се подигра с човешките права и свободата на словото. Именно той прелъсти и измами нещастното руско население. И сега, по волята на Путин, страната е осъдена на ужасна война, която не е нужна на никого, освен на кремълския маниак.
Напротив, марксисткият подход към историята е много по-близък до декомунизираното украинско общество. Нейната движеща сила не са отделни политически фигури, а широките народни маси. В този случай милиони руснаци са отговорни за всичко, което се случва в Руската федерация от 2000 г. насам.
Те доведоха Путин на власт и му послужиха като социална опора. Те дадоха картбланш на Кремъл за изграждане на диктатура. Именно те подкрепяха управляващия режим или не му оказаха достатъчна съпротива; приветства анексирането на Крим и не протестира срещу пълномащабното нахлуване в украинска земя.
Политиката на Путин е отражение на техните интереси и желания, техните предразсъдъци и страхове, тяхната воля и бездействие, техните действия и тяхното бездействие.
Руските опозиционери убеждават Запада, че атаката срещу Украйна е лична война на Путин, за която руснаците не могат да бъдат обвинявани. Украинците доказват, че това е съвместна война на руснаците, за която не може да бъде виновен само Путин.
Но е трудно и за двете страни да докажат собствената си правота, докато седемдесетгодишният господар на Кремъл остава на власт.
За съседните либерали е важно да покажат на света алтернативна Русия без Путин, която по чудо ще се възстанови и ще престане да бъде агресивна и опасна. И техните украински опоненти трябва да демонстрират, че една алтернативна Русия без Путин няма да претърпи фундаментални промени и, както и преди, ще представлява заплаха за цивилизацията.
Възрастният руски диктатор се оказва излишен – и за тези, които го виждат като едноличен творец на историята; и за тези, които го смятат за молец, появил се на точното място в точното време.
И двете групи спорещи мислено се обръщат към епохата след Путин. И въобще Путин трябва да бъде убит, дори само за да продължи интригуващата историческа дискусия.
Един от най-хубавите и любими празници, свързани с пролетта, е Баба Марта и закичването с мартеници. Мартеницата e украса от усукани конци, червен и бял, която традиционно се слага на 1 март за здраве.
Този обичай е характерен за Балканския полуостров и се е превърнал в балканска традиция. Присъства в Румъния и Молдова, където мартеницата се нарича мърцишор. С мартеници се закичват и в българските етнически територии, останали в пределите на съседните страни – Западните покрайнини, Република Македония (наричат мартеничката – мартинка), Северна Гърция (марти) и областите Голо Бърдо и Преспа в Албания (моняк).
Мартеница
В класическия си вид мартеницата представлява усукани бял и червен конец, най-често вълнени. Цветовете имат строго определен смисъл: червено – кръв, живот; бяло – чистота, щастие. Белият цвят на мартеницата първоначално е символизирал мъжкото начало, силата. Той е цветът на Христос. Червения цвят е женското начало, здравето. То е знак на кръвта, на зачеването, на раждането. Не случайно първоначално женските сватбени носии са били червени. Срещат се и други цветове, които имат своята символика. Синият цвят е свързан с небето и водата. Той е белег на божествена вечност и аристократичност. Зеленият цвят е символ на плодородност, възраждане и празничност. Мартеницата, включва различни елементи и символи – сини мъниста (против уроки), парички (за благополучие) и др.
Когато се прави мартеница, тя трябва да се усуква винаги наляво, както и че се закичва винаги на лявата част на гърдите. Традицията е на първия ден от март най-старата жена в семейството да закичва на гърдите или да връзва на ръцете на децата пресукания бял и червен конец за здраве, благополучие и късмет, против уроки. Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първата прелетна птица, тоест до настъпването на пролетта. След това се поставят на дърво или под камък. В последния случай по тях може се гадае. Ако след един месец под камъка има мравки, годината ще е плодородна и удачна. Друг обичай е мартениците, носени до първа пролет, да се завържат след това на клончета от цъфнало дърво или храст. Така на много места в България традиционно се виждат окичени с мартеници дървета и храсти. Друг обичай е мартениците да се носят докато се видят първите щъркели и чак тогава да се закичат на дърво. В някои краища на България с мартеници се окичват и домашните животни и плодните дръвчета.
Понякога мартеницата се пуска в най-близката река „че да върви, както тече реката“. Традицията гласи още, че щастие и късмет носи онази мартеница, която ти е подарена. Затова всички окичват на роднините и приятелите си мартеници. В Шоплука и Мелнишко вместо бял конец в мартеницата се вплита син конец (против уроки), а в Родопите се слагат още няколко цвята.
Празникът на Баба Марта в българските традиции е символ на пролетта и носи пожелание за здраве и плодородие в началото на новия цикъл в природата. Първи март бележи идването на Баба Марта и наближаването на пролетта. Традицията е свързана с древната езическа история от Балканския полуостров, свързана с всички земеделски култове към природата.
Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име — Сечко. Само че единият наричали малък, а другия — голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе. – Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде — думал й свекърът, стар стария. Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее. – Кърпикожусите цъфтят сега, снахо — топло й напомнил старецът. — Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй! – Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи — казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат! Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея. Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината. Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна „баба Марта“ , да не се сърди и да носи само добрини на хората.
Обичаи на 1 март
Сутринта рано стопанките простират или закачват пред домовете си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци: те пазели къщата, да не влезе в нея злото – болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце. Предварително жените усукват бели и червени вълнени конци – мартеници, които завързват или окачват на всеки от семейството. Мартениците трябвало да са така усукани, както момите се усукват около момците. Невестите носят мартениците отдясно, момите – отляво. Ергените ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже — изрязани до възела, за да не се развяват по седенките.
