Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.?

.

tonnen goldВ български пари сумата е 89 640 000 златни лева

В сравнение с тогавашния курс на рублата спрямо златото тя е равна на 32 тона злато.

Цветана Кьосева е заместник-директор на Националния исторически музей. Тя е хоноруван доцент по музеология в Нов български университет и в Софийския университет „Св. Кл. Охридски“. Автор е на 6 монографии, над 100 публикации в научни издания у нас и в чужбина и на повече от 150 научнопопулярни статии. Член е на Международната организация на музеите /ИКОМ/ и на Българския национален комитет на ИКОМ. Издала е на книгите „С Христос и Македония в сърцето. Страници от живота на митрополит Методий Кусев (1838 -1922)“ в съавторство с Недю Александров, „Руската емиграция в България. (България и руската емиграция през 20-те-50-те години на ХХ в.), „Царските колекции в българските музеи, архиви и библиотеки“, „Тайните на Третата българска държава“, „Първите дами на царска България“, „Любов през решетките. (Любовните писма на Георги Димитров и Любица Ивошевич). „Куриози и тайни от новата ни история“, „Мълчанието на архивите. Въпросителни от сянката на историята“.

На 3 март 1878 г. в цариградското предградие Сан Стефано е подписан Санстефанският мирен договор, съгласно който в резултат от победоносната война на Русия с Турция, България е освободена от османско владичество. Освободителката предварително се е договорила с великите сили, че ще наложи окупация в освободената територия. В Чл. 7 и чл. 8 от Санстефанския договор е посочено, че България преминава под руска окупационна администрация, поверена на един руски императорски комисар за период от две години.

Известно е, че Санстефанският договор има предварителен характер, и че той е ревизиран в Берлин на 13 юли 1878 г. Чл. 22 на Берлинския трактат намалява времетраенето на руската окупация на девет месеца и изрично задължава Русия да изтегли всичките си войски от България след изтичането на деветмесечния период. В българската социалистическа и постсоциалистическа историография този период е наричан „Временно руско управление”, докато в официалните руски архивни документи и в българските дипломатически преписки до 9 септември 1944 г. е означаван като „руска окупация на България”.

Дали ще наречем периода „временно руско управление” или „руска окупация на България” в случая е без значение, защото така или иначе терминът „окупация“ е съществена част от оценъчната характеристика на времето, за което става дума. Като начало ще споменем, че той е фиксиран изрично в чл. 8 на Санстефанския договор, а и в един друг важен документ, за който ще стане дума тук. Тъй като понятието „окупация” има силен негативен заряд, предварително се налага да уточня, че тук изобщо не подлагам на съмнение нито освободителния характер на Руско-турската война от 1877-1878 г. и героизма и заслугите на руските войни, нито пък общата съдържателна част на този период от българската история, по време на който на практика се полагат основите на съвременната българска държава под ръководството и при управлението на Русия.

Ако се обърнем към тълковния речник, ще видим, че универсалното значение на понятието „окупация“ означава „задържане на територия и контрол върху нея”. Ето защо окупационният период е неизменна част както от военните действия, така и от следвоенното регулиране на междудържавните отношения в съответния регион.

В този смисъл руската окупация на България започва още през ноември 1876 г., когато в хода на подготовката за войната главното командване на руската армия създава „Канцелария за гражданско управление на освободените отвъддунавски земи”. Тя се състои от руси и предани на Русия българи, получили образованието си в руски университети. Началник е княз Владимир Черкаски, а негови съветници са Сергей Лукиянов и Михаил Домонтович, полковник Леонид Соболев и българите Найден Геров, Марин Дринов, Тодор Бурмов, Тодор Икономов и др.

На 3 март, в деня на подписването на Санстефанския мирен договор, княз Владимир Черкаски умира и на негово място е поставен княз Александър Дондуков-Корсаков.

