Балканското ядро

Разделението на две части: “ядро v/s периферия” е геополитическо правило, което разчленява иначе политически цялостните географски пространства:

  • Светът се разделя на: Евроазиатско континентално ядро v/s периферия, т.е. всичко останало – Rimland, земя на ръба.
  • Европа, от своя страна, се дели на Централна Европа (териториите, включени в бившите Германска и Австро-Унгарска империи – оттам идва през Първата световна война и названието Централни сили) v/s всичко останало.
  • Балканите се структурират по същата логика: Балканското ядро – Албания, Македония и България v/s балканската периферия: Турция, Румъния, Гърция и Сърбия (доскоро СФРЮгославия, която пък, на свой ред включваше сръбско ядро v/s периферия от републики).

По правило, ядрото и периферията си противостоят. Когато това противостоене е балансирано, е налице е трайно status quo, т.е. мир. Пример за това ни предлага Европейският съюз и неговото днес устойчиво ядро: Германия, Франция и страните от Бенелюкс.

Рискът да си в средата

Прословутата нeстабилност на Балканите се дължи на нарушения геополитически баланс между мощта на балканската периферия (Сърбия и Румъния, от север, а от юг – Гърция и Турция) и слабостта на трите страни от балканското ядро: Албания, Македония и България. Периферното разположение и относителната мощ на Турция, Румъния, Сърбия и Гърция подхранва тяхното общо желание за анихилиране-обезсмисляне на държавите, разположени помежду им. Има например проекти, (при това, замислени в мирно време) за гръцко-сръбска подялба на Албания и Македония, има план „Венизелос“ от 1919 г. за подялба на България между Румъния, Гърция и Югославия. И то подялба без остатък!

Общите интереси на периферията придобиват и институционална форма като например гръцко-сръбско-румънско-турското единодействие срещу България, Македония и Албания през 1913 г., „Малката Антанта“ на същите четири периферни страни от 1934 г. срещу България, както и Балканските пактове между СФР Югославия, Гърция и Турция от 1953 и 1954 г. Към този последен (анти)български пример трябва да добавим също драстичните намеси: опитът за анексирането на Албания и Пиринско в/от СФР Югославия по Титово време, а в най-ново време и гръцките претенции спрямо държавното (само?) название Република Македония.

Налице е обаче и защитно противодействие, дължащо се на дълбочинната солидарност между трите страни от ядрото. През 1913 г. България осуетява анексирането на албанските земи от Сърбия. На 15 януари 1992 г. нашата страна първа призна новата македонска държава. Спорадични действия, лишени от стратегически замисъл.

Силовият дисбаланс

На Балканите периферията упражнява постоянен натиск върху (и срещу) ядрото. Този натиск е общо взето успешен и именно той през последните стотина години „приобщи“ към периферията значителни територии, многобройно албанско и българско население, както и стопанска мощ. Неслучайно, по размер на държавната територия, по население и по богатство, балканските страни днес се подреждат така: начело е Турция, следват я също така периферните Румъния (и Молдова), Гърция (и Южен Кипър), Сърбия (заедно с Република Српска) и най-накрая балканското ядро: България, Албания и Македония (виж таблицата). Тази слабост на трите страни прави политиката на останалите (а това са периферните балкански страни) спрямо ядрото настъпателна и обсебваща.

Неравновесието между мощната балканска периферия, от една страна, и от друга – слабостта на балканското ядро, е причината за пословичната нестабилност на Балканите. Няма status quo, което да задоволява по-силния. Това е геополитическото обяснение за постоянно възпроизвеждащите се балкански конфликти. За да се постигне равновесие, т.е. да се наложи мирът, се налага намесата на външни на Балканите сили[3]. В противен случай се анихилира слабият, а засега това е балканското ядро. Обясненията (ласкаещи Запада и популярни там), които откриват причината за балканските конфликти в балканския национализъм, анархизъм, че и във вродената „жестокост и цивилизационни липси (?)“ на балканските народи, заменят причината със следствието. Силовият конфликт, веднъж отприщен като последица от липсата на равновесие на силите, неизбежно деградира до жестокост и насилие. Доказано е навсякъде по света.

В търсене на (отвъдбалканска) солидарност

За да устоят на дестабилизиращия ги натиск, трите страни на балканското ядро поотделно търсят подкрепа извън Балканите и се включват в отвъдбалкански съюзи (Албания и България – било със силите на Оста, било като членове на Варшавския пакт, а днес, заедно с Македония, като партньори/членове на НАТО).

Там, където повечето геополитически анализатори на Балканите търсят и „откриват“ сантиментални връзки (като сродяването на Савойската и Българската династии) и „цинични“ предпочитания-съюзи (между Италия и Албания, или тези на България с Германия и с Русия,… ), в действителност лежи геополитическа неизбежност. А тя е, че всяка от страните, съставляващи балканското ядро, може да се отбранява срещу натиска от страна на балканската периферия само като търси и намира подкрепа и солидарност в страни, разположени отвъд периферията. От тази елементарна, даже – примитивна[4] (не само) геополитическа логика не може да избяга никой български, македонски и албански държавник, ако държи страната му да запази някакъв шанс-перспектива. А тя най-често се свежда до скромното желание – страната му да бъде оставена на мира. Въпреки че това не означава напременно мир [5]. Така погледнато, обвързването на страните от балканското ядро с извънбалкански сили и съюзи не е политическа грешка, още по-малко служене, сервилничене и тем подобни. То е съдба.
Подобна на българската е и германската. След две неуспешни световни войни Германия също, като централна сила, успя да неутрализира настъпващата срещу нея обединена европейска периферия – Великобритания, Франция и Русия, едва след като се свърза с (неевропейските) САЩ. Описаните факти днес вече принадлежат на историята. Но техният модел продължава да съществува-действа на Балканите.

Стратегии на периферния натиск

Периферията притиска центъра като създава и укрепва обходните, тангенциалните връзки – солидарности (както в географски, така и в политически смисъл) във вреда на тези във/към центъра.   

Пример за институционалното консолидиране на периферията „Гърция-Югославия-Румъния-Турция“ е Балканският пакт от 1934 – наречен от политика-англофил Стойчо Мошанов (1892-1975 г.) „Железният пръстен“ (около България). Днес същата цел бива преследвана с инфраструктурните обходи на страните от балканското ядро.

Пример за възпрепятстване на центронасочените връзки е дълго отлаганото от Румъния изграждане на Дунав мост 2. За румънците бе ясно, че прездунавската връзка (сега назована Коридор № 4) ще акцентира софийската централност, т.е. балканското ядро. Дунав мост 2 намери своето естествено (днес вече осъществено при Видин-Калафат) решение едва, когато България успя да получи подкрепа, идваща отвъд балканската периферия. Това бе подкрепата на Бодо Хомбах (Bodo Hombach[6]).  Получи я, защото въпросът престана да бъде само балкански, а поради югоембаргото се превърна в европейски. Навремето, пак поради отвъдбалкански, съветско-военни, намерения бе бързо построен и Дунав мост 1 при Русе-Гюргево.

От същите като гореописаните румънски периферни (!) геополитически подбуди бе воден и големият гръцки проект за т.нар. Via Egnatia. Нейното трасе преднамерено бeше изведено извън териториите на трите балкански страни от ядрото. Съзнателно беше изоставено и автентичното-историческото трасе на Via Egnatia, което води от Солун през Охрид и Драч, а отвъд Адриатическо море, продължава в прочутата Via Appia право до Рим. Ако бе прокарана, макар и отчасти, през страните от ядрото, Via Egnatia би била стопански ефективна, каквато тя сега не е. Засега тази магистрала едва „успява“ да покрие разходите по своята поддръжка[7]. Замисълът обаче е друг – бидейки тангенциална връзка, тя допринася за маргинализирането на балканското ядро. Via Egnatia срещу Коридор № 8 е войната, която Гърция води, вече 20 години, срещу балканското ядро. При това, с европейски пари[8].