Михаил III „Пияницата“ AV Solidus. Константинопол, 856-866 г. сл. Хр. IhSЧS XRISTOS *, обърнат бюст на Христос Пантократор, носещ палий и колобиум, кръст зад главата / + MIXAHL bASILЄ‘, обърнат бюст на Михаил, носещ корона и лорос, държащ вексилум, украсен с кръст и акакия. Füeg 3.B; DOC 3; Sear 1688. 4.40g, 20mm, 6h.
Добър Изключително добър; малка площ на плоскост. Много рядко, особено при това състояние.
Монетата е от частна европейска колекция.
Михаил III става едноличен император само на две години, а в ранна детска възраст империята се управлява от майка му Теодора и министъра Теоктистос. По време на периода на регентството използването на религиозни икони, което предишните владетели се опитваха да забранят, беше възстановено. Този окончателен край на иконоборството доведе до ренесанс във визуалните изкуства.
По-късното му управление е трудно да се оцени поради открито враждебните разкази, написани при Василий I, които го характеризират като пияница. Впечатлението, натрупано от арабските източници обаче, е за Михаил като активен и често успешен военачалник. Най-важното е, че по време на неговото управление България се е превърнала от опасен враг в религиозен и културен сателит на Византия. Това покръстване на българите е оценено като едно от най-големите културни и политически постижения на Византийската империя.
/…/ Та един прекрасен ден, в навечерието на ньойския договор, в село Торос пристигнали фронтовите герои, придружени от Абисинеца, черен като катран и радостта на жените и децата се сменила с удивление, потрес, страх, вайкане, радост за някои, проклетисване от попа и други такива емоции от началото на 20 век. Опипвали го, разглеждали отдалече това чудо, дивили се, че притежавал всички човешки атрибути, но … черни. Прадядо ми имал по това време кръчма и го взел за помощник, момче за всичко. Така повишил чувствително клиентелата. Хората идвали да опознаят по-отблизо черния човек, носели му това-онова, опитвали да го приобщят към селския бит. Абисинеца бил кротък и непретенциозен, ходел бос, помагал в кърската работа, най-много дивял селяните, че без притеснение хващал змии, дерял ги и дори ги хапвал. Научили го да пие ракия и вино. Много му харесвали. Особено се пристрастил към селските веселия и празници. Задължително се хващал на хорото, не налучквал стъпките, но скачал като изоглавен неуморно и със страст. Идвали да го гледат и от съседните села. Абе – приобщил се към народа. С общоселски труд му спретнали две стаички в циганската махала, отделили му декар-два от селската мера и скоро го цанили за пастир на добитъка. Дори първата зима го убедили да обуе свински цървули, та да не премръзнат краката му. Въобще – интеграцията вървяла с пълна сила и скоро Абисинеца щял да се превърне в равноправен член на село Торос, но човека бил млад и силен и взел да подпитва как стои въпроса с местните моми. Тук работата ударила на камък. Местните циганки изпитвали страх от непознатия цвят на кожата, дори парясниците в селото не искали да го погледнат. Вдовиците, които след войната били доста, също се ослушвали. За целта го кръстили в селската църква, но работата по тънката част не мръднала въобще.
Някъде тогава ще да е било, в селото се върнала Гена Уруспията, която била женена за трети път в съседно село, но скъсала семейните окови пак, за срам и резил на цялата околия. Водела и двете си деца. Родителите и` не давали дума да се отваря да я приберат отново в родната къща, приютили само децата, но Гена имала доволно почитатели от мъжкото население и не останала на улицата. Много скоро селските първенци свикали съвета да решат въпроса с покварата, която сеела Гена из китното поселище. Викнали и нея. След дълги разговори за моралната чистота на селото, женските задължения, лошите навици и трудовия делник, на селския поп му хрумнала спасителна идея и директно предложил на Гена да се вземе с Черньо Абисинеца, та белким оцелее семейството и окончателно го приобщят към Торос. Тутакси останалите първенци приели идеята – хем запазвали местната атракция, хем се надявали да отърват селските пияници от Гена Уруспията. Тя не се колебаела много-много. За разлика от другите жени Гена не се гнусяла от различния цвят на кожата, пък и иностранеца вече си имал и къща, утвърден бил в пастирския занаят и не придирял за нищо специално.
Оженили ги в кръчмата на прадядо, венчали ги както пише в Голямата книга, духовата музика се раздала, раздал се и Абисинеца, мятал се безспирно на хорото, защото видял края на сексуалните си мъки. Е, първата вечер се напил тежко и безпаметно, но в тамошните предели това си е повече от доказателство за мъжко достойнство. Така се родило торошкото семейство на Абисинците. Гена, от Уруспията, достойно станала Абисинката, започнала чат-пат да се появява на неделна църква, та да се похвали със сексуалната мощ на Черньо, а другите жени цъкали и се кръстели, че точно в тяхното село се пръкнала жена, която имала черен мъж. Младото семейство скоро се сдобило и с отроче, после още едно и накрая Гена затретила, но на децата и` не викали уруспийчетата, а носели гордото име абисинчетата. Трите общи деца не били толкова черни, проговорили на български, попа ходил чак до митрополията в Ловеч да пита дали директно да ги въвежда в православната вяра, въобще – интеграцията вървяла ударно.
Петте абисинчета /две от първите бракове и три от последния на Гена/ се учили прилично, помагали в пастирския занаят на баща си, а той пък окончателно станал местен, когато се установило, че е майстор в коленето на всякакъв вид твари, най-вече свинете. И добавил още едно занимание към овчарлъка – станал щатен касапин по Коледа и селските курбани.