В „канцеларията” се проектират формите на бъдещото централно и местно държавно управление на България. С преминаването на руските войски през Дунава тя /канцеларията – бел. ред./ влиза в активна роля и установява гражданско руско управление в освободените българските градове.

До подписването на Санстефанския мирен договор са създадени 8 губернии. За губернатори са назначени висши руски офицери, а техни заместници стават видни български общественици. Под ръководството на Канцеларията те устройват полицейските, административните, финансовите, съдебните, медицинските и образователните органи в освободените земи.

След подписването на Санстефанския договор започва постепенната замяна на руските кадри с български успоредно с изграждането на българска армия, полиция, централни и местни органи на управление, съдебни и финансови институции. След подписването на Берлинския договор Канцеларията организира свикването на Велико народно събрание, което приема Търновската конституция и избира първия български княз Александър Батенберг. Организирано е и управлението на Източна Румелия, начело с руския генерал Аркадий Столипин. Така в кратък срок Канцеларията успява да постигне главната си цел – да подготви държавните структури и да създаде условия за самостоятелно съществуване на българското княжество.

Това е накратко историята и същността на т. нар. временно руско управление, или на руската окупация на България. Каква е неговата цена?

В чл. 8, ал. 3 на Санстефанския договор е посочено, че руският окупационен корпус (в състав от 50 000 души), който ще остане в България, ще бъде издържан за сметка на „занятата земя”, т. е от българите.

Почти същият текст се съдържа и в чл. 22 на Берлинския договор. В съответствие с тези клаузи руското императорско правителство в Санкт Петербург стриктно следи за разходите по поддръжката на окупационните руски части и гражданската администрация през 1878-1879 г. и формира т. нар. окупационен дълг на България към Русия.

Според Симеон Радев, известния историк на новото българско време, княз Александър Батенберг споделял, че цар Освободител му бил обещал да опрости този дълг на младото княжество. Това обаче едва ли ще да е било истинско обещание, тъй като за него няма никакъв писмен документ. Истина е обаче и това, че докато е жив, император Александър ІІ и правителството му не правят никакви постъпки да си искат дълга от България и, както казва летописецът на нова България Симеон Радев, чакат „щото българските министри да се сетят сами”.

След смъртта на цар Освободител на 13 март 1881 г. новият император Александър ІІІ решава да си потърси дълга. На 19 ноември 1881 г. управляващият Руското дипломатическо агентство в Княжество България, наследственият дворянин Михаил Хитрово, изпраща нота до правителството без министър-председател , с която се иска изплащането на разноските от времето на руската окупация на страната. Към нотата е приложен протокол от работата на руска комисия, която била определила сумата за издръжка на петдесет хилядния руски окупационен корпус (продоволствие, заплати, разноски за болните, транспортни разходи и др.) на 21 236 500 рубли и 87 копейки. Дългът е разделен на две части – по равно между Княжество България и Източна Румелия или по 10 618 250 рубли и 43 и 1/2 копейки. Българският княз отказва да изплати разноските и оставя нотата без последствие. На 14 януари 1882 г. Хитрово изпраща втора нота, в която настоява „българското правителство да му съобщи възгледите и намеренията си по въпроса”. Кабинетът му отговаря, че сумата е голяма и ще утежни много бюджета на Княжеството, поради което въпросът ще бъде разгледан в Народното събрание.

На 16 юли 1883 г. управляващият Министерството на външните работи Кирияк Цанков и руският министър на външните работи и държавен секретар Николай Гирс подписват конвенция за българския окупационен дълг. В нея е посочено, че България дължи на Русия 10 618 250 рубли и 40 копейки за разходите й по окупацията на страната. Предвидено е дългът да се изплаща на части, в продължение на 13 години, като първата вноска е на 13 септември 1883 г., а последната – на 13 юли 1896 г. Важен момент фиксиран в конвенцията е, че Русия се отказва от изплащането на лихви по дълга.