Неосъществените проекти за петролопроводите АМБО и Бургас-Александруполис

Друга периферна (при това злокачествена!) стратегия е поставянето на пречки пред изграждането и развитието на взаимните връзки между страните от балканското ядро. Този саботаж се оказва успешен вече повече от сто години: единствените съседски страни на Балканите, между които няма преки железопътни връзки са Албания, Македония и България, т.е. трите страни, принадлежащи към балканското ядро. Впрочем, същото се случва и в областта на петролните и далекопътни трасета. Истинска битка бе водена срещу петролопровода АМБО (Albania+ Macedonia+Bulgaria+Оil) от Бургас за Вльора. Тя завърши с голям успех за Гърция (и Русия) и бе поражение за трите страни на балканското ядро. На АМБО успешно бе противопоставен гръцко-руския (виртуален!) петролопровод от Бургас за Александруполис.

Днес, двадесет години по-късно, можем да се зададем въпроса, защо Русия навремето склони да подкрепи проекта за петролопровод, който очевидно би навредил на бургаския (в 1998 г. станал вече руски[9]) „Нефтохим“, създавайки негов гръцки конкурент на брега на Бялото море. Причината е, че „Бургас-Александруполис“ беше просто пропаганден аргумент, насочен срещу АМБО. Не реално инвестиционно намерение, а „книжен тигър“, плашещ евентуалните инвеститори с конкурентен (при това привилегирован – бе станал собственик на „Нефтохим“) играч. Тези инвеститори вече бяха събрали 700 млн. долара за изграждането на АМБО; парите бяха загубени за нас, не и без помощта на (наивността на) тогавашния български президент (всъщност, основната причина за провала на проекта за тръбопровода АМБО беше липсата на необходимото количество петрол за неговото запълване – б.р.).

Възстановяване на балканското status quo antes?

Вече двайсет години, от 1999 г. насам, се множат опитите на балканската периферия за възстановяване на предвоенното status quo на Балканите. Горещо желание на Гърция и Русия е да бъдат възстановени (в рамките на възможното) сръбските позиции на Балканите (и в частност в Македония и в Косово) отпреди войната като „…регионален хегемон…“ (Centre for Post-war South-East Europe, Брюксел).

Добър съюзник на политиката за възстановяването на status quo antes бе желанието на мнозина европейци да търсят решението на балканските проблеми в/като „… система, включваща повече или по-малко суверенни протекторати на международната общност, заедно с Босна, евентуално с Македония и Албания и ако се разпадне – също така и Сърбия“[10]. Работното заглавие на подобна общност „Западни Балкани“ влезе в обръщение първоначално боязливо, но с времето от прост неологизъм се превърна в траен факт. За двайсетте години оттогава тези „Западни Балкани“ се превърнаха в синоним на безизходица, бедност и разруха. Тази импровизация не „успя“ в нищо съществено, освен в едно: да запази съществуващото раздробяване на балканското ядро на две части: Албания и Македония, на запад, и България – на изток.

Поглед откъм Европа

Големите европейски сили дълго време не разбираха в какво се коренят балканските конфликти и неизменно (вече век) даваха рамо на и без това силната балканска периферия в експанзионистките и амбиции спрямо ядрото. Между двете световни войни Франция създаваше Балкански икономически съюз, от който изключваше „реваншистка„(!?) България[11]. Така Париж укрепваше Румъния, Сърбия и Гърция. Лондон пък традиционно стоеше зад Гърция. В крайна сметка обаче го докараха дотам, че в 1999 г. им се наложи да пазят крехкото балканско равновесие като обуздават и дори се сражават (като членове на НАТО) в Югославия срещу довчерашните си фаворити: Сърбия и Гърция (последната бе деен участник в антинатовския фронт в Югославия).

Наложеният преди век Версайски ред на Балканите не устоя. Вече я няма милитаризираната югославска държава, чиято балканска политика се мотивираше от последователния и безкомпромисен антибългаризъм. Една политика, която се предопределяше от сръбското желание да бъде хегемон на славянските (днес вече без католическите) Балкани и чието отношение към България се формираше не от това, дали ние даваме или отказваме някому (на НАТО или Русия) въздушен коридор, а от това, че се съпротивляваме на всяка (било то юго- или пък пан-) славяно-мотивирана йерархия. Втората последица от постюгославските раздори е, че бе отслабен гръцко-сръбският съюз – съюз на две периферни страни, по геополитическо (пред-)определение враждебни на ядрото.

Желанието на Запада да се намесва като арбитър в балканските работи секна и то не само заради парите. Уреждането на балканския (включително и косовския) проблем с ред, налаган отвън, се оказа досадно бреме, както за ЕС, така и за НАТО. Сега вече, навръх(?) Всеевропейската криза европейските сили, вместо собствени балкански зони на влияние, започнаха да ценят балканската стабилност. Така те станаха волю-неволю  партньори на Албания, Македония и България, което наистина е голям обрат. Така сантименталните повеи от времената на L’entente cordiale отстъпиха пред, вече съдбоносния, императив за опазването и рестарта на Европейския съюз.

Добра прогноза за Балканското ядро

Трайното решение на сегашната балканска криза може да се постигне само ако бъде укрепена волята на Албания, Македония и България за съвместен, трансграничен живот. Звучи като куха фраза, но това твърдение бележи конфликтното място на Балканите, където то е най-осъществимо.

Обратното – поощряването на силовите решения (включително и на на албано-македонския конфликт) е равностойно на заличаването на страните от балканското ядро като фактор в балканската политика. И затова е необяснимо, когато насилието бива проповядвано от балкански политици. Тяхната днешна непримиримост може да се превърне от само тяхна, в обща слабост на балканското ядро. Тогава ще дойде звездния миг на Милошевичевите наследници – тяхното завръщането в Косово и в Македония, че и другаде на Балканите. Начинът подобен триумф да не бъде допуснат, e да бъде засилено местното противодействие – общата (спокойна и самоуверена!) съпротива  на страните от балканското ядро. Ядрото трябва да бъде укрепено и така то самото да осигури собственото си спокойствие, а с това и спокойствието на Балканите. Без външно присъствие, но с външна подкрепа.

Първата стъпка в това направление е дедраматизирането и обезсилването на албано-македонския конфликт. За дълбочинен конфликт между България и Македония не може да се говори, освен като за чужди хибридни акции и състояния, натрапени ни, но все пак преодолими. Затова нека заменим, станалата около нашето ЕС-председателство почти злободневна, тема за т.нар. „Западни Балкани“ с истинския, реалния проблем- темата за „Балканското ядро“. Вместо да обсъждаме диагнозата, нека пристъпим към терапия.

Шансът да си в средата

Освен Албания и Македония, България има за съсед и една странна страна –  Косово, населявана от балканци, но управлявана от европейци и американци. Протекторат, разположен само на около 100 километра от софийскиия площад „Света Неделя“. Шанс за българите е да съумеем да устоим убедено и организирано на ориенталските рецидиви на ислямистките визионери околовръст. Геополитически шанс е, когато наблизо се изправят големи съперници; НАТО е в Косово, руснаците – в Ниш. При това руските амбиции са широкообхватни – по едно време руснаците даже се бяха настанили съвсем изненадващо и в „Слатина“ ( не нашата, софийската, а летището на Прищина).

Някои аргументи в полза на геополитическото ни самочувстние:

– Българското равно (макар и понякога граничещо с опортюнизъм) поведение. Външнополитическо поведение, което обаче е предсказуемо и което никога (от Първата световна война насам) не излага българския народ на ненужни рискове, още повече, когато каузата не е точно българска…

– Трудното, често болезнено, но и вече станало необратимо врастване на страната ни в европейския свят.

– Бързото съзряване на българските политици (от ляво и дясно), които намериха пътя към Македония и (засега все още трудно към) Албания и съумяват да формулират и регионални цели (и за да не бъда голословен ще спомена само Коридор №8). А не е отдалечено времето, когато подобни проекти се интерпретираха не като албано-българо-македонски, а като про/антитурски, съответно анти/прогръцки и т.н.

– София, назовавана неслучайно и Средец. Град, в който се прави европейска култура, където може да се спортува и забавлява, чиито лекари имат славата да са от добрите, не само на Балканите. Град, който може да посрещне голяма част от проблемите по лечението, образованието, квалификацията, отмората, търговията и услугите на съседите ни. Както за старите, така и за новите ни съседи.

Какво да се прави?