Абисинеца като пленник говорел само развален английски и бая се узорил докато научи българските слова, останал му спомена от английския език, дори понаучил малко и Гена Абисинката. Тя изумила цялото село, когато разменила две-три изречения на английски с някакъв търговец на праскови и селяните окончателно потиснали спомените за Уруспията. По това време на особена почит в местното училище бил френския език, после – немския. Английски никой не учил и Гена си останала единствената с няколко изречения от шекспировия език.
Пламнала Втората световна война, засегнала и с. Торос, дошли немски войници, появили се шумкарите, дядо Георги си отишъл през 1943 г. кръчмата му позападнала, Абисинеца минал на домашна ракия, пък Абисинката се залюбила със селския стражар на стари години за срам и резил на енориашите. Разбрал работата съпруга и заговорила мъжката чест. Една трагична вечер в кръчмата настанал големия бой за Гена, в който пияния Абисинец извадил нож на стражаря, ранил го, а представителя на селската власт в уплаха си взел, че стрелял и оня се капичнал. Не могли да го спасят. След два дни местната чернокожа атракция предал Богу дух. Било началото на 1944 г. Стражарят го съдили, но хората, присъствали на боя в съда твърдели, че всичко станало при самоотбрана и на пияни глави. Осъдили го нещо условно, уволнили го от работа и той се запилял някъде по Южна България, та белким забрави за Гена Абисинката, която макар и на години и с пет деца вече започнала да се оглежда за нов „другар в живота”.
Ама дошъл Девети септември и се преобърнал живота. Влязъл в Торос червенобрежкия партизански отряд „Г. Бенковски”, начело с Вълка Горанова, Пеко Таков и Митка Гръбчева, избили кмета, попа и директора на училището и направили „митинг на победата”. Изумлението било пълно, когато на трибуната застанала Гена Абисинката, бившата Уруспия и говорила колко жестоко била тормозена от фашистите, как я оставили вдовица като убили възлюбения и`, при това с кървавите ръце на стражаря. Виела и се тръшкала за възмездие. Подчертала, че покрай екзотичния си съпруг понаучила английски, т.е. езика на бъдещите победители. Ще да е направила речта впечатление на „високопоставените другари”, защото Гена скоро събрала оскъдната покъщнина и завинаги напуснала селото. Настанили я в национализирана къща в София с петте деца и поради езиковите и` умения станала служител в международния отдел на БКП. После станала и активен борец срещу фашизма и капитализма, а децата и` се изучили солидно в политическите мурафети. Две от тях дълги години бяха дипломати на Народната Република. Щастливо и доволно изживяла живота си Абисинката, умело използвайки мурафетите на работническата класа.
Емблема на Съветския съюз върху ръждясал локомотив
„Обичайната мъгла за декември все още не се беше разсеяла, когато делегатите на Първия съюзен конгрес на Съветите започнаха да се събират в Болшой театър. Екзотични фигури изплуваха от мъглата в халати, необичайни дрехи, бели тюрбани, ушанки от лисича кожа. Трептяха познати кожени якета, сиви палта… Необичайни бяха дори сред това пъстро море от фракове и колосани яки на дипломати.
Така един от участниците описа началото на Първия всесъюзен конгрес на Съветите, който се откри в Москва точно преди сто години, на 30 декември 1922 г. Този форум, естествено, напълно контролиран от ръководството на управляващата болшевишка партия, влезе в историята с приемането на декларация и споразумение за създаване на Съюза на съветските социалистически републики. Това състояние, което съществува малко по-малко от 70 години, все още предизвиква различни чувства у различните хора. За някои това е една от най-бруталните диктатури в световната история, за други тя е въплъщение на неуспешен, но все още вдъхновяващ експеримент, социалистическа алтернатива на капитализма, а за трети е поредното прераждане на Руската империя, суперсила чийто колапс беше, според руския президент Владимир Путин, „най-голямата геополитическа катастрофа на ХХ век“.
Създаването на СССР беше предшествано от доста остър конфликт в болшевишкото ръководство. Шест съветски републики (РСФСР, Белоруска, Украинска, Азербайджанска, Арменска и Грузинска ССР – последните три бяха обединени за известно време в рамките на Закавказката федерация, ЗСФСР), които възникнаха в резултат на гражданската война на територията на бившата Руска империя, бяха, макар и тясно свързани, но де факто независими държави. Идеите за това какъв трябва да бъде бъдещият им съюз, комунистическите лидери се разминават. Народният комисар по въпросите на националностите Сталин и неговите поддръжници смятат, че РСФСР трябва просто да анексира останалите републики като автономии. Лидерът на болшевиките Ленин, по това време вече тежко болен, се противопоставя, като смята, въпреки грузинския произход на Сталин, неговия проект за „автономизация“ като проява на „руския великодържавен шовинизъм“. Умиращият лидер в крайна сметка надделя над бъдещия си наследник и СССР се превърна в асоциация на формално равни съюзни републики. Но победата на Ленин се оказа пирова: колкото по-далеч,
Руският историк Константин Морозов *, специалист по история на руското революционно движение в началото на 20 век, смята, че създаването на СССР трябва да се разглежда в широкия контекст на революционните промени и гражданската война от 1917-1922 г. В интервю за Радио Свобода той анализира ключовите фактори, довели до появата на съветската система, нейните основни характеристики и как и защо идеологическото, политическо и психологическо наследство от съветската епоха влияе върху живота на руското общество дори 30 години след това разпадането на СССР.
