.

Въпросът за отношенията между Държавна сигурност и другите държавни институции е пряко продължение на темата за отношенията между ДС и компартията. Част от същата тема са и отношенията между политическото и военното разузнаване, както и между военното контраразузнаване и армията.

От гледна точка на ДС другите държавни ведомства представляват почти единствено „учреждения за прикритие“, т.е. – структури, задължени от партийните решения да предоставят своите щатове за назначаване на офицери от ДС за изпълнение на специфични задачи.

Разузнаването – най-важната институция

Най-широката мрежа от офицери под прикритие използва разузнаването – както политическото, така и военното. Тези служби имат право да внедряват свои офицери на най-ниското стъпало на съответното ведомство, които след това имат кариерно развитие подобно на всички останали служители в тази институция. Може да се предположи, че при контраразузнаването това е било по-скоро изключение – за него е било по-изгодно, а и по-евтино да разчита в тези учреждения повече на секретни сътрудници, отколкото на офицери под прикритие.

От тази гледна точка може да се каже, че разузнавателните управления са едни от най-важните институции в държавата, тъй като техните интереси винаги са поставяни над интересите на другите държавни институции. Уверено може да се твърди, че външнополитическите ведомства на комунистическа България, които са най-честите „учреждения за прикритие“, до голяма степен представляват продължение на функциите на разузнаването.

Още първият документ (от 1 август 1950 г.), който регламентира отношенията между разузнавачите и техния пряк ръководител – посланика или търговския представител, дава предимство на разузнавача. Посланикът е длъжен да му създаде условия да си върши работата, а резидентът не е длъжен да изпълнява заповедите на посланика.

Това положение несъмнено е било източник на редица конфликти, тъй като политическият (т.е. партийният) статут на посланика във всички случаи е по-висок от този на резидента, а от друга страна, той е лишен от правото да изпълнява ефективен контрол върху него.

Шпионите на БНТ, БТА, БНР…

Редица партийни документи задължават МВнР, Министерството на външната търговия, БТА, БГА „Балкан“, телевизията, радиото и отделните вестници да оказват необходимото съдействие на разузнаването. Това обикновено се изразява в предоставянето на специален щат от учреждението за хора на разузнаването.

Друга форма е изискването ведомствата да дават на разузнавачите възможности за специализации в чужбина или за работа в международни организации. Практиката в това отношение надхвърля дори най-смелите очаквания на незапознатите. В чужбина се откриват специални „стажантски длъжности, на които се изпращат за срок от 1-2 години млади кадри, за да се повишава тяхната езикова квалификация, да се опознава по-добре животът в капиталистическите страни“.

Тези основополагащи принципи са валидни до края на комунистическия режим, като списъкът на ведомствата за прикритие става още по-голям през 1988 г., когато се предвижда увеличаване с почти една трета на щатовете под прикритие в тези ведомства.

Контраразузнаването – държава в държавата

Подробната регламентация обаче изненадващо отсъства в достъпните документи за отношенията между контраразузнаването и държавните учреждения. Обяснението е сравнително лесно – контраразведките работят основно чрез секретни сътрудници и не съществуват ограничения за тяхното работно място. Това всъщност осигурява на контраразузнаването безгранични възможности да контролира всички държавни ведомства и икономически структури.

Указ от 1974 г. не само задължава гражданите доброволно да съобщават всяка подозрителна информация на ДС, но и дава право на офицерите от системата да се намесват в тяхното лично пространство, включително като проникват в жилищата със или без съгласието на техните обитатели. Същото важи и за влизане в която е да било държавна институция или предприятие. Единственото изключение са партийните сгради, които са забранени за провеждане на вербовъчни срещи и за явочни квартири.

Тези правила очертават политическата полиция като държава в държавата.

ВКР – слуга на много господари

Приблизително същите права има и военното контраразузнаване спрямо военните поделения. Тук обаче доста подробно е регламентирано какво се прави, за да се избегнат конфликтите между двете силови ведомства, каквото са ДС и армията. Причината ВКР да е в структурата на ДС, а не в Министерството на отбраната, е стремежът за постоянен политически контрол върху силовите структури и избягване събирането на твърде много власт в ръцете на един министър. Стига се до куриозни ситуации участието, транспортирането и издръжката на хората на ВКР по време на военни учения да се изплащат след това от МВР.

Формулировките недвусмислено показват, че в прерогативите на ВКР е и дейността като политическа полиция в армията, която поддържа непрекъсната връзка с МВР, с Генералния щаб, с политическите ръководства в поделенията и с местните партийни структури. В резултат на тази изкривена система за взаимен контрол вероятно всички равнища в армията са били оплетени в обща мрежа от подозрения и конспирации, в която всеки е усещал достатъчна заплаха за собствената си кариера, за да допусне каквото и да било самостоятелно действие или неразумна постъпка.

.