Независимо от този жест, се налага да обобщим, че руската окупация на страната ни е струвала доста скъпо. В български пари сумата е 89 640 000 златни лева, а в сравнение с тогавашния курс на рублата спрямо златото тя е равна на 32 тона злато. Само личната заплата на руския императорски комисар в България княз Александър Додуков-Косаков е била 600 хил. зл. лв. – почти толкова, колкото е издръжката (цивилната листа) и на българския княз, определена от Народното събрание на 599 999 зл. лв.

На 26 септември 1883 г., само с 6 гласа против, парламентът одобрява конвенцията и упълномощава правителството „да изплати този дълг, ако намери възможно, и в по-кратък срок”. Така Русия, разширявайки своята власт в княжеството, си гарантира, че България ще бъде дългосрочен неин длъжник, плащайки в буквалния смисъл за освобождението си.

Окупационният дълг към Русия е изплащан нередовно и окончателното му уреждане отнема почти половин век. На 3 август 1909 г. министърът на финансите Иван Салабашев изготвя „Изложение по окупационния дълг на България и бившата Източна Румелия към Русия”, от което става ясно как е протекло изплащането на дълга. То е запазено в архивата на Тайния кабинет на цар Фердинанд, съхранена в Централния държавен архив.

През периода 1883-1885 г. дългът е обслужван редовно. През 1886 г. изплащането му спира. Причината е в прекъсването на дипломатическите отношения между България и Русия поради неодобрението от страна на Освободителката на Съединението на Княжество България и Източна Румелия под скиптъра на княз Александър І. Следващите плащания са доста нередовни и са правени през 1890 г., 1896 г., 1897 г. и 1902 г. Така през 1902 г. дългът, определен за Княжество България с Конвенцията от 1883 г., е бил погасен.

Какво става с дълга, който е трябвало да изплати бившата Източна Румелия? До Съединението от 1885 г., независимо от това че е бил одобрен от местния парламент (Областното събрание на Източна Румелия), дългът не е бил обслужван, след което той преминава към обединената вече България. Тя обаче никак не бърза с изплащането му, тъй като и Русия не настоява за издължаване.

Това неустановено положение продължава цели 11 години, до юли 1896 г., когато руският дипломатически агент в София Н. В. Чариков изпраща нота по въпроса до министър-председателя Константин Стоилов. Тя е оставена без отговор. На 30 януари 1898 г. новият руски дипломатически агент в София Г. П. Бахметиев изпраща нова нота, но и тя остава без резултат. И така чак до обявяването на българската независимост през 1908 г., когато Русия отново поставя на дневен ред въпроса за окупационния дълг на бившата Източна Румелия.

Известно е, че след поредица от дипломатически преговори, разрешението на въпроса за независимостта на страната е сведено до огромна парична компенсация за Великите сили и за Османската империя. Тъй като България не е в състояние да плати парите, Русия предлага сложна финансова схема, в която включва и изплащането на окупационния дълг на бившата Източна Румелия . Министърът на външните работи на Русия Александър Изволски изготвя конвенция за погасяването му. Българското правителство обаче не я одобрява, води преговори за намаляване на дълга и не изплаща никакви суми чак до 1912 г.

През 1912 г. Русия води дълги дипломатически преговори за създаване на Балкански антитурски съюз под егидата на император Николай ІІ, с участие и на България. В обстановката на добрите отношения между двете страни е подписана конвенция за изплащането на дълга на Източна Румелия. В нея се предвижда неизплатената сума от 10 618 250 рубли и 43 ½ копейки да се погасява на части по 250 000 рубли годишно до пълното й издължаване, като Русия се отказва от лихвите. На 24 февруари 1912 г. парламентът гласува конвенцията, а на 20 юли 1912 г. цар Фердинанд я утвърждава с указ.