Как се роди „Цар Анти-Мидас“.
– Струва ми се, че е грешка да се разглежда образуването на СССР по начина, по който обикновено се прави, като се фокусира основно върху решаването на националния въпрос и създаването на структура от различни национални републики. Според мен основното нещо, което е в това събитие, е дизайнът, конституцията на съветската система. Въпреки че самата тази система, много от нейните идеи, практики, хора се оформят през предходните пет години – годините на революция и гражданска война. И след това, в продължение на много години, има трансформация на цялата тази система, първоначално авторитарна, а по-късно станала тоталитарна. Той подсили много от наследството на най-лошите черти на предишния режим, като на практика създаде един вид симулакрум ., който до голяма степен се запазва в постсъветска Русия. Тоест демокрация, парламент, политически партии, република – всичко това са абсолютни симулакруми, както в съветско време, така и сега.
От друга страна, ако погледнете апарата, персонала, управленските традиции, които съществуваха в съветската епоха, както и при авторитаризма и империализма, те бяха наследени до голяма степен от царската епоха. Виждаме, че много от днешните проблеми са свързани именно с двумислието на тази система, с нейната безконтролност, с нейната централизация, с нейното абсолютно нежелание да служи на собствения си народ. Оказа се микс от най-големите проблеми на царска и съветска Русия и се оказа, че е наследен. Струва ми се, че основният извод, който руското общество трябва да направи, припомняйки си събитията отпреди сто години и последвалите събития, е отхвърлянето на възхищението от съветския симулакрум, неговите двойни стандарти, когато всичко е наред на думи, но на практика животът е много по-труден и по-жесток. Това е отхвърляне на тази система
– Създаването на СССР се превърна в своеобразна държавно-политическа регистрация на победата на червените в гражданската война. Как стана така, че болшевиките успяха да „възстановят“ царската империя? Сега, сто години по-късно, има ли консенсус сред историците относно причините за поражението на антиболшевишките сили?
– Причините бяха много. Според мен е необходимо да се започне с разнородността на самото антиболшевишко движение. Различните й елементи не можеха да се споразумеят помежду си и да действат като единен фронт. Има един добър израз, че генералите винаги се подготвят за минали войни. Така лидерите на различни политически сили, противопоставящи се на царския режим, се поучиха от уроците на Великата френска и други европейски революции. Но реалността пое по съвсем различен път. Почти никой не се оказа адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи. Никой не можеше да си представи през март-април 1917 г. докъде ще доведат събитията в Русия, че всичко ще завърши с изграждането на първия тоталитарен режим в света с кървава гражданска война, „червен терор“, насилствена колективизация и ГУЛАГ.
Почти никой не беше адекватен на случващото се, на предизвикателствата, които обществото отправи
Трябва да се отбележи, че тази неадекватност на ситуацията често се повтаря в историята. Виждаме абсолютно същото през последните три десетилетия, виждаме какви гигантски грешки и престъпления бяха извършени по време на постсъветската трансформация в началото на 90-те години. В крайна сметка това доведе до установяването на авторитарен режим на Путин, който се основава на идеологическа комбинация от наследството както на царската абсолютна монархия, така и на съветското минало, като и двете се коренят в идеята за империализма. Много хора днес абсолютно не са готови да оценят адекватно грешките си от последните две или три десетилетия. Много по-лесно е да се осъдят фигурите от периода на революцията и Гражданската война, отколкото да се разбере, че за съжаление в повечето случаи е трудно за съвременниците да бъдат адекватни, готови да отговорят на предизвикателствата на историята.
– Специализирате се в историята на неболшевишките леви сили в Русия в началото на 20 век, преди всичко партията на социалистите-революционери (социалистите-революционери), която беше най-популярната в началото на революцията. Историята на тази партия всъщност завършва през лятото на същата 1922 г. с голям процес срещу онази част от лидерите на социалистическата революция, които не са имали време да напуснат Русия. Какво стана? Защо социал-революционерите загубиха, за какво не бяха готови, какво не разбраха?
– Вероятно същото нещо, което много други сили, включително либералите и умерените социалдемократи – меншевиките, не разбираха и не бяха готови. Те не бяха готови за необходимостта да погледнат на събитията с други очи, да се откъснат от обичайните установени възгледи и думи, тактически и стратегически схеми. Между другото, не може да се твърди, както често се прави, че болшевиките са единствените, които са били адекватни на тогавашната ситуация. Да, те успяха да вземат и задържат властта. Но в същото време самата комунистическа партия се възроди, нейната политическа практика потъпка всички идеи, всички крайъгълни камъни на социалдемокрацията, всичко, което първоначално беше в програмата на самите болшевики. Не е изненадващо, че през 1924 г. социалистическият емигрант Марк Слонимнарече статията, която беше посветена на Ленин и публикувана след смъртта на болшевишкия лидер, „Големият неудачник“.
Ленин и Сталин в Горки, август 1922 г. Точно тогава се разгоря спорът им за това какво трябва да бъде бъдещето на СССР.
Болшевиките могат да се считат за победители само с разбирането, че тяхната победа се оказа пирова в много отношения, защото някои от тези „победители“ бяха разстреляни от техните другари през 1937-38 г. в значителни количества. Но много по-лошото е, че бяха направени гигантски жертви от най-различни слоеве на обществото. И още по-лошо, вкара страната в коловоза на насилие, тирания, доноси, взаимно унищожение и върху този квас израснаха онези кадри и традиции, които всъщност определят нашата съдба днес и продължават да влияят върху съдбата на света. В постсъветското общество много са израснали от съветското. Сегашното руско правителство понякога се нарича „Цар анти-Мидас“, което означава, че с докосването си тя превръща всичко не в злато, като този митичен цар, но в обратна посока. Трябва да се отбележи, че болшевиките са първите, които тръгват по този път. През последните години и месеци виждаме как всички идеи, които сегашното правителство е издигнало на щит, бързо се дискредитират, което води до една много сериозна криза, която неминуемо ще дойде.