Илюзия е и това, че друг някой, с неговите пари ще ни освободи от нашите грижи. Преди всичко, трябва да си поставим амбициозни цели. Ние да ги формулираме, а не другите. Трябва да се научим да споделяме и даже сами да изнасяме регионални отговорности. Регионът се простира от Черното до Синьото море и е тъждествен с това, което нарекохме “Балканското ядро”. А и от реката-море Дунав до Бялото? Идея, станала актуална благодарение на Алексис Ципрас. На неговия младежки, ноншалантен жаргон дължим и звънкото афиширане на описаната проблематика-проект. Но нека то, от Sea2Sea, стане Sea4Sea.

—————————————————————————————————————-


Бележки

[1] За 2016,  според Евростат и ЦРУ.

[2] Брутен вътрешен продукт (номинален) по осреднени данни на МВФ и на Световна банка за 2016 г.

[3] Пример за това е американският президент Удроу Уилсън –(Woodrow Wilson), осуетил ултимативно през 1919г. плана на гръцкия премиер Елефтериос Венизелос за премахването(!) на България.

[4] “Врагът на моя враг е мой приятел.“

[5] “In the Balkans, the absence of war is only half a peace “ (June 16, 1999, The New York Times).

[6] “Европейският мостостроител (в прекия и преносния смисъл) според собствените му думи“ [Декало, Феня. Бодо Хомбах: България ще е субект, а не обект на Пакта за стабил-ност“, в.“Македония, бр.29 от 21 юли 1999] Bodo Hombach бе европейският координатор  [1991-2001] на Пакта за стабилност в Юго-източна Европа.

[7] „ … in 2012 the road will be no more than slightly [= с малко над] self-sustaining.“(The Egnatia Motorway, Ex-post Evaluation, CSIL, Milano, 2016).

[8] От инвестирана във Via Egnatia сума от 5475 млн евро само 837 млн (= 15%) е гръцкият при-нос. От останалите 85% едната половина е дар от ЕС, а другата – заем (сиреч-пак дар) от Европейската инвестиционна банка (пак там).

[9] Неговата продажба, при това на безценица, бе най-голямото поражение на България по време на прехода.

[10] ”…  eines Systems von mehr oder minder souveränen Schutzgebieten der  internationalen Gemeinschaft sein, mit  Bosnien, möglicherweise Mazedonien,  Albanien und – wenn es zusammenbricht –  auch Serbien.  (DIE ZEIT 1999 Nr. 24)”

[11] Това навреди на България, но въпреки това тя постигна в 1938 по-висок доход на човек от съседните Румъния и Югославия, както от далечната Полша и равен с този на Унгария и Гърция.

geopolitica.eu


10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Ноам ЧОМСКИ

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.

.

Животът никога не свършва

Две все още неродени близначета, братче и сестриче, си говорели в утробата на майка си и обсъждали неизвестното, което им предстои.
– Ти вярваш ли в живота след раждането? – попитало братчето.

– Разбира се, че вярвам. Всеки знае, че животът след раждането съществува – сериозно се произнесла сестричката. – Причината да сме тук, в утробата, е да съберем сили и да се подготвим за това, което ни предстои.

– Живот след раждането? Ама че глупост! Ти как си го представяш изобщо, какъв ще е този живот?

– Не съм сигурна какво точно представлява, но вярвам, че там ще бъде светло и красиво, и ще правим неща, каквито тук не можем. Например ще се разхождаме сами и ще се храним с устата си…

– Ти полудя ли? Къде се е чуло и видяло такова нещо? Да се разхождаме сами и да се храним сами… звучи абсурдно. Защо тогава имаме пъпна връв? Не, не може да има живот след раждането.

– Напротив! Ще е малко по-различно, отколкото е тук, но живот има. Сигурна съм в това.

– Как може да си сигурна?! Все още никой не се е върнал оттам, за да ни разкаже. Това, което знаем със сигурност, е, че животът завършва с раждането. И че животът е страдание в пълен мрак.

– Не, грешиш! Не зная как точно изглежда животът след раждането, но знам, че тогава започва истинският живот. Освен това там ще видим мама, която ни обича и се грижи за нас.

– Ти вярваш в мама! И къде според теб е тя в момента?

– Тя е навсякъде около нас. Тя е причината да ни има, да сме живи и да се движим. Без нея просто нямаше да съществуваме.

– Глупости! Мама е просто една измислица! За да повярвам в нея, трябва да я видя с очите си. Но аз никога не съм я виждал, следователно тя не съществува.

– Грешиш. Аз непрекъснато усещам ласките и любовта ѝ. А понякога, когато наоколо е съвсем тихо, я чувам как пее. Повярвай ми, истинският живот започва след раждането.

И тогава момченцето, което се родило първо, проплакало от ярката светлина…

„Човек е това, в което вярва.“ Антон Павлович Чехов

Гнездото

Стapите имeнa нa гpaдoвeтe ни

Coфия
Πpeз VІІ вeĸ пp. Xp. възниĸвa Tpaĸийcĸият гpaд Cepдиĸa – тoвa e пъpвoтo имe нa днeшнa Coфия. Πo вpeмeтo нa xaн Kpyм (нaчaлoтo ІХ вeĸ) Cepдиĸa cтaвa чacт oт бългapcĸaтa тepитopия и пoлyчaвa имeтo Cpeдeц. Гpaдът e бил нapичaн и Tpиaдицa. Πocлeднoтo имe – Coфия, идвa oт xpaмa „Cвeтa Coфия“.

Πлoвдив
Πpeз вeĸoвeтe тoзи гpaд e нocил мнoгo имeнa – Keндpиcoc, Eвмoлпиac, Филипoпoлиc, Πyлпyдeвa, Tpимoнциyм, Улпия, Флaвия, Юлия, Πълдин, Филибe и дpyги. Haй-извecтнoтo мoжe би e Филипoпoлиc, дaдeнo мy oт Филип Maĸeдoнcĸи, бaщaтa нa Aлeĸcaндъp Maĸeдoнcĸи

Bapнa
Cтapoтo имe нa Bapнa e Oдecoc, нa eднoимeннaтa ĸpeпocт, paзпoлoжeнa нa Bapнeнcĸия зaлив. Cлeд paзpyшaвaнeтo й гpaдът зaпoчвa дa бъдe нapичaн Bapнa. Meждy 20 дeĸeмвpи 1949 г. и 20 oĸтoмвpи 1956 г. гpaдът e нocил имeтo Cтaлин.

Бypгac
Днeшнoтo имe нa Бypгac пpoизлизa oт Бypгoc (oт лaтинcĸи – ĸyлa). Πpeз ХІХ вeĸ гpaдът e бил нapичaн Axeлo Бypгac.

Pyce
Toзи гpaд e нapичaн пo нaй-paзлични нaчини, вce пoдoбни нa днeшнoтo имe – Pycи, Pycиĸo, Pyши, Pycчyĸ, Pycиг… Eднo oт нaй-пoпyляpнитe cтapи имeнa e Pycчyĸ. Taĸa e бил нapичaн гpaдът пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo. Дpyгo имe нa гpaдa, ĸoeтo e билo нoceнo oт pимcĸa ĸpeпocт, e Ceĸcaгинтa пpиcтa – „пpиcтaнищe нa 60 ĸopaбa“.

Шyмeн
Зa пъpви път ce cпoмeнaвa ĸaтo Cимeoниc (Шимeoнит) пpeз 1153 г. oт apaбcĸия пътeшecтвeниĸ Идpиcи. Πpeз ХІV вeĸ e нapичaн Шyмнa или Шyмeн. Πo вcяĸa вepoятнocт идвa oт “шyмa” и “зaшyмeн”, пoнeжe ce e нaмиpaл cpeд тaĸaвa мecтнocт. B пepиoдa 1950-1965 г. нocи имeтo Koлapoвгpaд, cлeд ĸoeтo oтнoвo e въpнaтo cтapoтo Шyмeн.

Cтapa Зaгopa
Cтapитe имeнa нa гpaдa ca ceдeм – Бepoe (пo вpeмeтo нa тpaĸитe), Aвгycтa Tpaянa (нa имeтo нa pимcĸия импepaтop Tpaян), Бopyй (видoизмeнeнo oт Бepoe), Иpинoпoлиc (дaдeнo oт импepaтpицa Иpинa), Bepeя (пo вpeмe нa визaнтийcĸoтo poбcтвo), Ecĸи Зapa (пo вpeмe нa ocмaнcĸoтo poбcтвo), Жeлeзниĸ (1854-1870). Oт 1870 г. ce нapичa Cтapa Зaгopa.