Погасителният план отново не е изпълнен. През периода на Балканските войни 1912-1913 г. България продължава да не плаща поради огромните военни разходи, а в условията на Първата световна война, след 22 април 1915 г., българо-руските дипломатически отношения прекъсват и в България никой не си прави сметка да връща пари на „врага”.

По-късно България изважда невероятен късмет с този дълг. Болшевишкото правителство на Владимир Илич Ленин заявява, че няма да плаща дълговете на руския цар, но и опрощава сумите, които другите държави са му дължали. Окупационният дълг на бившата Източна Румелия към Русия е опростен със споразумение между кабинета на Александър Стамболийски и съветското правителство.

Интересен момент от сагата с окупационния дълг е неговата връзка с финансирането от страна на българската държава на руските бежанци в България, пристигнали тук през 1921-1923 г. след Октомврийския преврат и Гражданската война в Русия. Задължено от Обществото на народите да поеме издръжката на руските деца, болните, ранените и нетрудоспособните, правителството на Александър Стамболийски, (впоследствие и това на Александър Цанков), заплащат разходите, но решават да ги осчетоводяват за сметка на неизплатения остатък от окупационния дълг към Русия.

При вземането на решението правителството е предупредено от Дирекцията на държавните дългове, че поема определен риск, тъй като не е ясно дали царска Русия някога ще се възроди и дали евентуално ще си поиска дълговете.

В крайна сметка за издръжката на руските бежанци в периода от 1921 до края на 1951 г. България заплаща 343 797 189 лв. Тази внушителна сума е няколко пъти по-голяма от остатъка от окупационния дълг на България към Русия, равняващ се на 10 618 250 рубли и 43 ½ копейки и не се нуждае от коментар.

bulgaria.utre.bg

3 Gedanken zu „Колко струва руската окупация на България от 1878-1879 г.?

  1. Първият фалит: Как Живков тайно продава българския златен резерв на СССР

    Това документално разследване е изградено върху уникалния архив на следствено дело №4/1990, известно като делото за икономическата катастрофа. В него са концентрирани строго поверителни и секретни материали за икономическата политика на БКП през последните 30 години от управлението й. Сред тях са неизвестни досега документи от поверителния архив на БНБ, от архива на Българската външнотърговска банка, Министерството на външноикономическите връзки, отдел „Специален“ на Министерството на финансите, „Кинтекс“, Комитета за държавен и народен контрол, МВР. В показанията си по делото членовете на Политбюро и на Секретариата на ЦК на БКП, министри от правителствата, водещи фигури от тогавашния стопански елит и ръководителите на БНБ и БВТБ признават несъстоятелността на комунистическа система и икономика.

    „Дневник“ публикува настоящата поредица с убеждението, че информацията в нея ще запълни съществени празнини от най-близката ни история. Публикациите са част от предстоящата книга на журналиста Христо Христов „Тайните фалити на комунизма“.

    Проучването на архива на дело №4 е по Закона за достъп до обществена информация и съдействието на Върховната касационна прокуратура, Софийската градска прокуратура и Националната следствена служба.

    Съдържание:

    – Строго поверителната истина

    – Живков: Честно ви казвам, не си спомням

    – Да заложиш цяла държава

    – Сметка 105 „Разни дебитори и кредитори“

    Кой е авторът Христо Христов

    Строго поверителната истина

    „Не зная по какви причини, вероятно от съображения за сигурност, но преди мен златният резерв на страната ни беше изпратен за съхранение в съветски банки. Ние върнахме у нас това злато и забранихме износа. След създаването на златния фонд от България не беше изнесен нито грам от благородния метал.“ Думите са на генералния секретар на БКП Тодор Живков, цитирани в неговите „Мемоари“, издадени след промените през 1989 г. в България. Това твърдение е откровена лъжа.