Връщайки се към въпроса ви за есерите, трябва да се отбележи, че през 1917 г. нямаше единни есери, те се разделиха най-малко на три или дори четири големи части. По-късно Виктор Чернов каза, че по това време в една формално единна партия негласно съществуват три ЦК. Имаше центристи-„черновци“, имаше леви социалисти-революционери, които по едно време в края на 1917 г. блокираха с болшевиките, имаше десни социалисти-революционери, групата на Авксентиев .който настояваше за коалиция с либерали и умерени консерватори. Тази позиция изглежда напълно разумна теоретично, но на практика проблемът беше, че десните кръгове в Русия също нямаха способността да оценят адекватно болшевишката опасност – и следователно да разберат необходимостта от обединяване на всички демократични сили, да се откажат от част от своите интереси , търсете компромиси и предотвратявайте плъзгането на страните в бездната. Повечето от тях просто не можеха да превъзмогнат себе си. Значителна част от офицерите и генералите бяха убедени, че присъствието на въоръжени сили в ръцете им е мощен политически инструмент. Защо ще правят някакви отстъпки на умерените леви демократични сили? Показателно е, че дори такъв революционер като Борис Савинков се поддаде на това изкушение . Цялата история на т.нарБунтът на Корнилов , в който участва Савинков, е пример за това как те решават да пренебрегнат демократичната политика, да не чакат Учредителното събрание и да действат по старите познати начини, всъщност с гола сила.
мечта за фойерверки
– Какви бяха алтернативите?
Положението през 1917 г. е изключително тежко. Част от лявоцентристите, водени от Чернов, видяха, че опитът за коалиционна политика, курсът към водене на война до победен край, забавянето на решаването на поземления въпрос – всичко това води до излизане на ситуацията извън контрол, защото значителна част от хората не са готови да чакат. От гледна точка на абстрактната логика Временното правителство и демократичните сили сгрешиха, като не решиха въпроса за мира и земята през 1917 г. Но трябва да се разбере, че такива въпроси, особено в условията на световна война, не се решават бързо. Те се опитаха да ги уредят със законни методи – чрез свикването на Учредително събрание, което за първи път в историята на страната щеше да бъде демократично избрано. Всъщност това беше Конституционното събрание, взето от революционна Франция. Че,
От друга страна, имаше лявоцентристи, които предложиха спешно свикване на Учредително събрание и изоставяне на коалицията, още през септември 1917 г. те възнамеряваха да създадат хомогенно социалистическо правителство. Този път можеше да попречи на болшевиките да дойдат на власт. Но лявоцентристите не отчитат опасностите отляво, те не разбират какви са болшевиките. Те, като много революционери, смятаха десните за основен враг, повече се страхуваха от генералите, консерваторите, от всичко, което наричаха с думата „буржоазия“. А истинският враг, страховит, представляващ много по-голяма опасност за демокрацията, просто се оказа отляво. Между другото, това не бяха само болшевиките, защото те бяха подкрепени от значителна част от анархистите и значителна част от самите леви социалисти-революционери, които станаха предатели на собствената си партия-майка.
През 1918 г. тази история се повтаря, когато същата част от десните социалисти-революционери, водени от Аксентиев, който оглавява Директорията на Уфа , отново се насочва към единството на всички антиболшевишки сили. Създадено е ново временно правителство, но то става жертва на безскрупулността на консерваторите. Сега демокрацията беше ударена отдясно – имаше преврат, организиран от част от генералите и сибирските десни кръгове, в резултат на който на власт дойде адмирал Колчак . Фактически това осуетява възможността за единен антиболшевишки фронт. Не е възможно да се възстанови.
– Споменахте Борис Савинков, за когото написахте много подробен биографичен труд. В тази книга забелязвате неговите авторитарни, диктаторски черти, които се засилват с времето. Ако погледнете историята на руската революция, кандидатите за диктатори се появяват през цялото време и на всички флангове – от Корнилов и Керенски, да не говорим за болшевишките лидери, до същия Савинков. Жизнеспособна ли е изобщо една демократична алтернатива за Русия? Или, независимо от това как щеше да завърши гражданската война, Русия чакаше авторитаризъм по един или друг начин – може би не толкова ужасен като болшевишкия, но все пак диктатура, оглавявана от някакъв генерал или харизматичен политик, поне в миналото а ляво – нещо като в Полша при Пилсудски ?
– Възгледът, че Русия е обречена на авторитаризъм, десен или ляв, червен или бял, съществува от повече от сто години. Трябва да се каже, че това бяха болшевиките и белите, които го насадиха, тези, които бяха най-заинтересовани от него, обединени в омразата си към демократичните алтернативи. Но изследванията, които проведох, докато изучавах 1917 г., ме доведоха до извода, че всичко е минимално необходимо, но достатъчно за развитие по пътя на демокрацията и парламентаризма в Русия до 1917 г. Да, тази година беше исторически кръстопът. От една страна, нарастването на анархията, от което се възползваха болшевиките, и желанието незабавно да постигнат със сила това, което искат определени слоеве от обществото. От друга страна, до 1917 г. има доста развито образовано общество, интелигенция, създадени са силни партии, въпреки че говорихме с вас за техните недостатъци, че много от тях не са в състояние да оценят адекватно реалността. Но това не бяха симулакруми, каквито са сега. Същото важи и за мощното синдикално движение и общинското самоуправление.