Beлиĸo Tъpнoвo
Πъpвoтo имe нa гpaдa e Tъpнoвгpaд, пo-ĸъcнo Tъpнoвo. Πpeз ХІІ-ХІV- вeĸ e билo пoпyляpнo и имeтo Цapeв гpaд.

Дoбpич
Гpaдът e нocил имeтo Xaджиoглy Πaзapджиĸ. To мy e дaдeнo oт тypcĸия тъpгoвeц Xaджиoглy пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo. Hocи тoвa имe дo 1882 г. Πo вpeмe нa Bтopaтa cвeтoвнa вoйнa и ĸoмyнизмa гpaдът ce e нapичaл и Toлбyxин, нa имeтo cъвeтcĸия мapшaл Фьoдop Toлбyxин. Oт 1990 г. нacaм cи вpъщa имeтo Дoбpич.

Cливeн
И тoзи гpaд e нapичaн пo мнoго нaчини – Caвyлeн, Cyидa, Tyйдa, Иcлимиe, Иcтилифинyc, Ceлимнo, Cвилнe, Cливнo, Cливнe.

Ямбoл
Πpeз вeĸoвeтe гpaдът e нocил мнoгo дpyги имeнa – Диocпoлиc, Дaмпoлиc, Диaнпoлиc, Xиaмпoлиc, Динибyли, Дъбилин, Янбoлy, Янбoли и дpyги…

Гaбpoвo
Πpeди гpaдът ce e нapичaл Гaбpyвa (oт 1477 г. дo ХVІІ вeĸ).

Bидин
Cтapитe имeнa нa тoзи гpaд ca Бoнoния, Бдин (идвa oт глaгoлa бдя).

Aceнoвгpaд
Cтapoтo имe нa гpaдa e Cтaнимaĸa, пpoизлизaщo oт гpъцĸoтo Cтeнимaxoc.

Tъpгoвищe
Oт 1573 дo 1934 г. гpaдът ce e нapичaл Ecĸи Джyмaя (oт тypcĸи „ecĸи“ – cтap, „джyмaя“ – пeтъчeн пaзap).

Paзгpaд
Имeнaтa нa Paзгpaд ca c paзлични вapиaции нa изпиcвaнe и изгoвapянe cлeд нaлaгaнe нa ocмaнcĸoтo влaдичecтвo: Xeзapгpaд и джaдид (Неzаrgrаd-ı Сеdîd) – Hoв Xeзapгpaд; Йeниджe (пo-ĸъcнo oтпaдa); Xeзapгpaд; Xepaзгpaд; Xacгpaд; Чeтexeзap – Çеtеhеzаr, Kpacгpaд; Pacĸa-гpaд; Apaнгpaд; Aзapгpaд; Xpaзгpaд; Xpacгpaд; Kpoзгpaд; Xиpaзгpaд.

Cилиcтpa
Tpaĸo-cĸититe ca пъpвитe ocнoвaтeли нa ceлищeтo oт пpeди 5000 гoдини пpeди Xpиcтa. Гpaдcĸият xapaĸтep нa ceлищeтo e пocтaвeн oт pимлянитe пpи зaвлaдявaнeтo нa Mизия. Дypocтopyм (Durоѕtоrum, Durоѕtоruѕ) или ĸaĸтo изпиcвa гpaдa Kapтaтa нa Πeвтингep – Durоѕtеrо e cтoличeн гpaд нa pимcĸaтa пpoвинция Дoлнa Mизия.

Xacĸoвo
Πpeз 1792 г. йepocxимoнax Cпиpидoн зa пpъв път cпoмeнaвa в пиcмeн дoĸyмeнт бългapcĸoтo имe нa гpaдa – Mapca. B cвoятa „Иcтopия вo ĸpaтцe o бoлгapcĸoм нapoдe cлoвeнcĸoм“ тoй paзĸaзвa зa тypcĸитe нaбeзи в Tpaĸия пpeз втopaтa пoлoвинa нa 14 вeĸ. Typcĸoтo имe „Xacĸьoй“, c ĸoeтo гpaдът e извecтeн в пepиoдa нa ocмaнcĸoтo влaдичecтвo, oзнaчaвa в пpeвoд „Bлaдeтeлcĸo ceлo“.

Лoм
Гpaдът e нocил мнoгo имeнa – тpaĸитe гo ocнoвaвaт c имeтo Aнтapec, pимлянитe гo нapичaт Aлмyc. Лoм e нocил и имeнaтa Лoмгpaд, Πoлoмиe, Лoм пaлaнĸa и Бyлмия.

Πлeвeн
B нaчaлoтo нa нoвaтa epa нa мяcтoтo нa ceгaшeн Πлeвeн e имaлo pимcĸa ĸpeпocт c имeтo Cтopгoзия.

Moнтaнa
Гpaдът e нocил мнoгo имeнa: Moнтaнeзиyм (дaдeнo oт pимлянитe), Kyтлoвицa (oт cлaвянитe), Фepдинaнд (cлeд ĸaтo пpиeмa тoвa имe пpeз 1891 г. ĸняз Фepдинaнд І пpoмeня cтaтyтa нa ceлищeтo и тo cтaвa гpaд), Mиxaйлoвгpaд (нa имeтo нa ĸoмyниcтичecĸия aĸтивиcт Xpиcтo Mиxaйлoв). Πpeз 1993 г. пpиeмa ceгaшнoтo cи имe.

Блaгoeвгpaд
Haй-извecтнoтo cтapo имe нa гpaдa e Гopнa Джyмaя, нoceнo дo 1950 г. Гpaдът ce e нapичaл oщe Cĸaптoпapa (нa имeтo нa дpeвнo тpaĸийcĸo ceлищe), Джyмa Бaзapи, Джyмa, Бaня, Opтa Джyмa, Джyмaя.

Дyпницa
Cтapитe имeнa нa тoзи гpaд ca Дyбницa, Toбиницa, Дyпeницa, Дyпнeцa, Дyплa (oт cтapoбългapcĸи дyб – дъб). Πpeз 1948 г. гpaдът пpиeмa имeтo Cтaнĸe Димитpoв, ĸoeтo нocи дo 1990 г.

Πaзapджиĸ
Πъpвoтo имe нa гpaдa e Taтap Πaзapджиĸ. To пpoизлизa oт пъpвитe пocтoянни житeли нa ceлищeтo – тaтapитe, ĸoитo ca тъpгyвaли (пaзapyвaли) тaм. „Джиĸ“ e yмaлитeлнa нacтaвĸa, ĸoятo пoĸaзвa, чe пaзapът e бил мaлъĸ.

Бoтeвгpaд
Дo 1886 г. ce e нapичaл Caмyнджиeвo, пo-ĸъcнo e пpeимeнyвaн нa Opxaниe, a cлeд 1934 г. нocи имeтo нa бългapcĸият peвoлюциoнep и пoeт Xpиcтo Бoтeв.

Cмoлян
Гpaдът дaтиpa oт дълбoĸa дpeвнocт и e нocил имeнaтa Aeтoc (в пpeвoд „opeл“ – нa имeтo нa cтapa ĸpeпocт нaд гpaдa), Eзepoвo, Πaшмaĸли, Axъ Чeлeби (пocлeднитe двe пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo), a днeшнoтo имe пpoизлизa oт плeмeтo cмoляни, нaceлявaлo тoзи ĸpaй.

Coзoпoл
Oт cъздaвaнeтo cи дo днec гpaдът e нocил мнoжecтвo имeнa – Aнтea, Aпoлoния (нa дpeвнoгpъцĸия бoг Aпoлoн), Coзoпoлиc (oзнaчaвa „гpaд нa cпaceниeтo“), Cизeбoлy (пo вpeмe нa Ocмaнcĸoтo poбcтвo).

Heceбъp
Дpeвнoтo нaимeнoвaниe нa гpaдa e Mecaмбpия, пo-ĸъcнo e нapичaн Meceмвpия. Днeшнoтo имe мy e дaдeнo oт cлaвянитe.

Πoмopиe
Cтapoтo имe нa гpaдa e Aнxиaлo. Πo-мaлĸo извecтнo e пpaбългapcĸoтo имe Tyтxoн.

unісоnbg.com

Лазаровден

Лазарки от с. Долни Лозен 1943-1944 г.