    Златният резерв изобщо не е върнат в България, а човекът, който с еднолично решение го продава тайно на СССР, е самият Живков. Причината е тежкото финансово състояние, в което комунистическото управление у нас изпада в края на 50-те години. Всички документи, свързани с валутния баланс и платежоспособността на страната, носят грифове „Строго поверително“ и са известни на малцина в партийното и държавното ръководство. През 1960 г., когато външният дълг на страната е почти 3 млрд. лв., правителството изпада в състояние, което не му позволява да изплаща получените кредити не само от западни банки, но и от Съветския съюз. Въпросът с издължаването към съветските банки, базирани в Париж и Лондон, както и към Държавната банка в Москва, става неотложен.

    „Задълженията на страната в капиталистическа валута от 115 млн. долара в началото на годината достигнаха 134 млн. в края на месец март. Ейробанк, Париж, и Московската народна банка, Лондон, ни уведомиха, че не са в състояние да ни предоставят нови кредити, докато не намалим сумата по ползваните досега. Всяко неплащане може да изложи на риск двете приятелски банки, както и Държавната банка на СССР“, предупреждава председателят на БНБ Кирил Несторов в строго поверителен доклад от април 1960 г.

    С него Политбюро на ЦК на БКП е уведомено, че общият недостиг на валута надхвърля 50 млн. долара. Банката информира, че въпреки опитите не успява да получи заеми от други социалистически страни, както и от западни банки. Несторов подчертава, че „поради това БНБ не намира друг изход от положението освен използването на златните резерви, които се намират на съхранение в Държавната банка на СССР“. Партийното ръководство е посъветвано да предложи на съветското правителство да купи българския златен резерв и да помоли за отсрочка на част от задълженията към двете съветски банки в Париж и Лондон поне за две години.

    По това време стратегическият златен резерв на България се състои от около 24 тона злато, формиран преди 9 септември 1944 г. Дотогава, дори и в най-трудните моменти, като двете национални катастрофи, никоя власт не си е позволявала да посегне на него (само през 1919 г. е взето официално решение за частична продажба, за да се осигури доставката на брашно за населението).Първият секретар на БКП Тодор Живков обаче си го позволява, и то при пълна секретност. „Такива операции със злато бяха строго секретни през онзи период и не бяха довеждани до знанието на непосветени хора“, посочва проф. Нешо Царевски, началник на направление „Валутно“ в БНБ от 1959 г. и зам.-председател на БНБ за периода 1959-1964 г.

    Живков е улеснен максимално от факта, че не се е налагало златният резерв да бъде изваден от трезора на БНБ, тъй като няколко месеца по-рано той е предаден на съхранение в Държавната банка в Москва. Това е станало през септември 1958г. отново със секретно решение на правителството на Антон Югов. Формалната причина е несигурността на сградата на БНБ, която нямало да издържи на „пряко попадение на фугасна бомба и на ударна вълна от атомен взрив“ по доклад на МВР.

    Златото е застраховано и през февруари 1959 г. под засилена охрана е транспортирано с влак до Москва. Само 10 месеца по-късно, през април 1960 г., Кирил Несторов, председател на БНБ, прави предложението до Живков депозираното вече злато да бъде продадено за спешно покриване на част от дълговете към съветските банки. „По това време на България вече не отпускаха кредити от чужбина, защото бяхме използвали вече много. Нямаше изгледи за нови валутни постъпления, с които да плащаме лихвите и кредитите. Причината за продажбата на голямото количество злато на СССР беше, че вече никой не искаше да даде кредит на България, дори и съветското правителство“, разкрива проф. Царевски.

    Освен да купи златния резерв, Живков моли съветския ръководител Никита Хрушчов България да получи нови спасителни кредити и да отложи плащанията по старите. Хрушчов приема само второто предложение и не отпуска нови заеми, като остро критикува българското партийно ръководство, че води политика, с която не контролира разходите си и поставя в тежко положение не само страната, но и съветските банки. Първият секретар на БКП и неговият премиер няма какво друго да направят освен да го ударят на молба.