Ако погледнете идеите на парламентаризма, това също е интересно. Да, идеята за Учредително събрание, за Конституционно събрание отдавна е лелеяна от интелигенцията. Но има едно много интересно свидетелство на есера Борис Соколов, който казва, че през пролетта на 1917 г. войниците не разбират идеята за Учредителното събрание, парламента. Но буквално за два-три месеца социалистическите агитатори, социалистите-революционери и меншевиките, преди всичко успяха да им разяснят идеите на парламентаризма. Беше им казано, че идеята за парламентаризъм се основава на демокрация и самоуправление, много подобно на това, върху което са изградени, да речем, самоуправляващите се селски общности.
Дошлата свобода се възприемаше като възможност да получиш всичко наведнъж
Но фактът, че значителна част от войниците след това тръгнаха след болшевиките, означаваше, че тя предпочиташе по-прости и по-разбираеми обяснения. Има един много любопитен момент в мемоарите на Виктор Савинков , по-малкия брат на Борис. Той пише за своя разговор през 1917 г. с членове на армейски комитет на фронта. Един от тях, фойерверк (младши подофицерски чин в артилерийските части на руската армия. – РС), обърна се към Савинков: бихте ли могли да ръководите полка? Защото е необходимо всички генерали и офицери да бъдат сменени съответно с прапорщици и войници, верни на революцията. Когато Виктор Савинков каза, че всъщност той е художник и е завършил само училище за прапорщици, така че не може да бъде командир на полка, нестинарят не му повярва. Той каза: добре, определено ще мога да командвам батерията. Савинков му обяснява, че може би можеш да стреляш с директен огън, но не можеш да стреляш от затворени позиции, когато са необходими разчети. И тук стана ясно, че всички, които слушаха този разговор, бяха на страната на този фойерверк. Какво показва този пример? Изключително високи очаквания. Свободата, която дойде, не се възприема като възможност децата им да учат и да достигнат някакво по-високо ниво на професионално и социално …
Предизборен плакат на партията на социалистите-революционери, 1917 г
„…И като шанс да грабнем всичко сами.“
– Съвсем правилно. Вземете всичко наведнъж. С това спекулираха болшевиките. Те казаха: вие, работници, селяни, войници, под наше ръководство ще вземете властта, фабриките, земята, войниците, съответно ще получите мир и всичко това ще стане веднага. Имаше борба между две тенденции. Единият път е дълъг, труден, през демокрация, парламент, решаване на трудни въпроси, опити за компромис, без проливане на кръв, без гражданска война. Друг начин е просто натискане за гражданска война, болшевиките не криеха, че я искат. Те разбраха, че иначе няма да запазят властта. Всъщност загубата им на изборите за Учредително събрание, където спечелиха 25%, убедително го показа. Между другото, това е много сериозен момент, който се забравя: поражението на Учредителното събрание, провеждането на демонстрации в негова защита на 5 януари 1918 г. в Петроград и Москва е моментът на истината, точката от която няма връщане назад за болшевишкото правителство, всъщност началото на гражданската война. Бих хвърлил мост към настоящето и бих казал, че това е родова травма на цялото съветско и постсъветско управление. Оттогава винаги се страхуват от честни избори. Може би единственото изключение беше Горбачов.
Фалшив избор между родина и свобода
– След като спечели гражданската война, очевидно болшевишкият режим придоби някакъв странен чар. Същият Борис Савинков в края на живота си декларира своето помирение с болшевишкото правителство, изрази подкрепата си за него. Ами той тогава беше в затвора, има специфични условия. Но масата от бивши противници на болшевиките, не някакви наивни необразовани фойерверки, а видни хора от широк социален спектър, от генерал Яков Слашчев до писателя Алексей Толстой, се помиряват с новата власт, завръщат се, идват в Съветския съюз, където съдбите им се развиват по различен начин. Какво беше? Вяра, че болшевиките са намерили ключа към руската история, или чиста носталгия, или просто лични обстоятелства, като тези на Савинков, принудени?
– За различните части на антиболшевишката съпротива тези причини са много различни. Да кажем, че за всички етатистически настроени елементи от антиболшевишкия лагер това е, че те винаги поставят етатизма и империализма по-високо от свободата и демокрацията, ценностите на гражданското общество. От тази гледна точка фактът, че враждебният им болшевишки режим все по-активно започва да изгражда етатисткия компонент, ги привлича все повече и повече. Вие се ограничихте само до 20-те години на миналия век, а ако си спомним 30-те и 40-те години, особено 1945 г., когато голяма част от емиграцията от Франция се завърна в СССР…
– Имаше победа над Хитлер, по-благодатна почва за тези илюзии, това очарование, тази радост. Все пак Русия победи, макар и комунистическа.