Празнува се в предпоследната събота преди Великден. С него започва отбелязването на най-големия християнски празник. Най-хубавата библейска приказка е възкресението на Лазар, последното чудо, с което Христос демонстрира бъдещото си Възкресение. Лазар бил приятел на Исус и живеел в едно село близо до Йерусалим с двете си сестри – Мария и Марта. Исус често обичал да отсяда у тях. Веднъж той бил далеч от Йерусалим, при него дошъл човек и му казал, че Лазар е много болен. Исус казал: „Лазар е тежко болен, но няма да умре“. Заедно с учениците си тръгнал на път и когато те разтревожени се питали жив ли е още, той им отвърнал: „Лазар спи, но аз отивам да го събудя“. Исус отивал да извърши чудо – да възкреси приятеля си, когото много обичал.

Като стигнали до селото, те видели много опечалени хора, които отивали при Мария и Марта да оплачат Лазар, умрял преди четири дни. Марта като разбрала, че Исус е тук, изтичала при него и му казала: „Ако ти беше тук, брат ни нямаше да умре“. Дошла Мария и още много хора, които не сдържали сълзите си. Исус поискал да го заведат при гроба на умрелия и като стигнали, заплакал от мъка. Лазар почивал в една пещера и Исус поискал от хората да махнат камъка от входа й. Исус се помолил на небесния си отец и казал: „Лазаре, стани!“. Станало чудо – Лазар излязъл от гроба. Тези, които не вярвали на думите, повярвали на делата му.

Лазаровата събота е един от най-драматичните, поетични и символични пролетни народни обичаи. Още през постите младите моми и момичетата започват да се готвят за лазаруването, като се групират по възраст и по чети.

Лазарки

Облечени празнично, лазарките обикалят къщите в събота от обяд и неделя до обяд, като влизат във всяка къща и пеят песен на всеки член от семейството, пожелавайки плодородие:


А бре, Бое, бело Бое,
тука ли си, дома ли си?
Я отваряй равни двори,
равни двори, чимшир порти,
да улезнат лазарици.
— Бог помага, равни двори!
— Дал Бог добро, лазарици!

Стопаните им раздават от погачата с мед и плодове, за да има берекет. Даряват ги с дребни пари и яйца, които една от лазарките слага в кошничка. Лазарките обикалят и засетите ниви, където също изпълняват песен – пожелание:

Къде ние заминале,
        родило се, преродило,
        та на земня натегнало:
        от два класа кутел жито,
        от два грозда бъчва вино.

Някъде в шествията на лазарките участват булка и момък — едно малко момиче е облечено в сватбени дрехи, а по-голямото е с калпак и с мъжки дрехи. Те разиграват пантомимата за възкръсването на Лазар, комуто предстои женитба.

На площада лазарките изиграват ритуалното си хоро, наречено буенец (буенек), хванати в дълга редица разтворено (несключено) хоро. На хорото се хващат само моми и се подреждат по ръст (бой): най-високата и най-възрастната мома е начело и се нарича боеница (или боенек). Тя държи в ръцете си тояга. По-възрастните моми са в невестински дрехи.

В някои краища след обеда лазарките се събират за обичая надпяване на пръстените. Предварително всяка мома е оставила в общото менче свой знак: гривна, пръстен, огърлица или китка. Менчето (или котелът) престоява през нощта под цъфнал трендафил. Предварително избрана мома вади един по един знаците и определя коя мома за какъв момък ще се омъжи. Обичаят е сходен с ладуването на Васильовден.

Големите лазарки ходят и в неделя по кръчми и дюкяни, на хорото и пеят на събраните там мъже. Накрая си разделят подареното и си устройват трапеза в дома на водачката.

Понеже има вярване, че на Връбница разпускат мъртвите, в събота се прави Лазарова задушница. Жените приготвят жито и раздават осветеното от свещеник за бог да прости, прекадяват и преливат гробовете.

Песните на малките лазарки носят пожелания за плодородие и задомяване.

/“Празници и обреди на българина“ – Трето преработено и допълнено изд. , съст. Надя Петрова, изд. Парнас, 2003 г./

Да си купиш, Истината

Купил си Глупака Истина на пазара. Много изгодно, две думи няма по въпроса. Платил той за истината три глупави въпроса, при това получил два тупаника ресто – и тръгнал.

Но да кажем, че е тръгнал – не бихме!

С Истината на гърба изобщо не е лесно да се ходи. Който е опитвал той знае. Колкото е голяма, толкова е и тежка. Да се возиш на нея – никак не става, а на себе си да я носиш – далеко ли ще я занесеш?

Мъкне Глупака своята Истина, и се мае. Ех, жалко е да я хвърли, а пък е и плащал за нея.

Домъкнал се до дома жив.

– Къде се изгуби, Глупак такъв? – взела да се набира жена му.

Обяснил и Глупака всичко, както си е, само едно не могъл да обясни: за какво му е тази Истина и как да я ползва.

Лежи Истината насред улицата, и през никоя врата не влиза, посъветвал се с жената какво да я прави, как да я използва в домакинството.

Въртели я и тъй, и иначе, и нищо не измислили. Даже да я сложат нямало никъде място.

– Какво ще правиш – няма къде да сложим Истината. – казала жената.

– Върви, – казала жена му, – продай тази своя Истината и много не питай – колкото дадат, толкова. И без това никаква полза от нея.

Помъкнал я Глупака към пазара. Застанал на видно място и вика:

– Истина! Истина! На кого му трябва Истината – граби народе!

Но никой дори и не му обърнал внимание.

– Ей, народе! – вика Глупака. – Взимай истината – изгодно я давам!

– Не мерси, – отговаря народа. – На нас твоята Истина не ни е нужна. Ние си имаме своя, вярно не купена.

Ето че към Глупака се приближил един Умник. Повъртял се около Истината и пита:

– Кво става братчед, Истина продаваме а? Я кажи колко и търсиш?

– Не много, даже съвсем малко, – зарадвал се Глупака. – Ще ти я дам за едно благодаря.

– За благодаря? – сопнал се Умника. – И на това му викаш евтино, не, мерси, това не е за мен.

В същия момент се приближил още един Умник и взел да се интересува. Умували, умували, и решили да купят двамата заедно Истината. Така и станало.

Разрязали Истината на две части. Получили се две полуистини – всяка от половинките и по-лека, и по-удобна, от колкото цялата. Такива полуистини – ум да ти зайде.

Вървят Умниците по пазара и всички им завиждат. А после и другите търговци по техния пример станали да си майсторят полуистини. Режат търговците истината, с полуистина се запасяват.

Сега къде-къде по-лесно ще си говорят един с друг. Там, където трябвало да се каже: „Вие сте подлец“ – казвали: „Имате труден характер“. Наглеца вече можели да нарекат пробивен човек, лъжеца – фантазьор.

И даже вече нашия Глупак никой не ще нарече глупак. За него ще кажат: „Инакомислещ човек“.

Поздрави от автора на блога, на новия социален стил за общуване!

Русия всякога ни е лъгала

„Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите“, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ.

Откъс от брошурата на Георги Стойков Раковски „Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите”, издадена за пръв път през 1861 г. в Букурещ. Заглавието е цитат от текста на Раковски.

Руското правителство, кое досега лъстеше нашите добродушни българи със сякакви лукави и лъжовни обещания, днес вече открива булото си и явно показва убийствената и злобната си политика към тях. То е наумило и труди се с всичките лукави и безчестни средства да разори и опустоши милото ни Отечество България и да уникакви нашата народност, самото нам скъпоценно и свято наследие!

Руското правителство с предателски начин е успяло да издействува ферман от Портата, в който му се допуща да преселва българите в своите омразни пустини. От него подкупени безчувствени някои си българе скитат се по бедна България и мамят простодушнаго народа да се пресели в Русия, като му правят много лъжовни и мечтани обещания!

Във видинската бедна област тия народоубийци са успели да придумат и измамят много челяди и във Видин се е отворила явна канцелария, де ходят тия окаяни Българе да се записват за преселение в Русия, като им дават и нещо си пари да ги заловят по-добре и като ги заплашват лъжовно чрез подкупниците си и от страна уж на турското правителство, че ако не се преселят в Русия, щат ги пресели после насила в Азия. Лъжа лукава! Само да измамят простаго народа да се пресели.