    Проф. Царевски свидетелства: „Спомням си, че с Кирил Несторов изготвихме доклади – устни и писмени, до Тодор Живков и Антон Югов за тежкото валутно положение на страната и платежния баланс. Тогава се взе решение да се направи обръщение към Хрушчов двете съветски банки в Париж и Лондон да помогнат, като ни кредитират със западна валута. Хрушчов ни изпрати отговор в размер на една страница и с него становище на Госбанк, Москва, която доста критично се отнасяше към българската валутна политика. Предполагам, че тогава се е взело решението да се продаде българското злато на Госбанк.“

    В архивите е запазен проект на писмо до първия секретар на ЦК на КПСС и председател на Министерския съвет на СССР Никита Хрушчов от Живков и Югов. В него двамата признават: „Ние си даваме пълна сметка за сериозното положение на нашите плащания, възникнало не само в резултат на обективни причини, но и поради съществени слабости на нашата търговия, и особено поради грешките, допуснати в търговията ни със страните, с които плащанията се извършват в конвертируема валута, където вносът на стоки не е бил строго обвързан с гарантиран износ на български стоки… Не сме в състояние да посрещнем срочните погашения в капиталистическа валута през второто и третото тримесечие на тази година.“

    Честно ви казвам…

    Операцията по продажбата на българския златен резерв е оформена с писмо на Несторов от 7 май 1960 г. до председателя на Госбанк Коровушкин, който с отговор от същата дата е дал съгласието си да осъществи покупката. Българското злато е подложено на рафинация в Новосибирск за привеждането му към изискванията на международните златни борси в Цюрих и Лондон, при което е намаляло до 20.1 тона. Продадено е на руската страна на 11 юли 1960 г. на четири партиди – две в Цюрих и две в Лондон, при цена за тройунция от 35.10 щатски долара. Общо за него са платени 22 738 255 долара. От тях в българската хазна не влиза нито цент, защото са погасени просрочените задължения на комунистическото управление към съветските банки кредитори.

    Тайната сделка на Тодор Живков е осчетоводена от БНБ много по-късно – през март 1964 г., когато първият секретар на БКП вече е и министър-председател. Тогава БНБ изготвя формален доклад до Живков, с който предлага на Бюрото на Министерския съвет да я одобри. „Тази продажба на златото на България е престъпление и решението за нея е взето от Тодор Живков. С продажбата българският лев се лишаваше от последното си покритие“, заключава проф. Нешовски.

    Самият Живков, който се слави с изключително точна памет, заявява първоначално пред прокурора: „За първи път чувам за такава голяма продажба на злато от България. Честно ви казвам, че това е всичко, което знам. Какъвто и отговор да дам, той няма да е верен, защото не си спомням нищо.“ След като са му цитирани редица документи, той признава: „Предполагам, че за да дам съгласие за продажба на злато, е имало тежки аргументи, изложени от банката пред мен. Вероятно с валутата, получена от тази сделка, са плащани някои разходи, които са били неотменими и не е имало никаква друга възможност.“ Притиснат от обстоятелствата да дава обяснения за тайните операции със злато, Живков е принуден накрая да признае: „Липсваха ни финансови средства и страната беше пред пълен финансов банкрут.“

    Страната обаче не е пред, а във финансов банкрут.

    Зам.-председателят на БНБ по това време проф. Нешо Царевски разкрива: „Продажбата на злато стана неизбежна при допуснатия голям пасив на платежния баланс в конвертируема валута. Не биваше да се допуска натрупването на дълг в чужбина, който не сме в състояние да погасяваме. Банката е правила не един доклад по това време с предложение да се ограничи ползването на външни кредити до рамките на възможностите за погасяване. Но въпреки всичко, робувайки на високи темпове на всяка цена, в страната се извършваше внос повече, отколкото са ни платежните способности, което ни доведе още в началото на 60-те години до кризисно положение във валутната област, или неплатежоспособност. Бедата е в това, че необмислената валутна политика ни доведе до невъзможност да плащаме в чужбина и трябваше да се посегне на това малко национално богатство, натрупано в миналото.“

