Archiv der Kategorie: Култура

Докога 3 март? Докога ще празнуваме Стокхолмския си синдром?

Veröffentlicht am von
Antworten

Разговорът за националния ни празник е неизбежна част от лечението,  не само защото тази дата е олицетворение на историческа лъжа, но и защото разделя обществото ни със споровете, които поражда -посича националния ни дух с внушението, че дължим този ден на нечия имперска воля.


Какво точно празнуваме на 3 март? 
Възстановяване на българската държавност? Само че със Санстефанския договор, подписан на тази дата, не се създава суверенна българска държава. Постановява се руска окупация. Тоест и дума не може да става за освобождение, само за смяна на господаря. Руските „освободители“ дори открито наричат България „Руско-дунавска област“. Плановете им са провалени от Берлинския конгрес, на който въпреки всичко се възстановява българската държавност, макар и не в етническите ни предели, макар и нацията ни да е разделена от вътрешни граници.         

Историческата истина е затрупана

 под камари псевдоисторически лъжи и захаросани разкази, увенчани с думата „братушки“. Знаем ли какво означава тя? Не и това, което е внушено на повечето българи. 

Според тълковния речник на Дмитрий Ушаков  (един от най-изтъкнатите руски лингвисти през 20 век), „братушки“ е иронично название на южните славяни, използвано по време на руско-турската война 1877-78 г. 
Нищо общо с натрапваните десетилетия наред пропагандни внушения, че обръщението „братушка“ е израз на топло и ласкаво отношение от руснаците към нас. Всъщност в руския език има гальовна дума за брат – „братишка“, но не тя е използвана по отношение на българите. Освен това в речника на Ушаков  (четирите му тома излизат между 1935 г. и 1940 г.) е отбелязано, че „братушки“ е остаряла езикова форма. Въпреки това тя продължава да се използва за целите на ритуалното подчинение на България под ботуша на Кремъл през съветската и постсъветската ера. 
И тъй като откровеният подход на Ушаков е неудобен, в съвременните руски речници истината е редактирана – според записаното в тях, „братушка“ е „същото като брат“.  

Руският военен кореспондент Евгений Утин, който е пряк свидетел на събитията през 1877-1978 г., дава доста реалистична картина на „братските отношения“:  „Още от първия ден 

поискахме коленопреклонност, 

настоявахме за нея…“ 

След като преминават Дунав, руснаците налагат на българското население свои властови структури, наречени „гражданско управление“, и по думите на Утин прилагат „нагайката“ (камшика) като „оригинално цивилизационно средство“ върху българското население. 

Той дори цитира един от началниците на окръзи: 

„Знам, че „братушките“ не могат да ме понасят, но ми е все едно. Този народ е калпав и трябва да се отнасяш с него сурово. Сега ги е страх от мен, защото знаят, че нищо няма да им се размине: виновен ли е – двайсет и пет нагайки! Нека ги е страх!  
(…) Повярвайте ми, за тях нагайката е най-доброто освобождение!“

Военният кореспондент отбелязва, че българите са разочаровани от многобройните военни авантюри на Русия южно от Дунава, при които всеки път воюват рамо до рамо с руснаците, после биват изоставяни и подлагани на жестока мъст от страна на османските власти. Така народът ни десетилетие след десетилетие губи от най-героичните си синове и дъщери.      

Русия не иска България да постигне сама националната си независимост, държи да ни „освободи“, за да има претенции към земите ни.  С присъщия си цинизъм, още от 19 век Москва лансира имперските си стремежи зад маската на „освободителка“ – през 1877-1878 г. дори успява да убеди собствените си войници, че воюват за свободата на страдащ народ, използвайки ги като пушечно месо със същата жестокост, с която третира и българите. 

Да напомняме ли и коварната роля на граф Николай Игнатиев, по чието настояване е обесен Васил Левски?  

 „Вместо да призовем българите на всенародно въстание против омразния враг, ние, напротив, им казвахме, че тяхната „сила и спасение“ е да са покорни на руските власти и стриктно да изпълняват техните нареждания.“ – пише  Утин в книгата си „Писма от България“.

Той описва как организацията „Българска омладина“, подкрепяща делото на Левски, се е опитала да установи контакт с руското командване по време на войната и изпратила делегация в Плоещ.  Вместо с разбиране обаче българските патриоти са посрещнати с крясъци: „Ние нямаме нужда от вашите мнения, длъжни сте само да слушате и да изпълнявате, а не да разсъждавате!“

„По време на неуспехите ни ние особено враждебно се отнасяхме с българите. Беше ни обидно и тежко заради загубите и прехвърляхме върху тях злобата си, обвинявахме ги за всякакви пороци и престъпления.“  – споделя военният кореспондент в стремежа си да представи обективен разказ за събитията.

Народът ни е набеждаван в „неблагодарност“, „жестокосърдечие“, „отмъстителност“, „апатия“ и дори „невежество“, макар Утин да смята, че българите са „трудолюбиви, трезви и разумни хора и това се доказва от факта, че всички пращат децата си на училище“. 

„Българският народ се превърна в онзи беден Макар, върху чиято глава, според руската поговорка, падат всички камъни.“ – продължава военният кореспондент, като признава, че руските претенции за благодарност и „робско благоговение“ са „наистина изумителни“.

Още по-показателни са откровенията на руския дипломат Сергей Татишчев, който далеч не проявява към българите същата емпатия като Утин.  В книгата си „Из прошлого Русской дипломатии“, той пише , че България трябва да бъде задължена „да не влиза в никакви сделки и споразумения с чужди държави“ и да се остави 

на волята на руското правителство

По думите му, ако българите откажат да се подчиняват на Кремъл, Москва трябва „да остави всякакво съчувствие към тази страна, нейните управляващи и населението ѝ, да ги признае за свои заклети врагове, нещо повече – непримирими врагове“.  

„Цел на нашите усилия трябва да бъде не „целокупна“ България, а разделянето на сегашното княжество между неговите съседи: румънци, сърби и гърци, с изключение на широка ивица покрай Черно море, за която Русия може да търси начин да остави за себе си. Накратко, ние сме в правото си да постъпим с България, която ни е изменила и е застанала на страната на нашите противници, както постъпихме с Полша, да я разкъсаме, да я размажем, да я изтрием от лицето на земята, за назидание на всички други племена, населяващи Изтока, като доказателство, че позорен и злощастен край очаква всеки славянски народ, дръзнал да вдигне ръка срещу великата Русия.“ – подчертава Сергей Татишчев. 

Според него „съществуват само две средства за политическо въздействие: надеждата и страхът“. „Върху България трябва да изпитаме и едното, и другото“, посочва Татищев.  
Москва прилага тази тактика и до днес.  

За отбелязване е, че той често си служи с думата „сделка“, когато говори за дипломация и политика.  Типично за търговско-циничния подход към междудържавните отношения.     

В книгата си Татищев представя и другия разказ – за „братята освободители“. С патос и реторика, имитиращи идеализъм – точно както се очаква да звучи посланието, за да убеди българите във великодушието на Русия. Очевидно неговият наратив обслужва официалната политика на Кремъл за упражняване на влияние, защото след съветската окупация през 1944 г. българската историография го повтаря дословно, приемайки подчинена роля по отношение на Москва.  Десетилетия наред децата ни изучават точно тази подменена история, а не истинските факти. Странно ли е тогава, че в обществото ни продължава да битува заблудата за освободителната роля на Русия? И вменената коленопреклонна благодарност. 

Въпреки че излязоха немалко книги и публикации, развенчаващи манипулациите с историята,  все още не сме положили нужното обществено усилие, за

 да излекуваме нацията си от насадения Стокхолмски синдром

  Разговорът за националния ни празник е неизбежна част от лечението. Не само защото датата 3 март е олицетворение на историческа лъжа, но и защото разделя обществото ни със споровете, които поражда. Посича националния ни дух с внушението, че дължим този ден на нечия имперска воля. Наред с всичко друго, осквернява подвига на защитниците на Шипка с наслоената псевдоисторическа бутафория.    