Длъжност свята към милото ни Отечество налага ни да открием простодушному народу какво нещо е тая Русия и нейното мъчителско монголско правителство, и какви вечни мъки ги чакат, ако са тия излъжат и идат да влязат в нейните железни нокти. Но преди да дойдем на този предмет, нужда е да покажем вкратце нашим братям какви неприятелски сношения е имала още от стари времена с наши праотци и как тя сякога старала да ги завладей, какви же злини им нанесла досега за награда и що са тия кръстили и първите начала образования й дали.

Послушайте, братя Българе, а особено вие от Видинска област!

Русите са били един най-див и най-варварски народ, както са си и досега останали такива в най-голямата си част.

Българите са ги най-напред покръстили, дали са им писменост, Свещеното писание и първото образование.

Това е познато беки от целия свят и техните учени го признават. Но какво благодарение са отдали тия на българите за това благодеяние! Ето: Разорили и завладели Волжското им пространство и порусили досущ тамошните българи, като им наложили насила езика си.

До времето Великаго Симеона, Царя Български, южните страни на Русия, които днес назовават Малорусия, са били населени от българи, съставяли са част от Българското обширно царство, но и тия са паднали в руските мъчителски ръце и днес са досущ порусени. Освен историята, коя свидетелствува, техният език, песни и обичаи са още живи доказателства за това. Те още не приемат да се назовават и руси!

Руското царство от времето на княза им Светослава (969–976) е почнало да се усилва и да напада явно на българите. Той, Светослав, като го бяха наели със заплата Българете да дойде да им помогне против византийците и против царя им Петра, Симеонова сина, защото той, руският княз Светослав, щом влезе в България, почна да плени и да граби и поиска му се даже да я завладей, щото ония, които го бяха призовали на помощ, обърнаха се против него, изгониха го от България с помощта на Византийците и най-после Българите в Южна Русия, на Днепра река, избиха му всичкото войнство и него самого.

От время же того Светослава до время Великаго Петра Българите никакви приятелски сношения не са имали с Русите. Великий Петър Първи е почнал да мисли как да разпространи влиянието си в България и той е начнал да интригува против Влахо-Богданските князе, кои бяха до него време Българи, а именно против Кантимира, Молдавского княза. Той, злочестивий княз, измамен от руската злоба и лъжлива политика, биде принуден да остави Молдавското княжество и да побегне в Русия, отдето намалко остана да го предадат неприятелите му на турците!

От тях времена, като почна да слабей Турция, Русите започнаха често да минуват Дунава и да разоряват бедното ни Отечество. Колкото пъти руските войски са минували Дунава, най-големи опустошения и разорения е претърпяло нашето бедно Отечество. От една страна, необузданото тогавашно нередовно турско войнство е пленило, клало, грабило и робило Българите, а от друга страна, руските войски, още по-свирепи и по-немилостиви от Турците, опустошавали са лозя, ниви, грабили овце, говеда и горили Българските градове и села! А кога са се връщали, или победоносци или победени, карали и отвличали са насила по няколко хиляди български домородства и заселвали са ги в обширните си пустини! От тях времена се нахождат чак в Харковската губерния множество заробени Българи, които още не са си изгубили съвсем езика; тия са днес крепостни роби, които ги продават притежателите им (спахии) един другиму си като овци и говеда! (…)

Всякога проклета Русия, когато е имала бой с Турция, лъгала е бедните простодушни българи, че уж тях иде да освободи! Но нейната цел всякога е била да им разори милото Отечество и да ги преселва малко по малко в земите си. Нейната злобна политика се познава твърде отдавна и от това, щото тя ни в един си договор с Турция нищо добро не е споменала за Българи, ако и да е имала най-добри удобства за това. Тя всякога е само своята политика гледала, а собствено за завладетелните си планове е имала грижи, как по-добре да ги приложи в действие. На това тя, освен лукавщини, безбожно е употребявала за оръдие и православната вяра и ползвала се от по-набожните и простодушните Българи, които в тях времена са гледали на нея като на един спасител! Тя най-много е противодействувала, в последните дни, и на нашия свещен за духовенството въпрос и употребила е всички лукави средства да унищожи това народно искане, та да останат Българите пак под гръцко-фенерското духовно робство; защото тя знай, че ако българите добият независимото си свещенство, то не ще й веке допусти да мами и разорява българский беден народ, както е досега струвала и днес струва. (…)

Тия пари, що ви обещава и ви дава сега лукавото руско правителство, за да ви измами, са нищо при такива потребности и нужди, които ви чакат тамо, и те са твърде лесно разносят. С тех пари Русия ще ви завърже с железни вериги тъй силно, щото като станете нейни черни робове, ще ги заплащате вие и потомците ви с кръвта и с живота си! А ето как ще ви настанят, щом идете тамо: Ще ви продадат и споделят на някои си спахии (помещики), които като ви определят по една част земя да си направите по-прости и по-бедни още и от цигански колиби, ще ви карат насила с кнута (бич руски) деня и нощя да им работите като коне, само за едно облекло и за една прехрана! Кожи необработени и черен като земя хляб! Вие ще бъдете техни вечни роби и те ще ви продават един другиму си като добитък, когато им скимне! О! Какъв срам за Вас! Тамо няма уплаквание пред никого си; защото от онова място, в което ви заклещят един път, не можете ся помръдна никъде!

Я! Смислете, мили българи, какъв тежък грях навличате на себе си, като отивате сами самоволно да заробите домородствата си? Де оставяте дядови си и бащини си гробове? Техните души и сенки щат ви преследоват дето и да идете и щат ви всякога мъчи душевно, като ви говорят:

“О, неблагодарни синове! Де оставихте нашите кости? Кой ще да ни прелива и посещава гробовете, като вие ни оставяте!

А в Русия освен голите и дивите пустини, както казахме по-горе, чака ви онова тежко робство, от което никога не можете се веки отърва!

Можете да кажете, че ви заплашват и вие затова се преселяте: това е една ваша най-голяма слабост, ако вие с едно голо и просто заплашване оставите бащино си свято огнище, къщи и покъщнини, имане и добитък, такава плодовита и благоразтворена земя, която нашите онези храбри и славни праотци с толкова кърви са добили и бранили и преславно име оставили – да оставите сичко това блаженство и да идете на пусти места, дето ви чака най-голяма бедност и още вечното робство! Тая ваша постъпка, ако я направите, от всякого ще се укори и вие ще бъдете укорени и поругани от цял свят.

Никакво заплашване, никакво насилие не треба да ви поколебай от местата ви, на които сте се родили и отхранили, на които сте нашли толкова добрини от славните си прадеди и на които лежат и почиват нихните кости. Никой не може да ви насили да оставите имането си, но и ако такова нещо си се опитат да ви направят, което никога не вярваме да бъде, вие треба като юнаци да предпочетете да пролейте кръвта си над гробовете на дедите и бащите си, а не да бегате като жени и мършави человеци.

С надежда, че щете послуша тия спасителни за вас речи и щете престане отсега нататък занапред да се селите или разбегвате по чужди земи, оставам ваш съотечественик, молитвующ ви здраве и вразумление от Бога.

glasove.info

Яков Джераси: Български евреи направиха медицината успешна в Израел

Яков Джераси

Никога не съм усещал дискриминация в България, казва председателят на Международна фондация „България“

– Г-н Джераси, реагирахте остро срещу отворено писмо на български евреи, възмутили се от използването на антисемитски цитат на шахматиста Боби Фишер в играта “Последният печели” по БНТ. Защо не сте съгласен с тяхната позиция?

– Моите сънародници често приемат подобни изказвания по същия начин, по който приемат и някои свастики, нарисувани по стените. Реагират като на знак на антисемитизъм. Но не всяка свастика на стената е антисемитизъм. Те просто са прекалено чувствителни. Само че в България не е като в другите държави. Тук никога не е имало антисемитизъм, нито сега, нито по времето на Втората световна война. Ако се е усещало някакво антиизраелско отношение, това беше по времето на тоталитарното управление. Но онзи строй беше против всички религии.

А сега една група хора реши да се вторачи в телевизионна игра. Всичко стигна дотам, че дори посланикът на Израел, който, откакто е в България, няма публични изяви, реагира на ситуацията. С други думи – направиха от мухата слон.