    Да заложиш цяла държава

    Банкрутът, в който се намира комунистическото управление в началото на 60-те години, принуждава Живков да търси решение, което да не застрашава оставането му на власт. Така стига до отчаяния ход с предложението България да се присъедини към СССР като „два организма с една и съща кръвоносна система“. Той предлага това на ЦК на БКП броени месеци след като е поел министърпредседателския пост, воден от прагматичния мотив, че ако Москва приобщи България, икономическите проблеми ще изчезнат, а той пак ще е на власт. Въпросът с присъединяването към СССР е поставен на пленум на ЦК на БКП през юли 1963 г. На него Живков обяснява:

    „У мен има една идея от няколко години. Тук трябва да кажа, че тази идея не е моя, това е идея фактически на другаря Димитров. Като вземем предвид какво представлява НРБ, тя е малка страна, а в икономическо отношение – изостанала в сравнение с други страни, като вземем предвид връзките на нашата партия с болшевишката партия, ръка за ръка, рамо до рамо с КПСС при всички условия… Всичко прогресивно в НРБ е свързано с руския, със съветския народ, очевидно е назрял въпросът… Ние го обсъждахме в Политюбро, възражения няма и аз искам да занимая пленума сега: да се обърнем с едно писмо към ЦК на КПСС и към правителството на Съветския съюз, в което да поставим въпроса, да аргументираме необходимостта от създаването на по-тясна връзка между съветската и нашата икономика в перспектива с нейното сливане. И по-нататък политическо сливане.“

    Пред пленума Живков изтъква: „Когато условията за сливане бъдат всестранно подготвени, тогава животът ще подскаже формата на обединението. Дали това ще бъде обединение под формата на федерация или нещо по-друго, това няма защо сега да се предрешава.“

    Живков поставя въпроса пред съветския ръководител при посещението си в Москва през октомври 1963 г. „Ние съвсем нямаме намерение да седнем наготово на съветската трапеза като консуматори и… за сметка на Съветския съюз да повишаваме жизненото си равнище“, увещава българският ръководител своя домакин. Никита Сергеевич обаче му отвръща, че „въпросът не е до българския народ, а външнополитически“.

    В тази ситуация и със задълбочаващия се проблем с платежния баланс Живков прибягва до още няколко секретни операции със злато. През май 1962 г. Бюрото на МС в състав Антон Югов, ген. Иван Михайлов, Живко Живков, Станко Тодоров и Георги Дамянов разрешава на БНБ да депозира шест тона злато в Унгарската банка срещу кредит в размер на 10 млн. долара. Те резолират с подписите си доклад на председателя на БНБ Кирил Несторов до премиера Югов, в който се посочва, че „недостигът на капиталистическа валута за осигуряване на плащанията към чужбина наложи да бъде проучен въпросът за залог на злато срещу кредит в конвертируема валута“. Предадените общо 5878 кг злато на Унгарската банка обаче по-късно също са продадени за погасяване на кредити.

    Сметка 105 „Разни дебитори и кредитори“

    Сериозните проблеми с платежния баланс на НРБ и острата нужда от конвертируема валута за погасяване на взетите кредити продължават и след това. Чрез БНБ и създадената на 1 април 1964 г. Българска външнотърговска банка (БВТБ) българско злато е депозирано в залог срещу кредит в Московската народна банка в Лондон в кюлчета и в български и чуждестранни златни монети. Три месеца по-късно то също е продадено. Теглото му възлиза на 5849 кг, а операцията е съгласувана отново с Живков. Между 1960 г. и 1964 г. с негово разрешение са продадени общо около 31 880 кг чисто злато, като получената валута е използвана единствено за погасяване на задължения предимно към съветските банки в Париж и Лондон.