Всъщност, ако честваме истински битката на Шипка, ще трябва да го правим не на 3 март, а през август – месеца, в който са се водили боевете.  И да си спомним, че воините, които са проливали там кръвта си редом с нашите опълченци, са украинци – основно от 35-и Брянски пехотен полк и 36-и Орловски полк. Един от героите на Шипка е Йосиф Шевченко, племенник на националния герой на Украйна Тарас Шевченко. Ако сме искрени в почитта си към защитниците, знамената, които би трябвало да развеем редом с българските, ще са украински.

Мнозина от нас приемат 3 март като деня на Брест-Литовския мирен договор от 1918 г., в който България е победител (като част от Четворния съюз), а Русия се признава за победена.  Наистина знаменателно събитие. Но е очевидно, че участието в коалиция-победител не може да е национален празник. 

Колкото и да е сложен,  разговорът за датата на националния ни празник е неизбежен, ако искаме да сме нация с реално самочувствие и достойнство.  Проблем е не само съпротивата на прокремълските среди, но и липсата на единно мнение за това кой е истинският ни национален празник. Често изразяваната позиция „който и да е, само не 3 март“, е несериозна. По този начин сменихме 9 септември с 3 март и получихме още от същото. 

Какви са критериите, по които можем да направим  достоен избор?  
Без особен риск може да се опрем върху това:

–       избраната дата да има изключителна историческа значимост  

–       да е НАЦИОНАЛНО достояние, не споделено постижение  с други страни  

–       да обединява, а не да разделя нацията 

–       да резонира не само с умовете, но и със сърцата на българите (само при емоционален отклик в обществото, има шанс да се събере достатъчна подкрепа за смяната на 3 март)

–       да не предполага политически интерпретации в полза на чужди имперски претенции.

В 49-ия парламент беше предложено 24 май да стане национален празник с аргумента, че този е ден в сърцата на всички българи. Така е. Но въпреки огромния принос на България, тук не можем да говорим за изключително национално достояние. В основата на това честване стоят двама византийски просветители, а впоследствие делото им е доразвито в различни страни от Европа и дори в Монголия. Ако го присвоим за национален празник, как ще обясним на света претенциите си към Северна Македония, че краде българската история? Освен това 24 май е дотолкова обрасъл със славянофилски послания, че неизбежно би се превърнал във 

второ издание на 3 март – отново ще се веят руски знамена 

и ще се рециклират историите за „братството“.               

През годините многократно са обсъждани две други дати: 6 септември – Съединението на България, и 22 септември – Деня на независимостта. 

Предпочитанията на историците клонят към 22 септември, вероятно заради преобладаващата практика по света именно Денят на независимостта да е национален празник на съответната страна. България обаче има специфичен исторически път и специфична уязвимост от руските имперски домогвания, продължаващи и до днес. Затова е необходимо много добре да бъдат претеглени политическите последици от подобен избор.  

На 22 септември 1908 г. България обявява независимост от Турция, но го прави с реверанс към Русия. 

Ето как започва Манифестът на княз Фердинанд към българския народ: 

„По волята на Незабвения цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданиците на Негово Величество  Румънския Крал и от юначните Българи, на 19-й февруарий 1878 година, сломи робските вериги, що през векове сковаваха България, някогаш тъй велика и славна. 
Оттогава и до днес цели 30 години, Българският народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода, и, въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о Бозе почившия княз Александър, държава достойна да бъде равноправен член на цивилизованите народи.“

Отново „великия братски руски народ“… Това ли искаме да рецитират децата ни всяка година на националния празник?  И следващите поколения за израснат с формулата на една лъжа, носеща семето на неизменните имперски претенции на Русия?

Същевременно 

Съединението е изцяло българско дело,

 без реверанси към никого. В него България е сама срещу света, но националният ни дух тържествува. В този смисъл, в Съединението има дори повече независима воля, отколкото в самия Ден на независимостта, в който загърбваме една империя с поклон към друга. Освен това, обявяването на Независимостта е решение на държавните лидери, Съединението е дело на целия народ – затова и до днес българите откликват със сърцата си на това усилие. 
6 септември е националният празник, който България наистина заслужава. 

Впрочем интересно е, че със Санстефанския договор е обявена независимостта на Черна гора, Сърбия  и Румъния, но нито една от тези страни не е приела 3 март за свой празник. Защото е наистина глупаво и срамно да се превръща в национален символ споразумението между две чужди империи.  Румъния е избрала за национален празник деня на своето обединение. В Сърбия и в Черна гора се чества ден на държавността. 

Ами ние? Спокойно можем да обявим  3 март за ден на Стокхолмския синдром. Може дори да го обявим за световен ден. Защото едва ли има друга страна, която да чества своята окупация от враждебна имперска сила. Не и в свободния свят.

Илиана Славова/faktor.bg

Английска аристократка и Софийската баня

Veröffentlicht am von
Antworten
МОНТАГЮ(МОНТЕГЮ) (Montagu), лейди Мери Уъртли (15.V.1689, Лондон– 21.8.1762, Лондон) – поетеса, журналистка.

Лейди Монтегю описа това  в книгата си „Писма от Изтока“

Според много автори и познавачи на Великобритания Мери Уъртли Монтегю, писателка и есеистка, е най-колоритната англичанка на своето време. За нас тази аристократка по кръв и дух е особено скъпа, защото още през 1717 г. топна перо в мастилницата, както би се изразил колегата Росен Тахов, и описа София, нейните топли бани и красиви жени.

Едуард Уортли Монтагю, съпруг на лейди Мери, е изпратен като посланик в Константинопол през 1717 г. Лейди Мери го последва и откри процеса на вариация в това, което сега е Истанбул.
Снимка: Грейнджър, Ню Йорк / ullstein bild

На 7 април 1716 г. нейният съпруг Едуард Уъртли Монтегю е назначен за посланик на Англия в Цариград. Той е изпратен с основната задача да посредничи и да развива отношенията между Австрийската и Османската империя за сключване на мирен договор.

Мери, която не се бои да влезе в литературна схватка със самия Джонатан Суифт, автора на “Пътешествията на Гъливър”, решава да придружи съпруга си по пътя му, който минава през Виена, Белград, София, Пловдив и Одрин.

Това нейно решение не учудва съвременниците ѝ. Като истинска феминистка, тя

осмива “моралния

цинизъм” в Албиона

и води смела борба за по-голяма свобода и независимост на жените на Острова.

Проблемът обаче е, че по онова време пътят през Балканите никак не е безопасен. В Англия, а и в цяла Европа се носят приказки за свирепи престъпни банди, които убиват и ограбват чужденците по пътищата. Няма и никаква гаранция за сигурен послон и обслужване за чужденците, дръзнали да пътуват из тези земи.

Но ексцентричната Мери Монтегю загърбва всичко това и става първата жена, разчупила предствите и легендите. Тя дори взема със себе се и тригодишния им син. Пътуването завършва щастливо, но Едуард Монтегю не остава дълго на посланическия пост. В края на същата 1717 г. той неочаквано е уволнен, но семейството остава в Истанбул до 1718 г.

Писмата, 52 на брой, които лейди Мери пише по време на пътуването си, излизат в самостоятелна книга след смъртта ѝ – през 1763 г., под заглавието “Писма от Изтока”. Книгата предизвиква огромен читателски интерес и е обявена за “шедьовър на епистоларната литература”.

На приятелката си милейди Рич пътешественичката пише: “Няма да ви безпокоя с описание на досадното ни пътуване, но не трябва да пропусна забележителните неща, които видях в София – един от най-красивите градове в Турската империя. София се слави със своите топли бани, които се посещават колкото за здраве, толкова и за развлечение.