– Тук с това „дори комунист“ не съм съвсем съгласен. От 30-те години на миналия век, доколкото ми е известно, има рефрен сред много консервативно настроени бели, че всъщност е имало дегенерация на комунистическата партия. Казват, Сталин, комунистите със собствените си ръце унищожават онези, които направиха революцията от 1917 г., убиват старите болшевики. Съвсем сериозно се каза: това, което не успяхме да направим през 1918-1919 г., унищожаването на искрените фанатици на комунизма, сега се извършва от Сталин, който е все по-близо до ценностите на велика Русия, държавността и т.н. . Този мотив е живял десетилетия. Всъщност той все още работи, защото днес в рамките на концепцията за непрекъснато развитие на руската държава царският автократичен режим и съветското наследство са кръстосани. От 20 години на комунистическите митинги се виждат и червени, и имперски знамена. Същото се прави и на държавно ниво, когато се говори за непрекъснато развитие, за това, че всъщност съветската система е наследила властта от царете. Но от тази система Ленин е обявен за лош, съответно се намеква, че Сталин е бил добър. Този съветски империализъм, смесен с традиционен империализъм, е върховното постижение на цяла еволюция, продължила сто години. Може да се каже, че традиционният символ на руската държавност, двуглавият орел, има една глава – главата на царска имперска Русия, а другата – на съветския сталинистки тоталитаризъм. Той има едно сърце и това сърце е абсолютното отхвърляне на субективността на хората, обща за двата режима, вярата, че само самите власти, бюрокрацията, управляващите са творци на историята.
Борис Савинков е много противоречив в този смисъл и символичен в тази непоследователност. От една страна, той отиде в революция, както добре каза неговият приятел Егор Созонов ., и се биеше така, сякаш той лично, един честен човек, е бил обиден. Това е лична обида, неприемането на ограничаването на всяка свобода се усеща много добре в него. От тази гледна точка Савинков е представител на старата интелектуална традиция на революционно-освободителното движение, за което е важна борбата за лична свобода. Но, от друга страна, той става държавник по време на Първата световна война, развива тази идея, че родината е много по-важна от свободата, че парламентът е бърборене, безкрайно мрънкане, че само силен лидер е способен да ръководи държавата. силно напред. Това като цяло е характерно за руската интелигенция тогава и сега: хора, които на думи изглеждат демократи, на практика много често са напълно недемократични, напротив, те са способни на диктатура.
Те винаги са се страхували от честни избори.Може би единственото изключение беше Горбачов.
– Това веднага повдига въпроса, който сега е много болезнен за много руснаци: как да се направи избор между родината и свободата? Ако някой избира свободата, тогава необходимо ли е да желае поражение на родината в определени ситуации, както например по време на сегашната война в Украйна? Между другото, това е лозунгът, използван от болшевиките по време на Първата световна война – поражението на тяхното правителство. Как се разрешава тази дилема в различни исторически ситуации? Какво да правя тук?
– Струва ми се, че историята убедително е показала, че ако едно общество загуби свободата и правотата, възможността да влияе на правителството, на вземането на решения, тогава правителството достатъчно бързо става неадекватно на предизвикателствата на историята, неадекватно по отношение на собствения си народ , не иска да служи на този народ. Това се случи както с автократична Русия, така и със Съветска Русия, същото се случи и в постсъветска Русия. Виждаме, че човешката алчност и нарцисизъм няма граници. Виждаме до каква степен всички абсолютни монарси, независимо как се наричат, императори или генерални секретари …
Или президенти.
– Думата „президент“ по дефиниция предполага, че това е от друга опера, не е автократична, въпреки че всъщност, разбира се, виждаме, че думите не отговарят на действителността. Така че, ако погледнете руския опит от поне век и половина, ще видите как самите власти, самите правителства непрекъснато хвърлят страната в катастрофи. Изборът между родина и свобода ми се струва фалшив. Според мен трябва да се мисли за хората, а не за тези, които от тяхно име говорят добри думи за родината си и т.н. Много добре го е казал Салтиков-Щедрин много отдавна: „Много се говори напоследък за патриотизъм. Явно пак са крали“. Има нужда да се излезе от този омагьосан кръг, от този исторически руски авторитарен коловоз, който съвсем съзнателно се задълбочава и не се допуска да се излезе от него. мощност, която със собствените си ръце създава огромни катаклизми и носи огромни нещастия за цялото общество, за народа, крие се зад гърба на този народ при трудности и поражения. Но ако се случат победи, тя с готовност присвоява всичките им плодове.
* Константин Морозов – доктор на историческите науки, гост-изследовател в EHESS/CERCEC (Париж), професор в Свободния университет/Briva Universitate , заместник-председател на НИПЦ „Мемориал“ .
Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и да го зарадва.
Докато в момента американските военни се чудят защо на мащабните ядрени учения, обявени от Русия, липсва поредното руско свръхоръжие (безпилотна ядрена подводница), ние се досещаме какво става. Дошло е времето да се заемем с характерното за Русия явление „показуха“ – още повече, че то съществува и в българския живот, макар в по-малки размери.
Руснаците – царе на имитациите
Когато в края на 1830-те години френският аристократ Астолф дьо Кюстин се оказва в Русия, той е потресен от почти всичко, което вижда. Пише книга, в която демонстрира несъмнена дарба да обобщава видяното, като например: „тук развитие изобщо не е имало, просто в един прекрасен ден всичко е било внесено от чужбина“; „руснаците имат думите за нещата, но не и самите неща“ и подобни. Онова, което руснаците не са внесли, го имитират с подръчни средства и материали. Изобщо имитацията и за дьо Кюстин, и за руския литератор Белински е основната характеристика на руския живот.
„Показухата“, с която дьо Кюстин не се занимава, е имитация, издигната на ново, далеч по-драстично ниво. Когато имитираш нещо, колкото и зле да го правиш, накрая все пак произвеждаш това нещо. Автомобилът Москвич беше имитация на Опел. Волгата беше имитация на различни модели на Форд, а Жигулата си беше чист Фиат. Дори Чайките, бленуваните автомобили на висшата номенклатура, бяха имитация на модели на Пакард. Имитациите бяха на моменти доста нескопосани. Москвичът на баща ми, например, беше с 10 конски сили по-немощен от съответния модел Опел, но затова пък беше с половин тон по-тежък.