    Доказателствата в БНБ сочат решаващата роля на Живков. „По данни на Главната каса на БНБ 20.15 т злато са продадени на Госбанк – СССР, на 10 декември 1962 г., а 5.85 т злато – на 2 ноември 1964 г. Върху двете счетоводни операции е записано, че са извършени с резолюция на председателя на Министерския съвет Тодор Живков“, се посочва в писмо на проф. Тодор Вълчев до президента Желю Желев през 1991 г.

    Живков старателно пази в тайна тези операции. Те са осчетоводявани в БНБ по специална сметка 105 „Разни дебитори и кредитори“. Какво се крие зад нея разяснява проф. Тотю Тотев, зам.-председател на БНБ в периода 1955 -1974: „Сметка 105 е „тъмна“ сметка, която не дава представа за същината на извършената и осчетоводена по този начин операция.“

    В периода 1967-1974 г. Живков неколкократно прибягва до залагане на българско злато в швейцарски и лондонски банки. Проф. Царевски обобщава: „Общо за трите продажби на злато от българския златен резерв България не е получила повече от 30 млн. долара, което очевидно не можеше да реши валутните проблеми на страната. Можеше да се вземат мерки за икономии, но е предпочетено да се продаде наличното злато. СССР тогава не ни отпусна кредит, защото в България се водеше неразумна валутна политика и с нея сме поставили в тежко положение съветските банки в Париж и Лондон. Ако се има предвид, че след 8-10 години цените на златото рязко скочиха над 10 пъти, то щетата за България е огромна, дори и да се има предвид инфлацията.“

    И към края на 60-те години правителството на Живков не е в състояние да осигури необходимата валута за насрещни плащания по външните дългове, на които се крепи управлението му. Кирил Зарев, председател на БНБ в периода 1969-1974 г., си спомня думите на предшественика си Несторов, когато приема поста от него: „Дори той спомена, че БНБ не е изплатила 50 млн. долара с изтекъл погасителен срок на Московската народна банка в Лондон. Това е било може би през 1967 г. или 1968 г. и на практика означава, че тогава БНБ е фалирала.“

    * Христо Христов е журналист във в. „Дневник“ от основаването му през 2001. Автор е на документалните книги „Секретното дело за лагерите“ (1999), „Държавна сигурност срещу българската емиграция“ (2000) и „Убийте Скитник“ (българската и британската държавна политика по случая Георги Марков, 2005).Носител е на най-престижните български награди за разследваща журналистика:
    – „Паница“ (1999) на фондация „Свободна и демократична България“
    – „Разследващи журналисти“ (2001) на българската Асоциация за разследващи журналисти, Центъра за развитие на медиите и британската фондация „Гардиън“
    – „Черноризец Храбър“ (2003 и 2005) на Съюза на издателите на всекидневници в България.
    Отличен е с наградата за цялостен принос в областта на достъпа до информация на фондация „Програма достъп до информация“ (2005).
    Христо Христов е първият носител на наградата за принос към свободата на духа на фонд „Георги Василев – Швейцария“ (2006).
    Специализирал е във в. „Гардиън“, Великобритания (декември 2002) и в Международния център за журналистика, Вашингтон, САЩ (април 2004).
    Последното му разследване за убийството на българския писател Георги Марков, предизвика международен отзук и за него писаха редица престижни британски вестници, сред които „Сънди Таймс“ и „Гардиън“, както и световните информационни агенции Ройтер, Асошиейтед прес, Франс прес и др.
    Сегашното разследване е част от новата му документална книга, която предстои да бъде пусната на пазара от издателство „Сиела“ под заглавието „Тайните фалити на комунизма“.

    • Руско-съветските източници се славят с тяхната достоверност. Лично другаря Лаврентий Берия гарантира за тяхната достоверност. Усъмнилите се, изпраща за 20-тина години в Сибир, да размислят…

Schreiben Sie einen Kommentar

Ihre E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht. Erforderliche Felder sind mit * markiert.