В този град останах

цял един ден, за да

видя баните…”

Гравиране на медна плоча от 1790 г.: „Госпожата Монтегю посещава обществените женски бани в София в пътнически дрехи“. Пътуванията на лейди Мери я отвеждат в Европа, Азия и Африка. Смята се за един от първите автори на пътеписи. В турските бани на Константинопол тя забеляза, че малко жени имат белези от едра шарка.
Снимка: Държавна библиотека в Берлин / Агенция за изкуство, култура и история

Според Петър Богдан – български католически архиепископ, книжовник и автор на първата история на България, в средата на XVII в. в София живеят около 55 000 души, от които 30 000 мюсюлмани. През целия XVIII в. чуждите пътешественици споменават за 70 000-80 000 жители на града, но според повечето специалисти цифрите изглеждат преувеличени.

А какви забележителни неща освен топлите бани е можело да се видят в София по онова време?

Църквата “Св София”, която носи името на града. Построена е върху стара църква от ХIV век и през Средновековието е използвана като градска съборна църква. Но когато лейди Монтегю минава през София, тя вече е превърната в джамия.

Църквата “Св. Петка Самарджийска”, построена през ХV век. Полувкопана в земята, тъй като по време на робството не е позволено християнска църква да бъде по-висока от мюсюлманин на кон.

Ами друго май и няма. Жалко, че в писмото си англичанката само е нарекла София “един от най-красивите градове”, но не е посочила и поне част от красотите ѝ.

Не знаем и дали лейди Мери тогава е разбрала, че точно около топлия извор още в древността се обособява първото селище. Когато римляните стигат до тези места каптират топлата вода и построяват внушителна сграда. Майстори хващат водата в кладенец, дълбок над 4 метра, и по оловни тръби я отвеждат към басейните.

Лейди Мери Уъртли Монтегю

“Заради топлите минерални бани император Константин Велики (306-337) е мислел да премести столицата си в полите на Витоша.”

След римските бани в града са направени още няколко – имало е турска, гръцко-латинска, еврейска и даже циганска. За най-бедните е имало отделна баня.

Османският пътешественик Евлия Челеби пише, че водата в тези бани лекува сърцебиене, краста, дизентерия, треска и какви ли още не болести. “Ако пиеш и се топиш в нея, можеш да се отървеш дори от проказа”, твърди пътешественикът.

Можем само да предполагаме дали лейди Монтегю знае всичко това, но е факт, че посещава къпалнята в центъра на града. Прави го тайно, защото някак не върви да потапя аристократичната си снага до простосмъртните телеса на софийските жени.

Тя пътува до мястото, качена “в една турска кола”. Интересно е описанието й на сградата: “Банята имаше пет купола. Първото помещение с най-малкия купол служи за вестибюл, в него стои жена вратар. Следващото помещение е твърде голямо и постлано с мраморни плочи. Наоколо има два реда мраморни пейки за сядане, едни над други във вид на легла…”

В банята

англичанката

преброява около

200 жени

“Но аз не видях нито една високомерна усмивка – пише в писмото си лейди Мери, – не долових никакво подигравателно шушукане, каквито често се срещат в нашите събрания, когато се появи някаква жена, облечена необикновено…”

Няколко пъти обаче гостенката на София дочува едни и същи думи, които запомня: “Гюзел, пек гюзел”. Но разбира, че те са комплимент, когато по-късно ѝ ги превеждат: “Хубава, много хубава!”

Но да се върнем към описанието, което прави на банята “гюзел Мери”: “Ложетата от първия ред са покрити с възглавници и скъпи килими. Знатните жени се изтягат, а зад тях седят робините им. Те не можеха да се различават едни от други по никакво облекло, защото всичките бяха в естествено положение, което на добър английски значи – изцяло голи, с всичката си красота и грозота наяве…”

Англичанката нарича софийската баня “кафенето на жените”. Мястото, където си разменят новини, клюки, забъркват интриги, разказват си скандални истории. Жените идват веднъж в седмицата и стоят по 4-5 часа. Потапят се в басейна, отпиват от различни питиета и си говорят.

“Жената, която се радваше, изглежда, на най-голямо уважение, ме покани да седна до нея и настоятелно искаше да се съблека и вляза в басейна. Тя дори поиска да ми помогне в събличането”, споделя още в писмото си лондончанката до милейди Рич.

Чужденката се дърпа, но поканите са толкова настоятелни, че тя започва да разкопчава дрехите си. Отдолу се появява корсетът ѝ. За софиянки, които не са виждали такова нещо, тя им прилича на ризница, на някакво

приспособление

срещу изневери и

любовни похождения “Мюсюлманките отдадоха това изобретение на мъжа ми”, уточнява Монтегю.

Полегнала в своето ложе, тя започва да се облива с таса с минерална вода и спокойно се отдава на гледката. Трябва безкрайно да сме благодарни на тази знатна англичанка заради словесната картина, която ни е оставила като неопровержим документ на времето.

“Жените се разхождаха из помещението с онази величествена походка, каквато Милтън придаде на Ева. Има софиянки с тела на богини. Кожата им е нежна и бяла, косите са събрани в многобройни плитки, украсени с панделки и бисери…”

Лейди Монтегю има предвид своя велик сънародник Джон Милтън. В епическата си поема “Изгубеният рай” той описа съдбата на Ева и Адам – библейските прародители на човечеството.

Любопитно е, че голата красота поражда още една асоциация в съзнанието на лондончанката – творчеството на ирландския художник Чарлз Жервас (1675-1739). “Искрено ви признавам – пише тя на приятелката си Рич, – че у мен се породи скритото желание г. Жервас да би могъл да съзерцава невидим няколко мига от тази картина. Мисля, че би достигнал по-голямо съвършенство в изкуството си, ако види толкова много и красиви жени в различни положения. Едни да приказват, други да работят, трети да пият кафе или разхладителни напитки, или пък лениво да се изтягат , докато робините им рошат косите…”

Чарлз Жервас, разбира се, не е можел да присъства в женската баня, но, слава Богу! – френският художник Жан-Огюст Доминик Енгър преписва в бележника си няколко пасажа от “Писма от Изтока”, когато тя излиза на френски.

Рисувана от по въображение от френският художник Жан-Огюст Доминик Енгър, въз основа на описаното в книгата на Лейди Монтегю.
Картината се намира в музея Лувър/Париж

По-късно по въображението, предизвикано от тях, Енгър, известен като “майстор на женския образ”, рисува своята известна картина “Турска баня”.

Картината сега се намира в Лувъра.

*****

МОНТАГЮ

МОНТАГЮ(МОНТЕГЮ) (Montagu), лейди Мери Уъртли (15.V.1689, Лондон– 21.8.1762, Лондон) – поетеса, журналистка.

Портрет с маслени бои на лейди Мери Уортли Монтагю от сър Годфри Кнелер (1646–1723) – художникът идва от Любек и е британски придворен художник.

Има благороднически произход и получава отлично образование. сама научава лат. в бащината си библиотека Роднина по майчина линия на писателя Хенри Филдинг, като финансира първите му изяви на сцената. С контактите на баща си, а след това и на съпруга си, М. попада в обществото на най-видните писатели (Адисън, Стил, Конгрив, Поуп, Гей, познава и Волтер). М. има всички шансове да стане блестяща представителка на литературата на англ. Просвещение, но се отказва от писателската кариера заради аристократичното разбиране, че писането за развлечение е по-достойно за произхода й от професионалната изява. М. се противопоставя на баща си и сама избира своя съпруг, когото придружава в назначението му на дипломатически пост в Турция, но бракът й не сполучва и по-късно се развеждат. М. прекарва 21 години в Италия, мести се и във Франция, умира няколко месеца след връщане в Англия.

Стиховете на М. се разпространяват често и без нейно съгласие чрез пресата, различни сборници и самостоятелно. Най-голяма известност имат посмъртно издадените (1763) със съгласието й „Писма от посланичеството в Турция” (1716-1718), които М. подготвя дълго и грижливо за печат.

В „Писмата” М. кореспондира със сестра си, няколко приятелки, итал. писател и поет абат Конти и англ. поет, литературен. критик и преводач Александър Поуп; споделя впечатленията си от живота и нравите в тур. общество, от исляма, политиката, литературата и др.. Въпреки разкошния си живот, М., забелязва покварата на военното управление, липсата на активност и сред високообразованите, породената от отсъствието на местно производство мизерия, несправедливостите към християнското население, които забелязва при преминаване през бълг. земи, както и когато посещава София и др.