Това показва колко лош е този негативизъм, който произтича от затворения модел общество, каквото са евреите.

Но не само тук е така. В САЩ Лигата против поругаването (американска правозащитна организация, чиято цел е спиране на клеветите срещу еврейския народ – б.а.) направи проучване върху антисемитските настроения на нациите. В тази анкета първият въпрос например е: “Мислите ли, че евреите във вашата страна са по-лоялни към Израел, отколкото към страната, в която живеят?”. Това не е честен въпрос, защото един евреин се чувства толкова защитен, колкото и друг евреин, когото не познава и е в друга държава.

Не вярвам, че на базата на симпатии който и да е евреин се чувства лоялен към държавата Израел. Отдавна не сме във времената на Холокост.

Другият въпрос, който те задават, е дали мислите, че евреите имат извънредно голямо влияние върху международната политика, световните финанси, дали те контролират медиите. Ако питаш някого в България, всеки втори ще ти отговори: “Да, евреите имат контрол”.

Тъжно, но тези отговори ще бъдат такива, защото е създадена една илюзия.

– Не е ли така?

– Не, не е вярно. По подобен начин обаче се говори и че евреите са много умни. А те не са. В нашата родина те не са най-умните хора на света. Аз мога да посоча умен човек, когото познавам, и това е Карл Джераси, който е с българско потекло и от еврейски произход – човекът, открил хапчето “Антибебе”, с което направи нещо революционно за времето си.

– Заради това ли не приемате въпросите на Лигата против поругаването?

– Евреите тук в тази страна са спасени от комплекса на Холокост. В първите години, когато живеех в Израел, там идваха хора от цяла Европа и повечето от тях още бяха под влиянието на страха, останал от концлагерите. Бяха комплексирани, дори не можеха да ходят в университет заради вътрешните си терзания. По онова време 60% от лекарите в новата държава Израел бяха с български произход, защото повечето, които емигрираха, заминаха от България с професия на лекари. По този начин в основата на здравеопазването в Израел бяха българските евреи.

Затова мисля, че Лигата против поругаване задава въпроси, които не са подходящи за всяка една нация. Това не са въпросите, които трябва да се задават в България.

– Защо антисемитизмът е нетипичен за България?

– Аз съм роден тука. Напуснал съм страната, когато съм бил на 2 години и половина, но в последните 28 години отново живея в България.

Никога не съм усещал дискриминация. Проф. Тодор Танев, бивш министър на образованието, винаги казваше, че тази страна не познава същността на понятието антисемитизъм. Така беше обяснил и на негови гости от Германия. По думите му българите не са расисти, защото не виждат разликата между цигани, турци, мюсюлмани и евреи. Това е големият принос, който дава страната ни през Втората световна война.

Не е типично за българския народ да бъде анти. Така че не смятам, че беше честно да се повдигне този въпрос срещу БНТ и срещу Орлин Горанов. Това са глупости. Има много по-важни неща, с които да се занимаваме.

– Не за първи път обаче има хора, които се обиждат на тема антисемитизъм, въпреки че толерантността е присъща за българите. Защо?

– Защото евреите са затворено общество, от което идвам и аз.

Преди години аз и покойният Емил Кало, който по онова време беше шеф на еврейската общност, решихме да направим панихида за Зико Грациани – български евреин, създал в Израел хорове във военния оркестър. По този случай поканих Детския хор на БНР да научи една негова песен, която да бъде изпълнена в чест на Грациани. Хорът разучи песента на иврит, аранжираха музиката, всичко беше уговорено с ръководството на синагогата. В един момент обаче някой реши да се обади на тогавашния равин, който живееше в Израел и идваше от време на време в България. “Веднага да ги изпъдите, тези деца не са евреи”, каза тогава равинът. Цялата ситуация беше срамно петно както за мен, така и за Емил Кало и за посланика на Израел тогава. И до днес не мога да простя на моите сънародници тази постъпка.

Давам за пример и друг случай – кметът на София по онова време Бойко Борисов се върна от първото си посещение в Израел и поиска от мен да събера 10-ина евреи в кабинета му. Каза им: “Аз се връщам от Израел и искам да ви кажа, че това е естествен приятел на България”. Реакцията на моите сънародници беше: “Нашият президент е Първанов, нашият министър-председател е Станишев”. Как би могло да се говори по този начин!? Всеки може да направи сметка какво значеха всъщност тези техни думи.

Има нещо много вредно в тези реакции. Чувствителен съм към тези неща, защото израснах извън България – в Израел. А там има съвсем различно отношение към хората. Когато Бат Сали отиде там, толкова се зарадваха да видят член на парламента, който е от цигански произход.

– В Израел еврейската общност също ли е толкова затворена, както у нас?

– Религиозната общност е така, но другите са отворени към всички. Въпреки това има и напрежение. През последните 30 години отношенията между израелското и арабското население не са толкова приятни. Преди отношенията бяха много по-добри. Веднага след Шестдневната война (1967 г.) границите бяха отворени, араби посещаваха Израел. Но когато започнаха терористичните атаки, страхът отново се върна.

– Споменахте посещението на Бат Сали в Израел. Защо е бил толкова атрактивен?

– Фактически евреите и циганите имат много общи черти.

През Втората световна война евреите живеят в малки села, в които се женят помежду си. Момичетата не можели да учат. Когато се правят сватби, посредници сватосвали девойките и дори ги продавали за пари. Не е по-различно от циганската махала и в днешни дни.

Затова едно от нещата, които очаквам да се случат, когато пандемията свърши, е да поканим 100 цигани и да ги закараме с автобуси до Хърватия. Там се намира един от големите концлагери, където са били убивани както евреи, така и цигани. За разлика от другите концлагери там са убити 400 000 цигани по най-жестоки начини. Тези хора са били убивани с чукове, за да бъдат спестени куршуми.

Да, циганите и евреите имат обща история. Никога не са били обичани. Нас спряха да ни гонят, но в Европа продължават да гонят циганите. Затова дадох това сравнение.

Впрочем в Музикалния театър в София направиха една много добра продукция по Шалом Алейхем – “Цигулар на покрива”, която разказва точно за този начин на живот. И циганите могат да се преоткрият в тази пиеса повече от евреите, защото ние вече 80 години не живеем така. Но преди това бяхме точно като в циганската махала в софийския квартал “Факултета”.

– Напоследък една от най-обсъжданите теми е как ваксинацията в Израел срещу коронавируса е толкова масова. Как успяха?

– Преди една седмица в Nightlife – това е комедийна тв програма в САЩ, един от актьорите казва: “В Израел успяха да дадат ваксина на половината население. Другата половина са палестинците, на които не дадоха”. Тогава евреите бяха възмутени от програмата. Във всяка смешка с израелската армия, както и във вицовете за арабите се намира много истина. За съжаление, има неприятно отношение на израелците към Арабския свят и към арабското население, което живее около Израел.

Помня преди много години как палестинци отвлякоха израелски войник в Газа. След 5 години бях на една среща в Париж, на която беше и Бойко Борисов. Там бащата на отвлеченото момче се беше обърнал към европейските лидери с призив за помощ. 1000 палестинци бяха разменени за момчето. Изводът от тази история е, че Израел се грижи за всеки един от своите граждани. И е хубаво евреите да са по-отворени, да могат да приемат различни хора, за да бъдат познати.

– Подобна грижа към гражданите си Израел показва и в борбата с COVID. Защо държавата за разлика от другите успя да се снабди с достатъчно ваксини?

– Израел е партньор на Европейския съюз и следи общата насока. Израел намери откъде да вземе ваксини и започна веднага ваксинирането.

До 11 март страната е затворена за всички.

Ако някой има ресторант и иска да го отвори, трябва да е ваксиниран. Няма компромис за нищо. Много са стриктни, не искат болни хора в страната, пазят се много добре и се грижат един за друг. Когато имаха нужда от ваксини, те ги намериха, без да оспорват цената, защото животът на човек е по-ценен от всичко.

Евреите и много от практиките ни служат за пример, което носи отговорността да бъдем отговорни. Казано с други думи, не трябва да сигнализираме за нередности, когато такива не същестуват, не трябва да викаме: “Пожар”, когато той не гори.