Накратко – макар и нескопосни, имитациите ги имаше. Произвеждаха се в милиони бройки.
Един-единствен танк и много съобщения в бъдеще време
Случаят с показухата е от съвършено различно естество. За разлика от имитацията, при показухата нещото го няма. Бюджетът за него е усвоен, нещото е надлежно отчетено, на публиката са показани дори негови картинки. Но в крайна сметка нещото съществува само на думи и на картинки.
Това обяснява плачевното състояние на руската армия, разкрило се пред потресения поглед на света по време на нахлуването в Украина. Още в началото на войната се отбеляза липсата на свръхтанка Т-14, стъпил върху свръхплатформата „Армат“. За пръв и единствен път това чудо бе видяно по време на парад на Червения площад през 2015-а година. Оттогава и до днес за него се говори само в бъдеще време: „ще се произведат първите серийни образци“; „ще постъпят на въоръжение първите бройки“; „скоро започва масовото производство“. И така до 2021-а година, когато този вид съобщения изчезват.
Разковничето тук е в една кратка информация в руската преса, според която Дмитрий Рогозин, по онова време вицепремиер и отговорник за военно-промишления комплекс, се запознава с модел на танка през 2015-а година. Всички последващи медийни съобщения цитират единствено производителите на чудото, които говорят единствено в бъдещо време.
Ясно е какво е станало. Има един танк Т-14. Той е показан на парад и е огледан от Рогозин. За следващите, да речем 1000 бройки, държавата е превела парите на производителя. Парите са надлежно отчетени. Танк обаче няма, тъй като парите за него са откраднати. Същото е положението с другите руски „свръхоръжия“: видяхме ги на фотошоп (дори Путин веднъж ни запозна с такъв), но не ги видяхме във войната. Там, на бойното поле, видяхме Т-62 и Т-72, както и модели на пушки АК-47 в модификации от времето, когато в СССР се дивяха на първите пакетчета тоалетна хартия, а американците бяха на Луната.
Българската „показуха“ отстъпва на руската
Първообразът на „показуха“ са, разбира се, известните Потьомкински села. През 1787-а руската императрица Екатерина Велика решава да огледа, пътувайки по реки и по море, новите си териториални придобивки в северното Черноморие и най-вече – в Крим. За да ѝ достави положителни емоции, нейният любовник княз Григорий Потьомкин прави макет на проспериращо село. Неговите хора го поставят на някой бряг, корабът на Екатерина минава, всички гледат в захлас какъв богат „край“ вече си имат. Когато височайшата делегация отмине, хората на Потьомкин събират селото и го преместват по-нататък по трасето, където го сглобяват отново, в леко различна версия. Ролята на щастливи, охранени и добре облечени селяни играят кремълски слуги, специално командировани за случая.
Княз Григорий Потьомкин – първооткривателят на „показухата“
По време на Живковия социализъм, който беше имитация на съветския такъв, „показуха“ имахме и в България. Докато бях в Българската народна армия редовно гледах подготовката за инспекция от София. Пред щаба на бригадата войници набучваха в земята подострени отдолу елхички, отсечени в съседната гора. Тревата около тях се боядисваше с онази тежка блажна боя, тъмнозелена на цвят, с която по принцип се боядисваха танковете и БТР-ите. Инспектиращите софийски генерали бяха доволни: ритуалът е спазен. Показуха има – нищо, че при тревога една трета от танковете не можеха да изпълзят от очертанията на казармата.
Останалите две трети обаче можеха – у нас показухата така и не стигна 100 процента. За разлика от положението с днешната руска армия, където има единствено показуха. Няма техника, няма боеприпаси, няма облекла и обувки, няма лопати, няма превързочни материали, няма храна. Затова единственото, което руската армия може да прави, е да хвърля тълпи на практика невъоръжени и необучени хора срещу превъзхождащата ги украинска армия.
От „показуха“ до катастрофа
Къде руските генерали хвърлят тези тълпи – това също е показуха. По десетина подобни атаки всеки ден виждаме в Донбас, в района на Бахмут. Дотук загиналите за четири месеца подобни занимания са около 8 000 човека, без да са превзели нищо. Защо го правят? Военна логика няма – не и на тази цена. Има обаче логика от типа „показуха“. Путин иска да докладва на населението си, че целият Донбас е „освободен“. За да се случи това, руската армия трябва да мине през Бахмут и да продължи на запад.
Да го кажа по друг начин: за да бъде доволен Путин, някой руски генерал трябва да може да му докладва, че „Бахмут е наш“, а оттам Путин да надгради до положението „освободихме Донбас“.
Но показухата има навика да се извърне и да захапе съответния деятел отзад, така да се каже. Така става и този път. Докато едни генерали хвърлят „месо“ (както самите те наричат войниците си) срещу Бахмут, се оказа, че други руски генерали трябва да се оттеглят от Херсон. Военната логика изисква точно обратното: изоставянето на поне една трета от Донбас, но задържането на Херсон като плацдарм за настъпление към Николаев и в перспектива – Одеса.
Не логиката обаче е водеща в ситуацията на „показуха“. Важното е да докладваш на началството, че всичко е такова, каквото то иска да го види. А началството също иска да види не резултат, а добра показуха, за да може да я покаже на населението и то да се радва.
От показуха на показуха и накрая – неминуема катастрофа. Реалността е много твърдо нещо и с особена тежест се стоварва именно върху онези, които са ѝ обърнали гръб, за да повярват на собствената си показуха.