С „Писмата” М., има амбицията да опровергае прокараните и затвърдени от предишни пътеписци мъже мнения за турските порядки. Сред предимствата на книгата на М., са възможността да се придвижва свободно навсякъде заради поста на съпруга си, личните контакти с дами от турския елит, научаването на турски, шансът да посещава бани и хареми, решението да пише като жена и да сравнява правата и свободите на туркините и англичанките, съобразно видяното и преживяното във висшето общество. Едно от прочутите описания е на посещението й в банята в София, вдъхновило художника Доминик Енгър за картините му с ориенталски сюжети („Турска баня”, 1863 и др.).

Съч. The Complete Letters of Lady Mary Wortley Montagu. Ed. Robert Halsband. Oxford: Clarendon, 1965-67. Лейди Мери Уъртли Монтегю Писма от посланичеството в Турция [1716-1718].. В: Балканите през погледа на две английски пътешественички от ХVІІІв. Писма на Мери Монтегю и Елизабет Крейвън. Прев. предговор, подбор и бележки Мария Киселинчева. С. Изд. на ОФ, 1979. Essays and Poems and Simplicity. Ed. Isobel Grundy. Oxford: Clarendon, 1977, revised ed. 1993 The Turkish Embassy Letters. Eds. Teresa Heffernan and Daniel O’Quinn. Peterborough: Broadview Press, 2012.

Лит. H а l s b a n d, R. The Life of Lady Mary Wortley Montagu. Oxford: Clarendon, 1956. Lisa Lowe Critical Terrains. French and British Orientalisms. Ithaca: Cornell Univ. Press, 1991. K o s t o v a, L. Tales of the Periphery. Велико Търново: Унив. изд. „Св. св. Кирил и Методий”, 1997. А л е к с а н д р о в а, Н. Лейди Мери и Ориентът –. Алтера, 2005, бр.5, с. 28-32.

Т. Стойчева

София е предложена за столица от Марин Дринов

Veröffentlicht am von
Antworten

През 1878 г. София има по-малко от 12 00 жители

София, от времето, когато е предложена за столица на България

Едно голямо село Средец – такова е описанието на столицата на Третата българска държава след Освобождението от турско робство. В Средец живеят има-няма 11 000 души при Освобождението на 4 януари 1878 г. Битките на Руско-турската война 1877-1878 г. показват възловото географско положение на града. И още преди официално да е обявена за столица на Княжество България, в римската Сердика е издигнато зданието на Българската народна банка. Това става на 25 януари 1879 г.

А обявяването на Средец-София за столица на България е на З април 1879 г. Такова е решението на Учредителното събрание във Велико Търново. Затова и 4 април тогава е обявен за празник на новата българска столица. Именно възловото и удобно географско разположение на София е главната причина древният град да отнеме претенциите на Велико Търново, Пловдив и Русе за столици на Третото българско царство. Всъщност споровете съвсем не са ожесточени, защото по онова време, когато те се случват, Учредителното събрание има по-важни задачи като изработването на първата българска конституция, което се случва окончателно на 16 април 1879 г.

Идеята София да бъде столица на новата българска държава е на историка и виден общественик професор Марин Дринов. Той пише на чешкия си колега и български политик впоследствие Константин Иречек в първите месеци след Освобождението:

„Наша София полека-лека се украшава и готви да стане столица”. В характерния му стил Иречек отговаря: „Столица не може да бъде друга освен Средец, в средата на българската земя”. С идеята на Марин Дринов са съгласни и повечето от видните по това време български общественици.

В случая си казват думата и известни „връзки” на Марин Дринов с руското временно управление. Дринов е съветник на княз Дондуков, който оглавява временното руско управление на България.

През февруари 1878 година в разгара на военните действия на Руско-турската война населението на София намалява почти наполовина и по данни на общината е 11 694 души, от които 6560 българи, 3538 евреи, 839 турци и 737 цигани.

В спомените си Христо Златарев пише:

„До Освобождението София била застроена предимно с малки едноетажни къщи с гърба към тесните криви улици и прозорци откъм двора. Дворищата винаги се ограждали със стени. По-редки били двуетажните турски и християнски постройки с прозорци по всичките стени, но, с редки изключения постройките били винаги в двора, здраво ограден и със здрави порти.
Само булевард „Мария-Луиза” от Лъвовия мост до „Света Неделя” и още някои улици бяха по-прави и по-широки. Всички други улици бяха криви и тесни и нерядко на 100-200 крачки от дома си децата се загубваха из улиците.

Преди Освобождението градът заемаше приблизително пространството между булевард „Фердинанд” (днешния „Васил Левски – бр.) докъм паметника Цар Освободител, до Синодалната палата и църквата „Света София”, към 1-ва мъжка гимназия, през булевард „Дондуков” до булевард „Сливница”, пред булевард „Мария-Луиза” до булевард „Драгоман“, по булевард „Ботев“, по булевард „Патриарх Евтимий“ до края на пехотните казарми и по Хендека, споменат по-горе, до булевард „Фердинанд“ при Германската легация на същия булевард. Вън от тия граници, на изток, юг и север градът беше обграден с бостани”.

В доосвобожденска София почти липсва градоустройство. Уличната система и застрояването са хаотични. Основата на новия град е поставена от цяла плеяда европейски архитекти, които изграждат поредица сгради с обществено предназначение. Сред първите са Царският дворец, Народното събрание, Държавната печатница, Мъжката гимназия, както и редица частни домове на новия софийски елит. По-късно от европейските университети излиза и първото поколение родни архитекти, някои от които оставят съществена диря в българската архитектура през следващите десетилетия.

Много от централните столични улици и сгради имат своята уникална и позабравена история. Например днешният бул. „Евлоги и Христо Георгиеви“ е сред „жертвите“ на политическата конюнктура. Първоначално е наречен на българския предприемач и дарител за издигането на сградата на Софийския университет Евлоги Георгиев. По някое време с издигането на националсоциализма в Германия, става бул. „Адолф Хитлер“ и се простира от „Янко Сакъзов“ до Орлов мост.

От Орлите до днешния НДК е кръстен на друг фашист диктатор – Бенито Мусолини. След още време в комунистическа България става „Клемент Готвалд“ – „побратим“ на българските комунисти от чехословашката компартия. Най-сетне и досега натоварената улица се казва булевард „Евлоги и Христо Георгиеви“.

София си има и нобелов булевард. Не защото Алфред Нобел се е разхождал по него, а защото носителят на Нобелова награда за мир Фритьоф Нансен прави много за спасяване на българските бежанци от Западна Тракия по време на Гръко-турската война 1919 – 1922 г. По това. време Фритьоф Нансен е върховен комисар за бежанците на Обществото на народите, сегашното ООН.

Той измисля специален документ, даващ право за преминаване през границите на хора без паспорти. Точно заради т. нар. Нансенов паспорт българите се прибират, а милиони руснаци и арменци успяват да се спасят от репресии. За тази си дейност дипломатът получава Нобелова награда за мир през 1922 г., а когато е на 67 години се снима гол за 30 години по-младата си любима жена.

От Мрежата

Зад завесите на комплексирани отрочета на бивши величия

Veröffentlicht am von
Antworten

Тези дни хвърлих око на Калин Тодоров-ата книга, „Зад завесите на Соца“.

Тъй като нямам контакт с него, ако някой от приятелите ми има, да разкаже част от живота на баща му, който не знам дали му е известен.

Касае баща му, Станко Тодоров, шивачът с третокласно образование, който 25 години беше министър председател на България.

Та така. Веднага след 09.09. току що изпълзели от дупките си шумкари, натрисат на баба ми, като квартиранти в къщата ни, другаря Станко с любовницата му.

От баба ми знам, че не бил лош човек, но вземе ли нещо „на заем“, забравял да го върне.

Е ОК, баба ми не е била бедна жена, наследила достатъчно, както от баща си, така и от починалия ѝ съпруг, така че е преглъщала тези дреболии.