24 часа

Дюнме, една от големите енигми на Солун



Нито мюсюлмани, нито евреи, но по малко и от двете, солунските „дьонме” са най-влиятелната група в града в продължение на почти четири столетия. Слуховете, че основателят на модерна Турция Кемал Ататюрк е бил един от тях,
остават непотвърдени. Но след няколко дни в съвременен Солун човек се пита дали градът се е отърсил от влиянието на еклектичните, и често екстравагантни вкусове на изчезналата секта.


На изток от парка зад Бялата кула безцветните нови блокчета на Солун обграждат улиците, препречвайки пътя на свежия бриз откъм морето.

Бръснарници, сладкарници, гаражи и магазини се нижат в обичайния си ритъм. Жени простират по балконите, мотори профучават с вбесяващ шум, и изобщо всичко тече по обичайния за града начин, докато в средата на малкия квартал внезапно не се отваря площад. Постройката в средата му мигновено те приковава.

Това е Йени Джами, „новата джамия”. Странна смесица от Ар Нуво и мавърска архитектура от времето на Арабския халифат в Испания, тя започва с витраж над вратата, преминава през заоблени арки и завършва с остроъгълен, орнаментиран покривен фриз и две дървени часовникови кули, в декорацията на които личи мултиплицираната Звезда на Давид.

На входа се вижда невдъхновяващият, а и неверен надпис „Археологически музей”. Постройката, обаче, крие историята на една от най-необичайните религиозни общности на Балканите – евреите-мюсюлмани „дьонме”.

Номинално, тази сграда е строена за джамия. Вътрешността й е на иберийска синагога. Но тя не е нито едното, нито другото, а от 1962 г. не помещава и археологическия музей – след като е построена специална сграда за него половин километър на запад.

Ситуацията с джамията-синагога напълно съвпада със съдбата на нейните строители. Общността им, възникнала през XVII в. в града, e наричана от властите в Отоманската империя „обърнатите ризи”, каквото означава „дьонме” в буквален превод.

В основата на нейното синкретично вероизповедание е противоречивият Сабатай Зеви, който на 40-годишна възраст успява да скандализира еврейските общности в много балкански градове и сериозно да разтревожи Високата порта с твърденията си, че е пророк.

Роден в Смирна (Измир) в период на вълна от самозвани месии, той обикаля известно време източното Средиземноморие и привлича последователи със заявленията си, че ще ги поведе към Обещаната земя. (Днес това е повод мнозина да го смятат за основател на съвременния ционизъм). Според исторически документ, цитиран от Марк Мазовер в „Солун. Град на призраци”, със завръщането си в Смирна самопровъзгласеният пророк започва да се движи из града като „монарх, облечен в златни и сатенени дрехи, най-красиви и богати”. В ръката си носи „нещо като скиптър и обикаля, винаги съпровождан от много евреи, някои от които, за да го почетат, разстилат килими пред краката му.”

Следва период, в който Зеви кръстосва балканските градове и предизвиква размирици сред евреите. Тяхната най-многобройна и влиятелна общност в рамките на Отоманската империя по онова време е в Солун, и именно там той успява да предивдика грандиозен скандал, като споменава името божие на глас по време на проповед.

Ортодоксалните евреи го изхвърлят от града незабавно, но целостта на групата им е нарушена завинаги. Много заможни еврейски семейства разпродават имуществото си и замразяват бизнесите си в очакване на Месията. Според издадената през 1914 г. в Лондон The City of Dancing Dervishes and other Sketches and Studies from the Near East, H.C.Lukach, общността започва да се държи доста ексцентрично. Някои нейни представители се заравят в пръстта на градините си, оставяйки навън само лицата си, други се хвърлят в студените води на Бяло море в най-мразовитите зимни дни.

Самият Зеви е арестуван на път за Истанбул, след като прави заявление, че ще научи на разум султана. Високата порта му дава избор: да го обезглави незабавно, и той да продължи мисията си на светец от отвъдното, или да приеме исляма. Зеви доста лесно се спира на втората възможност, и е освободен. Много от последователите му го следват, и така се създава един от най-странните религиозни хибриди, познати в региона.

Историците определят деноминацията като мистичен ислям с елементи на юдаизъм. Последователите й се молят в джамии, правят посещения в Мека и спазват ритуалите на Рамадан. Удома обаче се придържат към обичаите на юдеите. Те се молят на Месията в името на „Бог, Бога на Израел”, докато молитвата им е съставена по модела на ислямската.

През следващите столетия вероучението на дьонме се разпространява от Египет до Италия и Полша, и се съхранява в леко модифициран вид в Смирна и сред голяма група евреи в Солун. Тяхната позиция в града се променя драматично. От парии в еврейската общност, те се превръщат в част от градския авангард. През 1900 г., когато е построена и джамията-синагога, те са между 10,000 и 15,000 – затворен кръг от добре образовани хора с изключителни финансови възможности. Икономическото и политическо им влияние в града далече надхвърля размера на общността им.

Интелектуалци и бизнесмени от техните среди подпомагат Младотурската революция за превръщането на Турция в светска държава и прокарват много други прогресивни идеи в Отоманската империя.

Съществува слух че самият Кемал Ататюрк, който е роден в турския квартал Кастра в Солун, е бил дьонме. Историците, обаче, досега не са открили доказателства.

Краят на сектата в Солун е сложен първо с пожара от 1917 г., който унищожава голяма част от луксозните им европейски вили в района на Модиано, а после и с договора за размяна на население между България, Гърция и Турция от 1923 г. Тогава всички дьонме са счетени за мюсюлмани и предадени на Турция, повечето от тях се заселват в Истанбул.

В течение на цялото си битие, дьонме са отхвърляни и от мюсюлманите, и от евреите като еретици. Самите те, изглежда, се отнасят относително леко към тази стигма, и с готовност приемат светските елементи на модерността в края на XIX и началото на XX в. Според мемоарите на солунчанина Есин Еден „те пушеха цигари с аромат на лимон в градините на модерните си вили покрай морето, играеха през цялото време карти и следяха модните тенденции в Европа. Слугите им бяха гърци, мебелите им бяха от Франция и Германия, а кухнята им беше смесица от „традиционна висша Отоманска кухня, както и сефарадска храна, но без еврейските закони на храненето да имат особено значение”.

Екстравагантните вкусове на дьонме, които са естествено продължение на избора им да последват месия като Зеви, личат във всяка тухла на Йени Джами. Построена от италианския архитект Виталиано Посели, тя е изненадваща дори в Солун, където човек свиква да се натъква на арабски казби, византийски руини, турски хамами или древни църкви ей така, както си броди между новичките блокчета.

Ако човек се вгледа в съвременния стил на живот в Солун, ще открие поне три прилики с културата на изчезналите дьонме: еклектика, вкус към елегантния, леко разточителен начин на живот, и към добрата храна.

Текст и фотографии Албена Шкодрова

Петльовден

Старите хора разказват , че този ден се почита, защото, още когато цар Ирод избивал младенците в търсене на новия цар, една майка, за да запази рожбата си, накървила всички съседски порти с отрязаната глава на петле, като объркала нишана и спасила момченцето си. Този обичай е езически и има …няколко версии за произхода му.

Според едни , жертвоприношението се прави за здраве , според други е свързано с отвличането на деца еничари от кърджалиите , които минавали от къща на къща и принуждавали бащите или да дадат синовете си, или да ги убият собственоръчно.

Убивайки петела и правейки с неговата кръв знак на вратата, бащите заблуждавали турците, че са погубили децата си, докато те били скрити и живи и здрави. Петелът в християнските и дохристиянските култури е образът на възвестяващия изгрева на слънцето. С неговия образ е свързана и представата за възкресението на мъртвите – той е символ на вечно възраждащия се живот. Този празник се тачи за здраве на малките момчета и се извършва обредно клане на петел на прага на пътната врата. Добре е кръвта да изпръска вратата и наоколо и с нея се прави кръстен знак по лицата на момчетата и юношите, които колят петела. Главата на петела оставя пред вратата, а него го сваряват цял. Краката на птицата се хвърлят на покрива на къщата, а перата й се запазват. С тях бабите кадят болни или урочасани деца. Приготвят и кравайчета или пита и раздават на съседите.

Празникът е известен още като Черна или Църен ден и се спазват редица забрани – не се върши женска работа, не се правят сватби, за да не „църнеят“, т.е да не жалят починал.

.