Друго е по интересно от историята на кокошкаря Станко.

Уредил на любовницата си първия в София магазин за втора ръка стоки, а всъщност крадени от убитите буржоа дрехи и аксесоари.

Предлагали и на баба ми подарък неща, защото така и така наем не плащали, нали Партията ги била там натресла, ама тя им казала, че това е грях и не приела нищо.

Алъш-вериша е им е вървял една-две години много добре поради липсата на стоки след войната, докато съпартийци им завидели, наколадили ги и какво мислите станало?

Другарят Станко изведнъж се направил на нищо не знаещ, разграничил се от любовницата си и сменил квартирата си.

Нещастната женица я вдигнали милиционерите и само един Господ знае, какво е станало с нещастницата след това, защото баба ми никога повече не чула ни вест, ни друго от нея.

Най-вероятно е изгнила по лагери и затвори…

Та ако видите Калин, кажете му да допише това в мемоарите си. Все пак е част от историята на баща му.

П.П. Позволих си да се поразпитам що за индивид е отрока на шивача с трето отделение, Станко Тодоров, дето под диктовката на руската мечка, танцуваше казачок на главите ни.

Не съм учуден от обрисуването му от наша известна журналистка, познаваща го от зората на Промяната та до днешни дни, като „тежък алкохолик, не можеш да приеме съдбата си, че отдавна вече не е богоизбран“, както и водещ български експерт в нумизматиката, който го обрисува, като „нещастен и неуспешен човечец, разпродал ордените на майка си и обикалящ около руското посолство, като куче пред касапница“.

Българките в султанския харем

Veröffentlicht am von
Antworten

Филмовата сага „Великолепният век“ спечели телеманите не само в България, но и в съседите ни на Балканите и в Близкия изток. Въпреки това в самата Турция тя получи много критики като обида към историческата истина за личността на един от най-великите владетели на Османската империя – султан Сюлейман.

Критика отправя и турският президент Ердоган, който публично поиска санкции. Но Истанбулският съд отхвърли обвиненията срещу екипа на филма. Все пак сценаристите бяха принудени да премахнат някои „неподходящи“ сцени.

В интерес на истината трябва да се признае, че сред достоверните исторически факти и отличната актьорска игра има и доста неточности и сценични трактовки по отношение например на външността и облеклото на героите, пише “Телеграф”.

Султан Сюлейман, чиято майка Айше Хафса Султан е кримска татарка, имал слаба, суховата фигура, скулесто лице с дълъг нос и леко криви крака (като дете страдал от рахит).

Венецианският посланик при Високата порта Бфагидин описва Хюрем (Мерием Узерли в сериала) като доста ниска на ръст, с бяло лице, но доста безцветна, ако не са богатите украси на дрехи и бижута.

И макар да не е класическа красавица, има силен характер, говори няколко езика, свири на саз (турска китара) и пее красиво. Знае се, че Хюрем внесла много европейски промени в двора, въпреки това гардеробът на жените във филма има прекалено европейски вид.

Мода

Сведения за автентичното облекло на жените в харема ни дава писмо на лейди Мери Монтегьо, съпруга на английския посланик в Истанбул около 1700 г.

„Първата част от облеклото са панталоните – много широки, стигат до обувките. Ушити са от тънка дамаска в нежни цветове с втъкани сребърни цветя. Обувките са от бяла ярешка кожа, извезани със златна сърма. Отгоре се спуска риза от фина бяла газена материя, поръбена с бродерии, с широки ръкави до лакътя. На врата се закопчава с диамантено копче и през нея прозира формата на гърдите.

Следва антерия – жилетка, ушита по тялото, от златотъкана материя с много дълги ръкави, завършващи със златна ивица и с диамантени или перлени копчета. Отгоре е кафтанът – рокля по тялото до петите. Гарнира се с колан, широк 4 пръста, от сатен, целият обшит със скъпоценни камъни, закопчан с диамантена тока.

В студено време се намята кюрк – широко палто от брокат, подплатено с хермелин или самур, с ръкави до раменете. На главата се носи калпак, през зимата от кадифе, извезан с перли, през лятото от тънка сребърна материя. Носи се леко накривен, прикрепен с диамантена диадема и висящ златен пискюл.

Жените на султана го прикрепят с букет от скъпоценни камъни, направени като естествени цветя. Косата се спуска в многобройни плитки, преплетени с панделки и перли…“

Критерии

Османската харемска традиция до епохата на Сюлейман определя, че султанът може да има много робини и наложници, но само 4 официални съпруги. И те трябва задължително да бъдат или с чистокръвен огузки (тюркски) произход, или принцеси с царски ранг.

Обикновено тези бракове били по дипломатически причини и често султанките били от европейски християнски царски фамилии. По тази причина в края на Османската империя – султан Мехмед VI (1918-1922 г.), процентът на огузкия ген в кръвта на султанската фамилия е само 0,195%.

Сред историческата поредица от султанки европейки има и българки. Най-известна е принцеса Тамара Мария Шишман, дъщеря на цар Иван Александър, управлявал от 1331 до 1371 г., и първата му съпруга Теодора. Неин брат е Иван Срацимир – владетел на Видинското царство. А цар Иван Шишман, наследник на Търновското царство, е полубрат от втората съпруга на баща й – еврейката Сара.

Съдбата на Кера (госпожа, дама – от гр.) Тамара е възпята в много балади в българския фолклор, където се подчертава нейната саможертва в името на българската вяра. Ликът й е запазен сред миниатюрите на царската фамилия Шишман, запечатали образите им в Лондонското Четвероевангелие. То е създадено около 1355 г., когато Тамара е вече омъжена за първия си съпруг деспот Константин.

Като царска дъщеря тя получила високо образование – говорела гръцки, сръбски, а по-късно и турски език. Имала и музикално образование – пеела, свирела на няколко инструмента. Освен това била и красавица. Но твърде рано остава вдовица, а скоро умира и баща й.

След скандал за наследяването брат й Срацимир оглавява Видин, а Тамара остава при полубрата си в Търново. По това време най-силният политически играч на Балканите е султан Мурад Първи. След разгрома на феодалите Вълкашин и Углеша положението на младия цар било особено нестабилно. И тогава идва предложение от султана за ненападение на Търновското царство, ако се сключи династичен брак със сестрата на Шишман Мария.

Въпреки наложената фолклорна представа Тамара всъщност дава доброволно съгласие за този съюз. Тя си дава сметка, че вече е вдовица и има малък шанс за царствен брак. И макар че Мурат вече има три съпруги, тя става четвъртата.

Майката на Мурат била византийка християнка и той имал проевропейски манталитет. Бил порядъчно образован, говорел гръцки, добър оратор и толерантен към друговерците. При набезите си не позволявал да се убива безпричинно. В бейлика му със столица Бурса бил пример за справедливост. Тамара получила богата зестра, а в замяна на Шишман били върнати загубени земи и градове, най-вече в Южна България.

Около днешния Бургас новоомъжената принцеса получила хас (лична собственост), защото скоро станала хасеки (любимка) на султана, който бил доста по-възрастен.

Фолклор

Във фолклора особено се подчертава, че българската царкиня не приема исляма и остава вярна на християнската си вяра. Тя запазва също и християнското си име Мария, тъй като само робините и наложниците били задължени да приемат ислямски имена, понеже били отглеждани в харема. Според запазени турски документи Тамара вече имала положение на първа дама при сватбите на сина на Мурат – Баязид, и дъщеря му Девлет хатун.

Има предположения, че Тамара е родила деца на султана, но вероятно те или са починали малки, или са били момичета. След смъртта на Мурат в битката при Косово поле (през 1389 г. той е на 63 г.) на престола се качва Баязид Илдъръм. Бракът на Мария осигурил 10-годишен мир за България. Знае се, че тя е подарила икона на Рилския манастир с вградени за реликва частици мощи от светци. Баязид обаче повел експанзивна политика.

Той наложил васалитет на българските княжества и скоро подчинил Търново. Иван-Шишман бил убит през 1395 г. в Никопол, а Срацимир – през 1397 г. Преди това сестра им, султанката, пише на братята си: „Ако бяхте повече братя, отколкото царе, сега България щеше да я има“.

След битката при Ангора (днес Анкара) Тимур разгромява армията на Баязид, взима го в плен и по-късно го обезглавява. Тамара се обявява за султанка и регент на малолетния Мехмед Първи. Цели 11 години – до смъртта си около 1411 г., тя еднолично (като регент) управлява Османската империя от Одрин. Тогава Цариград още не е превзет.

Въпреки че Баязид имал 8 съпруги, повечето европейки, Тамара отглежда и се грижи за Мехмед Първи и той я уважава твърде много като майка. Той нарежда Тамара да бъде погребана до султан Мурат в мавзолея на фамилията в Бурса със султански регалии, но с кръст на гърдите.

В последното столетие от съществуването на Османската империя друга българка става султанка и се издига до Валиде (майка на султана и първа дама в харема). Тази длъжност се налага при снахата на Хюрем – Нурбану султан. След като Хюрем разбива модела на официалните съпруги и става първата робиня наложница, която има официален брак и става единствена съпруга на султана, то снаха й е в основата на т.нар. женски султанат.

При него майката на царстващия султан ръководи негласно империята чрез сина си. През 1773 г. на османския престол седнал Абдулхамид Първи. Неговата майка била французойка – Шермин султан.

Той имал голям брой жени и деца, но повечето починали рано. Една от съпругите му била Соня (София) султан. Тя била родена в Родопите около 1761 г. и вероятно била отведена в Истанбул като пленница. По това време населението на Родопския край било насилствено ислямизирано и много били поробвани. Соня също насила приела исляма и мюсюлманското име Айше Сениепервер.

Не се знае как точно Соня попада в султанския харем, но явно е впечатлила Абдулхамид, защото тя му става хасеки (любимка) за дълъг период – около 10-12 години.

През това време тя ражда няколко принцове и принцеси, от които най-известни са султан Мустафа IV и принцеса Есма султан. Когато Абдулхамид получава удар, парализира се и умира през 1789 г., Соня-Айше е на 37 години, а синът й Мустафа бил 10-годишен. За султан е провъзгласен племенникът Селим Трети.

Дъщеря й Есма пък била омъжена за приемен брат на Селим – Хюсеин паша. Станала една от най-богатите жени и имала видно място в османското висше общество.

Въпреки че Селим Трети внесъл европейска култура и много реформи, една от тях – разпускането на еничарския корпус, срещнала съпротива. Соня и дъщеря й Есма организирали военен бунт на еничарите и Селим бил принуден да абдикира в полза на Мустафа IV през 1807 г.

Регентка

Според исторически данни обаче Мустафа страдал от психично заболяване и Айше, издигната като Валиде, станала негова регентка през цялото му управление – 14 месеца. През юли 1808 г. Мустафа бил детрониран и по-късно удушен по заповед на новия султан Махмуд Втори. Айше (Соня) живеела в Ески сарай, но притеснена за живота си, помолила султана да я освободи и върне в родния край.

Като султанка и Валиде тя успяла да събере голямо състояние. Когато се прибрала в Родопите, Соня-София заварила пълно разорение на селата. Освен недоимък населението било разтревожено от събирането на млади мъже за новата модерна армия на Махмуд Втори. Соня си построила къща, известна като Айше конак. Купила пушки и амуниции и с местен хайдутин обучила 2500 млади българи. Те завардили всички проходи и не пуснали султанските емисари.

Облечена в мъжки дрехи, на черен кон и с два сребърни пистолета и сабя със златна дръжка, Соня-Айше обикаляла позициите. И тогава родопчани разбрали, че тя е била Валиде султан. Те я провъзгласили за своя султанка. Много земи и села – от Македония и Тракия, искали да й плащат данък, за да ги защитава. Така тя сформирала минидържава в границите на Османската империя.

По това време този процес бил вече задействан и от други паши губернатори на вилаети, решили да скъсат с Високата порта в Истанбул.

Това било началото на разпадането на империята. В края на живота си Соня-Айше се върнала в Истанбул при дъщеря си Есма, твърде известна дама в османския двор. Валиде починала през декември 1828 г. и е погребана в двора на джамията в квартал „Еюб“ в Истанбул.

Според турски хроники султан Мехмед Втори бил роден от българка робиня и наложница на име Хума хатун. Тя обаче починала рано и той бил отгледан и възпитан от съпругата на Мурат Втори – сръбската принцеса Мара Бранкович. Така българката Хума не станала Валиде, но пък в памет на рождената си майка султан Мехмед разрешил на Мара Бранкович да стане главно действащо лице при преместването на мощите на българския светец Иван Рилски от Търново в Рилския манастир.

перископ.бг

Войната на троловете

Veröffentlicht am von
Antworten

Поместете аргументиран довод в социалните мрежи, който включва имената на определени национални лидери, и ще получите предвидим отговор. В рамките на няколко часа страницата ви ще бъде залята с обиди и подигравки в целенасочено усилие да се прекърши всеки разумен опит да бъдете чути.

Всички сме наясно с безсмислената жестокост на отделни тролове, които прекарват неадекватния си живот в провокиране на другите, но те не си заслужават мястото на този документ.

Когато в социалните медии се появи ключова дума като Тръмп, Путин, Байдън или Зеленски, тя се появява на екраните в спалните и офисите на ярки млади клавиатурни оператори, които просто изрязват и поставят отрицателен отговор. Тези „ферми за тролове“ са трудни за проследяване, тъй като могат да работят отвсякъде и да се движат бързо. Троловете са мотивирани единствено от пари, а не от идеология. Тяхната цел е да ви сплашат, унижат и изолират, за да мълчите. Това е коварна форма на тормоз, която е политически мотивирана – и работи.

Троловете също така наблюдават успешните блогъри и търсят поводи да се оплакват и да карат блогъри/влогъри, да бъдат закрити. Бъдете много внимателни при използването на езика, никога не използвайте намеци или ирония, (алгоритмите не разбират иронията).

Никога не отговаряйте на глупости онлайн, никога не влизайте в спор с човек, който или е сляп за вашите аргументи, или просто му се плаща, за да ви разстрои. Блокирайте и изтривайте!

Мълчанието като последна дума може да бъде полезно оръжие. Нулевият отговор е поражение за трола, а изолацията (блокирането) го прави още понеефективен.

Социалните медии могат да бъдат ефективен и остър инструмент за приятели и бизнес. Не позволявайте да ви навредят!

От Мрежата

Успехът е трикрако столче.

Veröffentlicht am von
Antworten

Успехът е свързан с малки и големи постижения. Дават ни се цели или ние сами си ги поставяме. Ако постигнем тези цели, получаваме чувство на удовлетворение. Някои с право твърдят, че това емоционално усещане означава успех.

Целите, които избираме, могат да включват работата ни и стремежа към повишение, по-висок статус и заплащане. От друга страна, това може да означава да бъдем щастливи в работата, да сме щастливи у дома и с приятелите си, да се носим по течението и да избягваме стреса.

Древните китайци са казали, че щастливият живот трябва да бъде баланс между работата, семейството и себе си. Подобно на табуретка с три крака, той работи най-добре, когато и трите са в равновесие.

Всички ние се нуждаем от храна, подслон, енергия и транспорт, за да оцелеем. Установяването на тези основни неща може да бъде първото ниво на успех в живота ни. След като установим независимостта си, можем да градим бъдещето си. Дали ще печелим повече пари, ще се сдобием с по-голяма къща, кола, банкова сметка, почивки, дългове, или ще направим нещо алтруистично, което ще подобри състоянието на нашите семейства или дори на семействата на другите?

Трябва ли да ходим на работа по-дълго или да прекарваме повече време със съпрузите и децата си? Да купим ли на децата си топка или да играем с тях? Трябва ли да се обаждаме на съпругите си всяка вечер или да се прибираме всяка вечер вкъщи?

Работата в трудни моменти е успех. Приятелите и рисковете, които сте поели заради тях, изграждане на взаимоотношения, които са трайни и ви дават повече сигурност от всички пари на света. Прощаването на грешките, достойнството и самоуважението, които идват от поставянето на високи стандарти за себе си и воденето на достоен живот?

Може би последното изречение е успех? Това, разбира се, е въпрос на гледна точка. Какво ни кара да се чувстваме успешни? По-голямата банкова сметка или истинската любов на нашите семейства и приятели? Можем ли да имаме всичко това?

Много въпроси. Може би трябва да се върнем към онази китайска поговорка. Имаме нужда от достатъчно работа, за да си платим сметките, от достатъчно време със семейството, за да се ценим и разбираме взаимно, и от достатъчно време за себе си, за да размишляваме и да избягаме за малко. Ако имаме това, можем да твърдим, че сме спокойни и следователно успешни.

Успехът може да се измерва по-скоро с това, което сме оставили след себе си, отколкото с това, което имаме сега. Можем да оставим след себе си корпорация, в която работят хиляда души, семейство, което никога не е искало нищо. Можем да оставим след себе си истории за министър-председател, президент или астронавт. Или пък можем да оставим след себе си спомени за постоянна работа, къмпинги, дни край морето, за постижение, за което сме работили, спестявали и чакали, и за изпитания, които сме преодолели.

Какво ще кажат важните за нас хора, когато времето, прекарано с нас, отмине? Бяхме ли успешни?

От Мрежата

Ролята на молеца в историята

Veröffentlicht am von
Antworten

Владимир Путин навърши седемдесет.

Житейски път, изпълнен с причудливи метаморфози, е зад гърба ни. Незабележим тийнейджър, израснал в предградията на Ленинград. Скромен служител на КГБ, известен сред колегите си с прякора „Мол“.

Руски чиновник от 90-те години, започнал с носене на куфари на кмета на Санкт Петербург и постепенно се издигнал до премиер. И накрая, дяволският фюрер на 21 век, който започна най-голямата война в Европа от 1945 г. насам и заплашва целия свят с ядрен апокалипсис.

Военните успехи на въоръжените сили развалиха доста юбилея на Путин, пречейки на възрастния диктатор да се почувства победител. Юбилярът не получи като подарък нито превземането на Киев, нито достъпа до административните граници на Донбас, нито дори запазването на завзетите по-рано украински територии.

Седемдесетгодишният президент на Руската федерация трябва да се задоволи с факта, че днес той е мразен и проклинат от много милиони земляни: следователно той е постигнал нещо в живота си.

Вярно е, че няма единство сред нашите съвременници, които срамуват от Владимир Путин. До есента на 2022 г. се оформиха две алтернативни гледни точки към омразната кремълска фигура.

Първото мнение предполага, че Путин е зъл гений, който преобърна хода на световната история. Подобно на легендарния ловец на плъхове Хамелн, руският лидер превзе огромна държава и я превърна в крепост на мракобесие, диктатура и военна агресия.

С изключителна упоритост и ненадмината хитрост той разруши обичайния световен ред, достигайки до заплахата от ядрен Армагедон. Първо цяла Русия, а след това и цялата планета станаха заложници на идеите на Путин, решенията на Путин и манията на Путин.

А втората гледна точка се свежда до факта, че Путин беше и си остава молец: избелял и безцветен. Руският диктатор няма изключителни способности и не е надарен с изключителна вътрешна власт.

За историята той е значим дотолкова, че става изразител на масовите руски настроения – имперско негодувание, войнстващ реваншизъм, култ към силната ръка.

Сегашният жител на Кремъл е като празен съд, който се пълни отвън. След 2000 г. той не ръководи собствената си държава, а напротив, следваше я.

Някои обвиняват Путин, че е унищожил руската демокрация, потиснал руските свободи, започнал агресивни войни и взел фаталното решение да нахлуе в Украйна. Смята се, че някой друг ще бъде на негово място – Черномирдин, Примаков, Лужков, Степашин или дори Зюганов – всичко по-горе не може да бъде.

Други смятат, че унищожаването на демокрацията, потискането на гражданските свободи и въоръжената агресия срещу Украйна отразяват волята на мнозинството руснаци – а Путин само доведе витаещите във въздуха идеи до техния логичен завършек. Ако чекистът от Санкт Петербург не се беше появил в Кремъл, същите решения неизбежно щяха да бъдат изпълнени от някой друг.

Първите са убедени, че в словосъчетанието „Русия на Путин“ трябва да се наблегне на прилагателното „Путинова“.

Други наблягат на думата „Русия“ без колебание.

Е, както знаете, всичко ново е добре забравено старо. И всъщност пред нас е учебникарски спор за ролята на масите и индивида в историята. Същият дебат, който занимаваше най-добрите умове на човечеството през 19 век.

Сред мислителите, които възхваляваха ролята на индивида, можем да споменем Томас Карлайл. Негова писалка е бестселърът от викторианската епоха „Герои, поклонение на герои и героична история“. Според известния британски автор „универсалната история всъщност е историята на великите хора“. Карлайл подчертава, че изключителните владетели и политици са в състояние да „определят формата и посоката на живота на хората, да ги убедят към мир или война“ по собствена воля.

Идеята, че историята всъщност се създава от масите, е насърчавана от класиците на марксизма.

Критикувайки опонентите си, другарят Енгелс пише: „Идеята, че гръмките политически действия са решаващи в историята, е стара колкото самата историография. Тази идея беше основната причина, поради която сме запазили толкова малко информация за развитието на нациите, което се случва в мълчание, на фона на тези шумни изпълнения и е истинската движеща сила.“

Днес по-голямата част от руската либерална опозиция с готовност би се присъединила към думите на Карлайл. Недоволните руснаци могат да напишат книгата „Антигерои и антигероизми в историята на Руската федерация“, където ролята на главно действащо лице ще бъде поверена на Владимир Путин.

Именно демоничният Путин, когото покойният Елцин толкова безразсъдно избра за свой наследник, е източникът на всички беди на съседа. Именно той подведе Русия и я превърна в разбойническа държава. Именно той се подигра с човешките права и свободата на словото. Именно той прелъсти и измами нещастното руско население. И сега, по волята на Путин, страната е осъдена на ужасна война, която не е нужна на никого, освен на кремълския маниак.

Напротив, марксисткият подход към историята е много по-близък до декомунизираното украинско общество. Нейната движеща сила не са отделни политически фигури, а широките народни маси. В този случай милиони руснаци са отговорни за всичко, което се случва в Руската федерация от 2000 г. насам.

Те доведоха Путин на власт и му послужиха като социална опора. Те дадоха картбланш на Кремъл за изграждане на диктатура. Именно те подкрепяха управляващия режим или не му оказаха достатъчна съпротива; приветства анексирането на Крим и не протестира срещу пълномащабното нахлуване в украинска земя.

Политиката на Путин е отражение на техните интереси и желания, техните предразсъдъци и страхове, тяхната воля и бездействие, техните действия и тяхното бездействие.

Руските опозиционери убеждават Запада, че атаката срещу Украйна е лична война на Путин, за която руснаците не могат да бъдат обвинявани. Украинците доказват, че това е съвместна война на руснаците, за която не може да бъде виновен само Путин.

Но е трудно и за двете страни да докажат собствената си правота, докато седемдесетгодишният господар на Кремъл остава на власт.

За съседните либерали е важно да покажат на света алтернативна Русия без Путин, която по чудо ще се възстанови и ще престане да бъде агресивна и опасна. И техните украински опоненти трябва да демонстрират, че една алтернативна Русия без Путин няма да претърпи фундаментални промени и, както и преди, ще представлява заплаха за цивилизацията.

Възрастният руски диктатор се оказва излишен – и за тези, които го виждат като едноличен творец на историята; и за тези, които го смятат за молец, появил се на точното място в точното време.

И двете групи спорещи мислено се обръщат към епохата след Путин. И въобще Путин трябва да бъде убит, дори само за да продължи интригуващата историческа дискусия.

Преведено от статия на Михайло Дубинянський

Нестандартни въпроси, ĸoитo иновативни шефове задават при интервюта за работа

Veröffentlicht am von
Antworten
Добрите лидери са тези, които наемат по-умни хора от себе си.

Aĸo ви ce oтвopи възмoжнocт дa ĸaндидaтcтвaтe зa paбoтa в ĸoмпaниитe нa няĸoи oт нaй-ycпeлитe xopa в бизнeca, тo cъc cигypнocт щe ви тpябвa дoбpa пoдгoтoвĸa.

Toвa ce нaлaгa, тъй ĸaтo няĸoи oт тoп изпълнитeлнитe диpeĸтopи cи пaдaт пo cтpaнни въпpocи пo вpeмe нa cpeщитe c ĸaндидaти, ĸoитo нa пpъв пoглeд нямaт нищo oбщo c пoзициятa.

Зa тoвa oбaчe cи имa ocнoвaтeлнa пpичинa. Aĸo cтe интepвюиpaни дocтaтъчнo пъти, вepoятнo cтe пpидoбили дocтa oпит в тoвa дa пpeдcтaвятe ceбe cи пo нaй-дoбpия нaчин.

Bъпpocи ĸaтo тeзи oбaчe мoгaт дa ви нaĸapaт зa ce зaмиcлитe и дa дaдeтe твopчecĸи oтгoвop, a тяx пpeдcтaви Вuѕіnеѕѕ Іnѕіdеr.

Cтoитe нa пoвъpxнocттa нa Зeмятa. Bъpвитe eднa миля нa юг, eднa миля нa зaпaд и eднa миля нa ceвep. B ĸpaйнa cмeтĸa ce oзoвaвaтe тoчнo тaм, oтĸъдeтo cтe тpъгнaли. Kъдe ce нaмиpaтe?

C тoзи въпpoc Илън Mъcĸ изпитвa интeлигeнтнocттa нa бъдeщитe cлyжитeли в ЅрасеХ.

Kaĸ щe cпeчeлитe пapи oт щaнд зa cлaдoлeд в Сеntrаl Раrk?

Яcмин Гpийн, ĸoятo e шeф нa oтдeлa зa пpoyчвaния и paзвитиe ĸъм тexнoлoгичния инĸyбaтop нa Аlрhаbеt, иcĸa дa нaeмa нa paбoтa ĸpeaтивни ĸaндидaти c нecтaндapтнo миcлeнe, зaтoвa oбичa дa зaдaвa тoзи въпpoc пo вpeмe нa интepвютa.

Tи ли cи нaй-yмният чoвeĸ?

Toвa e въпpoc, ĸoйтo зaдaвa пpeдceдaтeля нa Оrасlе и глaвeн тexничecĸи диpeĸтop нa ĸoмпaниятa Лapи Eлиcън. Toй нaeмa изĸлючитeлнo тaлaнтливи и изĸлючитeлнo интeлигeнтни cлyжитeли.

Πo cĸaлaтa oт eднo дo дeceт ĸoлĸo cтpaнeн cтe?

Eднa oт ocнoвнитe цeннocти нa Zарроѕ e дa cъздaдe зaбaвeн и мaлĸo cтpaнeн eĸип cпopeд глaвния изпълнитeлeн диpeĸтop нa ĸoмпaниятa.

Kaĸъв бeшe пocлeдният ĸocтюм, ĸoйтo нocиxтe?

Чpeз тoзи въпpoc ocнoвaтeлитe нa Wаrbу Раrkеr paзбиpaт дaли бъдeщитe им cлyжитeли мoгaт дa cъздaдaт зaбaвнa paбoтнa cpeдa.

Aĸo бяxтe живoтнo, ĸoe тoчнo щяxтe дa бъдeтe?

Чpeз oтгoвopa нa тoзи въпpoc чoвeĸ изpaзявa cвoитe ĸaчecтвa и xapaĸтepиcтиĸи, a зaпитвaнeтo e любимo нa пpeзидeнтa нa Оvеrѕtосk Cтopми Cимoн.

money.bg

Легендата за Баба Марта

Veröffentlicht am von
Antworten

Един от най-хубавите и любими празници, свързани с пролетта, е Баба Марта и закичването с мартеници. Мартеницата e украса от усукани конци, червен и бял, която традиционно се слага на 1 март за здраве. 

 Този обичай е характерен за Балканския полуостров и се е превърнал в балканска традиция. Присъства в Румъния и Молдова, където мартеницата се нарича мърцишор. С мартеници се закичват и в българските етнически територии, останали в пределите на съседните страни – Западните покрайнини, Република Македония (наричат мартеничката – мартинка), Северна Гърция (марти) и областите Голо Бърдо и Преспа в Албания (моняк).

Мартеница

В класическия си вид мартеницата представлява усукани бял и червен конец, най-често вълнени. Цветовете имат строго определен смисъл: червено – кръв, живот; бяло – чистота, щастие. Белият цвят на мартеницата първоначално е символизирал мъжкото начало, силата. Той е цветът на Христос. Червения цвят е женското начало, здравето. То е знак на кръвта, на зачеването, на раждането. Не случайно първоначално женските сватбени носии са били червени. Срещат се и други цветове, които имат своята символика. Синият цвят е свързан с небето и водата. Той е белег на божествена вечност и аристократичност. Зеленият цвят е символ на плодородност, възраждане и празничност. Мартеницата, включва различни елементи и символи –  сини мъниста (против уроки), парички (за благополучие) и др.

 Когато се прави мартеница, тя трябва да се усуква винаги наляво, както и че се закичва винаги на лявата част на гърдите. Традицията е на първия ден от март най-старата жена в семейството да закичва на гърдите или да връзва на ръцете на децата пресукания бял и червен конец за здраве, благополучие и късмет, против уроки.  Мартениците се носят до появата на първото цъфнало дърво или на първата прелетна птица, тоест до настъпването на пролетта. След това се поставят на дърво или под камък. В последния случай по тях може се гадае. Ако след един месец под камъка има мравки, годината ще е плодородна и удачна. Друг обичай е мартениците, носени до първа пролет, да се завържат след това на клончета от цъфнало дърво или храст. Така на много места в България традиционно се виждат окичени с мартеници дървета и храсти. Друг обичай е мартениците да се носят докато се видят първите щъркели и чак тогава да се закичат на дърво. В някои краища на България с мартеници се окичват и домашните животни и плодните дръвчета.

 Понякога мартеницата се пуска в най-близката река „че да върви, както тече реката“. Традицията гласи още, че щастие и късмет носи онази мартеница, която ти е подарена. Затова всички окичват на роднините и приятелите си мартеници. В Шоплука и Мелнишко вместо бял конец в мартеницата се вплита син конец (против уроки), а в Родопите се слагат още няколко цвята.

 Празникът на Баба Марта в българските традиции е символ на пролетта и носи пожелание за здраве и плодородие в началото на новия цикъл в природата. Първи март бележи идването на Баба Марта и наближаването на пролетта. Традицията е свързана с древната езическа история от Балканския полуостров, свързана с всички земеделски култове към природата. 

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно име — Сечко. Само че единият наричали малък, а другия — голям Сечко. От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело птичките.

 Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
– Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде — думал й свекърът, стар стария.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветрове ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.
– Кърпикожусите цъфтят сега, снахо — топло й напомнил старецът. — Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи — казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре към планината.

 Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й думат! Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея. Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината. Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна „баба Марта“ , да не се сърди и да носи само добрини на хората.

Обичаи на 1 март

 Сутринта рано стопанките простират или закачват пред домовете си червени престилки, пояси, прежди, черги или пресукани червени конци: те пазели къщата, да не влезе в нея злото – болести и немотия. Като ги видела, баба Марта щяла да се разсмее и да пекне слънце. Предварително жените усукват бели и червени вълнени конци – мартеници, които завързват или окачват на всеки от семейството. Мартениците трябвало да са така усукани, както момите се усукват около момците. Невестите носят мартениците отдясно, момите – отляво. Ергените ги носят с разчепкани краища, а зрелите мъже — изрязани до възела, за да не се развяват по седенките.

Източник: www.webbukvar.com